Дейвид Балдачи
Забравените (97)

97

Джули Карсън отвори очи. Първото, което видя, беше ярката светлина. А второто — Пулър, който седеше до болничното легло.

Той се приведе и хвана ръката й.

— Прескочих трапа — рече с дрезгав глас тя.

— Нито за миг не съм се съмнявал. Докторите казват, че за нула време ще бъдеш като нова.

— Докато нося униформа, не се е случвало да стрелят по мен. В замяна на това ме гърмят в момента, в който се окажа близо до теб.

— Нещо като риск на професията — кимна Пулър.

— Не се обиждай, но вече няма да прекарвам отпуските си с теб.

— Разбирам те много добре.

— Какво стана с Ландри?

— В ареста е. И пее като чучулига. Бълок беше решил да си подаде оставката, но след този удар може да се кандидатира и за губернатор.

— Значи той обра лаврите, а?

— Изобщо не ми пука, генерале.

— Джули — стисна ръката му тя. — Сега не сме на служба.

— Джули — кимна той.

— А Диас?

— Колумбийците прибраха тялото й. Ще я погребат с почестите, които заслужава.

— А Мечо?

— Отърва се с няколко драскотини, също като мен.

— Господи, Джон! — възкликна тя, оглеждайки бинтованите му крайници. — Съвсем бях забравила, че и ти си ранен!

— Дребна работа. Няколко нови белега в колекцията.

— Кажи ми, че хванаха Лампърт, моля те! Последното, което помня, е, че го видях да бяга с белезници на ръцете.

Пулър се поколеба.

— Ще ти кажа истината само ако се закълнеш, че няма да я споделяш с никого — рече той. — Не искам да сринеш кариерата си.

— За какво говориш?

Пулър огледа снопчето маркучи, които бяха прикрепени към тялото й близо до ключицата.

— Включили са те на морфин — отбеляза той. — Срещу болките.

— Мисля, че си прав — кимна тя.

— Но морфинът се отразява на паметта ти.

— Възможно е. Говорехме за Лампърт, нали?

— Така ли?

— Джон!

— Лампърт реши да замине за чужбина.

— Успял е да избяга?! С яхтата си?

— Замина за България. Доколкото разбрах, ще остане да живее там за постоянно.

— Как е възможно това? Защо полицията не го е арестувала?

— Полицията закъсня малко. Използвахме помощната лодка на яхтата му, за да го откараме малко по-надолу по брега, а оттам го прехвърлихме на камион. Полицията е убедена, че е избягал. Поне аз така им казах…

Карсън го гледаше втренчено и мълчеше.

След известно време се размърда и от устата й се изтръгна тежка въздишка.

— Мисля, че морфинът наистина се отразява на краткосрочната ми памет — промърмори тя.

— Напълно те разбирам.

— Кога ще се махна от тук?

— След няколко дни.

— Ще дойдеш ли да ме видиш?

— Всъщност аз живея тук — отвърна той и махна към креслото до леглото, на което имаше одеяло и възглавница.

Тя му се усмихна мило.

— Какво стана с Диего и Матео?

— Прибраха се при своята abuela. В момента съм ги настанил в къщата на леля ми. Полицията разпитва останалите пленници, след което ще ги изпрати обратно по родните им места. Това се отнася и до личната прислуга на Лампърт.

— А Рохас?

— Този път се измъкна, но скоро ще дойде и неговият ред.

Карсън изглеждаше доста развълнувана от новините и той успокоително погали ръката й. Броени минути по-късно морфинът подейства и тя затвори очи.

Пулър излезе в коридора и позвъни на брат си във военния затвор. Разказа му цялата история, пропускайки единствено участта на Лампърт в България.

— По дяволите, Джон — въздъхна Робърт Пулър. — Ще ти трябва поне още един месец отпуск, за да се възстановиш от последните няколко дни отпуск.

— Всъщност мисля да се връщам на работа — осведоми го Пулър.

— Какво ще докладваш на стареца?

— Още не съм решил.

— Няма ли да му кажеш, че сестра му е мъртва?

— Няма — отвърна след кратък размисъл Пулър.

— Мисля, че си прав.

Пулър реши да подари кученцето Сейди на момчетата и това решение се оказа удачно. Диего и Матео го обожаваха, а и то им отвръщаше с дълбока привързаност. Очертаваше се едно наистина дълго приятелство между тях. А той се надяваше, че смяната на квартала и животът далече от уличните банди ще им се отразят благоприятно. Бълок също обеща да ги наглежда.

После нещата опряха до неизбежната писмена дейност и многобройните разговори, или по-скоро разпити, с Бълок, щатската и федералната полиция. Всички бяха единодушни, че трябва да вземат решителни мерки за залавянето на Стивен Рохас, който продължаваше да им се изплъзва.

— Продължавайте в същия дух — насърчи ги Пулър, когато приключи и последният разпит.

Два дни по-късно Карсън напусна болницата. Обинтована, насинена и уморена.

Но жива. Много жива.

На следващата сутрин двамата излетяха със специалния самолет, изпратен от армията.

— Гълф петица — отбеляза Пулър. — Никога досега не бях летял с такъв.

— Дръж се за генерал от кариерата и ще видиш още много неща — обяви Карсън, докато стюардът им поднасяше чаши с шампанско.

 

 

Пулър обеща на Карсън да вечерят заедно, скочи в колата и подкара към дома си. Прибра Дезо от приятеля, който беше обещал да се грижи за него, възнагради го с продължителна разходка, а след това си поигра с него.

На следващия ден потегли към Пенсилвания с малък пакет в колата. Спря край една зелена поляна, отвори капака на урната и разпръсна праха на леля си над родната й земя. Както беше пожелала. Затвори празната урна и вдигна очи към небето.

— Сбогом, лельо Бетси — прошепна той. — Преди много години ти беше всичко в живота на едно малко момче. Днес момчето е възрастен мъж, който никога няма да те забрави.

Знаеше какво още трябва да направи. Всъщност крайно време беше.

Прибра се обратно във Вирджиния, изкъпа се и облече парадната си униформа. След това се насочи към болницата за ветерани.

Закрачи по стерилните коридори. Висок, стегнат, строен.

Чу баща си далеч преди да стигне до стаята му.

В коридора се сблъска със същата сестра, която му се беше оплаквала и преди.

— През последните няколко дни направо е бесен — каза тя. — Слава богу, че дойдохте, защото непрекъснато пита за вас.

— Радвам се, че съм тук — отвърна Пулър, подмина озадачената от думите му сестра и отвори вратата на стаята.

Пулър-старши беше облечен с обичайната бяла тениска и синьо долнище на пижама. Изглеждаше изнервен и объркан.

Пулър застана мирно и стегнато отдаде чест.

— Явявам се по ваша заповед, генерале — докладва той.

Възбудата бързо напусна баща му, лицето му се намръщи. Което беше добре за Пулър.

— Къде, по дяволите, изчезна, офицер?

— На фронта, сър. Както заповядахте.

Отговор по всички правила на устава. Ясен и отчетлив, на висок глас.

— Докладвай.

— Мисията е изпълнена, генерале. При попътен вятър и спокойно море. Без особени проблеми.

— Дяволски добра работа, офицер. Дяволски добра! Свободно.

— Слушам, сър.

Джон Пулър свали ръката си и седна до баща си.

За миг престана да бъде войник.

За да се превърне в син.