Дейвид Балдачи
Забравените (33)

33

Потегли след нея. Тя караше тъмносиня тойота с бял покрив — модел FJ крузър с постоянно задвижване на четирите колела. Един солиден и много здрав автомобил, способен да се движи както по асфалт, така и по пясък. Вероятно го беше купила именно заради това. Вече си беше съставил мнение за нея като за сериозна и разумна жена. Това си личеше дори по начина, по който спазваше ограниченията на скоростта по пътя на запад към Дестин.

Шофирайки с една ръка, той набра номератора на ФВЗ. Разговорът с брат му беше предварително планиран и по тази причина го свързаха незабавно.

Робърт Пулър вдигна още на първото позвъняване. Очевидно беше очаквал обаждането на по-малкия си брат.

— Извинявай, че звъня толкова късно, но ме забавиха.

— Няма нищо. Тази вечер мислех да се поразходя на чист въздух, но реших да остана и да изчакам обаждането ти.

— Приятно ми е да чуя, че си съхранил чувството си за хумор.

— Това може би е най-важното, което ми е останало. И със сигурност единственото.

— Разбирам.

— Когато казваш, че някой те е забавил, обикновено го намират окървавен в канавката — отбеляза Робърт.

— Този път не са в канавка, а в ареста.

— Разкажи ми.

Пулър описа накратко събитията в Парадайз през последните дванайсет часа. И дори се учуди на количеството информация, което беше успял да натрупа за толкова кратко време.

— Бил си доста зает — отбеляза Робърт.

— Изборът не беше мой.

— Значи някой е взел дневника от къщата на Бетси, а?

— Така изглежда.

— А нощните й пътешествия, през които е изминавала петнайсет километра?

— Това все още е предположение, което се нуждае от доказателства.

— Мъжете, които те следят?

— Прехвърлих ги на една позната в АКЛ. Надявам се, че скоро ще имам резултат.

— Съжалявам, че си видял леля Бетси по този начин.

— Спомняш ли си колко летни ваканции сме прекарали при нея и чичо Лойд?

— Може би всяка втора. Тя беше незабравима. Доста приличаше на баща ни, но за разлика от него имаше сърце и душа.

Пулър кимна. И той би се изразил по същия начин.

— Това май бяха най-хубавите ни години — отбеляза той.

— Понякога си мисля, че станахме такива, каквито сме, повече благодарение на нея, отколкото на стареца — промърмори Робърт.

— Не съм мислил за това — отвърна Пулър. — Но имам чувството, че с времето все повече започвам да приличам на него…

— Избий си го от главата, преди да си се побъркал!

— Май вече е късно — въздъхна Пулър.

— Ти си най-разумният човек, когото познавам, Джони. А това означава много.

— Може би, Боби. Но може би не…

— Кажи сега какво мислиш за леля Бетси. Убита ли е?

— Фактът с липсващия дневник, ако бележникът изобщо е бил такъв, навежда на подобна мисъл. Към него бих прибавил хората, които ме следят, неприятното чувство, че адвокатът крие нещо, и съдържанието на писмото й до стареца…

— Но полицията е на друго мнение, така ли?

— Поне засега. Но това може да се промени.

— Спомена за някакви хора, заключени в килии. Кои са те?

— Едни типове, с които имах леко спречкване. Нямат връзка с това, за което съм тук.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Прав си, не мога. Но вътрешното ми чувство е такова.

— Какви ще бъдат следващите ти стъпки?

— Най-напред мисля да поспя. В момента акумулаторите ми са почти на нулата.

— Друго?

Пулър се поколеба само за миг.

— Тук има един гигант — промърмори той. — По-едър и по-силен от мен. Като нищо може да ми срита задника.

— Това е голямо признание. Каква е връзката му с теб?

— Не знам дали има такава. Може би става въпрос за погрешното място в погрешното време.

— Тогава просто го гръмни.

— Тази вечер ми спаси живота. Но не защото е самарянин, а защото беше ядосан, че му пречат да спи.

— Както и да е, не съм сигурен, че те разбирам.

— Как са нещата при теб?

— Ако питаш за гледката, без промяна.

— Аха — усмихна се Пулър, после лицето му отново стана мрачно.

— А какво ще правиш, след като се наспиш? — смени темата Робърт.

— Ще проуча въпроса с петнайсетте километра, които е изминавала Бетси. После ще обърна внимание на адвоката и ще чакам резултат от проверката на АКЛ. Утре ще отскоча до базата „Еглин“, за да прибера служебния си сак. Едва след това ще мога да работя като истински следовател.

— Това ми звучи като план — съгласи се Робърт. — Но си пази гърба, Джон. Не забравяй, че практически си сам и не знаеш на кого да вярваш. А аз оставам с чувството, че имаш основателни причини да не се доверяваш на повечето хора около теб.

— Добър съвет, Боби.

— А как е къщата?

— Какво?

— Къщата на леля Бетси. Как изглежда?

— Хубава е. Съвсем близо до морето.

— Няма ли да се преместиш в нея, след като вече е твоя?

— Съмнявам се.

— Стига де! Куп хора мечтаят да се заселят във Флорида.

— Честно казано, Парадайз се оказва прекалено опасен за вкуса ми.

След тези думи Пулър прекъсна връзката и се съсредоточи в шофирането.