Дебора Харкнес
Нощна сянка (2)

2.

Тревогите ми за етикета се оказаха излишни. Титлите и формалностите не бяха важни, когато въпросният граф беше любезният гигант Хенри Пърси.

Франсоаз, за която приличието имаше значение, цъкаше с език и се суетеше, докато довършваше тоалета ми: нечия чужда фуста; позлатен корсет, който да пристегне атлетичната ми фигура и да й придаде по-традиционна женственост; бродирана рокля, която миришеше на лавандула и кедър, с висока плисирана яка; черна кадифена пола във формата на камбана; и официалното сако на Пиер, единствената дреха, която се доближаваше до моя размер. Колкото и да се опитваше обаче, Франсоаз не успя да го закопчее на гърдите ми. Затаих дъх, глътнах си корема и се надявах на чудо, докато тя опъваше връзките на корсета, но само божествена намеса можеше да направи силуета ми по-изящен.

По време на сложния процес зададох на Франсоаз поредица въпроси. Портретите от периода ме бяха накарали да очаквам да пъхнат под полата ми твърда клетка, наречена кринолин. Ала вместо него тя завърза на кръста ми нещо подобно на направена от плат поничка. Единствената й положителна функция беше, че държеше материята далеч от краката ми и ми позволяваше да се движа по-леко — стига по пътя ми да нямаше мебели. Но от мен се очакваше и да правя реверанси. Франсоаз бързо ме научи на това и ми обясни как да се обръщам към Хенри Пърси — той беше лорд Нортъмбърленд, макар фамилията му да бе Пърси, и освен това да беше граф.

Но нямах възможност да използвам това новопридобито знание. Веднага щом с Матю влязохме в голямата зала, към нас се втурна върлинест младеж в изцапан с кал кафяв кожен костюм за пътуване. Широкото му лице бе оживено от любопитство, което бе повдигнало почти белите му вежди към челото. Линията на косата му по средата имаше V-образна форма.

— Хал! — Матю му се усмихна доволно и свойски като по-голям брат. Но графът не обърна внимание на стария си приятел, а се насочи към мен.

— Г-г-госпожо Ройдън. — Дълбокият му басов глас звучеше безцветно и почти нямаше следа от акцент. Преди да слезем, Матю ми бе обяснил, че Хенри бил малко глух и заеквал от дете. Обаче много добре четял по устните. Ето най-накрая някой, с когото щях да мога да си поговоря, без да се притеснявам.

— Виждам, че Кит пак ме е изпреварил — усмихна се тъжно Матю. — Надявах се сам да ти кажа.

— Какво значение има кой ще сподели щастливата новина? — Лорд Нортъмбърленд се поклони. — Благодаря за гостоприемството, госпожо, и извинете, че ви поздравявам в такъв вид. Много мило, че се подлагате на страданието да посрещнете приятелите на съпруга си толкова скоро. Би трябвало веднага да си тръгнем, щом научихме за пристигането ви. Щеше да е по-правилно да се настаним в странноприемница.

— Добре дошли сте, милорд. — Сега беше моментът да направя реверанс, но тежката ми черна пола бе толкова трудна за управляване и корсетът ми бе пристегнат толкова здраво, че не успях да се наведа от кръста. Поставих краката си в правилната позиция, но се олюлях, щом си подгънах коленете. Голяма ръка с дебели пръсти се стрелна, за да ме хване.

— Наричайте ме Хенри, госпожо. Всички тук ми викат Хал, така че истинското ми име се смята за съвсем официално обръщение. — Като мнозина, които имат затруднения със слуха, той нарочно говореше тихо. Пусна ме и пренасочи вниманието си към Матю. — Защо нямаш брада, Матю? Да не си бил болен?

— Лека треска, нищо сериозно. Бракът ме излекува. Къде са останалите? — Той се огледа за Кит, Джордж и Том.

Голямата зала на „Старата ложа“ изглеждаше съвсем различна на дневна светлина. Бях я видяла вечерта, но тази сутрин се оказа, че ламперията всъщност са капаци на прозорци и сега те всички бяха отворени. От това помещението бе станало по-просторно въпреки чудовищно голямата камина в далечния край. Тя бе украсена със средновековни каменни пластики, без съмнение спасени от Матю от руините на абатството, намирало се някога на това място — изпито лице на светец, древен герб, готически кръст.

— Даяна? — Развеселеният глас на съпруга ми прекъсна моя оглед на залата и нейното съдържание. — Останалите са във всекидневната, четат и играят карти. Хал не се чувства удобно да се присъедини към тях, докато не бъде поканен от господарката на дома.

— Графът трябва да остане, разбира се, а ние можем веднага да отидем при твоите приятели. — Стомахът ми се сви.

— Или можем първо да те нахраним — предложи той с блеснали очи. След като посрещнах Хенри Пърси без произшествия, Матю бе започнал да се отпуска. — Някой предложи ли ти нещо за ядене, Хал?

— Пиер и Франсоаз бяха внимателни както винаги — увери ни той. — Разбира се, ако госпожа Ройдън ми прави компания… — Гласът му заглъхна и стомахът му изкъркори заедно с моя. Човекът беше висок като жираф. Сигурно му трябваха огромни количества храна, за да поддържа това тяло.

— Аз също бих се зарадвала на една обилна закуска, милорд — казах през смях.

— Хенри — поправи ме графът внимателно, усмихна се широко и на брадичката му се появи трапчинка.

— Тогава вие ме наричайте Даяна. Не мога да се обръщам към графа на Нортъмбърленд на малко име, ако той продължава да ме нарича госпожа Ройдън. — А Франсоаз толкова бе настоявала да отдам дължимата почит на високата му титла.

— Много добре, Даяна — съгласи се Хенри и ми подаде ръка.

Поведе ме през коридора, в който ставаше течение, и влязохме в уютна стая с нисък таван. Беше приятна и приветлива, само южната й стена имаше прозорци. Въпреки сравнително малките си размери бе побрала три маси със съответните столове и пейки. Тих шум от човешка дейност и потракването на тенджери и тигани ми подсказаха, че се намираме близо до кухнята. Някой бе забол страница от алманах на стената, а на централната маса лежеше географска карта, единият ъгъл на която бе затиснат със свещник, а другият — с плитка калаена купа, пълна с плодове. Композицията с всичките си симпатични детайли приличаше на холандски натюрморт. Спрях се, замаяна от аромата.

— Дюлите. — Протегнах пръсти, за да ги докосна. Изглеждаха точно така, както си ги бях представила в Мадисън, когато Матю ми описваше „Старата ложа“.

Хенри изглеждаше озадачен от реакцията ми на обикновена паница плодове, но бе прекалено добре възпитан, за да коментира. Настанихме се на масата и прислужница добави пресен хляб, плато с грозде и панер ябълки към натюрморта пред нас. Беше успокояващо да видя позната храна. Хенри си взе и аз последвах примера му, като внимателно наблюдавах какво си избира и по колко яде. Винаги детайлите издаваха невежеството, а аз исках да изглеждам възможно най-обикновена. Докато пълнехме чиниите си, Матю си наля чаша вино.

По време на цялата закуска Хенри се държа безупречно любезно. Не ми зададе нито един личен въпрос, не любопитстваше и за делата на Матю. Само ни разсмиваше с истории за кучетата си, именията си и тираничната си майка, като не спираше да ни подава препечен хляб от огнището. Точно бе започнал да разказва как сменял жилището си в Лондон, когато откъм двора се чу шум. Графът, който бе с гръб към вратата, не забеляза нищо.

— Тя е невъзможна! Всички ме предупреждавахте, но не вярвах, че някой може да бъде толкова неблагодарен. След като изсипах толкова богатства в хазната й, можеше поне… О! — Широките рамене на новия ни гост изпълниха вратата, а на едното бе метната пелерина, черна като косата му, която се спускаше на къдрици изпод великолепната, украсена с пера шапка.

— Матю. Да не си болен?

Хенри се извърна изненадан.

— Добър ден, Уолтър. Защо не си в двореца?

Опитах се да преглътна залъка хляб в устата си. Новопристигналият почти със сигурност беше липсващият човек от Нощната школа, сър Уолтър Рали.

— Изхвърлен съм от рая, защото не могат да ми намерят длъжност, Хал. А коя е тя? — Пронизващите му сини очи се спряха върху мен и от черната брада лъснаха белите му зъби. — Хенри Пърси, ах, ти, хитър палавнико! Кит ми каза, че имаш намерение да вкараш в леглото прекрасната Арабела. Ако знаех, че си падаш по нещо по-зряло от петнайсетгодишни девойки, отдавна да съм ти намерил някоя лъстива вдовица.

По-зряло? Вдовица? Аз току-що бях навършила трийсет и три.

— Нейният чар те е накарал да си останеш у дома и да не ходиш на църква в неделя. Трябва да благодарим на дамата, че те е вдигнала от позата ти на колене и те е качила обратно на коня, където ти е мястото — продължи Рали. Акцентът му бе силен като гъста девъншърска сметана.

Графът на Нортъмбърленд подпря вилицата, с която печеше хляба, на огнището и погледна приятеля си. Поклати глава и се върна към заниманието си.

— Излез, после влез пак и попитай Мат какви новини има. И най-добре изглеждай разкаян, докато го правиш.

— Не! — Уолтър се взря в Матю със зяпнала уста. — Твоя ли е?

— Има и пръстен за доказателство. — Матю изрита един стол изпод масата с дългия си крак, обут в ботуш. — Сядай, Уолтър, пийни малко бира.

— Закле се, че никога няма да се жениш — промърмори Уолтър, очевидно объркан.

— Трябваше ми малко убеждаване.

— Не се и съмнявам. — Преценяващият поглед на Уолтър Рали отново се върна върху мен. — Жалко, че се е дала на студенокръвно същество. Бих я грабнал още от първия миг.

— Даяна знае какъв съм и няма нищо против моята „студенина“, както ти се изрази. Пък и тя имаше нужда от убеждаване. Влюбих се в нея от пръв поглед — каза Матю.

Уолтър изсумтя в отговор.

— Не бъди толкова циничен, стари приятелю. Купидон може да простреля и теб. — Очите на Матю светнаха палаво, вероятно заради нещо, което знаеше за бъдещето на Рали.

— Купидон ще трябва да почака, преди да обърне стрелите си към мен. В момента съм изключително зает да отблъсквам настъпленията на кралицата и адмирала. — Уолтър хвърли шапката си на близката маса, тя се плъзна по лъскавата й повърхност с разчертано поле за игра на дама и разбута пулчетата на течащия там двубой. Изпръхтя и седна до Хенри. — Изглежда, всички искат парче от кожата ми, но никой не ми дава никакви привилегии, макар цялата тази работа с колонията да е на моята глава. Идеята за честването на годишнината беше моя, но въпреки това онази жена сложи Камбърленд да отговаря за подготовката. — И той отново се ядоса.

— Няма ли все още новини от Роаноук? — попита любезно Хенри и подаде на Уолтър чаша гъста кафява бира. Стомахът ми се сви при споменаването на обречената кауза на Рали в Новия свят. За първи път някой се чудеше какво ще се случи в бъдеще, но нямаше да е за последен.

— Уайт акостира в Плимът миналата седмица, върнало го лошото време. Наложило се да спре издирването на дъщеря си и внучката си. — Уолтър отпи голяма глътка от бирата и се взря в празното пространство. — Бог знае какво се е случило с тях.

— През пролетта ще се върнеш и ще ги намериш. — Хенри изглеждаше сигурен, но Матю и аз знаехме, че изчезналите колонисти от Роаноук никога няма да бъдат намерени и Рали никога няма да стъпи в Северна Каролина.

— Моля се да си прав, Хал. Но стига за моите проблеми. От коя част на страната е семейството ви, госпожо Ройдън?

— Кембридж — отвърнах тихо, като се стараех да говоря възможно най-малко. Имах предвид града в Масачузетс, не в Англия, но ако почнех да си измислям, никога нямаше да мога да се оправя.

— Значи сте дъщеря на учен. Или може би баща ви е теолог? Мат би бил доволен да има с кого да си говори по въпросите на вярата. С изключение на Хал, всичките му приятели са безнадежден случай, стане ли въпрос за доктрини. — Уолтър пак отпи от бирата и зачака.

— Бащата на Даяна е починал, когато тя е била много малка — намеси се Матю и хвана ръката ми.

— Съжалявам, Даяна. Загубата на б-б-баща ви е бил голям удар — промълви Хенри.

— А първият ви съпруг остави ви ли синове и дъщери за утеха? — попита Уолтър и в гласа му се прокрадна съчувствие.

В това време и на това място жена на моята възраст задължително е била омъжена преди и е имала поне три или четири деца. Поклатих глава.

— Не.

Уолтър се намръщи, но преди да попита още нещо, пристигна Кит, а след него влязоха Джордж и Том.

— Най-накрая. Налей му ум в главата, Уолтър. Матю не може да продължава да си играе на Одисей и Цирцея. — Кит грабна чашата, оставена пред Хенри. — Здрасти, Хал.

— На кого да налея ум? — попита раздразнено Уолтър.

— На Мат, разбира се. Тази жена е вещица. И нещо с нея хич не е наред. — Кит присви очи. — Крие нещо.

— Вещица — повтори внимателно Уолтър.

Прислужница донесе цял наръч дърва.

— Както вече казах — продължи Кит, — с Том веднага разпознахме знаците.

Прислужницата остави дървата в кошницата и бързо излезе.

— За автор на пиеси, Кит, имаш потресаващо лошо чувство за време и място. — Сините очи на Уолтър се обърнаха към Матю. — Да отидем ли някъде другаде да поговорим, или това е някоя от глупавите измислици на Кит? Ако е второто, искам да остана на топло и да си допия бирата.

Двамата мъже се гледаха дълго. Лицето на Матю не трепна и Уолтър изруга под нос. Като по поръчка се появи Пиер.

— Огнището във всекидневната е запалено, милорд — съобщи вампирът на Матю. — За гостите ви са сервирани храна и вино. Няма да бъдете притеснявани.

Всекидневната не беше нито уютна като стаята, в която закусихме, нито внушителна като голямата зала. Изобилието от резбовами кресла, пъстри гоблени и картини в дебели украсени рамки подсказваше, че първоначалното й предназначение е било тук да се посрещат най-важните гости на този дом. Над камината висеше великолепна картина на Холбайн, изобразяваща св. Йероним Блажени и неговия лъв. Не ми беше позната, както и портретът на Хенри VIII пак от Холбайн. Кралят бе нарисуван със свински очички, държеше книга и очила и гледаше мрачно към зрителя. Масата пред него бе обсипана със скъпи предмети. Дъщерята на Хенри, първата кралица Елизабет, която управляваше в момента, се взираше надменно в него от другия край на стаята. Напрегнатото им противопоставяне не помогна никак за разведряване на атмосферата, докато заемахме местата си. Матю се настани до огнището и скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше не по-малко страшен от представителите на династията на Тюдорите по стените.

— Все още ли смяташ да им кажеш истината? — прошепнах му аз.

— Така обикновено е най-лесно, госпожо — сряза ме Рали. — Да не говорим, че повече подхожда между приятели.

— Самозабравяш се, Уолтър — предупреди го Матю гневно.

— Самозабравям се, значи! И това ми го казва човек, който е прибрал в дома си вещица? — Уолтър нямаше проблеми да поддържа огъня между него и Матю. Ала този път в гласа му се прокрадна истински страх.

— Тя ми е съпруга — заяви Матю. Приглади косата си с ръка. — Колкото до това, че е вещица, всички в тази стая сме били демонизирани заради нещо, истинско или измислено.

— Но да се ожениш за нея… Къде ти беше умът? — попита укоризнено Уолтър.

— Обичам я — каза Матю простичко. Кит направи физиономия на досада и си наля още вино от сребърната кана. Мечтите ми да седя с него край уютната камина и да си говорим за магия и литература напълно посърнаха в студената светлина на ноемврийското утро. Намирах се в 1590 година от по-малко от двайсет и четири часа, но вече от сърце ненавиждах Кристофър Марлоу.

След отговора на Матю всички в стаята се умълчаха. Двамата с Уолтър се взираха един в друг. С Кит Матю беше снизходителен и малко раздразнителен. Джордж и Том подлагаха на изпитание търпението му, а Хенри предизвикваше у него братска обич. Ала Рали му бе равен — по интелигентност, власт и вероятно дори по безмилостност, което означаваше, че само мнението на Уолтър имаше значение за него. Показваха много ясно уважението си един към друг, като два вълка, които решаваха кой има достатъчно сила, за да води глутницата.

— Така значи — каза бавно Уолтър, подчинявайки се на авторитета на Матю.

— Така. — Матю приближи краката си към огъня.

— Имаш прекалено много тайни и прекалено много врагове, за да можеш да си позволиш съпруга. Но въпреки всичко си го направил. — Уолтър изглеждаше удивен. — Обвинявали са те, че разчиташ прекалено много на собственото си лукавство, но досега никога не се бях съгласявал с това. Много добре, Матю. Щом си толкова хитър, кажи ни какво да отговаряме, когато ни задават въпроси.

Кит блъсна чашата си в масата и по ръката му се разля червено вино.

— Не можеш да очакваш от нас да…

— Тихо. — Уолтър стрелна с гневен поглед Марлоу. — Като се имат предвид лъжите, които изричаме заради теб, чудя се, че си позволяваш да противоречиш. Продължавай, Матю.

— Благодаря, Уолтър. Вие сте единствените петима мъже в кралството, които може и да не ме помислят за луд, след като ме изслушат. — Матю прокара пръсти през косата си. — Спомняте ли си, когато за последен път обсъждахме идеите на Джордано Бруно, че съществува безкраен брой светове, които не са ограничени от времето и пространството?

Мъжете се спогледаха.

— Не съм сигурен — започна деликатно Хенри, — че те разбираме.

— Даяна е от Новия свят. — Матю млъкна, което даде на Марлоу възможност да изгледа всички победоносно. — От Новия свят, който предстои.

В тишината, която настъпи, всички очи се насочиха към мен.

— Тя каза, че е от Кембридж — обади се безстрастно Уолтър.

— Не този Кембридж. Моят Кембридж е в Масачузетс. — Гласът ми трепереше, бях мълчала дълго, а и бях под стрес. Прочистих си гърлото. — Колонията, която ще възникне на север от Роаноук след четиридесет години.

Чу се хор от възклицания, от всички страни заваляха въпроси към мен. Хариът се пресегна и колебливо ме пипна по рамото. Когато пръстите му се натъкнаха на истинска плът, той се дръпна учуден.

— Чувал съм за същества, които могат да променят времето по свое желание. Това е невероятен ден, а, Кит? Познавал ли си някога повелител на времето? Мислил ли си изобщо, че ще се запознаеш с подобна личност? Трябва да внимаваме с нея, разбира се, иначе може да се оплетем в паяжината й и да изгубим посоката.

Лицето на Хариът беше тъжно, сякаш съжаляваше, че не може да попадне в друг свят, където сигурно би му харесало.

— И какво ви води тук, госпожо Ройдън? — Дълбокият глас на Уолтър преряза бъбренето на останалите.

— Бащата на Даяна е бил учен — отвърна Матю вместо мен. Чу се заинтригувано мърморене, което утихна, след като Уолтър вдигна ръка. — Майка й също. И двамата са от вещерското съсловие и са умрели при тайнствени обстоятелства.

— Ето нещо общо между нас, Д-д-даяна — каза Хенри и потръпна. Преди да попитам графа какво има предвид, Уолтър махна на Матю да продължи.

— В резултат на това обучението й като вещица е било… занемарено.

— Такава вещица е лесна жертва — намръщи се Том. — Защо, в този Нов свят, който предстои, да не би да се грижат повече за подобни същества?

— Магическите ми способности и дългата семейна история не означаваха нищо за мен. Трябва да разберете какво е да искаш да отидеш отвъд ограниченията на произхода си. — Погледнах към Кит, сина на обущаря, с надеждата, че ще се съгласи с мен и ще ми съчувства, но той се извърна.

— Невежеството е непростим грях. — Кит си играеше с парче червена коприна, което се подаваше от една от множеството дупки в черния му дублет.

— Както и нелоялността — добави Уолтър. — Продължавай, Матю.

— Даяна може и да не е обучена в изкуството да прави магии, но съвсем не е невежа. Тя също е учен — заяви с гордост съпругът ми. — И има страст към алхимията.

— Жените алхимици не са нищо друго, освен кухненски философи — изсумтя Кит. — По-лесно им е да се гримират, отколкото да проумеят тайните на природата.

— Аз изучавам алхимията в библиотеката, не в кухнята — троснах му се, като забравих за акцента си. Кит се ококори. — И преподавам този предмет на студенти в университета.

— Ще позволят на жени да преподават в университетите? — учуди се Джордж, едновременно очарован и отвратен.

— Както и да учат там — добави тихо Матю, подръпвайки извинително върха на носа си. — Даяна е учила в „Оксфорд“.

— Това ще повиши посещението на лекциите — коментира сухо Уолтър. — Ако пуснат жени в „Ориел“, дори аз мога да изкарам още едно образование. А жените учени преследвани ли са в тази бъдеща колония на север от Роаноук? — Това бе логично заключение от досегашния разказ на Матю.

— Не всички, не. Даяна обаче намери изгубена книга в университета. — Членовете на Нощната школа се наведоха напред в столовете си. За тях изгубените книги бяха далеч по-интересна тема от невежите вещици и учените жени. — В нея има тайна информация за света на свръхестествените същества.

— Книгата на тайните, която би трябвало да ни разкаже за произхода ни? — Кит бе удивен. — Ти никога преди не си се интересувал от тези легенди, Матю. Даже ги отхвърляше като суеверия.

— Вече вярвам в тях, Кит. Откритието на Даяна привлече вниманието на враговете.

— И ти си бил с нея. И враговете са ви се нахвърлили. — Уолтър поклати глава.

— Защо бракът на Матю е предизвикал такива ужасни последствия? — попита Джордж. Пръстите му търсеха рипсената панделка, с която очилата му бяха привързани към дублета му. Връхната му дреха беше издута по последна мода на корема и подплънките шумоляха като торба с овес при всяко негово движение. Джордж вдигна кръглите рамки към лицето си и ме разгледа като интересен нов обект на изследване.

— Защото на вещиците и кръвопийците не им е позволено да се женят помежду си — отвърна веднага Кит. Никога не бях чувала думата, която той използва за вампир.

— Както и на демоните и кръвопийците — добави Уолтър и потупа предупредително Кит по рамото.

— Наистина ли? — Джордж премигна към Матю, след това към мен. — Кралицата забранява ли подобни бракове?

— Това е древно споразумение между свръхестествените същества, което никой не смее да нарушава. — Том изглеждаше изплашен. — Тези, които го направят, трябва да отговарят пред Паството и получават наказания.

Само стар колкото Матю вампир би могъл да помни времето преди споразумението как да се държат свръхестествените същества помежду си и с хората, които ни заобикаляха. „Никакво събиране с други породи“ беше най-важното правило и Паството следеше да не се прекрачват границите. Талантите ни — креативност, сила, свръхестествени способности — не оставаха незабелязани в смесени общности. Сякаш дарбите на вещиците изваждаха на бял свят творческата енергия на демоните край тях, а геният на демоните караше красотата на вампирите да изпъква още повече. Колкото до отношенията ни с хората, от нас се изискваше да си мълчим какви сме и да не се месим в политиката и религията.

Тази сутрин Матю бе настоявал, че проблемите пред Паството през 16-и век — религиозните войни, изгарянето на еретиците и всеобщият глад за странни и невероятни знания, подхранван от изобретяването на печатната преса — са далеч по-важни от нещо толкова тривиално като любовта между вещица и вампир. Но ми беше трудно да го повярвам, като се имаха предвид всички объркващи и опасни събития, което ми се случиха, след като срещнах Матю в края на септември.

— Кое паство? — попита Джордж с интерес. — Да не е някаква нова религиозна секта?

Уолтър не обърна внимание на въпроса на приятеля си и прониза с поглед Матю. След това се обърна към мен.

— Тази книга още ли у вас?

— Тя не е у никого. Върна се в библиотеката. След това вещиците очакваха от мен да я поръчам пак, за да ми я вземат.

— Значи ви преследват по две причини. Някой иска да ви държи далеч от кръвопийците, а други ви разглеждат като инструмент, с който да постигнат желаната цел. — Уолтър пощипна носа си и погледна уморено Матю. — Ти си истински магнит за неприятности, приятелю. И всичко това не можеше да се случи в по-неподходящо време. Празненството за юбилея на кралицата е след по-малко от три седмици. Очакват те в двореца.

— Остави празненството на кралицата! Не сме в безопасност, когато сред нас има владетелка на времето. Тя знае каква съдба очаква всеки от нас. Вещицата може да отмени бъдещето ни, да ни донесе лош късмет, дори да ускори смъртта ни. — Кит скочи от стола си и застана пред Матю. — Как можа да ни причиниш това?

— Май прехваленият ти атеизъм те предаде, Кит — каза с равен тон Матю. — Да не би да се боиш, че все пак може да се наложи да отговаряш за греховете си?

— Може и да не вярвам в благодетелно и всемогъщо божество като теб, Матю, но светът е повече от това, което е описано във философските ти книги. А тази жена, тази вещица, не може да бъде допусната да се бърка в нашите работи. Ти може да си станал неин роб, но аз нямам намерение да оставям съдбата си в нейните ръце! — сопна се Кит.

— Един момент. — Изражението на Джордж ставаше все по-учудено. — Ти от Честър ли дойде, Матю, или…

— Не. Не бива да отговаряш на този въпрос, Мат — обади се Том, който внезапно получи просветление. — Янус е дошъл при нас по някаква причина и не бива да му се бъркаме.

— Говори разбираемо, Том… стига да можеш — намеси се злобно Кит.

— С едното си лице Матю и Даяна гледат в миналото. С другото са обърнати към бъдещето — поясни Том, без да се смути от прекъсването.

— Но ако Мат не… — Джордж не успя да завърши изречението си.

— Том е прав — каза дрезгаво Уолтър. — Матю е наш приятел и ни моли за помощ. И доколкото си спомням, го прави за първи път. Това е всичко, което трябва да знаем.

— Иска прекалено много — упорстваше Кит.

— Прекалено много ли? Твърде малко е и е прекалено късно, ако питаш мен. Матю плати единия от корабите ми, спаси имението на Хенри и отдавна поддържа Джордж и Том с книги и вяра. Колкото до теб… — Уолтър изгледа Марлоу от главата до петите. — Всичко в теб и по теб, от идеите ти до последната чаша вино и шапката на главата ти, дължиш на добрата му воля. Да осигурим спокоен пристан за съпругата му в тази буря.

— Благодаря ти, Уолтър. — Матю изглеждаше облекчен, но усмивката, която ми хвърли, бе предпазлива. Да спечели приятелите си, и особено Уолтър, се бе оказало по-трудно, отколкото бе очаквал.

— Трябва да измислим история, с която да обясним как съпругата му се е озовала тук — поде Уолтър замислено, — нещо, с което да отклоним вниманието от странностите й.

— Даяна се нуждае и от учител — добави Матю.

— Със сигурност трябва да бъде обучена на маниери — промърмори Кит.

— Не, нуждае се от учител по магии — поправи го Матю.

Уолтър тихо се засмя.

— Съмнявам се, че може да се намери вещица на двайсет мили от Удсток. Едва ли, след като ти живееш тук.

— Ами онази книга, госпожо Ройдън? — Джордж извади остра синя пръчица, увита във връв, от торбестите си възкъси панталони. Облиза върха на молива и ме погледна очаквателно. — Можете ли да ми кажете размера и съдържанието й? Ще я потърся в Оксфорд.

— Книгата може да почака — отвърнах. — Първо имам нужда от свестни дрехи. Не мога да изляза от къщата с жакета на Пиер и полата, които сестрата на Матю е носила на погребението на Джейн Сиймор.

— Да излиза от къщата? — изсумтя Кит. — Тя е напълно полудяла.

— Кит е прав — каза извинително Джордж. И си записа нещо. — От говора ви става ясно, че не сте от Англия. Ще се радвам да ви давам уроци по правоговор, госпожо Ройдън. — Идеята с Джордж Чапман да си играем на Хенри Хигинс и Илайза Дулитъл ме накара да погледна с копнеж към изхода.

— Не бива да й се позволява изобщо да говори, Мат. Трябва да си мълчи — настоя Кит.

— Имаме нужда от жена, която да съветва Даяна. Защо нито един от вас петимата няма дъщеря, съпруга или любовница? — попита Матю. Настъпи пълна тишина.

— Уолтър? — наруши я лукаво Кит и накара останалите да се засмеят и да разведрят тежката атмосфера. Сякаш лятна буря премина през стаята. Дори Матю избухна в смях.

Когато смехът утихна, влезе Пиер и разрита клонките розмарин и лавандула, пръснати сред тръстиките по пода, които трябваше да пазят къщата от влага. В същия миг удариха камбаните и възвестиха, че е станало 12 часът. Също като гледката с дюлите, комбинацията от звукове и аромати ме отведе обратно в Мадисън.

Минало, настояще и бъдеще се събраха в едно. Вместо макарата на времето да се размотае бавно, за миг настана пълно затишие и сякаш всичко спря. Затаих дъх.

— Даяна? — повика ме Матю и ме хвана за лакътя.

Нещо синьо и кехлибарено, смесица между светлина и цвят привлече вниманието ми. Беше приклещено в ъгъла на стаята, където имаше само паяжини и прах. Бях очарована и се опитах да отида натам.

— Тя да не припадна? — попита Хенри. Видях лицето му над рамото на Матю.

Камбаните спряха да бият и ароматът на лавандула се разсея. Синьото и кехлибареното потъмняха до сиво и бяло и след това изчезнаха.

— Съжалявам. Помислих, че видях нещо в ъгъла. Сигурно е игра на светлината — казах и притиснах бузата си с ръка.

— Може би е от смяната на времето, mon coeur — прошепна Матю. — Обещавам ти разходка в парка. Ще излезеш ли с мен навън, за да ти се проясни главата?

Сигурно бе страничен ефект от пътуването през времето и свежият въздух щеше да ми помогне. Но ние току-що пристигахме и Матю не бе виждал тези мъже от повече от четири века.

— Трябва да останеш при приятелите си — настоях аз, макар погледът ми все да бягаше към прозорците.

— Те ще са тук и ще ми пият виното, когато се върнем — каза Матю с усмивка. Обърна се към Уолтър. — Ще покажа на Даяна къщата и ще се погрижа да може да се оправя из градината.

— Трябва още да поговорим — предупреди го Уолтър. — Имаме да обсъждаме важни неща.

Матю кимна и ме прегърна през кръста.

— Ще почакат.

Оставихме Нощната школа в топлата всекидневна и излязохме навън. Том вече бе изгубил интерес към проблемите на вампирите и вещиците и бе потънал в някаква книга. Джордж бе също погълнат от собствените си мисли и записваше нещо в бележника си. Погледът на Кит бе нащрек, Уолтър бе тревожен, а очите на Хенри бяха изпълнени със състрадание. Петимата мъже приличаха на малко ято гарвани с тъмните си дрехи и умислени изражения. Като ги гледах, си спомних какво щеше да каже Шекспир за тази невероятна група.

— Как започваше? — попитах тихичко аз. — „Тъмното е герб на мрака“?

Матю ме погледна тъжно.

— „Тъмното е герб на мрака, на пъкъла, на черния затвор!“^[1]

— Герб на приятелството би било по-точно — изтъкнах аз. Бях виждала как Матю се справя с читателите в Бодлианската библиотека, но не очаквах, че ще има такова влияние върху личности като Уолтър Рали и Кит Марлоу. — Има ли нещо, което те не биха направили за теб, Матю?

— Моли се никога да не разберем — каза той мрачно.