Дебора Харкнес
Нощна сянка (34)

34.

— Не оправда очакванията ми!

Обувка от червена дамаска полетя във въздуха. Матю наклони глава миг преди удара. Обувката продължи полета си покрай ухото му, събори ювелирния глобус от масата и тупна на пода. Пръстените на глобуса ядосано се завъртяха по фиксираните си орбити.

— Исках Кели, глупако. А вместо него дойде посланикът на императора да ми разказва за многобройните ти провинения. Когато настоя да ме види, още нямаше осем часа и слънцето току-що беше изгряло. — Елизабет Тюдор страдаше от зъбобол, което не допринасяше за доброто й настроение. Тя засмука бузата си, за да притисне възпаления кътник, и се намръщи. — А къде беше ти? Изпълзяваш обратно при мен, без да се интересуваш от страданията ми.

Синеока красавица пристъпи напред и подаде на Нейно Величество напоена с карамфил кърпичка. Матю кипеше до мен и парливата атмосфера в помещението вече беше непоносима. Елизабет постави деликатно кърпичката между бузата и венеца си; жената се дръпна назад, а зелената рокля изшумоля около глезените й. Цветът бе доста оптимистичен за този облачен майски ден, сякаш жената се надяваше по този начин да увещае лятото да дойде по-скоро. Помещението на четвъртия етаж в кулата на двореца Гринуич предлагаше просторна гледка към сивата река, калната земя и навъсеното небе на Англия. Въпреки многото прозорци, сребристата светлина на утрото не спомагаше за разпръскването на тежката, решително мъжка и изцяло Тюдорска атмосфера в стаята. Гравираните инициали на тавана — преплетени Х и А за Хенри VIII и Ан Болейн — показваха, че помещението е било обзаведено и украсено горе-долу по времето на раждането на Елизабет и е било рядко използвано оттогава.

— Може би е по-добре да изслушаме господин Ройдън, преди да хвърлите мастилницата — благо предложи Уилям Сесил.

Ръката на Елизабет се спря, но тя не остави тежкия метален предмет.

— Имаме новини за Кели — обадих се с надеждата да помогна.

— Не сме искали мнението ви, госпожо Ройдън — остро ме сряза кралицата на Англия. — Подобно на твърде много жени в двора ми, и вие сте напълно лишена от всякакви обноски и благоприличие. Ако искате да останете в Гринуич със съпруга си, вместо да бъдете отпратена в Удсток, където ви е мястото, по-добре вземете за пример госпожа Трокмортън. Тя не твори, освен ако не й се каже да го направи.

Госпожа Трокмортън погледна към Уолтър, който стоеше до Матю. Бяхме се срещнали с него на задното стълбище към личните покои на кралицата и макар Матю да каза, че не е необходимо, Уолтър бе настоял да дойде с нас в леговището на лъва.

Устните на Бес се свиха, но очите й затанцуваха. Фактът, че привлекателната млада повереница на кралицата и нейният енергичен, навъсен пират имаха връзка, беше очевиден за всички с изключение на Елизабет. Купидон бе успял да порази със стрелата си сър Уолтър Рали, точно както беше предсказал Матю. Човекът беше безнадеждно влюбен.

Устните на Уолтър омекнаха под предизвикателния поглед на любимата му и начинът, по който я съблече с очи в отговор, обещаваше, че темата за благоприличието ще бъде обсъдена по-подробно насаме.

— Щом не държите на присъствието на Даяна, може би ще позволите на съпругата ми да се прибере у дома, за да си почине, както помолих — с равен глас каза Матю, макар че черните му очи гледаха гневно кралицата. — Прекара няколко седмици в път. — Кралската баржа ни беше срещнала, преди да успеем да стъпим в Блекфрайърс.

— Да си почине! Не съм мигнала откакто научих за авантюрите ви в Прага. Ще почива, след като приключа с теб! — изврещя Елизабет и мастилницата повтори траекторията на кралската обувка. Когато тя се отклони към мен като фалцово хвърлена топка, Матю се пресегна и я улови. Без да каже нито дума, той я подаде на Рали, а Уолтър на свой ред я подхвърли на чиновника, който вече държеше обувката на кралицата.

— Много по-трудно може да се намери заместник на господин Ройдън, отколкото на астрономическата ви играчка, Ваше Величество. — Сесил й предложи бродирана възглавничка. — Може би ще предпочетете това, ако са ви нужни още боеприпаси.

— Не смейте да ме поучавате, лорд Бъргли! — изсъска кралицата и се обърна яростно към Матю. — Себастиан Сенклер не се отнасяше по такъв начин с баща ми. Не би посмял да провокира Тюдорския лъв.

Бес Трокмортън примигна, когато чу непознатото име. Златната й глава се обърна от Уолтър към кралицата като пролетен нарцис, търсещ слънчевите лъчи. Сесил леко се покашля, когато забеляза явното объркване на младата жена.

— Предлагам да си спомним за благословения ви баща някой друг път, когато ще можем да насочим както подобава вниманието си към паметта му. Имахте ли въпроси към господин Ройдън?

Секретарят на кралицата погледна извинително Матю. Изражението му сякаш питаше: „Кой дявол предпочиташ?“.

— Прав си, Уилям. На лъвовете не е присъщо да си губят времето с мишки и други незначителни създания.

Презрението на кралицата успя по някакъв начин да принизи Матю до малко момченце. След като той изглеждаше подходящо разкаян (макар че трепкащият мускул на челюстта му ме накара да се запитам доколко искрено всъщност е съжалението му), тя се опита да се овладее. Ръцете й стискаха с такава сила облегалките на стола, че кокалчетата й бяха побелели.

— Искам да знам как моята Сянка успя така да оплеска нещата. — Гласът й стана жален. — Императорът си има предостатъчно алхимици. Не му трябва и моят.

Раменете на Уолтър едва-едва се отпуснаха и Сесил потисна въздишката си на облекчение. Щом кралицата наричаше Матю по прякор, гневът й вече утихваше.

— Едуард Кели не може да бъде изскубнат от кралския двор като случаен плевел, независимо колко рози растат там — рече Матю. — Рудолф го цени твърде много.

— Значи Кели най-сетне е успял. Наистина се е сдобил с философския камък — заключи Елизабет и рязко пое дъх. Притисна длан към бузата си, когато въздухът докосна възпаления й зъб.

— Не, не е успял. И именно това е в основата на въпроса. Докато Кели обещава повече от онова, на което е способен, Рудолф няма да се раздели за нищо на света с него. Императорът се държи като неопитен младеж, а не като зрял монарх. Запленен е от онова, което не може да има. Негово Величество обича гонитбата. Тя изпълва дните му и заема сънищата му — безстрастно каза Матю.

Подгизналите поля и преливащите реки на Европа ни бяха отдалечили значително от Рудолф II, но имаше моменти, когато още усещах нежеланото му докосване и жадните му погледи. Въпреки майската топлина и горящия в камината огън, аз потръпнах.

— Новият френски посланик ми писа, че Кели превърнал мед в злато.

— На Филип дьо Морне може да се вярва точно толкова, колкото и на бившия ви посланик — който, доколкото си спомням, направи опит да ви убие. — Тонът на Матю беше идеално балансиран между угодничеството и раздразнението. Реакцията на Елизабет не закъсня.

— Стръв ли ми подхвърляш, Ройдън?

— Никога не бих подхвърлил стръв на лъв — или на малкото му — провлечено отвърна Матю. Уолтър затвори очи, сякаш не искаше да става свидетел на неизбежното унищожение, което щяха да причинят думите на Матю. — Останах с лоши белези от една подобна среща и нямам желание да съсипвам още повече красотата си от страх, че вече няма да понесете да ме погледнете.

Последва изумена тишина, която най-сетне бе прекъсната от гръмък смях, абсолютно неподходящ за една дама. Уолтър рязко отвори очи.

— Получи каквото си заслужаваше, задето се промъкна тайно при младата девица, докато тя се занимаваше с ръкоделието си — каза Елизабет с тон, в който се долавяше нещо като задоволство. Поклатих леко глава. Сигурна бях, че ми се причуват разни неща.

— Ще го имам предвид, Ваше Величество, ако ми се случи да се сблъскам с друга млада лъвица с остри ножици.

Сега двамата с Уолтър бяхме не по-малко объркани от Бес. Като че ли единствено Матю, Елизабет и Сесил разбираха за какво говорят — и какво премълчават.

— Още тогава ти беше моята Сянка. — Начинът, по който Елизабет погледна Матю, я накара да изглежда като момиче, а не като приближаваща шейсетте жена. После примигнах и тя отново се превърна в застаряващ, уморен монарх. — Оставете ни.

— Ваше… В-величество? — заекна Бес.

— Искам да говоря с господин Ройдън насаме. Не вярвам, че ще допусне да остави без надзор приказливата си жена, така че и тя може да остане. Чакай ме в будоара ми, Уолтър. Вземи Бес със себе си. Скоро ще дойдем при вас.

— Но… — възрази Бес и се огледа нервно. Работата й бе да стои плътно до кралицата и нямаше представа какво да прави извън протокола.

— Ще трябва да помагате на мен, госпожо Трокмортън. — Сесил се затътри болезнено към изхода, като се подпираше на тежкия си бастун. Изгледа сурово Матю, докато минаваше покрай него. — Ще оставим господин Ройдън да се погрижи за добруването на Нейно Величество.

След като кралицата махна на чиновниците да напуснат, в помещението останахме само тримата.

— Боже — изстена Елизабет. — Чувствам главата си като гнила ябълка, която ще се пръсне всеки момент. Не можа ли да избереш по-подходящо време за дипломатически скандал?

— Нека ви прегледам — помоли Матю.

— Мислиш, че си в състояние да ми помогнеш по начин, по който хирургът ми не може ли? — с предпазлива надежда попита кралицата.

— Мисля, че мога да ви спестя малко болка, ако е рекъл Бог.

— Дори на смъртното си легло баща ми говореше с копнеж за теб. — Ръцете на Елизабет се вкопчиха в гънките на полата й. — Оприличаваше те на тоник, чиито свойства така и не оценил по достойнство.

— Как така? — Матю изобщо не се опита да скрие любопитството си. Не беше чувал досега тази история.

— Твърдеше, че си можел да го отървеш от лоша жлъч по-бързо от всеки друг, когото е виждал някога — макар че си бил труден за преглъщане, също като повечето лекарства. — Елизабет се усмихна на гръмкия смях на Матю, но после усмивката й изгасна. — Той беше велик и ужасен човек. И глупак.

— Всички мъже са глупаци, Ваше Величество — меко рече Матю.

— Не. Хайде да си говорим отново откровено, сякаш не съм кралица на Англия, а ти не си варг.

— Само ако ми позволиш да видя зъба ти — настоя Матю и скръсти ръце на гърдите си.

— Навремето подобна покана за близост щеше да е достатъчно примамлива и нямаше да ти се налага да поставяш условия за предложението ми. — Елизабет въздъхна. — Ще изгубя повече от зъби. Добре, Ройдън.

Тя отвори послушно уста. Макар да бях на няколко стъпки от нея, долових миризмата на разложено. Матю пое главата й в ръце, за да разгледа по-добре проблема.

— Цяло чудо е, че изобщо имаш зъби — строго рече той. Елизабет порозовя от раздразнение и затърси как да му отговори. — Ще ми крещиш, след като свърша. И ще имаш основателни причини да си ми бясна, тъй като ще ти конфискувам захаросаните виолетки и подсладеното вино. Така ще ти се наложи да пиеш само ментова вода и да смучеш карамфил за венците. Много лошо са се възпалили.

Матю прокара пръст покрай зъбите й. Няколко от тях се разклатиха заплашително и Елизабет се оцъкли. Матю изсумтя недоволно.

— Може и да си кралица на Англия, Лизи, но това не те прави веща в лекарствата и хирургията. Трябвало е да се вслушваш в съветите на лекаря. А сега не мърдай.

Докато се опитвах да се съвзема, след като чух съпруга си да нарича английската кралица „Лизи“, Матю извади показалеца си от устата й и го потърка в острия си кучешки зъб, докато на върха му не се появи капка кръв, след което отново го пъхна в устата на Елизабет. Макар да внимаваше, кралицата трепна. После раменете й се отпуснаха с облекчение.

— Уая — измънка тя между пръстите му.

— Не бързай да ми благодариш. След като приключа, на пет мили оттук няма да има захаросани плодове и подсладено месо. И се боя, че болката ще се върне. — Матю извади пръстите си и кралицата опипа зъбите си с език.

— Да, но засега я няма — с благодарност рече тя и посочи столовете. — Май не ми остава нищо друго, освен да си оправим сметките. Сядайте и ми разкажете за Прага.

След прекараните седмици в двора на императора знаех, че е изключителна привилегия да бъдеш поканен да седнеш в присъствието на владетел, но точно сега бях двойно благодарна на предложението. Пътуването беше изострило обичайната отпадналост от първите седмици на бременността. Матю придърпа стол за мен и аз се отпуснах на него. Облегнах се на облегалката с дърворезба и използвах неравностите, за да разтрия кръста си. Ръката на Матю автоматично посегна натам и също започна да ме разтрива. Лицето на Елизабет се начумери от завист.

— И вас ли ви мъчат болежки, госпожо Ройдън? — съчувствено попита тя. Беше прекалено мила. Когато Рудолф се държеше по подобен начин с някой придворен, обикновено следваше някаква гадост.

— Да, Ваше Величество. За съжаление, ментовата вода не би ми помогнала — тъжно отвърнах аз.

— Нито пък ще заглади разрошените пера на императора. Посланикът му ми каза, че сте откраднали една от книгите на Рудолф.

— Коя? — попита Матю. — Рудолф има толкова много книги. — Тъй като повечето вампири от доста време бяха отвикнали да се правят на невинни, реакцията му прозвуча кухо.

— Не си играем игри, Себастиан — тихо рече кралицата, с което потвърди подозренията ми, че Матю е бил известен като Себастиан Сенклер в двора на Хенри.

— Ти винаги играеш игри — отвърна й той. — В това отношение не си по-различна от императора или Анри Френски.

— Госпожа Трокмортън ми каза, че двамата с Уолтър сте си разменяли стихове за непостоянството на властта. Аз обаче не съм от онези суетни владетели, достойни единствено за презрение и подигравки. Бях възпитана от строги учители — не му остана длъжна кралицата. — Онези около мен, майка ми, лелите ми, мащехите ми, чичовци, братовчеди — всички си отидоха. Аз оцелях. Така че не ми пробутвай лъжи с надеждата, че ще ти се размине. Питам отново, какво стана с книгата?

— Не е у нас — намесих се аз.

Матю ме погледна потресен.

— Книгата не е у нас. В момента. — Несъмнено книгата вече беше в „Еленът и короната“, скрита на сигурно място в архива на Матю на тавана. Бях я предала на Галоуглас, увита в кожа, когато кралската баржа ни беше взела, за да ни откара нагоре по Темза.

— Виж ти, виж ти. — Устните на Елизабет бавно се разтеглиха и показаха почернелите й зъби. — Изненадвате ме. И като че ли изненадахте и съпруга си.

— Аз съм пълна с изненади, Ваше Величество. Поне така са ми казвали. — Независимо дали Матю я наричаше Лизи, а тя него Себастиан, внимавах да се обръщам официално към нея.

— В такъв случай императорът явно е в плен на някаква илюзия. Как можете да обясните това?

— Няма нищо необичайно — изсумтя Матю. — Боя се, че характерната за фамилията лудост започва да засяга и Рудолф. Дори в този момент брат му Матиас крои падението му и се готви да заграби властта, когато императорът няма да е в състояние да управлява.

— Нищо чудно тогава, че така страстно желае да задържи Кели. Философският камък ще го излекува и ще обезсмисли проблема с наследника му. — Кралицата направи кисела физиономия. — Ще живее вечно, без да се страхува.

— Стига, Лизи. Много добре знаеш, че не е така. Кели не може да създаде камъка. Не може да служи нито на теб, нито на когото и да било. Дори кралиците и императорите трябва някой ден да умрат.

— Приятели сме, Себастиан, но не се самозабравяй. — Очите на Елизабет проблеснаха.

— Когато беше на седем и ме попита дали баща ти смята да убие новата си жена, аз ти казах истината. Тогава бях честен с теб, ще бъда честен и сега, дори да те разгневя. Нищо няма да ти върне младостта, Лизи, нито ще възкреси онези, които си изгубила — безмилостно каза Матю.

— Нищо? — Елизабет го изгледа втренчено. — Не виждам нито бръчки, нито побелели косми по главата ти. Изглеждаш точно така, както и преди петдесет години в Хемптън, когато те порязах с ножицата.

— Ако искате да използвам кръвта си, за да ви направя варг, Ваше Величество, отговорът трябва да бъде „не“. Споразумението забранява намесата в политиката на хората — и това определено включва и промяната на английската приемственост с поставянето на създание на трона. — Изражението на Матю бе непреклонно.

— Щеше ли да отговориш същото, ако Рудолф те беше помолил? — попита Елизабет и черните й очи отново блеснаха.

— Да. Подобно нещо би довело до хаос, че и по-лошо. — Перспективата беше смразяваща. — Кралството ти е в безопасност — увери я Матю. — Императорът се държи като разглезено дете, на което са му отказали лакомство. Това е.

— Дори в този момент чичо му Филип Испански строи кораби. Замисля нова инвазия!

— Която ще се провали — обеща й Матю.

— Много си сигурен.

— Сигурен съм.

Лъвът и вълкът се изгледаха над масата. Когато най-сетне остана удовлетворена, Елизабет се извърна с въздишка.

— Добре тогава. Вие нямате книгата на императора, а аз нямам нито Кели, нито камъка. Всички ще трябва да се научим да живеем с разочарованието. Въпреки това трябва да дам на посланика нещо, което да подслади огорчението на императора.

— Какво ще кажете за това? — Извадих чантата от полите си. С изключение на Ашмол 782 и пръстена на пръста ми, в нея се намираха най-ценните ми вещи — копринените нишки, които ми бе дала баба Алсъп да тъка магиите си, парче гладко стъкло, което Джак бе намерил в пясъците на Елба и го бе взел за скъпоценен камък, фрагмент от безценен безоарен камък за Сюзана, който да използва за лекарствата си, и саламандрите на Матю. Както и отвратително крещящата огърлица с висящ от нея умиращ дракон, подарена ми от императора на Свещената римска империя. Поставих я на масата между себе си и кралицата.

— Това е дрънкулка за кралица, а не за съпругата на един джентълмен. — Елизабет се пресегна да докосне проблясващия дракон. — Какво дадохте на Рудолф, че да ви дари с подобно нещо?

— Всичко е точно така, както го представи Матю, Ваше Величество. Императорът ламти за неща, които никога няма да получи. Мислеше си, че с това ще си спечели благоразположението ми. Не успя — поклатих глава аз.

— Може би Рудолф не може да понесе, че другите знаят, че е позволил да се прости с нещо толкова ценно — предположи Матю.

— Жена си ли имаш предвид, или накита?

— Жена си — кратко отвърна Матю.

— Накитът така или иначе може да се окаже полезен. Може би е искал да го даде на мен — замислено рече Елизабет, — а вие сте се наели за по-сигурно лично да го донесете тук.

— Немският на Даяна не е особено добър — с иронична усмивка се съгласи Матю. — Когато Рудолф й сложи огърлицата, може би го е направил само за да получи по-добра представа как ще стои на теб.

— О, съмнявам се — в същия дух отвърна Елизабет.

— Ако е възнамерявал да подари огърлицата на кралицата на Англия, императорът би искал да й я връчи с подобаващата церемония. Ако намекнем подобно нещо на посланика… — подхвърлих аз.

— Има едно хубаво решение. Няма да задоволи никого, разбира се, но придворните ще има какво да дъвчат, докато не се появи някоя друга любопитна тема. — Елизабет затропа замислено по масата. — Въпросът с книгата обаче си остава.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че тя не е важна? — попита Матю.

— Не — поклати глава Елизабет.

— Така си и знаех. Ами ако ти кажа обратното — че бъдещето може да зависи от нея?

— Звучи още по-изсмукано от пръстите. Но тъй като нямам желание Рудолф или някой от рода му да държи бъдещето в ръцете си, ще оставя на вас въпроса по връщането й — разбира се, ако изобщо ви попадне отново някога.

— Благодаря, Ваше Величество — казах, благодарна, че успяхме да решим въпроса със сравнително малко лъжи.

— Не го правя за вас — остро ми напомни Елизабет. — Хайде, Себастиан. Сложи накита на шията ми. После можеш да се преобразиш отново в господин Ройдън, ще слезем долу в приемната и ще изнесем представление на благодарност пред всички.

Матю се подчини. Пръстите му се задържаха на рамото на кралицата по-дълго от необходимото. Тя потупа ръката му.

— Перуката ми добре ли е? — попита ме Елизабет, докато се изправяше.

— Да, Ваше Величество. — Всъщност беше малко килната след суетенето на Матю около нея.

Елизабет вдигна ръце и я оправи.

— Научи жена си да лъже убедително, Ройдън. Трябва да бъде обучена по-добре в изкуството на измамата, иначе няма да оцелее дълго в двора.

— Светът се нуждае повече от честност, отколкото от още придворни — отбеляза Матю, докато я хващаше под ръка. — Даяна ще си остане такава, каквато е.

— Съпруг, който цени честността на собствената си жена. — Елизабет поклати глава. — Не съм виждала по-добро доказателство, че светът отива към края си, точно както предсказа доктор Дий.

Когато Матю и кралицата се появиха на прага на будоара, насъбралата се тълпа се смълча. Помещението беше претъпкано до пръсване и присъстващите започнаха да хвърлят предпазливи погледи на кралицата, на някакъв младеж на възрастта на студент от началните курсове и на Уилям Сесил. Матю пусна ръката на Елизабет. Огнедишащият ми дракон запляска тревожно с криле в гръдния ми кош.

Поставих длан върху диафрагмата си, за да го успокоя. „Тук има истински дракони“ — предупредих го мислено.

— Благодаря на императора за подаръка, Ваше Превъзходителство — каза Елизабет, докато вървеше право към тийнейджъра, протегнала ръка за целувка. Младежът я зяпаше неразбиращо. — Gratias tibi ago.^[1]

— Стават все по-млади и по-млади — промърмори Матю, докато ме придърпваше до себе си.

— Казвам същото и на моите студенти — прошепнах в отговор аз. — Кой е той?

— Вилем Славата. Трябва да си виждала баща му в Прага.

Погледнах младия Вилем и се опитах да си представя как ли ще изглежда след двайсет години.

— Онзи кръглият с двойната брадичка ли?

— Един от тях. Успя да опишеш повечето служители на Рудолф — отбеляза Матю, след като го изгледах раздразнено.

— Стига шушукане, господин Ройдън! — Елизабет изгледа изпепеляващо съпруга ми, който се поклони извинително. Нейно Величество продължи, преминавайки на латински. — Decet eum qui dat, non meminisse beneficii: eum vero, qui accipit, intueri non tarn munus quam dantis animum.

Кралицата на Англия беше подложила посланика на изпит по езика, за да види дали той заслужава вниманието й.

Славата пребледня. Горкото момче щеше да бъде скъсано.

„На подаряващия подобава да не си спомня благодеянието — но на онази, която получава, подобава да гледа на дара като на душата на подаряващия.“ Закашлях се, за да скрия кикота си, след като си преведох думите.

— Ваше Величество? — със силен акцент заекна Вилем.

— Подарък. От императора. — Елизабет посочи високомерно огърлицата от емайлирани кръстове върху слабите си рамене. Тя въздъхна с театрално раздразнение. — Предай му, че казах това на собствения си език, Ройдън. Не ми е до уроци по латински. Императорът не образова ли слугите си?

— Негово Превъзходителство знае латински, Ваше Величество. Посланик Славата е посещавал университета във Витенберг и е изучавал право в Базел, ако не ме лъже паметта. Обърка го не езикът, а посланието ви.

— Тогава нека говорим ясно, за да може той — и господарят му — да ни разбере. И не заради мен — мрачно добави Елизабет. — Продължете.

Матю сви рамене и повтори посланието на Нейно Величество на родния език на Славата.

— Разбрах какво каза — отвърна зашеметено младият Славата. — Но какво имаше предвид всъщност?

— Объркан сте — съчувствено продължи Матю на чешки. — Често се случва с новите посланици. Не се безпокойте. Кажете на кралицата, че за Рудолф е удоволствие да й поднесе накита. След това ще можем да вечеряме.

— Бихте ли го казали вместо мен? — Славата изобщо не знаеше какво да прави.

— Много се надявам да не сте довели до още едно недоразумение между император Рудолф и мен, господин Ройдън — каза Елизабет, която явно бе раздразнена, че чешкият не е сред седемте езика, които владееше.

— Негово Превъзходителство съобщава, че императорът желае на Ваше Величество здраве и щастие. И посланик Славата изразява удоволствието си, че огърлицата е там, където й е мястото, и не е изчезнала, както се е страхувал императорът. — Матю погледна мило господарката си. Тя понечи да каже нещо, но рязко стисна устни и го изгледа кръвнишки. Жадният за знания Славата искаше да разбере как Матю е успял да накара английската кралица да млъкне. Но когато подкани Матю с жест да преведе, с младежа се зае Сесил.

— Чудесни новини, Ваше Превъзходителство. Мисля, че уроците за днес са достатъчни. Елате да вечеряме заедно — каза той и го помъкна към намиращата се наблизо маса. Кралицата, вече засенчена и от шпионина си, и от главния си съветник, изкачи недоволно трите ниски стъпала на подиума с помощта на Бес Трокмортън и Рали.

— И сега какво следва? — прошепнах аз. Представлението беше приключило и намиращите се в помещението показваха признаци на безпокойство.

— Ще искам да говоря още, господин Ройдън — предупреди Елизабет, докато подреждаха възглавничките около нея. — Не се отдалечавайте.

— Пиер би трябвало да е в съседната приемна. Той ще те изпрати до стаята ми, където има легло и е спокойно. Можеш да си почиваш, докато Нейно Величество ме освободи. Едва ли ще се забавя. Иска само пълен доклад за Кели. — Матю поднесе ръката ми към устните си и я целуна официално.

Като знаех колко обича кралицата мъжка компания, можеше да се забави и с часове.

Макар че бях подготвена, врявата в приемната успя да ме изненада. Придворните, които не бяха достатъчно важни, за да присъстват на вечерята, ме блъскаха, забързани към своите маси, преди храната да е изчезнала. Стомахът ми се преобърна от миризмата на печено сърнешко. Така и нямаше да свикна с него. Бебето също не го харесваше.

Пиер и Ани седяха до стената с другите слуги. По лицата и на двамата се изписа облекчение, когато ме видяха.

— Къде е милорд? — попита Пиер, докато ме измъкваше от блъскащите се тела.

— Чака при кралицата — отвърнах. — Прекалено съм уморена, за да стоя права или да ям. Можете ли да ме заведете до стаята на Матю?

Пиер погледна разтревожено към входа на личните покои на кралицата.

— Разбира се.

— Аз знам пътя, госпожо Ройдън — каза Ани. Наскоро завърнала се от Прага и присъстваща за втори път в двора на Елизабет, Ани започваше да се държи съвсем свойски.

— Показах й стаята на милорд, след като отидохте да се срещнете с Нейно Величество — увери ме Пиер. — Тя е долу, под апартаментите, използвани навремето от съпругата на краля.

— И в които сега са настанени фаворитите на кралицата, предполагам — промърморих под нос. Несъмнено Уолтър спеше там — или по-скоро не спеше. — Изчакай Матю тук, Пиер. Двете с Ани ще се ориентираме.

— Благодаря, мадам. — Пиер ме погледна с благодарност. — Не обичам да го оставям твърде дълго с кралицата.

По-нисшите чиновници омитаха вечерята си в далеч по-невзрачната обстановка на отделението за стражите. Поглеждаха ни с вяло любопитство, докато двете с Ани минавахме покрай тях.

— Сигурно има по-пряк път — предположих, докато хапех устни и гледах надолу по дългото стълбище. Голямата зала щеше да е още по-препълнена.

— Съжалявам, госпожо, но няма — извинително каза Ани.

— Е, тогава да се изправим пред тълпата — въздъхнах аз.

Голямата зала беше пълна с молители за вниманието на кралицата. Появата ми от апартаментите предизвика възбуда, последвана от разочаровано мърморене, когато откриха, че не съм някоя важна особа. След двора на Рудолф бях донякъде свикнала да съм обект на внимание, но все още ми беше неудобно да чувствам втренчените погледи на човешките същества, няколкото побутвания от демони, гъделичкащия поглед на самотна вещица. Когато обаче усетих върху гърба си студения поглед на вампир, аз се обърнах разтревожено.

— Госпожо? — обади се Ани.

Огледах тълпата, но не успях да открия източника.

— Нищо, Ани — неспокойно промърморих. — Просто въображението ми върти номера.

— Имате нужда от почивка — сгълча ме тя досущ като Сюзана.

Но в просторните стаи на Матю на първия етаж, гледащи към личната градина на кралицата, не ме очакваше покой. Вместо това открих там главния драматург на Англия. Пратих Ани да измъкне Джак от поредната беля, в която се е забъркал (каквато и да бе тя), и събрах сили за срещата с Кристофър Марлоу.

— Здравейте, Кит — поздравих го. Демонът вдигна очи от бюрото на Матю. Навсякъде около него бяха пръснати листа със стихове. — Съвсем сам ли сте?

— Уолтър и Хенри вечерят с кралицата. Защо не сте с тях? — Кит изглеждаше блед, отслабнал и разсеян. Стана и започна да събира листата, като поглеждаше с безпокойство към вратата, сякаш очакваше някой да влезе и да ни прекъсне.

— Уморена съм. — Прозях се. — Но не е нужно да си отивате. Останете и изчакайте Матю. Ще се зарадва да ви види. Какво пишете?

— Поема. — След краткия отговор Кит седна. Нещо не беше наред. Демонът определено изглеждаше като на тръни.

На гоблена на стената зад него имаше златокоса девойка в кула, надвиснала над морето. Беше вдигнала фенер и се взираше в далечината. „Ясно.“

— Пишете за Херо и Леандър. — Не го казах като въпрос. Кит вероятно тъгуваше по Матю и работеше върху епичната си любовна поема откакто се качихме на кораба в Грейвсенд през януари. Още не беше отговорил.

Изчаках малко и изрецитирах съответния пасаж:

„Кълняха се, че бил девица в мъжко облекло,

че имал си онуй, що хваща мъжкото око:

усмивка ведра, изразително лице,

и за любов копнеещо сърце.

Леандре, казваха онези, що знаеха го, че е мъж,

за игра любовни си създаден ти,

защо сърцето ти самотно си стои?“

Кит избухна.

— Що за вещерска лудория е това? Знаете какво правя веднага щом го направя.

— Не е никаква лудория, Кит. Кой би могъл да разбере чувствата ви по-добре от мен?

Той като че ли се овладя, макар че ръцете му се тресяха, докато ставаше.

— Трябва да вървя. Имам среща на арената за турнири. Другия месец щяло да има някакво карнавално шествие, преди кралицата да тръгне на лятната си обиколка. Помолиха ме да помогна.

Всяка година Елизабет обикаляше страната с огромна опашка чиновници и придворни, опоскваше запасите на благородниците и оставяше след себе си огромни дългове и празни килери за храна.

— Непременно ще кажа на Матю, че сте били тук. Ще съжалява, че ви е изпуснал.

Очите на Марлоу заблестяха ярко.

— Може би ще поискате да дойдете с мен, госпожо Ройдън. Денят е чудесен, пък и не сте виждали Гринуич.

— Благодаря, Кит. — Бях озадачена от бързата промяна на настроението му, но в края на краищата, той беше демон. Макар да се надявах на почивка и ухажването на Кит да бе доста сковано, трябваше да направя жертва в името на хармонията. — Далеч ли е? Още съм уморена от пътуването.

— Изобщо не е далеч. — Кит се поклони. — След вас.

Арената за турнири в Гринуич напомняше на голям стадион с отделени с въжета райони за атлети, трибуни за зрители и пръсната екипировка. Две редици барикади минаваха през центъра на отъпканото пространство.

— Тук ли се провеждат рицарските двубои? — Представях си тропота на копита, докато рицарите препускат един към друг, насочили копия напречно над главите на конете си, за да могат да ударят щита на противника и да го изхвърлят от седлото.

— Да. Желаете ли да разгледате? — попита Кит.

Мястото беше пусто. Тук-там стърчаха забити в земята копия. Видях нещо, което тревожно напомняше на бесилка с отвесния си кол и дълга хоризонтална греда. Но вместо тяло в края на гредата висеше чувал с пясък. Беше здравата удрян и пясъкът изтичаше на тънка струйка.

— Куинтин — обясни Марлоу като посочи устройството. — Ездачите се целят с копията си в чувала. — Пресегна се и бутна гредата, за да ми покаже. Тя се завъртя, осигурявайки движеща се мишена за усъвършенстване уменията на рицарите. Погледът на Марлоу обходи арената.

— Тук ли е човекът, с когото ще се срещате? — Аз също се огледах, но единственият друг човек, когото видях, бе висока тъмнокоса жена в пищна червена рокля. Беше далеч и несъмнено имаше любовна среща преди вечеря.

— Видяхте ли другия куинтин? — Кит посочи в обратната посока, където за един стълб беше вързан манекен от грубо зебло, напълнен със слама. Стълбът също приличаше повече на средство за екзекуция, отколкото на спортно оборудване.

Усетих студен, съсредоточен поглед. Преди да успея да се обърна, вампирът ме сграбчи с ръце, за които имах познатото усещане, че са по-скоро от стомана, отколкото от плът. Но тези ръце не бяха на Матю.

— Я, че тя била по-възхитителна, отколкото се надявах — изрече женски глас и студен дъх обви шията ми.

Рози. Цивета. Разпознах миризмите и се опитах да си спомня кога съм срещала тази комбинация.

Сет-Тур. Стаята на Луиза дьо Клермон.

— В кръвта й има нещо, на което един варг не може да устои — грубо каза Кит. — Не разбирам какво е, но дори отец Хабърд като че ли е станал неин роб.

Остри зъби одраскаха шията ми, но не пробиха кожата.

— Ще бъде забавно да си поиграя с нея.

— Планът ни беше да я убием — възрази Кит. След появата на Луиза в очите му се четеше още по-голямо безпокойство и нервност. Мълчах и отчаяно се опитвах да разбера що за игра играят. — После всичко ще бъде такова, каквото си беше.

— Търпение. — Луиза вдиша дълбоко. — Надушваш ли страха й? Винаги е изострял апетита ми.

Заинтригуван, Кит пристъпи по-близо.

— Но ти си пребледнял, Кристофър. Имаш ли нужда от още лекарство? — Луиза отпусна хватката си, за да може да стигне до чантата си. Подаде на Кит лепкаво кафяво бонбонче. Той го грабна нетърпеливо и го метна в устата си. — Чудесни са, нали? Топлокръвните в Германия ги наричат „камъни на безсмъртието“, защото съставките карали дори жалките човеци да се чувстват като божества. А ето че и на теб ти помагат да се почувстваш отново силен.

— Вещицата ме отслабва, както отслаби и брат ти. — Очите на Кит се изцъклиха и дъхът му стана противно сладникав. Опиати. Нищо чудно, че се държеше толкова странно.

— Вярно ли е, вещице? Кит казва, че си обвързала брат ми против волята му. — Луиза ме завъртя. Прекрасното й лице въплъщаваше кошмара на всеки топлокръвен за вампирите — бледа като порцелан кожа, черна коса и тъмни очи, замъглени от опиума също като очите на Кит. От нея струеше злост и съвършено извитите й червени устни бяха не само чувствени, но и жестоки. Това бе създание, което можеше да преследва и убива без нито капка съжаление.

— Не съм обвързала брат ти. Избрах го — и той избра мен, Луиза.

— Нима знаеш коя съм? — повдигна черните си вежди Луиза.

— Матю няма тайни от мен. Ние сме двойка. А също така съпруг и съпруга. Баща ти присъства на брака ни. — „Благодаря, Филип.“

— Лъжкиня! — изкрещя Луиза. Зениците й погълнаха изцяло ириса, когато изгуби контрол. Имах си работа не само с опиатите, но и с кръвожадната й ярост.

— Не вярвай на нито една нейна дума — предупреди я Кит. Той извади кинжал от дублета си и ме сграбчи за косата. Извиках от болка, когато дръпна главата ми назад. Острието на ножа обиколи дясното ми око. — Ще й избода очите, за да не може да ги ползва за магии или да види съдбата ми. Тя знае как ще умра. Сигурен съм. Без вещерския си поглед няма да има власт над нас, нито над Матю.

— Вещицата не заслужава бърза смърт — горчиво заяви Луиза.

Кит притисна върха точно под надочната кост и по бузата ми се търкулна капка кръв.

— Не се бяхме разбрали така, Луиза. За да разваля магията, трябва да имам очите й. После я искам мъртва и заминала. Докато вещицата е жива, Матю няма да я забрави.

— Шшшт, Кристофър. Нима не те обичам? Нима не сме съюзници? — Луиза прегърна Кит и го целуна страстно. Плъзна устата си по челюстта му и надолу, към пулсиращите му вени. Устните й докоснаха кожата и видях петното кръв, което остана след движението. Кит пое треперливо дъх и затвори очи.

Луиза пи жадно от врата на демона. Докато го правеше, тримата стояхме скупчени, приклещени в силните обятия на вампира. Опитах се да се измъкна, но хватката й само се стегна, докато пируваше с Кит.

— Сладкият ми Кристофър — промърмори тя, след като се напи и облиза устните си. Следата на врата на Кит беше сребриста и мека, също като белега на гърдата ми. Луиза явно се беше хранила от него и преди. — Усещам вкуса на безсмъртието в кръвта ти и виждам прекрасните думи, които танцуват в мислите ти. Матю е глупак, че не иска да ги сподели с теб.

— Той иска единствено вещицата. — Кит докосна врата си, явно си представяше, че именно Матю е пил от вената му, а не сестра му. — Искам я мъртва.

— Аз също. — Луиза обърна бездънно черните си очи към мен. — И затова ще се състезаваме за нея. Който победи, може да прави с нея каквото поиска, за да я накара да си плати за стореното на брат ми. Съгласен ли си, мило мое момче?

Вече и двамата бяха направили главите, след като Луиза бе пила натъпканата с опиати кръв на Кит. Взирах се уплашено и си спомних инструкциите на Филип в Сет-Тур.

„Мисли. Остани жива.“

После си спомних за бебето и паниката се върна. Не можех да изложа на опасност детето ни.

Кит кимна.

— Ще направя всичко, за да си върна уважението на Матю.

— Така си и знаех. — Луиза се усмихна и отново го целуна. — Какво ще кажеш да изберем цветовете си?