Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аз, вещицата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow of Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 71 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hrUssI (2014)

Издание:

Дебора Харкнес. Нощна сянка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-386-7

История

  1. — Добавяне

Част II
Сет-Тур и село Сен Люсиен

az_veshticata_noshtna_sqnka_simvol.png

8.

— Обичайното място ли? — попита тихо Галоуглас, като остави греблата и вдигна единственото платно. Макар да оставаха повече от четири часа до изгрев-слънце, в мрака се виждаха и други съдове. Съзрях сенчестите очертания на още едно платно и фенер, който се клатеше на кърмата на близка лодка.

— Уолтър каза, че отиваме в Сен Мало — обадих се аз. Виеше ми се свят от вълнението. Рали ни бе придружил от „Старата ложа“ до Портсмът и бе водил лодката, която ни откара до Гърнси. Оставихме го на пристанището край село Сен Пиер Порт. Повече не можеше да продължи — не и без да плати с главата си в католическа Европа.

— Много добре помня накъде Рали ми каза да плавам, лельо, но той е пират. И англичанин. И не е тук. Питам Матю.

— Immensi tremor oceani[1] — прошепна Матю, докато се вглеждаше в надигащото се море. Така взрян в океана приличаше на статуя. И отговорът му на въпроса на племенника му беше странен: трептенето на огромния океан. Почудих се дали не бях разбрала погрешно някоя английска дума.

— Приливът ще е с нас, а и сме по-близо по суша до Фужер, отколкото до Сен Мало. — Галоуглас продължи, сякаш разбра думите на Матю: — При това време е еднакво студено и по суша, и по вода, а и ни чака доста път с коне.

— И ти ще ни оставиш и ще си тръгнеш. — Това не бе въпрос, а заявяване на факт. Клепачите на Матю се спуснаха. Той кимна. — Много добре.

Галоуглас придърпа платното и лодката смени курса от юг на изток. Матю седна на палубата до мен, облегна се на подпорите на корпуса, прегърна ме и ме зави с наметалото си.

Беше невъзможно да се наспим, но аз задрямах на гърдите на Матю. До този момент пътуването беше тежко, конете стигнаха предела на силите си, реквизирахме лодки. Температурите бяха ниски и по дрехите ни от английска вълна се появи тънък слой лед. Галоуглас и Пиер не спираха да бъбрят на някакъв френски диалект, но Матю си мълчеше. Отговаряше на въпросите, но криеше мислите си зад маска на зловещо спокойствие.

Около зазоряване падна мъгла и заваля сняг. Брадата на Галоуглас побеля и той заприлича на Дядо Коледа. Пиер нагласи платната по негова команда и пред нас се показа сиво-белият бряг на Франция. След не повече от трийсет минути приливът се втурна към сушата. Вълните издигнаха лодката и видяхме през мъглата как една камбанария пронизва облаците. Беше изненадващо близо, но основата й бе скрита от лошото време. Ахнах.

— Дръж здраво — каза мрачно Галоуглас, когато Пиер пусна платното.

Лодката се втурна през мъглата. Виковете на чайките и ударите на вълните в скалите ми дадоха да разбера, че сме близо до брега, само че лодката не забави ход. Галоуглас заби греблото в кипналата вода и рязко промени посоката. Някой извика — за предупреждение, или за поздрав.

— Il est le chevalier de Clermont![2] — извика в отговор Пиер, като направи с длани фуния пред устата си. Думите му бяха посрещнати с мълчание, после в студения въздух се разнесоха бързи стъпки.

— Галоуглас! — Бяхме се отправили право към стена. Заопипвах за гребло, за да се предпазя от опасността. Но веднага щом пръстите ми го обвиха, Матю го издърпа от ръцете ми.

— Той акостира на това място от векове, а предците му даже от по-отдавна — каза ми спокойно. Беше невероятно, но носът на лодката се изви още веднъж рязко наляво и корпусът се озова успоредно на гранитната стена. Високо над нея се появиха четирима мъже с куки и въжета, които се опитваха да вържат здраво плавателния ни съд. Нивото на водата продължи да се покачва с тревожна бързина и ни понесе нагоре, докато се озовахме на едно равнище с малка каменна постройка. Видях и стълбище, което се виеше нагоре, докато изчезне от поглед. Пиер скочи на кея. Заговори бързо и тихо и посочи към лодката. Двама въоръжени войници се приближиха към нас за миг, след това отстъпиха към стълбището.

— Пристигнахме в Мон Сен Мишел, мадам. — Пиер ми подаде ръка. Опрях се на нея и излязох от лодката. — Тук ще си починете, докато милорд говори с абата.

Познанията ми за острова бяха ограничени и се основаваха на разкази на приятели, които плаваха всяко лято около остров Уайт. Знаех, че е обграден с плитчини и плаващи пясъци и при прилив и опасни течения лодките се разбиват в скалите му. Погледнах през рамо към малката ни лодка и потръпнах. Беше истинско чудо, че още бяхме живи.

Докато се опитвах да се ориентирам, Матю погледна към племенника си, който стоеше неподвижен на кърмата.

— За Даяна ще е по-безопасно, ако и ти дойдеш.

— Когато приятелите ти не я вкарват в неприятности, жена ти изглежда напълно способна да се грижи за себе си. — Галоуглас вдигна поглед към мен и се усмихна.

— Филип ще пита за теб.

— Кажи му… — Галоуглас млъкна и се взря в далечината. Сините му очи бяха пълни с копнеж. — Кажи му, че още не съм успял да забравя.

— Заради него трябва да се опиташ да простиш — каза тихо Матю.

— Никога няма да простя — отвърна хладно Галоуглас — и Филип никога не би поискал това от мен. Баща ми умря в ръцете на французите и нито едно същество не се изправи срещу краля. Докато не се помиря с миналото, кракът ми няма да стъпи във Франция.

— Юг вече го няма, мир на душата му. Дядо ти все още е сред нас. Не пропилявай времето, през което можеш да бъдеш с него.

Матю излезе от лодката. Без дума за сбогуване той се обърна, хвана ме за лакътя и ме поведе към проскубана горичка от дървета с голи клони. Почувствах тежестта на хладния поглед на Галоуглас, затова се обърнах и срещнах очите на келта. Той вдигна ръка — мълчалив знак, че си тръгва.

Матю мълчеше, когато наближихме стълбите. Не виждах накъде водят и скоро им изгубих бройката. Съсредоточих се да пазя равновесие по изтърканите гладки стъпала. От полата ми падаха парчета лед и вятърът свиреше в широката ми качулка. Пред нас се отвори тежка врата с железни орнаменти, ръждясали и издълбани от солените пръски.

Още стъпала. Стиснах устни, вдигнах полата си и продължих напред.

Още войници. Когато ги наближихме, те се прилепиха към стените, за да ни направят място да минем. Пръстите на Матю стиснаха малко по-силно лакътя ми, но иначе изобщо не обърна внимание на мъжете, все едно бяха духове.

Влязохме в помещение, където имаше гора от колони, подпиращи извития таван. Огромните камини по стените излъчваха блажена топлина. Въздъхнах с облекчение, изтръсках наметалото си и пръснах вода и лед във всички посоки. Тихо покашляне привлече вниманието ми към мъж, застанал пред едно от огнищата. Беше облечен в червено кардиналско расо, но изглеждаше малко под трийсет години — беше ужасно млад, за да се е издигнал толкова високо в йерархията на католическата църква.

— А, рицарят Дьо Клермон. Или днес ви наричаме другояче? Отдавна отсъствате от Франция. Може би сте взели и името на Уолсингъм заедно с работата му, след като той вече е в ада, където му е мястото. — Английският на кардинала беше безупречен, макар и с тежък акцент. — По нареждане на сеньор се оглеждаме за вас от три дни. Но никой не спомена нищо за жена.

Матю пусна ръката ми, за да може да пристъпи напред. Ловко прегъна лявото си коляно, коленичи и целуна пръстена на протегнатата ръка на мъжа.

— Ваше Високопреосвещенство, мислех, че сте в Рим за избора на нов папа. Представете си колко се радвам да ви намеря тук. — Матю не изглеждаше никак радостен. Зачудих се тревожно в какво се бяхме забъркали, след като дойдохме на Мон Сен Мишел, а не в Сен Мало, както бе планирал Уолтър.

— В момента Франция се нуждае от мен повече, отколкото кардиналският съвет. Последните убийства на крале и кралици не се нравят на Бога. Очите на кардинала проблеснаха предупредително. — Вашата кралица скоро ще разбере, когато се срещне с Него.

— Не съм тук, за да върша работа на англичаните, кардинал Жоаюз. Да ви представя съпругата ми Даяна. — Матю държеше сребърната монета на баща си между показалеца и средния си пръст. — Връщаме се у дома.

— И аз така бях информиран. Баща ви изпрати това, за да е сигурен, че ще стигнете жив и здрав. — Жоаюз подхвърли някакъв лъскав предмет към Матю, който го хвана изкусно. — Филип дьо Клермон се забравя и се държи все едно е крал на Франция.

— Баща ми няма необходимост да управлява, защото е острата сабя, която качва и сваля кралете от престола — каза тихо Матю. Плъзна златния пръстен върху облечения си в ръкавица среден пръст. Беше с гравиран червен камък. Бях сигурна, че гербът на пръстена бе същият като белега на гърба ми. — Господарите ви знаят, че ако не беше баща ми, католическата кауза щеше да бъде изгубена във Франция. И вас нямаше да ви има…

— Може би за всички заинтересовани би било по-добре сеньор да е крал вместо настоящия протестант на престола. Но тази тема трябва да обсъдим насаме — каза уморено кардинал Жоаюз. Махна на един слуга, който стоеше в сенките край вратата. — Заведи съпругата на рицаря в стаята й. Ние трябва да тръгваме, мадам. Съпругът ви е бил сред еретици прекалено дълго. Дълъг престой на колене върху студен под ще му припомни кой е наистина.

Тревогата ми, че оставам сама на такова място, трябва да се е изписала на лицето ми.

— Пиер ще остане с теб — увери ме Матю, преди да се наведе и да притисне устните си в моите. — Ще тръгнем при отлива.

И това бе последният път, когато видях учения Матю Клермон. Мъжът, който тръгна към вратата, вече не беше оксфордски академик, а ренесансов принц. Личеше си по стойката, изправените му рамене, излъчването на стаена сила и хладния поглед в очите му. Хамиш се оказа прав, когато ме предупреди, че Матю няма да е същият тук. Под спокойната му външност се извършваше пълна метаморфоза.

Някъде високо над нас започнаха да бият камбани, за да оповестят кръглия час.

Учен. Вампир. Воин. Шпионин. Камбаните спряха след последния звън.

Принц.

Чудех се какво още ще ми разкрие нашето пътешествие за този сложен мъж, за когото се бях омъжила.

— Да не караме Бог да чака, кардинал Жоаюз — каза строго Матю. Жоаюз го последва, сякаш Мон Сен Мишел принадлежеше на семейство Дьо Клермон, а не на църквата.

Застаналият до мен Пиер въздъхна тихо.

— Milord est lui-meme — промълви той с облекчение.

Милорд е себе си. Но дали още беше мой?

 

 

Матю може и да беше принц, но нямаше съмнение кой е кралят.

С всеки удар на копито на нашите коне по заледения път влиянието на баща му ставаше все по-силно. Колкото повече приближавахме Филип дьо Клермон, толкова по-дистанциран и властен ставаше синът му — комбинация, която ме изправяше на нокти и доведе до няколко разгорещени спора. Матю винаги се извиняваше за надменното си поведение, щом се успокоеше, и тъй като знаех под какъв стрес от предстоящата среща е, му прощавах.

След като се осмелихме да преминем оголените пясъци около Мон Сен Мишел по време на отлива и тръгнахме към вътрешността, съюзниците на Дьо Клермон ни посрещнаха в град Фужер и ни настаниха в кула, удобно разположена на градската стена, гледаща към френската провинция. Две нощи по-късно пешаци с факли ни посрещнаха на пътя, водещ към град Боже. На ливреите им видях познатия знак — герба на Филип от кръст и полумесец. Бях го зървала и преди, когато ровех в чекмеджето на Матю в Сет-Тур.

— Какво е това място? — попитах, след като посрещачите ни заведоха до изоставен замък. Беше учудващо топъл, макар да бе празен, и по ехтящите коридори се носеше вкусен аромат на сготвено.

— Домът на стар приятел. — Матю свали обувките от замръзналите ми крака. Палците му се притиснаха в студените ми стъпала и кръвта започна да се връща в крайниците ми. Простенах. Пиер ми подаде чаша ароматно вино. — Беше любимата ловна резиденция на Рене. Беше толкова пълна с живот, когато той живееше тук заедно с творци и учени във всяка стая. Сега баща ми го управлява. При тези постоянни войни нямаше възможност да обърнем на замъка вниманието, от което се нуждае.

Докато бяхме в „Старата ложа“, Матю и Уолтър ми бяха прочели лекция за продължаващите вражди между френските протестанти и католици по повод кой да контролира короната и съответно — страната. От прозорците ни във Фужер бях видяла в далечината дим, който издаваше лагер на протестантите; пътят ни беше осеян с разрушени къщи и църкви. Бях смаяна от степента на опустошението.

Заради конфликта внимателно съчинената ми легенда трябваше да се промени. В Англия бях протестантка от френски произход, бягаща от родината си, за да си спаси живота и да изповядва вярата си. Тук беше жизненоважно да съм многострадална английска католичка. Матю някак си успяваше да запомни всички лъжи и полуистини, с които трябваше да поддържаме многобройните си самоличности, да не говорим за историческите подробности за всяко място, през което минавахме.

— Сега сме в провинция Анжу. — Дълбокият му глас ме върна в реалността. — Хората, които срещаш, ще подозират, че си протестантска шпионка, защото говориш английски, без значение какво им разправяме. Тази част от Франция отказвала признае краля и предпочита католически владетел.

— Какъвто е Филип — промълвих аз. Не само кардинал Жоаюз се възползваше от влиянието на Филип. Католически свещеници с хлътнали бузи и изцъклени очи се бяха спирали да говорят с нас по пътя, споделяха новини и изпращаха благодарности на бащата на Матю за неговата помощ. Никой не си тръгна с празни ръце.

— Не че го е грижа за разликите в християнските религии. В други части на страната баща ми подкрепя протестантите.

— Това е забележителна помирителна позиция.

— Просто иска да спаси Франция от самата нея. Миналия август новият ни крал Анри Наварски се опита да принуди Париж да приеме неговите религиозни и политически възгледи. Парижаните избраха да гладуват, вместо да се кланят на протестантски крал. — Матю прокара пръсти през косата си, което бе знак, че е притеснен. — Хиляди умряха и сега баща ми вече няма вяра на обикновените хора, че могат да излязат от тази бъркотия.

Филип не бе склонен да оставя сина си сам да се грижи за делата си. Пиер ни събуди преди изгрев-слънце, за да ни съобщи, че новите коне са оседлани и готови. Беше получил съобщение, че ни очакват в град на повече от двеста мили след два дни.

— Невъзможно. Не можем да пътуваме толкова бързо! — Бях в добра физическа форма, но нито една съвременна тренировка не се равняваше на петдесет мили езда на ден през полята през ноември.

— Нямаме особен избор — каза мрачно Матю. — Ако се забавим, ще прати още хора да ни дават зор да побързаме. По-добре да постъпим както иска.

По-късно същия ден, когато бях на ръба да се разплача от умора, Матю ме качи на седлото си, без да ме пита, и язди така, докато конете не се изтощиха. Бях прекалено уморена, за да протестирам.

Стигнахме каменните стени и дървените къщи на Сен Беноа точно по график, както Филип бе наредил. Вече бяхме достатъчно близо до Сет-Тур и нито Пиер, нито Матю се интересуваха от приличието, затова яздех като мъжете. Въпреки че се движехме по разписание, Филип продължаваше да праща все повече служители, които да ни придружават, сякаш се боеше, че ще си променим решението и ще се върнем обратно в Англия. Някои ни следваха по петите по пътищата. Други разчистваха пътя, осигуряваха храна, коне, стаи в претъпканите странноприемници, подслон в усамотени къщи и барикадирани манастири. След като изкачихме каменистите хълмове, образувани от угасналите вулкани в Оверн, започнахме често да забелязваме силуети на ездачи по непристъпните върхове. След като ни видеха, бягаха напред, за да докладват за придвижването към Сет-Тур.

Два дни по-късно на стъмняване с Матю и Пиер спряхме на един от тези сурови планински върхове. Замъкът на семейство Дьо Клермон едва се виждаше през снежната виелица. Правите линии на централната част ми бяха познати, но иначе можеше и да не го разпозная. Крепостните стени бяха недокоснати, както и шестте кръгли кули с конусовидни медни покриви, покрити с мека зелена патина. Дим се виеше от комините, скрити зад бойниците, чиито парапети сякаш бяха оформени от великан с назъбена ножица. Вътрешната градина бе покрита със сняг, виждаха се и правоъгълниците с насаждения зад сградата.

В съвремието крепостта бе отблъскваща. Но сега, по време на религиозната и гражданска война наоколо, отбранителните й качества бяха дори още по-очевидни. Огромна страшна порта отделяше и пазеше Сет-Тур от селото. Вътре бродеха много хора, повечето от които въоръжени. През снежинките на отслабващата светлина забелязах във вътрешния двор множество дървени конструкции. Светлинките от малките им прозорци очертаваха продълговати кубове в топъл цвят по сивите каменни стени и покритата със сняг земя.

Кобилата ми изпръхтя и дъхът й се закълби във въздуха. Беше най-качественото животно, което яздех от началото на пътуването. Сегашният жребец на Матю беше голям, мастиленочерен и опърничав, гневеше се на всеки, който го доближеше, да не говорим за ездача на гърба му. И двата коня бяха от конюшните на Дьо Клермон и си знаеха пътя към вкъщи, нямаха търпение да стигнат до кофите с овес и топлите ясли.

— Dieu! Това е последното място на земята, на което смятах, че ще се озова. — Матю премигна бавно, сякаш очакваше, като отвори очи, замъкът да е изчезнал.

Пресегнах се и го хванах за ръката.

— Още имаш избор. Можем да обърнем. — Пиер ме погледна със съжаление, а Матю ми се усмихна тъжно.

— Не познаваш баща ми. — Погледът му се върна на замъка.

Когато най-накрая преминахме портите на Сет-Тур, целият ни път нататък бе осветен от факли. Дървените врати, обковани с желязо, бяха отворени и ни очакваха. Четирима мъже стояха тихо на пост, докато преминавахме. Портата се затръшна зад нас и двама души издърпаха огромното резе. Шестте дни езда през Франция ме бяха научили, че е разумно да се вземат такива предохранителни мерки. Хората бяха подозрителни към непознатите, бояха се от мародерски банди, от кръвопролития и насилие, от нов господар, на когато ще трябва да угаждат.

Вътре ни очакваше цяла армия от вампири и обикновени хора. Пет-шест от тях се погрижиха за конете. Пиер подаде на един от тях малък пакет с писма, а другите започнаха да го разпитват тихо и да хвърлят скришом погледи към мен. Никой не ме доближи и не дойде да ми предложи помощ. Седях на коня си, треперех от умора и студ и търсех с поглед Филип. Той със сигурност би наредил на някого да ми помогне да сляза.

Матю забеляза нещастието ми и обърна коня си със завидна лекота и грациозност. След няколко бързи скока на животното вече бе до мен, свали безчувствения ми вече крак от стремето и леко го разтърка, за да възстанови подвижността му. Благодарих му, не исках първото ми идване в Сет-Тур да започне с падане в отъпкания сняг и калта във вътрешния двор.

— Кой от тези мъже е баща ти? — прошепнах, когато той мина под шията на коня, за да направи същото и с другия ми крак.

— Никой. Той е вътре, прави се на незаинтересован, макар че настояваше да яздим все едно ни гони самият Цербер. И ти трябва да влезеш. — Матю започна да раздава кратки заповеди на френски, разпращаше ококорените слуги във всички посоки, докато накрая остана само един вампир в подножието на виещо се като тирбушон стълбище, което водеше към вратата на замъка. Отново бях разтърсена от сблъсъка на минало и настояще, когато си спомних как се качвах по каменните стълби, които още не бяха построени, и се срещнах с Изабо за първи път.

— Ален. — Изражението на Матю се смекчи от облекчение.

— Добре дошъл у дома. — Вампирът говореше на английски. Когато се приближи с леко накуцване, го разгледах по-подробно: посивяла коса, бръчици около милите му очи, жилава фигура.

— Благодаря, Ален. Това е съпругата ми Даяна.

— Мадам Дьо Клермон. — Ален се поклони, но остана на почтително разстояние.

— Радвам се да се запознаем, Ален. — Не се познавахме, но вече свързвах името му със силна лоялност и подкрепа. Точно на него Матю се бе обадил посред нощ, за да се увери, че в Сет-Тур през 21-ви век ме очаква храна.

— Баща ти те очаква — каза Ален и отстъпи, за да минем.

— Кажи да пратят храна в покоите ми, нещо просто. Даяна е уморена и гладна. — Матю подаде на Ален ръкавиците си. — Ще се видя с него веднага след като я настаня.

— Той очаква и двама ви. — Ален се постара изражението му да остане безстрастно. — Внимавайте със стълбите, мадам. Стъпалата са заледени.

— Нима? — Матю вдигна поглед към централната квадратна кула и стисна устни. Хвана ме здраво за лакътя и аз без проблеми поех по стълбите. Но краката ми толкова силно трепереха след изкачването, че на входа се спънах в една неравна плоча. Това бе достатъчно Матю да кипне.

— Филип се държи неразумно — тросна се той, докато ме прихващаше през кръста. — Тя е пътувала дни наред.

— Заповедите му бяха съвсем ясни, сър. — Строгата официалност на Ален беше предупреждение.

— Няма нищо, Матю. — Свалих качулката и огледах голямата зала. Нямаше ги доспехите и пиките, които бях видяла през 21-ви век. Вместо тях видях резбован дървен параван, който пазеше от течението, когато вратата се отвореше. Нямаше ги и фалшивите средновековни декорации, кръглата маса, порцелановата купа. Когато топлият въздух от камината се смесваше с по-студения отвън, гоблените на каменните стени се поклащаха. Останалото пространство бе запълнено от две дълги маси с ниски пейки от двете страни. Между тях сновяха мъже и жени и редяха чинии и чаши за вечеря. Имаше място да се съберат десетина-дванайсет души. Галериите горе сега не бяха празни, а пълни с музиканти, които настройваха инструментите си.

— Невероятно. — Въздъхнах, устните ми бяха изтръпнали.

Студени пръсти сграбчиха брадичката ми и я завъртяха.

— Ти си посиняла — установи Матю.

— Ще донеса мангал за краката й и греяно вино — обеща Ален. — И ще хвърлим още дърва в огъня.

Появи се топлокръвно човешко същество и ми взе наметалото. Матю се обърна рязко към помещението, което познавах като стаята за закуска. Заслушах се, но не чух нищо.

Ален поклати глава извинително.

— Той не е в добро настроение.

— Очевидно. — Матю сведе очи. — Филип ни вика. Сигурна ли си, Даяна? Ако не искаш се виждаш с него тази вечер, ще посрещна сам гнева му.

Нямаше да оставя Матю сам на първата среща с баща му след шест десетилетия. Той бе до мен, когато се изправях срещу собствените си призраци, щях да направя същото за него. След това щях да си легна и смятах да остана в леглото до Коледа.

— Да вървим — казах решително и вдигнах полата си.

Сет-Тур бе прекалено стар замък и нямаше съвременни удобства, като коридори например, затова се провряхме под арката вдясно от камината и влязохме в ъгъл от залата, който един ден щеше да се превърне в големия салон на Изабо. Не беше претъпкано с изящни мебели, обзавеждането носеше същата строгост, която бях видяла на всички други места по време на пътуването. Тежките дъбови мебели трудно се крадяха и можеха да издържат при битки, както свидетелстваше дълбоката диагонална резка на раклата.

Оттам Ален ни заведе в стаята, в която с Изабо един щяхме да закусваме сред теракотени стени на маса, отрупана с глинени съдове и тежки сребърни прибори. Никак не приличаше на стаята в сегашното й състояние, в нея имаше само маса и стол. Плотът на масата бе покрит с книжа и приспособления за писане. Нямах много време да оглеждам, защото веднага тръгнахме нагоре по изтъркано каменно стълбище към непозната за мен част от замъка.

Стълбите рязко свършваха на широка площадка. Вляво започваше дълга галерия, украсена със странна сбирка от предмети, оръжия, портрети и мебели. На мраморната глава на древен бог небрежно бе килната смачкана златна корона. Огромен кървавочервен рубин с размерите на яйце премигваше зловещо към мен от центъра й.

— Насам — каза Ален и ни посочи следващата стая. Там имаше друго стълбище, водещо нагоре. От двете страни на затворената врата бяха поставени няколко неудобни пейки. Ален изчака търпеливо и мълчаливо за отговор на почукването си. Той дойде под формата на една-единствена латинска дума, която отекна през дебелото дърво.

— Introite.[3]

Матю се стресна. Ален хвърли разтревожен поглед към него и бутна вратата. Тя тихо се завъртя на здравите си, добре смазани панти.

С гръб към нас седеше мъж с блестяща коса. Дори седнал си личеше, че е доста висок, с широки атлетични рамене. Неспирното стържене на писалка по хартия звучеше в устойчива хармония с пукането на дървата в камината и поривите на вятъра, който виеше навън.

Над цялата тази музика в стаята се извиси един басов тон.

— Sedete.[4]

Беше мой ред да се стресна. Тъй като нямаше врата, която да отрази или приглуши гласа на Филип, той кънтя, докато ушите ме заболяха. Този мъж бе свикнал да му се подчиняват, и то веднага, без да се задават въпроси. Краката ми сами тръгнаха към двата очакващи ни стола, за да седна, както ми бе заповядал той. Направих три крачки и чак тогава осъзнах, че Матю е още на прага. Върнах се до него и сграбчих ръката му. Обърканият Матю бе забил поглед в пода и клатеше глава, за да се отърси от спомените си.

Само след секунди вече бяхме прекосили стаята. Аз се настаних на стола с обещаните вино и мангал, на който да си сгрея краката. Ален се оттегли с изпълнен със съчувствие поглед и леко кимване. Зачакахме. За мен беше трудно, но за Матю направо непоносимо. Напрежението му нарастваше, докато накрая почти завибрира от потиснатите емоции.

Докато баща му уважи присъствието ни, тревогата и гневът ми бяха опасно близо до повърхността. Взирах се в ръцете си и се чудех дали са достатъчно силни, за да го удуша. Тогава усетих две леденостудени петна върху сведената си глава. Вдигнах брадичка и се озовах срещу жълто-кафявите очи на древногръцки бог.

Когато за първи път видях Матю, инстинктите ми подсказваха да бягам. Но едрият и мрачен Матю от онази септемврийска вечер в Бодлианската библиотека не изглеждаше и наполовина толкова свръхестествен. И не че Филип дьо Клермон приличаше на чудовище. Напротив. Той просто бе най-спиращото дъха същество, което някога бях виждала — независимо дали вампир, демон, вещица или просто обикновен човек.

Никой, видял Филип дьо Клермон, не можеше да си помисли за него, че е направен от смъртна плът. Вампирските му черти бяха идеални и зловещо симетрични. Прави тъмни вежди над бледите променящи цвета си златистокафяви очи, напръскани със зелени точици. Слънцето и стихиите бяха оставили няколко златисти, сребристи и бронзови кичура в кестенявата му коса. Устата му бе мека и чувствена, макар че в този миг устните му бяха изтънели и стиснати от гняв.

Аз също стиснах устни, за да не позволя челюстта ми да увисне. Срещнах пронизващия му поглед и той бавно и демонстративно се обърна към Матю.

— Дължиш ми обяснение. — Тихите му думи не можеха да скрият беса му. Но в стаята имаше повече от един ядосан вампир. След като шокът от срещата премина, Матю се опита да надделее.

— Ти ми заповяда да дойда в Сет-Тур. Ето ме, жив и здрав, въпреки истеричните разкази на внука ти. — Той хвърли сребърната монета на дъбовата маса. Тя падна на ръба си и се завъртя около невидима ос, преди да тупне окончателно.

— Със сигурност за жена ти щеше да е по-добре да си остане у дома по това време на годината. — Също като Ален, и Филип говореше английски безупречно, все едно му бе майчин.

— Даяна е моята половинка, татко. Не можех да я оставя в Англия с Хенри и Уолтър само защото бе вероятно да вали сняг.

— Успокой се, Матю — изръмжа Филип. Гласът му беше като на лъв, цялото му поведение беше като на царя на животните. Семейство Дьо Клермон бе менажерия от страховити зверове. Матю винаги ми бе напомнял на вълк. Изабо беше сокол. Галоуглас приличаше на мечка. И Филип бе родственик на смъртоносен хищник.

— Галоуглас и Уолтър ми казаха, че вещицата има нужда от моята закрила. — Лъвът посегна към едно писмо. Потупа с него по масата и се взря в сина си. — Мислех, че закрилата на по-слаби същества е твоя работа, след като зае семейното място в Паството.

— Даяна не е слаба и има нужда от повече закрила, отколкото Паството може да предложи, като се има предвид, че е омъжена за мен. Ще я защитиш ли? — Тонът и стойката на Матю бяха предизвикателни.

— Първо трябва да чуя и нея — каза Филип. Погледна ме и вдигна вежди.

— Срещнахме се случайно. Знаех, че е вещица, но връзката между нас беше неразрушима — изтъкна Матю. — Себеподобните й се обърнаха срещу нея…

Ръката, която можеше да бъде объркана с лъвска лапа, се вдигна, за да нареди мълчание.

— Matthaios. — Ленивият провлачен глас на Филип подейства като бавно движещ се камшик и веднага накара Матю да млъкне. — Да разбирам ли, че и ти имаш нужда от моята закрила?

— Разбира се, че не — отрече възмутено Матю.

— Тогава млъквай и остави вещицата да говори.

С намерението да дам на бащата на Матю това, което искаше, за да можем да се отървем възможно най-бързо от изнервящото му присъствие, започнах да обмислям как по най-добър начин да му разкажа последните ни приключения. Ако започнех да репетирам наум всяка подробност, щях да се забавя много, а пък вероятността през това време Матю да експлодира, беше огромна. Поех дълбоко дъх и започнах:

— Казвам се Даяна Бишъп и родителите ми бяха много способни магьосници. Други магьосници ги убили, когато били далеч от дома си. Тогава съм била още дете. Преди да умрат, ме омагьосали. Майка ми беше ясновидка и е знаела какво ще се случи.

Филип подозрително присви очи. Разбирах предпазливостта му. И за мен още бе трудно да разбера защо двама души, които са ме обичали, са нарушили етичния кодекс на вещиците и са оковали дъщеря си в магия.

— Докато растях, бях позорът на семейството — вещица, която не може да запали свещ и да направи свястно заклинание. Обърнах гръб на рода Бишъп и постъпих в университет. — След това признание Матю се размърда притеснено на стола си. — Учих история на алхимията.

— Даяна изучава изкуството на алхимията — поправи ме Матю и ми хвърли предупредителен поглед. Но неговите заплетени полуистини нямаше да задоволят баща му.

— Аз мога да пътувам през времето. — Думите увиснаха във въздуха между нас. — Вие наричате такива хора fileuse de temps.

— О, много добре знам каква си — проточи Филип със същия ленив тон. На лицето на Матю се появи леко изненадано изражение. — Живял съм дълго, миличка, и познавам много свръхестествени същества. Ти не си нито от това време, нито от миналото, значи трябва да си от бъдещето. А Матю се е върнал заедно с теб във времето, защото не е същият човек, който беше преди осем месеца. Онзи Матю, когото аз познавах, никога не би погледнал вещица. — Вампирът пое дълбоко дъх. — Внукът ми ме предупреди, че и двамата миришете странно.

— Филип, нека ти обясня… — Ала на Матю не му бе съдено да довършва изреченията си тази вечер.

— Колкото и тревожни да са повечето аспекти на тази ситуация, радвам се да установя, че в бъдещето ще имаме разумно отношение към бръсненето. — Филип лениво почеса собствените си прилежно подрязани брада и мустаци. — Брадите значат въшки, не мъдрост.

— Казват ми, че Матю прилича на инвалид така. — Въздъхнах уморено. — Но не мога да направя магия да му порасне брада.

Филип махна с ръка при тези ми думи.

— Брада лесно ще се уреди. Ти ми разказваше за интереса си към алхимията.

— Да. Намерих една книга, която мнозина други са търсели. Запознах се с Матю, когато той дойде да я краде от мен, но не успя, защото тя вече не беше у мен. Всяко свръхестествено същество в радиус от няколко мили ме бе подгонило тогава. Трябваше да спра да работя!

Чу се звук като от потиснат смях и на челюстта на Филип запулсира един мускул. Открих, че при лъвовете никога не се знае дали се забавляват, или се канят да нападнат.

— Смятаме, че е книга за произхода ни — добави Матю. Излъчваше гордост, макар че аз съвсем случайно бях поръчала ръкописа. — Книгата сама потърси Даяна. И докато другите същества разберат какво е намерила тя, аз вече бях влюбен.

— Значи е продължило известно време. — Филип сплете пръсти пред брадичката си и подпря лакти в ръба на масата. Седеше на прост стол с четири крака, макар че до него имаше великолепен, избождащ очите трон.

— Не — казах, след като пресметнах наум. — Само две седмици. Матю не искаше да признае чувствата си, не и докато не дойдохме в Сет-Тур. Но и тук не беше безопасно. Една нощ станах от леглото, за да изляза навън. И себеподобно същество ме отвлече от градината.

Очите на Филип се стрелнаха към Матю.

— Зад стените на Сет-Тур е имало вещица?

— Да — отвърна кратко съпругът ми.

— Не точно — поправих го внимателно и пак привлякох вниманието на бащата. — Не вярвам кракът на вещица да е докосвал земята, ако това е важно. Е, освен моите, разбира се.

— Разбира се — призна Филип и кимна. — Продължавай.

— Тя ме отведе в Ла Пиер. Доменико бе там. Както и Жербер. — От изражението на Филип разбрах, че и замъкът, и двамата вампири, които ме бяха посрещнали там, не му бяха непознати.

— Проклятията се излюпват у дома, също като пилетата.

— Паството бе наредило да ме отвлекат и вещица на име Сату се опита да ми отнеме магическите способности. Не успя и ме хвърли в шахта.

Ръцете на Матю се стрелнаха към кръста ми, както винаги когато се споменеше онази нощ. Филип забеляза движението му, но не каза нищо.

— След като избягах, не можех да остана в Сет-Тур и да изложа Изабо на опасност. От мен излизаха магии, имах способности, които не можех да контролирам. С Матю се върнахме у дома, в къщата на лелите ми. — Млъкнах, защото се чудех как да му обясня къде е тази къща. — Нали сте чували легендите на народа на Галоуглас за земи от другата страна на океана на запад? — Филип кимна. — Там живеят лелите ми. Така да се каже.

— А тези лели и двете ли са вещици?

— Да. След това една кръвопийка дойде да убие Матю — беше от съществата на Жербер, и почти успя. Нямаше къде да избягаме от дългата ръка на Паството, освен в миналото. — Млъкнах, стресната от отровния поглед, който Филип отправи към Матю. — Но и тук не намерихме убежище. Хората в Удсток знаят, че съм вещица, а процесите в Шотландия могат да засегнат и нашия живот в Оксфордшър. Затова отново бягаме. — Това бе общо взето най-важното от историята. Внимавах да не пропусна нищо важно. — Ето я и моята версия.

— Имаш талант да разказваш сложна информация бързо и сбито, скъпа. Ако бъдеш така любезна да споделиш с Матю как го правиш, ще направиш огромна услуга на семейството. Прекарваме прекалено много време над хартия с перо в ръка. — Филип разгледа върховете на пръстите си, след това се изправи с вампирска ловкост, която превръщаше всяко просто движение в експлозия. В един миг седеше, а в следващия мускулите му се задействаха и целите му метър и деветдесет сантиметра изведнъж се извисиха над масата. Вампирът насочи вниманието си към сина си.

— Играете опасна игра, Матю, в която можете да изгубите всичко и да спечелите много малко. Галоуглас ми прати съобщение, след като сте се разделили. Ездачът е тръгнал по друг маршрут и пристигна преди вас. Докато ти бавно си се придвижвал насам, кралят на Шотландия е арестувал стотици вещици и ги е хвърлил в затвора в Единбург. Паството без съмнение мисли, че пътуваш нататък, за да убедиш крал Джеймс да свали обвиненията.

— Още една причина да дадеш на Даяна закрилата си — каза Матю сериозно.

— И защо да го правя? — Със студеното си изражение Филип го предизвикваше да отговори на въпроса.

— Защото я обичам. И защото си ми казвал, че точно затова съществува Орденът на Лазар — да брани тези, които не могат да се защитят сами.

— Закрилям други кръвопийци, не и вещици!

— Може би ще трябва да разшириш възгледите си — не се предаде Матю. — Кръвопийците обикновено могат да се грижат за себе си.

— Много добре знаеш, че не мога да защитя тази жена, Матю. Цяла Европа е във война заради религиозни проблеми, топлокръвните търсят изкупителни жертви за сегашните си неволи. Неизбежно ще се обърнат срещу свръхестествените същества около тях. И въпреки това с ясно съзнание си довел тази жена, която твърдиш, че е твоя половинка и вещица по рождение, в тази лудост. Не! — Филип поклати яростно глава. — Сигурно си мислиш, че можеш да си позволиш да си дързък, но аз няма да излагам семейството на риск, като провокирам Паството и нарушавам условията на споразумението.

— Филип, ти трябва…

— Я не ми казвай какво трябва да правя. — И размаха пръст. — Най-добре се връщай откъдето си дошъл. Там ми поискай помощ или по-добре помоли лелите на вещицата. Не ми носи неприятностите си в миналото, където те нямат работа.

Но в 21-ви век Филип нямаше да го има и Матю нямаше на кого да се облегне. В онова време бе мъртъв и погребан.

— Никога не съм те молил за нищо, Филип. Досега. — Температурата в стаята падна опасно с няколко градуса.

— Трябвало е да предвидиш отговора ми, Матю, но както винаги не си помислил. Ами ако майка ти беше тук? Ако лошото време не беше ударило Трир? Знаеш, че тя ненавижда вещиците. — Филип се взря в сина си. — Ще ти трябва малка армия, за да я спреш да не разкъса тази жена парченце по парченце, а аз не мога да ти отделя такава в момента.

Първо Изабо искаше да ме изгони от живота на сина си. Болдуин пък не положи никакви усилия да скрие презрението си. Приятелят на Матю, Хамиш, се боеше от мен, а Кит открито ме мразеше. А сега дойде редът и на Филип. Станах и изчаках бащата на Матю да ме погледне. Когато го направи, срещнах очите му открито. Погледът му трепна от изненада.

— Матю нямаше как да предвиди това, мосю Дьо Клермон. Той вярваше, че ще застанете на негова страна, макар че очевидно е грешал. — Поех си дъх, за да се успокоя. — Ще ви бъда благодарна, ако ми позволите да остана тази нощ в Сет-Тур. Матю не е спал от седмици и е по-вероятно да го направи в позната обстановка. Утре се връщам в Англия, ако се наложи, и без Матю.

Една от къдриците ми падна върху лявото ми слепоочие. Посегнах да я прибера, но китката ми се озова в хватката на Филип дьо Клермон. Докато осъзная какво става, Матю вече бе до баща си, опрял длани в раменете му.

— Откъде имаш това? — Филип се взираше в пръстена на средния пръст на лявата ми ръка. Пръстенът на Изабо. Очите му станаха безмилостни като на хищник и потърсиха моите. Пръстите му стиснаха още по-силно китката ми, докато костите ми не започнаха да пукат. — Тя никога не би дала пръстена ми на друг, не и докато и двамата сме живи.

— Тя е жива, Филип. — Думите на Матю бяха бързи и груби, предаваха информация, не утеха.

— Но щом Изабо е жива, значи… — Филип млъкна. За миг изглеждаше като ударен от гръм, после осъзна каква е истината. — Значи все пак не съм безсмъртен. И ти не можеш да ме потърсиш във времето, в което тези неприятности са започнали.

— Не. — Матю се насили да произнесе тази единствена сричка.

— И въпреки това си оставил майка ти да застане лице в лице с твоите врагове? — Лицето на Филип се сгърчи.

— Март е с нея. Болдуин и Ален ще се погрижат да не й се случи нищо. — Матю не спираше да му говори успокоително, но Филип все още стискаше пръстите ми и те започваха да стават безчувствени.

— Изабо е дала пръстена ми на вещица? Колко невероятно! На нея обаче й стои добре — промърмори разсеяно Филип и обърна ръката ми към огъня.

— И маман мислеше така — каза кротко Матю.

— Кога… — Филип пое съсредоточено дъх и поклати глава. — Не. Не ми казвай. Никое същество не трябва да знае как ще умре.

Майка ми бе предсказала ужасния си край и този на баща ми. Бях измръзнала, изтощена и преследвана от собствените си спомени и затова се разтреперих. Бащата на Матю сякаш не забелязваше, взираше се в ръцете ни. Само че синът му забеляза.

— Пусни я, Филип — нареди му той.

Филип се взря в очите ми и въздъхна разочаровано. Въпреки пръстена аз не бях обичната му Изабо. Той отдръпна ръката си и аз отстъпих назад, там, където дългата ръка на Филип нямаше да може да ме достигне.

— Сега, след като чу историята й, ще дадеш на Даяна закрилата си? — Матю гледаше изпитателно лицето на баща си.

— Това ли искаш?

Кимнах и пръстите ми потърсиха опора в резбованата облегалка на близкия стол.

— Тогава — да, Рицарите на Лазар ще се погрижат да си добре.

— Благодаря, татко. — Матю стисна Филип за рамото и тръгна към мен. — Даяна е уморена. Ще се видим утре сутринта.

— В никакъв случай. — Гласът на Филип отекна в стаята. — Твоята вещица е под моя покрив и под моите грижи. Няма да дели легло с теб.

Матю ме хвана за ръката.

— Даяна е далеч от дома си, Филип. Не познава тази част от замъка.

— Няма да спи в покоите ти, Матю.

— Защо не? — попитах аз и изгледах намръщено Матю и баща му.

— Защото двамата не сте венчани по правилата, независимо какви красиви лъжи ти е наговорил Матю. И слава богу. Може би можем все пак да предотвратим бедата.

— Не сме венчани? — попитах аз вцепенено.

— Размяната на клетви и приемането на кръвопийска връзка не създава неприкосновено споразумение, момиче.

— Той е мой съпруг във всяко отношение, а това има значение — възразих и бузите ми пламнаха. След като казах на Матю, че го обичам, той ме увери, че вече сме женени.

— Не сте женени, поне не по начин, който би издържал щателна проверка — натърти Филип, — а такива ще има много, ако продължавате да поддържате тази заблуда. Матю прекарваше доста време в Париж да разсъждава върху метафизиката, вместо да учи право. В този случай, сине, инстинктът ти би трябвало да ти е подсказал какво е необходимо да се предприеме, макар интелектът ти да не го е направил.

— Разменихме си клетви, преди да тръгнем. Матю ми даде пръстена на Изабо. — В онези последни минути в Мадисън направихме нещо като церемония. Превъртах наум поредицата от събития и се опитвах да намеря пропуск.

— Кръвопийската венчавка е това, което опровергава всички протести срещу брака от свещеници, юристи, врагове и съперници: физическата консумация. — Ноздрите на Филип се разшириха. — А вие все още не сте свързани по този начин. Вие не само миришете странно, но и напълно различно — като две отделни същества, а не като едно. Всеки кръвопиец би разбрал, че не сте напълно чифтосани. Жербер и Доменико със сигурност са го отгатнали веднага щом са се озовали в присъствието на Даяна. Както и Болдуин.

— Ние сме женени и чифтосани. Няма нужда от други доказателства, освен от моите уверения. Колкото до останалото, то не ти влиза в работата, Филип — заяви Матю и застана категорично между мен и баща си.

— О, сине, мисля, че вече се разбрахме. — Филип изглеждаше уморен. — Даяна е неомъжена, без баща, а не виждам и никакви нейни братя в стаята, които да я защитят. Тя е изцяло моя грижа.

— Ние сме женени пред Бог.

— Ала ти още чакаш. Какво, Матю? Знак? Тя те иска. Личи си по начина, по който те гледа. За повечето мъже това е достатъчно. — Филип прикова поглед в сина си, а след това и в мен. Спомних си нежеланието на Матю по този въпрос и в мен като отрова се разляха тревога и съмнение.

— Не се познаваме отдавна. Въпреки това знам, че ще бъда с нея и само с нея до края на живота си. Тя е моята половинка. Знаеш какво пише на този пръстен, Филип: „A ma vie de coeur entier“[5].

— Безсмислено е да отдадеш живота си на жена, ако не й дадеш и сърцето си. Трябва да прочетеш по-внимателно това любовно обяснение, не само началото.

— Тя има сърцето ми — каза Матю.

— Не цялото. Ако бе така, всички членове на Паството щяха да са мъртви, споразумението щеше да е развалено завинаги и вие щяхте да сте в своето време, а не в тази стая — заяви безцеремонно Филип. — Не знам какво ще представлява бракът във вашето бъдеще, но в моето настояще е нещо, за което си струва да умреш.

— Да пролея кръв в името на Даяна не е моят отговор на нашите проблеми. — Въпреки че имаше вековен опит с баща си, Матю упорито отказваше да признае това, което аз вече бях разбрала: нямаше начин да спечелиш спор с Филип дьо Клермон.

— Кръвта на вещицата не се ли брои? — И двамата се обърнаха изненадани към мен. — Ти уби вещица, Матю. А аз убих вампир, кръвопиец, за да не те загубя. И като сме тръгнали да си споделяме тайни, баща ти може да научи истината. — Джилиан Чембърлейн и Жулиет Дюран бяха двете жертви в ескалиращата враждебност, породена от нашата връзка.

— И ти мислиш, че има време за ухажване? За човек, който се смята за образован, Матю, си забележително глупав — изсумтя Филип с отвращение. Матю прие обидата на баща си, без да трепне, и изигра най-големия си коз.

— Изабо прие Даяна като своя дъщеря — заяви той.

Но Филип не можеше да бъде така лесно манипулиран.

— Нито твоят Бог, нито майка ти са успявали някога да те накарат да поемеш последствията от действията ти. Очевидно това не се е променило. — Филип се подпря с ръце на бюрото и повика Ален. — Тъй като не сте венчани, няма дълготрайни щети. Всичко може да се поправи, преди някой да научи и семейството да бъде съсипано. Ще пратя човек в Лион да ми намери вещица, която да помогне на Даяна да разбере по-добре способностите си. Ти можеш през това време да разпиташ за нейната книга, Матю. След това и двамата се връщате вкъщи, забравяте за тази грешка и продължавате живота си далеч оттук.

— С Даяна отиваме в покоите ми. Заедно. Или Бог да ми е…

— Преди да довършиш тази заплаха, трябва да си сигурен, че си достатъчно силен, за да я изпълниш — отвърна безстрастно Филип.

По течението разбрах, че вратата се е отворила. То донесе специфична миризма на восък и счукан черен пипер. Хладните очи на Ален обиколиха стаята, забелязаха гнева на Матю и неотстъпчивото изражение на Филип.

— Победили са те, момчето ми — каза Филип на сина си. — Не знам какво си направил със себе си, но си станал мек. Хайде. Приеми нещата, целуни вещицата и й кажи лека нощ. Ален, заведи тази жена в стаята на Луиза. Тя е във Виена… или във Венеция. Не мога да следя скитанията на това момиче. Колкото до теб — продължи Филип и стрелна с огнен поглед сина си, — ти отиваш долу и ще ме чакаш в залата, докато довърша писмата до Галоуглас и Рали. Отдавна не си си идвал у дома и приятелите ти искат да знаят дали Елизабет Тюдор има две глави и три гърди, както се говори навсякъде.

Матю не желаеше напълно да се предаде, затова повдигна с пръсти брадичката ми, вгледа се в очите ми и ме целуна малко по-дълго, отколкото баща му очакваше.

— Това е всичко, Даяна — каза Филип пренебрежително, когато Матю приключи.

— Елате, мадам — подкани ме Ален и посочи към вратата.

Будна и сама в чуждо легло, аз се вслушвах във виещия вятър и премислях случилото се. Трябваше да се справя с много лъжи, както и с болката и чувството, че съм предадена. Знаех, че Матю ме обича. Но той трябва да е бил наясно, че другите могат да оспорят клетвите ни.

Часовете минаваха и аз загубих всякаква надежда, че ще заспя. Отидох до прозореца и зачаках изгрева, като се опитвах да разбера защо плановете ни рухнаха толкова бързо. Чудех се каква роля в това бе изиграл Филип дьо Клермон и каква — тайните на Матю.

Бележки

[1] Immensi tremor oceani (лат.) — трептенето на огромния океан. Мото на Ордена на Архангел Михаил, основан през 1469 г. от Луи XI. — Б.пр.

[2] Това е рицарят Дьо Клермон! (фр.). — Б.пр.

[3] Влезте (лат.). — Б.пр.

[4] Седнете (лат.). — Б.пр.

[5] Моят живот от цялото ми сърце (фр.). — Б.пр.