Дейвид Балдачи
Забравените (65)

65

Пулър шофираше бързо, а Карсън го наблюдаваше от съседната седалка.

— Къде отиваме сега? — попита тя.

— При адвоката ми — отговори лаконично Пулър.

Не след дълго стигнаха улицата, на която се намираше кантората на Грифин Мейсън, и Пулър паркира тахото на стотина метра след нея. После извади от торбата си комплект очила за нощно виждане, надяна ги и се извърна към офиса.

Карсън проследи погледа му.

— Имаш адвокат? — подхвърли тя.

— Всъщност бил е адвокат на леля ми. Занимавал се е с имуществото й.

— Добре ли се е грижил за него?

— Не особено.

Пулър огледа съседните сгради, които се оказаха тъмни. В алеята на Мейсън нямаше кола, прозорците не светеха.

— Какво ще кажеш за едно кратко проникване с взлом? — подхвърли той.

— Ще кажа, че това е престъпление.

— В такъв случай чакай тук. Няма да се бавя.

— Помисли малко, Пулър — хвана го тя за ръката. — Нали не искаш да прецакаш кариерата си в армията?

— Искам да направя това, което дължа на леля си. А то включва як шут в задника на мръсника, който се е опитвал да я прецака. А също така да накажа и някои други хора.

— Ще дойда — въздъхна след кратък размисъл Карсън. — Поне ще те предупредя, ако се появи някой.

— Не мога да искам това от теб — поклати глава Пулър. — Ти ще изложиш на риск много по-важна кариера от моята.

— Значи не бива да те хванат. Ако случайно се получи така, ще кажа, че нищо не знам.

— А пък аз ще го потвърдя.

— Не се и съмнявам.

Няколко секунди по-късно вече крачеха по улицата. Когато стигнаха пред къщата на Мейсън, Пулър се огледа и хлътна в задния двор. Даде знак на Карсън да остане на пост пред оградата.

— Не мисля да се бавя кой знае колко — добави той.

— Не се увличай — предупреди го тя.

Мейсън разполагаше с алармена система, но един поглед беше достатъчен за Пулър да установи, че не е включена. На панела светеше зелена лампичка.

Защо някои хора си монтират аларми, които не включват? — учуди се той.

Ключалката беше съвсем обикновена и Пулър отвори вратата за секунди, използвайки специалните инструменти от сака си.

Влезе и включи фенерчето си. Тръгна към вътрешността на къщата, където се намираше кабинетът на адвоката.

Трийсет минути по-късно държеше в ръце това, за което бе дошъл.

Оказа се, че Мейсън поддържа изключително подреден архив. Дори прекалено подреден.

Пулър прегледа листовете, които носеше у себе си. Те съдържаха пълен списък на притежаваните от леля му вещи. Реши да го сравни с това, което беше отбелязано в документацията на Мейсън.

Съвпадението беше пълно, до последната вещ.

После потърси и откри идентичен списък с описание на вещите, притежавани от Сладкиша.

Един поглед му беше достатъчен да открие това, което очакваше.

Сгъна двата списъка и ги прибра в джоба си. После затвори чекмеджето с документите и се огледа.

В съзнанието му изплуваха думите на Шийла Дауди, адвокатката в съседство.

Другата кола на Мейсън била астън мартин. Притежавал голяма къща, ходел на скъпи почивки.

Нещата бяха ясни. Всичко идваше на мястото си, при това с неочаквана лекота.

В следващата секунда телефонът му започна да вибрира.

Кола на шест часа, пишеше в есемеса.

Някой току-що беше вкарал колата си зад неговата в алеята на Мейсън.

Сега вече му стана ясно защо не е включена алармата.

Най-вероятно защото този някой не беше Мейсън, който се връща на работа. Той положително би включил алармата на излизане, за да я изключи, като се върне обратно. Това означаваше, че не е искал да съобщи кода на сегашния посетител, на когото е дал ключ.

А може би изобщо не ставаше въпрос за очакван посетител.

Набра един бърз есемес до Карсън:

Описание?

Синя, малка. Млада стройна жена с руса коса.

Прочел текста, Пулър веднага разбра, че няма смисъл да издирват Джейн Райън.

Тя сама беше дошла при тях.