Дебора Харкнес
Нощна сянка (25)

25.

Странното дърво продължи да расте и на следващия, и на последващия ден. Плодовете му узряха и паднаха сред корените в живака и първичната материя. Образуваха се нови пъпки, цъфнаха и се разтвориха. Веднъж дневно листата ставаха от златни зелени и после отново златни. Понякога израстваха нови клони или нов корен започваше да търси живителни сокове.

— Трябва да намеря добро обяснение — каза Мери и посочи към купищата книги, които Джоан бе свалила от полиците. — Струва ми се, че създадохме нещо напълно ново.

Въпреки алхимичните забавления не бях забравила и за вещерските си дела. Тъчах отново и отново моята невидима сива пелерина и всеки път го правех все по-бързо, а крайният резултат ставаше по-добър и по-ефективен. Марджъри обеща, че скоро ще мога да обличам магиите си в думи, за да могат и други вещици да ги правят.

Няколко дни по-късно се върнах пеша от Сейнт Джеймс Гарликхайт, изкачих стълбите към дома ни в „Еленът и короната“ и както всеки път развалих прикриващата магия. Ани беше в далечния край на двора, за да вземе чисто спално бельо от перачките. Джак беше с Пиер и Матю. Почудих се какво ли е сготвила Франсоаз за вечеря. Умирах от глад.

— Ако някой не ме нахрани в следващите пет минути, ще закрещя. — След тези мои думи, които произнесох, докато прекрачвах прага и развързвах връзките на твърдия си бродиран нагръдник, се чу звук от разпилени по пода игли. Хвърлих свалената част от дрехата си на масата. Пръстите ми се протегнаха да разхлабят връзките на корсажа ми.

Откъм огнището долетя тихо покашляне. Завъртях се и прикрих гърдите си.

— Боя се, че викането няма да ви свърши почти никаква работа. — Глас, дрезгав като стържещ по стъкло пясък, идваше от дълбините на креслото край огнището. — Пратих прислужницата ви за вино, а старите ми крака не могат да се движат толкова бързо, че да ви услужа.

Бавно заобиколих креслото. Непознатият в дома ми вдигна сивите си вежди и очите му светнаха, като видя колко съм разголена. Намръщих се при дръзкия му поглед.

— Кой сте ви? — Мъжът не беше демон, магьосник или вампир, а най-обикновен сбръчкан старец.

— Мисля, че съпругът ви и приятелите му ме наричат Старата лисица. Освен това, Бог да ми е на помощ, аз съм и ковчежникът на кралицата. — Най-лукавият човек в Англия и със сигурност най-безмилостният. Замълча, докато разбера какво ми казва. Милото му изражение не успя да смекчи остротата в погледа му.

Във всекидневната ми седеше Уилям Сесил. Бях прекалено слисана, за да направя подходящ реверанс, само го зяпах.

— Виждам, че донякъде съм ви познат. Учуден съм, че репутацията ми е стигнала толкова далеч, защото не само на мен ми е ясно, че вие не сте оттук. — Когато отворих уста, за да отговоря, Сесил вдигна ръка. — Най-добре да не споделяте прекалено много с мен, госпожо.

— Какво мога да направя за вас, сър Уилям? — Чувствах се като ученичка, пратена в директорския кабинет.

— Репутацията ми е стигнала до вас преди мен, но не и титлата ми. Vanitatis vanitatum, omnis vanitas^[1] — каза сухо Сесил. — Сега ме наричат лорд Бъргли, госпожо Ройдън. Кралицата е щедра господарка.

Тихичко изругах. Никога не бях изпитвала интерес към датите, на които аристократите са се изкачвали на по-високи стъпала в йерархията и привилегиите. Когато ми се налагаше, правех справка. И ето че обидих шефа на Матю. Реших да изкупя вината си, като го полаская на латински.

— Honor virtutis praemium — промърморих, като се опитвах да си събера ума. Оценката е награда за добродетелта. Един от съседите ми в Оксфорд бе завършил училището „Арнолд“. Играеше ръгби и празнуваше победите на отбора си, като крещеше с всички сили точно тази фраза за радост на съотборниците си.

— А, мотото на Шърли. Да не би да сте член на това семейство? — Лорд Бъргли сплете пръсти пред себе си и ме изгледа с огромен интерес. — Те са известни със склонността си към скитничество.

— Не — отвърнах. — Аз съм Бишъп^[2]… не истински епископ. — Лорд Бъргли наклони глава, за да покаже без думи, че ме е разбрал. Изпитвах абсурдното желание да разголя душата си пред този човек. Или да тичам с всички сили колкото се може по-далече от него.

— Нейно Величество приема свещениците да са женени, но жена-епископ, слава богу, все още не е в границите на въображението й.

— Да. Не. Мога ли да направя нещо за вас, милорд? — попитах и в гласа ми се прокрадна унизителна нотка на отчаяние. Стиснах зъби.

— Мисля, че не, госпожо Ройдън. Но може би аз мога да направя нещо за вас. Съветвам ви да се върнете в Удсток. Незабавно.

— Защо, милорд? — Усетих лек страх.

— Защото е зима и кралицата в момента не е достатъчно заета. — Бъргли погледна лявата ми ръка. — И сте омъжена за господин Ройдън. Нейно Величество е щедра, но не одобрява любимците й да се женят без нейно разрешение.

— Матю не е любимец на кралицата, той е неин шпионин. — Покрих устата си с ръка, но беше прекалено късно да върна думите си назад.

— Едното не изключва другото, освен когато става въпрос за Уолсингъм. Кралицата намира строгия му морал за влудяващ, а киселото му изражение за непоносимо. Но Нейно Величество харесва Матю Ройдън. Дори опасно много, както биха се изразили някои. А съпругът ви крие много тайни. — Сесил се изправи на крака с помощта бастун и простена. — Върнете се в Удсток, госпожо. Така е най-добре за всички.

— Няма да оставя съпруга си. — Елизабет може и да ядеше царедворци на закуска, както ме предупреди Матю, но нямаше да ме изгони от града. Не и когато най-накрая се бях устроила, бях намерила приятели и се учех да правя магии. И със сигурност не и когато Матю се връщаше като пребит вечер и по цели нощи отговаряше на писма, които му пращаха информаторите на кралицата, баща му и Паството.

— Предайте на Матю, че съм наминал. — Лорд Бъргли тръгна бавно към вратата. На прага се сблъска с Франсоаз, която носеше голяма кана вино и изглеждаше недоволна. Когато ме видя, очите й се изцъклиха. Никак не й хареса, че посрещам гости с разкопчан корсаж. — Благодаря за разговора, госпожо Ройдън. Беше много осветляващ.

Ковчежникът на Англия тръгна бавно надолу по стълбите. Беше прекалено стар, за да се движи сам късно следобед през януари. Последвах го до стълбищната площадка и се загледах притеснено след него.

— Придружи го, Франсоаз — настоях. — И не го изпускай от очи, докато не намери собствените си прислужници. — Те вероятно бяха в „Кардиналската шапка“ и се напиваха с Кит и Уил или чакаха във файтоните в края на Уотър Лейн. Не бих искала да съм последната, видяла жив най-важния съветник на кралица Елизабет.

— Няма нужда, няма нужда — отказа Бъргли през рамо. — Аз съм само един старец с бастун. Крадците ще ме пренебрегнат в полза на някой с обеца или украсен дублет. С просяците мога да се справя, ако се наложи. А и моите хора не са далеч. Но не забравяйте съвета ми, госпожо.

И след това изчезна в мрака.

— Господи! — Франсоаз се прекръсти, след това кръстоса пръсти против уроки. — Той има стара душа. Не ми хареса как ви гледаше. Добре, че милорд още не се е прибрал. И на него нямаше да му хареса.

— Уилям Сесил е достатъчно възрастен, за да ми бъде дядо, Франсоаз — отвърнах й троснато, върнах се в топлата всекидневна и най-накрая разхлабих докрай връзките. Простенах, когато натискът върху тялото ми намаля.

— Лорд Бъргли не ви гледаше така, сякаш иска да ви вкара в леглото си. — Франсоаз погледна демонстративно към корсажа ми.

— Нима? А как ме гледаше тогава? — Налях си вино и се отпуснах на креслото. Денят очевидно щеше да завърши зле.

— Сякаш сте агне, готово за клане, и той преценява каква печалба ще му донесете.

— Кой заплашва да изяде Даяна за вечеря? — Матю бе пристигнал незабележимо като котка и вече си сваляше ръкавиците.

— Твоят гост. Когото за малко изпусна. — Отпих от виното. Щом преглътнах, Матю веднага взе чашата от ръцете ми. Цъкнах с език от раздразнение. — Не може ли преди да направиш нещо, да махнеш с ръка или да дадеш някакъв друг знак, с който да ме предупредиш? Плаша се, когато се появяваш пред мен изведнъж.

— Както правилно отгатна, аз се издавам, когато гледам през прозореца, но съм длъжен да отбележа, че ти пък се издаваш, като сменяш темата. — Той отпи от виното и остави чашата на масата. Потри уморено лицето си. — Какъв гост?

— Уилям Сесил ме чакаше край камината, когато се прибрах.

Матю остана зловещо неподвижен.

— Той е най-страшният дядо, когото някога съм виждала — продължих и посегнах отново към виното. — Бъргли може и да прилича на Дядо Коледа с бялата си коса и брада, но аз не бих обърнала незащитения си гръб към него.

— Много мъдро — каза тихо Матю. Обърна се към Франсоаз. — Какво искаше?

Тя сви рамене.

— Не знам. Беше тук, когато се прибрах със свинския пай на мадам. Лорд Бъргли помоли за вино. Онзи демон изпи всичко в къщата. Отидох да купя.

Матю изчезна. Върна се с по-спокойна крачка, изглеждаше облекчен. Аз скочих на крака. Мансардата и всички тайни, които криеше.

— А дали…

— Не — прекъсна ме Матю. — Всичко е точно както го бях оставил. Уилям обясни ли защо е дошъл?

— Лорд Бъргли помоли да ти кажа, че е наминал. — Поколебах се. — И ме посъветва да напусна града.

В стаята влязоха Ани, бърборещият Джак и ухиления Пиер, но само след един поглед към лицето на Матю усмивката на прислужника замръзна. Взех спалното бельо от Ани.

— Франсоаз, защо не заведеш децата в „Кардиналската шапка“? — предложих. — И Пиер ще дойде с вас.

— Еха! — извика Джак, зарадван, че ще излиза тази вечер. — Господин Шекспир ме учи да жонглирам.

— Стига да не се опитва да подобри краснописа ти, нямам нищо против — казах аз и хванах шапката, която Джак бе хвърлил във въздуха. Последното нещо, от което имахме нужда, бе да прибавим към уменията на момчето и фалшификаторски талант. — Върви да вечеряш. И не забравяй за какво служи носната кърпа.

— Няма — отвърна Джак и си обърса носа в ръкава.

— Защо лорд Бъргли е идвал чак до Блекфрайърс, за да те види? — попитах аз, когато останахме сами.

— Защото днес получих разузнавателни данни от Шотландия.

— Сега пък какво? — промълвих и нещо ме стисна за гърлото. Не за първи път вещиците от Бъруик бяха обсъждани в мое присъствие, но някак си идването на Сесил остави впечатлението, че злото е полазило и през нашия праг.

— Крал Джеймс продължава да се занимава с вещиците. Уилям искаше да обсъдим как би трябвало да реагира кралицата, ако изобщо реагира. — Намръщи се на промяната в миризмата ми, след като страхът ме обзе. — Няма нужда да знаеш какво се случва в Шотландия.

— И да не го знам, то пак ще се случи.

— Така е — съгласи се Матю и пръстите му нежно погалиха шията ми в опит да ме освободи от напрежението. — Но и да знаеш, все същото.

 

 

На следващия ден се прибрах от баба Алсъп с малка дървена кутия за магии, в която да оставям своите записани заклинания да отлежават, докато са готови да бъдат използвани от други вещици. Обличането на магиите ми в думи беше следващата стъпка в развитието ми като тъкачка. В този момент в кутията бяха само панделките. Марджъри смяташе, че магията за прикритие все още не е за пред други вещици.

Магьосник от улица „Темза“ бе направил кутията от клона от дървото, който драконът ми бе дал в нощта, когато направих първата си основна магия. На капака й бе резбовал дърво, чиито клони и корени бяха така странно преплетени, че човек не можеше да ги различи. В кутията нямаше и един пирон, само почти невидими сглобки. Магьосникът се гордееше с работата си и аз нямах търпение да я покажа на Матю.

В „Еленът и короната“ бе необичайно тихо. Нито огнището, нито свещите във всекидневната бяха запалени. Матю бе сам в кабинета си. На масата пред него имаше три кани за вино. Две от тях би трябвало да са празни. Матю обикновено не пиеше толкова много.

— Какво има?

Той вдигна един лист. По гънките му имаше червен восък. Печатът бе счупен през средата.

— Викат ни в двореца.

Отпуснах се на стола срещу него.

— Кога?

— Нейно Величество милостиво ни е позволила да изчакаме до утре. — Матю изсумтя. — Баща й не беше и наполовина толкова добър. Когато Хенри поискаше някой да отиде при него, пращаше да го доведат дори да е на легло и вън да има снежна буря.

Нямах търпение да се запозная с кралицата на Англия, когато бях в Мадисън. След срещата си с най-лукавия човек в кралството вече нямах никакво желание да се видя с най-хитрата жена.

— Трябва ли да отидем? — попитах с плаха надежда, че Матю ще пренебрегне кралската заповед.

— В писмото си кралицата си е направила труда да ми напомни за правилата си срещу заклинанията, магиите и вещерството. — Той хвърли листа на масата. — По всичко личи, че господин Данфорт е писал писмо на своя епископ. Бъргли е потулил оплакването, но всичко е излязло наяве. — Матю изруга.

— Тогава защо ще ходим в двореца? — Стиснах кутията си за магии. Панделките вътре се разтанцуваха в желанието си да ми помогнат да си отговоря на този въпрос.

— Защото ако не отидем в залата за аудиенции в двореца Ричмънд до два следобед утре, Елизабет ще арестува и двама ни. — Очите на Матю приличаха на парченца стъкло с цвят на море. — Тогава Паството много бързо ще научи за нас.

Новината предизвика истински фурор сред домакинството. На следващата сутрин вълнението им бе споделено и от съседите, а графинята на Пембрук пристигна малко след изгрев-слънце с толкова много дрехи, че стигаха да облечем цялата енория. Тя бе дошла по реката с баржата си, макар реалното разстояние да не беше повече от стотина метра. Появата й на кея на Уотър Лейн се възприе като спектакъл с огромно значение и нашата принципно оживена улица утихна за известно време.

Мери изглеждаше спокойна и уравновесена, когато най-накрая пристъпи във всекидневната, последвана от Джоан и редичка по-нисша прислуга.

— Хенри ми каза, че ви очакват в двореца този следобед. Нямаш нищо подходящо, което да облечеш. — И Мери посочи властно на хората си спалнята ни.

— Щях да сложа роклята, в която се омъжих — протестирах.

— Но тя е френска! — възкликна Мери ужасена. — Не може да си с нея!

Бродиран сатен, богато кадифе, искряща коприна с вплетени нишки от истинско злато и сребро, купища прозрачни платове с незнайна употреба минаха покрай мен.

— Това е прекалено много, Мери. Как си го представяш? — казах, докато избягвах на косъм сблъсък с една от прислужниците й.

— Никой не влиза в битка без подходящо снаряжение — подчерта Мери с характерната си смесица от високомерие и хапливост. — Нейно Величество, бог да я пази, е ужасяващ противник. Ще имаш нужда от цялата защита, която моят гардероб може да ти предложи.

Започнахме да избираме заедно. Как щяхме да направим корекциите, за да могат дрехите на Мери да ми станат, за мен беше пълна загадка, но знаех, че е по-добре да не питам. Аз бях Пепеляшка и горските птички и феите пристигаха, когато графинята на Пембрук сметнеше за необходимо.

Накрая се спряхме на черна рокля, богато избродирана със сребърни династични лилии и рози. Мери каза, че моделът е от миналата година и няма богата пола, каквато сега била актуална. Елизабет щяла да остане доволна от пренебрежението ми към капризите на модата.

— А черното и сребърното са цветовете на кралицата. Затова и Уолтър винаги е облечен с такива дрехи — обясни тя и приглади бухналите ръкави.

Но на мен най̀ ми хареса бялата сатенена фуста, която щеше да се вижда през разделената отпред пола. Тя също бе избродирана с фигури от флората и фауната, както и с елементи от класическата архитектура, научни инструменти и женски персонификации на изкуствата и науките. Разпознах същата талантлива ръка, която бе създала обувките на Мери. За по-сигурно избягвах да пипам бродериите, за да не би лейди Алхимия да си тръгне от фустата, преди да съм имала възможност да я понося.

Трябваха четири жени и два часа, за да бъде облечена. Първо завързаха връзките на дрехите ми. Полата бе повдигната до абсурдни пропорции с голям кринолин, който беше точно толкова неудобен, колкото си бях представяла. Яката ми беше огромна и помпозна, но Мери ме увери, че на кралицата щяла да бъде още по-голяма. После тя закачи на кръста ми щраусово ветрило. То висеше като махало и се поклащаше, когато вървях. С пухкавите си пера и дръжка, украсена с рубини и перли, аксесоарът струваше поне десет пъти повече от моя капан за мишки и аз бях доволни, че е вързан за мен.

Изборът на бижута се оказа проблематичен. Мери вадеше от ковчежето си скъпоценност след скъпоценност. Аз настоявах да си сложа обеците на Изабо, вместо диамантените, които графинята ми предложи. Те стояха учудващо добре с наниза от перли, който Джоан преметна на рамото ми. За мой ужас Мери развали огърлицата от цветенца, която Филип ми бе подарил за сватбата, и закачи едно от тях в средата на корсажа ми. Хвана перлите с червена панделка и ги върза за брошката. След дълга дискусия двете с Франсоаз се спряха на семпла, прилепнала по шията огърлица. Ани прикрепи златната ми стрела за яката с друга брошка, а Франсоаз ми направи прическа със сърцевидна форма. Накрая Мери сложи перлено украшение на тила ми и покри плитките, които Франсоаз бе събрала там.

Матю, който ставаше все по-мрачен с наближаването на съдбовния час, успя да се усмихне и да изглежда подходящо впечатлен.

— Чувствам се като в театрален костюм — казах тъжно.

— Изглеждаш прекрасно, направо невероятно — увери ме той. Намерих го много хубав и достолепен в черния кадифен костюм. Носеше медальона с моя портрет на шията си. Дългата верижка бе закачена на копче така, че да се вижда луната, а образът ми да е близо до сърцето му.

Първо видях само кремавия покрив на двореца Ричмънд с кралското знаме, което се вееше отгоре му на вятъра. Скоро се появиха още кули, които сияеха в мразовития зимен въздух като в приказка. После зърнах и целия дворцов комплекс: странната правоъгълна арка от югоизток, главната триетажна страда от югозапад, оградена с широк ров, както и овощната градина зад високия зид отвъд. Зад главната страда имаше още кули, сред които и две постройки, които ми напомняха за колежа „Итън“. Зад градината се издигаше огромен подемник и множество мъже разтоварваха кутии и пакети за кухните и складовете на двореца. Бейнард винаги ми бе изглеждал много импозантен, но сега ми се струваше запусната бивша кралска резиденция.

Гребците насочиха баржата към кея. Матю не обърна внимание на втренчените погледи и въпросите и остави Пиер и Галоуглас да отговарят вместо него. На външен наблюдател Матю би се сторил малко отегчен. Но аз бях достатъчно близо до него, за да видя как оглежда внимателно речния бряг. Знаех, че е нащрек.

Погледнах през рова към двуетажната арка. Първият й етаж бе отворен, а на втория имаше прозорци. През тях надничаха любопитни лица с надеждата да зърнат пристигащите и да имат тема за клюкарстване. Матю бързо застана между баржата и любопитните царедворци и ме скри от погледите им.

Слуги в ливреи, всеки от които носеше сабя или копие, ни поведоха покрай простата караулка за охраната към главния корпус на замъка. Лабиринтът от стаи на първия етаж вреше и кипеше като съвременна офис сграда, слуги и придворни се суетяха и изпълняваха заповеди. Матю зави надясно; придружителите ни любезно му препречиха пътя.

— Няма да се види с теб насаме, преди да те хвърли на тълпата — промърмори Галоуглас под нос. Матю изруга.

Последвахме послушно ескорта си към голямо стълбище. По него имаше много хора и смесицата от човешки, флорални и билкови аромати беше замайваща. Всички се бяха напарфюмирали, за да прикрият неприятните миризми, но аз се почудих дали резултатът не беше по-неприятен. Когато тълпата забеляза Матю, се понесе шепот и морето от хора се раздели. Той бе по-висок от повечето и излъчваше същата строгост като повечето мъже аристократи, с които се бях срещала. Разликата беше, че Матю наистина можеше да убива и в известен смисъл топлокръвните го признаваха.

След като преминахме през множество преддверия, всяко от които пълно до пръсване с нагиздени и парфюмирани царедворци от двата пола и на всякаква възраст, най-накрая стигнахме пред затворена врата. И там зачакахме. Шепотът наоколо се увеличи до мърморене. Някой подхвърли шега и хората около него захихикаха. Матю стисна зъби.

— Защо чакаме? — попитах достатъчно тихо, за да ме чуят само съпругът ми и Галоуглас.

— За забавление на кралицата, която иска да покаже, че не съм нищо повече от слуга.

Когато най-накрая ни пуснаха в обсега на височайшето присъствие, се изненадах, че и тази зала е пълна с хора. „Насаме“ беше относително понятие в двора на Елизабет. Потърсих с поглед кралицата, но не я видях никъде. Уплаших се, че пак ще трябва да чакаме, и сърцето ми се сви.

— Защо с всяка година, с която аз остарявам, Матю Ройдън като че ли се подмладява с две — разнесе се изненадващо добродушен глас откъм камината. Разкошно облечените, силно напарфюмирани и обилно изрисувани същества в залата леко се извърнаха, за да ни огледат, и тогава пред нас се показа Елизабет, пчелата майка, седнала в средата на кошера. Сърцето ми прескочи. Легендата бе оживяла.

— Не виждам никаква промяна у вас, Ваше Величество — каза Матю и се поклони леко от кръста. — Semper eadem^[3], както гласи поговорката. — Същите думи бяха изписани на знамето под кралския герб, украсяващ пространството над камината. Все едно и също.

— Дори ковчежникът ми може да се поклони по-ниско, сър, а той страда от ревматизъм. — Черните й очи блестяха от маската от пудра и руж. Устните под гърбавия й нос бяха стиснати решително. — А и днес предпочитам друг девиз: Video et taceo.

Гледам и мълча. Бяхме загазили.

Матю като че ли не забеляза и се изопна все едно беше принцът в тази зала, а не кралски шпионин. С изправени рамене и високо вдигната глава беше най-високият от всички. Имаше само двама, които леко се доближаваха до ръста му: Хенри Пърси, който стоеше до стената и изглеждаше нещастен, и дългокрак мъж горе-долу на възрастта на графа, с буйна къдрава коса и нагло изражение, който бе застанал до кралицата.

— Внимателно — промърмори Бъргли, когато мина покрай Матю, и заглуши предупреждението си с потропване на бастуна. — Викали сте ме, Ваше Величество.

— Духът и Сянката на едно място. Кажете, Рали, това не нарушава ли някой тъмен принцип на философията? — попита провлачено компаньонът на кралицата. Приятелите му посочиха към лорд Бъргли и Матю и се засмяха.

— Ако бяхте учили в Оксфорд, а не в Кембридж, Есекс, щяхте да знаете отговора и да си спестите позора да питате. — Рали премести небрежно тежестта си на другия крак и приближи ръка към дръжката на сабята си.

— Стига, Робин — сгълча го меко кралицата и го потупа снизходително по лакътя. — Знаеш, че не обичам други да използват прякорите, които аз измислям. Лорд Бъргли и господин Ройдън ще ти простят този път.

— Доколкото разбирам, дамата ви е съпруга. — Графът на Есекс обърна кафявите си очи към мен. — Не знаехме, че сте се оженили.

— И кои сте тези „вие“? — тросна му се кралицата и този път го плесна. — Не е твоя работа, лорд Есекс.

— Поне Мат не се срамува да го виждат из града с нея. — Уолтър поглади брадичката си. — И вие наскоро се оженихте, милорд. Къде е съпругата ви в този прекрасен зимен ден? — Почна се, помислих си аз, докато Уолтър и Есекс се бореха за надмощие.

— Лейди Есекс е в дома на майка си с новородения наследник на графа — отвърна Матю вместо Есекс. — Поздравления, милорд. Когато посетих графинята, тя каза, че ще го кръсти на вас.

— Да. Робърт бе кръстен вчера — отвърна сухо Есекс. Изглеждаше леко разтревожен, че Матю се е навъртал около съпругата и детето му.

— Така беше, милорд. — Матю хвърли на графа наистина ужасяваща усмивка. — Странно. Не ви видях на церемонията.

— Стига сте се джафкали — извика Елизабет, ядосана, че разговорът се изплъзва от контрола й. Потупа с дългите си пръсти тапицираната облегалка на креслото си. — На никого от вас не съм давала разрешение да се жени. И двамата сте неблагодарни и алчни негодници. Доведи момичето при мен.

Аз си пригладих нервно полата и хванах Матю под ръка. Стори ми се, че цяла вечност вървя десетината стъпки между мен и кралицата. Когато най-накрая стигнах до нея, Уолтър бе забил поглед в пода. Направих реверанс и останах така приклекнала.

— Поне има маниери — каза снизходително Елизабет. — Вдигни я.

Когато срещнах погледа й, установих, че кралицата е изключително късогледа. Въпреки че не бях на повече от метър, тя присви очи сякаш не можеше да види ясно чертите ми.

— Хм — изсумтя Елизабет, когато приключи с огледа. — Лицето й е грубо.

— Щом смятате така, значи имате късмет, че не вие сте женена за нея — отвърна веднага Матю.

Елизабет се взря отново в мен.

— По пръстите й има мастило.

Скрих издайническите петна зад взетото назаем ветрило. Мастилото от желъди не можеше да се изтрие с нищо.

— Колко ти плащам, Сянко, щом съпругата ти може да си позволи такова ветрило? — Тонът на Елизабет вече беше сприхав.

— Ако ще обсъждаме кралските финанси, може би другите ще поискат да се оттеглят — предложи лорд Бъргли.

— О, много добре — каза ядосано Елизабет. — Ти остани, Уилям, ти също, Уолтър.

— И аз — обади се Есекс.

— Ти не, Робин. Трябва да се погрижиш за банкета. Тази вечер искам да се забавлявам. Уморих се от мрънкане и уроци по история, все едно съм ученичка. Повече никакви притчи за крал Джон или за приключенията на влюбена пастирка, която се вайка за своя пастир. Искам Симънс да се премята. Ако ще има пиеса, нека да е онази за магьосника и бронзовата глава, която предсказва бъдещето. — Елизабет почука с ръка по масата. — „Времето е, времето беше, времето премина.“ Обичам тази реплика.

С Матю се спогледахме.

— Мисля, че пиесата се казва „Отец Бейкън и отец Бънгей“, Ваше Величество — прошепна млада жена в ухото на господарката си.

— Същата, Бес. Погрижи се, Робин, и ще седнеш до мен. — Кралицата беше доста добра актриса. Преминаваше през различни състояния с лекота — от гняв през сприхавост към ласкателство.

Донякъде умилостивен, граф Есекс се оттегли, но не и преди да хвърли унищожителен поглед на Уолтър. След излизането му настана суматоха. Сега Есекс беше най-важният човек и останалите царедворци бяха привлечени към него като нощни пеперуди към свещ. Само на Хенри не му се тръгваше, но нямаше избор. Вратата се затвори здраво след тях.

— Хареса ли ви гостуването у д-р Дий, госпожо Ройдън? — попита остро кралицата. В тона й вече нямаше нищо шеговито. Звучеше напълно делово.

— Хареса ни, Ваше Величество — отговори Матю.

— Знам много добре, че съпругата ви може да говори, господин Ройдън. Оставете я да си каже сама.

Матю се намръщи, но си замълча.

— Беше много приятно, Ваше Величество. — Водех разговор с кралица Елизабет I. Направо не ми се вярваше, но продължих: — Аз изучавам алхимия и се интересувам от книги и наука.

— Знам.

Всичко наоколо ми говореше за опасност, около мен се изви буря от черни нишки, които се гърчеха и крещяха.

— Аз съм на вашите услуги, Ваше Величество, също като съпруга си. — Очите ми бяха неотклонно впити в обувките на кралицата на Англия. За щастие те не бяха особено интересни и не успях да ги съживя.

— Имам достатъчно придворни и шутове, госпожо Ройдън. С тази забележка няма да си спечелите място сред тях. — Очите й блеснаха зловещо. — Не всички от разузнавачите ми са подчинени на съпруга ви. Кажи ми, Сянко, каква работа си имал с д-р Дий?

— От личен характер — каза Матю, като едвам се удържаше да не избухне.

— Такова нещо не съществува, не и в моето кралство. — Елизабет се взря в лицето на съпруга ми. — Ти ми каза да не доверявам тайните си на хора, чиято вярност не съм изпитала — продължи тя тихо. — Със сигурност моята собствена лоялност не се поставя под въпрос.

— Беше въпрос от личен характер между д-р Дий и мен, мадам — повтори Матю. Не се отказваше от версията си.

— Много добре, господин Ройдън. След като сте твърдо решен да запазите тайната си, ще ви кажа каква работа имам аз с д-р Дий, да видим дали това ще ви развържи езика. Искам Едуард Кели да се върне обратно в Англия.

— Доколкото знам, той сега е сър Едуард, Ваше Величество — поправи я Бъргли.

— Откъде знаеш? — удиви се Елизабет.

— От мен — отвърна кротко Матю. — Нали това ми е работата, да знам такива неща. Защо ви е Кели?

— Знае как се прави философски камък. И не желая да остава в ръцете на Хабсбургите.

— От това ли се боите? — попита с облекчение Матю.

— Боя се, че след като умра, кучетата от Испания, Франция и Шотландия ще се сбият за кралството ми като за парче месо — каза Елизабет. Стана и тръгна към него. Колкото повече се приближаваше, толкова повече си личеше разликата в ръста и силата им. Тя беше изключително дребничка, а бе оцеляла толкова години в превратностите на съдбата. — Боя се какво ще стане с народа ми, след като си отида. Всеки ден се моля на Бога да ми помогне да спасим Англия от нещастие.

— Амин — обади се Бъргли.

— Едуард Кели не е божият отговор на тези молитви, уверявам ви.

— Всеки владетел, който притежава философски камък, ще има достъп до неограничени богатства. — Очите на Елизабет светнаха. — Ако имах повече злато, щях да унищожа испанците.

— Ако желанията бяха дроздове, просяците все птиче месо щяха да ядат — подхвърли Матю.

— Мери си приказките, Дьо Клермон — предупреди го Бъргли.

— Нейно Величество предлага да плаваме в опасни води, милорд. Мое задължение е да я предупредя за това. — Отговорът на Матю бе премерено официален. — Едуард Кели е демон, както знаете. Неговите занимания с алхимия са опасно близо до магията, както би потвърдил и Уолтър. Паството отчаяно се опитва да предотврати залитането на Рудолф II към окултното да не стане пагубно, както се случи с крал Джеймс.

— Джеймс има пълното право да арестува онези вещици! — разгорещи се Елизабет. — Както и аз имам пълното право да се облагодетелствам, ако някой от поданиците ми успее да създаде философски камък.

— И с Уолтър ли се спазарихте така, преди да замине за Новия свят? — попита Матю. — Ако беше намерил злато във Вирджиния, щяхте ли да го поискате всичкото?

— Точно такава беше уговорката ни — вметна сухо Уолтър и веднага добави: — И аз с удоволствие бих го предал на Нейно Величество.

— Знаех си, че не може да ти се има доверие, Сянко. Ти си в Англия, за да ми служиш, а защитаваш това Паство все едно неговите желания са по-важни от моите.

— И аз искам същото като вас, Ваше Величество: да спася Англия от нещастие. Ако тръгнете по пътя на крал Джеймс и започнете да преследвате демоните, вещиците и кръвопийците, които са ваши поданици, ще пострадате както вие, така и кралството ви.

— И какво предлагаш тогава? — попита Елизабет.

— Предлагам споразумение, което няма да е по-различно от уговорката ви с Рали. Ще се погрижа Едуард Кели да се върне в Англия, за да можете да го заключите в Тауър и да го принудите да ви направи философски камък, стига да може.

— А в замяна? — Елизабет бе дъщеря на баща си все пак и знаеше, че в живота няма нищо безплатно.

— В замяна ще приютите всички вещици от Бъруик, които успея да измъкна от Единбург, докато лудостта на крал Джеймс утихне.

— В никакъв случай! — намеси се Бъргли. — Помислете, мадам, как може да се влошат отношенията със северните ви съседи, ако позволите орди вещици да преминат границата!

— В Шотландия не са останали много вещици — изтъкна мрачно Матю, — след като отказахте предишните ми молби.

— А аз си мислех, Сянко, че едно от задълженията ти, докато си в Англия, е да се погрижиш твоите хора да не се месят в политиката. Ами ако тези ти машинации бъдат разкрити? Как ще обясниш поведението си? — Кралицата се взря изпитателно в него.

— Ще кажа: „Неволята дом не избира: спиш, с когото падне!“^[4].

Елизабет тихо се засмя.

— А това важи двойно повече за жените — добави тя сухо. — Много добре. Договорихме се. Отиваш в Прага да доведеш Кели. Госпожа Ройдън може да стане моя придворна дама тук, в двореца, за да съм сигурна, че ще се върнеш бързо.

— Съпругата ми не е част от договорката и няма нужда да ме пращате в Бохемия през януари. Вие искате да си върнете Кели обратно. Аз ще се погрижа за това.

— Не ти си кралят тук! — Елизабет заби пръст в гърдите си. — Ще ходиш където те пратя, Ройдън. Ако ли не, ще те хвърля заедно с тази вещица жена ти в Тауър за държавна измяна. И по-лошо може да стане — заплаши тя с искрящ поглед.

Някой подраска по вратата.

— Влез! — извика Елизабет.

— Графиня Пембрук моли за аудиенция, Ваше Величество — каза извинително един гард.

— По дяволите! — изруга кралицата. — Няма ли миг покой за мен? Въведете я.

Мери Сидни се плъзна в стаята, а воалите и яката й се разпериха, когато влезе от студеното преддверие в прекалено отоплената зала, в която се намираше кралицата. По средата на пътя си направи реверанс и продължи плавно напред, след това отново се поклони по всички правила на дворцовия етикет.

— Ваше Величество — каза тя с наведена глава.

— Какво ви води тук, лейди Пембрук?

— Някога ми дадохте право на едно желание, Ваше Величество, казахте, че ще ми направите услуга в бъдеще.

— Да, да — потвърди раздразнено Елизабет. — Какво е направил съпругът ви пък сега?

— Абсолютно нищо. — Мери се изправи. — Дойдох да ви помоля за разрешение да пратя госпожа Ройдън на специална мисия.

— Не мога да си представя защо — тросна се Елизабет. — Не ми се струва нито полезна, нито находчива.

— Имам нужда от специални стъкленици за опитите ми, които могат да се намерят само в работилниците на император Рудолф. Съпругата на брат ми, която след смъртта на Филип се омъжи отново и сега е графиня Есекс, ми каза, че пращате господин Ройдън в Прага. С вашата благословия госпожа Ройдън може да тръгне с него и да ми донесе това, което ми трябва.

— Суетно, глупаво момче! Граф Есекс не може да се въздържи да сподели със света всяка поверителна информация, до която се докопа. — Елизабет се оттегли сред водовъртеж от злато и сребро. — Ще му взема главата на това конте!

— Вие ми обещахте, Ваше Величество, когато брат ми умря, защитавайки вашето кралство, че някой ден ще ми направите услуга. — Мери се усмихна спокойно на Матю и мен.

— И искате да пропилеете този безценен дар заради тези двамата? — Елизабет я изгледа скептично.

— Някога Матю спаси живота на Филип. Той ми е като брат. — Мери премигна и погледна кралицата с престорена невинност.

— Умеете с памук да вадите душата, лейди Пембрук. Ще ми се да ви виждам по-често в двореца. — Елизабет вдигна ръце. — Много добре. Ще удържа на думата си. Но искам Едуард Кели да е при мен до средата на лятото. И не приемам провал, нито искам цяла Европа да разбере какво съм намислила. Ясно ли е, господин Ройдън?

— Да, Ваше Величество — каза Матю през стиснати зъби.

— Тогава заминавайте за Прага. И вземете жена си със себе си. Благодарете за това на лейди Пембрук.

— Благодаря, Ваше Величество. — Матю изглеждаше зловещо, сякаш му се искаше да откъсне украсената с перука глава на Елизабет Тюдор от тялото й.

— Махайте се от очите ми, преди да си променя решението. — Кралицата се върна в креслото си и се отпусна на резбованата му облегалка.

Лорд Бъргли кимна с глава, за да покаже, че трябва да изпълним заповедта. Но Матю не можеше да остави нещата така.

— Едно предупреждение, Ваше Величество. Не се доверявайте на граф Есекс.

— Не го харесваш, знам, Ройдън. Уилям и Уолтър също не го харесват. Но той ме кара да се чувствам отново млада. — Елизабет втренчи черните си очи в него. — Някога и ти ми служеше за същото и ми напомняше за по-щастливи времена. Ала сега си намери друга и аз съм изоставена.

— „Грижите ми са като сянка, летят след мен, отлитат, щом ги гоня. Стоят и лежат до мен, правят каквото и аз“^[5] — изрецитира тихо Матю. — Аз съм вашата Сянка, Ваше Величество, и нямам друг избор, освен да ви следвам.

— Уморена съм — каза Елизабет и извърна глава. — Поезията не ми понася. Остави ме на мира.

 

 

— Няма да ходим в Прага — заяви Матю, когато се качихме пак на баржата на Хенри и поехме към Лондон. — Трябва да се приберем у дома.

— Кралицата няма да те остави на мира — опита се да го вразуми Мери, сгушена в кожената си наметка.

— Той няма предвид да се върне в Удсток, Мери — обясних й. — Матю има предвид някъде… много по-далеч.

— А! — Челото на Мери се набръчка. — О! — И лицето й стана предпазливо и безизразно.

— Но ние сме толкова близо до това, което искаме — опитах се да убедя съпруга си. — Знаем къде е ръкописът, а той може да отговори на всичките ни въпроси.

— Или да се окаже пълна глупост, също като ръкописа в дома на д-р Дий — сряза ме нетърпеливо Матю. — Ще го получим по друг начин.

Само че по-късно Уолтър го убеди, че кралицата е била напълно сериозна и наистина ще ни прати и двамата в Тауър, ако откажем да изпълним заповедта й. Когато казах на баба Алсъп, тя беше също толкова против пътуването до Прага, колкото и Матю.

— Трябва да се върнеш в своето си време, а не да ходиш до далечна Прага. Дори и тук ще ти трябват седмици, за да направиш магия, с която да се прибереш. Магиите си имат правила и принципи, които още не си усвоила, Даяна. Засега имаш само един своенравен огнедишащ дракон, почти ослепителна аура и склонност да задаваш въпроси, които имат пакостливи отговори. Не притежаваш достатъчно познания в занаята, за да успееш с твоя план.

— Ще продължа да се уча и в Прага, обещавам. — Стиснах ръцете й в моите. — Матю постигна договорка с кралицата, която може да спаси десетки вещици. С него не можем да се делим. Прекалено опасно е. Няма да го пусна сам в двореца на императора.

— Не можеш да се отделиш от него — каза тя с тъжна усмивка. — Не и докато дишаш. Много добре. Върви с кръвопиеца. Но не забравяй, Даяна Ройдън, ти променяш посоката. И не мога да предвидя къде ще те отведе този път.

— Духът на Бриджит Бишъп ми каза, че за мен няма пътека, в която него да го няма. Когато усещам, че животът ми с него се втурва към неизвестното, се успокоявам с тези нейни думи — отвърнах, опитвайки се да успокоя и нея. — Докато с Матю сме заедно, бабо Алсъп, посоката няма значение.

Три дни по-късно, в деня на света Бригита, отплавахме на дълго пътешествие към свещения римски император, за да намерим английския демон предател и най-накрая да зърнем Ашмол 782.