Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аз, вещицата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow of Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 71 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hrUssI (2014)

Издание:

Дебора Харкнес. Нощна сянка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-386-7

История

  1. — Добавяне

3.

В понеделник сутринта се бях настанила в кабинета на Матю. Той се намираше между спалнята на Пиер и по-малка стая, използвана за управление на делата на имението. От кабинета се откриваше гледка към къщичката до портата и пътя за Удсток.

Повечето момчета — след като вече ги познавах, този събирателен термин ми се струваше по-подходящ от грандиозното „Нощна школа“ — се бяха затворили в помещението, което Матю наричаше стаята за закуска, пиеха бира и вино и упражняваха огромната си фантазия в измислянето на легендата ми. Уолтър ме увери, че когато я довършат, тя ще обясни внезапната ми поява в Удсток на любопитните жители и ще отклонява въпросите за странния ми акцент и поведение.

Това, което бяха сътворили засега, беше крайно мелодраматично. Не беше изненадващо, като се имаше предвид, че в процеса участваха двама драматурзи, Кит и Джордж, които бяха отговорни за ключовите елементи в сюжета. Сред героите му бяха мъртви френски родители, алчни благородници, които издевателствали над бедното сираче (мен) и дърти развратници, които имали намерение да поругаят добродетелта ми. Разказът ставаше епичен, когато се прибавеха моите духовни търсения и трансформацията ми от католичка в калвинистка. Това пък станало причина за неправомерното ми заточение по протестантското крайбрежие на Англия, години на тежка мизерия, случайното явяване на Матю в ролята на спасител и незабавния брак помежду ни. Джордж (който беше нещо като старомодната даскалица на школата) обеща да ми съобщи подробностите, когато довършат всички елементи на историята.

Наслаждавах се на спокойствието, което бе рядкост в претъпканото елизабетинско домакинство. Също като проблемно дете, Кит избираше най-неподходящия момент да донесе пощата, да покани другите на вечеря или да помоли Матю за помощ. А Матю разбираемо копнееше за компанията на приятелите си, които не бе очаквал да види отново.

В момента беше с Уолтър, а аз бях насочила вниманието си към малка книжка, докато чаках завръщането му. Бюрото бе до прозореца и бе обсипано с торби подострени пера и стъклени мастилници. Имаше и други пръснати наоколо принадлежности: парче восък, с който да запечатва кореспонденцията си, тънък нож за отваряне на писма, свещ, сребърна солница. Последната бе пълна не със сол, а с пясък, както показа скърцането на зъбите ми сутринта, докато си ядях яйцата.

На моето бюро имаше подобна солница, с нейна помощ мастилото се запечатваше на листа, за да не се размаже, една-единствена мастилница с черно мастило и остатъци от три пера. В момента унищожавах четвърто в опит да усвоя сложните извивки на елизабетинските букви. Оказа се, че е прибързано да си правя списък със задачи. Като историк, с години бях изучавала древни писания на ръка и знаех много добре как би трябвало да изглеждат буквите, кои бяха най-често срещаните думи, както и хаотичният правопис, който до голяма степен си зависеше от мен във време, когато нямаше достатъчно речници и граматични правила.

Разбрах, че предизвикателството не се състои в това да знам какво да правя, а наистина да го направя. След като години бях полагала усилия да се превърна в експерт, сега отново бях ученичка. Само че този път задачата ми не бе да проумея миналото, а да се науча да го живея. Засега преживяването бе успяло да ми донесе само смирение и единственото ми постижение бе пълна бъркотия върху първата празна страница на книжката с джобни размери, която Матю ми бе дал тази сутрин.

— Това е елизабетинският еквивалент на лаптоп — беше ми обяснил той, когато ми подаде тънкото томче. — Ти си грамотна жена и имаш нужда да пишеш.

Отгърнах корицата и ме лъхна остър мирис на хартия. Благоприличните жени от това време използваха такива малки книжки, за да си записват в тях молитви.

Даяна

Получи се голямо петно на мястото, на което започнах да изписвам буквата „Д“, и докато стигна до последното „А“, мастилото ми свърши. Въпреки това се постарах да произведа идеален пример за наклонения почерк на това време. Ръката ми се движеше много по-бавно от тази на Матю, когато пишеше писма с полегналия си старинен почерк. Това бе почеркът на юристи, лекари и други професионалисти, но беше прекалено труден за мен засега.

Бишъп

Стана дори още по-добре. Но усмивката ми бързо замръзна и спрях насред изписването на фамилията си. Вече бях омъжена. Потопих писалката в мастило.

Дьо Клермон

Даяна дьо Клермон. Звучеше като име на графиня, не на историк. На страницата капна капка мастило. Потиснах ругатнята си, когато видях черното петно. За щастие не бе покрило името ми. Но това всъщност не беше името ми. Размазах капката върху „Дьо Клермон“. Все още се четеше, макар и трудно. Мобилизирах се и внимателно изписах правилните букви.

Ройдън

Това беше фамилията ми сега. Даяна Ройдън, съпруга на най-мистичната фигура, свързвана с тайнствената Нощна школа. Огледах критично страницата. Почеркът ми беше истинска катастрофа. Изобщо не приличаше на спретнатите окръглени букви в ръкописа на химика Робърт Бойл или в трудовете на великолепната му сестра Катрин. Надявах се, че женските почерци през 90-те години на 16-и век са по-разкривени от тези век по-късно. Още няколко движения с перото и щях да съм готова.

Нейната книга

Отвън се чуха мъжки гласове. Оставих перото, намръщих се и отидох до прозореца.

Видях Матю и Уолтър долу. Стъклата приглушаваха думите им, но темата на разговора очевидно не беше приятна, ако се съдеше по агресивното изражение на Матю и настръхналите вежди на Рали. Когато Матю махна ядосано, обърна се и започна да се отдалечава, Уолтър се опита да го спре със силната си ръка.

Нещо тревожеше Матю откакто получи пощата си тази сутрин. Беше застинал, когато взе писмата, държа ги дълго време, без да ги отвори. Макар да обясни, че става въпрос за обичайни дела около имението, със сигурност пощата съдържаше нещо повече от искания за плащане на данъци и сметки.

Притиснах топлата си длан до студеното стъкло, сякаш само то ме разделяше от Матю. Разликата в температурите ми напомни контраста между топлокръвната вещица и студенокръвния вампир. Върнах се на мястото си и пак взех писалката.

— Все пак реши да оставиш своята следа в 16-и век. — Матю изведнъж се бе озовал до мен. Потрепването на ъгълчето на устата му показваше, че е развеселен, но въпреки това не можеше напълно да скрие напрежението си.

— Още не съм сигурна, че е добра идея да оставя нещо трайно от себе си, докато пребивавам в това време — признах аз. — Някой бъдещ учен ще се усети, че има нещо странно в това. — Точно както Кит бе разбрал, че нещо с мен не е наред.

— Не се тревожи. Книгата няма да напуска къщата. — Той се пресегна за писмата си.

— Няма как да си сигурен — възразих.

— Нека историята сама се погрижи за себе си, Даяна — каза той решително и с това даде знак, че дискусията е приключила. Но аз не можех да спра да мисля за бъдещето. Нито да престана да се тревожа какъв ефект върху него щеше да има присъствието ни в миналото.

— И не мисля, че трябва да оставим шахматната фигурка у Кит. — Споменът за Марлоу, който триумфално размаха фигурката на Диана, не ме оставяше на мира. Тя беше бялата царица в скъпия сребърен шах на Матю и бе третият предмет, който ни отведе на правилното място в миналото, заедно с обецата на Изабо и книгата на Матю, съдържаща пиесата „Доктор Фауст“ на Кит. Двама непознати млади демони, Софи Норман и съпругът й Натаниъл Уилсън, неочаквано я бяха донесли в къщата на лелите ми в Мадисън точно преди да решим да предприемем пътуването във времето.

— Кит я спечели честно от мен снощи, както се полага. Поне този път разбрах как го направи. Отвлече ми вниманието с топа си. — Матю написа бележка със завидна бързина, сгъна я и я постави в плик. Капна яркочервен восък върху капака му и притисна пръстена си в него. На златната повърхност на украшението имаше глиф за планетата Юпитер, а не сложния герб, който Сату бе прогорила в плътта ми. Восъкът просъска и застина. — Бялата ми кралица някак се е озовала от ръцете на Кит в семейство на вещици от Северна Каролина. Трябва да вярваме, че ще се върне пак там със или без нашата помощ.

— Кит не ме е познавал преди. И не ме харесва.

— Още една причина да не се тревожим. Докато се измъчва от приликата ти с Диана, няма да може да се раздели с фигурката. Кристофър Марлоу е мазохист от най-висш порядък. — Матю взе друго писмо и го разряза с тънкия нож.

Огледах останалите предмети върху моето бюро и взех купчини монети. Висшето ми образование не ми бе осигурило практични познания за елизабетинските пари. Нито за управлението на домакинството, правилния ред за обличане на бельото, начините за обръщане към слугите и как да приготвя лекарство за главоболието на Том. Разговорите с Франсоаз за гардероба ми разкриха колко съм невежа относно разпространените названия на обикновените цветове. „Лайнянозеленото“ ми бе познато, но нямах представа, че сиво-кафявото се нарича „мише“. След всичко, което бях преживяла досега, ми се искаше да удуша първия историк на епохата на Тюдорите, когото срещна, след като се върна в своето си време, задето така бе пренебрегнал задълженията си.

Но имаше нещо очарователно в това да отгатвам подробностите от всекидневието, и бързо забравих раздразнението си. Разгледах монетите в дланта си, търсех сребърно пени. То бе основата на безценните ми познания. Монетата не беше по-голяма от нокътя на палеца ми, тънка като вафлена кора и с изсечен върху нея профил на кралица Елизабет, като повечето пари. Подредих останалите според относителната им стойност и започнах да пресмятам цялата сума на следващата страница в книжката си.

— Благодаря, Пиер — каза тихо Матю, без дори да поглежда прислужника, който взе запечатаните писма и остави нови на бюрото му.

Пишехме и мълчахме. Скоро завърших списъка с монетите и се опитах да си спомня какво ме е научил Шарл, лаконичният готвач на домакинството, за приготвянето на кодъл[1]. Или беше посет[2]?

Кодъл за главоболие…

Доволна от сравнително равните букви, само три малки мастилени петънца и треперливо изписаното главно „К“, продължих нататък.

„Кипнете вода. Разбъркайте яйчен жълтък. Добавете бяло вино и разбийте още. След като водата кипне, оставете я да се охлади и добавете виното и жълтъка. Върнете на огъня и разбърквайте, докато кипне, след това добавете шафран и мед.“

Получената смес беше отвратителна — яркожълта, с консистенция на пресечена извара — но Том я изгълта без оплаквания. По-късно попитах Шарл какво е правилното съотношение на меда и виното, той разпери ръце, възмутен от невежеството ми, и се оттегли, без да каже и дума.

Винаги тайно се бях надявала да имам възможност да живея в миналото, но това се оказа много по-трудно, отколкото си бях представяла. Въздъхнах.

— Ще ти е нужно нещо повече от тази книжка, за да се почувстваш като у дома си тук — каза Матю, без да откъсва очи от кореспонденцията си. — Трябва да си имаш и собствена стая. Защо не вземеш тази? Достатъчно светла е, за да ти служи и като библиотека. Можеш да я превърнеш в алхимична лаборатория, макар че сигурно ще ти трябва по-тайно място, ако смяташ да превръщаш олово в злато. До кухнята има стая, която може да ти свърши работа.

— Кухнята може би не е подходяща. Шарл не ме одобрява — отвърнах аз.

— Той не одобрява никого. Франсоаз също, освен Шарл, разбира се, когото почита като неразбран светец въпреки привързаността му към пиенето.

По коридора се чуха тежки стъпки. На прага се появи неодобряващата нищо Франсоаз.

— Дошли са хора при госпожа Ройдън — обяви тя и отстъпи. Зад нея се показаха един седемдесетгодишен побелял старец с мазолести ръце и доста по-млад мъж, който пристъпваше от крак на крак. Нито един от двамата не бе свръхестествено същество.

— Самърс — намръщи се Матю. — А това младият Джоузеф Бидуел ли е?

— Да, господин Ройдън. — По-младият мъж свали шапката от главата си.

— Сега госпожа Ройдън ще даде да й вземете мерки — каза Франсоаз.

— Мерки ли? — Погледът, който Матю отправи към мен и Франсоаз, очакваше незабавен отговор.

— Обувки. Ръкавици. За гардероба на мадам — обясни Франсоаз. За разлика от фустите, обувките трябваше да са с точния размер на притежателя си.

— Аз помолих Франсоаз да ги повика — обадих се с надеждата да получа съдействието на Матю. Самърс се ококори, когато чу странния ми изговор, а след това лицето му придоби отново безстрастно изражение.

— Пътуването на съпругата ми се оказа неочаквано тежко — заговори спокойно Матю, докато заставаше до мен — и багажът й се изгуби. За съжаление, Бидуел, нямаме обувки, от които да вземеш модел. — Постави окуражително ръка върху рамото ми в опит да спре всякакви коментари от моя страна.

— Може ли, госпожо Ройдън? — попита Бидуел, като се наведе, докато пръстите му достигнат връзките на обувките ми, които ми бяха прекалено големи. Те издаваха, че не съм тази, за която се представях.

— Моля — каза Матю, преди аз да успея да си отворя устата. Франсоаз ме погледна със съчувствие. Знаеше какво е Матю Ройдън да ти затвори устата.

Младият мъж се стресна, когато докосна топлия ми крак с ускорен пулс. Очевидно очакваше да пипне нещо по-студено и не толкова живо.

— Гледай си само работата — предупреди го остро Матю.

— Сър, милорд, господин Ройдън. — Младежът произнесе унесено всички титли, може би само с изключение на „ваше величество“ и „принце на мрака“. Макар да си ги мислеше.

— Къде е баща ти, момко? — попита по-меко Матю.

— Болен е, на легло е от четири дни, господин Ройдън. — Бидуел извади парче филц от торбичката, привързана на кръста му, постави последователно и двете ми стъпала върху него и ги очерта с въглен. Отбеляза си нещо на филца, довърши бързо и върна внимателно краката ми на пода. Извади странна книга от съшити квадратни кожени парчета и ми я подаде.

— Кои цветове са популярни напоследък, господин Бидуел? — попитах, докато разгръщах кожените мостри. Имах нужда от съвет, а не от тест с много отговори.

— Дамите, които са допуснати в двореца, носят бели обувки със златисти и сребристи отпечатъци.

— Няма да ходим в двореца — каза рязко Матю.

— Тогава черно и червеникавокафяво. — Бидуел показа парче кожа в карамелен цвят. Матю го одобри, преди аз да кажа и дума.

След това дойде редът на по-възрастния мъж. Той също бе изненадан, когато хвана ръцете ми и усети мазолите по дланите ми. Дамите с благороден произход, които се омъжват за мъже като Матю, не гребат на лодки. Самърс опипа и подутината на средния ми пръст. Дамите също така не си деформират пръстите с дълго държане на моливи. Сложи ми мека ръкавица, която бе прекалено голяма за дясната ми ръка. В подгъва й бе забита игла с вдянат груб конец.

— Баща ти има ли си всичко необходимо, Бидуел? — попита Матю обущаря.

— Да, благодаря ви, господин Ройдън — отвърна Бидуел и кимна.

— Шарл ще му прати яйчен крем и еленско месо. — Сивите очи на Матю проблеснаха към слабоватия младеж. — И вино също.

— Господин Бидуел ще ви е благодарен за любезността — каза Самърс и продължи да тропосва ръкавицата, за да я накара да прилепне.

— Някой друг да е болен? — попита Матю.

— Момичето на Рейф Медоус имаше ужасна треска. Ние се притесняваме за стария Едуард, но той просто е малко настинал — отзова се веднага Самърс.

— Вярвам, че дъщерята на Медоус е оздравяла.

— Не — каза Самърс и скъса конеца. — Погребаха я преди три дни, мир на душата й.

— Амин — изрекоха всички в стаята. Франсоаз вдигна вежди и кимна на ръкавичаря. Със закъснение и аз се присъединих към тях.

След като си свършиха работата и обещаха обувките и ръкавиците да са готови още тази седмица, двамата мъже се поклониха и си тръгнаха. Франсоаз понечи да ги последва, но Матю я спря.

— Повече никакви уговорки за Даяна. — Тонът му бе недвусмислено сериозен. — Погрижи се да намерят болногледачка за Едуард Кимбъруел и да му занесат достатъчно храна и пиене.

Франсоаз направи реверанс и си тръгна, но преди това отново ме погледна със съчувствие.

— Боя се, че мъжете от селото разбраха, че не съм на мястото си тук — казах аз и прокарах трепереща ръка през челото си. — Гласните са ми проблем. И интонацията ми е низходяща там, където трябва да е възходяща. Кога би трябвало да казваш „амин“? Някой трябва да ме научи как да се моля, Матю. Трябва да започна отнякъде и…

— По-кротко — спря ме той и обгърна с ръце кръста ми, пристегнат с корсет. Дори през няколкото слоя плат докосването му бе успокоително. — Това не ти е устен изпит в „Оксфорд“, нито дебют на сцената. Претоварването с информация и заучените фрази няма да ти помогнат. Трябваше да ме попиташ, преди да повикаш Бидуел и Самърс.

— Как да се преструвам, че съм нов човек, друга личност, и то непрекъснато? — почудих се аз.

Матю го бе правил безброй пъти през вековете, като бе инсценирал смъртта си и се бе появявал отново в нова страна, бе проговарял на друг език и се бе представял под различно име.

— Номерът е да спреш да се преструваш. — Объркването очевидно се бе изписало на лицето ми, затова той продължи: — Не забравяй какво ти казах в Оксфорд. Не можеш да живееш в лъжа, независимо дали си вещица, която се прави на обикновено човешко същество, или жена от 21-ви век, която се опитва да мине за дама от елизабетинската епоха. Сега това е твоят живот. Опитай се да мислиш за него като за роля.

— Но акцентът ми, начинът, по който се движа… — Дори аз бях забелязала колко големи са крачките ми в сравнение със ситните с тънки на другите жени от къщата, а неприкритите подигравки на Кит, че съм мъжкарана, окончателно ме убедиха, че се отличавам.

— Ще се нагодиш. Междувременно хората ще говорят. Но ничие мнение в Удсток няма значение. Скоро ще станеш част от пейзажа и клюките ще спрат.

Погледнах го недоверчиво.

— Не си много наясно какво представляват клюките, нали?

— Достатъчно, за да знам, че всяко чудо е за три дни. — Погледна към книжката ми и забеляза петната и нерешителния почерк. — Стискаш перото прекалено силно. Затова върхът му непрекъснато се чупи и мастилото не тече плавно. Също така прекалено здраво си стиснала и новия си живот.

— Не съм си и представяла, че ще е толкова трудно.

— Ти се учиш бързо и докато си на сигурно място в „Старата ложа“, си сред приятели. Но повече никакви посетители, поне за известно време. Кажи ми какво си написала?

— Най-вече името си.

Матю разгърна няколко страници и разгледа написаното. Едната му вежда се вдигна.

— Виждам, че се готвиш за изпитите си по икономика и кулинария. Защо вместо това не записваш какво се случва тук, в къщата?

— Защото имам нужда да разбера как да се оправям в 16-и век. Разбира се, няма да е лошо да си водя и дневник. — Замислих се над тази възможност. Със сигурност щеше да ми помогне да подредя разбърканите си представи за време. — Не бива да записвам цели имена. Хората от 1590 година изписват само инициали. И никой не разсъждава върху мисли и чувства. Само за времето и фазите на луната.

— Такъв е стилът на английските записки от 16-и век — засмя се Матю.

— А дали жените пишат същите неща като мъжете?

Той хвана брадичката ми.

— Ти си невъзможна. Престани да се тревожиш какво правят другите жени. Бъди себе си, бъди невероятна, каквато си. — Кимнах, а той ме целуна и се върна зад бюрото си.

Като държах възможно най-леко перото, започнах да пиша на нова страница. Реших да използвам астрологични символи за дните от седмицата и да описвам какво е било времето, както и да водя шифровани записки за живота в „Старата ложа“. Така никой, който ги прочете в бъдещето, няма да забележи нищо необичайно. Или поне така се надявах.

„31 октомври 1590 година. Дъжд. Проясняване. На този ден се запознах с добрия приятел на съпруга ми — КМ.“

 

„1 ноември 1590 година. Студено и сухо. В ранните часове на утринта се запознах, с ДЧ. След изгрев-слънце пристигнаха ТХ, ХП и УР, все приятели на съпруга ми. Имаше пълнолуние.“

Някой бъдещ учен можеше да заподозре, че тези инициали се отнасят за Нощната школа, особено след като на първата страница е написано името Ройдън, но нямаше как да го докаже. Освен това учените от това време почти не се интересуваха от клюки за интелектуалци. Ренесансовото образование на членовете на Нощната школа им позволяваше да се движат със завидна бързина из древните и модерните езици. Всички знаеха Аристотел наизуст. А когато Кит, Уолтър и Матю заговаряха за политика, енциклопедичните им познания по история и география не позволяваха на никого да следи мисълта им. От време на време Джордж и Том успяваха да се вместят с някое мнение, но заекването и глухотата на Хенри правеха пълноправното му участие в сложната дискусия невъзможно. Той през повечето време мълчаливо наблюдаваше останалите със срамежливо уважение, което бе трогателно, като се имаше предвид, че стоеше по-високо в йерархията от всички в стаята. Ако не бяха толкова много, сигурно и той би успял да се включи в разговора.

Колкото до Матю — той вече не беше замисленият учен, надвесен над резултатите от експериментите си и загрижен за бъдещето на свръхестествените същества. Бях се влюбила в този Матю, но открих, че се влюбвам отново в неговата версия от 16-и век. Бях очарована от всеки нюанс на смеха му и от всяка бърза забележка, която правеше, когато избухваха битки върху някой неуловим аспект на философията. Матю се шегуваше по време на вечеря и си тананикаше по коридорите. Бореше се с кучетата пред камината — два огромни рошави мастифа, кръстени Анаксимандър и Перикъл. В съвременен Оксфорд и съвременна Франция винаги изглеждаше малко тъжен. Но в Удсток беше щастлив, дори когато го улавях, че гледа приятелите си така, сякаш не може да повярва, че са реални.

— Осъзнаваш ли колко много са ти липсвали? — попитах го, когато не успях да се въздържа да не прекъсвам работата му.

— Кръвопийците нямат право да тъгуват за онези, които оставят след себе си — отвърна той. — Иначе ще полудеем. От тях са ми останали много повече спомени, отколкото от други — имам думите им, портретите им. Но дребните неща се забравят — трепването на изражението, звука на смеха им.

— Баща ми държеше карамели в джоба си — прошепнах аз. — Нямах спомен за тях, докато не се озовах в замъка Ла Пиер. — Когато затворих очи, усетих отново аромата на малките бонбони и чух шумоленето на целофана в меката тъкан на памучните му ризи.

— И не би трябвало да се отказваш от този спомен — каза нежно Матю. — Дори и за да се спасиш от болката.

Взе друго писмо и започна да драска нещо. Съсредоточеното изражение се върна на лицето му, а над носа му се вряза малка бръчка. Опитах се да държа писалката под същия ъгъл като него и да топя перото в мастилото със същия ритъм. Наистина се пишеше по-лесно, когато не стискаш на живот и смърт. Поставих перото над листа и се приготвих отново да пиша.

Днес бе Задушница, денят, в който традиционно си спомняме за мъртвите. Всички в къщата говореха за дебелата слана по листата в градината. Пиер ми обеща, че на другия ден ще е дори по-студено.

„2 ноември 1590 година. Заледяване.

Взеха ми мерки за обувки и ръкавици. Франсоаз шие.“

Франсоаз ми шиеше рокля за студеното време и топъл костюм за мразовитата зима, която ни очакваше. Остана в мансардата цяла сутрин, за да рови в изоставения гардероб на Луиза дьо Клермон. Дрехите на сестрата на Матю бяха излезли от мода преди шейсет години. Имаха квадратни деколтета и бухнали ръкави, но Франсоаз ги преправи така, че да отговарят на представите на Уолтър и Джордж за стил и да прилягат по-добре на не толкова пищната ми фигура. Никак не й се искаше да разпори шевовете на една особено великолепна рокля в черно и сребърно, но Матю настоя. След като Нощната школа се бе настанила в дома ни, имах нужда от официално облекло, както и от по-практични тоалети.

— Но лейди Луиза се омъжи с тази рокля, милорд — протестира Франсоаз.

— Да, но за осемдесет и пет годишен старец без живи наследници, с болно сърце и множество богати имения. Мисля, че дрехата отдавна изплати семейната инвестиция в нея — отбеляза Матю. — Ще свърши работа на Даяна, докато не й ушиеш нещо по-добро.

Не можех да запиша в книжката си този разговор. Внимателно подбирах думите си така, че да не значат нищо за никой друг, освен за мен, макар че все пак извикваха ярки образи на определени хора, звуци и разговори в паметта ми. Ако тази книжка оцелееше, бъдещият й читател щеше да сметне малките парченца от живота ми, описани в нея, за стерилни и сухи. Историците разсъждаваха над такива документи с напразната надежда да открият пълнокръвен и сложен живот, скрит зад простите думи.

Матю изруга под носа си. Не само аз в тази къща криех нещо.

„Съпругът ми получи много писма днес и ми даде книжка да записвам мислите си.“

Когато вдигнах перото, за да го потопя отново в мастилото, в стаята влязоха Хенри и Том. Търсеха Матю. Третото ми око рязко се отвори и ме изненада с внезапната си прозорливост. Откакто бяхме пристигнали, вродените ми способности — вещерският огън, вещерската вода и вещерският вятър — странно се бяха спотаили. Но с помощта на допълнителните сетива на вещерското ми трето око забелязах не само черно-червеното напрежение около Матю, но също така и сребристата светлина около Том и едвам доловимото зеленикаво сияние около Хенри. Аурите им бяха индивидуални като отпечатъци от пръсти.

Спомних си сините и кехлибарени проблясъци, които бях видяла в ъгъла на „Старата ложа“, и се почудих какво ли може да означават изчезването на някои способности и появата на нови. А и тази сутрин имаше един епизод…

Нещо в ъгъла хвана окото ми — стрелна се нов кехлибарен проблясък със сини нюанси. Отекна ехо, толкова тихо, че по-скоро го усетих, отколкото чух. Когато извърнах глава, за да определя източника му, усещането се изпари. В периферното ми зрение останаха да пулсират цветни ивици, сякаш някой ме викаше да се върна у дома.

След първото ми пътуване през времето в Мадисън, когато се преместих само няколко минути назад, непрекъснато мислех за тази величина като за субстанция, изтъкана от нишки цвят и светлина. С достатъчно концентрация можеш да се фокусираш върху една от тях и да я проследиш до източника й. А сега, след като пропътувах през няколко века, знаех, че тази привидна простота прикрива възлите от възможности, които връзваха невъобразим брой версии на миналото към милиони варианти на настоящето и незнайни потенциални бъдещета. Исак Нютон бе вярвал, че времето е природна величина, която не може да бъде контролирана. След като се борих, за да върна и двама ни в 1590 година, бях готова да се съглася с него.

— Даяна? Добре ли си? — Настоятелният глас на Матю ме извади от транса. Приятелите му ме гледаха загрижено.

— Нищо ми няма — отвърнах автоматично.

— Не е така. — Той хвърли перото на масата. — Миризмата ти се промени. Мисля, че и магическите ти способности също се променят. Кит е прав. Трябва да ти намерим вещица възможно най-бързо.

— Прекалено рано е да ми водиш вещица — възразих аз. — Сега важното е да се науча как да изглеждам и говоря, за да стана част от обстановката.

— Една вещица би разбрала, че можеш да пътуваш през времето — обори ме той. — Тя ще направи компромис. Или има още нещо?

Поклатих глава, като отказвах да срещна погледа му.

Матю нямаше нужда да вижда как нишките на времето се разплитат в ъгъла, за да разбере, че нещо не е наред. Щом той вече подозираше, че с магическите ми способности се случва нещо, нямаше как да го скрия от вещицата, която скоро щеше да пристигне.

Бележки

[1] Caudle — топла алкохолна напитка, популярна в Англия през Средновековието. Състои се от вино, пшеничено нишесте, стафиди, захар и други съставки на вкус. — Б.пр.

[2] Posset — топла напитка, която се приготвя, като се кипне прясно мляко, което след това се пресича с вино или бира. Добавят се и подправки. — Б.пр.