Дейвид Балдачи
Забравените (54)

54

Хотелът беше далеч по-добър от „Сиера“. На самия бряг.

Черният джип потъна в подземния гараж. Четиримата пътници взеха асансьора. Всеки от тях разполагаше със самостоятелна стая — една от луксозните придобивки, свързани с работата им. Явно парите не бяха проблем за тях.

Онзи, който седеше на предната седалка с пушка в ръце, слезе на петнайсетия етаж и си отвори с магнитната карта. Съблече якето си. На колана му беше прикрепен кобур с 9-милиметров глок. Приближи се към минибара, наля си джин с тоник и пристъпи към прозореца, от който се разкриваше изумителна гледка към Мексиканския залив. За известно време той остана неподвижен, после запали цигара.

Стаята беше за непушачи, но това очевидно не го вълнуваше.

Трийсет минути по-късно някой почука на вратата. Не на тази, която водеше към коридора, а на междинната, свързана със стаята, която беше заета от колегата му.

Пристъпи към нея и попита:

— Дони?

— Аз съм.

— Какво има?

— Обаждане от шефа. Трябва да тръгваме.

— По дяволите!

— Имам нещо за теб — добави Дони.

Той отвори вратата.

Ударът беше нанесен с чудовищна сила. Той литна във въздуха и се стовари върху леглото. Със счупен нос, в безсъзнание.

Дони стоеше на прага с притиснат в слепоочието му пистолет. Мечо беше зад него.

— Не ме убивай, моля те! — изскимтя Дони.

Мечо го блъсна в стаята и затвори вратата след себе си. След това приспа Дони с жесток удар в темето, нанесен с дръжката на пистолета.

Нещастникът се свести няколко минути по-късно, но само за да установи, че лежи, здраво овързан на леглото, редом с другия мъж, който също се беше върнал в съзнание.

Мечо се беше надвесил над леглото и ги наблюдаваше. Когато установи, че и двамата са будни, той залепи устите им с тиксо, а след това им смъкна панталоните и насочи ножа си към гениталиите им.

Дони подскочи от порязването и изкрещя, но тиксото свърши своята работа.

В следващия миг ножът потъна в гърдите му. Толкова силно, че острието се показа от гърба му и се заби в матрака.

Дони зина с такава сила, че тиксото се отлепи. После умря.

Другият гледаше развоя на събитията, парализиран от ужас.

Мечо се пресегна и дръпна тиксото от устата му.

Човекът се сви в очакване на фаталния удар, но Мечо само стоеше и го гледаше.

— Защо го уби? — изфъфли мъжът и извърна глава към мъртвия. — Щеше да ти каже всичко, което знае.

— Убих го, защото мога — отвърна лаконично гигантът.

— Какво искаш да знаеш? — попита на пресекулки мъжът, все още обзет от паника.

Мечо седна на леглото до него.

— Как се казваш? — тихо попита той.

— Джо.

— Откъде си, Джо?

— От Ню Джързи.

— Имаш ли семейство?

Човекът се поколеба, но Мечо насочи ножа към гърдите му.

— Съпруга и две момиченца — забързано отвърна Джо.

— В Ню Джързи ли са?

Джо кимна, а очите му се разшириха от страх.

— Искаш ли пак да ги видиш?

— Да! Повече от всичко!

— А хората от лодките?

Джо изпъна гръб и се разрида.

— Това е само работа!

— Те също имат семейства.

— Заклевам се в Исус, за парите го правя! Нищо друго не ме интересува! Нямам нищо против тях.

— Те също имат близки, които ги обичат.

— Проклетата работа, това е всичко! — простена Джо.

Мечо извади снимката на Рада и я вдигна пред очите му.

— Познаваш ли това момиче? Казва се Рада.

— Аз… Аз не знам… — Очите на Джо бяха толкова насълзени, че едва ли виждаше нещо. Мечо го сграбчи за врата, повдигна го до седнало положение и пак вдигна снимката.

— Познаваш ли я?

— Ами… Не съм сигурен… Може би…

— Името й е Рада.

— Не им знаем имената!

— Тя е хубава жена. Преди около месец е била прекарана оттук. Ти беше ли на работа преди месец?

Джо понечи да кимне, осъзнал, че може би ще оцелее само ако предложи ценна информация.

— Чакай, чакай… — прошепна той. — Мисля, че наистина я познавам… Да, беше преди месец. Точно така, Рада.

— Рада, преди месец — повтори Мечо.

— Искаш да я откриеш, така ли? Вероятно ще мога да ти помогна.

— Преди месец, Рада — отново промърмори Мечо. — Истинска красавица.

— Точно така, страхотна жена! Мога да ти помогна! Ако ме развържеш…

Мечо заби ножа в гърдите му чак до дръжката. Джо потръпна и също като Дони замря.

— Рада изчезна преди цяла година! — изръмжа Мечо, опипа снимката и добави: — А това изобщо не е тя.

Извърна поглед към мъртвия Дони.

— А приятелят ти ми каза всичко, което искам да знам, още в стаята си — добави той.

Издърпа острието и от гърдите на мъртвия бликна струйка артериална кръв. При спряло сърце и нулево кръвно налягане нямаше как да изтече още много.

— Сам разбираш, че повече нямам нужда от помощта ти — добави на глас той. — Извинявай, Джо, защото май забравих да го спомена по-рано. Сигурен съм, че семейството ти в Ню Джързи ще скърби за теб…

Изправи се, избърса ножа в чаршафите и отново сведе очи към двамата мъже.

За пари. Единствено за пари.

Изобщо не са знаели имената им. И не са ги питали за тях.

Но аз знам техните.

На всичките до един.