Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love in the Afternoon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 112 гласа)

Информация

Сканиране
viki_kati (2014)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Любовни писма

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-008-8

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Очевидно нямаше причина да се надява на нищо, що се отнася до Кристофър Фелън. Биатрикс продължаваше да си напомня този факт. Той желаеше Прудънс. Красивата, златокоса, традиционна Прудънс.

За първи път в живота на Биатрикс й се прииска да е някоя друга, а не тази, която е в действителност.

„Мисля, че вие може би сте единственият ми шанс да стана отново част от света…“

Може би Прудънс все пак наистина беше по-подходяща да помогне на Кристофър. Тя се чувстваше като у дома си в обществото по начин, по който Биатрикс никога не би могла. Хубаво тогава. Щом това бе най-добро за него, не можеше да го обвинява. Той бе понесъл достатъчно болка и изпитания — Биатрикс не искаше да му причинява още трудности.

Само че… не можеше да спре да мисли за него. Беше като болест. Беше й невъзможно да се държи както обикновено. Тя беше постоянно на ръба на сълзите. Чувстваше се трескава и изтощена, нямаше апетит. Всъщност бе станала толкова мрачна, че Амелия бе настояла да й направи отвара от киселец.

— Ти не си същата — каза Амелия. — Обикновено си толкова въодушевена.

— Защо трябва да бъда въодушевена, щом няма причини за това? — попита навъсено Биатрикс.

— А има ли причина да си невъзможна?

Биатрикс мечтаеше да се довери на сестра си, но продължаваше да мълчи. Амелия не можеше да направи нищо в дадената ситуация. Освен това казването на стотици или хиляди хора нямаше да я накара да се чувства по-добре. Чезнеше по мъж, когото не можеше никога да има, и не искаше да й се натяква колко е нелепо. Но не искаше и да спре да копнее за него. Отчаяната сила на желанието й беше една крехка връзка с Кристофър.

Беше толкова обсебена от него, че дори обмисляше да отиде в Лондон за остатъка от сезона. Щеше да посети Одри, освен това можеше да вижда Кристофър. Само дето щеше да бъде принудена да го вижда с Прудънс… как танцува, флиртува, как я ухажва… а Биатрикс бе напълно сигурна, че не би могла да го понесе.

Не, щеше да си остане в Хемпшир, където й беше мястото.

Одри бе казала, че това е мъдро решение.

— Той се е променил, Биа, и не към по-добро. Когато се върна от Крим, толкова ми се искаше да му кажа истината за писмата. Че ти си тази, която му е писала, а не Прудънс. Но сега съм доволна, че не го направих. Не бих искала да окуражавам една връзка между теб и Кристофър. Той не е същият. Пие повече, отколкото трябва. Лесно се плаши. Понякога чува или вижда нещо, което не съществува. Освен това знам, че не спи — често го чувам да се разхожда нощем из къщата. Но когато се опитам да говоря с него, той отхвърля въпросите ми, сякаш съм глупава. А понякога някой обикновен въпрос — особено нещо, свързано с войната — го кара да изпада в такава ярост, че е трудно да се контролира. Чудя се…

— Какво? — прошепна Биатрикс, изтръпнала от тревога.

Одри я бе погледнала директно.

— Чудя се дали Прудънс може да го укроти. Той е толкова решен да я има… само че това не е мъжът, който беше. А Прудънс няма да може да го осъзнае. И дори се питам дали няма да е опасен за нея.

Премисляйки зловещите думи на Одри, Биатрикс отиде до къщата на Фелън с една мисия на ум. Макар че нямаше какво да направи за Кристофър, имаше достатъчно неща, които можеше да направи за Албърт. Едно агресивно куче лесно би могло да навреди на другите, а то щеше да бъде лишено от необходимата обич и внимание. Кучетата бяха социални животни и затова Албърт трябваше да бъде научен как да се разбира с другите същества.

Икономката на Фелън, госпожа Клокър, я посрещна на вратата и каза, че Одри не си е вкъщи, но скоро се очаквало да се върне от посещение в селото.

— Ще я изчакате ли, мис Хатауей?

— Всъщност, бих искала да говоря с капитан Фелън по работа. — Биатрикс се усмихна слабо на въпросителния поглед на икономката. — Искам да предложа да се грижа за Албърт, докато капитан Фелън е в Лондон.

Очите на жената се разшириха.

— Господарят планираше да го остави тук и слугите да се грижат за него. — Като се наведе по-близо, тя прошепна: — Това си е истинска напаст, госпожице. И самият дявол не би искал подобно куче.

Биатрикс се усмихна съчувствено.

— Надявам се, че мога да му повлияя положително. Ако капитан Фелън позволи, ще взема Албърт днес със себе си и ще ви освободя от бремето да се занимавате с него.

Госпожа Клокър изглеждаше определено облекчена.

— О, това е много мило от ваша страна, мис Хатауей! Ще уведомя капитан Фелън незабавно. — Тя забърза, сякаш се страхуваше, че Биатрикс може да си тръгне.

Когато високият силует на Кристофър застана в рамката на вратата на салона, лицето на Биатрикс се покри с гъста червенина. Спри това веднага, Биатрикс Хатауей, смъмри се тя строго. Ако настояваш да бъдеш идиотка, ще трябва да се прибереш у дома и да изпиеш цяла бутилка тоник от киселец.

— Госпожице Хатауей — каза Кристофър, покланяйки се с безупречна любезност.

Тъмните кръгове от безсъние под очите му го караха да изглежда дори по-привлекателен, ако това бе възможно, придавайки човешка текстура на твърдите очертания на лицето му.

Биатрикс успя да изобрази нехайна усмивка.

— Добро утро, капитан Фелън.

— Вече е обяд.

— О, така ли? — Тя погледна над рамото му към стенния часовник. Дванайсет и половина. — Добър ден, тогава.

Едната му вежда се изви нагоре.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас?

— Тъкмо обратното, надявам се. Бих искала да задържа Албърт при себе си вкъщи, докато сте в Лондон.

Очите му се присвиха.

— Защо?

— Много искам да му помогна да се адаптира към новия си живот. Албърт ще получи най-добрите грижи и аз ще работя с него, ще го обучавам… — Гласът й секна, когато видя забранителното му изражение. Не й бе хрумвало, че може да откаже на предложението й.

— Благодаря ви, госпожице Хатауей. Но мисля, че в негов интерес е да остане тук със слугите.

— Вие… се съмнявате, че мога да му помогна? — успя да попита Биатрикс.

— Кучето е раздразнително. Нуждае се от абсолютно спокойствие и тишина. Мисля, че няма нищо обидно в това да кажа, че атмосферата в къщата Рамзи е прекалено бурна за него.

Тя наведе клепачи.

— Моля да ме извините, капитане, но напълно грешите. Точно от такъв вид обкръжение се нуждае Албърт. Разбирате ли, от кучешка гледна точка…

— Не ми трябват съветите ви.

— Не, трябват ви — каза импулсивно Биатрикс. — Как може да сте сигурен, че сте прав? Можете да отделите поне една минута, за да ме изслушате… осмелявам се да твърдя, че знам много повече за кучетата, отколкото вие.

Кристофър я прониза с твърдия поглед на мъж, несвикнал решенията му да се поставят под въпрос.

— Не се съмнявам. Но специално за това куче аз знам повече.

— Да, но…

— Време е да си тръгвате, госпожице Хатауей.

Биатрикс се изпълни с горчиво разочарование.

— Какво според вас ще правят с него слугите ви във ваше отсъствие? — поиска да знае тя, но не го изчака да отговори. — Ще го държат затворен в колибката му или ще го заключат в една стая, защото се боят от него, а това ще направи Албърт дори още по-опасен. Той е ядосан, разтревожен и самотен. Не знае какво се очаква от него. Нуждае се от постоянно внимание и грижа, а аз съм единственият човек, който има времето и желанието да му осигури тези неща.

— Това куче е било с мен в продължение на две години — сопна й се Кристофър. — Последното нещо, на което ще го подложа, е лудницата в онази къща. Горкото куче няма нужда от хаос. Няма нужда от шум и бъркотия…

Той бе прекъснат от неистов лай, придружен от пронизителен метален трясък. Албърт бе хукнал по коридора и бе пресякъл пътя на прислужницата, носеща поднос с излъскани сребърни прибори.

Биатрикс видя проблясването на пръснатите вилици и лъжици точно преди самата тя да бъде съборена на пода на стаята. Ударът я остави без дъх.

Смаяна, тя се оказа прикована към килима от тежестта на силно мъжко тяло.

Опита се да схване какво става. Кристофър бе скочил върху нея. Ръцете му бяха около главата й… той инстинктивно я бе прикрил със собственото си тяло. Двамата лежаха с преплетени един в друг крайници и объркани дрехи, и дишаха задъхано.

Вдигайки глава, Кристофър хвърли поглед наоколо. За миг свирепото изражение върху лицето му изплаши Биатрикс. Ето по този начин, помисли си тя, бе изглеждал той по време на битка. Това бяха виждали враговете му, когато ги поваляше.

Албърт се втурна към тях, като лаеше с все сила.

Не — произнесе Биатрикс с нисък глас и протегна ръка. — Долу!

Лаят премина в ръмжене и кучето бавно се отпусна на пода. Погледът му не се откъсваше от господаря му.

Биатрикс насочи вниманието си към Кристофър. Той дишаше плитко и преглъщаше, опитвайки се да дойде на себе си.

— Кристофър — произнесе тя предпазливо, но той сякаш не я чу. В този момент никакви думи не достигаха до него.

Тя провря ръце около него, една през раменете, другата през кръста му. Той беше едър мъж, изключително стегнат, силното му тяло трепереше. Чувство на притъпена нежност премина през нея и тя усети как пръстите й галят скования му врат.

Албърт скимтеше тихо и ги гледаше.

Биатрикс забеляза прислужницата, която стоеше нерешително на прага с няколко вилици и поднос в ръката.

Въпреки че не даваше пет пари за това как изглежда или за евентуален скандал, Биатрикс бе загрижена да предпази Кристофър по време на този уязвим момент. Той не би желал никой да го вижда, когато не бе под контрол.

— Оставете ни — каза тя тихо.

— Да, госпожице. — Прислужницата изчезна, затваряйки вратата след себе си.

Биатрикс възвърна вниманието си върху Кристофър, който сякаш не бе забелязал размяната на реплики. Тя внимателно издърпа главата му надолу и допря бузата си към блестящата му кехлибарена коса. И зачака, оставяйки го да почувства равния ритъм на дишането й.

Ароматът му беше чист, той миришеше на лято, на горещо слънце и минзухар. Очите му бяха затворени, но тя почувства тялото му да се притиска към нейното с интригуваща твърдост, коленете му се заровиха в пластовете на полата й.

Мина една минута, после втора. През целия си останал живот тя щеше да си спомня как лежи сама с него в един ярък правоъгълник слънчева светлина от прозореца… сладката му тежест, интимната топлина на дъха му, която се събираше на шията й. Щеше да живее с тези мигове вечно, ако бе възможно. Обичам те, помисли си тя. Аз съм лудо, отчаяно, завинаги влюбена в теб.

Главата му се повдигна и той я погледна с обърканите си сиви очи.

— Биатрикс. — Накъсаният му шепот разтрепери всичките й нерви. Ръцете му обхванаха главата й, дългите му пръсти се провряха леко през разрошените й тъмни къдрици. — Нараних ли ви?

Стомахът й се сви. Тя поклати глава, неспособна да говори. О, начинът, по който я гледаше, по който наистина я гледаше… това бе Кристофър от мечтите й. Това бе мъжът, който й бе писал. Беше толкова грижовен и реален, че й се доплака.

— Помислих си… — започна Кристофър и прокара палец по горещата й буза.

— Знам — прошепна тя, пламнала от докосването му.

— Нямах намерение да го правя.

— Знам.

Погледът му се премести към разтворените й устни, спря се на тях и тя го усети като ласка. Сърцето й се опитваше да изпрати кръв към безчувствените й крайници. Всеки дъх караше тялото й да се издига към неговото, дразнеща фрикция на твърда плът и чист, топъл лен.

Биатрикс бе смаяна от неуловимата промяна на лицето му, зачервената кожа, сребристата яснота на очите му. Възможностите проникнаха в спокойствието, както слънцето прониква през горския покров.

Тя се запита дали ще я целуне.

И в съзнанието й проблесна една-единствена дума:

Моля те.