Дебора Харкнес
Нощна сянка (12)

12.

Сватбата, която Филип бе планирал за нас, трябваше да продължи три дни. От петък до неделя персоналът на замъка, селяните и всички в околност от няколко мили трябваше да участват в нещо, което той настояваше, че е малко семейно празненство.

— Отдавна не е имало сватба тук, а и зимата е мрачно време. Дължим го на селото. — Така Филип отклони възраженията ни. Готвачът също се раздразни, когато Матю му каза, че не е редно да се организират три пиршества в последния момент, след като складовете за храна бяха опразнени и християните постеха. „Добре де, бушува война и има пост, но това не са причини да се отказваме от празненство“, сопна му се готвачът.

Цялото домакинство беше на крак и никой не искаше нашата помощ, така че с Матю бяхме оставени на мира.

— Какво включва тази брачна церемония? — чудех се аз, докато лежахме пред огъня в библиотеката. Бях облечена в сватбените подаръци на Матю: една от ризите му, която се спускаше до коленете ми, и чифт стари чорапи. Всеки от тях бе разрязан в горната част и след това бяха зашити заедно, така че смътно наподобяваха клин, само че без ластика горе. Бяха привързани на кръста с тесен кожен колан, направен от парче стара юзда, която Матю откри в конюшните. Това беше най-удобното ми облекло от Вси светии насам и Матю, който напоследък не бе виждал много краката ми, не можеше да откъсне очи от тях.

— Нямам представа, mon coeur. Никога досега не съм присъствал на древногръцка сватба. — Пръстите му се плъзнаха по вдлъбнатината зад коляното ми.

— Със сигурност свещеникът няма да позволи Филип да направи нещо откровено езическо. Истинската церемония трябва да е католическа.

— Семейството никога не поставя „трябва“ и „Филип“ в едно изречение. Това винаги завършва зле. — Матю ме целуна по бедрото.

— Поне тази вечер ще има най-обикновено пиршество. Сигурно ще мога да го преживея без особени проблеми. — Въздъхнах и подпрях глава на ръцете си. — Бащата на младоженеца обикновено плаща вечерята на репетицията. Предполагам, че Филип прави нещо подобно в общи линии.

Матю се засмя.

— Направо същото, щом менюто съдържа змиорка на скара и позлатен паун. Но пък Филип успя да стане не само баща на младоженеца, но и на булката.

— Все още не разбирам защо трябва да вдигаме толкова шум. — Сара и Ем не бяха се бракосъчетали със специални церемонии. Просто старейшина от вещерското общество в Мадисън им бе завързал ръцете с панделка. Като се обърнех назад, това ми напомняше за клетвите, които с Матю си разменихме, преди да тръгнем да пътуваме през времето: беше просто, интимно и бързо.

— Сватбите не се правят заради булката и младоженеца. Повечето двойки биха били доволни да останат насаме, както направихме ние, да си кажат няколко думи и да отидат на ваканция. Сватбата е ритуал на прехода за общността. — Матю се преобърна по гръб. А аз се подпрях на лакти.

— Това е просто един кух ритуал.

— Няма такова нещо — намръщи се Матю. — Но щом не ти понася, трябва да го кажеш.

— Не, не. Нека Филип си организира сватбата. Просто е малко… натоварващо.

— Сигурно ти се иска Сара и Емили да са тук и да споделят момента с нас.

— Ако бяха, щяха да са изненадани, че не съм избягала с теб. Известна съм с това, че обичам самотата. Преди си мислех, че и ти си такъв.

— Аз ли? — Матю се разсмя. — Освен по телевизията и във филмите, вампирите рядко остават сами. Предпочитаме компанията на други хора. Дори на вещиците, стига да не се прекалява с нея. — И ме целуна, за да ми го докаже.

— Ако тази сватба се организираше в Ню Хейвън, кого щеше да поканиш? — попита ме той малко по-късно.

— Сара и Ем, разбира се. Приятеля ми Крис. — Прехапах устни. — Може би и шефа на катедрата ми. — Настъпи тишина.

— Само тях? — Матю беше втрещен.

— Нямам много приятели. — Станах неспокойна и се изправих на крака. — Мисля, че огънят угасва.

Матю ме дръпна обратно долу.

— Нищо му няма на огъня. Е, сега ще имаш премного приятели и роднини.

Споменаването на семейството беше реплика, която очаквах. Очите ми се плъзнаха към раклата в края на леглото. Вътре, между чистите чаршафи, бе скрита кутията на Март.

— Има нещо, което трябва да обсъдим. — Този път той ме остави да стана, без да ме спира. Извадих кутията.

— Какво е това? — попита Матю и се намръщи.

— Билките на Март, от които вари чай. Намерих ги в дестилационната.

— Разбирам. И пила ли си от тях? — попита ме той остро.

— Разбира се, че не. Дали да имаме деца или не — не може да е само мое решение. — Когато отворих капака, прашният аромат на сушени билки изпълни въздуха.

— Независимо какво казаха Маркъс и Мириам в Ню Йорк, няма никакви доказателства, че с теб не можем да имаме деца. А билковите контрацептиви като тези може да имат неприятни странични ефекти — каза Матю хладно и професионално.

— Да допуснем, че някой твой научен тест покаже, че можем да имаме деца. Тогава ще искаш ли да пия от този чай?

— Не може да се вярва много на сместа на Март. — Матю извърна поглед.

— Добре. А какви са алтернативите? — попитах.

— Въздържание. Отдръпване. Има и презервативи, макар че и на тях не може да се разчита. Особено на сегашните. — Матю беше прав. Кондомите от 16-и век бяха направени от лен, кожа или животински черва.

— А ако някой от тези методи все пак беше надежден? — Търпението ми се изчерпваше.

— Ако… ако… успеем да заченем дете, ще е чудо, и затова никоя форма на контрацепция не би била ефективна.

— В Париж не си си губил времето, без значение какво казва баща ти. Това бе спор, достоен за средновековен теолог. — Преди да затворя кутията, ръцете на Матю покриха моите.

— Ако можехме да заченем дете и ако този чай вършеше работа, пак бих искал да го оставиш в дестилационната.

— Дори ако има вероятност да предадеш неистовата си кръвожадност на още едно дете? — Насилих се да бъда честна с него, въпреки че думите ми щяха да го наранят.

— Да. — Матю помисли, преди да продължи: — Когато изучавам моделите на изчезването ни и виждам лабораторни доказателства, че видът ни умира, бъдещето ми изглежда безнадеждно. Но ако забележа и една хромозомна промяна или открия неочакван потомък на кръвна линия, която съм смятал за затрита, усещането за неизбежно разрушение изчезва. Сега се чувствам по същия начин. — Обикновено имах проблеми, когато Матю заемеше позата на обективен учен, но не и този път. Той взе кутията от ръцете ми. — Ами ти?

Опитвах се да взема това решение от седмици, откакто Мириам и Маркъс се появиха в къщата на леля Сара с моите ДНК резултати и за първи път повдигнаха въпроса за деца. Бях сигурна в бъдещето си с Матю, но не толкова за нещата, които това бъдеще можеше да включва.

— Ще ми се да имах повече време да реша. — Като че ли тази фраза започваше да се превръща в запазената ми марка. — Ако все още бяхме в 21-ви век, щях да пия противозачатъчните, които ти ми предписа. — Поколебах се. — Но дори и да го правех, нямаше да съм сигурна, че хапчетата биха ни свършили работа.

Матю все още чакаше отговора ми.

— Когато забих камата на Филип в Шампие, единственото, за което можех да мисля, беше, че той ще ми отнеме мислите и спомените, и няма да бъда същата, когато се върна в моето време. Но дори да трябва да се върнем точно в тази минута, пак ще сме различни хора. След всички тези места, на които бяхме, хората, които срещнахме, тайните, които споделихме — вече не съм същата Даяна Бишъп и ти не си същият Матю Клермон. А едно бебе ще ни промени още повече.

— Значи предпочиташ да се предпазиш от забременяване — каза той внимателно.

— Не съм сигурна.

— Значи отговорът ти е „да“. Щом не си сигурна дали искаш да си родител, трябва да ползваме наличните контрацептиви — заяви твърдо Матю. Брадичката му също издаваше категоричност.

— Напротив, искам да стана родител. Дори съм изненадана колко много, ако искаш да знаеш. — Притиснах пръсти в слепоочията си. — Харесва ми идеята ти и аз да отглеждаме дете. Но ми се струва прекалено рано.

— Рано е. Значи ще направим каквото трябва, за да ограничим възможностите да забременееш, докато се почувстваш готова, ако изобщо се почувстван! Но не се надявай много. Науката е ясна, Даяна. Вампирите се възпроизвеждат чрез възкресението, не чрез прокреация. Нашата връзка трябва да е различна, но не сме чак толкова специални, че да променим биологични закони на хиляди години.

— Картината с алхимичната сватба в Ашмол 782 се отнася за нас. Знам го. И Мириам беше права. Следващата стъпка в процеса на алхимичната трансформация след женитбата на златото и среброто е зачатието.

— Зачатие ли? — попита провлачено Филип от вратата. Ботушите му изскръцнаха, когато се отгласна от рамката. — Никой не е споменавал тази възможност.

— Защото е невъзможна. Правил съм секс и с други топлокръвни жени и те никога не са забременявали. Изображението на алхимичната сватба може и да е послание, както казва Даяна, но шансовете да се превърне в реалност са малки. — Матю поклати глава. — Никога никой кръвопиец не е създавал такова дете.

— Никога е дълго време, Матю, както вече ти казах. Колкото до това, че е невъзможно — ходя по тази земя още отпреди човешката памет и съм виждал неща, които по-късни поколения отхвърлиха като митове. Някога имаше същества, които плуваха като риби в морето, и други, които размахваха светкавици вместо мечове. Вече ги няма, заменени са от нови. „Промяната е единственото постоянно нещо на този свят.“

— Хераклит — промърморих аз.

— Най-мъдрият от всички — каза Филип, доволен, че съм познала цитата. — Боговете обичат да ни изненадват, когато станем самодоволни. Това е любимото им забавление. — Огледа необичайния ми тоалет. — Защо си облякла ризата и чорапите на Матю?

— Той ми ги даде. Подобни дрехи носим в моето време и Матю искаше да ми е удобно. Мисля, че сам е зашил чорапите един за друг. — Завъртях се, за да покажа ансамбъла. — Кой да знае, че мъжете от семейство Дьо Клермон могат да въртят игла, дори да направят прав шев?

— Да не мислиш, че Изабо ни е кърпила скъсаните дрехи, когато сме се връщали от битки?

Представата как Изабо шие тихо и чака мъжете да се приберат у дома, ме накара да се изкикотя.

— Едва ли.

— Виждам, че си я опознала добре. Щом си решила да се обличаш като момче, сложи си поне панталони. Ако свещеникът те види, сърцето му ще спре и ще трябва да отложим утрешната церемония.

— Но аз няма да излизам навън — казах и се намръщих.

— Искам да те заведа на едно място, свято за старите богове, преди да се ожените. Не е далеч — додаде Филип, когато Матю пое дъх, за да възрази. — И искам да бъдем сами, Matthaios.

— Ще се срещнем в конюшните — съгласих се без колебание. Известно време на чист въздух щеше да ми даде желаната възможност да си проветря главата.

Излязох и се насладих на щипането на студа по бузите и зимното спокойствие на провинциалния пейзаж. Скоро с Филип стигнахме до върха на хълм, който беше по-плосък от повечето заоблени хребети край Сет-Тур. В земята бяха забити продълговати камъни. Направи ми впечатление, че са странно симетрични. Макар и да бяха стари и обрасли, си личеше, че не са естествено появили се. Бяха дело на човешка ръка.

Филип слезе от коня си и ми направи знак да сторя същото. След като скочих на земята, той ме хвана за лакътя и ме преведе през две странни купчини към равна, покрита със сняг повърхност. Девствената й белота бе нарушена само от следи на диви животни — сърцевидните копита на елени, петпръстите следи от мечки, комбинация от триъгълни и овални форми на вълчата лапа.

— Какво е това място? — попитах приглушено.

— Някога тук се е издигал храм, посветен на Диана. От него се откривала гледка към горите и равнините, в които обичали да тичат елени. Тези, които почитали богинята, садели наоколо сред местните дъбове и елши свещени кипариси, които да пазят мястото. — Филип посочи тънката зелена ограда. — Исках да те доведа тук, защото като бях дете, много преди да стана кръвопиец, булките идваха в храм като този преди сватбата си и правеха жертвоприношение за богинята. Тогава я наричахме Артемида.

— Жертвоприношение? — Устата ми пресъхна. Бяхме преживели достатъчно кръвопролития.

— Без значение колко се променяме, важно е да помним миналото и да го почитаме. — Филип ми подаде нож и кесия, чието съдържание мърдаше и звънтеше. — Също така е мъдро да поправим старите злини. Богинята невинаги е била доволна от действията ми. Искам да се уверя, че Артемида ще получи полагащото й се, преди синът ми да се ожени утре. С ножа ще отрежеш кичур от косата си. Тя е символ на девствеността и е обичаен дар. Парите са символ на цената ти. — Гласът на Филип се снижи до заговорнически шепот. — Заслужаваш повече, но трябваше да оставя достатъчно и за бога на Матю.

Филип ме заведе до малък пиедестал в средата на срутената постройка. Върху него имаше най-различни предмети — дървена кукла, детска обувка, купа с мокро жито, покрито с тънък слой сняг.

— Изненадана съм, че хората продължават да идват тук — казах.

— Из цяла Франция жените все още се покланят пред пълната луна. Подобни навици умират трудно, особено онези, които са пазели хората в тежки времена. — Филип пристъпи към импровизирания олтар. Не се поклони, не коленичи, не направи нищо от познатите жестове на уважение към божеството, но когато заговори, гласът му бе толкова тих, че се напрягах, за да го чуя. Не разбирах почти нищо от странната смесица от гръцки и английски. Но тържествените му намерения бяха очевидни.

— Артемида Агротера, прочута ловджийке, Алкид Леонтотим те умолява да покровителстваш това дете Даяна. Артемида Ликейска, вълчице, защитавай я по всякакъв начин. Артемида Патроя, богиньо на моите предци, благослови я с деца, за да се продължи родът ми.

Родът на Филип. Вече бях част от него, както чрез брака си, така и чрез кръвната клетва.

— Артемида Фосфорос, дай й светлината на мъдростта си, когато е в тъма. Артемида Упис, наглеждай своята съименничка по пътя й през този свят. — Филип приключи с молитвата и ми направи знак да се приближа.

След като внимателно поставих кесията с монети до детската обувка, вдигнах ръка и издърпах кичур от тила си. Ножът беше остър и лесно отряза къдрицата с едно движение.

Стояхме мълчаливо в слабата следобедна светлина. Почувствах под краката си взрив от енергия. Богинята беше тук. За миг си представих храма такъв, какъвто е бил някога — блед, блестящ, цял. Погледнах крадешком към Филип. Бе загърнал раменете си с меча кожа и с нея приличаше на дивашки спомен от отминал свят. Сякаш чакаше нещо. Бял елен с извити рога си проправи път през кипарисите и спря. От ноздрите му излизаше пара. С тихи стъпки тръгна към мен. Огромните му кафяви очи бяха предизвикателни. Доближи се достатъчно, за да видя острите ръбове на рогата му. Еленът погледна надменно Филип и изрева. Един звяр поздрави друг.

— Σας ευχαριστω^[1] — каза Филип и сложи ръка на сърцето си. Обърна се към мен. — Артемида е приела даровете ти. Вече можем да си вървим.

 

 

Матю се бе ослушвал за нас и ни чакаше с несигурно изражение във вътрешния двор.

— Приготви се за празненството — предложи Филип, щом скочих от коня. — Гостите ни скоро ще започнат да пристигат.

Хвърлих на Матю една усмивка, която се надявах, че излъчва увереност, и се качих горе. Когато се стъмни, шумът и раздвижването ми подсказаха, че замъкът вече се пълни с хора. Скоро Катрин и Жоан дойдоха да ме облекат. Роклята, която поставиха на леглото, далеч надминаваше най-изящните дрехи, които бях носила досега. Тъмнозеленият плат ми напомняше за кипарисите край храма, а не толкова на зелениката, с която бе украсен замъкът за гостите. Сребристите дъбови листа, избродирани по корсажа, отразяваха светлината от свещите както рогата на елена улавяха лъчите на залязващото слънце.

Очите на момичетата грейнаха, когато свършиха. Успях само да зърна в огледалото от излъскано сребро на Луиза косата си — завита на букли и сплетена на плитки. Но израженията им показваха, че вече наистина приличам на булка.

— Bien^[2] — тихо измърка Жоан.

Катрин отвори тържествено вратата и сребърните нишки в роклята оживяха под светлината от факлите в коридора. Затаих дъх, докато чаках реакцията на Матю.

— Исусе — възкликна той поразен. — Красива си, mon coeur! — Хвана ръцете ми и ги вдигна, за да ме разгледа по-добре. — Мили боже, да не би да носиш много комплекти ръкави?

— Мисля, че са три — отвърнах през смях. Носех ленена риза с прилепнали дантелени маншети, плътни зелени ръкави в тон с корсажа и полата и огромни бухнали ръкави от зелена коприна, които падаха от раменете ми и бяха прихванати на лактите и китките. Жоан, която миналата година беше ходила в Париж да прислужва на Луиза, ме увери, че тоалетът е по последна мода.

— Но как да те целуна през толкова много прегради? — Той прокара пръст по шията ми. Плисираната ми яка, която стърчеше цели десет сантиметра, потрепна в отговор.

— Ако я смачкаш, Жоан ще получи удар — промърморих аз, когато той внимателно обхвана лицето ми в длани. Беше използвала уред, подобен на маша за коса, с който да нагъне на осморки метри лен. Беше й отнело часове.

— Не се страхувай. Аз съм лекар. — Матю се наведе и притисна устни в моите. — Нито едно плисе не е развалено.

Ален тихо се покашля.

— Чакат ви.

— Матю — казах и го хванах за ръката. — Трябва да ти кажа нещо.

Той направи знак на Ален, че искаме да останем сами в коридора.

— Какво има? — попита неспокойно.

— Пратих Катрин да прибере билките на Март в дестилационната. — Тази стъпка в неизвестното беше по-голяма от онази, която направих в хамбара на Сара, за да ни доведа тук.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм — отвърнах и си спомних думите на Филип в храма.

 

 

Влизането ни в залата бе посрещнато с шепот и коси погледи. Промяната във външния ми вид бе забелязана и одобрителните кимания ми дадоха да разбера, че най-накрая изглеждах като жена, достойна да се омъжи за милорд.

— Ето ги — изрева Филип от обичайната семейна маса. Някой започна да ръкопляска и скоро залата заехтя. Усмивката на Матю отначало бе плаха, но с увеличаването на шума тя се разтегна още повече и се изпълни с гордост.

Сложиха ни да седнем на почетните места от двете страни на Филип, който махна да сервират първото ястие и подкани музикантите да свирят. Предложиха ми по малко от всичко, което готвачът бе приготвил. Имаше десетки ястия: супа от нахут, змиорка на скара, вкусно пюре от леща, осолена треска в чеснов сос, цяла риба, която плуваше в море от желе с листенца лавандула и розмарин, които представляваха водораслите. Филип обясни, че менюто е било обект на разгорещени обсъждания между готвача и селския свещеник. След няколко разменени гостувания, двамата най-накрая се договорили, че днешното меню трябва строго да се придържа към петъчните забрани на месо, мляко и сирене, но утрешния банкет ще бъде екстравагантен и без ограничения.

Както подобава на младоженец, порциите на Матю бяха по-големи от моите — което бе напълно ненужно, защото не ядяхме нищо и пиехме малко. Мъжете на близките маси се шегуваха с него, че трябва да събере сили за предстоящите изпитания.

Когато потече подсладеното греяно вино с подправки и започнаха да раздават вкусни карамелизирани с мед ядки, коментарите им станаха откровено нецензурни, а отговорите на Матю също толкова солени. За щастие повечето съвети и обиди бяха на езици, които не разбирах, ала Филип въпреки това от време на време покриваше ушите ми с длани.

Духът ми се повдигна, когато музиката се усили. Тази вечер Матю не приличаше на вампир на хиляда и петстотин години, а на обикновен младоженец в навечерието на сватбата си: смутен, доволен и малко тревожен. Беше мъжът, когото обичах, и сърцето ми спираше за миг всеки път, когато ме погледнеше.

Запяха, когато готвачът сервира и последната селекция вина и сладкиши с резене и кардамон. Мъж в отсрещния край на залата поде песен с дълбокия си бас, съседите му също се включиха. Скоро се присъединиха и всички останали и толкова тропаха с крака и пляскаха с ръце, че музикантите едвам се чуваха.

Докато гостите подхващаха все нови и нови песни, Филип обиколи масите и поздрави всички по име. Хвърляше бебета във въздуха, питаше за животните, слушаше внимателно старците да изреждат болежките си.

— Погледни го — промълви Матю и ме хвана за ръката. — Как Филип успява да накара всеки един от тях да се чувства най-специалният гост в залата?

— Ти ми кажи — отвърнах през смях. Когато той ме погледна объркано, поклатих глава. — Та ти си точно същият. За да покориш една зала, трябва само да влезеш в нея.

— Ако искаш герой като Филип, ще те разочаровам — каза той.

Обгърнах лицето му с длани.

— Бих искала да имам магия, с която да те накарам да се видиш както те виждат другите, тогава бих ти я направила като сватбен подарък.

— Ако се съди по отражението в очите ти, съм си все същият. Малко нервен може би, като се има предвид какво току-що ми сподели Гийом за плътските апетити на по-зрелите жени — пошегува се Матю в опит да ме забавлява. Но не се получи.

— Ако не виждаш в очите ми истински водач, значи не гледаш внимателно. — Лицата ни бяха толкова близо, че можех да помириша дъха му. Без да мисля, го придърпах към себе си. Филип се опита да му каже, че заслужава да бъде обичан. Може би целувката щеше да е по-убедителна.

В далечината чух викове и още ръкопляскания. После и дюдюкане.

— Остави нещо, което момичето утре да очаква, Matthaios, иначе може и да не дойде в църквата! — извика Филип и предизвика още смях. С Матю се отдръпнахме, засрамени, но щастливи. Огледах залата и видях бащата на Матю край огнището да настройва инструмент със седем струни. Матю ми каза, че се нарича кифара. Всички притихнаха в очакване.

— Когато бях малък, винаги в края на пиршествата се разказваха истории за герои и воини. — Филип дръпна струните и се разля порой от звуци. — Героите се влюбват също като останалите мъже. — Продължи да свири и да омайва публиката с ритъм и думи. — Герой с тъмна коса и зелени очи на име Пелей напуснал дома си да си търси късмета. Бил роден в място, подобно на Сен Люсиен, скрито в планината, но той отдавна мечтаел за море и приключения по чужди земи. Събрал приятелите си и всички заедно тръгнали на пътешествие през световния океан. Един ден пристигнали на остров, прочут с красивите си жени и силните магии, които те владеели. — С Матю се спогледахме. Дълбокият глас на Филип изпя следващите редове:

„Времената бяха много по-щастливи,

за тях копнеят днес мъжете.

В онези славни дни боговете раждаха герои,

на тях е посветена вълшебната ми песен.“

Залата беше като хипнотизирана от неземния бас на Филип.

— Там Пелей видял за първи път Тетида, дъщерята на морския старец Нерей, който не можел да лъже и предсказвал бъдещето. От баща си тя имала дарбата да пророкува и можела да се превръща в течаща вода, в буен огън и въздух. Въпреки че била красива, никой не я искал за съпруга, защото оракул предсказал, че синът й ще е по-силен от баща си. Пелей се влюбил в Тетида въпреки пророчеството. Но за да се ожени за такава жена, трябвало да е достатъчно силен, за да я задържи, докато тя се превръща от една стихия в друга. Пелей отвел Тетида от острова и я заключил в сърцето си, докато тя ставала ту змия, ту лъвица. Когато отново се превърнала в жена, той я завел у дома и двамата се оженили.

— А детето? Наистина ли синът на Тетида унищожил Пелей, както гласяло пророчеството? — прошепна една жена, когато Филип млъкна, но пръстите му продължиха да дърпат струните на кифарата.

— Синът на Пелей и Тетида бил велик герой, воин с благословен живот и благословена смърт. Наричал се Ахил. — Филип се усмихна на жената. — Но това е история за друга вечер.

Бях доволна, че баща му не разказа всичко за сватбата и началото на Троянската война. И дори още по-щастлива, че не спомена нищо за младостта на Ахил: за ужасните магии, с които майка му се опитвала да го направи безсмъртен като нея, и за неконтролируемия гняв на младия мъж, който причинявал много повече проблеми от прочутата му пета.

— Това е просто легенда — прошепна ми Матю, когато усети нервността ми. Но най-често най-важните истории се оказваха тези, разказвани отново и отново, точно както изтърканите ритуали за почест, брак и семейство бяха най-свети за хората, макар да се правеха, че ги пренебрегват.

— Утре е важен ден, за който всички копнеехме.

Филип стана с кифарата в ръце.

— По традиция булката и младоженецът остават разделени до сватбата.

Още един ритуал — последна кратка раздяла преди цял живот заедно.

— Но булката може да даде на младоженеца някакъв знак за обич, за да е сигурна, че няма да я забрави в самотните часове на нощта — добави Филип и очите му палаво просветнаха.

Матю и аз станахме. Пригладих полата си, но вниманието ми бе привлечено от неговия дублет. Забелязах, че шевовете са изключително фини, малки и равни. Нежни пръсти повдигнаха брадичката ми и аз потънах в хармонията от меки извивки и остри ъгли по лицето на Матю. Докато се гледахме, вече нямахме никакво усещане, че играем театър. Стояхме насред залата, заобиколени от гости, но целувката ни беше магия, която ни отнесе в наш собствен интимен свят.

— Ще се видим утре следобед — прошепна Матю до устните ми, когато се отделихме.

— Ще съм онази с воала. — Повечето булки не носеха воали през 16-ти век, но те бяха древен обичай и Филип бе заявил, че няма да позволи негова дъщеря да влезе незабулена в църква.

— Ще те позная навсякъде — отвърна той и ми се усмихна ослепително, — със или без воал.

Очите му трепнаха, когато Ален ме изведе. Усещах хладното им немигащо докосване дълго след като напуснах залата.

 

 

На следващия ден Катрин и Жоан бяха толкова тихи, че задрямах, докато изпълняваха сутрешните си задължения. Слънцето бе почти напълно изгряло, когато те най-накрая дръпнаха балдахина и обявиха, че е време за ваната ми.

В стаята ми влезе цяла процесия от жени с кани, които бъбреха като свраки и пълнеха огромна медна вана, която подозирах, че основно се ползва за направата на вино или сайдер. Но водата беше топла, като от съвременен водопровод, а медният съд задържаше прекрасната топлина, така че нямах намерение да издребнявам. Простенах от удоволствие, когато се потопих под повърхността.

Жените ме оставиха да се накисна. Забелязах, че малкото ми вещи — книги, бележките ми по алхимия и записаните окситански изрази — бяха изчезнали. Както и дългата ниска ракла, в която държах дрехите си. Попитах Катрин, а тя ми обясни, че всичко е преместено в покоите на милорд в другия край на замъка.

Вече не бях предполагаемата дъщеря на Филип, а съпругата на Матю. Собствеността ми бе преместена според новото ми положение.

Верни на дълга си, Катрин и Жоан ме извадиха от ваната и ме подсушиха. Всичко това се случи, докато часовникът удари един. Наглеждаше ги Мари, най-добрата шивачка в Сен Люсиен, която бе дошла да довърши последните детайли по работата си. Приносът на селския шивач мосю Бофий към сватбената ми рокля не получи признание.

Ако трябва да бъда честна към Мари, La Robe^[3] (мислех за тоалета си само на френски и винаги с главни букви) беше впечатляваща. Как бе успяла да я ушие за толкова кратко време бе дълбоко пазена тайна, макар да подозирах, че всяка жена в околността й бе помогнала поне с един бод. Преди Филип да обяви, че ще се омъжвам, планирахме сравнително семпла рокля от тежка кремава коприна. Настоявах само за един чифт ръкави, не два, и висока яка, която да ме пази от зимния студ. Казах на Мари, че няма нужда да си създава главоболия с бродерии. Също така отказах и ужасната клетка за птици, която щеше да поддържа полата ми разперена във всички посоки.

Мари се възползва от езиковите недоразумения, впрегна творческата си мисъл и измени първоначалния модел много преди Филип да й каже къде и кога ще бъде обличана роклята. След това нищо не можеше да я удържи.

— Marie, La Robe est belle^[4] — казах й и погладих избродираната коприна. Стилизирани рогове на изобилието, познатите символи на богатството и плодородието, бяха извезани със златни, черни и розови конци. Имаше розети и клонки с листа, а шевици обточваха и двата чифта ръкави. Същите шевици украсяваха и корсажа в сложни комбинации от спирали, луни и звезди. На рамото имах квадратни декоративни капачета, които скриваха връзките, привързващи ръкавите към корсажа. Въпреки сложните орнаменти корсажът беше елегантен и ми ставаше идеално, а желанията ми относно кринолина поне бяха почетени. Богатството на полата идваше от многото плат, а не от устройството за повдигане под нея. Единственото, което носех под фустата, беше платнена поличка върху ханша и копринени чорапи.

— Линиите са категорични и много семпли — увери ме Мари и подръпна корсажа, за да го нагласи по-добре.

Жените бяха почти приключили с прическата ми, когато на вратата се почука. Катрин се втурна да отвори и обърна кошницата с кърпите.

Беше Филип, който изглеждаше великолепно в кафявия си костюм. Ален надничаше зад него. Бащата на Матю зяпна.

— Даяна? — Гласът му не звучеше много уверено.

— Какво? Нещо не е наред ли? — Огледах роклята си и тревожно опипах косата. — Няма достатъчно голямо огледало, за да се видя…

— Красива си, а лицето на Матю, когато те види, ще ти го каже по-убедително от всяко огледало — заяви решително Филип.

— А ти си ласкател, Филип дьо Клермон — отвърнах през смях. — Какво има тогава?

— Дойдох да ти връча сватбените подаръци. — Филип протегна ръка и Ален постави в дланта му голяма кадифена торбичка. — Боя се, че нямаше време да поръчам нещо специално. Това са семейни бижута.

И той изсипа съдържанието на торбичката в ръката си. От шепата му изригна вулкан от светлина: злато, диаманти, сапфири. Ахнах. Но в кадифето бяха скрити още скъпоценности, сред които наниз перли, няколко полумесеца, украсени с опали, и острие на стрела с необичайна форма и загладени от времето ръбове.

— За какво са? — попитах учудено.

— За да ги носиш, разбира се — отвърна Филип и се засмя. — Огърлицата беше моя, но след като видях роклята на Мари, си помислих, че жълтите диаманти и сапфирите ще са съвсем на място за нея. Старомодна е и някой би казал, че е прекалено мъжка за една булка, но ще стои добре на раменете ти. Първоначално в средата висеше кръст, но помислих, че ще предпочетеш на негово място стрелата.

— Не знам какви са тези цветя. — Изящните жълти цветчета ми приличаха на фрезии, които се редуваха със златни хералдически лилии, украсени със сапфири.

— Planta genista. На английски се нарича жълтуга. Анжуйската династия я ползва за своя емблема.

Плантагенетите, най-могъщата кралска династия в английската история. Плантагенетите бяха разширили Уестминстърското абатство, бяха подписали Магна Харта, основали парламента и подкрепяли основаването на университетите в Оксфорд и Кембридж. Бяха се били в кръстоносните походи и в Стогодишната война с Франция. И един от тях бе дал тази огърлица на Филип като знак на кралско благоразположение. Нищо друго не можеше да обясни великолепието.

— Филип, не бих могла… — Възраженията ми бяха прекъснати, когато той подаде бижутата на Катрин и ми сложи огърлицата. Жената, която ме гледаше от мътното огледало, беше толкова съвременна историчка, колкото и Матю бе съвременен лекар. — О! — възкликнах аз очарована.

— Направо ми спира дъхът — съгласи се той. Лицето му се смекчи и по него се изписа съжаление. — Ще ми се и Изабо да е тук, за да те види и да стане свидетел на щастието на Матю.

— Някой ден ще й разкажа всичко — обещах тихо и срещнах погледа му в огледалото, докато Катрин закрепяше стрелата отпред и увиваше наниза перли в косата ми. — Ще се грижа добре за бижутата тази вечер и ще ти ги върна сутринта.

— Те вече са твои, Даяна, прави каквото искаш с тях. Както и с това. — Филип свали друга кесия от колана си, този път направена от кожа, и ми я подаде.

Беше тежка. Много тежка.

— Жените в нашето семейство имат собствени финанси. Изабо настоя за това. Всички монети тук са английски и френски. Не са ценни колкото венецианските дукати, но когато ги харчиш, хората ще задават по-малко въпроси. Ако имаш нужда от още, само трябва да поискаш от Уолтър или от друг член на братството.

Когато пристигнах във Франция, бях напълно зависима от Матю. След малко повече от седмица вече се бях научила как да се държа, да разговарям, да управлявам домакинство, да дестилирам спирт от вино. А сега имах и собствено богатство и Филип дьо Клермон ме бе обявил публично за своя дъщеря.

— Благодаря ти за всичко — казах тихо. — Не мислех, че ме искаш за своя снаха.

— Може би отначало — не. Но дори и старците си променят мнението. — Той ми се усмихна широко. — А накрая винаги получавам каквото искам.

Жените ме завиха в наметало. В последния момент Катрин и Жоан сложиха воал от прозрачна коприна на главата ми и го закрепиха за косата с опаловите полумесеци, които имаха малки скрити зъбчета на задната си страна.

Тома и Етиен, които вече се смятаха за мои лични любимци, затичаха пред нас през замъка и обявиха пристигането ни, крещейки с цяло гърло. Скоро образувахме процесия, която пое в мрака към църквата. Вероятно в камбанарията вече имаше някой и когато ни забеляза, започна да бие камбаните.

Поколебах се, когато стигнахме до църквата. Цялото село се бе събрало пред портите й начело със свещеника. Потърсих Матю и го видях да стои на най-горното стъпало на ниската стълба. Въпреки прозрачния воал усещах погледа му. В този момент бяхме като слънцето и луната, не се интересувахме от времето, разстоянието и разликите. Имаше значение само нашето отношение един към друг.

Повдигнах полата си и тръгнах към него. Краткото изкачване на стълбите ми се стори вечно. Дали времето играеше такива номера на всички булки, почудих се, или само на вещиците?

Свещеникът грейна към мен от вратата, но не ни пусна веднага в църквата. Стискаше книга, ала не я отваряше. Аз се намръщих объркана.

— Добре ли си, mon coeur? — прошепна Матю.

— Не трябва ли да влизаме?

— Венчавките се правят на входа на църквата, за да се избегнат по-късно споровете дали церемонията е станала както трябва. Слава богу, че няма снежна буря.

— Commencez!^[5] — обяви свещеникът и кимна към Матю.

Цялата ми роля в церемонията се свеждаше до произнасяне на единайсет думи. Матю имаше петнайсет реплики. Филип бе уведомил свещеника, че след това ще повторим клетвите си на английски, защото е важно булката да разбира напълно какво обещава. Това увеличи общия брой думи, необходими да ни направят съпруг и съпруга, на петдесет и две.

— Maintenant!^[6] — Свещеникът трепереше и беше гладен.

— Je, Matthew, donne mon corps a toi, Diana, en loyal marriage. — Матю взе ръката ми. — Аз, Матю, давам тялото си на теб, Даяна, във всеотдаен брак.

— Et je le recois — отвърнах. — И аз го приемам.

Бяхме наполовина приключили. Поех дълбоко дъх и продължих:

— Je, Diana, donne mon corps a toi, Matthew. — Трудната част свърши. — Аз, Даяна, давам тялото си на теб, Матю.

— Et je le recois, avec joie. — Матю отметна воала от лицето ми. — И аз го приемам с радост.

— Това не са правилните думи — сгълчах го ядно. Бях научила наизуст клетвите и никъде в тях нямаше „avec joie“.

— Напротив — настоя Матю и сведе глава.

Бяхме се оженили по вампирски, когато се събрахме, после според гражданските традиции, когато Матю сложи на пръста ми пръстена на Изабо. А сега се оженихме за трети път.

Всичко случило се след това беше като в мъгла. Имаше факли и дълго изкачване по хълма, заобикаляха ни благопожелатели. Пиршеството, приготвено от готвача, вече бе сервирано, и хората му се нахвърлиха с ентусиазъм. С Матю седяхме сами на семейната маса, а Филип обикаляше и наливаше вино, грижеше се децата да получат достатъчно печено заешко и бухти със сирене. От време на време поглеждаше с гордост към нас, сякаш този следобед се бяхме били с дракони.

— Не вярвах, че ще доживея този ден — каза Филип на Матю, когато постави пред нас парче пита с яйчен крем.

Пиршеството вървеше към края си и хората започваха да избутват масите към стените на залата. От галериите горе зазвучаха тръби и барабани.

— По традиция първият танц принадлежи на бащата на булката — заяви Филип и ми се поклони. Поведе ме към дансинга. Филип беше добър танцьор, но въпреки това аз започнах да бъркам стъпките.

— Може ли? — Матю потупа баща си по рамото.

— Моля. Жена ти се опитва да ми смачка стъпалата. — Намигването му направи думите незлобливи и той се оттегли и ме остави със съпруга ми.

Все още имаше и други танцуващи, но те се отдръпнаха и ни оставиха сами в средата на залата. Музиката нарочно се забави, някой засвири на лютня под сладкия акомпанимент на духов инструмент. Събирахме се, разделяхме се, отново и отново, и накрая спряхме да забелязваме залата.

— Ти си много по-добър танцьор от Филип, без значение какво твърди майка ти — едва промълвих, останала без дъх, макар танцът да бе умерен.

— Това е защото следваш стъпките ми — подразни ме той. — С Филип се бореше на всяка стъпка.

Когато танцът ни събра отново, той ме хвана за лактите, придърпа ме плътно към тялото си и ме целуна.

— Сега, след като вече сме женени, ще продължиш ли да ми прощаваш греховете? — попита ме и ме завъртя в обичайния ритъм.

— Зависи — казах боязливо. — Какво си направил?

— Смачках непоправимо яката ти.

Засмях се и Матю отново ме целуна — бързо, но силно. Барабанът усили темпото на музиката. И други двойки се завъртяха и заподскачаха по дансинга. Матю ме издърпа на относително безопасно място до камината, за да не ме смачкат. След миг Филип се озова до нас.

— Заведи съпругата си в леглото — промърмори му той.

— Но гостите… — възпротиви се Матю.

— Заведи съпругата си в леглото, синко — повтори Филип. — Измъквай се веднага, преди другите да решат да тръгнат с теб нагоре и да се уверят, че си изпълнил дълга си. Остави всичко на мен. — Обърна се, целуна ме бащински по двете бузи, прошепна нещо на гръцки и ни отпрати в кулата на Матю.

Въпреки че познавах тази част на замъка от собственото си време, все още не бях виждала средновековното й великолепие. Подредбата на покоите на Матю бе променена. Очаквах да видя книги и стаята до първата стълбищна площадка, но там имаше голямо легло с балдахин. Катрин и Жоан бяха извадили гравирана кутия за новите ми бижута, бяха напълнили легена и сменили спалното бельо. Матю седна пред огъня, изу си ботушите и взе чаша вино.

— Косата ви, мадам? — попита Жоан и погледна въпросително съпруга ми.

— Аз ще се погрижа за нея — каза дрезгаво Матю, без да откъсва очи от огъня.

— Чакай — обадих се аз, издърпах фибите с форма на полумесец от косата си и ги сложих в отворената длан на Жоан. Двете с Катрин свалиха воала ми и си тръгнаха. Оставиха ме да стоя близо до леглото, а Матю — седнал до огъня и подпрял краката си на една от раклите за дрехи.

Когато вратата се затвори, той остави чашата си с вино и дойде при мен. Завря пръстите си в косата ми и развали за миг прическата, която бе отнела почти половин час на момичетата. Хвърли наниза от перли настрани. Косата ми се посипа по раменете, а ноздрите на Матю се разшириха, докато вдишваше аромата ми. Безмълвно притисна тялото ми до неговото и се наведе, за да намери устата ми.

Но преди това някои въпроси очакваха отговорите си. Отдръпнах се.

— Матю, сигурен ли си?…

Хладните му пръсти се пъхнаха под яката ми и намериха връзките, които я прикрепяха към корсажа.

Дръпна ги.

Колосаният лен падна от шията ми на пода. Матю разкопча най-горните копчета на ризата, наведе се и ме целуна на оголеното място. Сграбчих дублета му.

— Матю — повторих аз, — да не би…

Той ме накара да млъкна, като пак ме целуна, а през това време вдигна тежката огърлица от раменете ми. Разделихме се за миг, за да може да я свали през главата. После ръцете му изчезнаха под назъбените капаци, под които ръкавите се свързваха с корсажа. Пръстите му се мушнаха в пролуките и потърсиха слабите места в защитата на дрехата.

— Ето ги — промърмори той, хвана връзките и решително ги дръпна. Първият ръкав, а след него и вторият се плъзнаха на пода. Матю изглеждаше напълно спокоен, но това бе сватбената ми рокля, която трудно можех да прежаля.

— Роклята ми — въздъхнах и потръпнах в ръцете му.

— Даяна. — Той отметна глава назад и плъзна ръцете си по талията ми.

— Да? — едва издумах, останала без дъх. Опитах се да стигна ръкавите с върха на обувката си и да ги бутна някъде, където няма да пострадат.

— Свещеникът благослови брака ни. Цялото село ни пожела щастие. Имаше пиршество и танци. Мислех си, че можем да завършим вечерта, като правим любов. А ти се интересуваш повече от тоалета си. — Беше намерил още едни връзки, които прикрепяха полата ми към острия връх на предницата на корсажа на около десетина сантиметра под пъпа ми. Леко мушна пръсти между този остър връх и лонната ми кост.

— Не искам първият ни път заедно да е заради баща ти. — Въпреки протестите ми бедрата ми се извиха към него в безмълвна покана, докато той продължаваше да движи пръстите си леко като ангелски крила и да ме подлудява. Издаде тих звук на удоволствие, когато намери скритата там панделка.

Дръпна. После още веднъж.

Сръчните му пръсти изтегляха връзките от дупките им. Те бяха кръстосани дванайсет пъти и тялото ми реагираше на всяко негово докосване.

— Най-накрая — каза той доволен. След това простена. — Боже! Има още.

— О, дори не си близо до края. Увита съм като коледна пуйка — отвърнах, докато той отделяше корсажа от полата ми и откриваше корсета. — Или по-точно като пуйка по време на пости.

Но Матю не ми обърна никакво внимание. Съсредоточи се върху мястото, където полупрозрачната ми риза изчезваше под твърдия корсет. Притисна устни в подутината. Наведе с обожание глава и пое дрезгаво дъх.

Аз направих същото. Беше изненадващо еротично, фината преграда между нас някак си увеличи ефекта от докосването на устните му. Не знаех какво го накара да прекъсне стремителното си усилие да ме съблече. Притиснах главата му към себе си и зачаках следващия му ход.

Накрая той хвана ръцете ми и ги обви около резбованата колона на балдахина.

— Дръж се — каза той.

Започна да дърпа и развързва. Преди да свърши, плъзна ръце под корсета. Те обходиха гръдния ми кош и намериха гърдите ми. Простенах тихо, когато ризата ми застана между топлата настръхнала кожа на зърната ми и неговите хладни пръсти. Той ме придърпа назад към себе си.

— Да ти приличам на мъж, който би искал да задоволи някого друг, освен теб? — промърмори в ухото ми. Не отговорих, а ръката му се стрелна към корема ми и ме притисна още по-близо към него. Другата остана върху гърдите ми.

— Не. — Главата ми се изви назад към рамото му и откри шията ми.

— Тогава никакви приказки повече за баща ми. Утре ще ти купя двайсет такива рокли, затова спри да се тревожиш за ръкавите. — Матю бързо издърпваше ризата и ръбът й вече бе около ханша ми. Пуснах колоната на леглото, сграбчих ръката му и я сложих между бедрата си.

— Никакви приказки повече — съгласих се, когато пръстите му проникнаха в плътта ми.

Матю ме накара да млъкна с нова целувка. Бавните движения на ръцете му обаче надигаха стонове към гърлото му, а напрежението в тялото ми нарастваше.

— Прекалено много дрехи — избъбрих задъхано. Той не се съгласи с думи, но беше ясно, че мисли като мен, от бързината, с която смъкна корсета. Връзките вече бяха достатъчно разхлабени и можах да го сваля през краката си и да изляза от него. Разкопчах панталоните му, докато той правеше същото с дублета си. Двете дрехи бяха свързани на кръста му с почти толкова връзки, колкото имаше и по моя корсаж и полата ми.

Когато и двамата останахме само по чорапи, аз свалих ризата си, а Матю — своята. Спряхме, защото внезапно се почувствахме неудобно.

— Ще ми позволиш ли да те любя, Даяна? — попита Матю и отми тревогата ми с един-единствен прост кавалерски въпрос.

— Да — прошепнах. Той коленичи и развърза панделките, които придържаха чорапите ми. Те бяха сини, според Катрин това бил цветът на верността. Започна да ги смъква надолу, а устните следваха траекторията с целувки по коленете и глезените. Свали собствените си чорапи толкова бързо, че не успях да видя цвета на жартиерите им.

Повдигна ме леко, така че пръстите ми почти се отделиха от пода, за да може да се намести между краката ми.

— Може и да не стигнем до леглото — казах и го хванах за раменете. Исках го вътре в мен, веднага.

Но все пак успяхме да стигнем до мекото легло с балдахин, като по пътя се освободихме от бельото си. Там тялото ми го прие в пълнолунието между бедрата ми, а ръцете ми го обгърнаха и го придърпаха към мен. Затаих дъх, когато двете ни тела се сляха в едно — топло и студено, светлина и мрак, женско и мъжко начало, вещица и вампир, единство на противоположности.

Когато Матю започна да се движи в мен, изражението му се смени от почтително на учудено, а след това стана съсредоточено, когато изви тяло и аз реагирах с вик на удоволствие. Пъхна ръка под ханша ми и ме повдигна към себе си, а моите ръце стискаха раменете му.

Влязохме в уникален любовен ритъм, задоволявахме се един друг с меки докосвания на устните и ръцете, докато се движехме заедно, а накрая ни остана да си подарим сърцата и душите си. Взрени в очите си, разменихме последните си клетви на плътта и духа, след което паднахме отмалели и треперещи като новородени на постелята.

— Позволи ми да те обичам вечно — промърмори Матю, докато целуваше мокрото ми чело, както си лежахме преплетени.

— Ще ти позволя — обещах му и се притиснах по-силно към него.