Лайза Клейпас
Любовни писма (29)

Епилог

26 юни, 1857 г.

Хайд парк, Лондон

Кристофър чакаше със стрелковата бригада в северната част на Хайд парк. Тук имаше войници от всички части — моряци, драгуни, артилеристи, хусари, лейбгвардейци, планинци. Сутринта беше гореща и безветрена, обещаваше да „опече“ стотиците хиляди хора, които присъстваха на първата церемония по връчване на кръста „Виктория“.

Войниците в пълните си униформи се чувстваха вече ужасно, някои от горещината, други от завист.

— Ние имаме най-грозните униформи в Империята — промърмори един от стрелците, като хвърли поглед към далеч по-разкошното облекло на хусарите. — Мразя това тъпо тъмнозелено.

— Докато пълзиш в червено и златно напред към фронтовата линия ставаш идеална мишена — отвърна презрително друг. — Веднъж вече ти уцелиха задника.

— Не ме е грижа. Жените обичат червените дрехи.

— Предпочиташ някоя да те хареса, та ако ще и да ти прострелят задника?

— А ти не предпочиташ ли?

Мълчанието на другия прекрати спора.

Лека усмивка се плъзна по устните на Кристофър. Той погледна огражденията към галериите на Гросвенър гейт, където седяха хиляди хора. Биатрикс и останалите Хатауей бяха там, както и неговият дядо, а така също и Одри, заедно с неколцина братовчеди. След връчването на почестите Кристофър и цялото му семейство щяха да отидат в хотел „Рътлидж“. Там щеше да се състои частна вечеря с банкет и веселба, а Хари Рътлидж бе намекнал за някакво специално забавление. Познавайки Рътлидж, това можеше да е от изпълнение на оперни певци до стадо дресирани маймуни. Само две неща бяха сигурни — че Хатауей са в Лондон и че ще е диво, лудо празненство.

На вечерята щеше да присъства и друг гост — Марк Бенет, който се бе отказал от офицерския си чин и се готвеше да поеме юздите на семейния корабен бизнес. Беше отнело месеци, за да се възстанови от преживените по време на войната травми и процесът още не бе напълно завършен. Но дългият престой в къщата Фелън му се беше отразил добре. Парче по парче психиката на Бенет се възстановяваше, макар и болезнено. С помощта на разбиращи приятели той постепенно се връщаше към себе си.

Все повече Бенет заприличваше на енергичния и духовит палавник, какъвто беше някога. От буйното препускане на кон през нивята и ливадите тенът му беше станал здрав и той натрупа мускули. Дори след като се върна в семейното си имение Бенет продължи да посещава Кристофър и Биатрикс в Ривъртън. Така се случи, че по време на едно от посещенията си той се срещна с Одри, която бе дошла за две седмици.

Реакцията й към високия, тъмнокос бивш офицер бе повече от смущаваща. Кристофър не разбираше защо обикновено сдържаната му, спокойна снаха ставаше толкова срамежлива и несръчна в присъствието на Бенет.

— Това е, защото той е тигър — беше му обяснила насаме Биатрикс, — а Одри е лебед; лебедите винаги стават неспокойни, когато наблизо има тигри. Намира го за много привлекателен, но не мисли, че е от джентълмените, с които трябва да е в една компания.

Бенет, от своя страна, изглеждаше доста увлечен от Одри, но всеки път, когато направеше предпазлив опит за сближение, тя се отдръпваше.

След което, с изненадваща бързина, двамата се сприятелиха. Излизаха да яздят, разхождаха се и си пишеха често, когато бяха разделени. Когато бяха едновременно в Лондон, човек можеше да ги види все заедно.

Озадачен от промяната в отношенията им, Кристофър попита Бенет какво се е случило.

— Казах й, че съм импотентен вследствие на стари рани от войната — отвърна Бенет. — Което значително я успокои.

Изумен, Кристофър подхвърли предпазливо:

— Наистина ли си импотентен?

— Не, по дяволите! — разпалено извика Бенет. — Казах го само защото ме избягваше. И проработи.

Кристофър го изгледа сардонично:

— Каниш ли се някога да кажеш на Одри истината?

Дяволита усмивка заигра по устните на Бенет.

— Може скоро да й позволя да ме излекува — призна той. Виждайки изражението на приятеля си, той побърза да добави, че намеренията му са напълно почтени.

Двамата бяха идеална двойка. И според Кристофър брат му би одобрил евентуален брак.

Кралският салют прозвуча, гръмнаха тежките артилерийски оръдия. Когато започна проверката на различните видове войски се разнесе националният химн. Кралският отряд премина бавно на коне. В края на проверката кралицата, ескортът й и група кралски гвардейци се насочиха към галериите, където се намираха представителите на законодателната власт и дипломатическото тяло.

Кралицата не слезе на централния подиум, както беше планирано, а остана на коня си, което предизвика леко вълнение.

Награждаваните, шейсет и двама души, бяха събрани около подиума. Като мнозина други, Кристофър беше облечен в цивилни дрехи, изоставяйки униформата и пагоните в края на войната. За разлика от другите, обаче, той държеше каишка. За която беше вързано куче. По причини, които не бяха обяснени, му казаха да доведе и Албърт на церемонията. Мъжете от стрелковата бригада зашепнаха окуражително, докато Албърт крачеше покорно край Кристофър.

— Браво, момче!

— Дръж се прилично пред кралицата!

— Всичко това е и заради теб, Албърт — добави някой и останалите се разкискаха.

Като изгледа приятелите си унищожително, което само ги развесели още повече, Кристофър заведе Албърт да се срещне с височайшата особа.

Нейно величество беше по-ниска и набита, отколкото беше очаквал, носът й бе като на ястреб, брадичка почти липсваше, очите й гледаха пронизващо. Беше облечена в ален жакет за езда, с генералски шарф, преметнат през едното рамо и с червени и бели пера на отворената си шапка за езда. Черна лента, военен знак за траур, беше вързана около пухкавата й ръка.

Кристофър беше доволен от деловия маниер, с който тя ръководеше церемонията. Мъжете се наредиха покрай нея, всеки спираше, за да бъде представен, кралицата му забождаше бронзов кръст с червена панделка на гърдите и той се отдалечаваше. При тази скорост цялата процедура щеше да отнеме не повече от четвърт час.

Веднага щом Кристофър и Албърт се качиха на подиума, откъм тълпата се разнесоха одобрителни викове, които ставаха все по-силни. Не беше справедливо той да получава повече одобрение от останалите войници — те заслужаваха точно толкова признание за смелостта си, колкото той. Албърт го погледна неуверено.

— Спокойно, момче — прошепна той.

Кралицата ги изгледа с любопитство, когато спряха пред нея.

— Капитан Фелън — каза тя. — Този ентусиазъм е уважение към вас.

Кристофър отвърна внимателно:

— Ваше величество, уважението е за всички войници, които се биха, както и за семействата, които ги чакаха да се върнат.

— Добре и скромно казано, капитане. — В ъгълчетата на очите й бръчките леко се задълбочиха. — Пристъпете напред.

Той се подчини. Кралицата се наведе от коня и забоде бронзовия кръст върху сакото му. Кристофър понечи да се отдалечи, но тя го спря:

— Останете. — Вниманието й се отклони към Албърт, който седеше на подиума, наклонил глава, и я гледаше любопитно. — Как се казва придружителят ви?

— Името му е Албърт, Ваше величество.

Устните й се извиха, сякаш се сдържаше да не се засмее. Тя погледна за миг наляво към съпруга си.

— Бяхме информирани, че ви е съпровождал в Инкерман и Севастопол.

— Да, Ваше величество. Изпълняваше много важни и опасни задачи, за да бъдат войниците в безопасност. Този кръст е отчасти и за него — той помагаше при измъкването на ранени офицери под вражеския огън.

В този момент се приближи един генерал и подаде на кралицата някакъв любопитен предмет. Не беше ли… кучешки нашийник?

— Приближи се, Албърт — каза тя.

Кучето се подчини и с помощта на Кристофър се покатери и седна на ръба на подиума. Кралицата се пресегна и закопча нашийника около врата му сръчно, което издаваше опит. Кристофър беше чувал, че самата тя притежава няколко кучета и имала особена слабост към шотландските овчарки.

— Този нашийник — каза тя на Албърт, сякаш той можеше да я разбере, — е гравиран с отличия и бойни почести. Добавихме сребърна закопчалка като признание за храбростта и верността, която си проявил при службата си.

Албърт я изчака търпеливо да приключи със закопчаването, след което близна китката й.

— Нахалник — скара му се тя шепнешком и го потупа по главата. След което изпрати кратка, дискретна усмивка на Кристофър, когато се отдалечиха.

* * *

— Албърт, приятел на кралицата! — засмя се Биатрикс по-късно в хотел „Рътлидж“ докато сядаше на пода в апартамента им и разглеждаше новия нашийник. — Надявам се, че няма да се възгордееш и да започнеш да важничиш.

— Не и със семейството ти — каза Кристофър, докато събличаше сакото си и се освобождаваше от вратовръзката и колана. Той се отпусна на канапето, наслаждавайки се на прохладата в стаята. Албърт завъртя опашка и отиде да пие вода от купата си, мляскайки шумно.

Биатрикс се приближи до Кристофър и сложи ръце на гърдите му.

— Толкова бях горда днес с теб — каза тя и седна до него. — И може би малко самодоволна, че при всички тези жени, които примираха от възторг наоколо, аз съм тази, с която се прибираш вкъщи.

Вдигайки едната си вежда, Кристофър попита:

— Малко самодоволна?

— О, добре тогава. Много самодоволна. — Тя започна да си играе с косата му. — Сега, когато цялата тази работа с медалите свърши, имам нещо, което искам да обсъдя с теб.

Кристофър затвори очи, изпитваше удоволствие да усеща пръстите й, които го галеха по главата.

— Какво е то?

— Какво ще кажеш да прибавим един нов член към семейството?

Въпросът не беше необичаен. След като се установиха в Ривъртън, Биатрикс беше увеличила менажерията си и постоянно бе заета с благотворителни мероприятия, свързани с нейните животни. Освен това бе съставила доклад за новообразуваното общество за естествена история в Лондон. По някаква причина изобщо не се оказа трудно да се убедят групата възрастни ентомолози, орнитолози и други естественици да приемат една красива, млада жена в своите редици. Особено когато стана ясно, че Биатрикс може да говори с часове за миграционни схеми, цикли на развъждане и други проблеми, свързани с животинските навици и поведение.

Като продължаваше да стои със затворени очи, Кристофър се усмихна лениво.

— Козина, пера или люспи? — попита той в отговор на предишния й въпрос.

— Нищо такова.

— Ясно. Значи нещо екзотично. Много добре, откъде е това създание? Ще се наложи ли да ходим до Австралия, за да го вземем? Или в Исландия? А може би в Бразилия?

Смехът я разтърси.

— То вече е тук. Но няма да можеш да го видиш… да кажем… около осем месеца.

Очите на Кристофър внезапно се отвориха. Биатрикс се усмихваше над него, изглеждаше едновременно срамежлива, нетърпелива и доста доволна от себе си.

— Биатрикс… — Той внимателно се обърна, ръката му погали бузата й. — Сигурна ли си?

Тя кимна. Завладян от емоция, Кристофър покри устните й със своите и я целуна страстно.

— Любов моя, безценно съкровище.

— Значи това искаше? — попита тя между целувките, като вече знаеше отговора.

Кристофър я погледна през искрящата пелена на радостта, която правеше всичко да изглежда сияйно и замъглено.

— Това е повече, отколкото съм мечтал. И определено повече, отколкото заслужавам.

Ръцете на Биатрикс се плъзнаха около врата му.

— Ще ти кажа аз какво заслужаваш — засмя се тя и отново придърпа главата му към своята.