Дейвид Балдачи
Забравените (53)

53

През тази нощ доставиха още осемдесет души.

Като по часовник.

С четири лодки.

Изглеждаха точно като онези от предишната доставка.

Съсипани.

Мечо си беше избрал друг наблюдателен пост. Избягваше схематичното поведение и повторенията, защото отлично знаеше, че това може да го убие. Включително и в случаи като този, при които едва ли някой подозираше за присъствието му. Защото и обратното беше възможно. Тези хора със сигурност живееха в състояние на постоянна подозрителност.

Като него.

Няма как да не действат с повишено внимание след бомбата в имението на Лампърт. Вероятно са помислили да отложат планираната доставка, но са се изкушили от голямата купчина долари. Освен това корабчето със сигурност вече е било на път, когато бентлито хвръкна във въздуха.

И шоуто е продължило.

Тази пратка също беше с дрехи в различни цветове за обозначение. След кратък анализ Мечо стигна до заключението, че в нея преобладават проститутките и мулетата за пренасяне на наркотици — по традиция най-скъпо струващите единици. Най-ниска печалба носеха общите работници, които косяха тревата в скъпите южни предградия или безропотно разтоварваха палети в складовете на Средния запад.

Разбира се, тази печалба също не беше малка, но все пак не можеше да се сравнява с парите, които идваха от проституцията и разпространението на дрога.

Четвъртата гумена лодка потегли обратно към кораба майка.

Мечо насочи вниманието си към камиона, в който бяха натоварени пленниците. Вратата на покритата каросерия беше затворена и заключена. Разбира се, самата каросерия беше звукоизолирана срещу евентуалните писъци и стенания, макар че хората в нея със сигурност бяха парализирани от ужас и едва ли вдигаха някакъв шум.

Той се промъкна до мястото, където беше оставил скутера, яхна го и пое след кортежа, поддържайки дистанция от седем-осемстотин метра. Не се страхуваше, че ще го изгуби, защото още при първата доставка на жива стока беше успял да лепне проследяващо устройство под каросерията на камиона. Охраната беше допуснала грешката да го остави без надзор, за да присъства на пристигането на лодките. Очевидно тези хора не допускаха, че това нехайство ще им създаде проблем.

Но проблемът беше факт, при това сериозен. Грешката на едни хора означава шанс за други.

Изминаха около шест километра на изток, постепенно отдалечавайки се от брега.

Крайната цел на пътуването изобщо не го изненада: някакъв склад в центъра на изоставена индустриална зона. Далече от туристическите атракции, още по-далече от плажовете със ситен бял пясък и кристално чистите изумрудени води.

Всичко тук беше грозно и вонеше на гнило. Това беше реалният свят. Свят, в който хората вършеха мръсна работа срещу мизерно заплащане и непрекъснато се питаха кога най-сетне ще се появи техният кораб.

Мечо отлично ги разбираше. Самият той си беше задавал същия въпрос. Не тук, а на друго място. Отдалечено като друга вселена.

Къде е проклетият ми кораб?

Или може би става въпрос за гумена лодка, натоварена с хора, третирани като добитък.

Камионът влезе в склада и автоматичната врата се спусна. С него влезе и единият от автомобилите с повишена проходимост, а другият остана отвън. Мечо имаше съвсем конкретна представа за това, което се случва вътре.

Част от процедурите копираха работата на митническата администрация, други бяха на светлинни години от нея. Свалените от камиона хора биваха облечени в дрехи в различен цвят, снабдяваха ги с някакви документи, а след това им даваха малко храна и вода. В хода на този процес течеше и нещо като инструктаж, чиято цел бе да прогони и последните им надежди.

„Ще изпълнявате безпрекословно нашите заповеди. В противен случай ще умрете не само вие, но и всичките ви роднини, останали там, в селото или градчето, откъдето сте тръгнали. Без никакви изключения.“

След инструктажа ще получат възможност да поспят, а после ще бъдат разделени според бъдещите си функции. Бъдещите проститутки ще получат по-добри условия за живот и по-качествена храна, защото цената зависи най-вече от външния им вид. След продажбата това вече няма да е така. Ще започнат да отпадат една по една, станали жертва на наркотиците и прекомерното натоварване. И накрая ще се скрият някъде, за да умрат.

Мулетата също ще получат нещо в началото. Нещо, което ще позволи на вътрешностите им да поемат много повече пакетчета с дрога, отколкото биха могли да си представят. Десет процента от тях ще пострадат от разкъсване на въпросните пакетчета още докато са в телата им. И ще умрат, защото никое човешко същество не може да издържи на такова огромно количество хероин или кокаин, проникнало в кръвообращението му.

Това носи полза на човечеството като цяло, но не и на въпросните десет процента.

В бизнеса възприемат загубата им като разумни и приемливи разходи. Разбира се, подобно на банките и кредитните компании, които вдигат лихвения процент за покриване на загубите от хакери и преждевременно починали клиенти, робовладелците също завишават разходите си за поддръжка на живата стока.

Всеки бизнес включва разходите си в цената, независимо дали продава оръжие или хора.

Мечо отново беше безсилен да направи каквото и да било, за да помогне на хората в склада. Не за това беше тук.

Яхнал скутера, който беше спрял близо до портала, той търпеливо чакаше.

Извади снимката от джоба си. Наоколо цареше непрогледен мрак, защото беше изключил фара си далеч преди да влезе в индустриалната зона. Нямаше как да види лицето на младата жена, но си го представяше съвсем ясно.

Тя много приличаше на него и за това имаше основателни причини.

Кръвта си е кръв.

Името й беше Рада. На неговия език това означаваше „радост“.

Която тя действително притежаваше в изобилие.

Някога, но не и днес. Нямаше начин да бъде сигурен, но беше убеден, че е така.

Понякога му се искаше Рада да е мъртва.

Защото, ако бе жива и вършеше онова, което я принуждаваха да върши, в много отношения съществуването й беше по-лошо от смъртта.

Той нямаше представа за местонахождението й.

Намираше се тук с надеждата да получи някаква представа.

Но това не беше всичко.

В джоба на якето му имаше и други снимки. Всичките на млади жени.

Нямаше кръвна връзка с тях, но това беше без значение. Защото имаше друга, много по-силна връзка. И тя му беше напълно достатъчна.

И за тях нямаше представа къде се намират.

Светът бе голям.

Затова се нуждаеше от помощ.

Тази нощ щеше да се опита да я получи.

Час по-късно вратата на склада започна да се вдига с пронизително скърцане. Черният джип изскочи навън и вратата започна да се спуска. Джипът се насочи към външния портал, който автоматически се отвори. Другият джип остана на мястото си.

Мечо завъртя ключа и двигателят на скутера оживя. За него нямаше значение кой от четиримата в колата ще му предостави помощта, от която се нуждаеше.

Щеше да ги обработи един по един, докато попаднеше на подходящия. За него те отдавна не бяха хора. Заради отношението си към онези нещастници в камиона.

Те бяха тук, за да бъдат използвани за постигането на целта му. Начинът на принуда беше без значение.

До известна степен и той беше бизнесмен.

С тази разлика, че стимулите и печалбата му не се измерваха спари.

Измерваха се със справедливост.

И се калкулираха с отмъщение.

В неговия случай това беше едно и също.