Дейвид Балдачи
Забравените (20)

20

Пулър седна на леглото и се огледа. Стаята не беше нищо особено. Под, врата, прозорец, тоалетна. Двойна вътрешна врата, водеща към съседната стая. Беше отсядал и на по-добри места, но по-лошите бяха значително повече.

През тънките стени се чуваха най-различни звуци. Включително разговори на висок тон, макар и с неразбираеми думи. На стълбите се беше разминал с неколцина от обитателите на пансиона, които го изгледаха подозрително. Може би беше единственият бял тук.

От тези погледи и съпровождащия ги шепот Пулър стигна до заключението, че вероятно ще има проблеми с част от тези хора — в случай че изразят недоволство от присъствието му в сградата. Нямаше желание да се стига до крайности, но със сигурност щеше да е готов да ги посрещне.

Разопакова малкото дрехи, които носеше, и погледна часовника си. Разполагаше с още време до срещата с Луиз Тиминс. Адвокат Мейсън все още не се обаждаше. Реши да пообиколи района, тъй като не обичаше да се задържа в хотелските стаи, независимо дали бяха като тази тук или някоя в „Риц“.

Не че някога щеше да отседне в „Риц“. Не и на разноските на Чичо Сам.

Излезе и заключи вратата след себе си, въпреки че не носеше нищо, за чието изчезване би съжалявал. Асансьорът беше в дъното на коридора, но той го подмина и пое надолу по стълбите.

Сградата съвсем не беше в добро състояние, а това означаваше, че и асансьорът е калпав. Засядането за неопределено време в тясната кабинка изобщо не влизаше в плановете му.

Чу гласовете, преди да види хората. Мъжки и женски. Плюс още един, по-тъничък, вероятно на дете.

Отвори вратата, зад която се разнасяха гласове, и влезе. Оказа се, че вътре има трима мъже, момиче на около шестнайсет и момченце на около пет. Единият от мъжете беше латиноамериканец, другият чернокож, а третият — бял. Много добре, каза си Пулър. Винаги беше предпочитал разнообразието, когато се налагаше да озаптява дребни бандити.

Латиноамериканецът притискаше момичето към стената, очевидно против волята му. Чернокожият държеше момчето, което се мяташе в ръцете му и се опитваше да го удари, а белият се беше изправил пред момичето с разхлабен колан и разкопчаваше панталона си. Намеренията му бяха повече от ясни.

Очевидно ставаше въпрос за нещо старо колкото света. Насилието на мъжа срещу жената.

Когато вратата се отвори, белият дори не се обърна.

— Махай се, по дяволите! — изръмжа той. — Веднага!

Пулър остави вратата да се захлопне зад гърба му и огледа издутия заден джоб на насилника. Най-глупавото място за пистолет, но този с полусвалените гащи явно си беше тъпак.

— Нямам такива намерения — спокойно отвърна той. — А ти си затегни колана, защото нещата няма да се развият, както си ги намислил.

Тримата се обърнаха едновременно. Момичето се освободи от хватката на латиното и прегърна момченцето.

— Вярно ли, малоумнико?

— Фамилията ми е Пулър, а малкото име Джон. Ти кой си?

Белият огледа приятелите си и се ухили. Но Пулър веднага забеляза, че е притеснен. Чернокожият беше най-висок от тримата, но Пулър го превъзхождаше с десет сантиметра и двайсет кила. Белият беше под метър и осемдесет и тежеше около сто килограма. Предимно тлъстини, меки и отпуснати. Латиното беше метър и седемдесет, с нормална фигура.

Пулър се извисяваше над тях. Широките му рамене почти запълваха вратата. Той пристъпи напред, забил поглед в лицето на белия. Но периферните му радари не изпускаха и приятелчетата му.

Белият вдигна панталона си и си затегна колана.

— Май наистина си просиш куршума! — заплашително изръмжа чернокожият.

— Нищо подобно. А като гледам, и това момиче не изгаря от желание да бъде изнасилено от трима гадняри.

Белият леко извърна глава и плъзна ръка към задния си джоб — едно очебийно и по всяка вероятност безполезно движение.

От устата на Пулър излетя лека въздишка. Вече нямаше как да избегне конфронтацията. Атакува още преди пистолетът на мръсника да се покаже наполовина от задния му джоб. Заби лакът в шията му, почти едновременно с коляното, което влезе в съприкосновение с левия му бъбрек. Белият изкрещя от болка и политна, довършен от един светкавичен десен прав. Тялото му рухна на пода, а от устата му потече кръв. Няколко от зъбите му бяха избити.

С част от съзнанието си Пулър пожела да предложи оттегляне на другите двама, но от изражението на лицата им разбра, че те се надъхват взаимно, забравили всякакво благоразумие. Все пак бяха двама срещу един.

Толкова по-зле за тях.

Сграбчи латиното през врата, вдигна го във въздуха и използвайки го като оръжие, блъсна чернокожия. Той политна и след секунди рухна в безсъзнание, напълно лишен от боен дух.

Пулър използва инерцията на въртеливото движение и заби латиното в стената с главата напред. Разнесе се смразяващо хрущене и миг по-късно мургавият мъж се свлече до чернокожия, който бе потънал в нежелан сън.

Пулър изпъна рамене и се огледа. Дори не се беше задъхал. Изглеждаше леко ядосан от това, което беше принуден да направи.

— Добре ли си? — обърна се към момичето той.

Тя кимна. Беше хубава, с добре очертани форми и голямо закръглено дупе. Изглеждаше по-възрастна, отколкото вероятно беше. Може би не й е за пръв път, помисли си Пулър.

— Това брат ти ли е? — махна към момченцето той.

Тя отново кимна.

— Как се казвате?

— Аз съм Исабел, а той е Матео — отвърна момичето с изтънял от уплаха глас.

— Искаш ли да повикаш полиция?

Предварително знаеше отговора на този въпрос, но все пак се почувства длъжен да го зададе. Тя поклати глава още преди да беше довършил.

— А искаш ли аз да извикам ченгетата?

— Не. Моля те, недей.

Огледа падналите мъже. Телата им бяха покрити с татуировки и стари белези. Не, това не може да бъде, помисли си той. Но все пак…

— Тези хора военни ли са? — попита той момичето.

— Не.

Жалко. Значи са извън моята юрисдикция. Оставаше му ролята на съзнателен гражданин.

— Те няма да престанат — глухо я предупреди той. — На практика аз само ги ядосах. Като нищо ще си го изкарат на теб.

Момичето хвана братчето си за ръката и го дръпна към вратата. Миг по-късно стъпките им затрополиха надолу по стълбите и бързо заглъхнаха.

Пулър се зае да провери състоянието на противниците си. И тримата дишаха и бяха със стабилен пулс. Счупените крайници и пукнатите черепи не бяха негова грижа. Това бе цената, която трябваше да плати всяко животно, посегнало на беззащитни деца. Особено когато трима зрели мъже се нахвърляха върху непълнолетно момиче и петгодишното му братче.

Белият простена и се размърда. Пулър отново го приспа с отмерен ритник в главата.

— Мръсен задник!

За момент се поколеба дали да извика полиция, после се отказа. Без момичето показанията му нямаше да имат никаква тежест. Ако тя не ги подкрепеше — нещо, което очевидно не възнамеряваше да направи, — като нищо можеха да му лепнат обвинение за непредизвикано нападение, подкрепено от лъжливите показания на тройката нещастници, които се търкаляха в краката му.

В крайна сметка реши просто да си върви по пътя. По-късно щеше да мисли за разчистване на боклуците. Върна се в стаята да си вземе сака, а после тръгна към гаража.

Трябваше да довърши разследването, което току-що беше започнал. Беше длъжен да разбере какво се е случило с леля му. Нищо не можеше да го отклони от тази цел.

Но се оказа, че дълбоко греши.