Лайза Клейпас
Любовни писма (13)

Дванадесета глава

Кристофър заведе Одри при семейството й в Лондон — семейство Келси — които я очакваха с нетърпение. Голямото домочадие й се зарадва много. По причини, които още никой не бе разбрал, Одри не бе позволила на никой от роднините си да остане с нея в Хемпшир след смъртта на Джон. Тя бе настояла да прекара траура единствено с госпожа Фелън.

— Майка ти беше единствената, която преживяваше загубата на Джон толкова силно, колкото аз — обясни Одри на Кристофър по време на пътуването към Лондон. — В това имаше някакво облекчение. Който и да бе дошъл от семейството ми, щеше да се опитва да ме кара да се чувствам по-добре, да ме заобикаля с любов и грижа, което би ми пречило да жалея както трябва. Цялата работа щеше да се проточи. Не, правилно беше да живея в траур толкова, колкото ми е необходимо. Сега е време да се възстановя.

— Много те бива да организираш чувствата си, нали? — попита сухо Кристофър.

— Предполагам. Иска ми се да можех да организирам и твоите. В момента приличат на преобърнато чекмедже с вратовръзки.

— Не с вратовръзки — каза той. — А с порцеланов сервиз с остри ръбове.

Одри се усмихна.

— Съжалявам онези, които се окажат на пътя на твоите чувства. — Като направи пауза, тя изгледа изучаващо Кристофър. — Колко ми е трудно да те гледам — въздъхна тя, слисвайки го. — Заради приликата ти с Джон. Ти си по-красив от него, разбира се, но аз предпочитах неговото лице. Чудесно, обикновено лице — никога не се уморявах да го гледам. Твоето е прекалено заплашително за моя вкус. Ти приличаш повече на аристократ, отколкото Джон приличаше, нали знаеш.

Погледът на Кристофър потъмня, когато си спомни за мъжете, с които бе воювал, които бяха извадили късмета да преживеят раните си, но бяха по един или друг начин осакатени. Нещастниците се питаха как ли ще бъдат посрещнати като се приберат вкъщи, дали жените и любимите им няма да се извърнат, ужасени от съсипания им външен вид.

— Няма значение как изглежда човек — каза той. — Важното е какъв е.

— Много се радвам да чуя, че го казваш.

Кристофър я изгледа несигурно.

— Накъде биеш?

— Наникъде. Само че… искам да те попитам нещо. Ако някоя жена — да кажем Биатрикс Хатауей — и Прудънс Мърсър си разменяха външностите, и всичко, което цениш в Прудънс се прехвърлеше върху Биатрикс… би ли искал Биатрикс?

— Боже мили, не!

— Защо не? — попита тя възмутено.

— Защото познавам Биатрикс Хатауей и тя няма нищо общо с Пру.

— Ти не познаваш Биатрикс. Не си прекарал достатъчно време с нея.

— Знам, че е непокорна, инатлива и далеч по-весела, отколкото всеки здравомислещ човек би трябвало да бъде. Тя носи бричове, катери се по дървета и ходи където си поиска без придружителка. Освен това знам, че е напълнила къщата Рамзи с катерици, таралежи и кози, и нещастникът, който ще се ожени за нея, ще бъде доведен до финансов банкрут от сметките на ветеринаря. Можеш ли да възразиш нещо на това?

Одри скръсти ръце пред гърдите си и го изгледа кисело.

— Да. Тя няма катерица.

Като бръкна в сакото си, Кристофър измъкна писмото от Пру, онова, което носеше винаги със себе си. Беше му станало талисман, символ на онова, заради което се беше бил. Причина да живее. Погледна сгънатия лист хартия, нямаше нужда дори да го отваря. Думите се бяха отпечатали като жигосани в сърцето му.

„Моля ви, върнете се у дома и ме намерете…“

В миналото се бе чудил дали е неспособен да обича. Никоя от любовните му афери не бе траяла повече от няколко месеца и въпреки че се базираха на физическо привличане, никога не се издигнаха над него. В края на краищата никоя жена не се оказваше по-различна от останалите.

До получаването на тези писма. Изреченията го изпълваха с дух толкова невинен, непресторен и очарователен, че той я бе обикнал веднага.

Палецът му премина по листа, сякаш той бе чувствителна, жива кожа.

— Запомни думите ми, Одри — ще се оженя за жената, която е написала това писмо.

— Ще ги запомня — увери го тя. — Ще видим дали ще удържиш обещанието си.

* * *

Лондонският сезон щеше да трае до август, когато Парламентът приключваше работа и аристокрацията се оттегляше в провинциалните си имения. Там благородниците ловуваха и се отдаваха на забавления от петък до понеделник. В града Кристофър щеше да вземе уволнителния си билет от армията, а после да се срещне с дядо си, за да обсъди своите нови отговорности като наследник на Ривъртън. Той щеше да поднови също така връзките си със стари приятели и да прекара известно време с някои мъже от своя полк.

И най-важното, щеше да намери Прудънс.

Не знаеше как да се държи с нея след начина, по който тя бе прекратила кореспонденцията им.

Вината беше негова. Беше обявил чувствата си прекалено рано. Беше проявил прекалена прибързаност.

Несъмнено Прудънс бе постъпила умно, прекъсвайки тяхната кореспонденция. Тя беше момиче с добър произход и възпитание. Към сериозното ухажване трябваше да се пристъпи с търпение и сдържаност.

Ако това бе, което искаше Прудънс, тя щеше да го получи.

Той си резервира апартамент в „Рътлидж“, елегантен хотел, предпочитан от европейски кралски фамилии, американски предприемачи и британски аристократи, които не поддържаха жилища в града. „Рътлидж“ бе несравним по комфорт и лукс и си струваше високата цена да отседнеш там. Докато Кристофър се регистрираше и разговаряше с консиержа, той забеляза портрет, окачен над мраморната камина в лобито. Нарисуваната жена бе изключително красива, с махагонова на цвят коса и поразителни сини очи.

— Това е портрет на госпожа Рътлидж, сър — каза консиержът с нотка на гордост. — Красавица, нали? Няма по-добра, по-мила лейди от нея.

Кристофър погледна портрета с небрежен интерес. Спомни си, че Амелия Хатауей бе споменала, че една от сестрите й е омъжена за Хари Рътлидж, собственикът на хотела.

— Значи госпожа Рътлидж е една от сестрите Хатауей от Хемпшир?

— Точно така, сър.

Това предизвика насмешлива усмивка върху устните на Кристофър. Хари Рътлидж, богат мъж с много връзки, можеше да има всяка жена, която пожелаеше. Що за лудост го бе накарала да се ожени за момиче от такова семейство? Очите сигурно, реши Кристофър, вглеждайки се по-внимателно, очарован въпреки волята си. Хатауейско синьо, с гъсти мигли. Същите като на Биатрикс.

Ден след като Кристофър отседна в хотела, поканите заваляха. Балове, соарета, вечери, музикални събития… дори покани да вечеря в Бъкингамския дворец, където щяха да свирят композиторът Йохан Щраус и оркестърът му.

След като се осведоми, Кристофър прие една покана за частен бал, за който бе потвърдено, че мис Прудънс Мърсър и майка й ще присъстват. Балът се даваше в имение в „Мейфеър“, построено в италиански стил с широк преден двор и централна зала с балкони, които се издигаха на цели три етажа. Посетен от аристократи, чужди дипломати и известни артисти, балът беше блестящ парад на богатство и социална изтъкнатост.

Препълнените зали предизвикаха чувство на неясна паника в гърдите на Кристофър. Като потисна тревожността, той започна да разменя любезности с гостите. Въпреки че би предпочел да носи цивилно облекло, беше длъжен да облече военната си униформа в зелено и черно, с еполети от камгарни полумесеци на раменете. Тъй като още не бе приключил с уволнението си, ако не я носеше щеше да предизвика много коментари и неодобрение. Нещо по-лошо: бе длъжен да носи всички медали, с които бе награден — дори един да свалеше, щеше да е проява на лош вкус. На медалите се гледаше като на символи на честта. За Кристофър обаче те символизираха събития, които нямаше търпение да забрави.

Имаше и други офицери в различни униформи, червени или черни, украсени със злато. Вниманието, което те предизвикваха, особено у жените, само го караше да се чувства още по-неловко.

Той потърси с поглед Прудънс, но тя не бе нито в салона, нито в гостната. Той се провираше през тълпата, спирайки често по пътя си, когато биваше разпознат от стари приятели и принуден да води разговор.

Къде, по дяволите, беше Прудънс?

„… може да ме намерите сред тълпа и със завързани очи. Просто следвайте мириса на опърлени чорапи.“

Мисълта го накара леко да се усмихне.

Нервен и изпълнен с желание, той влезе в балната зала. Сърцето му се качи в гърлото.

Дишането му стана накъсано, когато я видя.

Прудънс бе дори още по-красива, отколкото си я спомняше. Носеше розова рокля с украсени с дантела волани, ръцете й бяха в малки бели ръкавици. Току-що завършила един танц, тя стоеше и си говореше с един ухажор със спокойно изражение.

Кристофър имаше чувството, че трябва да преодолее един милион мили, за да стигне до нея. Степента на собствената му нужда го порази. Видът й предизвика у него чувство, което не бе усещал от дълго време.

Надежда.

Когато се доближи до нея, Прудънс се обърна и го погледна. Ясните й зелени очи се разшириха и тя се засмя.

— Скъпи ми капитан Фелън! — Тя протегна облечената си в ръкавица ръка и той се наведе над нея, затваряйки очи. Ръката й бе в неговата.

Колко дълго бе чакал този момент. Колко бе мечтал за него.

— Елегантен, както винаги — усмихна му се Прудънс. — Дори много повече. Как се чувства човек с толкова много медали, окачени на гърдите?

— Тежко — каза той и тя се разсмя.

— Бях се отчаяла, че ще ви видя някога…

Мислейки си в първия момент, че тя има предвид войната в Крим, Кристофър усети леко потрепване.

Но тя продължи:

— … след като бяхте толкова непростимо неуловим след завръщането си в Англия. — Тя изви устните си в провокативна усмивка. — Но, разбира се, знаели сте отлично, че това ще ви направи само по-търсен след това.

— Повярвайте ми — каза той, — нямам желание да бъда по-търсен.

— Но въпреки това сте. Всеки домакин и всяка домакиня в Лондон биха искали да ви поканят като гост. — И тя изхихика тихо. — И всяко момиче иска да се омъжи за вас.

Прииска му се да я прегърне. Да зарови лице в косата й.

— Може да не съм подходящ за брак.

— А-а, разбира се, че сте подходящ. Национален герой сте и сте наследник на Ривъртън. Едва ли някой може да е по-подходящ от това.

Кристофър се вгледа в красивото й лице с тънки черти, в блестящите й перлени зъби. Тя му говореше както винаги, флиртуващо, несериозно, подигравателно.

— Въпросът за наследството още не е решен — каза й той. — Дядо ми може да го остави на някой от братовчедите ми.

— След начина, по който се отличихте в Крим? Съмнявам се. — Тя му се усмихна. — Какво ви накара най-сетне да се появите в обществото?

Той отвърна с нисък глас:

— Последвах Пътеводната си звезда.

— Вашата… — Прудънс се поколеба и се усмихна. — О, да. Спомням си.

Но нещо в колебанието й го подразни.

Горещият, радостен импулс започна да чезне.

Няма съмнение, че не можеше да очаква от Прудънс да помни всичко. Кристофър бе чел писмото й стотици пъти, докато всяка дума се вреже в душата му. Но едва ли можеше да очаква, че тя ще направи същото. Животът й бе продължил по същия начин. А неговият се бе променил във всяко отношение.

— Още ли обичате да танцувате, капитане? — попита тя и дългите й мигли потрепнаха над живите зелени очи.

— Ако вие сте моя партньорка, да. — Той протегна ръка и тя я пое без колебание.

Танцуваха. Жената, която обичаше, бе в ръцете му.

Това би трябвало да бъде най-прекрасната нощ в живота му. Но само след минути той започна да осъзнава, че дългоочакваното облекчение не бе по-реално от мост, направен от дим.

Нещо не беше както трябва.

Нещо не беше истинско.