Дебора Харкнес
Нощна сянка (17)

17.

— Излизам.

Франсоаз вдигна поглед от ръкоделието си. Трийсет секунди по-късно Пиер вече се качваше по стълбите. Ако Матю си беше у дома, и той без съмнение би се появил, но сега вършеше някаква мистериозна работа в центъра. Когато се събудих, видях мокрите му дрехи още да съхнат пред огнището. Бяха го повикали през нощта, после го върнаха, но след малко пак излезе.

— Наистина ли? — Франсоаз присви очи. Подозираше, че съм намислила нещо, което не бива да правя, още докато ме обличаше. Вместо да мрънкам за броя фусти, които ми навлича, аз си сложих една допълнителна от топъл памучен плат. Поспорихме коя рокля да облека. Аз предпочитах удобните дрехи, които си бях донесла от Франция, пред по-елегантните тоалети на Луиза дьо Клермон. Сестрата на Матю с нейната черна коса и порцеланова кожа можеше да си позволи рокля в ярко тюркоазно („Verdigris“, патина, беше ме поправила Франсоаз) или сиво-зелена тафта (правилното наименование на която било „Умиращ испанец“), но тези дрехи изглеждаха зловещо на моите лунички и червеникаворуси къдрици, а и бяха прекалено официални да ходя с тях из града.

— Може би мадам трябва да изчака господин Ройдън да се върне — предложи Пиер. И нервно пристъпи от крак на крак.

— Не, мисля, че не трябва. Направила съм списък с неща, от които имам нужда, и искам да отида сама да напазарувам. — Взех кожената кесия с монети, която ми бе дал Филип. — Може ли да нося чанта, или трябва да си пъхна парите в деколтето и да вадя оттам монетите, когато се наложи? — Тази подробност от историческата литература винаги ме бе очаровала — как жените крият разни неща в дрехите си. Нямах търпение да разбера дали е толкова лесно тези неща да се вадят на публично място, както твърдяха романистите. Със сигурност обаче през 16-и век не можеше толкова лесно да се стигне до секс, както изглеждаше от романтичните книги. Като начало — имаше прекалено много дрехи, които пречеха.

— Мадам изобщо няма да носи пари! — Франсоаз посочи към Пиер, който развързваше връзките на торба, окачена на кръста му. Очевидно беше бездънна и съдържаше значителни запаси от остри предмети, сред които карфици, игли, нещо, което приличаше на шперц, и кама. След като в торбата влезе и моята кесия, тя започна да звъни и при най-малките му движения.

Излязох на Уотър Лейн и тръгнах с цялата решителност, която облеклото ми позволяваше, към „Свети Павел“. (Само да не бяха дървените налъми, които трябваше да сложа върху обувките си, за да се пазя от мръсотията.) Подплатеното с кожа наметало се диплеше около краката ми и плътната му материя слагаше бариера пред мъглата. Радвахме се на временен отдих от последните порои, но времето в никакъв случай не беше сухо.

Първата ни спирка беше пекарната на господин Прайър за кифли с касис и захаросани плодове. Често огладнявах в късния следобед и ми се хапваше нещо сладко. След това се отбихме в кипяща от дейност печатница край алеята, която свързваше Блекфрайърс с останалата част на Лондон.

— Добро утро, госпожо Ройдън — поздрави собственикът в мига, в който прекрачих прага. Очевидно съседите ми ме познаваха, без да съм им била официално представена. — Да не би да сте тук, за да вземете книгата на съпруга ви?

Кимнах уверено, въпреки че не знаех за коя книга говори, а той взе тънко томче от една висока полица. Прелистих страниците и видях, че вътре става въпрос за военни дела и балистика.

— Съжалявам, че нямах подвързано копие на медицинската ви книга — извини се той, докато увиваше покупката на Матю. — Когато можете да се разделите с нея, ще наредя да я подвържат така, както искате.

Ето откъде бе дошъл моя сборник с болести и заклинания.

— Благодаря ви, господин… — Млъкнах.

— Фийлд — каза услужливо той.

— Господин Фийлд — повторих. Светлоока жена с бебе на ръце излезе от стаята в дъното на печатницата. За полите й се държеше друго малко по-голямо дете. Пръстите й бяха загрубели от мастилото.

— Госпожо Ройдън, това е съпругата ми Жаклин.

— А, мадам Ройдън. — Жената имаше мек френски акцент и ми напомни за Изабо. — Съпругът ви ни каза, че много обичате да четете, а Маргарет Холи твърди, че учите алхимия.

Жаклин и съпругът й знаеха доста неща за мен. Без съмнение вече бяха уведомени за номера на обувките ми и за пая с месо, който обичах. Стана ми още по-странно, че май никой в Блекфрайърс не бе забелязал, че съм вещица.

— Да — потвърдих и си оправих ръкавиците. — Продавате ли празни неподвързани листове, господин Фийлд?

— Разбира се — отвърна печатарят и на лицето му се появи объркано изражение. — Вече изписахте ли домакинската си книга? — Аха. Значи и тя бе дошла от него.

— Трябва ми хартия за кореспонденция — обясних му. — И восък за запечатване. И печат. Може ли да ги купя от вас? — В книжарницата в Йейл имаше всякакви канцеларски материали, писалки, напълно ненужни ярко оцветени парчета восък и евтини месингови печати във формата на писма. Фийлд и съпругата му се спогледаха.

— Ще пратя още хартия следобед — каза той. — Но за печата ще ви трябва златар, за да го сложи на пръстен. Тук имам само стари букви от пресата, които чакат да бъдат претопени и излети отново.

— Или може да отидете при Никола Вален — предложи Жаклин. — Той е специалист по металите, госпожо Ройдън, също така прави и часовници.

— Надолу по улицата ли? — попитах и посочих през рамо.

— Той не е златар — възрази Фийлд. — Не искаме да създаваме неприятности на мосю Вален.

Жаклин остана непреклонна.

— Да живееш в Блекфрайърс си има някои добри страни, Ричард. Работата извън правилата на гилдиите е една от тях. Пък и златарската гилдия няма да се занимава с нещо толкова дребно, като женски пръстен с печат. Ако искате восък, госпожо Ройдън, ще трябва да отидете в аптеката.

— Къде е най-близката аптека?

Пиер се покашля.

— Може би трябва да се посъветвате с господин Ройдън.

Матю щеше да има най-разнообразни мнения по въпроса, повечето от които щяха по някакъв начин да включват изпращането на Франсоаз или Пиер да вземат каквото е необходимо. Семейство Фийлд очакваше отговорът ми с интерес.

— Може би — казах и се взрях възмутено в Пиер. — Но въпреки това бих искала да чуя препоръката на госпожа Фийлд.

— Джон Хестър е високо ценен — продължи Жаклин оживено, като през това време откъсна по-голямото дете от полата си. — Той осигури тинктура за ухото на сина ми, която излекува болката. — Джон Хестър, ако паметта не ме лъжеше, се интересуваше и от алхимия. Може би познаваше вещица. Още по-добре, може самият той да беше магьосник, което чудесно щеше да послужи на истинските ми намерения. Днес не бях тръгнала просто на пазар. Бях излязла, за да ме видят. Вещиците бяха странна порода. Ако им се предложех като примамка, все някоя щеше да захапе въдицата.

— Говори се, че дори графинята на Пембрук търси съветите му за мигрените на младия лорд — добави съпругът й. Значи целият квартал знаеше, че съм била в замъка Бейнард. Мери беше права: следят ни.

— Аптеката на господин Хестър е близо до пристана „Свети Павел“, има табела с дестилатор — упъти ме тя.

— Благодаря ви, госпожо Фийлд. — Пристанът „Свети Павел“ трябва да е близо до двора на катедралата със същото име, можех да отида там следобед. Начертах си наум картата на днешната екскурзия.

След като се сбогувахме, Франсоаз и Пиер поеха по алеята към вкъщи.

— Аз отивам до катедралата — казах им и тръгнах в друга посока.

Невероятно, но Пиер вече бе застанал пред мен.

— Милорд няма да е доволен.

— Милорд го няма. Остави стриктни инструкции, че не трябва да ходя там без теб. Не е казвал никога, че съм затворничка в собствения си дом. — Подадох книгата и кифлите на Франсоаз. — Ако Матю се върне преди мен, кажи му къде сме и че скоро ще се прибера.

Франсоаз взе пакетите, спогледа се с Пиер и продължи надолу по Уотър Лейн.

— Prenez garde, madame^[1] — промърмори Пиер, когато минах покрай него.

— Аз винаги внимавам — отвърнах спокойно и стъпих право в една локва.

Два файтона се бяха сблъскали и задръстили улицата, водеща към „Свети Павел“. Тежките превозни средства приличаха на покрити каруци и нямаха нищо общо с изящните каляски от филмите по книгите на Джейн Остин. Заобиколих ги, Пиер вървеше по петите ми. Пазех се от раздразнените коне и не по-малко раздразнените пътници, които стояха по средата на улицата и си крещяха кой е виновен. Само кочияшите изглеждаха незаинтересовани, а си бъбреха тихо един с друг от седалките си над цялата бъркотия.

— Това често ли се случва? — попитах Пиер и свалих качулката си, за да мога да го виждам.

— Тези нови коли са голяма напаст — каза той кисело. — Беше много по-добре, когато хората си яздеха на коне. Но това не е важно. Тази мода с колите никога няма да се разпространи.

Това казали и на Хенри Форд, помислих си аз.

— Колко далеч е пристанът „Свети Павел“?

— Милорд не обича Джон Хестър.

— Не те питах това, Пиер.

— Какво иска да купи мадам от двора на църквата? — Техниките на Пиер за отвличане на вниманието ми бяха познати от времето, прекарано в класната стая. Но нямах намерение да казвам на никого истинската причина, поради която минавахме през Лондон.

— Книги — отвърнах кратко.

Наближихме „Свети Павел“, където всеки сантиметър, незает от хартия, бе окупиран от продавач на стоки или услуги. Любезен мъж на средна възраст седеше на стол под навес, закрепен за една от стените на катедралата, но това никак не бе необичайно тук. Около него се тълпяха доста хора. Ако имах късмет, сред тях щеше да има и вещица или магьосник.

Проправих си път през тълпата. Всички ми приличаха на обикновени хора. Какво разочарование.

Мъжът вдигна стреснато поглед от документ, който внимателно изписваше за чакащ клиент. Писар. Моля те, Господи, нека да не е Уилям Шекспир.

— Мога ли да ви помогна, госпожо Ройдън? — попита мъжът с френски акцент. Не беше Шекспир. Но откъде знаеше коя съм?

— Имате ли восък за писма? А червено мастило?

— Не съм аптека, госпожо Ройдън, а беден учител. — Клиентите му започнаха да мърморят за скандалните печалби на аптеките, бакалиите и другите изнудвачи.

— Госпожа Фийлд ми каза, че Джон Хестър прави отличен восък за писма. — Всички глави се обърнаха към мен.

— Но пък много скъп. Както и мастилото, което прави от ириси. — Мнението на мъжа бе потвърдено от ропота на тълпата.

— Можете ли да ме упътите към неговия магазин?

Пиер ме хвана за лакътя.

— Non — просъска той в ухото ми. Ала тъй като това още повече прикова вниманието към нас, той веднага ме пусна.

Писарят вдигна ръка и посочи на изток.

— Ще го намерите на пристана „Свети Павел“. Вървете към магазина под епископската глава^[2], след това завийте на юг. Но мосю Корну знае пътя.

Погледнах към Пиер, който се бе съсредоточил в някаква точка над главата ми.

— Нима? Благодаря.

— Това жената на Матю Ройдън ли е? — попита някой през смях, когато излязохме от тълпата. — Mon Dieu, нищо чудно, че изглежда изтощен.

Не тръгнах веднага към аптеката, а без да изпускам от очи катедралата, започнах бавно да обикалям около нея. Беше учудващо грациозна за огромните си размери, но онази нещастна мълния бе съсипала завинаги външния й вид.

— Това не е най-бързият път до епископската глава. — Пиер вървеше на една крачка зад мен вместо на обичайните три и затова се сблъскахме, когато спрях.

— Колко висока беше кулата?

— Почти колкото самата сграда. Милорд винаги се е чудил как са успели да я построят толкова висока. — Липсващата кула сигурно е правила постройката да изглежда зареяна в небесата, а тънката камбанария е повтаряла деликатните линии на основите и готическите прозорци.

Почувствах прилив на енергия, който ми напомни за храма на богинята край Сет-Тур. Дълбоко под катедралата имаше нещо, което усети присъствието ми. То отвърна с шепот и леко раздвижване под краката ми, с въздишка на разпознаване — и след това изчезна. Тук имаше някакъв вид сила, неустоима за вещиците.

Свалих пак качулката си и бавно огледах купувачите и продавачите в двора на „Свети Павел“. Демони, магьосници и вампири изпращаха искри внимание към мен, но беше прекалено оживено, за да мога да се разкрия. Трябваше ми по-интимна среда.

Продължих покрай северната страна на катедралата и завих към източната. Шумът се усили. Тук цялото внимание бе съсредоточено върху мъж на издигнат на открито амвон с покрив, завършващ с кръст. При липсата на електрическа усилвателна уредба той трябваше да поддържа интереса на публиката, като крещи, прави драматични жестове и извиква образи на огън и жупел.

Нямаше начин една вещица да се състезава с толкова много вечни мъки и проклятия. Ако не направех нещо опасно и забележимо, всеки магьосник би ме взел за обикновено същество, тръгнало на пазар. Потиснах една въздишка на раздразнение. Планът ми изглеждаше съвършен в простотата си. В Блекфрайърс нямаше вещици. А в „Свети Павел“ имаше прекалено много. Присъствието на Пиер обаче щеше да отблъсне всяко любопитно същество, което се реши да ме доближи.

— Стой тук и не мърдай — наредих му и го изгледах строго. Шансовете ми да привлека вниманието на дружелюбна вещица можеха да се увеличат, ако той не стои край мен и не излъчва вампирско неодобрение. Пиер се подпря на колоната на една сергия за книги и се взря в мен, без да коментира.

Влязох в тълпата в подножието на кръста и започнах да се оглеждам наляво и надясно, все едно търсех изгубен приятел. Чаках да усетя вещерско присъствие. Те бяха тук. Чувствах го.

— Госпожо Ройдън? — извика познат глас. — Какво ви води насам?

Червендалестото лице на Джордж Чапман надникна между раменете двама мрачни джентълмени, които слушаха как проповедникът обвинява за всички злини на света порочната завера на католиците и алчните авантюристи.

Наоколо нямаше ни една вещица, но пък членовете на Нощната школа, както обикновено, бяха навсякъде.

— Търся мастило. И восък за запечатване на писма. — Колкото повече го повтарях, толкова по-нелепо звучеше.

— Тогава ви трябва аптека. Елате, ще ви заведа при моя човек. — Джордж ми подаде ръката си. — Продава на разумни цени и е много способен.

— Става късно, господин Чапман — обади се Пиер, който се материализира от нищото.

— Госпожа Ройдън трябва да подиша въздуха на града, докато има тази възможност. Лодкарите казват, че скоро пак ще завали, а те рядко грешат. Пък и магазинът на Джон Чандлър е точно от другата страна на стената, на улица „Ред Крос“. Няма и половин миля.

Срещата с Джордж вече ми изглеждаше като подарък на съдбата, а не просто дразнеща. Със сигурност щяхме да срещнем вещица по пътя.

— Матю не би имал нищо против да тръгна с господин Чапман, особено ако и ти ме придружаваш — казах на Пиер и хванах Джордж под ръка. — Твоята аптека близо ли е до пристана „Свети Павел“?

— Тъкмо напротив — отвърна Джордж. — Но не ви трябва да пазарувате на пристана „Свети Павел“. Аптеката на Джон Хестър е единствената там, но цените му са отвъд границите на здравия разум. Господин Чандлър ще ви обслужи по-добре за наполовина по-малко пари.

Записах си Джон Хестър в списъка със задачите за друг ден и тръгнах с Джордж. Излязохме от двора на катедралата и поехме на север покрай големи къщи и градини.

— Тук живее майката на Хенри — обясни ми Джордж и посочи една особено внушителна група сгради вляво от нас. — Той мрази това място и се настани близо до Матю, докато Мери не го убеди, че квартирата му е под достойнството на един граф. Сега се премести в къща на улица „Странд“. Мери е доволна, но на Хенри жилището му се струва мрачно, а влагата се отразява зле на костите му.

Градските стени бяха точно след резиденцията на семейство Пърси. Строени от римляните, за да пазят Лондиниум от нашественици, те все още очертаваха официалните му граници. След портата Алдърсгейт и по ниския мост след нея имаше само открито поле и къщи, скупчени около църкви. Облечената ми в ръкавица ръка се вдигна към носа, когато усетих миризмата, идваща от пасторалния пейзаж.

— Градската помийна яма — каза извинително Джордж и посочи към реката от мръсотия под краката ни. — Но, уви, това е най-прекият път. Скоро въздухът ще стане по-добър. — Избърсах насълзените си очи и искрено се надявах да е прав.

Джордж ме поведе по улица, достатъчно широка за преминаващите файтони, каруците с храна и дори волските впрягове. Вървяхме и си бъбрехме за посещението му при неговия издател, Уилям Понсонби. Чапман бе съсипан, че името му не ми говори нищо. Знаех малко за елизабетинската търговия с книги и затова започнах да го разпитвам. Джордж с удоволствие клюкарстваше за другите драматурзи, които Понсонби бе отхвърлил, включително и Кит. Издателят предпочитал да работи със сериозни автори и перлите в короната му наистина бяха впечатляващи: Едмънд Спенсър, графиня Пембрук, Филип Сидни.

— Понсонби искаше да публикува и поезията на Мат, но той му отказа — поклати с недоумение глава Джордж.

— Поезията му? — Това ме накара внезапно да спра. Знаех, че Матю обича поезия, но не и че я пише.

— Да. Мат настоява, че стиховете му са само за очите на приятели. Всички много харесваме елегията му за брата на Мери, Филип Сидни. „Очите му ловяха красотата/ и мисълта му беше свята.“ — Джордж се усмихна. — Великолепна работа. Но Матю рядко се възползва от печатарството и се оплаква, че единствените резултати от него са разногласието и безвкусните мнения.

Въпреки че работеше в модерна лаборатория, Матю бе старомоден романтик, обичаше старинни часовници и ретро автомобили. Стиснах устни, за да не се усмихна пред това поредно доказателство за традиционализма му.

— За какво са поемите му?

— Най-вече за любовта и приятелството, макар напоследък с Уолтър да пишат стихове на… по-мрачни теми. От известно време двамата мислят като един.

— По-мрачни ли? — намръщих се аз.

— Те с Уолтър невинаги одобряват случващото се около тях — каза тихо Джордж, а очите му се стрелнаха към минувачите. — Склонни са към нетърпеливост, особено Уолтър, и често лъжат хората с власт. А това е опасно.

— Лъжат значи — повторих бавно. Имах едно любимо стихотворение, което се казваше „Лъжа“. Авторът беше неизвестен, но го приписваха на Уолтър Рали. — „Дай на съда добра лъжа, кажи, че гнилото блести“?

— Значи Мат е споделил стиховете с вас. — Джордж пак въздъхна. — С няколко думи успява да предаде цяла палитра от чувства и значения. Завиждам на таланта му.

Стихотворението ми бе известно, но не и връзката на Матю с него. Ала щях да имам достатъчно време вечерта да изследвам литературните постижения на съпруга си. Отказах се от темата и се заслушах в Джордж, който излагаше мнението си, че от авторите се изисква да публикуват прекалено много, за да оцелеят, и че има нужда от прилични редактори, които да не допускат грешки в печатните издания.

— Това е магазинът на Чандлър — посочи Джордж към кръстовище, на което върху платформа бе поставен килнат кръст. Няколко момчета се опитваха да откъртят голямо паве в основата. Не беше нужно да съм вещица, за да предскажа, че това паве скоро щеше да полети към витрината на някой магазин.

Колкото повече се приближавахме към аптеката, толкова по-хладен ставаше въздухът. Също като край „Свети Павел“, усетих пак прилив на енергия. Над квартала бе надвиснала потискаща атмосфера на бедност и отчаяние. В северния край на улицата се рушеше старинна кула, а къщите около нея изглеждаха така, сякаш и най-слабият повей на вятъра можеше да ги отнесе. Двама младежи се приближиха към нас и започнаха да ни оглеждат с интерес, но тихото съскане на Пиер ги прогони.

Магазинът на Джон Чандлър подхождаше идеално на готическата атмосфера на квартала. Беше мрачен, неприветлив и плашещ. От тавана висеше препариран бухал, а отворените челюсти на някакво нещастно същество бяха окачени над рисунка на тяло с ранени и счупени крайници, пронизани от оръжия. В окото на бедния човек под остър ъгъл бе забито дърводелско шило.

Иззад завесата се появи приведен мъж и избърса ръцете си в ръкавите на мръсното си черно вълнено палто. То приличаше малко на академичните тоги от Оксфорд и Кембридж и беше също толкова смачкано. Живите му пъстри очи срещнаха моите без следа от колебание и кожата ми изтръпна в знак на разпознаване. Чандлър беше магьосник. След като прекосих почти цял Лондон, най-накрая намерих един от своите хора.

— Улиците около вас стават все по-опасни с всяка изминалата седмица, господин Чандлър — каза Джордж и надникна през вратата към въртящата се наоколо банда.

— Тези момчета са подивели — сви рамене Чандлър. — Какво мога да направя днес за вас, господин Чапман? Имате ли нужда от още тонизиращ сироп? Да не би пак да ви мъчи главоболие?

Джордж му разказа подробно за болестите си. Чандлър промърморваше от време на време по някоя съчувствена дума, а след това дръпна счетоводната книга. Двамата мъже се наведоха над нея и ми дадоха възможност да разгледам къде се намирам.

Елизабетинските аптеки очевидно бяха супермаркетите на своето време. Малкото пространство бе натъпкано догоре със стока. Имаше купища ярко илюстрирани плакати като онзи с ранения мъж, закачен на стената, буркани със сушени плодове. На масата до използваните книги лежаха и няколко нови заглавия. Комплект керамични съдове внасяха малко яркост в иначе мрачното помещение. Всичките носеха етикети на лековити билки. Представителите на животинското царство включваха не само препарирания бухал и челюстта на стената, но и няколко спаружени плъха, вързани за опашките. Забелязах и мастилници, пера и макари канап.

Магазинът бе подреден тематично. Мастилото бе до перата и старите книги, под мъдрия стар бухал. Плъховете висяха над съд с надпис „Отрова за мишки“, който пък стоеше до книга, обещаваща не само да те научи да ловиш риба, но също така да правиш „най-различни устройства и капани за улавяне на порове, мишелови, плъхове, мишки и всякакви видове вредители и зверове“. Тъкмо се чудех как да се отърва от нежеланите гости в мансардата на Матю. Подробните планове в томчето надхвърляха занаятчийските ми умения, но щях да намеря кой да ги сглоби. Ако мишките, увесени в магазина на Чандлър, можеха да минат за доказателство, значи капаните наистина работеха.

— Извинете, госпожо — промърмори Чандлър и посегна към мишките, занесе ги на работното си място, след това отряза ушите им с изключителна прецизност.

— За какво му са? — попитах аз Джордж.

— Стрити на прах миши уши помагат срещу брадавици — обясни ми той съвсем сериозно, докато Чандлър вадеше хаванчето си.

Облекчена, че нямам такива оплаквания, аз се приближих към бухала, който пазеше канцеларското отделение. Там намерих червено мастило, гъсто и с наситен цвят.

„Вашият приятел вампирът няма да одобри, ако занесете това шишенце у дома, госпожо. Мастилото е направено от ястребова кръв и с него се пишат любовни заклинания.“

Значи Чандлър владееше телепатията. Върнах мастилото на мястото му и взех един памфлет с прегънати ъгълчета. На първата страница имаше няколко изображения: на вълк, който напада малко дете, както и на жестоко измъчван мъж, който накрая е екзекутиран. Напомни ми за таблоидите на касите в модерните супермаркети. Прелистих нататък и с учудване прочетох за някой си Стъб Петер, който приемал формата на вълк и пиел кръвта на мъже, жени и деца, докато умрат. Не само шотландските вещици бяха в центъра на общественото внимание. Същото се отнасяше и за вампирите.

Очите ми се плъзнаха по страницата. С облекчение забелязах, че Стъб живеел някъде далече в Германия. Тревогата ми се върна, когато видях, че чичото на една от жертвите е бил собственик на пивоварната между нашата къща и замъка Бейнард. Ужасих се от жестокостта на убийствата и от усилията, които обикновените хора полагаха, за да се справят със свръхестествените същества сред тях. Тук Стъб Петер бе описан като магьосник, а странното му поведение се отдаваше на пакт с дявола, който му давал възможност да променя формата си, за да утоли жаждата си за кръв. Но беше много по-вероятно мъжът да е вампир. Пъхнах памфлета под другата си книга и тръгнах към тезгяха.

— Госпожа Ройдън иска да направи някои покупки — обясни Джордж на аптекаря, когато аз се приближих.

Чандлър предпазливо изпразни съзнанието си при споменаването на името ми.

— Да — потвърдих провлачено. — Червено мастило, ако имате. И няколко ароматни сапуна за миене.

— Добре. — Магьосникът порови из няколко купи. Когато намираше каквото му трябва, го слагаше на тезгяха. — А искате ли восък в тон с мастилото?

— Всякакъв ще ми свърши работа, господин Чандлър.

— Виждам, че имате една от книгите на господин Хестър — обади се Джордж и взе един близкостоящ том. — Казах на госпожа Ройдън, че вашето мастило е толкова добро, колкото и на Хестър, но на половин цена.

Аптекарят се усмихна леко на комплимента и сложи няколко пръчици восък с цвят на карамфил и два уханни сапуна на масата до мастилото ми. Оставих наръчника по борба с вредителите и памфлета за германския вампир до тях. Чандлър вдигна поглед и срещна моя. Очите му излъчваха предпазливост.

— Да — каза той, — печатарят от другата страна на улицата остави няколко екземпляра при мен, тъй като става въпрос за медицински проблем.

— Тя ще заинтригува и госпожа Ройдън — заяви Джордж и я прибави към купчината ми. Почудих се за сетен път как може обикновените хора до такава степен да не забелязват какво се случва около тях.

— Но не съм сигурен, че този трактат е подходящ за дама… — Чандлър замлъкна и погледна демонстративно халката ми.

Бързият отговор на Джордж заличи ефекта от моята мълчалива реакция.

— О, съпругът й няма да има нищо против. Тя изучава алхимия.

— Ще я взема — заявих решително.

Докато Чандлър опаковаше покупките ни, Джордж го запита дали може да му препоръча някой майстор на очила.

— Издателят ми, господин Понсонби, се тревожи, че очите ми ще отслабнат, преди да довърша превода на Омир — обясни той самодоволно. — Имам рецепта от прислужницата на майка ми, но тя не ме излекува.

Аптекарят сви рамене.

— Тези бабешки лекарства понякога помагат, но моето е по-надеждно. Ще ви пратя лапа от яйчен белтък и розова вода. Накиснете в него ленени тампони и ги поставете върху очите.

Докато Джордж и Чандлър се пазаряха за цената на лекарството и се уговаряха за доставката му, Пиер взе покупките и застана до вратата.

— Довиждане, госпожо Ройдън — каза Чандлър и се поклони.

— Благодаря за помощта, господин Чандлър — отвърнах аз. „Нова съм в града и търся вещица да ме научи на магии.“

— За нищо — каза той спокойно, — макар че има отлични аптеки и в Блекфрайърс. — „Лондон е опасно място. Внимавайте от кого искате помощ.“

Преди да успея да попитам аптекаря откъде знае къде живея, Джордж ме повлече към улицата, като весело се сбогуваше. Пиер вървеше толкова близо зад мен, че усещах хладния му дъх.

Посланията в погледите на минувачите, с които се разминавахме по обратния път, бяха недвусмислени. Докато сме били в магазина на Чандлър, е бил пуснат тревожен слух, че наблизо има непозната вещица. Най-накрая бях постигнала целта си за този следобед. Две вещици излязоха пред пътните си врати, скръстиха ръце и ме погледнаха втренчено с осезателна враждебност. Толкова си приличаха в лице и фигура, че се зачудих дали не са близначки.

— Кръвопиец — промърмори едната, плю към Пиер и направи знак с ръка за предпазване от дявола.

— Хайде, госпожо, късно е — подкани ме Пиер и ме хвана за ръката над лакътя.

Желанието на Пиер да ме изведе от квартал Сейнт Джайлс възможно най-бързо и желанието на Джордж за чаша вино ни върнаха в Блекфрайърс много по-бързо, отколкото бяхме излезли от там. След като се озовахме на сигурно място в „Еленът и короната“, видяхме, че от Матю още няма и следа. Пиер отиде да го търси. Чапман разбра намека и си взе довиждане.

Франсоаз седна до огнището, отмести ръкоделието си и заби поглед във вратата. Опитах новото мастило, като отбелязах какво от списъка с покупките съм намерила, и написах „капан за плъхове“. След това взех книгата на Джон Хестър. Празният лист хартия, завит дискретно около нея, скриваше неприличното й съдържание. Тя описваше различни лечения на венерически болести, повечето от които включваха токсични дози живак. Нищо чудно, че Чандлър се бе възпротивил да я продаде на омъжена жена. Тъкмо започвах втората увлекателна глава, когато чух сподавен говор от кабинета на Матю. Франсоаз стисна устни и поклати глава.

— Довечера ще му трябва повече вино, отколкото има в къщата — отбеляза тя и тръгна към стълбите с една от празните кани, която стоеше до вратата.

Тръгнах в посоката, от която идваше гласът на съпруга ми. Той бе все още в кабинета си, събличаше дрехите си и ги хвърляше в огъня.

— Той е зъл човек, милорд — каза мрачно Пиер, докато разкопчаваше сабята му.

— Зъл е меко казано. Думата, която може да го опише, още не е измислена. След днешния ден съм готов да се закълна пред съдии, че е самият дявол. — Дългите пръсти на Матю развързаха връзките на прилепналите му панталони. Те паднаха на пода, той се наведе и ги взе. Полетяха във въздуха и се приземиха в огъня, но не достатъчно бързо, за да не видя петната кръв по тях. Тежката миризма на мокър камък, старост и мръсотия изведнъж извика у мен спомени за пленничеството ми в Ла Пиер. В гърлото ми заседна буца. Матю се обърна.

— Даяна. — Усети тревогата ми за едно бързо дълбоко вдишване, свали си ризата, прескочи захвърлените си ботуши и застана до мен само по ленено бельо. Отблясъците от камината играеха по раменете му и един от многото му белези — дълъг и дълбок белег на рамото му — ту се появяваше, ту изчезваше.

— Ранен ли си? — С мъка прокарвах думите през стиснатото си гърло, а очите ми бяха залепени за горящите дрехи. Матю проследи погледа ми и тихо изруга.

— Това не е моята кръв. — Но фактът, че бе изцапан с чужда кръв, не беше кой знае какво успокоение. — Кралицата ми нареди да присъствам на… разпит на затворник. — Лекото му колебание ми подсказа, че „изтезание“ е думата, която избягва. — Нека се измия и ще дойда да вечеряме. — Думите на Матю бяха сърдечни, но той самият изглеждаше уморен и ядосан. И внимаваше да не ме докосне.

— Бил си под земята. — Миризмата не оставяше никакво съмнение.

— Бях в Тауър.

— А твоят затворник… Мъртъв ли е?

— Да. — Прокара ръка през лицето си. — Надявах се да пристигна достатъчно рано, за да мога този път да го предотвратя, но грешно прецених прилива и отлива. Единственото, което успях да направя, бе да настоявам страданията му да свършат.

Матю бе преживял смъртта на този човек и преди. Днес можеше да си остане у дома и да не се тревожи за изгубената душа в Тауър. Някой не толкова благороден човек би постъпил точно така. Посегнах да го докосна, но той се отдръпна.

— Кралицата ще е бясна, когато разбере, че мъжът умря, преди да издаде тайните си, но вече не ми пука. Като повечето обикновени хора, на Елизабет й е лесно да си затвори очите, когато й е удобно.

— Кой беше затворникът?

— Магьосник — отвърна с равен глас Матю. — Съседите му го издали, защото имал кукла с червена коса. Страхували се, че това е изображение на кралицата. А кралицата пък се уплашила, че поведението на шотландските вещери Агнес Сампсън и Джон Фиан насърчава английските магьосници да се обърнат срещу нея. Не, Даяна. — Матю направи знак да остана на мястото си, когато още веднъж пристъпих напред, за да го утеша. — Не бива да се приближаваш към остатъците от Тауър и случилото се там. Върви в салона. Ще дойда при теб след малко.

Беше ми трудно да го оставя, но се съобразих с молбата му, нищо друго не можех да направя. Виното, хлябът и сиренето, които ме чакаха на масата, не събудиха апетита ми, взех парче от кифлите, които бях купила сутринта, и бавно го изроних на трохи.

— Нямаш апетит. — Матю се вмъкна в стаята тих като котка и си наля вино. Изпи го до дъно на един дълъг дъх и напълни отново чашата си.

— Ти също — посочих аз. — Не се храниш редовно. — Галоуглас и Хенкок все го канеха да ходи с тях на нощен лов, но Матю винаги отказваше.

— Не ми се говори за това. Кажи ми как мина денят ти. — „Помогни ми да забравя“, сякаш каза той и неизречените му думи отекнаха като шепот из стаята.

— Ходихме на пазар. Взех книгата, която си поръчал на Ричард Фийлд, и се запознах с жена му Жаклин.

— А! — Матю се усмихна по-широко и част от напрежението изчезна от лицето му. — Новата госпожа Фийлд. Тя надживя първия си съпруг и сега танцува същия весел танц с втория. Двете ще станете приятелки най-много до края на следващата седмица. Видя ли Шекспир? Той е отседнал при семейство Фийлд.

— Не. — Добавих нови трохи към растящата купчина. — Ходих до катедралата. — Матю леко се наклони напред. — Пиер беше с мен — добавих бързо и оставих кифлата на масата. — И случайно срещнах Джордж.

— Той несъмнено се е въртял наоколо и е чакал Уилям Понсонби да му каже нещо мило. — Раменете му се отпуснаха надолу, докато се смееше.

— Така и не стигнах до епископската глава — признах. — Джордж беше при открития амвон и слушаше проповед.

— Тълпите, които се събират да слушат проповедниците, често са непредвидими — каза тихо той. — Пиер го знае и затова не те е оставил да се въртиш там. — Прислужникът му се появи като с магия.

— Не останахме дълго. Джордж ме заведе при неговия аптекар. Купих още няколко книги и някои други неща. Сапун. Восък за писма. Червено мастило. — И притиснах устните си една в друга.

— Аптекарят на Джордж живее в Крипългейт. — Гласът на Матю бе станал равен. Той вдигна поглед към Пиер. — Когато се оплакват от престъпността, шерифът отива там и прибира всички, които се мотаят без работа. Така се измъква леко.

— Ако шерифът се цели в Крипългейт, защо има толкова много свръхестествени същества край кръстовището в Барбикан и толкова малко тук, в Блекфрайърс? — Въпросът свари Матю неподготвен.

— Блекфрайърс някога беше свещена християнска територия. Демоните, вещиците и вампирите свикнаха да живеят далеч от този квартал и още не смеят да идват насам. Кръстовището в Барбикан е върху земя, на която преди това от стотици години е имало еврейско гробище. След като евреите били изгонени от Англия, градските власти използвали неосветеното гробище, за да погребват там престъпници, предатели и отлъчени. Хората го смятали за населено с духове и го избягвали.

— Значи съм усетила нещастието и на мъртвите, не само на живите. — Думите се изплъзнаха, преди да успея да ги спра. Матю присви очи.

Разговорът ни не оправяше лошото му настроение, а моето безпокойство растеше с всяка минута.

— Когато попитах за аптекар, Жаклин ми препоръча Джон Хестър, но Джордж каза, че неговият човек е също толкова добър и не взема така скъпо. Не попитах за квартала.

— Фактът, че Джон Чандлър не продава опиати на клиентите си, както прави Хестър, за мен е по-важен от разумните цени. Въпреки това не искам да ходиш в Крипългейт. Следващия път, когато ти потрябва нещо за писане, прати Пиер или Франсоаз да ти вземат. Или още по-добре, иди до аптеката през три врати на отсрещната страна на Уотър Лейн.

— Госпожа Фийлд не каза на мадам, че в Блекфрайърс има аптека. Преди четиринайсет месеца мосю Дьо Лон и Жаклин не се разбраха как да лекуват болното гърло на най-големия й син — опита се да обясни Пиер.

— Не ми пука, дори Жаклин и Дьо Лон да са си уредили дуел в нефа на „Свети Павел“ по пладне. Даяна няма повече да се мотае из града.

— Не само в Крипългейт е опасно — казах и бутнах памфлета за германския вампир през масата. — Купих от Чандлър трактата на Хестър за сифилиса и наръчник с указания как да ловим животни с капани. Това се продаваше.

— Какво си купила? — Матю се задави с виното си. Вниманието му бе приковано от грешната книга.

— Забрави за Хестър. В този памфлет се разказва историята на мъж в съюз с дявола, който се превръща във вълк и пие кръв. Един от хората, които се споменават вътре, е наш съсед, собственик на пивоварната край замъка Бейнард. — Потупах с пръст книжката, за да подчертая значението на думите си.

Матю придърпа хлабаво зашитите листи към себе си. Дъхът му спря, когато стигна до важната част. Подаде я на Пиер, който също я прегледа набързо.

— Стъб е вампир, нали?

— Да. Не знаех, че вестта за смъртта му е стигнала толкова далеч. Кит трябва да ми казва всички клюки от вестниците и популярната преса, за да вземем мерки, ако се наложи. Някак си е пропуснал това. — Матю хвърли мрачен поглед на Пиер. — Погрижи се някой друг да поеме тази задача и внимавай Кит да не разбере. — Пиер кимна в знак на разбиране.

— Значи легендите за върколаците са още един жалък човешки опит за отричане на вампирите. — Поклатих глава.

— Не бъди прекалено жестока с тях, Даяна. Те в момента са се вторачили във вещиците. След около стотина години ще дойде ред на демоните, благодарение на реформите в лудниците. След това хората ще се прицелят във вампирите и вещиците ще бъдат просто героини от страшни приказки, с които плашат децата. — Матю обаче изглеждаше разтревожен въпреки това, което казваше.

— Нашият съсед пък се е съсредоточил върху върколаците, не върху вещиците. И ако е възможно да си сбъркал за него, тогава искам да спреш да се тревожиш за мен и да започнеш да се грижиш за себе си. Пък и сигурно съвсем скоро на вратата ни ще потропа магьосник или вещица. — Бях сигурна, че за Матю е вече опасно да продължи да търси вещица. Очите на съпруга ми светнаха предупредително, но устата му остана затворена, докато не овладя гнева си.

— Знам, че горещо искаш да си независима, но следващия път, когато решиш да поемеш нещата в собствените си ръце, обещай ми да го обсъдиш преди това с мен. — Отговорът му бе далеч по-мек, отколкото очаквах.

— Само ако и ти обещаеш да ме слушаш. Наблюдават те, Матю. Сигурна съм в това, Мери Сидни също. Ти се занимавай с делата на кралицата и с проблема в Шотландия, и ме остави аз да се погрижа за това.

Когато той отвори уста, за да продължи преговорите, аз поклатих глава.

— Чуй какво ти казвам. Ще дойде магьосник или вещица. Обещавам ти.