Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аз, вещицата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow of Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 71 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hrUssI (2014)

Издание:

Дебора Харкнес. Нощна сянка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-386-7

История

  1. — Добавяне

4.

Камбаните на църквата „Дева Мария“ биха на точен час и тихото им мелодично ехо се разнасяше още дълго, след като спряха. Във въздуха се носеше аромат на дюли, розмарин и лавандула. Бях качена на неудобен дървен стол сред множество рокли, фусти, ръкави, поли и стегнати корсети. Животът ми на кариеристка от 21-и век си отиваше с всяко затягане на връзките около гръдния ми кош. Взирах се в сумрака навън, в капките студен дъжд, които полепваха по стъклата на прозорците.

— Elle est ici[1] — обяви Пиер и метна поглед към мен. — Вещицата е тук да се види с мадам.

— Най-накрая — въздъхна Матю.

Приятелите му нямаха търпение да ми намерят същество от моя вид. Предложенията им показваха общо неуважение към жените, вещиците и всички, които нямаха университетско образование. Хенри смяташе, че Лондон предлага най-плодородната почва за издирването им, но Уолтър го увери, че няма как да ме скрият от суеверните съседи в пренаселения град. Джордж се чудеше дали учените в Оксфорд могат да бъдат убедени да помогнат със знанията си, тъй като поне те имаха надеждни интелектуални способности. Том и Матю подложиха на унищожителна критика тамошните философи и тази идея също бе отхвърлена. Кит смяташе за неразумно да се доверяваме на която и да е жена, затова състави списък от местни господа, които може би щяха да се съгласят да ме обучават. Сред тях беше пасторът на „Дева Мария“, който разчиташе апокалиптични знаци в небесата, съсед-земевладелец на име Смитсън, който се занимаваше с алхимия и търсеше демон или вещица да му помагат, студент от колежа „Крайст Чърч“, който плащал просрочените си дългове за учебници със съставяне на хороскопи.

Матю наложи вето над всички тези предложения и прати да повикат вдовицата Бийтън, магьосница от Удсток, която се изявяваше и като акушерка. Тя бе бедна, а освен това и жена — точно това, което Нощната школа презираше — но Матю заяви, че точно по тази причина ще си осигурим пълното й съдействие. Пък и вдовицата Бийтън бе единственото същество, за което се твърдеше, че има магически способности, на мили наоколо. Всички останали избягали отдавна, защото не искали да живеят край вампир.

— Може би не е добра идея да викаме вдовицата Бийтън — посочих по-късно, когато се приготвяхме да си лягаме.

— Вече го спомена — каза Матю с едва прикрито нетърпение. — Но ако тя не може да ни помогне, поне ще ни препоръча някого.

— Шестнайсети век май хич не е добро време, открито да търсиш вещица. — Опитах се да намекна на мъжете от Нощната школа, че може да последва лов на вещици, но Матю бе наясно какви ужаси предстоят. И още веднъж ме успокои.

— Процесите срещу вещиците в Челмсфорд вече са само спомен, а гоненията в Ланкшър ще започнат чак след двайсет години. Нямаше да те доведа в това време, ако знаех, че в него ще има лов на вещици в Англия. — Матю прегледа няколко писма, които Пиер му бе оставил на бюрото.

— Добре, че се занимаваш с точни науки, а не с история — казах аз безцеремонно. — Челмсфорд и Ланкшър са екстремни примери на много по-широко разпространени гонения.

— Мислиш, че един историк би схванал по-добре духа на времето от хората, които живеят в него? — вдигна скептично вежди Матю.

— Да — заявих, настръхнала. — Често го правим.

— Друго каза тази сутрин, когато не можа да разбереш защо в къщата няма вилици — отбеляза той. Истина беше, че търсих навсякъде двайсет минути, преди Пиер внимателно да ми съобщи, че тези прибори не се употребяват масово в Англия.

— Нали не си от онези, които вярват, че историците не правят нищо друго, освен да помнят дати и да търсят странни факти? — попитах. — Работата ми е да проумея защо са се случвали събитията от миналото. Когато нещо се случва току под носа ти, е трудно да видиш причините му, но ретроспекцията дава по ясна перспектива.

— Тогава се успокой, защото аз имам и опита, и перспективата — изтъкна Матю. — Разбирам страховете ти, Даяна, но решението да повикаме вдовицата Бийтън е правилно. — От тона му стана ясно, че слага край на разговора.

— През 1590 година има недостиг на храна и хората се тревожат за бъдещето си — продължих аз, като свивах пръсти и отброявах фактите. — Което означава, че търсят изкупителни жертви, за да им прехвърлят вината за лошите времена. Магьосниците и акушерките се тревожат, че могат да ги обявят за вещици, макар приятелите ти мъже да не са наясно с това.

— Аз съм най-властният човек в Удсток — заяви Матю и ме хвана за раменете. — Никой не може да те обвини в нищо. — Бях удивена от високомерието му.

— Аз съм чужденка и вдовицата Бийтън не ми дължи нищо. Ако привлека любопитни погледи, ще стана сериозна заплаха за сигурността й — троснах му се. — Поне трябва да мога да минавам за високопоставена елизабетинска дама, преди да поискам помощта й. Дай ми още няколко седмици.

— Това не може да чака, Даяна — каза той рязко.

— Не те моля за търпение, за да се науча да бродирам и да правя конфитюр. Имам основателни причини. — Изгледах го унищожително. — Повикай магьосницата. Но да не се учудиш, ако това свърши зле.

— Довери ми се. — Матю приближи устните си към моите. Очите му бяха замъглени, бе станал много настоятелен да ме покори и завладее. Не само съпругът от 16-и век искаше да властва над жена си, но и вампирът искаше да подчини вещицата.

— Скандалите не ми се струват никак възбуждащи — казах и извърнах глава. Но за Матю те определено бяха такива. Отдалечих се на педя от него.

— Не ти вдигам скандал — прошепна той и устните му се допряха до ухото ми. — Ти го правиш. И ако мислиш, че ще те докосна, когато съм гневен, жено, много грешиш. — След като ме притисна до колоната на балдахина с ледения си поглед, той се обърна и грабна панталоните си. — Слизам долу. Все ще има някой буден да ми прави компания. — И тръгна към вратата. Когато стигна до нея, се спря. — И ако наистина искаш да се държиш като елизабетинска жена, престани да поставяш преценката ми под съмнение — произнесе той грубо и излезе.

 

 

На следващия ден един вампир, два демона и три обикновени човешки същества ме разглеждаха в мълчание, докато крачех по дървеното дюшеме. Строгата линия на дублета на Матю го правеше да изглежда дори още по-широкоплещест, а черните орнаменти във вид на жълъди и дъбови листа, зашити за бялата му яка, подчертаваха бледността на кожата му. Наклони глава, за да прецени от друга перспектива дали минавам за почтена елизабетинска съпруга.

— Е? — попита той. — Така добре ли е?

Джордж свали очилата си.

— Да. Ръждивият цвят на тази рокля й отива много повече от предишната и приятно подчертава косата й.

— Госпожа Ройдън си е влязла в ролята, Джордж, така е. Но не можем да обясним странния й говор само с това, че идва от п-п-провинцията — каза Хенри с монотонния си бас. Пристъпи напред и оправи диплите на брокатената ми пола. — А и ръстът й. Няма как да го скрием. Тя е по-висока дори от кралицата.

— Сигурен ли си, че не можем да я представим убедително за французойка, германка или холандка? — Изцапаните с мастило пръсти на Том вдигнаха към носа му портокал, покрит със сушени карамфилови цветчета[2]. — Може би госпожа Ройдън все пак би оцеляла в Лондон. Демоните със сигурност ще я забележат, разбира се, но обикновените мъже дори няма да я погледнат втори път.

Уолтър изсумтя развеселено и стана от ниския си стол.

— Госпожа Ройдън има хубава фигура и е необикновено висока. Обикновените мъже между тринайсет и шейсет години ще намерят доста причини да се обърнат след нея. Не, Том, по-добре е да остане тук с вдовицата Бийтън.

— Може би бих могла да се видя с вдовицата Бийтън по-късно, в селото, насаме? — предложих аз с надеждата, че някой от тях ще види логиката и ще убеди Матю да го направим както аз исках.

— Не! — извикаха шест ужасени мъжки гласа.

Франсоаз се появи с две колосани парчета лен и дантела. Гърдите й се надигаха като на възмутена кокошка при вида на боен петел. Тя бе също като мен ядосана от постоянната намеса на Матю.

— Даяна няма да ходи в двореца. Тази яка не е необходима — заяви съпругът ми и направи нетърпелив жест. — Освен това, проблемът е в косата й.

— Нямате представа какво е необходимо и какво не — тросна му се Франсоаз. Макар да бе вампирка, а аз вещица, оказа се, че мненията ни съвпадат неочаквано много, когато ставаше въпрос за глупостта на мъжете. — Коя от двете предпочита мадам Дьо Клермон? — Тя ми подаде пухкаво гнездо от тюл и нещо във формата на полумесец, направен от съшити една за друга снежинки.

Снежинките изглеждаха по-удобни и аз посочих тях.

Докато Франсоаз пришиваше яката за корсажа ми, Матю се опита още веднъж да подреди прилично косата ми. Франсоаз го плесна през ръката.

— Не пипайте!

— Ще пипам жена си, когато си пожелая. И престани да наричаш Даяна „мадам Дьо Клермон“ — скара й се той и плъзна ръцете си по раменете ми. — Все очаквам майка ми да влезе през вратата.

Той разтвори яката и дръпна черната кадифена връзка, която криеше карфиците на Франсоаз.

— Мадам е омъжена жена. Гърдите й трябва да са покрити. И без това обикалят достатъчно клюки за новата господарка — протестира Франсоаз.

— Клюки ли? Какви клюки? — попитах аз смръщена.

— Вчера не ходихте на църква и плъзна слух, че или очаквате дете, или сте болна от едра шарка. Онзи еретик свещеникът смята, че сте католичка. Други пък твърдят, че сте испанка.

— Испанка?

— Oui, madame. Някой ви е чул да говорите в конюшните вчера следобед.

— Но аз си упражнявах френския! — Бях добра имитаторка и смятах, че ако подражавам на величествения акцент на Изабо, ще придам повече достоверност на сложната си легенда.

— Синът на коняря си е помислил друго. — Тонът на Франсоаз предполагаше, че объркването на момчето е обяснимо. Тя ме огледа и остана доволна. — Да, вече приличате на почтена жена.

— „Fallaces sunt rerum species“[3] — вметна Кит и вкара малко отрова в думите си, което върна смръщеното изражение на лицето на Матю. — Външността лъже. Никой няма да се върже на театъра й.

— Не е ли малко рано да цитираме Сенека? — И Уолтър погледна окуражително съпруга ми.

— Никога не е рано за стоицизъм — възрази свирепо Кит. — Трябва да си ми благодарен, че не цитирах Омир. Всичко, което чухме напоследък, е нелеп преразказ на „Илиада“. Остави гърците на човек, който ги разбира, Джордж, на някого като Мат.

— Преводът ми на Омир още не е довършен! — настръхна Джордж.

Отговорът му отприщи порой от латински сентенции от Уолтър. Една от тях накара Матю да се разсмее и той й отговори с нещо, което предположих, че е на гръцки. Забравиха напълно за вещицата на долния етаж и ентусиазирано се захванаха с любимото си забавление: словесната фехтовка. Седнах на стола си.

— Когато са в такова добро настроение, са истинско чудо — прошепна Хенри. — Това са най-острите умове в кралството, госпожо Ройдън.

Рали и Марлоу вече си крещяха, докато обсъждаха достойнствата — или липсата им — на политиката за колонизация и географски проучвания на Нейно Величество.

— По-добре да хвърлят с шепи злато в Темза, отколкото да ги дават на авантюрист като теб, Уолтър — изкикоти се Кит.

— Авантюрист! Ти не можеш да прекрачиш прага си денем от страх да не срещнеш някой кредитор — каза с разтреперан глас Рали. — Понякога си такъв глупак, Кит.

Матю следеше схватката им и все повече се развеселяваше.

— Сега с кого имаш неприятности? — попита той Марлоу, докато посягаше към виното си. — И колко ще струва да се спасиш от тях?

— С шивача ми. — Кит посочи скъпия си костюм. — С печатаря на „Тамерлан“. — Поколеба си, докато пресмяташе наум на кого дължи най-много. — Хопкинс, онова копеле, което се нарича мой хазяин. Но вече имам това. — Кит вдигна малката фигурка на Диана, която бе спечелил от Матю на шах в неделя вечерта. Все още се страхувах да изпусна фигурката от очи, затова се наведох напред.

— Не може да си толкова закъсал, че да заложиш тази дрънкулка за дребни монети. — Матю ме стрелна с поглед, махна леко с ръка и аз отново се облегнах на стола. — Аз ще се погрижа.

Марлоу подскочи и се ухили, след това прибра сребърната богиня в джоба си.

— Винаги мога да разчитам на теб, Мат. Ще ти се издължа, разбира се.

— Разбира се — промърмориха недоверчиво Матю, Уолтър и Джордж.

— Но си остави достатъчно пари да си купиш брада — бодна го и удоволствие Кит. — Изглеждаш ужасно.

— Да си купи брада? — Май пак не бях разбрала правилно. Марлоу сигурно пак използваше жаргон, въпреки че Матю го бе помолил да не го прави заради мен.

— Има един бръснар в Оксфорд, който е истински магьосник. Космите на съпруга ви растат бавно, както при всички от неговия вид, а той е гладко избръснат. — Аз все още гледах неразбиращо и Кит продължи с преувеличена търпеливост: — Мат ще се набива на очи в този вид. Има нужда от брада. Очевидно не сте достатъчно добра вещица, за да му осигурите брада, затова ще трябва да намери някой друг да го направи.

Очите ми се плъзнаха към празната кана върху дървената маса. Франсоаз я бе напълнила със събрани от градината клонки от каменен дъб, от мушмула, чиито кафяви плодове приличаха на розови пъпки, и няколко бели рози, за да внесе малко цвят и аромат в стаята. Преди няколко часа бях прокарала пръсти през букета, за да избутам розите и мушмулите по-напред, като през това време си мислех за градината. Останах доволна от резултата за около петнайсет секунди, след това цветята и плодовете изсъхнаха и се сбръчкаха пред очите ми. Повяхването тръгна от пръстите ми и се разпространи във всички посоки, а ръцете ми изтръпнаха от прилива на информация от самите цветя: докосването на слънчевите лъчи, утоляващия жаждата дъжд, силата на корените, които не позволяват на вятъра да изтръгне растението от земята, вкуса на почвата.

Матю бе прав. Когато пристигнахме в 1590 година, магическите ми способности започнаха да се променят. Нямаше ги вече изригванията на вещерски огън, вещерска вода и вещерски вятър, които ми се случваха, когато срещнах Матю. Вместо това виждах ярките нишки на времето и цветните аури около живите същества. Бял елен се взираше в мен от сенките под дъбовете винаги щом излизах в градината. А сега карах нещата да повяхват.

— Вдовицата Бийтън чака — напомни ни Уолтър и поведе Том към вратата.

— Ами ако чуе мислите ми? — разтревожих се аз, докато слизахме по широкото дъбово стълбище.

— Аз повече се притеснявам от онова, което можете да кажете на глас. Не правете нищо, което да предизвика у нея завист или враждебност — посъветва ме Уолтър, който ме следваше заедно с цялата Нощна школа. — Ако и това не свърши работа, лъжете. С Матю непрекъснато го правим.

— Една вещица не може да излъже друга.

— Това няма да свърши добре — промърмори мрачно Кит. — Залагам пари, че няма да свърши добре.

— Достатъчно. — Матю се извърна и го сграбчи за яката. Двата английски мастифа душеха и ръмжаха в краката на Кит. Бяха предани на Матю и не харесваха Марлоу.

— Исках само да кажа… — замънка Кит, докато се гърчеше и се опитваше да се отскубне. Матю не му даде възможност да довърши, а го притисна към стената.

— Не ме интересува какво си искал да кажеш. Стана достатъчно ясно какво си имал предвид. — Стисна го още по-силно.

— Пусни го. — Уолтър постави едната си ръка на рамото на Марлоу, а с другата хвана Матю. Вампирът остави Рали без отговор и вдигна приятеля си още няколко сантиметра над земята. Със своите червени и черни пера Кит приличаше на екзотична птица, заклещена в гънките на резбованата дървена ламперия. Матю го подържа така няколко секунди, за да му покаже колко е ядосан, след това го пусна.

— Хайде, Даяна. Всичко ще бъде наред. — Гласът на съпруга ми все още звучеше уверено, но зловещо пробождане в палците ме предупреди, че Кит може да се окаже прав.

— Да му се не види! — промърмори Уолтър невярващо, когато продължихме към коридора. — Това ли е вдовицата Бийтън?

В дъното на помещението, в сенките, стоеше типичната вещица от приказките: дребна, приведена и много стара. Когато се приближихме, видяхме и роклята й в ръждиво и черно, рошавата бяла коса и повехналата й кожа. На едното й око имаше перде, а другото бе мътно лешниково на цвят. Окото с пердето се кривеше в неестествени посоки, сякаш зрението му щеше да се подобри, ако си намереше нова гледна точка. Точно когато си мислех, че по-лошо не може да стане, забелязах брадавицата на носа й.

Вдовицата Бийтън обърна поглед към мен и неохотно направи реверанс. Едва доловимото парене по кожата ми показа, че тя наистина е вещица. Третото ми око се отвори без предупреждение и започна да търси още информация. За разлика от повечето други същества вдовицата Бийтън не излъчваше никаква светлина. Беше сива отвсякъде. Натъжих се, когато видях вещица, която полагаше толкова усилия да остане невидима. И аз ли бях толкова невзрачна, преди да докосна Ашмол 782? Третото ми око отново се затвори.

— Благодаря ти, че дойде, вдовице Бийтън. — Тонът на Матю подсказваше, че тя би трябвало да се радва, че я е допуснал в къщата си.

— Господин Ройдън. — Гласът на вещицата напомняше за шумоленето на листата, нападали по чакъла отвън. Тя обърна виждащото си око към мен.

— Заведи вдовицата Бийтън да седне, Джордж.

Чапман се хвърли напред да изпълни заръката на Матю, а останалите останахме на страхопочитателна дистанция. Вещицата изохка, когато ревматичните й крайници се прегънаха, за да седне на стола. Матю любезно я изчака да се настани, след това продължи:

— Да преминем направо към същността на въпроса. Тази жена — и той ме посочи — е под моята закрила. Напоследък има трудности. — Не спомена за нашия брак.

— Заобиколен сте от влиятелни приятели и верни служители, господин Ройдън. Една бедна жена едва ли би могла да помогне на джентълмен като вас. — Вдовицата Бийтън се опита да скрие упрека в думите си с фалшива почтителност, но съпругът ми имаше отличен слух. Той присви очи.

— Не ми играй игрички — каза бързо. — Не би искала да ти стана враг, вдовице Бийтън. Тази жена смята, че е вещица, и се нуждае от помощта ти.

— Вещица? — Вдовицата Бийтън беше любезна, но и изпълнена със съмнения. — Майка й вещица ли е? А баща й да не би да е магьосник?

— И двамата са починали, когато е била дете. Не сме сигурни какви способности притежава — призна Матю. Произнесе една от типичните вампирски полуистини. Хвърли малка кесия монети в скута й. — Ще ти бъда благодарен, ако я прегледаш.

— Много добре. — Вдовицата Бийтън посегна с кривите си пръсти към лицето ми. Когато ме докосна, през нас премина недвусмислен енергиен заряд. Старицата подскочи.

— Е? — попита Матю.

Ръцете на вдовицата Бийтън се отпуснаха в скута й. Сграбчи кесията с монетите и за миг сякаш се канеше да му я хвърли обратно. След това се овладя.

— Точно както подозирах. Тази жена не е вещица, господин Ройдън. — Гласът й беше равен, макар и малко по-висок от обикновено. Вълна от презрение се надигна от стомаха ми и изпълни устата ми с горчилка.

— Щом мислиш така, значи нямаш способностите, които ти приписват хората от Удсток — предизвиках я аз.

Вдовицата Бийтън се възмути.

— Аз съм уважавана лечителка, познавам билките и знам как да пазя с тях хората от болести. Господин Ройдън знае за моите способности.

— Това е вещерски занаят. Но ние имаме и други таланти — казах внимателно. Пръстите на Матю стискаха болезнено ръката ми и ме призоваваха да млъкна.

— Не знам за такива таланти — беше незабавният й отговор. Старицата беше инат като леля Сара и също като нея изпитваше презрение към вещиците, които призовават стихиите, без преди това обстойно да изучат вещерските традиции. Сара познаваше приложението на всички билки и растения и помнеше наизуст стотици заклинания, но не само това означаваше да си вещица. Вдовицата Бийтън го знаеше, въпреки че не искаше да го признае.

— Със сигурност има и други начини да се провери колко силни са способностите на тази жена, освен с просто докосване. Човек с твоите умения би трябвало да ги знае — намеси се Матю и леко подигравателният му тон прозвуча предизвикателно.

Вдовицата Бийтън изглеждаше несигурна, докато претегляше кесията в ръката си. Накрая тежестта й я убеди да приеме хвърлената ръкавица. Тя пъхна парите в джоба си, скрит под полата й.

— Има начини да се определи дали тази жена е вещица. Някои разчитат на молитва. Ако се запъне на думите й, поколебае се дори само за миг, това е ясен знак, че дяволът е наблизо — обяви тя с тайнствен глас.

— В Удсток няма никакъв дявол, вдовице Бийтън — възрази Том. Говореше като родител, който се опитва да убеди детето си, че под леглото няма чудовище.

— Дяволът е навсякъде, сър. Който си мисли друго, става жертва на злините му.

— Това са легенди, измислени от хората, за да плашат с тях суеверните и глупавите — отвърна пренебрежително Том.

— Не сега, Том — промълви Уолтър.

— Има и други признаци — обади се Джордж, нетърпелив както винаги да сподели знанията си. — Дяволът белязва вещицата с белези и бенки.

— Наистина е така, сър — потвърди вдовицата Бийтън, — и мъдрите хора знаят къде да ги търсят.

Кръвта внезапно напусна главата ми и се почувствах замаяна. Ако някой реши да търси, ще намери по мен такива знаци.

— Сигурно има и други методи — отбеляза неспокойно Хенри.

— Има, милорд. — Замъгленото с перде око на вдовицата Бийтън обходи стаята. Тя посочи към масата с научни инструменти и купища книги. — Елате с мен.

Ръката й се плъзна в дупката на полата, където бе скрила монетите, и извади оттам очукано метално звънче. Постави го на масата.

— Донесете свещ, моля.

Хенри побърза да изпълни молбата й, а останалите, заинтригувани, се скупчиха около нея.

— Казват, че истинската сила на вещицата идва от факта, че тя е същество между живота и смъртта, светлината и мрака. Когато светът е на кръстопът, тя може да развали природното устройство и да развърже връзките, които държат реда. — Вдовицата Бийтън взе една книга и я сложи между забучената в тежък сребърен свещник свещ и металната камбанка. Гласът й се сниши. — Когато в миналото съседите откриели, че между тях живее вещица, те я изгонвали от църквата и биели камбаната, все едно е умряла.

Тя вдигна камбанката и започна да звъни с нея, като клатеше ръката си от китката. Пусна я, а камбанката остана да виси във въздуха и продължи да звъни. Том и Кит се наведоха напред, Джордж затаи дъх, а Хенри се прекръсти. Вдовицата Бийтън остана доволна от реакцията им и насочи вниманието си към английския превод на древногръцка класика, книгата „Елементите на геометрията“ на Евклид, която лежеше на масата заедно с няколко математически инструмента от огромната колекция на Матю.

— След това свещеникът вземал светата Библия и я затварял, за да покаже, че на вещицата е отказан достъп до Бог.

Книгата „Елементите на геометрията“ внезапно се затвори. Джордж и Том подскочиха. Членовете на Нощната школа се оказаха изненадващо податливи за хора, които се смятаха имунизирани срещу суеверията.

— Накрая свещеникът духвал една свещ, за да покаже, че вещицата няма душа. — Пръстите на вдовицата Бийтън се пресегнаха към пламъка и стиснаха фитила. Светлината угасна и във въздуха се издигна тънка струйка сив дим.

Мъжете бяха хипнотизирани. Дори Матю изглеждаше обезпокоен. Единствените звуци, които се чуваха в стаята, бяха пукането на огъня и непрестанният металически звън на камбанката.

— Истинската вещица може да запали отново огъня, да отвори книгата и да спре звъненето на камбанката. Тя е чудесно същество в очите на Бог. — Вещицата Бийтън направи драматична пауза и мътното й око се завъртя към мен. — Можеш ли да направиш това, момиче?

Когато съвременните вещици навършеха тринайсет години, те бяха представяни пред местната магьосническа общност на церемония, която зловещо напомняше на изпитанието на вдовицата Бийтън. Вещерски камбани звъняха и приветстваха младата вещица, но те по принцип бяха направени от тежко сребро, бяха лъскави и се предаваха от поколение на поколение. Вместо Библия или математически труд внасяха семейната книга със заклинания, която придаваше на случая повече исторически смисъл. Единственият път, когато Сара позволи да се изнесе книгата с магиите на семейство Бишъп от къщата, беше на тринайсетият ми рожден ден. А целта на свещта беше същата. Затова младите вещици от рано тренираха да палят и гасят свещи.

Официалното ми представяне пред магьосническата общност в Мадисън беше истинско бедствие и на него станаха свидетели всичките ми роднини. Две десетилетия по-късно все още сънувах кошмари за свещта, която не искаше да се запали, за книгата, която отказваше да се отвори, и за камбаната, която звънеше за всяка друга вещица, но не и за мен.

— Не съм сигурна — признах си колебливо.

— Опитай — окуражи ме Матю с уверен тон. — Успя да запалиш свещи преди няколко дни.

Беше вярно. Бях запалила тиквените фенери покрай алеята на семейната ни къща на Вси светии. Само че нямах публика, която да види първоначалните ми безплодни опити. А сега очите на Кит и Том ме подканваха, изпълнени с очакване. Почти не усещах погледа на вдовицата Бийтън, но осезателно чувствах познатото хладно внимание на Матю. Кръвта във вените ми се вледени в отговор, сякаш отказваше да генерира огъня, който се изискваше за тази магия. Като се надявах на най-доброто, се съсредоточих върху фитила на свещта и произнесох заклинанието.

Нищо не се случи.

— Отпусни се — промълви Матю. — Ами книгата? Не трябва ли да започнеш от нея?

Като оставим настрана, че правилният ред на действията беше важен в магьосничеството, не знаех откъде да започна с книгата на Евклид. Дали трябваше да се съсредоточа във въздуха, затворен между хартията, или да призова вятър, който да повдигне корицата? Беше ми невъзможно да мисля ясно при непрестанното звънене.

— Може ли да спрете камбанката? — помолих аз, когато тревожността ми се усили.

Вдовицата Бийтън щракна с пръсти и металната камбанка тупна на масата. Звънна за последно, звукът завибрира из стаята и утихна.

— Казах ви вече, господин Ройдън — заяви победоносно вдовицата Бийтън. — Каквито и магии да си мислите, че сте видели, те са били само илюзия, нищо повече. Тази жена няма способности. Селото не бива да се бои от нея.

— Може би се опитва да те вкара в капан, Матю — намеси се Кит. — Бих го предположил за нея. Жените са двулични същества.

И други вещици бяха твърдели същото, което казваше вдовицата Бийтън, и то с подобно задоволство. Изведнъж почувствах силна нужда да й докажа, че греши, и да изтрия всезнайковското изражение от лицето на Кит.

— Не мога да запаля свещта. И никой не ме е учил как да отварям книга или да спра звъненето на камбана. Но ако нямам способности, как ще обясните това? — Наблизо имаше купа с плодове. Свежи, наскоро откъснати от градината дюли пръскаха златисти отблясъци в мрачната стая. Избрах една и я сложих върху дланта си така, че всички да я виждат.

Кожата ми под нея изтръпна, а аз се съсредоточих върху плода. Виждах ясно месестата вътрешност, сякаш дюлята бе направена от стъкло. Затворих очи, тогава се отвори третото ми вещерско око и започна да събира информация. От средата на челото ми изригна мисловна енергия, която се плъзна по ръката ми, през пръстите ми. Беше като коренище на дърво, чиито краища се сплитат в дюлята.

Разгадах една по една тайните на плода. В сърцевината му имаше червей, който прояждаше меката му плът. Вниманието ми бе привлечено от силата, заключена там, топлината плъзна по езика ми и усетих вкуса на слънчевата светлина. Кожата между веждите ми затрептя от удоволствие, докато пиех лъчите на невидимото слънце. Каква мощ, помислих си. Живот. Смърт. Публиката ми изгуби значение за мен. Единственото важно нещо вече беше безкрайното познание, полегнало в дланта ми.

Слънцето отвърна на някаква тиха покана и напусна дюлята, провря се през пръстите ми. Инстинктивно се опитах да се съпротивлявам на настъпващата слънчева светлина и да я задържа там, където й беше мястото — в плода — но дюлята потъмня и се спаружи.

Вещицата Бийтън ахна и развали концентрацията ми. Стреснах се и изпуснах смачкания плод на пода и той се пръсна върху лъснатото дюшеме. Когато погледнах отново, видях Хенри да се кръсти пак. Личеше колко е шокиран по втренчения поглед и бавните автоматични движения на ръката му. Том и Уолтър се бяха взрели в пръстите ми, където тънки нишки слънчева светлина правеха напразни опити да възстановят прекъснатата връзка с плода. Матю хвана треперещите ми длани и скри следите от недисциплинираната ми магическа сила. Ръцете ми все още искряха и аз се опитах да ги отдръпна, за да не го изгоря. Той поклати глава и отказа да ме пусне. Погледът му срещна моя, сякаш за да ми каже, че е достатъчно силен, за да поеме всяка магия, която се изпречи на пътя му. След миг колебание тялото ми се отпусна в прегръдката му.

— Край. Стига толкова — каза той натъртено.

— Мога да вкуся слънчевата светлина, Матю. — Гласът ми бе станал пронизителен от паниката. — Виждам времето, което чака по ъглите.

— Тази жена е омагьосала един кръвопиец. Това е дяволско дело — просъска вдовицата Бийтън. Тя отстъпи внимателно назад, протегнала напред пръсти, за да се пази от надвисналата опасност.

— Няма никакъв дявол в Удсток — повтори настойчиво Том.

— Имате книги със странни знаци и магически заклинания — възрази вдовицата Бийтън и посочи „Елементите“ на Евклид. Добре, че не бе дочула Кит да чете на глас „Доктор Фауст“, помислих си аз.

— Това е математика, а не магия — протестира Том.

— Наричайте го както си искате, но аз видях истината. И вие сте като всички останали, повикахте ме тук, за да ме направите част от мрачните си планове.

— Като кои останали? — попита рязко Матю.

— Учените от университета. Повикаха две вещици от Дънс Тю и им задаваха въпроси. Искаха нашите знания, но осъдиха жените, които ги споделиха с тях. Във Фарингтън точно бе започнала да се формира магьосническа общност, но вещиците се разбягаха, когато привлякоха вниманието на хора като вас. — Магьосническата общност значеше сигурност, закрила, общуване. Без нея една вещица бе много по-уязвима заради завистта и страха на съседите си.

— Никой не се опитва да те изгони от Удсток. — Исках да я успокоя, но само една моя стъпка към нея я накара да се отдръпне още повече.

— В тази къща се е спотаило зло. Всички в селото го знаят. Вчера господин Данфорт изнесе проповед пред паството, предупреди колко е опасно да му позволим да пусне корени.

— Сама съм и съм вещица като теб, нямам семейство, което да ми помогне — казах аз, като се опитвах да пробудя съчувствието й. — Съжали ме, преди някой друг да е открил каква съм.

— Не си като мен и не искам неприятности. Никой не ме съжали, когато селото искаше кръв. Нямах кръвопиец, който да ме пази, нито лордове и придворни господа, които да ми защитят честта.

— Матю — господин Ройдън — няма да позволи на никого да те нарани. — Вдигнах ръка като при клетва.

Вдовицата Бийтън не ми повярва.

— На кръвопийците не може да се има доверие. Какво ще стори селото, ако разбере какъв е наистина Матю Ройдън?

— Това си остава само между нас, вдовице Бийтън — предупредих я аз.

— Откъде си ти, момиче, та вярваш, че една вещица ще приюти друга? Живеем в опасен свят. Никой от нас вече не е в безопасност. — Старицата погледна Матю с омраза. — Хиляди вещици умират, а страхливците от Паството не си мръдват пръста. Защо, кръвопиецо?

— Достатъчно — каза хладно Матю. — Франсоаз, изпрати вдовицата Бийтън.

— Тръгвам си, и то с радост. — Старицата се изправи колкото проядените й кости позволяваха. — Но запомни думите ми, Матю Ройдън. Всяко същество на един ден път оттук подозира, че си жесток звяр, който се храни с кръв. Когато разберат, че си подслонил и вещица, способна на черни магии, Бог ще бъде безмилостен с онези, които са се обърнали срещу Него.

— Сбогом, вдовице Бийтън. — Матю й обърна гръб, но старицата бе твърдо решена последната дума да е нейна.

— Пази се, сестро — извика вдовицата Бийтън, когато си тръгваше. — Прекалено ярка си за това време.

Всички погледи в стаята бяха приковани в мен. Аз трепнах, почувствах се неудобно от това внимание.

— Обяснете — прикани ме Уолтър.

— Даяна не ти дължи обяснение — сряза го Матю.

Уолтър вдигна ръка, за да помоли мълчаливо за примирие.

— Какво се случи? — попита Матю с по-мек тон. Очевидно дължах обяснение и на него.

— Точно каквото предвидих: уплашихме вдовицата Бийтън. Сега тя ще направи всичко възможно, за да се дистанцира от нас.

— Можехме лесно да я убедим. Правил съм й много услуги — промърмори Матю.

— Защо не й каза каква съм ти? — попитах тихо.

— Вероятно по същата причина, поради която ти не си ми казала какво можеш да правиш с обикновени плодове от градината — отвърна той и ме хвана за лакътя. Сетне се обърна към приятелите си: — Трябва да поговоря с жена си. Насаме. — И ме изведе навън.

— Значи сега отново съм ти жена! — възкликнах и издърпах ръка от хватката му.

— Никога не си преставала да бъдеш моя жена. Но не всички е нужно да знаят подробности от личния ни живот. А сега ми кажи какво се случи — настоя той, застанал до грижливо подрязан чимшир в градината.

— Беше прав, магическите ми способности се променят. — Извърнах поглед. — Нещо подобно се случи с цветята в спалнята ни. Когато ги подреждах, усетих вкуса на пръстта и въздуха, които са ги карали да растат. И те загинаха от докосването ми. Опитах се да върна слънчевата светлина в плода. Но тя не ми се подчиняваше.

— Поведението на вдовицата Бийтън трябваше да отключи вещерски вятър, защото се чувстваше в капан, или вещерски огън, защото беше в опасност. Може би пътуването през времето е увредило магическата ти сила — предположи Матю и се намръщи.

Прехапах устни.

— Не биваше да си изпускам нервите и да й показвам какво мога.

— Тя веднага разбра, че имаш способности. Миризмата на страха й изпълваше цялата стая. — Очите му станаха сериозни. — Може би беше прекалено рано да те показвам на непозната.

Но вече беше късно за съжаления.

Нощната школа се появи на прозорците. Бледите им лица бяха притиснати в стъклото и приличаха на звезди от безименно съзвездие.

— Влагата ще й развали тоалета, Матю, а той е единственият, в който изглежда прилично — скара му се Джордж. Елфическото лице на Том надникна над рамото му.

— Изключително много се забавлявах! — извика Кит, след като отвори друг прозорец с такава сила, че стъклата му се раздрънчаха. — Тази старица е идеалната вещица. Ще използвам вдовицата Бийтън в някоя от пиесите си. Видя ли какво може да направи с най-обикновена камбанка?

— Миналият ти опит с вещици все още се помни, Матю — изтъкна Уолтър, чиито стъпки хрущяха по чакъла. Двамата с Хенри бяха излезли навън при нас. — Тя ще се разприказва. Жени като вдовицата Бийтън винаги го правят.

— Ако се раздрънка за теб, Мат, дали наистина ще имаме причина за тревога? — попита тревожно Хенри.

— Ние сме свръхестествени същества, Хал, в свят, населен с хора. Винаги има причина за тревога — отвърна мрачно Матю.

Бележки

[1] Тя е тук (фр.). — Б.пр.

[2] Портокал, покрит със сушени цветчета от подправката карамфил, е бил разпространен освежител за въздух по онова време, с който се потискали лошите миризми. — Б.пр.

[3] Външността лъже (лат.). — Б.пр.