Дебора Харкнес
Нощна сянка (29)

29.

След дни внимателни преговори Матю успя да уреди среща с рави Юда Льов. За да намери време за нея, Галоуглас трябваше да отмени ангажиментите ми в двора, като обясни, че съм се разболяла.

За съжаление обяснението му привлече вниманието на императора и къщата се напълни с лекарства — terra sigillata, глината с чудодейните лечебни свойства; безоарни камъни, събрани от жлъчните мехури на кози, които предпазваха от отрова; чаша от рог на еднорог с една от семейните рецепти на императора за електуарий^[1]. Рецептата включваше печене на яйце в шафран, стриването му на прах със синапено семе, ангелика, хвойна, камфор и няколко други мистериозни субстанции, и превръщането на праха в паста с петмез и лимонов сок. Рудолф изпрати и д-р Хайек да я приготви. Аз обаче уведомих имперския лекар, че нямам никакво намерение да поглъщам подобна разваляща апетита смес.

— Ще уверя императора, че ще се оправите — иронично рече той. — За щастие Негово Величество е твърде загрижен за собственото си здраве, за да рискува да се разходи по „Споренгасе“ и да провери лично прогнозата ми.

Благодарихме му многословно за дискретността и го изпратихме у дома с едно от печените пилета, които ни бяха доставили от кралската кухня с надеждата да възвърнат апетита ми. Изхвърлих в огъня вървящата с него бележка („Ich verspreche Sie werden nicht hungem. Ich halte euch zufrieden. Rudolf“^[2]), след като Матю ми обясни, че думите са подбрани по такъв начин, че не е ясно дали става въпрос за пилето, или за някакъв друг глад.

Докато пресичахме река Молдау^[3] на път за Стария град, за първи път ми се отвори възможност да се сблъскам с оживлението на градския център. Обиграни търговци сключваха сделки в аркадите под къщи на по три и четири етажа, които се издигаха плътно една до друга покрай виещите се улички. Когато продължихме на север, градът се промени. Къщите станаха по-малки, жителите бяха по-бедно облечени, магазините не изглеждаха така процъфтяващи. Пресякохме една широка улица и минахме през портата на еврейския квартал. Над пет хиляди евреи живееха в малкото пространство, притиснато между индустриалната част покрай реката, главния площад на Стария град и един манастир. Кварталът беше претъпкан — невъобразимо претъпкан дори по стандартите на Лондон. Къщите бяха не толкова построени, колкото растяха, сякаш всяка постройка се развиваше органически от стените на някоя друга, подобно на камерите на черупката на охлюв.

Открихме рави Льов, след като минахме по дълъг криволичещ маршрут, който ме накара да закопнея за торба с трохи, по които да намеря обратния път. Жителите хвърляха предпазливи погледи към нас, но не смееха да ни поздравят. Онези, които го правеха, наричаха Матю „Гавриил“. Това бе едно от многото му имена и използването му тук показваше, че съм се озовала в една от заешките му дупки и в скоро време ще се срещна с още една от миналите му самоличности.

Когато се озовах пред любезния господин, известен като махарал, разбрах защо Матю говори за него с почит. Рави Льов излъчваше същото тихо усещане за власт, което бях забелязала и у Филип. В сравнение с неговото достойнство грандиозните жестове на Рудолф и сприхавостта на Елизабет изглеждаха смешни. И всичко това бе още по-поразително в тази епоха, когато грубата сила бе обичайният метод за налагане на една воля над други. Репутацията на махарала се основаваше на учеността и ума, а не на физическата сила.

— Махаралът е един от най-чудесните хора, живели някога — беше ми казал Матю, когато го помолих да ми разкаже повече за Юда Льов. Като знаех откога Матю бродеше по тази земя, това бе голямо признание.

— Гавриил, мислех си, че двамата с теб сме приключили — строго рече рави Льов на латински. Изглеждаше и говореше досущ като директор на училище. — Не ти казах името на вещицата, която направи голема, няма да ти го кажа и сега. — Рави Льов се обърна към мен. — Съжалявам, фрау Ройдън. Съпругът ви ме накара да забравя за обноските си. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

— Не съм дошъл заради голема — изтъкна Матю. — Днес съм тук по частна работа. Във връзка с една книга.

— За коя книга става въпрос? — Макар че махаралът дори не мигна, раздвижването на въздуха около мен намекваше за някаква по-недоловима реакция от негова страна. След срещата с Кели бях осъзнала, че магията ми трепти, сякаш е потопена в невидимо течение. Моят огнедишащ дракон се размърдваше. И нишките около мен избухнаха в цветове, осветяваха някой предмет, човек или маршрут по улиците, сякаш се опитваха да ми кажат нещо.

— За един том, който съпругата ми откри в един университет далеч оттук — обясни Матю.

Изненадах се, че е така откровен. Рави Льов също се изненада.

— А, значи днес ще сме честни един към друг. По-добре да продължим на някое по-спокойно местенце, за да се насладя на изживяването. Да идем в кабинета ми.

Той ни заведе в една от малките стаи, забутани в лабиринта на приземния етаж. Помещението изглеждаше успокояващо познато с издрасканото си бюро и купищата книги. Разпознах миризмата на мастило и нещо, което ми напомни за кутията от колофон в студиото за танци от детството ми. В желязна тенджера до вратата имаше нещо като малки кафяви ябълки, които плаваха в също толкова кафява течност. Приличаше на реквизит на вещица, което ме накара да се запитам тревожно какви ли други неща се спотайват в противните дълбини на казана.

— Това мастило по-добро ли е? — попита Матю, побутвайки една от плаващите топки.

— Да. Много ми помогна, като ми каза да добавя и онези нокти. Нужни са по-малко сажди, за да стане черно, плътността също е по-добра. — Рави Льов посочи стола. — Моля, седнете. — Той изчака да се настаня и се отпусна в единствения друг стол — висок, с три крака. — Гавриил ще остане прав. Не е млад, но краката му са силни.

— Достатъчно млад съм, за да седя в краката ти като някой от учениците ти, махарал. — Матю се ухили и плавно се отпусна на пода, като скръсти по турски крака.

— Учениците ми са достатъчно разумни, за да не седят на земята в такъв студ. — Рави Льов ме погледна внимателно. — И така, да караме по същество. Защо жената на Гавриил бен Ариел е изминала толкова път, за да намери една книга?

Изпитах смущаващото чувство, че не говори за пресичането на реката, нито дори за пътуването през Европа. Откъде би могъл да знае, че не съм от тази епоха?

Веднага щом умът ми оформи въпроса, във въздуха над рамото на рави Льов изплува мъжко лице. Макар и младо, то вече имаше бръчките на тревогата около дълбоко поставените сиви очи, а тъмнокафявата брада беше започнала да побелява в средата.

— Друга вещица ви е разказала за мен — тихо рекох аз.

Рави Льов кимна.

— Прага е чудесен град, ако искаш да научиш новини. Уви, половината от тях не са истина. — Той замълча в очакване и накрая ме подкани: — Книгата?

— Мислим, че в нея има информация как са се появили създания като Матю и мен — обясних аз.

— Това не е никаква загадка. Бог ви е сътворил, също както е сътворил мен и император Рудолф — отвърна махаралът и се настани по-удобно на стола си. Беше заел типичната поза на учител, развивала се естествено през годините, в които бе давал възможност на учениците си да възприемат новите идеи. Изпитах познатото чувство на трепетно очакване и ужас, докато подготвях отговора си. Не исках да разочаровам рави Льов.

— Може би, но Бог е дал на някои от нас допълнителни таланти. Не можете да съживите мъртвото, рави Льов — казах, отговарях му така, сякаш беше наставник в „Оксфорд“. — Нито пък ви се появяват странни лица, когато задавате съвсем прост въпрос.

— Вярно е. Но вие не управлявате Бохемия, а немският на съпруга ви е по-добър от моя, макар да говоря този език от дете. Всеки от нас е уникално надарен, фрау Ройдън. В привидния хаос на света има доказателства за божествения план.

— Говорите така уверено за божествения план, защото знаете произхода си от Тора — отвърнах аз. — Книгата, която християните познават като Битие, вие наричате Bereishit, „В началото“. Права ли съм, рави Льов?

— Май съм водил теологични разговори с неподходящия член на семейството на Ариел — сухо рече рави Льов, макар че очите му проблеснаха дяволито.

— Кой е Ариел? — попитах.

— Баща ми е известен с това име сред народа на рави Льов — обясни Матю.

— Ангелът на гнева? — Намръщих се. Това изобщо не отговаряше на онзи Филип, когото познавах.

— Господарят с власт над земята. Някои го наричат Лъва на Йерусалим. Неотдавна моите хора имаха причина да бъдат благодарни на Лъва, макар че евреите не са забравили и никога няма да забравят многото му прегрешения от миналото. Но Ариел прави усилия да изкупи вината си. А Бог е онзи, който съди. — Рави Льов обмисли възможностите си и взе решение. — Императорът наистина ми показа подобна книга. За жалост, Негово Величество не ми даде достатъчно време, за да я проуча.

— Всичко, което можеш да ни кажеш, ще бъде от полза — настоя Матю. Вълнението му си личеше ясно. Наведе се напред и прибра колене към гърдите си, както правеше Джак, докато слушаше внимателно някоя от историите на Пиер. За момент успях да видя съпруга си такъв, какъвто сигурно е изглеждал като дете, докато е изучавал дърводелския занаят.

— Император Рудолф ме извика в двореца си с надеждата, че ще мога да прочета текста. Алхимикът, когото наричат Meschuggener^[4] Едуард, я взел от библиотеката на учителя си, англичанина Джон Дий. — Рави Льов въздъхна и поклати глава. — Трудно ми е да разбера защо Бог е избрал да създаде Дий учен, но наивен, а Едуард — невеж, но и коварен. Meschuggener Едуард казал на императора, че тази стара книга съдържала тайните на безсмъртието — продължи Льов. — Вечният живот определено е голяма човешка мечта. Текстът обаче беше написан на език, неразбираем за всички с изключение на алхимика.

— И Рудолф се е обърнал към вас, защото си е мислил, че езикът е някаква древна форма на иврит — кимнах.

— Напълно възможно е езикът да е древен, но не е иврит. Имаше и илюстрации. Не разбрах значението им, но Едуард заяви, че са алхимични по същина. Може би думите обясняват илюстрациите.

— Когато видяхте книгата, рави Льов, думите движеха ли се? — попитах, мислейки си за редовете, които видях да се спотайват под алхимичните илюстрации.

— Как така да се движат? — Льов се намръщи. — Бяха си просто символи, изписани с мастило върху страницата.

— Значи все още е цяла — въздъхнах с облекчение. — Някой е откъснал няколко страници от нея, преди да я видя в Оксфорд. Беше невъзможно да разберем значението на текста, защото думите се мятаха из страниците, търсеха изгубените си братя и сестри.

— Казвате го така, сякаш книгата е жива — отбеляза рави Льов.

— Мисля, че наистина е жива — признах аз. Матю ме погледна изненадано. — Зная, че звучи невероятно. Но като си мисля за онази нощ и за случилото се, когато докоснах книгата, това е единственото обяснение. Книгата ме позна. Тя… сякаш изпитваше болка, сякаш бе изгубила нещо много съществено.

— Народът ми има истории за книги, написани с жив пламък и думи, които се движат и извиват, така че единствено богоизбраните могат да ги четат. — Рави Льов отново ме изпитваше. Разпознах чертите на преподавател, проверяващ знанията на учениците си.

— Чувала съм — бавно отговорих. — Чувала съм също истории и за други изгубени книги — скрижалите, унищожени от Мойсей, книгата на Адам, в която е записал истинските имена на всяка част от сътворението.

— Ако вашата книга е толкова важна, колкото онези, може би Бог е пожелал тя да си остане скрита. — Рави отново се облегна назад и зачака.

— Но тя не е скрита — възразих. — Рудолф знае къде е, дори да не може да я прочете. Кой според вас е по-добре да притежава подобна могъща книга — Матю или императорът?

— Познавам мнозина мъдри хора, които биха казали, че да избираш между Гавриил бен Ариел и Негово Величество е просто да определиш по-малкото зло. — Вниманието на рави Льов отново се насочи към съпруга ми. — За щастие аз не съм сред тях. Въпреки това не мога да ви помогна повече. Видях книгата, но не зная къде се намира тя в момента.

— У Рудолф е, или поне беше. Докато не го потвърди, разполагахме единствено с подозренията на доктор Дий и уверенията на Лудия Едуард. Много точно име, между другото.

— Безумците могат да бъдат опасни — отбеляза рави Льов. — Трябва да бъдеш по-внимателен кого провесваш през прозорците, Гавриил.

— Значи си научил. — Матю изглеждаше смутен.

— Целият град говори, че Лудия Едуард е летял из Мала Страна с дявола. Естествено, приех, че ти имаш пръст в това. — Този път в тона на рави Льов се долавяше мек укор. — Гавриил, Гавриил. Какво ще каже баща ти?

— Че е трябвало да го оставя да падне, разбира се. Баща ми трудно търпи създания като Едуард Кели.

— Имаш предвид побъркани.

— Имам предвид онова, което казах, махарал — с равен тон уточни Матю.

— Уви, човекът, за чието убиване говориш с такава лекота, е единственият, който може да намери книгата на жена ти. — Рави Льов замълча, обмисляйки следващите си думи. — Но наистина ли искате да научите тайните й? Животът и смъртта са огромни отговорности.

— След като знаеш кой съм, едва ли ще се изненадаш, че съм добре запознат с това бреме. — Усмивката на Матю беше безрадостна.

— Може би. Но ще може ли да ги понесе и жена ти? Възможно е да не бъдеш винаги до нея, Гавриил. Онези, които биха споделили познанията си с една вещица, не биха го направили пред теб.

— Значи в еврейския квартал има магьосник — намесих се. — Зададох си този въпрос, когато чух за голема.

— Той чакаше да го намерите. Уви, ще се съгласи да се види само с вещица като него. Приятелят ми се страхува от Паството на Гавриил, при това напълно основателно — обясни рави Льов.

— Бих искала да се видя с него, рави Льов. — На света имаше съвсем малко тъкачи. Не можех да пропусна възможността да се срещна с един от тях.

Матю се размърда. Личеше му, че иска да възрази.

— Важно е, Матю. — Поставих ръка върху неговата. — Обещах на баба Алсъп да не пренебрегвам тази част от себе си, докато сме тук.

— Човек би трябвало да намира цялост в брака, Гавриил, но той не бива да бъде затвор за някого от двамата — каза рави Льов.

— Не става въпрос за брака ми, нито за това, че си вещица. — Матю се изправи и едрата му фигура изпълни стаята. — Може да бъде опасно да видят християнка с евреин. — Когато отворих уста да възразя, той поклати глава. — Не за теб. За него. Направи каквото ти казва рави Льов. Не искам той или който и да било в еврейския квартал да пострада, особено заради нас.

— Няма да правя нищо, което би привлякло вниманието към мен или към рави Льов — обещах.

— Тогава иди и се виж с онзи тъкач. Ще те чакам в Унгелт^[5]. — Матю леко ме целуна по бузата и изчезна, преди да е размислил. Рави Льов премигна.

— Гавриил е забележително бърз за такъв едър мъж — подхвърли, докато ставаше. — Напомня ми за тигъра на императора.

— Котките наистина приемат Матю като един от тях — казах, сещайки се за Табита, котката на Сара.

— Мисълта, че сте омъжена за животно, не ви смущава. Гавриил е извадил късмет при избора си на съпруга. — Рави Льов взе тъмно наметало и извика на слугата си, че излизаме.

Доколкото можах да преценя, тръгнахме в различна посока, макар че нямаше как да съм сигурна. Цялото ми внимание беше насочено към наскоро павираните улици — първите, които виждах от пристигането ми в миналото. Попитах рави Льов кой е осигурил подобно необичайно удобство.

— Хер Майзел плати за улиците, както и за женската баня. Той помага на императора по дребни финансови въпроси като свещената му война с турците. — Рави Льов заобиколи една локва. Едва тогава видях златния пръстен, зашит в плата над сърцето му.

— Какво е това? — попитах и кимнах към значката.

— Предупреждава неподозиращите християни, че съм евреин — криво се усмихна рави Льов. — Дълго време вярвах, че дори най-тъпият рано или късно ще се досети, дори без този знак. Властите обаче настояват, че не бива да има място за съмнение. — Гласът му се сниши. — И е определено по-добре от шапките, които ни караха да носим навремето. Яркожълти, с формата на пешки. Опитай се да подминеш такова нещо на пазара.

— Хората биха сторили същото с мен и Матю, ако знаеха, че живеем сред тях. — Потръпнах. — Понякога е по-добре да криеш някои неща.

— Това ли прави Паството на Гавриил? Крие ви?

— Ако го прави, значи не си върши добре работата — разсмях се. — Фрау Хубер смята, че в Еленовия ров броди върколак. Съседите ви вярват, че Едуард Кели може да лети. Хората преследват вещици в Германия и Шотландия. А Елизабет Английска и Рудолф Австрийски знаят всичко за нас. Предполагам, че би трябвало да сме благодарни, че някои крале и кралици са толерантни.

— Толерантността невинаги е достатъчна. Евреите са търпени в Прага, поне засега, но това може да се промени за един миг. И можем да се озовем насред полето, зяпнали снега.

Рави Льов зави по тясна алея и влезе в къща, идентична с къщите по повечето други алеи, по които минахме. Двама мъже седяха вътре на маса, покрита с математически инструменти, книги, свещи и хартия.

— Астрономията ще ни осигури обща почва с християните! — възкликна единият на немски и бутна лист хартия към другаря си. Беше на около петдесет, с гъста сива брада и изпъкнали надочни дъги, които засенчваха очите му. Раменете му бяха хронично прегърбени, типична черта за повечето учени.

— Достатъчно, Давиде! — избухна другият. — Може пък общата почва да не е обетованата земя, за която се надяваме.

— Аврааме, тази дама иска да говори с теб — каза рави Льов, прекъсвайки дебата им.

— Всички жени в Прага изгарят от желание да се срещнат с Авраам. — Давид, ученият, стана. — Чия дъщеря иска любовна магия този път?

— Би трябвало да се интересуваш не толкова от баща й, колкото от съпруга й. Това е фрау Ройдън, жената на англичанина.

— Онази, която императорът нарича La Diosa ли? — Давид се разсмя и тупна Авраам по рамото. — Излезе ти късметът, приятелю. Озова се в капан между крал, богиня и nachzehrer^[6].

Според ограничения ми немски, непознатата дума би трябвало да означава „поглъщащ мъртвите“.

Авраам отвърна с някаква ругатня на иврит, ако можех да съдя по неодобрителното изражение на рави Льов, и най-сетне се обърна към мен. Двамата се гледахме, вещица и вещер, но не издържахме дълго. Извърнах се и изпъшках, а той се намръщи и стисна клепачите си с пръсти. Кожата ми беше настръхнала, не само там, където се бе спрял погледът му. И въздухът помежду ни беше наситен с различни ярки цветове.

— Нея ли очакваше, Авраам бен Елия? — попита рави Льов.

— Да — потвърди магьосникът. Извърна се от мен и положи свитите си в юмруци ръце на масата. — Сънищата ми обаче не ми казаха, че е жена на alukah.

— Alukah? — Погледнах въпросително към рави Льов. Думата не ми говореше нищо.

— Пиявица. Така евреите наричат същества като съпруга ви — обясни той. — Както и да е, Аврааме, Гавриил се съгласи за тази среща.

— Да не си мислиш, че ще повярвам и на една дума на чудовището, което съди моите хора от мястото си в Кахал, като в същото време си затваря очите за онези, които ги убиват? — извика Авраам.

Искаше ми се да възразя енергично, че това не е същият Гавриил, същият Матю, но се спрях. Нещо казано от мен можеше да означава смърт за всички в тази стая след шест месеца, когато Матю от 16-и век се върне на полагащото му се място.

— Не съм тук от името на съпруга си или на Паството — заговорих, пристъпвайки крачка напред. — А от свое.

— Защо? — остро попита Авраам.

— Защото аз също създавам магии. А такива като нас не са останали много.

— Имаше повече, преди Кахал, Паството, да установи правилата си — предизвикателно ме изгледа Авраам. — Ако е рекъл Бог, ще доживеем да видим деца, родени с такива дарби.

— Като стана дума за деца, къде е големът ви? — попитах аз.

Давид се изсмя.

— Мама Авраам. Какво ще каже семейството ти в Хелм?

— Ще кажат, че съм се сприятелил с един задник, който има само звезди и празни фантазии в главата, Давид Ганс! — с пламнало лице отвърна вещерът.

Моят огнедишащ дракон, неспокоен от дни, оживя с жизнерадостен рев. Преди да успея да го спра, беше свободен. Рави Льов и приятелите му зяпнаха при вида му.

— Прави го понякога. Няма защо да се безпокоите. — От извинителен тонът ми стана рязък, докато кастрех буйния си питомник. — Слизай долу!

Драконът се вкопчи в стената и запищя. Старата мазилка не можеше да се справи с тежестта на създание с триметров размах на крилете. Отчупи се голямо парче и драконът изцвърча разтревожено. Опашката му се изви и се заби в съседната стена за по-добра опора. Драконът изкряска тържествуващо.

— Ако не престанеш, ще накарам Галоуглас да ти даде някакво наистина зло име — промърморих. — Някой да вижда каишката й? Прилича на прозрачна верига. — Затърсих по первазите и я намерих зад кошницата с подпалки. Още беше свързана с мен. — Може ли някой да държи за момент, докато я вържа? — Обърнах се с прозрачните брънки в ръце.

Мъжете бяха изчезнали.

— Типично — изсумтях. — Трима големи мъже и една жена. Познайте кой остава сам с дракона?

Тежки стъпки закънтяха по дървения под. Леко се наведох да надникна зад вратата. Дребно, червеникавосиво създание с тъмни дрехи и черно кепе на плешивата си глава се взираше в дракона ми.

— Не, Йозеф. — Авраам застана между мен и създанието и вдигна ръце, сякаш се опитваше да излезе на глава с него. Но големът — защото това трябваше да е легендарното създание, изработено от калта на Молдау и съживено с магия — продължаваше да движи краката си в посока към дракона.

— Йозеф е запленен от дракона на вещицата — посочи Давид.

— Мисля, че големът споделя интереса на създателя си към хубавите момичета — каза рави Льов. — Чел съм, че питомникът на един вещер или вещица често носи някои от чертите на създателя си.

— Нима големът е питомник на Авраам? — Бях шокирана.

— Да. Не се появи, когато направих първата си магия. Вече започвах да си мисля, че си нямам питомник. — Авраам замаха на Йозеф, но големът се взираше с немигащите си очи в огнедишащия дракон, лепнат за стената. Чудовището ми сякаш разбра, че си има почитател, и разпери криле, за да уловят светлината.

Вдигнах веригата.

— С нещо като това ли дойде?

— Тази верига май не ви помага особено — отбеляза Авраам.

— Имам още много да уча! — отвърнах тъжно. — Драконът се появи, когато изтъках първата си магия. А вие как направихте Йозеф?

Авраам извади груби върви от джоба си.

— С конци като тези.

— Аз също имам такива. — Бръкнах за копринените панделки в кесията, скрита в джоба на полата ми.

— Цветовете помагат ли ви да отделяте нишките на света и да ги използвате по-ефективно? — Авраам пристъпи към мен, заинтересуван от плетката.

— Да. Всеки цвят си има значение. За да направя нова магия, използвам панделките за съсредоточаване върху конкретен въпрос. — Погледнах объркано голема. Той продължаваше да се взира в дракона ми. — Но как стигнахте от конците до създанието?

— Една жена дойде при мен да ме моли за нова магия за зачеване. Започнах да правя възли, докато мислех върху молбата й, и накрая се получи нещо, което приличаше на човешки скелет. — Авраам отиде до масата, взе един от листовете на Давид и въпреки протестите на приятеля си, направи бърза скица.

— Като кукла е — казах, докато гледах рисунката. Девет възли, свързани с прави конци — един за главата, един за сърцето, два за ръцете, един за таза, два за коленете и още два за стъпалата.

— Смесих глина с малко от собствената си кръв и я поставих върху вървите като плът. На сутринта Йозеф седеше до огнището.

— Вдъхнали сте живот на глината — казах, загледана в сякаш хипнотизирания голем.

Авраам кимна.

— В устата му има заклинание с тайното име на Бог. Докато то е там, Йозеф върви и изпълнява заръките ми. През повечето време.

— Йозеф е неспособен сам да взема решения — обясни рави Льов. — В края на краищата, вдъхването на живот в глина и кръв не дава душа на създанието. Затова Авраам не изпуска голема от очи, защото се страхува да не направи някоя пакост.

— Един петък, когато дойде време за молитва, забравих да извадя заклинанието от устата му — стеснително призна Авраам. — И тъй като нямаше кой да му казва какво да прави, Йозеф излезе от квартала и изкара акъла на съседите ни християни. Сега евреите си мислят, че предназначението на Йозеф е да ни закриля.

— Работата на майката никога не свършва — промърморих с усмивка. — Като стана дума за това…

Драконът ми беше заспал и леко похъркваше, залепил буза за мазилката. Леко, като внимавах да не го раздразня, задърпах веригата, докато той не пусна стената. Драконът размаха сънено криле, стана прозрачен като дим и бавно се разсея, докато се сливаше отново с тялото ми.

— Иска ми се и Йозеф да можеше да го прави — със завист каза Авраам.

— На мен пък ми се иска да можех да я накарам да кротува, като махна някакво си листче изпод езика й! — не му останах длъжна аз.

Секунди по-късно сякаш лед докосна гърба ми.

— Коя е тази? — попита тих глас.

Новопристигналият не беше едър или физически заплашителен — но бе вампир, с тъмносини очи на дълго бледо лице под тъмна коса. Имаше нещо властно в начина, по който ме погледна. Инстинктивно се дръпнах от него.

— Не е ваша работа, хер Фукс — рязко каза Авраам.

— Хайде да се държим прилично, Аврааме. — Рави Льов насочи вниманието си към вампира. — Хер Фукс, това е фрау Ройдън. Дойде от Мала Страна да посети еврейския квартал.

Вампирът впи поглед в мен и ноздрите му се разшириха, също като на Матю, когато надушваше нова миризма. Клепачите му бавно се затвориха. Отстъпих още крачка назад.

— Защо сте тук, хер Фукс? Казах, че ще се видим пред синагогата. — Авраам беше видимо уплашен.

— Закъсня. — Сините очи на хер Фукс рязко се отвориха и той ми се усмихна. — Но след като вече научих защо си се забавил, нямам нищо против.

— Хер Фукс ни гостува от Полша, откъдето се познават с Авраам — довърши представянето рави Льов.

Някой отвън извика приветствие.

— А ето го и хер Майзел — каза Авраам. В гласа му се долавяше облекчение. Аз също си отдъхнах.

Хер Майзел, създателят на павираните улици и изпълнител на имперски военни бюджети, демонстрираше състоятелността си с безупречно ушит вълнен костюм, поръбено с кожа кепе и яркожълтия кръг, който оповестяваше, че е евреин. Пръстенът беше закрепен за кепето със златна нишка и приличаше повече на емблема на благородник, отколкото на клеймо, че е различен.

— Ето къде сте били, хер Фукс. — Хер Майзел подаде кесия на вампира. — Нося ви накита. — Майзел се поклони на рави Льов и на мен. — Фрау Ройдън.

Вампирът отвори кесията и извади тежка верижка и медальон. Не успях да го разгледам добре, но ясно видях червения и зеления емайл. Вампирът оголи зъби.

— Благодаря, хер Майзел. — Фукс вдигна накита и цветовете му уловиха светлината. — Верижката олицетворява клетвата ми да избивам дракони, където и да се намират. Липсваше ми. Напоследък градът се напълни с опасни създания.

Хер Майзел изсумтя.

— Не са повече от обичайното. И ви съветвам да оставите градската политика на мира, хер Фукс. Ще е по-добре за всички ни, ако го направите. Готова ли сте да се срещнете със съпруга си, фрау Ройдън? Той не е от най-търпеливите.

— Хер Майзел ще дойде с вас до Унгелта — каза рави Льов. Изгледа продължително вампира. — Изпрати Даяна, Аврааме. А вие, хер Фукс, останете с мен да ми разкажете за Полша.

— Благодаря, рави Льов — усмихнах се направих реверанс за сбогуване.

— За мен беше удоволствие, фрау Ройдън. — Рави Льов замълча за момент. — И няма да е зле да помислите върху онова, което казах по-рано. Никой от нас не може да се крие вечно.

— Да. — Искаше ми се да греши, но знаех за ужасите, които щяха да преживеят пражките евреи през следващите векове. Кимнах на хер Фукс и излязох от къщата в компанията на хер Майзел и Авраам.

— Ако обичате за момент, хер Майзел — помоли вещерът, когато се отдалечихме достатъчно от сградата, за да не ни чуват.

— Побързайте — подкани Майзел и се дръпна на няколко крачки.

— Чух, че търсите нещо в Прага, фрау Ройдън. Книга.

— Откъде разбрахте? — Усетих лека тревога.

— Повечето магьосници в града го знаят, но аз разбирам как сте свързана с нея. Книгата е под много строга охрана и употребата на сила няма да я освободи. — Изражението му беше сериозно. — Тя трябва да дойде при вас, в противен случай ще я изгубите завинаги.

— Но това е просто книга. Освен ако не й поникнат крака, ще се наложи да влезем в двореца на Рудолф и да я вземем.

— Знам какво виждам — заинати се Авраам. — Книгата ще дойде при вас, но само ако я поискате. Не го забравяйте.

— Няма — обещах. Хер Майзел ни гледаше красноречиво. — Трябва да вървя. Благодаря, че се срещнахте с мен и ме запознахте с Йозеф.

— Бог да ви пази, Даяна Ройдън — тържествено изрече Авраам с много сериозна физиономия.

Хер Майзел ме ескортира през краткото разстояние от еврейския квартал до Стария град. Просторният му площад беше пълен с хора. Отляво се извисяваха двете кули на Тинската катедрала, а отдясно бяха полегнали суровите очертания на Градския съвет.

— Ако не беше срещата с хер Ройдън, можехме да изчакаме да видим как часовникът отброява точен час — извинително каза хер Майзел. — Задължително помолете съпруга си да минете покрай него на път за моста. Всеки гост на Прага трябва да го види.

На Унгелта, където чуждестранните търговци продаваха стоките си под зоркото око на митничаря, гледаха към Майзел с открита враждебност.

— Ето я и съпругата ви, хер Ройдън. Погрижих се да й покажа всички най-добри магазини по пътя насам. Няма да има проблем да намери най-добрите майстори в Прага, които да задоволят нуждите й и нуждите на домакинството ви. — Майзел се усмихна лъчезарно.

— Благодаря, хер Майзел. Много съм ви задължен за помощта ви и ще направя всичко по силите си Негово Величество да научи за любезността ви.

— Работата ми, хер Ройдън, е да се грижа за добруването на народа на Негово Величество. А също така и удоволствие, разбира се — добави той. — Позволих си да наема коне за пътуването ви обратно. Чакат ви при градския часовник. — Майзел намигна заговорнически.

— Сещате се за всичко, хер Майзел — промърмори Матю.

— Някой трябва да го прави, хер Ройдън — отвърна Майзел.

Стигнахме до „Трите гарвана“ и тъкмо свалях наметалото си, когато едно осемгодишно момче и летящ рошав парцал едва не ме събориха на земята. Към парцала вървеше изплезен розов език и студен черен нос.

— Какво е това? — изрева Матю и ме задържа, за да намеря дръжката на парцала.

— Името му е Лоберо. Галоуглас казва, че ще стане голям звяр и че може да му сложи не само каиш, но и седло. Ани също го хареса много. Заяви, че ще спи с него, но аз си мисля, че трябва да го делим. Какво смятате вие? — попита Джак, като танцуваше от вълнение.

— Рошавото нещо дойде с бележка — каза Галоуглас. Той се оттласна от рамката на вратата и отиде при Матю да я даде.

— Трябва ли да питам кой го е изпратил? — попита Матю, като взе листчето.

— О, не мисля — отвърна Галоуглас. Очите му се присвиха. — Случило ли се е нещо, докато ви нямаше, лельо? Изглеждаш съсипана.

— Просто съм уморена — казах и махнах с ръка. Парцалът освен език си имаше и зъби и успя да захапе пръстите ми, докато минаваха покрай все още неоткритата му уста. — Ох!

— Това трябва да престане. — Матю смачка бележката и я хвърли на пода. Парцалът скочи към нея и изджафка доволно.

— Какво пишеше? — Досещах се кой е изпратил кученцето.

— Ich bin Lobero. Ich will euch aus den Schatten der Nacht zu schiitzen — с безизразен тон изрече Матю.

Изсумтях раздразнено.

— Защо все ми пише на немски? Знае, че ми е трудно да го разбирам.

— Негово Величество изпитва удоволствие от факта, че трябва да превеждам обясненията му в любов.

— О! — Замълчах за момент. — Какво гласи бележката?

— „Аз съм Лоберо. Ще те пазя от сянката на нощта.“

— А какво означава „Лоберо“? — Навремето, преди много луни, Изабо ме бе учила, че имената са важни.

— Означава „ловец на вълци“ на испански, лельо. — Галоуглас вдигна парцала. — А този рошльо е унгарско куче-пазач. Лоберо ще стане толкова голям, че ще може да се справи и с мечка. Свирепи пазители са. И нощни създания.

— Мечка! Когато го занесем в Лондон, ще му вържа панделка на врата и ще го заведа на бой с мечки, за да се учи как да се справя — каза Джак с отвратителното задоволство, характерно за децата. — Лоберо е храбро име, не мислите ли? Господин Шекспир с удоволствие би го използвал в следващата си пиеса. — Джак размърда пръсти към кученцето и Галоуглас предаде гърчещата се маса от бяла козина в ръцете на момчето. — Ани! Мой ред е да храня Лоберо! — Джак се втурна нагоре по стълбите, стиснал в мечешка прегръдка кучето.

— Да ги изведа ли за няколко часа? — попита викингът, като забеляза навъсеното лице на Матю.

— Къщата на Болдуин празна ли е?

— Няма обитатели, ако това имаш предвид.

— Вземи всички. — Матю свали наметалото от раменете ми.

— И Лоберо ли?

— Най-вече Лоберо.

Джак не спря да бърбори по време на вечеря, препираше се с Ани и успя да пробута доста храна на Лоберо с помощта на различни окултни методи. Покрай децата и кучето беше напълно възможно да пропусна факта, че Матю променя плановете си за вечерта. От една страна, той бе живеещо на глутници животно и нещо в него се наслаждаваше на възможността да се грижи за толкова много други. От друга, беше хищник и изпитвах тревожното чувство, че тази нощ аз ще бъда плячката му. Хищникът спечели. Дори на Тереза и Каролина не беше разрешено да останат.

— Защо отпрати всички? — Още седяхме край камината в салона на първия етаж, където все още се долавяха уютните аромати от вечерята.

— Какво се случи следобеда? — попита той.

— Първо ми отговори на въпроса.

— Не ме притискай. Не и тази вечер — предупреди ме Матю.

— Да не мислиш, че моят ден беше лек? — Въздухът помежду ни се изпълни със сини и черни нишки. Изглеждаха злокобно и се усещаха още по-лошо.

— Не. — Матю дръпна стола си назад. — Но ти криеш нещо от мен, Даяна. Какво се случи с вещера?

Вперих поглед в него.

— Чакам.

— Можеш да чакаш, докато адът замръзне, Матю. Не съм ти слугиня. Попитах те нещо.

Нишките станаха пурпурни и започнаха да се извиват и усукват.

— Отпратих ги, за да не стават свидетели на този разговор. И така, какво стана?

Миризмата на карамфил беше задушаваща.

— Видях голема. И създателя му, еврейски тъкач на име Авраам. Той също има силата да вдъхва живот.

— Казах ти, не ми харесва да си играеш с живота и смъртта. — Матю си наля още вино.

— Ти си играеш непрекъснато с тях и аз приемам това като част от самия теб. Ще се наложи да приемеш, че е част и от мен.

— И кой е онзи Авраам? — остро попита той.

— Господи, Матю. Не можеш да ревнуваш, само защото съм се срещнала с друг тъкач.

— Да ревнувам? Отдавна съм приключил с емоциите на топлокръвните. — Той отпи от виното си.

— С какво този ден се различава от онези, които прекарахме разделени, докато работеше за Паството и баща си?

— Различава се, защото надушвам всеки, с когото си се срещала днес. Достатъчно неприятно е, че винаги носиш миризмите на Ани и Джак. Галоуглас и Пиер се опитват да не те докосват, но не успяват, тъй като непрекъснато са около теб. Добави миризмите на махарала, на хер Майзел и на поне още двама мъже. Единствената миризма, която понасям смесена с твоята, е моята собствена. Не мога обаче да те държа в клетка, така че правя всичко по силите си да търпя.

Матю остави чашата си и скочи на крака, за да се отдалечи малко от мен.

— Звучи ми като ревност.

— Не е. Мога да се справя с ревността — ядосано рече той. — Но това ужасно гризящо ме чувство за загуба и ярост, че не мога да получа ясно впечатление от теб в хаоса на живота ни, не подлежи на контрол.

Зениците му се бяха разширили и продължаваха да се разширяват.

— Изпитваш го, защото си вампир. Имаш силно чувство за притежание. Обсебващ си — казах с равен глас и го приближих въпреки гнева му. — А аз съм вещица. Обеща да ме приемеш такава, каквато съм — светла и тъмна, жена и вещица, самостоятелна личност и същевременно твоя съпруга.

Ами ако размисли? Ами ако не беше склонен да търпи подобна непредсказуемост в живота си?

— Аз те приемам. — Матю се пресегна и пръстът му нежно докосна бузата ми.

— Не, Матю. Ти ме търпиш, защото си мислиш, че един ден ще успееш да надвиеш магията ми и да я подчиниш. Рави Льов ме предупреди, че тази търпимост може да бъде оттеглена и тогава оставаш на студа. Моята магия не е нещо, което може да се управлява. Аз съм нея. И няма да се крия от теб. Любовта не е това.

— Ясно. Без повече криеници.

— Добре. — Въздъхнах с облекчение, но бе съвсем мимолетно.

Матю ме вдигна от стола и ме залепи за стената с едно плавно движение. Бедрата му бяха притиснати между моите. Освободи една къдрица и тя падна по шията и гърдите ми. Без да ме пуска, той сведе глава и докосна с устни ръба на корсажа ми. Потръпнах. Беше минало време, откакто ме бе целувал там, а след помятането сексуалният ни живот на практика беше сведен до нула. Устните му се плъзнаха по линията на челюстта ми и по вените на шията.

Сграбчих го за косата и дръпнах главата му назад.

— Недей. Не и ако не смяташ да довършиш започнатото. Насъбрала съм достатъчно изпълнени с мъка целувки, за да ми стигнат за цял живот.

С няколко зашеметяващо бързи движения, присъщи единствено на вампир, Матю разкопча бричовете си, набра полата ми около кръста и проникна в мен. Не за първи път бях обладавана на стената от някой, който се опитваше за няколко безценни мига да забрави тревогите си. На няколко пъти дори ми се беше случвало аз да съм агресивната.

— Това е свързано единствено с теб и мен, с нищо друго. Не с децата. Нито с проклетата книга. Или императора и подаръците му. Тази нощ единствените миризми в тази къща ще са нашите.

Ръцете му ме сграбчиха и единствено пръстите му ме спасиха от синините, докато тласъците му блъскаха тялото ми в стената. Стиснах яката на ризата му и придърпах лицето му към моето. Изгарях от желание да го вкуся. Матю обаче беше точно толкова склонен да ме остави да контролирам целувката, колкото и любенето. Устните му бяха твърди и настоятелни и когато упорито продължих да се опитвам да надделея, той ме ухапа предупредително по долната устна.

— О, Господи — изпъшках, докато постоянният му ритъм ме носеше устремно към края. — О…

— Тази нощ няма да те деля дори с Него. — Целуна ме и прекъсна възклицанието ми. Едната му ръка продължи да ме държи отзад, а другата се плъзна между краката ми.

— Кой притежава сърцето ти, Даяна? — попита Матю, а движенията на палеца му заплашваха да ме запратят отвъд границите на разума. Той продължаваше и продължаваше да се движи. И чакаше отговора ми. — Кажи го — изръмжа накрая.

— Знаеш кой — изстенах. — Ти притежаваш сърцето ми.

— Единствено аз — каза той и тласна още веднъж, така че насъбралото се и у двама ни напрежение най-сетне се отприщи.

— Единствено… завинаги… ти — изпъшках. Краката ми трепереха около бедрата му. Стъпих несигурно на пода.

Матю дишаше тежко, долепил чело в моето. В очите му проблесна съжаление, докато спускаше полата ми. Целуна ме нежно, почти целомъдрено.

Любенето ни, колкото и страстно да бе, не беше задоволило онова, което го караше да ме преследва въпреки факта, че бях безусловно негова. Започнах да се безпокоя, че нищо не би могло да го задоволи.

Отчаянието ми изригна като ударна вълна, която го отнесе от мен и го залепи на отсрещната стена. Очите на Матю почерняха от промяната на позициите.

— Хареса ли ти това, сърце мое? — тихо попитах аз.

На лицето му се изписа изненада. Щракнах с пръсти и освободих въздуха, който го държеше. Мускулите му се стегнаха, когато възвърна способността си да се движи. Той отвори уста да каже нещо.

— Да не си посмял да се извиняваш — свирепо го предупредих. — Ако ме беше докоснал по начин, който не ми харесва, щях да кажа „не“.

Матю стисна устни.

— Все си мисля за думите на твоя приятел Джордано Бруно: „Желанието ме движи напред, а страхът ми дърпа юздите“. Не се страхувам от мощта ти, от силата или каквото и да било друго в теб. А ти от какво се страхуваш, Матю?

Изпълнени със съжаление устни докоснаха леко моите. Това и лекият полъх около полите ми казаха, че беше предпочел да избяга, вместо да отговори.