Дебора Харкнес
Нощна сянка (42)

42.

30 май 1593 г.

Ани донесе статуетката на Диана на отец Хабърд, както беше обещала на господин Марлоу. Сърцето й се сви, когато я видя в ръката на варга. Мъничката фигурка винаги й бе напомняла за Даяна Ройдън. Дори сега, близо две години след внезапното заминаване, госпожата още й липсваше.

— И той нищо друго ли не каза? — рязко попита Хабърд, като въртеше статуетката насам и натам. Стрелата на ловджийката улови светлината и проблесна, сякаш всеки миг щеше да полети.

— Нищо, отче. Преди да замине за Дептфорд сутринта, заръча ми да ви донеса това. Господин Марлоу каза, че ще знаете какво трябва да се направи.

Хабърд забеляза листче в тънкия колчан, навито и напъхано сред чакащите стрели на богинята.

— Дай ми карфица, Ани.

Момичето извади карфица от корсажа си и му я подаде с озадачен поглед. С острия й край Хабърд забоде края на листчето и го измъкна внимателно.

Прочете редовете, намръщи се и поклати глава.

— Горкият Кристофър. Винаги е бил от изгубените Божии деца.

— Господин Марлоу няма ли да се върне? — Ани потисна въздишката си на облекчение. Никога не бе харесвала драматурга и отношението й към него не се беше подобрило след ужасните събития на арената в двореца Гринуич. След като господарката и господарят заминаха, без изобщо да кажат къде, Марлоу се мяташе между меланхолията, отчаянието и нещо още по-мрачно. Понякога Ани беше сигурна, че чернотата ще го погълне напълно. Искаше да е сигурна, че мракът няма да повлече и нея.

— Не, Ани. Бог ми казва, че господин Марлоу си е отишъл от този свят в другия. Моля се да намери там покоя, който му бе отказан в този живот. — Свещеникът загледа замислено момичето. Беше се превърнало в поразително красива девойка. Може би тя щеше да излекува Уил Шекспир от любовта му към съпругата на друг мъж. — Но ти не бива да се безпокоиш. Госпожа Ройдън ми заръча да се отнасям с теб като с мое дете. Аз се грижа за децата си и ти ще имаш нов господар.

— Кой, отче? — Щеше да й се наложи да приеме всичко, което й предложи Хабърд. Госпожа Ройдън ясно беше обяснила колко пари ще й трябват, за да се установи като независима шивачка в Айлингтън. Щеше да й е нужно време и голяма пестеливост, за да събере подобна сума.

— Господин Шекспир. Тъй като можеш да четеш и пишеш, ти си ценна, Ани. Ще му помагаш в работата му. — Хабърд погледна листчето в ръката си. Изкушаваше се да го задържи с колета от Прага, изпратен по широката мрежа от вестоносци и търговци, създадена от холандските вампири.

Хабърд още не беше сигурен защо Едуард Кели му беше пратил странната рисунка с драконите. Едуард беше мрачно и хлъзгаво създание, и Хабърд не одобряваше моралния му кодекс, който не виждаше нищо лошо в откритото прелюбодейство и кражбата. Вземането на кръвта му в ритуала на семейството и жертвата беше неприятна задача, а не обичайното удоволствие. В замяна Хабърд беше видял достатъчно от душата на Кели, за да знае, че не иска да го вижда в Лондон. Затова го изпрати в Мортлейк. И това бе спряло досадните настоявания на Дий за уроци по магия.

Марлоу обаче беше пожелал тази статуетка да бъде дадена на Ани и Хабърд нямаше да промени желанието на умиращия. Той подаде малката фигурка и листчето на момичето.

— Трябва да дадеш това на леля си, госпожа Норман. Тя ще ти го пази. Бележката може да бъде още един спомен за господин Марлоу.

— Да, отче Хабърд — каза Ани, макар че не би имала нищо против да продаде сребърния предмет и да скъта парите.

Тя излезе от църквата на Андрю Хабърд и тръгна по улиците към къщата на Уил Шекспир. Той не беше непостоянен като Марлоу, а и госпожа Ройдън винаги бе говорила за него с уважение, макар че приятелите на господаря не пропускаха да му се надсмиват.

Бързо се установи в домакинството на актьора и с всеки следващ ден се обнадеждаваше все повече. Вестта за ужасната смърт на Марлоу само потвърди какъв късмет е имала, че се е освободила от него. Господин Шекспир също беше потресен и една нощ прекали с пиенето, с което привлече вниманието на пристава. Шекспир обаче успя да даде задоволително обяснение и всичко отново се върна към нормалното.

Ани миеше прозореца, за да осигури по-добра светлина, на която да чете господарят й. Тя потопи парцала в чиста вода и от порива на вятъра през отворения прозорец от джоба й падна малко листче хартия.

— Какво е това, Ани? — подозрително попита Шекспир и посочи с перото си. Момичето беше работило за Кит Марлоу и като едното нищо можеше да предава информация на съперниците му. Не можеше да си позволи някой да научава за последните му предложения за патронаж. Всички театри бяха затворени заради чумата и щеше да бъде истинско предизвикателство да задържи тяло и душа на едно място. „Венера и Адонис“ можеше да му помогне, стига никой да не му откраднеше идеята.

— Нищо, госп-п-подин Шекспир — заекна Ани и се наведе да вземе листчето.

— Дай го тук, щом като е нищо — нареди той.

Веднага щом го зърна, Шекспир разпозна характерния почерк. Косата на тила му настръхна. Беше получил съобщение от мъртвец.

— Кога Марлоу ти е дал бележката? — остро попита той.

— Не ми я е давал, господин Шекспир. — Както винаги, Ани така и не събра сили да излъже. Имаше някои други вещерски черти, но честността й бе в изобилие. — Беше скрито. Отец Хабърд го намери и ми го даде. За спомен, както каза.

— След смъртта на Марлоу ли го намери? — Събудилият се интерес го накара да забрави за гъделичкането по тила.

— Да — прошепна Ани.

— В такъв случай ще остане у мен. За по-сигурно.

— Разбира се. — В очите на Ани пробяга тревога, докато гледаше как последните думи на Кристофър Марлоу изчезват в юмрука на новия й господар.

— Продължи си работата, Ани. — Шекспир изчака прислужницата да излезе за още парцали и вода. После отново прочете редовете.

„Черен е знакът на любовта напразна.

На демоните цвят,

на сянка нощна.“

Шекспир въздъхна. Така и не можеше да възприеме стихотворните стъпки на Кит. И меланхоличният му хумор, и залитанията към страховитото бяха твърде мрачни за тези тъжни времена. Те потискаха публиката, а в Лондон имаше предостатъчно смърт. Той завъртя перото си.

„Любовта напразна.“ Да бе. Шекспир изсумтя. Беше му дошло до гуша от истинска любов, макар че плащащите клиенти като че ли никога не се уморяваха от нея. Зачеркна думите и ги замести с една-единствена, която по-добре улавяше онова, което чувстваше.

„Демоните.“ Успехът на „Фауст“ го глождеше мъчително. Шекспир нямаше таланта да пише за създания извън границите на природата. Беше далеч по-добър с обикновените, несъвършени смъртни, уловени в мрежите на съдбата. Понякога си мислеше, че може би може да съчини хубава история за дух. Може би на съгрешил баща, който преследва сина си. Шекспир потръпна. От собствения му баща би се получил ужасяващ призрак, ако Господ се умори от компанията му, след като бъдат уредени последните сметки на Джон Шекспир. Зачеркна неприятната дума и избра различна.

„Сянка нощна.“ Беше посредствен, предсказуем край на стиха — от онези, които би избрал Джордж Чапман при липса на нещо по-оригинално. Но какво да бъде то? Задраска още една дума и написа „гримаса“ над нея. „Гримаса нощна“. И това не го биваше. Зачеркна го и написа „седянка“. Още по-зле.

Замисли се разсеяно за участта на Марлоу и приятелите му, превърнали се вече в безплътни сенки. Хенри Пърси се беше радвал на рядък период на кралско благоволение и остана завинаги в двора. Рали се беше оженил тайно и бе изпаднал в немилост. Беше изселен в Дорсет и кралицата се надяваше, че там ще потъне в забвение. Хариът се беше уединил някъде, несъмнено наведен над някоя математическа главоблъсканица или вперил поглед в небето, подобно на някакъв поразен от луната Робин Гудфелоу^[1].

Носеха се слухове, че Чапман е на някаква мисия за Сесил в Ниските земи и пише дълги поеми за вещици. А Марлоу неотдавна бе убит в кръчмарска свада в Дептфорд, макар да се говореше, че е било покушение. Може би онзи странен уелсец щеше да знае повече, защото е бил в кръчмата с Марлоу. Ройдън — който бе единственият наистина силен човек, с когото се бе срещал някога Шекспир — и загадъчната му съпруга бяха безследно изчезнали през лятото на 1591-ва и не се бяха появявали оттогава.

Единственият от кръга на Марлоу, за когото все още чуваше редовно, беше едрият шотландец Галоуглас, който се държеше по-надуто и от принц, но пък разказваше такива чудесни истории за феи и елфи. Именно благодарение на постоянните поръчки на Галоуглас Шекспир имаше покрив над главата си. Галоуглас сякаш винаги имаше работа, изискваща таланта и перото на Шекспир. Пък и плащаше добре, особено когато искаше Шекспир да имитира почерка на Ройдън по полетата на някоя книга или да напише писмо с неговия подпис.

„Ама че тайфа — помисли си Шекспир. — Предатели, атеисти и престъпници, повечето от тях.“ Перото му се поколеба върху страницата. Този път решително написа още една дума, след което се облегна и погледна новия си стих.

„Тъмното е герб на мрака,

на пъкъла, на черния затвор!“

Вече не можеше да се разпознае като дело на Марлоу. Чрез алхимията на таланта си Шекспир бе превърнал идеите на един мъртвец в нещо подходящо за обикновените жители на Лондон, вместо за опасни хора като Ройдън. И това му бе отнело само няколко минути.

Не почувства абсолютно никакво съжаление, докато променяше миналото и по този начин — бъдещето. Редът на Марлоу на световната сцена бе приключил, а този на Шекспир тепърва започваше. Паметта бе къса, а историята — сурова. Така беше устроен светът.

Доволен, Шекспир добави листчето към купчината подобни листчета, притиснати с кучешки череп в края на писалището. Един ден щеше да му намери място. После размисли.

Може би беше прибързал със зачертаването на „любов напразна“. В думите имаше потенциал — нереализиран, очакващ някой да го отключи. Шекспир посегна за парче, което бе отрязал от частично изписан лист в нерешителен опит за икономия, след като Ани му беше показала последната сметка от месаря.

„Напразни усилия на любовта“ — написа той с големи букви.

Да, помисли си Шекспир, някой ден това определено щеше да му послужи.