Дейвид Балдачи
Забравените (41)

41

— Няма го.

Изправен на прага на малкия апартамент, Пулър гледаше надолу към Исабел и Матео, който смучеше палеца си.

— Необичайно ли е да го няма? — попита той. — Според мен той прекарва голяма част от времето си на улицата.

— Идва си за обяд, но този път не го направи — отвърна Исабел. — Прибира се към шест, но още го няма.

— Имаш ли телефон?

Момичето поклати глава.

— Кога излезе?

— Сутринта. Аз работих до късно в ресторанта, помагах на баба. Диего си беше тук да гледа Матео. Излязъл е още преди да стана. Баба също не го е чула. Много съм разтревожена.

— Снощи каза ли, че ще излиза рано?

Тя отново поклати глава.

— Обикновено ходи на плажа и продава разни неща на туристите. Понякога работи и за хотелите.

— Не е ли много малък за това?

Исабела го изгледа така, сякаш не е с всичкия си.

— Добре — отстъпи Пулър. — Ще се помъча да го открия.

После той огледа синините, които им бяха причинили бандитите.

— Да се е мяркал някой от онези типове, Исабел?

— Никой. Чух, че пак си ги набил. Заедно с приятелите им.

— Кой ти каза?

— Просто чух.

Пулър кимна.

— Ще ти взема телефон за еднократна употреба и ще вкарам в него личния си номер. По този начин ще поддържаме връзка, става ли?

Тя кимна.

Търсенето на телефон му отне половин час, но все пак завърши успешно. После се качи в тахото и потегли.

Диего ще трябва да почака, помисли си с въздишка той. Надяваше се да е добре, но имаше лошо предчувствие.

 

 

Двайсет минути по-късно Пулър спря пред кантората на Грифин Мейсън. На алеята беше паркирано същото инфинити.

Но вместо да паркира до него, той спря пред малка къща по-надолу по улицата. Отвори му красива руса жена на около четирийсет. Беше дребна, но с добре очертани форми. Носеше къса черна пола, черен чорапогащник и черно сако. Деколтето на бялата й блуза беше достатъчно изрязано, за да разкрие част от пищния бюст. Температурата продължаваше да се държи над трийсет, което означаваше, че облечената в черно дама положително се потеше под рамката на вратата. Да не говорим, че носеше и чорапогащник.

— Какво обичате? — попита тя.

— Казвам се Джон Пулър. Вчера имах среща със съседа ви, адвокат Мейсън, с когото обсъдихме един имотен проблем. Той не е мой адвокат, а на леля ми, която наскоро почина. Предложи ми да събера известни сведения за него, преди да реша дали да използвам услугите му.

— Гриф ме е посочил за референт? — пребледня жената.

— Точно така, мис Дауди. Изглеждате ми изненадана.

Пулър беше запомнил името й от рекламната табела до вратата, на която имаше нейна снимка и допълнението, че говори испански.

— Наистина съм изненадана — отвърна жената. — Освен това нямам време за приказки.

Тя понечи да затвори вратата, но Пулър вдигна пред очите й служебните си документи.

— Вчера пристигнах от Вашингтон — добави той. — Леля ми почина внезапно, а аз не познавам никого в този град. Просто се опитвам да изпълня дълга си към нея, но за тази цел ми трябват и някои сведения. Свикнал съм на това от службата си в армията. Ще ви бъда много благодарен за помощта.

— Моят син е във флота — каза жената.

— Моряците най-редовно ме вземат на автостоп — усмихна се Пулър и я погледна очаквателно.

Тя отмести очи към кантората на Мейсън.

— След двайсет минути имам среща за вечеря, но дотогава мога да отговоря на въпросите ви. Моля, влезте.

Минута по-късно седяха в офиса й, който се оказа много по-подреден от този на Мейсън.

— И тъй, както вече ви споменах, госпожо Дауди…

— Наричайте ме Шийла — предложи тя и извади дълга цигара. — Не се безпокойте, електронна е… Неочаквано се оказа, че проклетото нещо действа. Пуша от двайсет години, като през последната от тях използвам тази цигара с надеждата да прочистя дробовете си.

Пулър погледа парата, която се издигна от фалшивата цигара, а после каза:

— Както вече споменах, Шийла, търся известни референции за адвокат Мейсън. Предполагам, че го познавате.

— О, много добре познавам Гриф.

— Ще ми го препоръчате ли?

— Аз също съм адвокат и отлично знам, че ако кажа нещо лошо за някого, той винаги може да ме осъди. Особено пък Гриф.

— Това ми прилича на отрицателен отговор — подхвърли Пулър.

— Но напълно неопределен — веднага отговори тя.

— Значи не бихте го препоръчали?

Жената се облегна назад и започна да го оглежда.

— Коя е леля ви?

— Бетси Саймън.

— Не я познавам, но ако Гриф е имал грижа за имотите й, това със сигурност й е излизало доста скъпо. Все пак мога да ви дам един съвет: наблюдавайте разходите му като ястреб.

— Тоест това понякога е проблем при Мейсън?

— Не бих използвала думата „понякога“.

— Тогава защо хората ползват услугите му?

— Може би защото умее да прикрива следите си.

— Вие обаче не се оставяте да ви заблудят. Как така?

— Ще се изразя по друг начин. Практикувам право в този град горе-долу толкова време, колкото и той. Клиентите ни много си приличат. Водим едни и същи дела. Адвокатите по завещания и имотни въпроси нямат нищо общо с големите финансови акули на Уолстрийт. Ние не можем да забогатеем от това, което вършим. Поне аз съм така, въпреки че, извинете за израза, буквално си скъсвам задника от работа.

— А Мейсън е забогатял, така ли?

— Не бива да се заблуждавате от разхвърляното му кабинетче в онази стара къща. Аз например живея в Източен Парадайз, на две преки от морето. Карам осемгодишна тойота камри и това е всичко, което мога да си позволя. Но нещата при Мейсън са съвсем различни — той притежава къща с терен от четири декара на брега на океана, чиято цена със сигурност е седемцифрена, а освен онова инфинити на алеята кара още порше и астън мартин. В допълнение на всичко това постоянно обикаля света — Африка, Азия, Близкия изток, Южна Америка. Същевременно клиентите му са наясно, че съвсем не е гений в професията, но никога не го признават открито.

— Значи краде от парите им, така ли? — вдигна вежди Пулър. — Но как става така, че те не се осъзнават? Вие едва ли сте единствената в този град, която подозира, че парите за къщата и колите не се печелят току-така.

— Всичко трябва да се докаже. А за това е нужно желание, което никой не проявява. Клиентите му са старци, които измират. Обикновено наследниците им не са местни хора. Знам го, защото живея тук и упражнявам същата професия.

— Нещо друго?

Тя почука с цигарата по бюрото.

— Не сте го чули от мен, но освен да трупа пари, този човек се занимава и с други неща, от които ме побиват тръпки.

— Например?

— По всичко личи, че си пада по деца. Харесва ги твърде много, ако разбирате какво имам предвид.

— Защо мислите така?

— Преди време присъствахме заедно на среща на юристи, а когато приключихме, той се напи като прасе в бара на хотела. Станах да си ходя, но той ме дръпна обратно на масата. Помислих си, че ще ми предложи да наеме стая в хотела за едно бързо чукане — нещо, което нямаше как да стане.

— Искате да кажете, че се е пробвал и преди?

— И така може да се каже. Постоянно надничаше в деколтето ми и при всяка възможност гледаше да се отърка в мен. Но онази вечер измъкна от портфейла си тесте снимки и ми ги показа… — Жената направи гримаса на отвращение и облиза пресъхналите си устни. — Всички бяха на малки момченца и момиченца.

— Даде ли ви някакви обяснения?

— Били негови деца — презрително се усмихна жената. — Вероятно беше пиян до козирката и може би изобщо не помни, че ми ги е показвал.

— А сигурна ли сте, че децата не са били негови?

Тя се усмихна и засмука електронната си цигара.

— Няма как да не съм сигурна. Просто защото той е русокос ирландец, а децата на снимките бяха чернокожи и азиатчета.