Дейвид Балдачи
Забравените (72)

72

Питър Лампърт свали бинокъла, но продължи да наблюдава едрия мъж, който прекоси поляната и хвърли греблото си в каросерията на камиона.

Опита се да определи ръста му.

Метър и деветдесет и пет, а може би и повече.

С тегло от поне сто и трийсет килограма, но без да е дебел. Всъщност беше необичайно строен, с широки рамене и огромни мускули на краката, опънали прекалено тесните панталони.

Интересен тип.

Вече няколко пъти го беше засичал да разговаря с камериерката Беатрис. Не беше пропуснал и вниманието на Кристин Мърдок към него. Вероятно защото той съвсем не изглеждаше зле.

Жените обичаха недодяланите мъжаги.

Особено когато бяха огромни.

Той добре знаеше колко популярно е сред тях старото поверие за големите стъпала като индикатор и за други големи неща…

Големи стъпала.

Номер четирийсет и седем, а може би и по-голям.

Като онези, чиито отпечатъци бяха останали в лехата под прозореца на къщата за гости. Какъв ли е почеркът му? — запита се той. Дали отговаря на изписаното върху стената послание?

От своите хора беше чул за някакъв изключително едър мъж, който избягал от нефтената платформа, скачайки в океана. Наричали го Гиганта. Бяха убедени, че е загинал. Какво друго може да се случи на човек, който скача в тъмния океан на десетки километри от сушата? Никой не би могъл да плува толкова дълго.

Но това не беше невъзможно. Може би имаше хора с качествата да го постигнат. А може би този Гигант бе получил помощ.

Лампърт беше човек на риска. Открай време. Нищо не му пречеше да ликвидира този мъж, независимо дали представлява заплаха или не. Изобщо не го беше грижа за косвените жертви.

Все още не знаеше какво да прави с Криси Мърдок, която си позволяваше да разговаря с тоя тип. Добре знаеше, че Уинтроп не може да задоволява сексуалните й апетити, а и изобщо не се опитваше. Този факт обуславяше и собствените му периодични посещения в къщата за гости.

Може би тя беше от жените, които обичат всичко у партньорите й да е голямо. Просто и ясно.

Отново ставаше въпрос за риск.

Стивен Рохас му висеше на гърба. Не, по-скоро му дишаше във врата.

Този човек не толерираше грешките и Лампърт правеше всичко възможно да не стане една от тях.

Продължаваше да наблюдава едрия мъж, който работеше усърдно под палещите лъчи на слънцето.

Днес му предстоеше едно пътуване. Рисковано, разбира се. Но неотложно. По пътя щеше да реши какво да прави с мъжа, носещ четирийсет и седми номер обувки.

Лампърт нямаше представа, че докато наблюдаваше непознатия мъж, друг наблюдаваше него.

Залепена за дънера на едно дърво, Криси Мърдок беше вдигнала малкия бинокъл, който носеше в дамската си чанта. С него беше засякла, че Лампърт наблюдава Мечо.

Умът й напрегнато анализираше ситуацията. По всичко личеше, че нещата се развиват в нейна полза, предлагайки възможност на Лампърт да отстрани конкуренцията й. Защото вече възприемаше Мечо именно така — като съперник.

Беше положила много усилия, за да стигне дотук. Беше се излагала на всякакви рискове, беше жертвала всичко. Но все пак никой от близките й не беше станал жертва на модерното робство през XXI век. Докато с Мечо нещата очевидно не стояха така.

Част от съзнанието й се колебаеше дали постъпва правилно, позволявайки Мечо да умре. Нямаше никакви съмнения, че Лампърт планира именно това. Вероятно и той го беше зърнал да наднича през онзи прозорец, както го беше видяла тя.

Ами нощта, в която беше взривено бентлито?

Имаше голяма вероятност това също да е дело на Мечо, прибягнал до някаква своя тактика за сплашване или предупреждение. Ако бе така, въпросната тактика беше претърпяла жалък провал. Тя не беше постигнала нищо друго, освен да изостри вниманието на Лампърт. А това вече беше много, защото предпазливостта на този човек винаги беше на висота.

Може би провалът решаваше всичко. Мечо вече бе обречен. В най-скоро време пътят й щеше да бъде разчистен.

Но решението не беше лесно. Нещо в очите на този мъж беше останало в нея още след първата размяна на погледи помежду им.

Той беше получил тежка рана. Почти смъртоносна, но невидима, защото болката беше скрита дълбоко в душата му.

Тя си даваше ясна сметка, че това е напълно възможно, когато ставаше въпрос за сблъсък с човек като Питър Лампърт.

Защото Лампърт беше перфектен в нещата, които вършеше. Напълно лишен от съвест егоист, който мислеше само за себе си. Човек, който бе готов да жертва всекиго и всичко, за да постигне целите си. Включително съпругата си и единственото им дете. Просто така беше устроен.

Но и той беше уязвим, стига да удариш там, където най-много го боли. Имаше такива места, въпреки че бяха дълбоко скрити.

Криси Мърдок възнамеряваше да го удари именно там.

Тя се отлепи от дървото и тръгна обратно към Тайната градина. Седна на пейката и разтвори книгата си.

Решението все още не беше взето, колебанията й продължаваха.

Живот или смърт, Мечо?

Живот или смърт?

Но в очите му имаше нещо. Нещо толкова тъжно, че само като си помислеше за него, собствените й очи се насълзяваха.