Дебора Харкнес
Нощна сянка (30)

30.

— Господин Хабермел се отби. Твоят компендиум е на масата.

Матю не откъсна очи от плановете на Пражкия замък. Беше успял да се сдобие незнайно как с тях от имперските архитекти. През изминалите няколко дни ме заобикаляше отдалеч и предпочиташе да насочва енергията си да разкрие тайните на дворцовата стража, за да пробие охраната на Рудолф. Въпреки съвета на Авраам, който бях предала надлежно, Матю предпочиташе активната стратегия. Искаше да се махнем от Прага. Още сега.

Приближих го и той вдигна безпокойни жадни очи.

— Това е просто подарък. — Свалих ръкавиците си и го целунах дълго. — Сърцето ми е твое, нали така?

— Не е просто подарък. Дойде с покана за лов утре. — Матю прегърна бедрата ми. — Галоуглас ми съобщи, че ще приемем. Намерил е начин да се доберем до апартаментите на императора — прелъстил някаква бедна прислужница и я увещал да му покаже колекцията еротични картини на Рудолф. Дворцовата стража или ще бъде на лов с нас, или ще дреме. Галоуглас смята, че едва ли ще имаме по-добър шанс да потърсим книгата.

Погледнах към писалището на Матю, където имаше още един малък пакет.

— А това знаеш ли какво е?

Той кимна, пресегна се и го взе.

— Все получаваш подаръци от други мъже. Този е от мен. Подай ръка.

Подчиних се, обхваната от любопитство.

Той сложи нещо обло и гладко в дланта ми. Беше с размерите на малко яйце.

Поток хладен тежък метал потече около мистериозното яйце, когато мънички саламандри изпълниха ръката ми. Бяха изработени от сребро и злато, с инкрустирани диаманти по гърбовете. Вдигнах едно от създанията и заедно с него се вдигна верижка, съставена изцяло от саламандри, свързани глава с глава и с преплетени опашки. Онова, което остана в ръката ми, беше рубин. Много голям и много червен рубин.

— Прекрасен е! — Погледнах към Матю. — Кога намери време да го купиш? — Златарите едва ли изработваха подобни верижки с надеждата да бъдат купени от случаен клиент.

— Имам го от известно време — призна той. — Баща ми го изпрати заедно с триптиха. Не бях сигурен, дали ще го харесаш.

— Разбира се, че го харесвам. Саламандрите са алхимичен символ, нали знаеш — изтъкнах и отново го целунах. — Пък и коя жена би възразила на две стъпки саламандри от сребро, злато и диаманти, както и на рубин, способен да запълни чаша за яйце?

— Точно тези саламандри получих от краля, когато се върнах във Франция в края на 1541-ва. Крал Франсоа беше избрал за свой символ саламандър в пламъци, а девизът му бе „Храня и угасявам“. — Матю се разсмя. — Кит толкова хареса надутия израз, че го префасонира за себе си на „Онова, което ме храни, ме унищожава“.

— Кит определено е демон, за когото чашата е наполовина празна — разсмях се и аз. Побутнах един от саламандрите и той заблестя, уловил светлината на свещите. Понечих да заговоря, но спрях.

— Какво има? — насърчи ме Матю.

— Давал ли си това на някого… преди? — След онази нощ внезапно обзелото ме чувство за несигурност беше смущаващо.

— Не — каза Матю и взе ръката ми със съкровището в неговите.

— Извинявай. Знам, че е нелепо, особено като се има предвид поведението на Рудолф. Просто не искам да се питам подобно нещо, това е всичко. Ако някога ми дадеш нещо, което си давал на предишна любовница, просто ми кажи.

— Не бих ти дал нищо, което преди съм давал на друг, mon coeur. — Матю изчака, докато погледите ни се срещнаха. — Твоят дракон ми напомни за подаръка на Франсоа и затова помолих баща си да го изрови от скривалището. Навремето го носех. Оттогава си стои само в кутията.

— Трудно може да се нарече накит за всеки ден — подхвърлих и се опитах да се разсмея, но не се получи особено добре. — Не знам какво ми става.

Матю ме привлече към себе си и ме целуна.

— Моето сърце ти принадлежи точно толкова, колкото твоето принадлежи на мен. Никога не се съмнявай в това.

— Няма.

— Добре. Защото Рудолф прави всичко по силите си, за да ни изтощи. Трябва да си пазим главите. И после да се разкараме колкото се може по-бързо от Прага.

 

 

Думите на Матю се върнаха в ума ми на следващия ден, когато се присъединихме към най-приближените придворни на Рудолф за следобеден лов. Планът бе да яздим до ловната вила на императора в Бялата планина и да стреляме по елени, но мрачното сиво небе ни задържа по-близо до двореца. Беше втората седмица на април, но пролетта идваше бавно в Прага и все още имаше вероятност да завали сняг.

Рудолф привика Матю настрани, като ме остави на милостта на придворните дами. Те изобщо не криеха любопитството си и нямаха никаква представя какво да правят с мен.

Императорът и другарите му пиеха на воля виното, което им поднасяха слугите. Предвид високите скорости, които се развиваха при преследване на дивеч, ми се прииска да имаше някакви ограничения за яздене след употреба на алкохол. Не че имах поводи да се притеснявам за Матю. Най-малкото, той беше доста сдържан в пиенето. Пък и имаше много малка вероятност да умре, дори конят му да се блъснеше на пълна скорост в някое дърво.

Пристигнаха двама мъже с дълъг прът на рамене, на който да кацат различните соколи, които щяха да ловуват птици този следобед. Други двама ги последваха, понесли една-единствена закачулена птица със смъртоносен извит клюн и крака с кафяви пера, които създаваха впечатлението за ботуши. Беше огромна.

— А! — възкликна Рудолф и потри доволно ръце. — Ето я и орлицата ми Августа. Исках да я покажа на La Diosa, макар че не можем да я пуснем да лети тук. Нужно й е много повече пространство, отколкото може да й осигури Еленовият ров.

Августа беше подходящо име за такова гордо създание. Орлицата беше висока почти три стъпки и макар и с качулка, държеше главата си вирната надменно.

— Усеща, че я гледаме — промърморих.

Някой преведе думите ми на императора и той ми се усмихна одобрително.

— Ловците се разбират помежду си. Свалете й качулката. Нека Августа и La Diosa се опознаят.

Съсухрен старец с криви крака и предпазливо изражение приближи орлицата. Дръпна кожените върви, които стягаха качулката и внимателно я свали. Златните пера на шията и главата се разрошиха от вятъра. Усетила едновременно свободата и опасността, Августа разпери криле в жест, който можеше да се тълкува както като обещание за предстоящо сбиване, така и като предупреждение.

Аз обаче не привлякох вниманието на Августа. Водена от безпогрешния си инстинкт, тя обърна глава към единствения хищник в компанията, който бе по-опасен от нея. Матю я изгледа сериозно, с тъжни очи. Августа изкряска в отговор на съчувствието му.

— Не доведох Августа, за да забавлява хер Ройдън, а за да се срещне с La Diosa — недоволно измърмори Рудолф.

— И аз ви благодаря за запознанството, Ваше Величество — казах аз с желанието да привлека вниманието на раздразнения монарх.

— Между другото, сред трофеите на Августа има два вълка — отбеляза Рудолф и изгледа многозначително Матю. Перата на императора бяха по-разрошени и от тези на любимата му птица. — И в двата случая битките бяха кървави.

— Ако бях вълк, щях просто да легна и да оставя дамата да прави каквото си поиска с мен — мързеливо рече Матю. Този следобед той бе типичен придворен в одеждите си в зелено и сиво; черната му коса бе прибрана под екстравагантна шапка, която не предлагаше особена защита от стихиите, но пък му даваше възможност да покаже сребърната емблема на върха й — уробороса на фамилия Дьо Клермон, сякаш за да напомни на Рудолф с кого си има работа.

Другите придворни се захилиха и зацъкаха на дръзката му забележка. След като се увери, че смехът не е насочен към него, Рудолф се присъедини към тях.

— Още нещо, по което си приличаме, хер Ройдън — изтъкна той, докато тупаше Матю по рамото. После ме изгледа. — И двамата не се боим от силни жени.

След като напрежението спадна, соколарят с известно облекчение върна Августа на стойката й и попита императора коя птица желае да използва този следобед за сваляне на кралската яребица. Рудолф се засуети с избора. След като най-сетне се спря на един едър исландски сокол, австрийските ерцхерцози и германските принцове се запрепираха за останалите птици, докато накрая остана една-единствена птица. Беше дребна и трепереше от студа. Матю посегна към нея.

— Това е птица за жени — изсумтя Рудолф и се намести в седлото си. — Щях да я пратя на La Diosa.

— Въпреки името си Даяна не обича лова. Но няма значение. Ще ловувам с чучулигаря — каза Матю.

Прокара пръсти по каишката на крака й, протегна ръка и птицата стъпи на облечената му в ръкавица китка.

— Здравей, красавице — прошепна й тихичко, докато птицата се настаняваше. При всяко движение звънчетата й звъняха.

— Името й е Шарка — с усмивка съобщи соколарят.

— А дали е умна колкото съименницата си?

— Даже повече — ухили се старецът.

Матю се наведе към птицата и хвана със зъби една от вървите, които държаха качулката на птицата. Устата му беше толкова близо до Шарка, а жестът така интимен, че можеше да се обърка и с целувка. Матю дръпна връвта, после с лекота махна качулката с другата си ръка и прибра украсеното кожено покривало в джоба си.

Шарка замигна, когато светът се разкри пред нея. Премигна отново, като изучаваше мен и мъжа, който я държеше.

— Мога ли да я докосна? — В меките пластове бели и кафяви пера имаше нещо, на което не можех да устоя.

— Не бих го направил на твое място. Гладна е. Съмнявам се, че получава справедлив дял от плячката си — отвърна Матю. Отново изглеждаше тъжен и замислен. Шарка издаде тихи, подобни на кикот звуци и задържа поглед върху него.

— Тя те харесва. — В това нямаше нищо чудно. И двамата бяха ловци по инстинкт, оковани, за да не могат да се поддадат на подтика да преследват и убиват.

Спуснахме се по лъкатушеща пътека в речното корито, служило навремето като ров около двореца. Реката вече я нямаше и коритото беше оградено, за да не позволи на кралския дивеч да отиде в града. Елени, сърни и диви прасета бродеха навсякъде. Същото се отнасяше и за лъвовете и другите големи котки от менажерията през дните, когато Рудолф решаваше да ловува с тях вместо с птици.

Очаквах пълен хаос, но се оказа, че ловът има прецизна хореография, досущ като балет. Веднага щом Рудолф пусна исландския си сокол, птиците по дърветата излетяха като облак, за да не се превърнат в закуска. Соколът се спусна надолу и полетя над храстите, вятърът свиреше в звънчетата на краката му. Стреснати яребици изскочиха от скривалищата си, тичаха и пляскаха с криле във всички посоки, преди да се издигнат във въздуха. Соколът рязко зави, избра си цел, засече я и нанесе светкавичен удар с нокти и клюн. Яребицата полетя надолу, соколът продължи да я преследва неуморно до земята, където уплашената и ранена жертва най-сетне беше убита. Пазачите пуснаха кучетата и затичаха с тях по снега. Конете препуснаха след тях, ликуващите викове на хората се губеха в лая на хрътките.

Когато конете и ездачите стигнаха мястото, соколът стоеше до жертвата си, разперил криле над нея, за да я скрие от претенденти. Матю беше заел подобна поза в Бодлианската библиотека и усетих погледа му върху себе си, сякаш искаше да се увери, че съм наблизо.

След като императорът вече бе убил първата си жертва, останалите можеха да се включат в лова. Участниците уловиха над сто птици, достатъчни за нахранването на доста придворни. Имаше само една кавга. Както и можеше да се очаква, тя избухна между великолепния сребрист сокол на Рудолф и малкия кафяво-бял чучулигар на Матю.

Матю беше изостанал от основната мъжка група. Той пусна птицата си много след другите и не бързаше да прибере свалените от нея яребици. Докато другите не слизаха от конете си, Матю го правеше и прилъгваше Шарка да остави плячката си, като й мърмореше нещо и й даваше малко месо от предишен улов.

Веднъж обаче Шарка не успя да нанесе удар по яребицата, която преследваше. Жертвата й се измъкна и полетя право към исландския сокол на Рудолф. Шарка обаче отказа да отстъпи. Макар исландският сокол да бе по-голям, Шарка бе по-агресивна и по-пъргава. За да стигне яребицата, тя прелетя толкова близо до главата ми, че усетих порива на въздуха. Беше толкова дребна — по-малка от плячката си и определено много по-малка от птицата на императора. Яребицата се издигна, но нямаше шанс да се спаси. Шарка бързо смени посоката и заби кривите си нокти в жертвата, след което двете полетяха надолу. Възмутеният исландски сокол изкрещя недоволно и Рудолф не пропусна да се включи в протеста.

— Птицата ви се изпречи на моята — ядосано извика той, когато Матю пришпори коня си да прибере чучулигаря.

— Тя не е моя, Ваше Величество — отвърна Матю. Шарка, която се беше надула и разперила криле, за да изглежда колкото се може по-едра и заплашителна, изкрещя пронизително. Матю промърмори нещо, което ми прозвуча смътно познато и доста любовно, и крилете на птицата се изгладиха. — Шарка е ваша. И днес тя доказа, че е достойна съименница на велик бохемски воин.

Матю взе малкия сокол и яребицата и ги вдигна високо, за да ги видят всички. Каишките на Шарка висяха свободно и звънчетата й пееха, докато той я завърташе. Несигурни как да отговорят, придворните зачакаха Рудолф да направи нещо. Вместо него се намесих аз.

— Този воин от женски пол ли е бил, съпруже?

Матю спря да се върти и се ухили.

— Разбира се, скъпа. Истинската Шарка била дребна и буйна, досущ като птицата на императора, и е знаела, че най-голямото оръжие на един воин се намира между ушите.

Той почука с пръст главата си, за да е сигурен, че всички са разбрали какво има предвид. Рудолф не само беше разбрал, но и изглеждаше объркан.

— Прилича ми доста на дамите от Мала Страна — иронично подхвърлих аз. — И какво е направила Шарка със своя ум?

Преди Матю да успее да отвори уста, някаква непозната млада жена заговори.

— Шарка победила цял взвод войници — обясни тя на безупречен латински със силен чешки акцент. Белобрад мъж, вероятно баща й, я погледна одобрително и тя се изчерви.

— Наистина ли? — заинтригувах се. — И как?

— Престорила се, че трябва да я спасят, и после ги поканила да отпразнуват свободата й с прекалено много вино.

Друга жена, по-възрастна и с нос, който съперничеше на клюна на Августа, изсумтя с отвращение.

— Мъжете винаги се връзват на такива неща.

Избухнах в смях. За нейна явна изненада, същото направи и клюнестата аристократка.

— Боя се, императоре, че дамите няма да позволят героинята им да бъде винена за грешките на други. — Матю бръкна в джоба си за качулката и внимателно я сложи върху гордата глава на Шарка. После се наведе и стегна вървите със зъби. Птичарят взе малкия сокол под одобрителните аплодисменти на насъбралите се.

Продължихме до една къща с бял и червен покрив в италиански стил, издигаща се в края на дворцовия парк, за да се подкрепим с вино и закуски. Аз предпочетох да остана в градината, където цъфтяха нарцисите и лалетата на императора. Към нас се присъединиха други придворни, сред които киселият Страда, господин Хофнагел и Еразъм Хабермел, на когото благодарих за компендиума.

— Великите пости почти приключиха и едно пролетно празненство ще се справи чудесно с отегчението — на висок глас каза някакъв млад придворен. — Не мислите ли, Ваше Величество?

— Бал с маски? — Рудолф отпи от виното си и се загледа към мен. — В такъв случай темата би трябвало да е Диана и Актеон^[1].

— Тази тема е изтъркана, Ваше Величество, освен това е доста английска — тъжно рече Матю. Рудолф се изчерви. — Може би е по-добре да се спрем върху Деметра и Персефона^[2]. Повече подхожда на сезона.

— Или историята на Одисей — предложи Страда и ме изгледа гадно. — Фрау Ройдън може да играе Цирцея и да ни превърне в прасета.

— Интересно, Отавио — каза Рудолф и потупа с показалец пълната си долна устна. — Ролята на Одисей може и да ми допадне.

„Не и в този живот“ — помислих си. Не и със задължителната сцена в спалнята и обещанието на Цирцея, че няма да отнеме насила мъжеството на Одисей.

— Мога ли да предложа нещо? — намесих се, за да предотвратя очертаващата се катастрофа.

— Разбира се, разбира се — незабавно се съгласи Рудолф, пое ръката ми и я потупа окуражително.

— Историята, която съм намислила, изисква някой да поеме ролята на Зевс, царя на боговете — казах на императора, като внимателно освобождавах ръката си.

— От мен ще излезе убедителен Зевс — с нетърпение заяви той и на лицето му цъфна усмивка. — А вие Калисто^[3] ли ще играете?

„Как ли пък не.“ За нищо на света не бих позволила на Рудолф да ме съсипе и забремени.

— Не, Ваше Величество. Ако държите да участвам в забавата, ще играя богинята на луната. — Хванах Матю под ръка. — А за да изкупи предишната си забележка, съпругът ми ще играе Ендимион.

— Ендимион ли? — Усмивката на Рудолф стана малко несигурна.

— Горкият Рудолф. Пак е изигран — едва чуто промърмори Матю. — Ендимион, Ваше Величество — каза той, този път на висок глас. — Прекрасният младеж, който бил потопен във вечен сън, за да запази безсмъртието си и целомъдрието на Диана.

— Известна ми е легендата, хер Ройдън! — предупреди го Рудолф.

— Моите извинения, Ваше Величество — отвърна Матю с изящен, макар и лек поклон. — Даяна ще изглежда великолепно, пристигаща със своята колесница и загледана с копнеж в мъжа, в когото е влюбена.

Рудолф вече беше станал императорски пурпурен. Махна ни с ръка да го освободим от присъствието си и ние напуснахме двореца, за да се спуснем по краткия път до „Трите гарвана“.

— Имам само една молба — каза Матю, докато влизахме в къщата. — Може и да съм вампир, но април е студен месец в Прага. Съобрази се с температурата и се постарай костюмите за Диана и Ендимион да са нещо повече от лунен сърп в косата ти и парцалче около бедрата ми.

— Тъкмо те предложих за ролята, а ти вече имаш претенции! — Вирнах уж възмутено глава. — Актьори!

— Така ти се пада, щом работиш с аматьори — отвърна с усмивка Матю. — Просто знам как трябва да започне балът: „И ето! Сред облаци изгрява най-прекрасната луна, / като сребриста мида в бокала на Нептун“.

— Не можеш да използваш Кийтс! — разсмях се. — Той е романтически поет, подраняваш с триста години.

— „И се издигна тя, / тъй страстно ярка, заслепена моя душа, / сред рояк сребристи сфери, / сред облаци и сред простори, / излъчва тя вълшебна светлина, / дори под воала тъмен на нощта“ — драматично завърши той и ме придърпа в обятията си.

— И сигурно ще поискате аз да ви намеря воал — обади се Галоуглас, докато трополеше надолу по стълбите.

— И малко овце. Или може би астролабия. Ендимион може да бъде или пастир, или астроном — разсъждаваше на глас Матю, преценявайки възможностите за избор.

— Овчарите на Рудолф за нищо на света няма да се разделят с някоя от странните му овце — кисело рече Галоуглас.

— Матю спокойно може да използва компендиума ми. — Огледах се. Би трябвало да е на полицата над камината, далеч от ръцете на Джак. — Къде е изчезнал той?

— Ани и Джак го показват на Рошльо. Мислят си, че е омагьосан.

Досега не бях забелязала нишките, които вървяха право нагоре по стълбите от камината — сребърна, златна и сива. В бързината да намеря децата и да разбера какво става с компендиума, настъпих полата си. Когато стигнах до Ани и Джак, вече бях успяла да украся задника си със синина във формата на мида.

Ани и Джак бяха отворили малкия компендиум от месинг и сребро като книга, вътрешните му криле бяха разгънати изцяло. Желанието на Рудолф бе да ми даде нещо за следене на движенията на небесните тела и Хабермел определено беше надминал себе си. Компендиумът съдържаше слънчев часовник, компас, устройство за изчисляване на дължината на часовете през различните сезони, сложна лунна волвела, чийто механизъм можеше да се настрои да показва датата, часа, господстващия зодиакален знак и фазата на луната, както и карта на географските ширини, включваща (по моя молба) градовете Роаноук, Лондон, Лион, Прага и Йерусалим. Едно от крилата имаше игла, на която можех да сложа една от най-новите технологии — изтриващата се табличка, изработена от специална хартия, върху която човек можеше да пише и после внимателно да заличи написаното, за да я използва отново.

— Виж, Джак, как го прави — каза Ани, вперила поглед в инструмента. Рошльо (вече никой в къщата, освен Джак, не го наричаше Лоберо) се разджафка и замаха развълнувано опашка, когато лунната волвела започна да се върти сама.

— Залагам петаче, че когато въртенето спре, ще показва пълна луна — каза Джак, плю в дланта си и я протегна към Ани.

— Никакви басове — машинално забраних и приклекнах до него.

— Кога започна това, Джак? — попита Матю, докато избутваше Рошльо.

Момчето сви рамене.

— Откакто хер Хабермел го изпрати — призна Ани.

— По цял ден ли се върти така, или само в определени часове? — поинтересувах се.

— Само един или два пъти. А компасът се завъртя само веднъж. — Ани ме погледна жално. — Трябваше да ви кажа. Знаех, че това нещо е вълшебно, така го усещам.

— Всичко е наред. — Усмихнах й се. — Нищо не е станало.

Поставих пръст в центъра на волвелата и заповядах на нещото да спре. И то спря. Веднага щом въртенето престана, сребърната и златната нишка около компендиума бавно се разсеяха, остана само сивата. Тя бързо се изгуби сред множеството пъстроцветни нишки, които изпълваха дома ни.

— Какво означава това? — попита ме Матю по-късно, когато къщата бе утихнала и най-сетне получих възможност да скрия компендиума от децата. Реших да го оставя върху балдахина над леглото ни. — Между другото, всички крият неща върху балдахина. Това е първото място, където ще потърси Джак.

— Някой ни търси. — Свалих компендиума и се заоглеждах за друго скривалище.

— В Прага ли? — Матю протегна ръка за малкия инструмент и когато му го дадох, го прибра в дублета си.

— Не. Във времето.

Матю се тръшна на леглото и изруга.

— Вината е моя. — Погледнах го смутено. — Опитах се да изтъка магия, така че компендиумът да ме предупреди, ако някой замисля да го открадне. Идеята беше Джак да не си навлече неприятности. Май ще трябва да започвам отначало.

— Какво те кара да мислиш, че е някой от друго време? — попита Матю.

— Лунната волвела е вечен календар. Зъбните колела се въртяха, сякаш се опитваха да въведат информация, която не отговаря на техническите характеристики на устройството. Заприлича ми на препускащите думи в Ашмол 782.

— Може би въртенето на компаса показва, че онзи, който ни търси, е и на различно място. Подобно на волвелата, компасът не може да посочи истинския север, защото му е било заръчано да сравнява две посоки — нас в Прага и някой друг.

— Мислиш ли, че е Изабо или Сара? Може би се нуждаят от помощта ни?

Именно Изабо бе изпратила на Матю копието на „Доктор Фауст“, за да ни помогне да стигнем 1590 година. Тя знаеше накъде сме тръгнали.

— Не — уверено отвърна Матю. — Те не биха ни издали. Някой друг е. — Сиво-зелените му очи се спряха върху мен. Онзи неспокоен, изпълнен с тъга поглед отново се бе появил.

— Гледаш ме така, сякаш съм те предала по някакъв начин. — Седнах до него на леглото. — Ако не искаш да участвам в бала, няма ходя.

— Не е това. — Матю стана и се отдалечи. — Продължаваш да криеш нещо от мен.

— Всички крием по нещо, Матю — отбелязах. — Дребни неща, които нямат значение. Случва се и да са големи. Например като това да си член на Паството. — Обвинението му ме беше жегнало. Имаше толкова много неща, които все още не знаех за него.

Ръцете на Матю изведнъж се озоваха на раменете ми и ме изправиха.

— Никога няма да ми простиш за това. — Очите му бяха почернели и пръстите му стиснаха силно ръцете ми.

— Обеща ми да проявиш търпимост към моите тайни — напомних му. — Рави Льов е прав. Толерантността не е достатъчна.

Той изруга и ме пусна. Чух стъпките на Галоуглас по стълбите и съненото мърморене на Джак в коридора.

— Ще заведа децата в къщата на Болдуин — съобщи Галоуглас от вратата. — Тереза и Каролина вече заминаха. Пиер ще ме придружи, кучето също. — Той сниши глас. — Плашите момчето с караниците си, а той е познал достатъчно страх през краткия си живот. Разберете се най-сетне, или ще ги върна в Лондон и ще ви оставя тук да се дерете един друг. — Сините му очи ни гледаха свирепо.

Матю седна мълчаливо до камината с чаша вино в ръка и се загледа мрачно в пламъците. Веднага щом групата замина, той скочи и тръгна към вратата.

Без изобщо да мисля, освободих огнедишащия дракон. „Спри го“ — заповядах аз. Драконът го обви в сива мъгла, докато летеше над и около него, стана плътен при вратата и заби шиповете на крилете си от двете страни на касата. Когато Матю се приближи прекалено, от устата му застрашително се изстреля огнен език.

— Никъде няма да ходиш — заявих. Нужни ми бяха огромни усилия да не повишавам тон. Матю може и да бе по-силен от мен, но се съмнявах, че би имал успех срещу моя питомник. — Драконът ми е донякъде като Шарка — малък, но агресивен. На твое място не бих я вбесявал.

Матю се обърна и ме погледна студено.

— Ако си ми ядосан, кажи го. Ако съм направила нещо, което не ти харесва, кажи го. Ако искаш да сложиш край на този брак, имай куража да го направиш ясно, така че да имам шанс — някакъв шанс — да се възстановя. Защото ако продължаваш да ме гледаш така, сякаш ти се иска да не се бяхме женили, определено ще ме унищожиш.

— Нямам желание да слагам край на брака ни — промълви тихо той.

— Тогава бъди мой съпруг. — Тръгнах към него. — Знаеш ли какво си мислех, докато гледах как летяха онези чудесни птици днес? „Ето така би изглеждал и Матю, ако беше свободен да бъде себе си.“ А докато слагаше качулката на Шарка, за да не може да ловува, както й нареждат инстинктите, видях в очите й същата мъка, която виждам в твоите всеки ден, откакто изгубих бебето.

— Не става дума за бебето. — В погледа му вече се четеше предупреждение.

— Не. Става дума за мен. И за теб. И за нещо толкова ужасно, че не можеш да го признаеш — че въпреки твоята така наречена власт над живота и смъртта, не можеш да контролираш всичко и не можеш да предпазиш мен или всеки друг, когото обичаш.

— И си мислиш, че загубата на бебето ме е накарало да проумея това, така ли?

— Че какво друго би могло да бъде? Чувството ти за вина заради Бланка и Лукас едва не те уби.

— Грешиш. — Пръстите на Матю се бяха заровили в косата ми, разплитаха плитките и освобождаваха аромата на лайка и мента от сапуна, който използвах. Зениците му бяха огромни и черни като мастило. Той вдиша дълбоко миризмата ми и част от зеленото се върна.

— Тогава ми кажи какво е.

— Това.

Той сграбчи края на корсажа ми и го разкъса. После развърза връвта, която придържаше широкото деколте на ризата, и тя се свлече по раменете ми и оголи горната половина на гърдите ми. Пръстът му проследи една синя вена по тях и продължи под плата.

— Всеки ден в живота си се боря за контрол. Боря се срещу гнева и огорчението, което следва след него. Боря се с глада и жаждата, защото не смятам, че е добре да вземам кръв от други създания — дори и от животни, макар че това мога да го понеса по-добре, отколкото да пия кръвта на някого, когото мога да видя отново на улицата. — Той вдигна очи към моите. — И воювам със самия себе си заради това неописуемо желание да притежавам тялото и душата ти по начини, които никой топлокръвен не може да проумее.

— Искаш кръвта ми — прошепнах аз, внезапно осенена от истината. — Лъгал си ме.

— Лъгах себе си.

— Казах ти, при това неведнъж, че можеш да я имаш. — Разгърдих се още повече, отметнах глава настрани и оголих сънната си артерия. — Вземи я. Не ми пука. Просто искам да се върнеш.

С мъка преглътнах риданието си.

— Ти си моя съпруга. Никога не бих взел по своя воля кръв от шията ти. — Пръстите на Матю бяха хладни, докато оправяше ризата ми. — Когато го направих в Мадисън, бях твърде слаб, за да мога да се спра.

— Какво й е на шията ми? — объркано попитах аз.

— Вампирите хапят по шията само непознати и подчинени. Никога любовниците си. И в никакъв случай брачните си половинки.

— Господство — промълвих, мислейки си за предишните ни разговори за вампири, кръв и секс. — И хранене. Затова предимно човешки същества биват ухапвани на това място. Значи в онази легенда за вампири има зрънце истина.

— Вампирите хапят половинките си тук, близо до сърцето. — Устните на Матю докоснаха оголената кожа над деколтето. Точно там ме беше целунал в сватбената ни нощ, когато емоциите го бяха залели.

— Мислех си, че желанието ти да ме целуваш там е проява на обикновена страст — казах.

— Няма нищо обикновено в желанието на вампир да взема кръв от тази вена. — Той премести устни на сантиметър по синята линия и отново ме целуна.

— Но щом не става въпрос за хранене и господство, тогава за какво?

— За честност. — Когато погледите ни се срещнаха, очите на Матю бяха повече черни, отколкото зелени. — Вампирите пазят твърде много тайни, за да могат да бъдат напълно честни. Не всички могат да се споделят с думи, а повечето са твърде сложни, за да се обяснят, дори когато се опитваш да го направиш. А и в моя свят има забрани и ограничения относно споделянето им.

— Това ми е известно — кимнах. — Чувала съм го неведнъж.

— Да пиеш от любимия е все едно да знаеш, че няма нищо скрито. — Матю се загледа в гърдата ми и отново докосна вената с върха на пръста си. — Наричаме я сърдечна вена. Кръвта там е по-сладка. Дава чувство за пълно притежание, но то изисква и пълен контрол, за да не бъдеш пометен от силата на емоциите. — Гласът му бе тъжен.

— А ти не се доверяваш на собствения си контрол поради неистовата си кръвожадност.

— Виждала си ме, когато съм обхванат от нея. Тя се предизвиква от покровителството. А кой е по-голяма заплаха за теб от самия мен?

Смъкнах ризата по раменете си и освободих ръце от ръкавите, докато не останах гола до кръста. Намерих пипнешком вървите на полата и ги развързах.

— Недей. — Очите на Матю бяха почернели още повече. — Тук няма никой в случай…

— Че ми източиш кръвта ли? — пристъпих напред, оставяйки полата на пода. — Щом не можеше да се довериш на себе си, докато Филип беше наблизо, едва ли би го направил, дори Галоуглас и Пиер да стояха на половин крачка от нас.

— Това не е тема за шеги.

— Не. — Поех ръцете му. — А за съпруги и съпрузи. За честност и доверие. Нямам какво да крия от теб. Ако пиенето на кръв от вената ми ще сложи край на непрестанната ти нужда да преследваш някакви въображаеми мои тайни, направи го.

— Вампирите не го правят само веднъж — предупреди ме Матю, като се мъчеше да ме отблъсне.

— Изобщо не съм си и помисляла такова нещо. — Вплетох пръсти в косата на тила му. — Вземи кръвта ми. Вземи тайните ми. Направи онова, за което крещят инстинктите ти. Тук няма качулки и каишки. В обятията ми трябва да бъдеш напълно свободен, дори това да е невъзможно другаде.

Придърпах го към себе си. Отначало той реагира колебливо, пръстите му се обвиха около китките ми, сякаш се надяваше да се измъкне при първа възможност. Инстинктите му обаче бяха силни и копнежите му се долавяха ясно. Нишките, които свързваха света, се раздвижиха и подредиха около мен, сякаш за да направят място за тези силни чувства. Леко се дръпнах, гърдите ми се повдигаха с всяко вдишване.

Той изглеждаше толкова уплашен, че сърцето ме заболя. Но у него имаше и желание. Страх и желание. Нищо чудно, че и двете фигурираха в есето „Всички души“, с което беше спечелил стипендията си. Кой би могъл да разбере по-добре от един вампир борбата между тези чувства?

— Обичам те — прошепнах и отпуснах ръце. Трябваше да го направи сам. Не можех да играя никаква роля за приближаването на устата му до вената ми.

Чакането беше мъчително, но накрая той сведе глава. Сърцето ми биеше бързо и го чух как поема дълго и дълбоко дъх.

— Мед. Винаги миришеш на мед — изумено промърмори той, миг преди острите му зъби да пробият кожата ми.

Предишните пъти, когато бе вземал кръвта ми, Матю внимаваше да обезболи раничката с мъничко от собствената си кръв, за да не изпитвам болка. Не го направи този път, но кожата ми скоро стана безчувствена от натиска му. Ръцете му ме поеха и ме наведоха назад към леглото. Увиснах във въздуха и го зачаках да се увери, че помежду ни няма нищо друго, освен любов.

Трийсетина секунди след началото Матю спря. Погледна ме с изненада, сякаш беше открил нещо неочаквано. Очите му станаха съвсем черни и за един кратък миг си помислих, че яростната му кръвожадност ще излезе на повърхността.

— Всичко е наред, любими — прошепнах.

Матю отново наведе глава и пи още, докато не откри онова, което му трябваше. Отне му малко повече от минута. Целуна мястото над сърцето ми със същото благоговейно изражение, което бе имал в сватбената ни нощ в Сет-Тур, и ме погледна стеснително.

— И какво откри? — попитах го аз.

— Теб. Единствено теб — промърмори Матю.

Стеснителността му бързо се смени с глад. Той ме целуна и в следващия миг отново се сляхме. Като не се брои онзи кратък момент на близост до стената, не бяхме се любили от седмици и ритъмът ни отначало беше нескопосан, докато не си спомнихме как да се движим заедно. Тялото ми се свиваше все повече и повече. Още един бърз тласък и целувка бяха достатъчни, за да ме изстрелят.

Вместо това Матю забави темпото. Погледите ни се срещнаха. Никога не го бях виждала такъв до този момент — уязвим, изпълнен с надежда, прекрасен, свободен. Вече нямаше тайни помежду ни, нямаше скрити емоции в случай на катастрофа, която би ни понесла в мрачни места, където надеждата не би могла да оцелее.

— Можеш ли да ме почувстваш? — Матю сега бе като неподвижна точка в сърцевината ми. Кимнах. Той се усмихна и продължи да се движи внимателно и нежно. — Аз съм вътре в теб, Даяна, давам ти живот.

Бих могла да кажа същото на него, докато пиеше кръвта ми и прекрачваше през границите на смъртта обратно в този свят. Не мислех, че тогава го е осъзнавал.

Той отново се раздвижи в мен, повтаряйки думите като заклинание. Това бе най-простата, най-чиста форма на магия в света. Матю вече беше втъкан в душата ми. А сега и в тялото ми, също както аз бях втъкана в неговото. Сърцето ми, което бе разбивано отново и отново през последните месеци при всяко тъжно докосване и поглед, започна отново да се възстановява.

Когато слънцето изпълзя над хоризонта, аз се пресегнах и го докоснах между очите.

— Чудно ми е дали мога да чета и мислите ти.

— Вече го правиш — каза Матю, хвана пръстите ми и целуна върховете им. — В Оксфорд, когато получи снимката на родителите си. Не осъзнаваше какво правиш. Но отговаряше на въпроси, които не бях в състояние да задам на глас.

— Мога ли да опитам отново? — попитах, като почти очаквах да ми откаже.

— Разбира се. Ако беше вампир, вече щях да съм ти предложил кръвта си. — Той отпусна глава на възглавницата.

Поколебах се за момент, успокоих мислите си и се съсредоточих върху прост въпрос. „Как мога да позная сърцето на Матю?“

Една сребърна нишка заблестя между моето сърце и мястото на челото му, където щеше да се намира третото му око, ако беше вещер. Нишката се скъси и ме привлече по-близо до него, докато устните ми докоснаха кожата му.

Експлозия от картини и звуци избухна в главата ми като фойерверк. Видях Джак и Ани, Филип и Изабо. Видях Галоуглас и непознати мъже, заемащи важни места в спомените на Матю. Видях Елинор и Лукас. Долових тържество, когато е разгадал някаква научна главоблъсканица, радостен вик, докато се носеше из гората да ловува, за което бе създаден. Видях себе си, как му се усмихвам.

А после видях лицето на хер Фукс, вампира, когото бях срещнала в еврейския квартал, и чух ясно думите „Синко, Бенджамин“.

Рязко се дръпнах и пръстите ми докоснаха треперещите ми устни.

— Какво има? — попита Матю, като се надигна и ме погледна въпросително.

— Хер Фукс! — Погледнах го с ужас, уплашена, че си е помислил най-лошото. — Нямах представа, че е твой син, че е Бенджамин. — У създанието имаше намек за яростна кръвожадност.

— Вината не е твоя. Ти не си вампир, а Бенджамин разкрива само онова, което сам избере. — Гласът на Матю беше успокояващ. — Сигурно съм доловил присъствието му около теб — следа от миризма, някакъв намек, че е бил наблизо. Точно това ме е накарало да си помисля, че криеш нещо от мен. Оказа се, че греша. Съжалявам, че съм се съмнявал в теб, mon coeur.

— Но Бенджамин сигурно е знаел коя съм. Няма как да не е надушил мириса ти по мен.

— Разбира се, че е знаел — безстрастно потвърди Матю. — Ще го потърся утре, но ако не пожелае да бъде намерен, няма да ни остане друг избор, освен да предупредим Галоуглас и Филип. Те ще съобщят на останалите от семейството, че Бенджамин се е появил отново.

— Ще ги предупредят? — Кожата ми настръхна от страх, когато той кимна.

— Единственото по-страшно нещо от обхванатия от неистова жажда за кръв Бенджамин е Бенджамин с бистър ум, какъвто е бил на срещата с рави Льов. Точно както го каза Джак. Най-ужасните чудовища винаги приличат на обикновени хора.