Дейвид Балдачи
Забравените (95)

95

Лампърт тичаше колкото го държат краката. Едно нелеко упражнение, защото ръцете му бяха на гърба, оковани с белезници. Беше в добра форма, но не и за бой. Никога през живота си не беше докосвал огнестрелно оръжие. За това си имаше други хора. И никога не беше бягал, за да спасява живота си.

И сега си плащаше.

Стрелбата беше стихнала. Чуваше се само грохотът на прибоя.

Яхтата беше закотвена на около петстотин метра навътре в морето.

Той със сигурност щеше да оцелее за нов живот.

Но не и в тази страна.

И бездруго тук беше започнало да му омръзва.

Притисна лявата си ръка към мястото на гърба, където го прониза болка, и продължи да тича към кея.

Шестметровата лодка беше там и го чакаше.

Вече можеше да види и закотвената яхта.

Беше убеден, че ще успее да стигне до нея с лодката. След като Ландри се беше добрала чак до нефтената платформа по време на буря, значи и той щеше да се справи тук, при значително по-спокойно море.

На борда имаше нож, с който можеше да пререже пластмасовите белезници. Останалото беше лесно. Лодката беше солидна, а вълните намаляваха със стихването на вятъра. Да, щеше да се справи…

Видя я, когато стигна на няколко крачки от пристана.

Отначало не разбра какво е това пред очите му.

Но после му светна.

Насреща му се издигаше конусовидната кула на подводница.

Подводницата на Рохас. Онази, за която беше споменал по време на срещата им на яхтата. И която можеше да побере много хора.

Едва сега разбра как се бяха появили стрелците в имението му. Под вода.

Използването на лодката ставаше проблематично. Ами ако тръгнеха да го преследват? Морето все още беше бурно. Подводницата лесно можеше да преобърне лодката. И той щеше да се удави.

Спря на място, продължавайки да притиска ръка в ребрата си. Трябваше да бе тренирал повече. Но проблемът беше там, че основната му тренировка беше сексът. Огледа се. Отчаяно се нуждаеше от друг път за бягство.

Но какъв, след като нямаше да е с лодката?

Пътят от и към имението отпадаше. От там вече долиташе приглушен вой на сирени.

Закрачи успоредно на брега, мислейки напрегнато.

Трябваше да има и друг начин.

Може би все пак щеше да се наложи да рискува с лодката. Тя би трябвало да е по-маневрена от подводницата, нали?

Не знаеше дали е така, но просто не можеше да се сети за алтернатива.

После, буквално пред очите му, подводницата започна да се потапя. Смаляващата се кула бързо се насочи към открито море.

Може би и те бяха чули сирените. Или бяха разбрали, че нещата се развиват зле, и просто се оттегляха.

Но причините нямаха значение. Важен беше шансът.

Изработен от солидна стомана, корпусът на „Лейди Лъки“ нямаше проблеми с бурното море. Лампърт вече беше прекосявал Атлантическия океан с яхтата си. В международни води щеше да се чувства много по-спокоен. Ландри и останалите със сигурност щяха да дадат показания в полицията, но за това се изискваше време. Както и за издаването на съдебни заповеди за обиск и прочие. Когато полицията се сдобиеше с всичко това, той щеше да бъде далече.

После чу стъпки и се обърна. Видя кой се приближава към пристана и хукна с всички сили към скъпоценната лодка, която щеше да го изведе в открито море.

Лицето му беше разкривено от ужас, сякаш беше видял Сатаната.

В известен смисъл беше така.

Пулър изравни крачка с Мечо, който дори не го погледна, концентрирал цялото си внимание върху Лампърт пред тях.

Двамата тичаха с тренираната лекота на професионални бойци. Тоест не като за рекорд, а с плавни движения, осигуряващи максимален резултат при минимални усилия. Често им се беше налагало да тичат по време на бой. Движещите се мишени имаха по-големи шансове за оцеляване в сравнение с неподвижните.

Продължаваха напред рамо до рамо. Разстоянието до целта се скъсяваше. В последния момент Пулър се откъсна напред и скочи върху беглеца.

Внезапно останал без дъх, Лампърт се строполи под тежестта на тялото му. Мечо се наведе, сграбчи го с две ръце и го вдигна от пясъка.

Пулър бавно се изправи.

Мечо и Лампърт се втренчиха един в друг. Чертите на българина бяха като изсечени от камък, а Лампърт го гледаше с някаква смесица от страх и любопитство.

— Защо ме преследваш с такава ярост, по дяволите? — изкрещя накрая той.

Мечо го хвърли обратно на пясъка, извади снимката от джоба си и я пъхна под носа му.

— Помниш ли я? — попита с продран от напрежение глас той.

Пулър стоеше и чакаше. Не знаеше как би постъпил, в случай че Мечо решеше да ликвидира търговеца на роби. Лампърт беше негов пленник и потенциален свидетел срещу един от най-големите престъпници на света. Но самият Мечо беше ранен, той също. Не се знаеше кой ще надделее при евентуална схватка помежду им. Пулър си даваше сметка докъде се простират възможностите му и изобщо не беше убеден, че ще успее да победи този гигант.

Но кой знае, може пък да изненадаше сам себе си.

Проблемът беше там, че не му се искаше да стигат до двубой.

Мечо не беше негов враг.

Лампърт тъпо гледаше снимката.

— Трябва ли да познавам тази жена? — объркано смотолеви той.

— Името й е Рада. Отвлякъл си я от едно село в планината Рила в България. Заедно с много други. Това е моето родно село.

— Тоя сериозно ли говори?! — попита Лампърт, обръщайки се към Пулър. — Нима си въобразява, че мога да помня подобни неща?

— Погрешен отговор, Пит — отвърна с каменно лице Пулър.

Мечо отново го сграбчи, вдигна го с една ръка във въздуха, а с другата му нанесе силен удар. Лампърт отлетя на метър и половина и се стовари по гръб. Съприкосновението със земята беше толкова силно, че и двете му раменни стави се изкълчиха. Лампърт изкрещя от болка, изплю няколко избити зъба и направи опит да пропълзи по-далече от мъчителя си.

— Боже мой, боже мой!

— Млъквай! — изръмжа Мечо и му нанесе тежък ритник в корема. — Значи не я помниш, а? Забравил си вече коя е!

Лампърт изплю още кръв и се претърколи на пясъка.

Пулър коленичи до него, сряза белезниците и с две резки движения върна раменните ябълки в ямките им.

Лампърт нададе неистов рев, после утихна, дишайки на пресекулки.

Надвесен над него, Мечо свиваше и разпускаше огромните си юмруци. Могъщите му гърди сякаш всеки момент щяха да разкъсат фланелката.

Пулър се изправи.

— Как мислиш да процедираме оттук нататък? — попита той.

— Той идва с мен! — отсече едрият мъж.

— Не може, защото трябва да отговаря за престъпленията, които е извършил тук.

— Идва с мен! — натъртено повтори Мечо.

— Можеш да бъдеш спокоен — въздъхна Пулър. — Ние ще направим така, че никога повече да не види дневна светлина.

— Той ни отне всичко, което имаме — поклати глава Мечо. — Аз обещах да го накажа.

Пулър измъкна пистолета си и го насочи в гърдите му. Пълнителят беше празен, но Мечо нямаше как да знае това.

— Не искам да те наранявам, но имам задача, която възнамерявам да изпълня — обяви той. — Този човек е отговорен за смъртта на леля ми и трябва да си плати.

Мечо равнодушно погледна пистолета, после отново вдигна снимката и се наведе над Лампърт.

— Кажи ми къде е тя. Веднага!

— Не знам къде е — изфъфли през разбитата си уста Лампърт. — Кълна се в Бога, че не знам!

— Знаеш! — изръмжа Мечо и отново го сграбчи за яката. — И ще ми кажеш!

— Не знам, по дяволите!

Мечо го пусна. Лампърт се извърна на една страна и от очите му потекоха сълзи.

Пулър забеляза, че докато гледаше снимката, очите на българина също се насълзиха.

После се обърна към морето. Яхтата на Лампърт се поклащаше в далечината. Всичко беше заради проклетите пари, натрупани от нещастието на другите. Заради алчността на този човек, направил състояние, разбивайки живота на хиляди хора.

Стрелна с поглед Мечо и прибра пистолета в кобура си. Това, което се готвеше да направи, противоречеше на всички правила, които бе спазвал през целия си съзнателен живот.

— Как мислеше да го измъкнеш от тук? — попита той.

— Защо ти е да знаеш? — обърна се да го погледне едрият мъж.

— От любопитство.

— Имам един приятел, който е капитан на търговски кораб. Той ще ни прибере у дома, без да задава въпроси.

— Къде и кога?

— Тази нощ. От пристанището на Панама Сити.

Лампърт престана да скимти и напрегна слух.

— Не можеш… — изфъфли през разбитата си уста той и закова поглед в лицето на Пулър. — Не можеш да го оставиш да ме отведе в… България.

— Защо да не мога? — изгледа го Пулър. — Вече си бил там и си прекарал добре, нали? Получил си всичко, което искаш. Поправка: когото искаш…

— Не можеш!

— Сигурен ли си за този наш приятел, Мечо? — извърна се към едрия мъж Пулър.

— Абсолютно.

— Какво ще му се случи в България?

— И ние имаме правосъдие, което действа като вашето тук.

— А имате ли смъртно наказание?

— Имаме по-лошо.

— По-лошо ли? Какво?

— Ще му се наложи да живее на едно място в България, където никой не иска дори да припари. Ще прекара остатъка от живота си там. Ще работи всеки ден и всяка минута, година след година, докато падне мъртъв. Ние, българите, сме безпощадни към хората, които са ни наранили.

Лампърт направи опит да се надигне до седнало положение.

— За бога, Пулър! — извика той и изплю кървава храчка. — Не можеш да допуснеш това! Ти си ченге, имаш своите задължения! Не можеш да ме предадеш в ръцете на един чужденец! Това означава отвличане на американски гражданин! Аз съм добросъвестен данъкоплатец. Аз плащам шибаната ти заплата, Пулър! Ти работиш за мен!

Пулър не обърна внимание на тази тирада и отново се извърна към Мечо.

— Искаш да кажеш, че твоят приятел ще го направи безплатно, така ли? Защо?

— Не съвсем безплатно. Обещах му нещо, но все още нямам представа откъде ще го взема. Дори не съм сигурен за какво става въпрос.

След тези думи Мечо накратко описа молбата на приятеля си.

— Всичко е наред — усмихна се Пулър и стрелна с поглед Лампърт. — Знам за какво говориш.

Мечо беше изненадан, но в очите му проблесна надежда.

— Можеш да ми го намериш?

— Мога — кимна Пулър.