Дебора Харкнес
Нощна сянка (5)

5.

Членовете на Нощната школа може и да спореха за философия, но по един въпрос бяха единодушни: трябваше да продължат да търсят вещица. Матю прати Джордж и Кит да разпитат в Оксфорд, както и да съберат информация за нашия тайнствен алхимичен ръкопис.

След вечеря в четвъртък вечерта заехме местата си около огнището в голямата зала. Хенри и Том четоха и дебатираха за астрономия и математика. Уолтър и Кит играха на зарове на дългата маса и обменяха идеи за последните си литературни проекти. Аз четох на глас от екземпляра на Уолтър на „Кралицата на феите“^[1], за да упражнявам акцента си, но поемата не ми хареса повече от другите елизабетински романтични истории.

— Началото е прекалено рязко, Кит. Така ще изплашиш зрителите, че те ще си тръгнат от театъра, преди да е започнала втората сцена — критикуваше Уолтър. — Трябва да включиш повече приключения. — Подлагаха на дисекция „Доктор Фауст“ от часове. Благодарение на вдовицата Бийтън пиесата вече имаше ново начало.

— Ти не си моят Фауст, Уолт, въпреки всичките ти интелектуални претенции — сряза го Кит. — Видя ли, като се месиш, какво се случи с историята на Едмънд. „Кралицата на феите“ си беше напълно прилична история за крал Артур. А сега е жалка смесица от Малъри и Вергилий, продължава до безкрайност, а пък Глориана… Моля те! Кралицата е почти толкова стара, колкото вдовицата Бийтън, и също толкова своенравна. Ще се учудя, ако Едмънд я завърши някога, след като ти непрекъснато му казваш какво да прави. Ако искаш да се обезсмъртиш, говори с Уил. Той винаги е закъсал за идеи.

— Съгласен ли си с това, Матю? — попита Джордж. Той тъкмо ни разказваше какво е научил за ръкописа, който един ден щеше да бъде познат като Ашмол 782.

— Извинявай, Джордж, каза ли нещо? — Разсеяните сиви очи на Матю проблеснаха виновно. Познавах кога нечий ум се занимаваше с множество задачи едновременно. По този начин успявах да изтърпя много факултетски съвети. Мислите му вероятно бяха разделени между разговорите в стаята, неспирния анализ на въпроса какво се обърка с вдовицата Бийтън и съдържанието на пощенските пликове, които не спираха да пристигат.

— Нито един продавач на книги не е чувал из града да обикаля рядък алхимичен труд. Питах приятел от колежа „Крайст Чърч“, но той не знаеше нищо. Да продължавам ли да разпитвам?

Матю отвори уста да отговори, но в коридора се чу трясък и външната врата рязко се отвори. Той веднага скочи на крака. Уолтър и Хенри също скочиха и заопипваха за камите си, които бяха започнали да носят сутрин, обед и вечер.

— Матю? — проехтя непознат глас с тембър, който накара косъмчетата на ръцете ми да настръхнат. Беше прекалено ясен и музикален, за да принадлежи на обикновен човек. — Тук ли си?

— Разбира се, че е тук — отвърна нечий друг с провлачен уелски акцент. — Използвай носа си. Кой друг мирише като бакалия в деня, когато са пристигнали пресните подправки от пристанището?

След миг два едри силуета, загърнати в груби кафяви наметки, се появиха в другия край на помещението, където Кит и Джордж все още седяха със заровете и книгите си. Професионалните футболни отбори от моето време със сигурност щяха да се опитат да наемат двамата новопристигнали. Имаха здрави ръце с изпъкнали сухожилия, дебели китки, набити мускулести крака и широки рамене. Когато се приближиха, светлината от свещите се отрази в светлите им очи и заблещука по наточените остриета на оръжията им. Единият беше рус гигант с няколко сантиметра по-висок от Матю; другият беше червенокос, около десетина сантиметра по-нисък, с кривогледо ляво око. И двамата не бяха на повече от трийсет години. Русият очевидно почувства облекчение, макар че бързо го прикри. Червенокосият беше бесен и не му пукаше дали някой го забелязва.

— Ето те и теб. Уплаши ни, като изчезна, без да кажеш и дума — каза спокойно русият, спря се и прибра в ножницата дългата си и изключително остра сабя.

Уолтър и Хенри също свалиха оръжията си. Явно познаваха мъжете.

— Галоуглас. Защо си дошъл? — попита Матю русия воин някак объркано и нащрек.

— Търсим теб, разбира се. Нали бяхме заедно с теб и Хенкок в събота. — Галоуглас присви хладните си сини очи, когато не получи отговор. Приличаше на викинг, който се кани да влезе в смъртоносна битка. — В Честър.

— Честър. — На лицето на Матю се изписа внезапен ужас. — Честър!

— Да. Честър — повтори рижият Хенкок. Изръмжа, свали мокрите си кожени ръкавици и ги хвърли на пода край огнището. — Когато не дойде на срещата в неделя, както беше по план, ние започнахме да разпитваме. Съдържателят на странноприемницата каза, че си тръгнал, което малко ни изненада, но не само защото не си беше платил сметката.

— Човекът се кълнеше, че в един миг си седял край огъня и си пиел вино, а в следващия вече те е нямало — добави Галоуглас. — Прислужницата, онази дребничката с черната коса, която не можеше да свали очи от теб, вдигна голяма олелия. Настояваше, че си отвлечен от призраци.

Затворих очи, защото изведнъж разбрах за какво става въпрос. Матю Ройдън, който през 16-и век е бил в Честър, е изчезнал, защото е бил заместен с Матю, който бе дошъл тук през времето от съвременен Оксфордшър. Когато си тръгнехме, вероятно той щеше да се появи отново. Времето не би позволило и двете версии на Матю да са на едно и също място в едно и също време. Вече бе променил историята, без да има намерение да го прави.

— Беше вечерта на Вси светии, така че нейната история звучеше много достоверно — призна Хенкок и насочи вниманието си към наметалото. Изтръска водата от гънките му и го хвърли на близкия стол. От него се надигна аромат на свежа трева в зимния въздух.

— Кои са тези мъже, Матю? — Приближих се, за да ги разгледам по-добре. Той се обърна и ме хвана за раменете, за да ме задържи на мястото ми.

— Приятели — отвърна, но явното му усилие да се овладее ме накара да се съмнявам, че ми казва истината.

— Ха, виж ти! Тя не е призрак. — Хенкок надникна над рамото ма Матю и кръвта ми се смрази.

Разбира се, че Хенкок и Галоуглас бяха вампири. Че кои други същества можеха да са толкова едри и кръвожадни на вид?

— Нито е от Честър — отбеляза замислено Галоуглас. — Винаги ли има такова ярко хало около себе си?

Думата може и да ми беше непозната, но значението й ми бе пределно ясно. Отново блестях. Понякога се случваше, когато съм ядосана или съсредоточена върху нещо. Още една позната манифестация на вещерските ми способности, а вампирите с тяхното остро зрение можеха да видят бледата светлина около мен. Почувствах се разкрита и се прислоних отново в сянката на Матю.

— Това няма да ти помогне, жено. И слухът ни е остър като зрението. Вещерската ти кръв пее като птичка. — Хенкок вдигна рунтавите си рижи вежди и погледна кисело приятеля си. — Бедата винаги идва в компанията на жена.

— Бедата не е глупава. Ако имах избор, и аз бих предпочел компанията на жена пред твоята. — Русият воин се обърна към Матю. — Беше дълъг ден, Хенкок го боли задникът и е гладен. Ако не му кажеш защо в къщата има вещица, и то бързо, нямам много вяра в безопасността й.

— Трябва да има нещо общо с Бъруик — заяви Хенкок. — Проклети вещици. Винаги създават проблеми.

— Бъруик ли? — Пулсът ми леко се ускори. Това име ми беше познато. С него бе свързан един от най-печално известните процеси срещу вещици на Британските острови. Порових в паметта си за дати. Със сигурност се бе случило доста преди 1590-а, иначе Матю не би ни върнал през времето в тази година. Но следващите думи на Хенкок изгониха всички мисли за хронология и история от ума ми.

— Или с това, или някакви проблеми с Паството, които Матю ще иска да разрешим.

— Паството? — Марлоу присви очи и погледна изпитателно съпруга ми. — Вярно ли е? Да не би да си един от мистериозните му членове?

— Разбира се, че е вярно! Как си представяш, че иначе ще те пази от бесилката, млади Марлоу? — Хенкок огледа стаята. — Тук има ли нещо друго за пиене, освен вино? Мразя френските ти претенции, Дьо Клермон. Какво й има на бирата?

— Не сега, Дейви — промърмори на приятеля си Галоуглас, макар очите му да бяха впити в Матю.

Моят поглед също бе вторачен в него. Изведнъж всичко ми се изясни и се ужасих.

— Кажи ми, че не си — прошепнах. — Кажи ми, че не си скрил това от мен.

— Не мога да ти кажа такова нещо — отвърна с равен тон Матю. — Обещах ти, че ще има тайни, но не и лъжи, помниш ли?

Стана ми зле. През 1590 година Матю беше член на Паството, а Паството бе наш враг.

— А Бъруик? Каза ми, че няма опасност да ме преследват като вещица.

— Нищо от станалото в Бъруик няма да ни засегне — увери ме Матю.

— Какво се е случило в Бъруик? — попита тревожно Уолтър.

— Преди да тръгнем от Честър, дойде новина от Шотландия. Огромно множество вещици се срещнали в село на изток от Единбург в нощта на Вси светии — обясни Хенкок. — Пак се заговори за бурята, предизвикана от датските вещици миналото лято, и струите морска вода, които предвещават появата на същества със страховити способности.

— Властите обградили десетки нещастни вещици — продължи Галоуглас, а арктически хладните му сини очи все още не се откъсваха от Матю. — Магьосницата на град Кийт, вдовицата Сампсън, очаква кралски разпит в затвора на двореца Холируд. Кой знае колко още ще се озоват при нея, преди всичко да свърши?

— Кралските мъчения, имаш предвид — промърмори Хенкок. — Казват, че жената била с желязна маска на главата, за да не може да прави заклинания срещу Негово Величество, и вързана за стената без храна и вода.

Отпуснах се внезапно на стола.

— Това да не е някоя от обвинените? — попита Галоуглас. — Хареса ми сделката с вещицата, ако мога да отбележа: тайни, но не и лъжи.

Настъпи дълго мълчание, преди Матю да отговори:

— Даяна е моя съпруга, Галоуглас.

— И ти ни заряза в Честър заради жена? — Хенкок бе ужасен. — Имахме работа да вършим!

— Притежаваш непогрешим талант да подхващаш всичко от грешната страна, Дейви. — Погледът на Галоуглас се насочи към мен. — Твоя съпруга? — произнесе той предпазливо. — Имаш предвид просто фиктивен брак, който да задоволи хорското любопитство и да оправдае присъствието й тук, докато Паството реши бъдещето й?

— Не ми е просто съпруга — призна Матю. — Тя е моя любима също така. — Вампирите се събираха за цял живот и го правеха само подтикнати от инстинктивната комбинация от любов, привличане, страст и химия. Връзката, която възникваше в резултат на нея, можеше да бъде разкъсана единствено от смъртта. Вампирите може да се женят много пъти, но повечето го правят само веднъж.

Галоуглас изруга, но ругатнята му бе почти напълно заглушена от смеха на приятеля му.

— А Негово Светейшество обяви, че епохата на чудесата е свършила — изхили се Хенкок. — Матю дьо Клермон най-накрая се чифтоса. Но не за обикновена скучна жена или прилично обучена кръвопийка, която си знае мястото. Не и нашият Матю. След като най-накрая реши да се задоми, си избра вещица. Значи имаме много повече причини за тревоги, освен добрите хора от Удсток.

— Какво му е на Удсток? — попитах намръщена Матю.

— Нищо — отвърна безгрижно той. Но едрият рус мъж побърза да обясни:

— Някаква дърта вещица изпаднала в истерия в пазарния ден. Обвинява теб. — Галоуглас ме оглеждаше от главата до петите, сякаш се опитваше да си представи как толкова непривлекателна личност може да причини толкова неприятности.

— Вдовицата Бийтън — казах, останала без дъх.

Появата на Франсоаз и Шарл спря разговора. Франсоаз носеше уханен джинджифилов сладкиш и вино с подправки за топлокръвните. Кит (който винаги с охота приемаше да опита съдържанието на избата на Матю) и Джордж (който изглеждаше леко позеленял след разкритията от тази вечер) си взеха. И двамата приличаха на театрални зрители, които нямат търпение да започне следващото действие.

Шарл, чиято задача бе да обслужва вампирите, носеше изящна гарафа със сребърни дръжки и три високи стъклени колби. Червената течност беше по-тъмна и по-гъста от виното. Хенкок спря Шарл, който се бе устремил към главата на домакинството.

— Имам нужда да пийна повече от Матю — заяви той и грабна едната колба, а Шарл ахна от обидата. Хенкок помириса съдържанието на гарафата и взе и нея. — Не съм пил прясна кръв от три дни. Имаш странен вкус за жени, Дьо Клермон, но никой не може да каже и дума срещу гостоприемството ти.

Матю махна на Шарл да отиде при Галоуглас, който също пи жадно. Когато приключи, избърса устата си с ръка.

— Е? — попита той. — Не си много разговорлив, знам, но все пак дължиш някакво обяснение как се забърка в това.

— По-добре го обсъдете насаме — предложи Уолтър и погледна към Джордж и двамата демони.

— Защо, Рали? — Гласът на Хенкок стана малко заканителен. — Дьо Клермон има да дава много отговори. Както и вещицата. И най-добре е тя да го направи възможно най-бързо. На идване подминахме свещеник. Той беше с двама джентълмени с внушителни талии. Дочух, че жената на Дьо Клермон има три дни…

— Поне пет — поправи го Галоуглас.

— Може би пет — съгласи се Хенкок и наклони глава към приятеля си, — преди да я задържат, за да я съдят, два дни да реши какво да говори пред магистратите и по-малко от половин час да измисли убедителна лъжа за пред добрия отец. Най-добре е веднага да ни кажеш истината.

Вниманието на всички бе насочено към Матю, който стоеше безмълвен.

— Часовникът скоро ще отброи четвърт час — припомни му Хенкок, след като минаха няколко минути.

Взех нещата в свои ръце.

— Матю ме защити от себеподобните ми.

— Даяна — скара ми се съпругът ми.

— Месил се е в делата на вещиците? — Очите на Галоуглас леко се разшириха.

Кимнах.

— След като опасността отмина, се събрахме.

— И всичко това се случи между пладне и залез-слънце в събота? — Галоуглас поклати глава. — Ще трябва да се постараеш още малко, лелче.

— Лелче? — обърнах се към Матю, шокирана. Първо Бъруик, после Паството, а сега и това. — Този… берсерк е твой племенник? Нека позная. Той е син на Болдуин! — Галоуглас беше почти толкова мускулест, колкото червенокосия брат на Матю, и също толкова настойчив. Знаех и други от семейство Дьо Клермон — Годфроа, Луиза и Юг (който бе само набързо и мистично споменат). Галоуглас можеше да е потомък на всеки един от тях — или на някой друг член на разклонения род на Матю.

— Болдуин? — Галоуглас леко потръпна. — Дори преди да стана кръвопиец, знаех, че не бива да допускам това чудовище близо до шията си. Освен това моите предци са вълчи кожи, а не берсерки^[2]. И съм само наполовина викинг — по-нежната половина, да кажем. Другата ми половина е шотландска.

— Много са люти шотландците — добави Хенкок.

Галоуглас отвърна на забележката на приятеля си, като леко си подръпна ухото. Под светлината проблесна златният му пръстен, на който бяха гравирани очертанията на ковчег. От него излизаше мъж, а наоколо бе изписано мото.

— Вие сте рицари. — Потърсих същия пръстен на ръката на Хенкок. И го видях, беше го сложил на необичайно място, на палеца си.

— Амииии… — започна провлачено Галоуглас и изведнъж заприлича точно на шотландец, какъвто твърдеше, че е. — По това винаги се е спорело. Не сме точно от рицарите в блестящи доспехи, нали, Дейви?

— Не. Но хората от семейство Дьо Клермон имат дълбоки джобове. Трудно е да откажеш такива пари — отбеляза Хенкок, — особено когато ти обещават и дълъг живот, задето си ги взел и им се радваш.

— Те също са жестоки воини. — Галоуглас поглади носа си. Той беше сплескан, сякаш е бил чупен и не е зараснал правилно.

— О, да. Копелетата ме убиха, преди да ме спасят. И ми оправиха окото, като стана въпрос — подхвърли весело Хенкок и посочи къде е имал проблем.

— Значи си лоялен към семейство Дьо Клермон. — Внезапно ме заля чувство на облекчение. Предпочитах Галоуглас и Хенкок да са ми съюзници, а не врагове, като се имаше предвид пред каква беда се бяхме изправили.

— Невинаги — отвърна мрачно Галоуглас.

— Не и на Болдуин. Той е подъл негодник. А когато Матю се държи като глупак, и на него не обръщаме внимание. — Хенкок изсумтя и посочи към джинджифиловия сладкиш на масата. — Някой ще яде ли това, или мога да го хвърля в огъня? От миризмата на Матю и готвенето на Шарл се разболявам.

— Като се има предвид, че ще ни идват гости, най-добре да посветим времето си да измислим какво да правим, вместо да си бъбрим за семейната история — каза нетърпеливо Уолтър.

— Боже, няма време да съставим план — засмя се весело Хенкок. — Матю и лордът да кажат вместо това по една молитва. Те са божи хора. Може би Господ ще ги послуша.

— Може пък вещицата да успее да отлети — промърмори Галоуглас. Протегна ръце в мълчалив примирителен жест, когато Матю го изгледа кръвнишки.

— Да, ама не може. — Всички очи се извърнаха към Марлоу. — Дори не може да направи магия на Матю да му порасне брада.

— Хванал си се с вещица срещу всички правила на Паството, а тя се оказва безполезна? — Беше невъзможно да се разбере дали Галоуглас бе по-гневен или по-невярващ. — Съпруга, която може да предизвика буря или да причини ужасно кожно заболяване на враговете ти, има известни предимства, признавам. Но каква полза от вещица, която дори не може да замести бръснаря?

— Само Матю може да се ожени за вещица от бог знае къде, която не може да направи и една магия — промърмори Хенкок на Уолтър.

— Млъквайте всички! — избухна Матю. — Не мога да мисля заради безсмислените ви брътвежи. Даяна не е виновна, че вдовицата Бийтън е глупава дърта клюкарка, нито че не може да прави магии по поръчка. Съпругата ми е омагьосана. И на това трябва да се сложи край. Ако още един от вас се усъмни в мен или критикува Даяна, ще му изтръгна сърцето и ще му го дам да го изяде, докато още бие.

— Ето това вече е нашият господар — изтъкна Хенкок и козирува подигравателно. — За малко да се притесня, че ти си омагьосаният. Чакай малко обаче. Щом е омагьосана, какво й е? Опасна ли е? Луда? Или и двете?

Изнервена от стълпотворението на племенници, ядосани свещеници и неприятностите, които вече клокочеха в Удсток, посегнах зад себе си за стола. Но когато ръката ми се натъкна на непознати дрехи, загубих равновесие и започнах да падам. Груба длан се стрелна и ме сграбчи за лакътя, след това ми помогна да седна изненадващо грижливо.

— Всичко е наред, лелче. — Галоуглас цъкна тихо от съчувствие. — Не знам какво ти е объркано в главата, но Матю ще се погрижи за него. Той е много милозлив към изгубените души, Бог да го поживи.

— Вие ми се свят, не съм луда — троснах му се аз.

Очите на Галоуглас станаха ледени, когато приближи устата си до ухото ми.

— Речта ти е достатъчно объркана и може да е признак на лудост, но не мисля, че на свещеника му пука. Като се има предвид, че не си от Честър и от никое от местата, на които съм бил — а те си доста, лелче — може би ще внимаваш как се държиш, ако не искаш да се озовеш заключена в църковната крипта.

Дълги пръсти сграбчиха Галоуглас за рамото и го дръпнаха.

— Ако си приключил с опитите да уплашиш жена ми — а това, уверявам те, е безсмислено упражнение — може би ще ми разкажеш за мъжете, които сте подминали — нареди ледено Мат. — Въоръжени ли бяха?

— Не. — След дълъг заинтригуван поглед към мен, Галоуглас се обърна към чичо си.

— И кои бяха със свещеника?

— Откъде, по дяволите, да знам, Матю? И тримата бяха топлокръвни и не си струваше да ги погледна втори път. Единият беше дебел, с посивяла коса, другият бе среден на ръст и се оплакваше от времето — каза раздразнено Галоуглас.

— Бидуел — произнесоха едновременно Матю и Уолтър.

— И вероятно с тях е бил Ифли — добави Уолтър. — Двамата винаги се оплакват — от състоянието на пътищата, шума в кръчмата, качеството на бирата.

— Кой е Ифли? — почудих се на глас.

— Човек, който се мисли за най-добрия майстор на ръкавици в цяла Англия. Самърс работи за него — отвърна Уолтър.

— Господин Ифли прави ръкавици за кралицата — напомни Джордж.

— Направи й един-единствен чифт преди две десетилетия. Това едва ли го прави най-важния човек в околност от трийсет мили, колкото и да му се иска да е така — изсумтя презрително Матю. — Нито един от тях не е особено умен. А заедно са направо отбор глупаци. Ако това е най-доброто, което може да излъчи селото, можем да се върнем обратно към четенето си.

— Това ли е всичко? — Гласът на Уолтър потрепери. — Ще седим и ще ги чакаме да дойдат?

— Да. Но Даяна няма да напуска полезрението ми, нито твоето, Галоуглас — предупреди Матю.

— Няма нужда да ми припомняш семейния дълг, чичо. Ще направя всичко възможно борбената ти съпруга да стигне довечера до леглото ти.

— Борбена, така ли? Съпругът ми е член на Паството. Глутница мъже яздят насам, за да ме обвинят, че съм навредила на една самотна старица. Намирам се на чуждо място и се губя по пътя към спалнята. Все още нямам обувки. И живея в пансион, пълен с незрели момчета, които не млъкват! — Ядосах се. — Но не се тревожете за мен. Мога да се погрижа сама за себе си!

— Да се погрижиш сама за себе си ли? — Галоуглас се изсмя и поклати глава. — Не, не можеш. А когато приключим със схватката, ще трябва да видим какво ще правим и с този твой странен акцент. Не разбрах и половината от това, което каза.

— Сигурно е ирландка — предположи Хенкок и ме изгледа зверски. — Това би обяснило магиите и обърканата реч. Те всички са луди.

— Не е ирландка — опроверга го Галоуглас. — Луда или не, щях да й разбирам, ако беше.

— Тихо! — изрева Матю.

— Мъжете от селото са на портата — обяви Пиер в настъпилата тишина.

— Доведи ги — нареди му Матю. И се обърна към мен. — Остави ме аз да говоря. Не отговаряй на въпросите им, освен ако аз не ти кажа. А сега — продължи той бодро, — не можем да позволим да се случи нещо… необичайно, както стана, когато вдовицата Бийтън беше тук. Все още ли ти се вие свят? Имаш ли нужда да полегнеш?

— Любопитна съм — отвърнах и стиснах юмруци. — Не се тревожи за магиите, нито за здравето ми. Мисли колко часа ще ти трябват, за да отговориш на въпросите ми, след като свещеникът си тръгне. И ако се опиташ да се измъкнеш с извинението, че това не е моя работа, ще те размажа.

— Значи си напълно добре. — Устните на Матю потрепнаха. Целуна ме по челото. — Обичам те, ma lionne^[3].

— Запази любовните си признания за по-късно и дай на лелчето възможност да се овладее — предложи Галоуглас.

— Защо всички се чувстват длъжни да ми дават акъл как да се оправям със собствената си жена? — скастри го Матю. Пукнатините в самообладанието му започваха да си личат.

— Наистина не знам — отвърна искрено Галоуглас. — Тя малко ми напомня за баба. Съветваме денонощно Филип как да я контролира. Не че той ни послуша.

Мъжете се разпръснаха из помещението и оформиха нещо като фуния — по-широка към изхода и по-тясна към дъното, където седяхме с Матю. Тъй като Джордж и Кит щяха първи да поздравят божия човек и неговите придружители, Уолтър им издърпа от ръцете заровете и ръкописа на „Доктор Фауст“ и им връчи „История“ на Херодот. Макар да не беше Библия, Рали ни увери, че тя ще придаде подобаваща сериозност на ситуацията. Кит все още протестираше срещу несправедливата замяна, когато се чуха стъпки и гласове.

Пиер въведе тримата посетители. Единият толкова силно приличаше на младежа с писклив глас, който ми бе взел мерки за обувки, та веднага разбрах, че е Джоузеф Бидуел. Той се стресна, като чу вратата да се затваря зад него, и хвърли тревожен поглед през рамо. Когато отново вдигна напред замъгления си взор и видя размера на групата, която го очакваше, подскочи още веднъж. Уолтър, който беше на стратегическа позиция по средата на стаята заедно с Хенкок и Хенри, пренебрегна нервния обущар и насочи пълните си с презрение очи към мъжа в мърляви свещенически дрехи.

— Какво ви води тук в такава вечер, господин Данфорт? — попита Рали.

— Сър Уолтър — поздрави Данфорт с поклон, свали шапката от главата си и започна да я мачка. Забеляза и графа на Нортъмбърленд. — Милорд! Не знаех, че сте сред нас.

— Имате ли нужда от нещо? — попита любезно Матю. Не ставаше от мястото си и бе протегнал крака, за да покаже колко е спокоен.

— А, господин Ройдън. — Данфорт се поклони още веднъж, този път на нас. Изгледа ме с любопитство, преди страхът да го надвие и да го накара да сведе очи към шапката. — Не сме ви виждали в църквата и в центъра. Бидуел помисли, че може да сте неразположен.

Бидуел се размърда. Кожените му ботуши изскърцаха измъчено, а дробовете му им акомпанираха с хор от хрипове и раздираща кашлица. Смачкана яка стискаше здраво трахеята му и потрепваше всеки път, когато той се опитваше да поеме дъх. Плисираният лен бе възможно най-неудобен за носене, а мазното кафяво петно близо до брадичката говореше, че човекът е ял месо със сос на вечеря.

— Да, разболях се в Честър, но мина, благодарение на Божията милост и грижите на съпругата ми. — Матю се пресегна и покри дланта ми със съпружеска всеотдайност. — Лекарят ми мислеше, че е най-добре да се обръсна, за да се отърва от треската, но Даяна настояваше за хладни бани и това ме излекува.

— Съпруга? — повтори тихо Данфорт. — Вдовицата Бийтън не ми каза…

— Не споделям нищо за личния си живот с невежи жени — заяви рязко Матю.

Бидуел кихна. Матю го погледна първо загрижено, а след това демонстрира все по-нарастващо разбиране. Тази вечер научих много за съпруга си, включително и че се оказа изненадващо добър актьор.

— О, но вие сигурно сте дошли, за да помолите Даяна да излекува Бидуел. — Матю въздъхна със съжаление. — Толкова клюки се носят. Да не би вестта за уменията на съпругата ми вече да се е разпространила?

В този период медицинските познания бяха опасно близо до вещерския занаят. Да не би Матю да се опитваше да ме измъкне от неприятностите?

Бидуел понечи да отговори, но успя само да изхърка и да поклати глава.

— Ако не сте тук за лечение, тогава може би сте дошли да доставите новите обувки на Даяна. — Матю ме погледна с любов, след това се обърна към свещеника. — Както без съмнение сте чули, вещите на съпругата ми се изгубиха по време на пътуването ни, господин Данфорт. — Вниманието му се насочи отново към обущаря и в тона му се прокрадна упрек. — Знам, че сте зает човек, Бидуел, но се надявах, че сте готов поне с чехлите. Даяна е твърдо решена да отиде на църква тази седмица, а пътеката до вестиария често е наводнена. Някой наистина трябва да се погрижи за това.

Гръдният кош на Ифли се издуваше от възмущение, откакто Матю бе започнал да говори. Накрая не издържа.

— Бидуел носи обувките, за които сте платили, но не сме дошли, за да търсим услугите на съпругата ви или да си бъбрим за чехли и локви! — Той придърпа наметката си около себе си, сякаш с този жест искаше да внуши повече достойнство, но подгизналата вълна само увеличи приликата му с мокър плъх, на какъвто той и без това приличаше с острия си нос и мънички очички. — Кажете й, господин Данфорт.

Преподобният Данфорт изглеждаше така, сякаш би предпочел да гори в ада, отколкото да стои в къщата на Матю Ройдън и да обвинява жена му.

— Хайде, кажете й — настоя Ифли.

— Има обвинения… — Това успя да измънка Данфорт, преди Уолтър, Хенри и Хенкок да допрат рамене.

— Ако сте тук да отправяте обвинения, сър, можете да го напраните пред мен или пред лорда — каза остро Уолтър.

— Или пред мен — обади се и Джордж. — Аз съм доста добре запознат със закона.

— А… Ъ… Да… Е… — И свещеникът млъкна.

— Вдовицата Бийтън се е разболяла — каза Ифли, решен да продължи въпреки слабите нерви на Данфорт.

— Несъмнено от същата треска, която порази и мен, а сега и бащата на момчето — каза мило съпругът ми. — Пръстите му стиснаха моите още по-силно. Чух как Галоуглас изруга под нос зад мен. — В какво точно обвиняване жена ми, Ифли?

— Вдовицата Бийтън е отказала да й помогне в някакво зло. Госпожа Ройдън се заклела да прати на ставите и главата й болки.

— Синът ми си е загубил слуха — оплака се Бидуел, а гласът му натежа от тревога и неизкашляни храчки. — Има ужасно бучене в ушите, все едно непрекъснато чува биене на камбани. Вдовицата Бийтън твърди, че е омагьосан.

Не — прошепнах аз. Кръвта напусна рязко и обезпокоително главата ми. Ръцете на Галоуглас веднага се озоваха на раменете ми и ме задържаха изправена.

Думата „омагьосан“ ме накара да се взра в позната бездна. Най-големият ми страх винаги е бил, че обикновените хора ще разберат, че съм потомка на Бриджит Бишъп. Ще започнат да ми хвърлят любопитни погледи и да ме подозират. Единственият възможен отговор бе да бягам. Опитвах се да стопля пръсти в ръката на Матю, но тя бе все едно от камък. Галоуглас все още придържаше раменете ми.

— Вдовицата Бийтън отдавна страда от ревматизъм, а синът на Бидуел често страда от болно гърло. А възпаленото гърло често причинява болка и глухота. Страдат от тези болести, преди съпругата ми да пристигне в Удсток. — Матю махна лениво със свободната си ръка. — Старицата завижда на младостта на Даяна, а младият Джоузеф е очарован от красотата й и завижда на мен, че съм женен за нея. Това не са обвинения, а несериозни фантазии.

— Като божи служител, господин Ройдън, съм длъжен да ги приема сериозно. Чел съм достатъчно. — Данфорт бръкна в черната си дреха и извади омачкан свитък. Не съдържаше повече от десетина листа, грубо зашити един за друг с дебел канап. Времето и честата употреба бяха накарали хартията да омекне и да се накъса по краищата, а самите страници бяха посивели. Бях прекалено далеч, за да видя заглавието. Но и тримата вампири го прочетоха. Също и Джордж, който пребледня.

— Това е част от Malleus Maleficarum^[4]. Не знаех, че латинският ви е толкова добър, че да прочетете такъв сложен труд, господин Данфорт — подхвърли Матю. Това бе най-влиятелният наръчник, писан някога, а заглавието му всяваше ужас в сърцето на всяка вещица.

Свещеникът изглеждаше обиден.

— Учил съм в университет, господин Ройдън.

— Какво облекчение да го чуя. Тази книга не бива да попада в ръцете на глупаци и на суеверни.

— Познавате ли я? — попита Данфорт.

— И аз съм учил в университет — отвърна любезно Матю.

— Тогава разбирате защо трябва да разпитам тази жена. — Данфорт се опита да влезе по-навътре в стаята, но тихото ръмжене на Хенкок го накара да застине на мястото си.

— Жена ми няма проблем със слуха. Не се налага да се приближавате.

— Казах ти, че госпожа Ройдън има неестествени способности! — каза победоносно Ифли.

Данфорт стисна книгата.

— Кой ви е научил на тези неща, госпожо Ройдън? — извика той и гласът му отекна в помещението. — От кого се научихте на магии?

Ето така бе започнала лудостта: с въпроси, специално конструирани така, че да подмамят обвинената да натопи и други същества. Една по една вещиците бяха улавяни в паяжина от лъжи и унищожавани. Хиляди от моите себеподобни са били измъчвани и убивани благодарение на тази тактика. В гърлото ми напираха думи на отрицание.

— Недей. — Матю прошепна с леден тон тази единствена предупредителна дума.

— Странни неща стават в Удсток. Бял елен пресякъл пътя на вдовицата Бийтън — продължи Данфорт. — Спрял на пътя и се взрял в нея, докато плътта й не се вледенила. Миналата нощ сив вълк е бил забелязан край къщата й. Очите му светели в мрака по-ярко от лампите, окачени да помагат на пътниците да намерят подслон в бурята. С кое от тези същества сте запозната? Кой ви каза за тях?

Този път нямаше нужда Матю да ми казва да си мълча. Въпросите на свещеника следваха добре известен модел, който бях изучавала в университета.

— Вещицата трябва да отговори на въпросите ви, господин Данфорт — настоя Ифли и дръпна свещеника за ръкава. — Такава наглост от същество на мрака не може да бъде позволена в една богоугодна общност.

— Съпругата ми не говори с никого без мое разрешение — заяви Матю. — И внимавайте кого наричате вещица, Ифли. — Колкото повече хората от селото го предизвикваха, толкова по-трудно му ставаше да се контролира.

Свещеникът премести поглед от мен към Матю и после обратно. Потиснах един стон.

— Споразумението й с дявола не й позволява да говори истината — заключи Бидуел.

— Тихо, господин Бидуел — сгълча го Данфорт. — Хайде кажи, дете мое? Кой те представи на дявола? Да не би да е друга жена?

— Или мъж — обади се тихо Ифли. — Госпожа Ройдън не е единственото дете на мрака тук. Виждам странни книги и инструменти, правят се среднощни сбирки за призоваване на духове.

Хариът въздъхна и бутна книгата си към свещеника.

— Това е математика, сър, не магия. Вдовицата Бийтън видя текст по геометрия.

— Не е ваша работа да определяте до каква степен злото се е настанило тук — каза плюейки Ифли.

— Ако търсите злото, отидете у вдовицата Бийтън. — Макар да полагаше всички усилия, за да запази спокойствие, Матю бързо изчерпваше търпението си.

— Да не би да я обвинявате в магьосничество? — попита остро Данфорт.

— Не, Матю. Не така — прошепнах му и го дръпнах за ръката, за да привлека вниманието му.

Той се обърна към мен. Лицето му бе загубило човешки облик, зениците му бяха огромни, сякаш стъклени. Поклатих глава, а той пое дълбоко дъх, опитвайки се да укроти както гнева си от нахлуването в дома му, така й животинския си инстинкт да ме защити.

— Запушете ушите си за думите му, господин Данфорт. Ройдън също може да е инструмент на дявола — предупреди Ифли.

Матю се обърна към делегацията.

— Ако имате основание да обвинявате в нещо съпругата ми, намерете съд и го направете там. А сега — вън! И преди да си тръгнете, Данфорт, помислете си дали е мъдро да другарувате с Ифли и Бидуел.

Свещеникът преглътна.

— Чухте го — излая Хенкок. — Вън!

— Справедливостта ще възтържествува, господин Ройдън, божията справедливост — обяви Данфорт, докато излизаше заднешком от стаята.

— Само ако моята версия не реши преди това въпроса, Данфорт — закани се Уолтър.

Пиер и Шарл изникнаха от сенките и изведоха ококорените топлокръвни от стаята. Навън бушуваше ураган. Силата на бурята само потвърди подозренията им за свръхестествените ми способности.

„Вън, вън, вън!“ — повтаряше настоятелен глас в главата ми. Паниката разля адреналин по вените ми. Отново бях превърната в жертва. Галоуглас и Хенкок се втренчиха в мен, заинтригувани от мириса на страх, който извираше от порите ми.

— Стойте където сте — предупреди Матю вампирите. И клекна пред мен. — Инстинктите на Даяна й казват да бяга. След миг ще е добре.

— Това никога няма да свърши. Дойдохме за помощ, но дори и тук ме преследват. — Прехапах устни.

— Няма от какво да се страхуваш. Данфорт и Ифли добре ще си помислят, преди отново да създават проблеми — каза убедено Матю и хвана сплетените ми длани в своите. — Никой не иска да ме превръща в свой враг — нито другите същества, нито обикновените хора.

— Разбирам защо свръхестествените същества се страхуват от теб. Ти си член на Паството и имаш властта да ги унищожиш, дори по-лошо — да ги разкриеш пред обикновените хора. Нищо чудно, че вдовицата Бийтън дойде тук, когато й нареди. Но това не обяснява реакцията на хората към теб. Данфорт и Ифли сигурно подозират, че си… кръвопиец. — Усетих се, преди думата вампир да излети от устните ми.

— О, той е в пълна безопасност — подхвърли пренебрежително Хенкок. — Тези мъже са нищожества. За нещастие има вероятност да донесат всичко това на човешки същества, които имат някакви позиции.

— Не му обръщай внимание — каза ми Матю.

— Какви човешки същества? — прошепнах аз.

Галоуглас ахна.

— В името на всичко свято, Матю, виждал съм те да вършиш ужасни неща, но как може да криеш и от съпругата си?

Матю се загледа в огъня. Когато очите му най-накрая срещнаха моите, бяха пълни със съжаление.

— Матю? — подканих го. Възелът, на който се бе вързал стомахът ми, откакто пристигна първата поща, се стегна още малко.

— Те не мислят, че съм вампир. Знаят, че съм шпионин.