Дебора Харкнес
Нощна сянка (10)

10.

Филип може и да беше очарователен, но също така бе влудяващ и непроницаем — точно както ме бе предупредил Матю.

На следващата сутрин, докато с Матю бяхме в голямата зала, моят свекър като че ли се материализира при нас от въздуха. Нищо чудно, че обикновените хора смятаха, че вампирите могат да се превръщат в прилепи. Вдигнах натопения залък препечен хляб от златния жълтък на рохкото си яйце.

— Добро утро, Филип.

— Даяна — кимна той. — Хайде, Матю. Трябва да ядеш. И тъй като няма да го направиш пред жена си, да вървим на лов.

Матю се поколеба, погледна неспокойно към мен и след това извърна очи.

— Може би утре.

Филип промърмори нещо под нос и поклати глава.

— Трябва да се грижиш за себе си, Matthaios. Изгладнял и изтощен кръвопиец не е най-добрият придружител за никого, да не говорим за топлокръвна вещица.

Двама мъже влязоха в залата и изтръскаха снега от ботушите си. Студеният зимен въздух нахлу покрай дървения параван и през дупките на резбата му. Матю хвърли пълен с копнеж поглед към вратата. Ловът на елени из замръзналите поля не само щеше да нахрани тялото му, а щеше да прочисти и съзнанието му. А както знаех от предния ден, след това щеше да е в много по-добро настроение.

— Не се тревожи за мен. Имам си достатъчно работа — казах, хванах го за ръката и я стиснах окуражително.

След закуска с готвача обсъдихме менюто за празненството преди постите. Като приключихме с това, си поговорих със селските шивачи за нуждата си от облекло. Като си знаех познанията по френски, боях се да не съм поръчала циркова шатра. Към обяд вече отчаяно се нуждаех от чист въздух и убедих Ален да ме заведе на обиколка из работилниците на имението. Почти всичко, от което обитателите на замъка имаха нужда — от свещи до питейна вода — можеше да бъде намерено в тях. Опитах да запомня в подробности как ковачът кове метала, давайки си сметка, че това познание ще ми бъде полезно, когато се върна към истинския си живот на историк.

С изключение на часа, прекаран в ковачницата, досега денят ми бе типичен за аристократка от онова време. Чувствах, че съм напреднала доста към крайната си цел, а именно — да се впиша, затова си позволих няколко прекрасни часа в четене и упражнение на краснописа ми. Когато чух музикантите да се подготвят за пиршеството преди дългия цял месец пост, ги помолих да ми дадат урок по танци. По-късно се наградих с малко приключение в дестилационната и скоро потънах с удоволствие в работа с голям съд за водна баня, меден уред за дестилация и малко буренце старо вино. Две млади момчета, които взех от кухнята, разпалваха огъня с кожени духала, които издаваха тихи звуци всеки път, когато Тома и Етиен ги притискаха.

Фактът, че се намирам в миналото, ми даваше чудесна възможност да практикувам това, което познавах само от книгите. Прерових принадлежностите на Март и начертах план как да превърна виното в твърд алкохол, основна съставка на алхимичните процедури. Скоро обаче започнах да ругая.

— Кондензацията няма да се получи както трябва — извиках ядно и погледнах към парата, излизаща от уреда за дестилация. Момчетата от кухнята, които знаеха английски, възкликнаха съчувствено, докато аз се консултирах с книга, която бях измъкнала от библиотеката на Дьо Клермон. Там имаше всякакви интересни томове. Все някоя от тях трябваше да ми обясни как да се справя с изпускането на парата.

— Мадам? — повика ме тихо Ален от вратата.

— Да? — Обърнах се и си избърсах ръцете в диплите на ленената си риза.

Ален огледа втрещен стаята. Тъмната ми рокля без ръкави бе метната върху близкия стол, тежките ми кадифени ръкави висяха от ръба на медна тенджера, а корсажът ми бе закачен на удобна кука на тавана. Макар и сравнително разсъблечена по стандартите на 16-и век, все още бях с корсет, ленена риза с дълги ръкави и висока яка, няколко фусти и огромна пола. Имах далеч повече дрехи, отколкото носех на лекции. Въпреки това се почувствах гола, затова вирнах брадичка, сякаш казвах на Ален, че не бива да казва и дума. Той мъдро извърна поглед.

— Готвачът не знае какво да прави с вечерното хранене — докладва ми той.

Намръщих се. Готвачът винаги знаеше какво да прави.

— Хората от домакинството са гладни и жадни, но не могат да седнат на масата без вас. Щом има някой член на семейството в Сет-Тур, той трябва да открие вечерното хранене. Това е традиция.

Появи се Катрин с кърпа и леген. Потопих пръсти в топлата, ухаеща на лавандула вода.

— Откога чакат? — Взех кърпата от ръката на Катрин. Не беше разумно да позволявам голямата зала да е пълна с гладни топлокръвни и също толкова изгладнели вампири. Наскоро появилата се у мен увереност, че мога да управлявам домакинството на Дьо Клермон, се изпари.

— Повече от час. И ще продължат да чакат, докато от селото не кажат, че Роже затваря за тази вечер. Той има таверна. Студено е и остават много часове до закуската. Сир Филип ми даде да разбера, че… — Той млъкна и ме погледна извинително.

— Vite^[1] — казах и посочих разхвърляните си дрехи. — Трябва да ме облечеш, Катрин.

— Bien sur.^[2] — Катрин остави легена и тръгна към провесения ми корсаж. Голямото петно от мастило на него сложи край на надеждата ми да изглеждам достолепно.

Когато влязох в залата, се чу стържене на пейки в каменния под. Близо четиридесет същества се изправиха. В шума имаше някакъв упрек. След като седнаха отново, те се нахвърлиха с охота върху дълго отлаганата храна, а аз си отчупих пилешка кълка и отказах всичко друго.

Стори ми се, че мина цяла вечност, преди Матю и баща му да се върнат.

— Даяна! — Съпругът ми заобиколи дървения параван и се озадачи, когато ме видя начело на семейната трапеза. — Очаквах да си горе или в библиотеката.

— Стори ми се по-любезно да седна тук, като знам колко труд хвърли готвачът, за да приготви тази храна. — Погледът ми се плъзна към баща му. — Как беше ловът, Филип?

— Приличен. Животинската кръв е само донякъде хранителна. — Той махна на Ален и хладните му очи се впиха във високата ми яка.

— Достатъчно. — Макар и да не го каза на висок глас, нямаше съмнение, че Матю изрече предупреждение. Всички глави се извърнаха към него. — Трябваше да им дадеш указание да започнат без нас. Нека те отведа горе, Даяна. — Главите се извърнаха към мен и зачакаха отговор.

— Не съм се наяла — отвърнах и посочих чинията си, — нито пък другите. Седнете и пийнете вино. — Матю може и да беше ренесансов принц и като същност, и като стил, но аз нямах намерение да се въртя на пети всеки път, щом ми щракне с пръсти.

Матю седна до мен, а аз се насилих да преглътна още малко пилешко. Когато напрежението стана нетърпимо, станах на крака. Пейките пак изскърцаха в каменния под и всички се изправиха.

— Много бързо се нахрани — изненада се Филип. — Лека нощ тогава, Даяна. Матю, ти се върни веднага след това. Странно, но изведнъж изпитах желание да поиграя шах.

Матю не обърна внимание на протегнатата ръка на баща си. Не си разменихме и дума, докато излизахме от голямата зала и поемахме към семейните спални. На вратата на моята Матю най-накрая успя да се овладее достатъчно, за да рискува да започне разговор.

— Филип се отнася с теб като с високопоставена икономка. Това е нетърпимо.

— Баща ти се държи с мен като с жена от това време. Ще се справя, Матю. — Млъкнах, събрах кураж. — Кога за последен път си пил кръв от същество, което ходи на два крака? — Бях го принудила да пие кръв от мен, преди да тръгнем от Мадисън, а преди това се бе хранил от някакъв безименен топлокръвен в Канада. Няколко седмици преди това бе убил Джилиан Чембърлейн в Оксфорд. Може би и от нея бе пил. Освен в тези случаи през устните му от месеци не бе преминавала никаква друга кръв, освен животинска.

— Защо ме питаш? — попита Матю с остър тон.

— Филип твърди, че не си силен както обикновено. — Стиснах ръката му по-здраво. — Ако имаш нужда да се нахраниш и не искаш кръв от непознат, можеш да пиеш от моята.

Преди Матю да успее да отговори, откъм стълбището се чу смях.

— Внимавай, Даяна. Ние, кръвопийците, имаме остър слух. Предложиш ли един път кръвта си в тази къща, няма да можеш да държиш вълците далеч от себе си. — Филип бе хванал с две ръце резбованата арка над стълбите.

Матю извърна рязко глава, беше бесен.

— Махай се, Филип.

— Вещицата е безразсъдна. Моя отговорност е да се погрижа импулсите й да са под контрол. Иначе може да ни унищожи.

— Вещицата е моя — заяви хладно Матю.

— Не още — подчерта Филип и тръгна надолу по стълбите, клатейки глава със съжаление. — А може би никога няма да стане.

 

 

След тази среща Матю стана дори още по-затворен и сдържан. Беше гневен на баща си, но вместо да излее беса си върху причината, той се държеше грубо с всички: с мен, Ален, Пиер, готвача и всички същества, които имаха нещастието да се мернат на пътя му. Домакинството бе обзето от силна тревога заради пиршеството. След като няколко часа се примиряваше с лошото държание на сина си, Филип му даде шанс. Или да се наспи, за да му се оправи настроението, или да се нахрани. Матю избра трета възможност и отиде да потърси в архивите на семейство Дьо Клермон някакви следи от Ашмол 782. Оставена без надзор, аз се върнах в кухнята.

Филип ме завари в стаята на Март, както бях надвесена над повредения уред за дестилация, със запретнати ръкави и обгърната от пара.

— Матю пил ли е кръв от теб? — попита ме рязко и погледът му се плъзна по ръцете ми.

Вдигнах лявата си ръка в отговор. Мекият лен се смъкна покрай рамото ми и откри розовите следи от белега на свивката. Бях си срязала там плътта, за да може Матю да пие по-лесно.

— Някъде другаде? — Филип насочи вниманието си към торса ми.

С другата ръка оголих шията си. Раната беше по-дълбока, но тя бе дело на вампир, затова по-малка.

— Каква си глупачка, да позволиш на презрян кръвопиец да пие кръв не само от ръката ти, но и от шията — възкликна Филип. Беше поразен. — Споразумението забранява на кръвопийците да пият кръв от вещици и демони. Матю го знае.

— Той умираше и освен моята кръв нямаше нищо друго! — извиках гневно. — Ако от това ще се почувстваш по-добре, наложи се да го принудя.

— Значи така. Синът ми без съмнение е убеден, че като е взел само кръвта ти, но не и тялото ти, ще може да те освободи. — Филип поклати глава. — Греши обаче. Наблюдавах го. Никога няма да се освободиш от Матю, без значение дали ще преспи с теб или не.

— Матю знае, че никога няма да го напусна.

— Разбира се, че ще го напуснеш. Някой ден животът ти на тази земя ще свърши и ще поемеш в последния си път към онзи свят. Матю ще предпочете вместо да жали за теб, да те последва в смъртта. — В думите на Филип кънтеше самата истина.

Майката на Матю ми бе разказала историята на създаването му: как паднал от скелето, докато помагал да се строи селската църква. Още когато я чух за първи път, се зачудих дали отчаянието от загубата на съпругата му Бланка и сина му Лукас не го бе довело до самоубийство.

— Много лошо, че Матю е християнин. Неговият Бог никога не е доволен.

— Как така? — попитах, объркана от внезапната смяна на темата.

— Когато ти или аз направим нещо грешно, ние си оправяме сметките с боговете и продължаваме да живеем с надеждата, че в бъдеще ще се справим по-добре. Синът на Изабо изповядва греховете си и ги изкупва отново и отново. Заради живота, който води, човека, който е, заради това, което е сторил. Вечно гледа назад и това няма край.

— Защото има силна вяра, Филип. — В живота на Матю имаше духовен център, който влияеше на отношението му към науката и смъртта.

— Матю? — На Филип не му се вярваше. — Вярата му е по-слаба от на всеки друг, когото познавам. Това неговото се нарича убеждение, а то е доста по-различно и зависи повече от главата, отколкото от сърцето. Матю винаги е имал силен интелект, който може да се справи с абстракции като Бог. Така успя да приеме това, в което се бе превърнал, след като Изабо го направи част от семейството. Защото всеки кръвопиец е различен. Моите синове избраха свои си пътеки — война, любов, чифтосване, завоевания, придобиване на богатства. За Матю винаги най-важни са били идеите.

— И все още е така — казах кротко.

— Но идеите рядко са толкова силни, че да подхранват смелостта. Не и когато няма вяра в бъдещето. — Изражението му стана замислено. — Не познаваш съпруга си така, както аз го познавам.

— Не колкото теб, прав си. Ние сме вещица и вампир, които се обичат, въпреки че ни е забранено. Споразумението не ни позволява да се ухажваме открито и да правим разходки на лунна светлина. — Колкото повече говорех, толкова повече се разгорещявах. — Не мога да го хвана за ръката или да докосна лицето му извън тези четири стени, без да се страхувам, че някой ще забележи и ще бъдем наказани.

— Матю ходи на църква в селото около пладне, когато си мислиш, че търси книгата ти. И днес отиде там. — Забележката на Филип беше странно отдалечена от съдържанието на разговора ни. — Някой ден можеш да го проследиш. Вероятно тогава ще го опознаеш по-добре.

 

 

Отидох в църквата около единайсет преди обяд в понеделник с надеждата да я намеря празна. Но Матю беше там, точно както Филип ми бе казал.

Няма начин да не бе чул как тежката врата се затваря зад мен, както и стъпките ми по пода, но не се обърна. Остана на колене вдясно от олтара. Въпреки студа бе само по тънка ленена риза, панталони и обувки. Замръзнах само като го гледах и придърпах наметалото си да се завия по-плътно.

— Баща ти ми каза, че ще те намеря тук — рекох аз накрая в резониращата тишина.

За първи път влизах в тази църква и се огледах с любопитство. Като много храмове във Франция, и този в Сен Люсиен през 1590 година вече беше остарял. Простите му линии бяха коренно различни от високите кули и дантелените каменни орнаменти на готическите катедрали. Стенописи в ярки цветове украсяваха широката арка, отделяща апсидата от нефа, и пространствата под високите прозорци. Повечето от тях бяха отворени за стихиите, макар някой да бе направил плах опит да затвори най-близките до вратата. Извитият таван бе кръстосан от солидни дървени греди, които свидетелстваха за майсторството на дърводелеца и строителя.

Когато за първи път отидох в „Старата ложа“, домът на Матю ми напомни за него. Личността му бе вградена навсякъде и тук, в геометричните детайли, изсечени в гредите, в просторните арки, под колоните.

— Ти си построил това.

— Само част. — Очите на Матю се вдигнаха към апсидата и изображението на Христос на трона. Едната ръка на Божия син бе вдигната, а другата — готова да раздава справедливост. — Най-вече нефа. Апсидата бе завършена, докато бях… далеч оттук.

Спокойното лице на светия се взираше мрачно в мен през рамото на Матю. Държеше дърводелски ъгъл и лилия с дълга дръжка. Беше Йосиф, мъжът, който не бе задавал въпроси, когато взел за съпруга бременна девица.

— Трябва да поговорим, Матю. Може би трябва да го направим в замъка. Тук няма къде да седнем. — Никога не бях смятала дървените пейки за удобни, докато не се озовах в храм, където такива нямаше.

— Църквите не са строени, за да създават удобства — изтъкна Матю.

— Така е. Но пък едва ли основната им цел е да правят вярващите нещастни. — Огледах стенописите. Ако вярата и надеждата бяха така здраво свързани, както твърдеше Филип, тогава може би Матю можеше да намери тук нещо, което да му повдигне духа.

Открих Ной и неговия ковчег. Глобално бедствие и избегнато на косъм унищожение на всички живи същества едва ли биха могли да се нарекат жизнеутвърждаващи. Друг светец героично убиваше дракон, но прекалено много ми напомняше на лов и ме притесняваше. Изображенията край входа на църквата бяха посветени на Страшния съд. Най-отгоре подредени в редици ангели надуваха златни тромпети, а върховете на крилете им докосваха пода, но рисунките на ада в дъното — разположени така, че да не можеш да излезеш, без да видиш осъдените на вечни мъки — бяха ужасяващи. Възкресението на Лазар може би би донесло успокоение на един вампир. Дева Мария обаче нямаше да помогне. Тя се намираше срещу Йосиф на входа на апсидата, беше спокойна и като от друг свят, още едно напомняне какво бе загубил Матю.

— Поне е усамотено. Филип рядко стъпва тук — каза уморено той.

— Тогава да останем. — Направих няколко стъпки към него и преминах направо на въпроса. — Какво не е наред, Матю? Отначало си мислех, че е шокът от потапянето в предишния ти живот, след това — перспективата да видиш отново баща си и да пазиш тайната за смъртта му. — Той продължаваше да стои на колене с наведена глава и с гръб към мен. — Но баща ти вече знае за бъдещето си. Така че трябва да има друга причина.

Атмосферата в църквата беше потискаща, а думите ми като че ли изкараха и последния кислород от нея. Чуваше се само песента на птиците в камбанарията.

— Днес е рожденият ден на Лукас — каза най-накрая съпругът ми.

Думите му се стовариха върху ми със страшна сила. Паднах на колене зад него и полата ми се надипли около мен. Филип беше прав. Не познавах Матю така добре като него.

Ръката му се вдигна и посочи към място на пода между него и изображението на Йосиф.

— Погребан е тук заедно с майка си.

На камъка нямаше надпис, обозначаващ какво има под него. Само гладка вдлъбнатина, като онези от множеството стъпки по стъпалата на стълбите. Пръстите на Матю се протегнаха, легнаха идеално в промеждутъка, останаха там известно време и се отдръпнаха.

— Част от мен умря заедно с Лукас. За Бланка беше същото. Тялото й го последва след няколко дни, но очите й бяха празни и душата й вече бе отлетяла. Филип избра името му. На гръцки означава „блестящ“. В нощта, в която се роди, Лукас беше много бял и блед. Когато акушерката ми го показа, кожата му отразяваше светлината от огнището, както луната отразява слънчевите лъчи. Странно как след толкова много години споменът ми за онази нощ все още е напълно ясен. — Матю млъкна и изтри очите си. Пръстите му бяха станали червени.

— Как се запознахте с Бланка?

— Замерях я със снежни топки през първата й зима в селото. Бях готов на всичко, за да привлека вниманието й. Тя беше деликатна и сдържана, мнозина търсеха компанията й. До пролетта Бланка вече ми позволяваше да я изпращам от пазара до дома й. Обичаше боровинки. Всяко лято поляните покрай църквата бяха пълни с тях. — Той погледна червените ивици по ръката си. — Всеки път, когато Филип видеше петната от сока им по пръстите ми, се смееше и предсказваше сватба до есента.

— Разбирам, че е бил прав.

— Оженихме се през октомври, след прибирането на реколтата. Бланка вече беше в третия месец. — Значи Матю можеше да изчака, преди да консумира нашия брак, но не бе устоял на чара на Бланка. Точно тази подробност от тяхната връзка не исках да зная.

— Любихме се за първи път през август — продължи той. — Бланка винаги искаше да угоди на другите. Сега, като се върна назад, се чудя дали не е била малтретирана като малка. Не наказвана — всички бяхме наказвани, и то по начини, които съвременните родители не могат дори да си представят, — а нещо повече. То бе пречупило духа й. Съпругата ми бе научена да се поддава на желанията на всички по-възрастни, по-силни и по-нахални. Аз бях всички тези неща и в онази лятна нощ исках да каже „да“. И тя каза.

— Изабо ми е разказвала, че двамата сте били много влюбени, Матю. Ти не си я насилил да направи нещо против волята си. — Исках да го утеша, доколкото мога, въпреки че от тези спомени го болеше.

— Бланка нямаше воля. Не и преди да се появи Лукас. Дори тогава тя я упражняваше само когато той беше в опасност или когато аз му се ядосвах. Цял живот е искала да има някой по-малък и по-слаб, когото да закриля. И си мислеше, че непрекъснато се проваля. Лукас не беше първото ни дете и с всяко помятане тя ставаше все по-мека и по-отстъпчива, все по-хрисима. Все по-малко способна да каже „не“.

Сюжетът като цяло беше същият, но това не беше историята, която Изабо ми бе разказала за ранния живот на сина си. В нейната ставаше въпрос за силна любов и споделена мъка. Версията на Матю не бе смекчена от тъгата и загубата.

Прочистих гърлото си.

— И тогава се е появил Лукас.

— Да. След като години наред пълнех тялото й със смърт, най-накрая й дадох Лукас. — Той млъкна.

— Нищо не си можел да направиш, Матю. Тогава е било шести век, имало е епидемия. Не си могъл да ги спасиш.

— Можех да се спра и да не вземам нея. Тогава нямаше да имам кого да загубя! — възкликна Матю. — Тя не можеше да отказва, но в очите й имаше неохота, когато правихме любов. Все й обещавах, че този път бебето ще оцелее. Бях готов на всичко…

Болеше ме, че Матю е все още толкова силно привързан към мъртвата си съпруга и мъртвия си син. Техните духове витаеха из това място, както и в душата му. Но поне сега имах обяснение защо странеше от мен: заради това дълбоко чувство за вина и мъката, които носеше със себе си от толкова векове. Може би с времето щях да успея да освободя Матю от Бланка. Станах и отидох при него. Той трепна, когато пръстите ми се озоваха на рамото му.

— Има и още нещо.

Замръзнах.

— Опитах се да пожертвам и собствения си живот. Но Бог не го прие. — Матю вдигна глава. Взря се в изтъркания и издълбан камък пред себе си, след това в тавана.

— О, Матю!

— Седмици наред мислех как ще се присъединя към Лукас и Бланка, но се боях, че те ще са в рая, а Бог ще ме прати в ада заради греховете ми — продължи той делово. — Помолих една от жените в селото за съвет. Тя помисли, че съм обсебен от дух, че Бланка и Лукас не могат да намерят покой, защото са свързани с мен. Когато се качих на скелето, погледнах надолу и си помислих, че духовете им сигурно са в капан под камъка. Ако паднех върху него. Бог може би нямаше да има друг избор, освен да ги пусне. Или пък да ме остави да отида при тях, където и да бяха.

Това бе обърканата логика на отчаян човек, а не на учения с ясното съзнание, когото познавах.

— Бях толкова уморен — промълви той отпаднало. — Но Бог не ме остави да заспя. Не и след това, което направих. Заради греховете ми той ме предаде на същество, което ме превърна в някой, който не може нито да живее, нито да умре, дори не може да намери временен покой в сънищата си. Аз не правя нищо друго, освен да помня…

Матю бе изтощен и му бе ужасно студено. Кожата му бе по-хладна дори от ледения въздух, който ни заобикаляше. Сара сигурно би знаела каква магия да направи, за да облекчи страданието му, но аз не можех да сторя нищо друго, освен да придърпам съпротивляващото му се тяло към себе си и да му дам част от малкото топлина, която имах.

— Оттогава Филип ме презира. Мисли ме за слаб, прекалено слаб, за да се оженя за някоя като теб. — Ето къде бил ключът към усещането му за малоценност.

— Не — възразих рязко, — баща ти те обича. — Филип бе показал много емоции към сина си за краткото ми време в Сет-Тур, но никога презрение.

— Смелите мъже не се самоубиват, освен в битка. Каза това на Изабо, когато тя току-що ме бе трансформирала. Заяви, че нямам куража да бъда кръвопиец. Веднага щом се откри възможност, той ме прати да се бия. „Щом си решил да се разделиш с живота си, каза ми, нека поне да е за някаква по-голяма кауза, а не от самосъжаление.“ Никога няма забравя думите му.

Надежда, вяра, смелост — това бяха трите елемента на простото верую на Филип. Матю мислеше, че у него има само съмнение, убеденост и кураж. Но аз бях на друго мнение.

— Измъчваш се с тези спомени от толкова дълго, че вече не виждаш истината. — Застанах с лице към него и коленичих. — Знаеш ли какво виждам аз, когато те погледна? Човек, който много прилича на баща ти.

— Всички искаме да виждаме Филип в тези, които обичаме. Но аз не съм като него. Бащата на Галоуглас, Юг, ако беше оживял, той щеше… — Матю се извърна и ръката върху коляното му затрепери. Имаше и още нещо, още една тайна, която все още не бе разкрита.

— Вече ти позволих една тайна, Матю — името на човека от семейство Дьо Клермон, който е член на Паството в настоящето. Не можеш да криеш две.

— Искаш да ти споделя най-мрачната си тайна? — Мина цяла вечност, преди да се реши да ми я каже. — Аз го убих. Той молеше Изабо да го направи, но тя нямаше сили. — Матю се извърна.

— Юг? — прошепнах и сърцето ми се скъса за него и Галоуглас.

— Филип.

И последната бариера между нас падна.

— Нацистите го бяха довели до лудост с болка и лишения. Ако Юг бе оцелял, можеше да убеди Филип, че още има надежда за някакъв живот, въпреки че се бе превърнал в развалина. Но Филип каза, че е прекалено уморен да се бори. Искаше да заспи и аз… Знаех какво е да желаеш да затвориш очи и да забравиш. Бог да ми е на помощ, направих каквото ме помоли.

Матю вече трепереше. Прегърнах го отново, без да обръщам внимание, че се съпротивлява, знаех само, че има нужда от нещо — или от някого — за когото да се хване, докато вълните на спомените престанат да се разбиват в него.

— След като Изабо отказа на молбите му, заварих Филип да се опитва да си пререже вените. Но не можеше да държи ножа достатъчно здраво, за да свърши работата. Беше се порязал многократно и навсякъде имаше кръв, но раните бяха повърхностни и бързо заздравяха. — Матю говореше бързо, думите най-накрая се изливаха от него. — Колкото повече кръв проливаше Филип, толкова повече побесняваше. След лагера не можеше да понася гледката й. Изабо му взе ножа и обеща, че ще му помогне да сложи край на живота си. Но маман никога нямаше да си го прости.

— И ти го направи — казах и срещнах погледа му. Никога не бях отказвала да науча какво е правил, за да оцелее като вампир. Не можех да извърна глава и от греховете на съпруга, бащата, сина.

Матю поклати глава.

— Не. Аз изпих кръвта му до последната капка, за да не гледа Филип как изтичат жизнените му сили.

— Но тогава си видял… — Не можех да прикрия ужаса в гласа си. Когато вампир пие кръвта на друго свръхестествено същество, неговите спомени се вливат в него и го измъчват. Матю бе освободил баща си от мъките, но чак след като бе изстрадал всичко, което и Филип бе изстрадал.

— Спомените на повечето същества идват като гладък поток, като панделка, която се разгръща в тъмнината. А с Филип беше като да преглъщам парчета стъкло. Дори след като се изнизаха сцените от последните събития, умът му продължи да бъде толкова разбъркан, че за малко да не мога да продължа. — Затрепери още по-силно. — Продължи цяла вечност. Филип беше разбит, изгубен, уплашен, но сърцето му все още бе яростно. Последните му мисли бяха за Изабо. Това бяха единствените му спомени, които бяха останали цели и само негови.

— Всичко е наред — мълвях аз отново и отново, като го притисках силно, докато крайниците му не започнаха да се успокояват.

— Попита ме кой съм в „Старата ложа“. Аз съм убиец, Даяна. Убил съм хиляди — изрече накрая Матю с приглушен глас. — Но никога не съм ги гледал след това в лицето. Само Изабо знае истината и не може да ме погледне, без да си спомни смъртта на баща ми. А сега трябва да се изправя и лице в лице с теб.

Хванах главата му и я отдалечих от себе си, за да можем да се погледнем в очите. Идеалните черти на Матю обикновено успяваха да маскират опустошенията на времето и преживяното. Но сега те ясно си личаха и той ми изглеждаше дори още по-красив. Накрая проумях мъжа, когото обичах: настояването му да разбера докрай каква съм, нежеланието му да убие Жулиет дори за да си спаси живота, убеждението му, че след като го опозная истински, няма да мога да го обичам.

— Обичам те, Матю: воин и учен, убиец и лечител, тъмен и светъл.

— Как би могла? — прошепна той невярващо.

— Филип не е можел да продължи да живее така. Щял е да продължи да се опитва да се самоубие и от думите ти ми става ясно, че е страдал достатъчно. — Не можех да си представя колко, но любимият ми Матю бе станал свидетел на всичките му мъки. — Това, което си направил, е било милостиво.

— Исках да изчезна, когато всичко свърши, да напусна Сет-Тур и никога да не се върна — призна той. — Но Филип ме накара да обещая, че ще опазя семейството и братството. Заклех се, че ще се грижа за Изабо. Затова останах, седнах на неговия стол, дърпах политическите конци, които той би искал да дърпа, довърших войната, на чието спечелване той бе отдал живота си.

— Филип не би поверил благополучието на Изабо в ръцете на човек, когото презира. Нито би сложил страхливец начело на Ордена на Лазар.

— Болдуин ме обвини, че лъжа за последните желания на Филип. Смяташе, че той трябва да поеме братството. Никой не можеше да проумее защо баща ми реши да го даде на мен. Може би това е била една от последните му лудости.

— Било е вяра — казах тихо и посегнах да сплета пръсти с неговите. — Филип вярва в теб. Аз също. Твоите ръце са построили тази църква. Те са били достатъчно силни, за да държат сина ти и баща ти в последните им мигове на земята. И все още им предстоят много неща.

Високо над нас се чу пърхане на криле. През един от високите прозорци бе влетял гълъб и се бе заплел сред гредите на покрива. Помъчи се да се освободи, успя и се спусна надолу в църквата. Приземи се на камъка, под който беше последният дом на Бланка и Лукас и започна да танцува в кръг, докато накрая се озова срещу мен и Матю. Килна глава и ни разгледа с едното си синьо око.

Матю скочи на крака при това внезапно натрапничество и стреснатият гълъб полетя към другата страна на апсидата. Запърха с криле, по забави полета си, когато преминаваше покрай Дева Мария. Когато вече бях убедена, че всеки миг ще се разбие в стената, той рязко смени посоката и се стрелна нагоре, откъдето бе дошъл.

Дълго бяло перо от крилото му се зарея във въздуха и се приземи пред нас. Матю се наведе, взе го и го вдигна озадачен към лицето си.

— Никога не съм виждал бял гълъб в църквата преди. — Погледна купола на апсидата, където същата птица кръжеше над главата на Христос.

— Това е знак за възкресение и надежда. Вещиците вярват в знаците. — Затворих пръстите му около перото. Целунах го леко по челото и понечих да си тръгна. Сега, след като ми бе споделил тайните си, може би щеше да намери покой.

— Даяна? — извика Матю. Все още бе до гроба на семейството си. — Благодаря ти, че изслуша изповедта ми.

Кимнах.

— Ще се видим вкъщи. Не забравяй перото.

Той ме гледаше, докато преминавах покрай изображенията на мъчения и спасение край портата между света на Бога и света на хората. Вън ме чакаше Пиер, който ме отведе в замъка, без да каже и дума, Филип ни бе чул да приближаваме и ме чакаше в залата.

— Намери ли го в църквата? — попита тихо.

Като го видях такъв здрав и с висок дух, сърцето ми се сви. Как Матю бе успял да преживее това?

— Да. Трябваше да ми кажеш, че днес е рожденият ден на Лукас. — Подадох наметката си на Катрин.

— Всички сме свикнали с тези черни настроения, когато Матю се сети за сина си. И ти ще свикнеш.

— Не е само Лукас. — Прехапах си устните, защото се уплаших, че казах прекалено много.

— Матю ти е разказал и за собствената си смърт. — Филип прокара пръсти през косата си. Това бе по-отривиста версия на характерния жест на сина му. — Разбирам мъката, но не и тази вина. Кога ще остави миналото зад гърба си?

— Някои неща не могат да бъдат забравени — подчертах и погледнах Филип право в очите. — Колкото и да си мислиш, че разбираш, ако го обичаш, ще го оставиш сам да води битките с демоните си.

— В никакъв случай. Той ми е син. Няма да го предам. — Филип сви устни. След това се обърна и се отдалечи. — И получих вести от Лион, скъпа — извика през рамо. — Скоро тук ще дойде вещица, която ще ти помогне. Точно както искаше Матю.