Лайза Клейпас
Любовни писма (6)

Пета глава

— Мисля си — каза Кристофър замислено, като вдигна чаша бульон към устните на ранения, — че болницата може би е най-лошото място за човек, който се опитва да оздравее.

Младият мъж, когото той хранеше — не повече от деветнайсет-двайсетгодишен — се засмя леко, докато пиеше.

Кристофър беше закаран в лазарета в Скутари три дни по-рано. Беше ранен по време на безкрайната обсада на Севастопол. В един момент придружаваше група сапьори, докато носеха стълба към един руски бункер, а в следващия се чу експлозия и той усети, че е ударен едновременно отстрани и в десния крак.

Превърнатите в лазарет бараки бяха пълни с ранени, с плъхове и паразити. Единственият източник на вода беше един извор, на който санитарите се редяха на опашка, изчаквайки търпеливо тънката струйка да напълни кофите. Тъй като водата не ставаше за пиене, я използваха за миене и за пране на превръзки.

Кристофър беше подкупил санитарите да му донесат една чаша силен спирт. Беше облял с него раните си с надеждата да ги предпази от загнояване. Първия път, когато го беше направил, острата изгаряща болка едва не го доведе до припадък и той се свлече от леглото на пода — спектакъл, който предизвика бурен смях от страна на останалите пациенти в отделението. Кристофър добродушно понесе подигравките им след това, знаейки, че на подобно окаяно място смехът е повече от нужен.

Шрапнелът беше изваден, но раните не заздравяваха както трябва. Тази сутрин бе открил, че кожата около тях е зачервена и опъната. Перспективата да се разболее сериозно на това място беше плашеща.

Вчера, въпреки гневните протести на войниците в дългата редица легла, санитарите бяха започнали да зашиват един мъж в собственото му окървавено одеяло, за да го занесат в общия гроб, преди още напълно да е умрял. В отговор на възмутените викове на ранените санитарите отговориха, че мъжът не усещал нищо и че от смъртта го делели само минути, а освен това леглата отчаяно не достигали. Всичко това бе истина. Обаче като един от неколцината, които можеха да стават от леглото си, Кристофър се застъпи, казвайки им, че той ще изчака с мъжа на пода, докато онзи изпусне последния си дъх. Той седя повече от час на коравия камък, отблъсквайки насекомите, докато главата на мъжа почиваше на здравия му крак.

— Мислиш, че си му направил добро ли? — попита един от санитарите сардонично, когато бедният мъж най-после се спомина и Кристофър им позволи да го вдигнат.

— Не на него — отвърна Кристофър с нисък глас. — Но може би на тях. — Той кимна по посока на редицата омърляни легла, където войниците лежаха и гледаха. За тях бе важно да вярват, че ако дойде техният ред, към тях ще се отнесат поне човечно.

Младият войник в леглото до Кристофър не беше способен да направи много за себе си, тъй като бе загубил цялата си ръка, а другата бе останала без китка. Тъй като нямаше свободни сестри, Кристофър се зае да го храни. Като примигваше и потръпваше, докато коленичеше на пода, той вдигна главата на мъжа и му помогна да отпие от бульона.

— Капитан Фелън — дойде ясният глас на една от милосърдните сестри. Със строгото си поведение и заканително изражение сестрата бе толкова плашеща, че някои от войниците подхвърляха — без тя да ги чува, разбира се, — че ако я изпратят да се бие срещу руснаците, войната ще бъде спечелена за часове.

Гъстите й сиви вежди се вдигнаха, когато видя Кристофър край леглото на пациента.

— Пак създавате неприятности, а? — попита тя. — Върнете се веднага в леглото си, капитане. И не го напускайте… освен ако не възнамерявате да се разболеете толкова, че да се принудим да ви държим там до безкрайност.

Кристофър мълчаливо се подчини.

Тя отиде при него и сложи студената си ръка на челото му.

— Температура — чу я да обявява. — Не мърдайте оттук, иначе ще се принудя да ви завържа, капитане. — Тя отдръпна ръката си и той усети, че слага нещо върху гърдите му.

Кристофър отвори очи и видя, че му е оставила пакет с писма.

Прудънс.

Той го взе нетърпеливо и забърза да счупи печата.

В пакета имаше две писма.

Той изчака сестрата да си тръгне, преди да отвори това от Прудънс. Гледката на почерка й го изпълни с емоции. Искаше я, нуждаеше се от нея с такава сила, че не можеше да я сдържа.

Отдалечен на другия край на света, той се бе влюбил в нея. Нямаше значение, че почти не я познаваше. Малкото, което познаваше от нея, обичаше.

Бързо прочете няколкото реда.

Думите сякаш трябваше да се подредят като в детска игра. Той ги гледаше в недоумение, докато бавно започна да ги проумява.

„… Аз не съм тази, за която ме мислите… моля ви, върнете се вкъщи и ме намерете“.

Устните му оформиха името й безгласно. Той сложи ръка върху гърдите си, притискайки писмото към неравномерно биещото си сърце.

Какво се беше случило с Прудънс?

Странната, импулсивна бележка предизвика в душата му пълно объркване.

— Аз не съм тази, за която ме мислите — повтори той едва доловимо.

Не, разбира се, че не беше. Нито пък той. Той не беше това разбито, трескаво същество в болнично легло, а тя не беше баналната флиртаджийка, за която я вземаше. Чрез писмата й двамата бяха започнали да очакват нещо повече един от друг.

„… моля ви, върнете се у дома и ме намерете…“

Почувства ръцете си подпухнали и опънати, докато прелистваше другото писмо, от Одри. Температурата го правеше несръчен. Главата беше започнала да го боли… пулсираше нетърпимо… трябваше да чете думите между пулсациите на болката.

„Скъпи Кристофър,

Не съществува начин да изразя това внимателно. Състоянието на Джон се влоши. Той посреща перспективата за смъртта си със същото търпение и елегантност, каквито показваше през целия си живот. По времето, когато получиш това писмо, той без съмнение ще си е отишъл…“

Съзнанието на Кристофър не беше в състояние да възприеме останалото. По-късно щеше да има време го дочете. Време да скърби.

Джон не трябваше да се разболява. Той трябваше да е в безопасност в Стоуни Крос и двамата с Одри да си родят деца. Трябваше да е там, когато Кристофър се върнеше вкъщи.

Кристофър успя да се свие на една страна. Придърпа одеялото достатъчно високо, за да се скрие. Около него останалите войници продължаваха да убиват времето… говореха, играеха карти, когато бе възможно. Те милостиво го оставиха на мира, позволявайки му уединението, от което се нуждаеше.