Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf of the plains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Степният вълк

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-874-1

История

  1. — Добавяне

4.

Главата на Темуджин болезнено туптеше в слабата светлина на утрото, докато баща му и Елук товареха понитата с храна и одеяла. Хулун също обикаляше навън, а новородената й дъщеря сучеше в пазвата й. Двамата с Есугей тихо си поговориха, той се наведе към нея и опря лице в извивката на врата й. Това бе рядка проява на близост, но дори тя не успя да разсее мрачното настроение на Темуджин. Тази сутрин мразеше Есугей с цялата сила, на която е способно едно дванадесетгодишно момче.

Мрачно умълчан, Темуджин продължи да смазва поводите и да проверява всеки ремък и възел на сбруята и стремената. Нямаше да даде повод на баща си да го укори пред по-младите му братя. Не че те бяха наоколо. Герът бе потънал в тишина след снощния запой. Чуваше се как златното орле пищи за храна и Хулун се пъхна вътре, за да го нахрани с парче кърваво месо. Докато Есугей го нямаше, това щеше да е нейно задължение, но то не можеше да отвлече вниманието й от задачата да подготви мъжа си за пътуването.

Понитата пръхтяха и цвилеха, приветствайки новия ден. Темуджин стоеше насред тази мирна сцена като някакво мрачно жребче, търсещо и най-малкия повод да зарита с крака. Не искаше да го сватосват с някаква кравоподобна жена. Искаше да отглежда жребци и да язди с Червената птица, да бъде известен, да всява страх. Чувстваше се като наказан, задето го отпращат. Бехтер вече беше ходил там и се бе върнал. Когато дойдеше време Темуджин да се върне, невястата на Бехтер сигурно вече щеше да е в гера на своя съпруг и брат му щеше да е мъж наред с останалите воини.

Проблемът с Бехтер бе една от причините за киселото настроение на Темуджин. Беше му станало навик да наранява гордостта на по-голямото момче и да се притеснява дали то не е вече безспорен фаворит на баща им. Знаеше, че в негово отсъствие Бехтер ще бъде третиран като наследник. След година собственото му право на наследство като нищо щеше да е забравено.

Но какво друго можеше да направи? Знаеше мнението на Есугей за непокорните синове. Ако откажеше да тръгне, със сигурност щеше да яде бой, а ако продължаваше да упорства, можеха и да го изхвърлят от племето. Есугей често заплашваше с подобно наказание, когато братята бяха прекалено шумни или се биеха твърде грубо помежду си. Той никога не се усмихваше при тези закани и те не мислеха, че ги лъже. Темуджин потрепери при тази мисъл. Да си безименен скиталец беше сурова съдба. Няма кой да наглежда стадото ти, докато спиш, нито пък да ти помогне да изкачиш някой хълм. Почти сигурен беше, че сам би умрял от глад, или по-скоро би бил убит при някой набег.

Първите му спомени бяха за радостно скачане и лудуване с братята му в гера. Никога не беше оставал сам и дори му бе трудно да си представи как ли би се чувствал без другите. Поклати леко глава, докато гледаше как баща му товари конете. Знаеше, че е най-добре да запази самообладание. Чу как Елук и Есугей изсумтяват в ритъм, докато затягат с всички сили въжетата. Товарът не беше само техен.

Изчака ги да свършат, после мина покрай Елук и отново провери всеки възел на понито си. Дружинникът на баща му като че ли се наостри, но Темуджин не даваше и пет пари за накърнените му чувства. Есугей неведнъж му беше повтарял, че мъжът не бива да зависи от уменията на нисшестоящите. Все пак не посмя да провери възлите на Есугей. Характерът на баща му беше твърде непредвидим. Можеше да се развесели, но и да пребие сина си заради наглостта му.

Намръщи се при мисълта за предстоящия път сам с баща си, без нито един брат, с когото да наруши тишината. Мислено сви рамене. Щеше да го понесе, както правеше с всяко друго неудобство. Та нима това не беше просто поредното изпитание? Беше получавал свирепи удари, както от собствения си баща, така и от бащата-небе. Бе страдал от глад и жажда, докато не му се приискаше да захапе самия себе си, за да вкуси кръвта си. Беше преживял достатъчно зими, в които стадата замръзваха до смърт, и едно лято, което изгори кожата им, и всички получиха големи жълти мехури. Баща му бе понесъл всички тези несгоди, без да се оплаква и без да показва и най-малък признак на слабост, сякаш притежаваше безкрайна издръжливост. Именно тя даваше сила на хората около него. Дори Елук преставаше да гледа кисело в присъствието на Есугей.

Темуджин стоеше вцепенен и блед като сребърна брезова фиданка и Хулун се промуши под шията на понито, за да го прегърне. Той усети как мъничкото бебе на гърдите й се разшава и долови миризмата на сладко мляко и овнешка мас. Тя го пусна и момиченцето проплака със зачервено лице. Темуджин видя, че Хулун пъха едрата си гърда под отворената уста. Не можеше да погледне майка си в очите и тя се озърна към Есугей, който стоеше гордо недалеч и гледаше в далечината. Хулун въздъхна.

— Стига, Есугей — на висок глас рече тя.

Съпругът й трепна и извъртя глава със зачервени устни.

— Какво…? — започна той.

— Много добре знаеш какво — прекъсна го тя. — Не си казал и една добра дума на момчето. Очакваш да яздиш следващите три дни в мълчание ли?

Есугей се намръщи, но Хулун още не беше приключила с него.

— Взе орлето му и го даде на онзи твой грозен дружинник. Да не очакваш от сина си да скача от радост и да ти благодари за това?

Светлите очи на Есугей се стрелнаха между Елук и сина му, докато премерваше думите си.

— Още е много млад — промърмори той.

Хулун изсъска като котел над огнище:

— Той е почти на възраст за женене. Млад е и прекалено горд, точно като твърдоглавия си баща. Толкова прилича на теб, че дори не можеш да го забележиш.

Есугей подмина думите й и Темуджин не знаеше какво да каже, когато майка му отново погледна към него.

— Слуша, макар да се преструва, че не ме чува, Темуджин — промърмори му тя. — В това отношение е точно като теб. — Протегна ръка и силните й пръсти хванаха брадичката му. — Не стой настрана от родовете на моя народ. Добри са, макар че ще се наложи да си отваряш очите сред младоците. Ще те изпитват, но не бива да се боиш.

Жълтите очи на Темуджин проблеснаха.

— Не се боя — отвърна той. Тя изчака и предизвикателното му изражение леко омекна. — Добре, аз също те слушам — каза той.

Хулун кимна, извади от джоба си торбичка с подсладена извара и я пъхна в ръката му.

— В торбата на седлото има мях с черен айраг, ако стане студено. Това ти е за из път. Да пораснеш силен и да бъдеш мил с момичето, което ти изберат.

— Мил? — повтори Темуджин. За първи път откакто баща му каза къде ще го води, усети нервна тръпка в стомаха си. Някъде там живееше напълно непознато момиче, което щеше да стане негова съпруга и да роди децата му. Не можеше да си я представи, не знаеше дори какво да иска от една жена. — Надявам се тя да е като теб — каза замислено той.

Хулун грейна, прегърна го и го потупа леко, при което малката му сестричка проплака обидено.

— Ти си добро момче, Темуджин. От теб ще стане чудесен съпруг — каза тя.

С изумление забеляза, че в очите й блестят сълзи. Тя ги избърса, а чувствата започнаха да се надигат и у самия него. Защитната му стена рухваше и Хулун видя страха му, че ще се изложи пред Есугей и Елук. Тръгналите на годеж мъже не циврят заедно с майките си.

Хулун прегърна за миг сина си, обърна се и промърмори няколко последни думи на мъжа си. Ханът на вълците въздъхна, кимна в отговор и се качи на коня. Темуджин безучастно скочи в седлото.

— Темуджин! — извика някой.

Усмихна се и обърна белоногото си пони с леко подръпване на юздите. Сънливите му братя най-сетне бяха станали и бяха излезли да го изпратят. Темуге и Хазар застанаха до стремената му и го гледаха с обожание. Хаджиун примижа на светлината и огледа оръфаното предно копито на Белоног. Бяха шумна, жизнерадостна група и Темуджин усети, че стягането в гърдите започва да отшумява.

Бехтер също излезе от гера. Плоското му лице беше безизразно. Темуджин го изгледа и забеляза триумфираща искрица в празния му поглед. Бехтер знаеше колко по-лек ще стане животът му, щом го няма Темуджин. Трудно му беше да не се притеснява за по-малките, но Темуджин нямаше да ги засрами, като изрази гласно тревогата си. Силният мъж може да принуди и небето да му се подчини, но трябваше да го направи сам. Те трябваше сами да се погрижат за себе си.

Махна за сбогом на майка си и подкара Белоног в тръс до баща си. Да се обърне назад щеше да е непоносимо, затова и не го направи. Звуците на разбуждащото се племе и цвиленето на конете бързо заглъхнаха и не след дълго той чуваше само тропота на копитата и дрънченето на сбруята. Племето остана назад.

 

 

Есугей яздеше мълчаливо към изгряващото слънце. Народът на Хулун се намираше по-близо, отколкото преди три години, и сега пътуването със сина му щеше да продължи само няколко дни. След това изпитание той щеше да знае дали момчето има сила да управлява племето. За Бехтер разбра още след първия ден. Вярно, у най-големия му син нямаше буйна искрица, но племето се нуждаеше от спокойна ръка и Бехтер растеше като чудесен мъж.

Намръщи се на себе си. Полусъзнателно огледа района за следи от враг или някое животно. Никога нямаше да се изгуби. Всеки хълм бе запечатан ясно в паметта му и всяко перфорирано козе ухо му казваше кои са местните племена.

Харесваше му да язди с Бехтер и му беше трудно да го прикрие. Не беше лесно да се разбере как едно момче се превръща в лидер, но Есугей бе сигурен, че това не става с глезотии и мило отношение. Вдигна очи към бащата-небе при мисълта за дебелия Темуге в гера. Ако хлапето нямаше толкова много силни братя, Есугей щеше да го изтръгне от влиянието на майка му и да го даде за отглеждане в някое друго племе. А може би все още не беше късно да го направи.

Пътят ги доближи до Червения хълм и Есугей се замисли за ролята на сина си при хващането на орлетата. Усети впития в него поглед на Темуджин, докато оглеждаше стръмните склонове, но упоритото момче не му даваше повод за разговор.

Есугей изсумтя раздразнено. Не разбираше защо в такъв прекрасен ден настроението на сина му бе толкова кисело.

— Голям късмет си извадил да стигнеш гнездото на такава височина — каза той.

— Не беше късмет — отвърна Темуджин.

Есугей изруга мислено. Момчето беше като бодлив храст.

— Късметлия си, че не си паднал, момче, макар че Хаджиун ти е помагал.

Темуджин присви очи. Снощи баща му изглеждаше прекалено пиян, за да е слушал песните на Чагатай. Да не би да е разговарял с Хаджиун? Не беше сигурен как да реагира, затова премълча.

Есугей го изгледа изпитателно, после поклати глава и се замисли за Хулун. Заради нея щеше да опита отново, инак можеше никога да не разбере как е станало всичко.

— Чух, че катеренето е било трудно. Хаджиун каза, че за малко не си паднал от скалата, когато орелът се върнал при гнездото.

Темуджин леко се отпусна и сви рамене. Беше нелепо доволен, че баща му проявява интерес, но студеното му лице не издаде това.

— Хаджиун го прогони с един камък — отвърна той, като внимателно подбираше хвалбите си. Хаджиун бе любимият му брат, но Темуджин се беше научил да крие предпочитанията си. За дванадесет години това се бе превърнало в инстинкт.

Есугей отново се беше умислил и Темуджин затърси начин да наруши мълчанието, преди то да се намести окончателно помежду им.

— И твоят баща ли те е водил при олхунутите? — попита той.

Есугей изсумтя и погледна сина си.

— Е, май си достатъчно голям, за да го знаеш. Не, срещнах майка ти и двамата й братя, когато бях излязъл да яздя. Видях, че е красива и силна. — Въздъхна и премлясна с устни, зареян в миналото. — Яздеше най-хубавата кобилка с цвета на буйна вода на зазоряване. Краката й бяха голи и тъмнокафяви.

Темуджин не беше чувал тази история и се приближи към него.

— Значи си я откраднал от олхунутите? — попита той. Знаеше, че това не би трябвало да го изненадва. Баща му обичаше лова и набезите и очите му блестяха, когато си припомняше битките. Ако сезонът бе топъл и имаше храна в изобилие, пращаше победените воини, покрити с червени следи от мечовете, да се връщат пеша при родовете си. През зимата, когато храната бе оскъдна, загубата означаваше смърт. Животът през тъмните месеци бе прекалено суров за проява на милост.

— Прогоних братята й като козлета — каза Есугей. — Едва бях пораснал, за да излизам самичък, но въпреки това размахах меча над главата си и закрещях към тях.

Погълнат от спомена, той отметна глава назад и нададе боен вой, който завърши със смях.

— Да можеше да видиш лицата им. Единият се опита да ме нападне, но аз бях хански син, а не някакво пале, което ще се разтрепери и ще избяга. Забих една стрела в бедрото му и го прогоних.

Есугей въздъхна.

— Добри времена бяха. Тогава си мислех, че никога няма да усещам студа в костите си. Смятах, че нищо няма да ми дойде даром в този живот, че трябва да си взема всичко с хитрост и сила. — Той погледна сина си и на лицето му се изписа съжаление, което Темуджин не можеше да разбере напълно. — Беше време, момче, когато и аз се катерих за Червената птица.

— Ако знаех, щях да се върна и да ти кажа — започна Темуджин, опитвайки се да разбере огромния мъж.

Есугей поклати глава и се изсмя.

— Не, не сега! Прекалено тежък съм вече, за да танцувам из малки издатини и цепнатини. Ако опитам, сигурно ще се разбия в земята като падаща звезда. Какъв е смисълът да имаш синове, ако не могат да пораснат силни и да проверят куража си? Едно нещо помня от баща си, когато беше трезвен. Смелостта не може да се опипа като кокали в торба. Трябва да я вадиш и да я показваш на всички отново и отново и всеки път тя да е все по-голяма. Ако мислиш, че можеш да я запазиш такава, каквато ти се иска, грешиш. Смелостта е като всяко друго нещо. Ако не й обръщаш внимание, торбата ще се окаже празна точно когато най-много се нуждаеш от нея. Не, ти беше прав да се покатериш до гнездото, а аз бях прав да дам Червената птица на Елук.

Темуджин не можа да прикрие внезапната скованост, която го обзе. Есугей изсумтя раздразнено и дълбоко в гърлото му се надигна нещо като ръмжене.

— Той е първият ми воин, при това страшен воин, момче, бъди сигурен. Бих предпочел Елук да е до мен вместо петима други мъже от племето — или десетима олхунути. Децата му няма да управляват родовете. Мечът му никога няма да стане добър като моя, разбираш ли? Не, ти си едва на дванадесет. Какво разбираш от онова, което ти казвам?

— Трябваше да му дадеш нещо — рязко отвърна Темуджин. — Това ли искаш да кажеш?

— Не. Не съм му длъжник. Почетох го с Червената птица, защото е първият ми воин. Защото ми е приятел още от дете и никога не се е оплаквал, че неговото семейство е по-ниско поставено от моето.

Темуджин отвори уста да отговори. Червената птица не биваше да се цапа от мръсните ръце на Елук с тяхната груба жълта кожа. Орелът беше прекалено красив за грозния дружинник. Не каза нищо, а лицето му се превърна в студена, безизразна маска. Това беше единствената му защита срещу изпитателния поглед на баща му.

Есугей прозря в него и изсумтя.

— Момче, аз правех такива студени физиономии, още когато ти беше само един сън на бащата-небе — каза той.

 

 

Вечерта се установиха на лагер до един лъкатушещ поток и Темуджин се зае с приготовленията за следващия ден. С дръжката на ножа отчупи парчета твърдо сирене от тежката буца и ги сложи в наполовина пълните с вода кожени мехове. Щяха да пъхнат мократа смес под седлата, където тя щеше да се разбива и загрява от кожата на понитата. По обяд щяха да разполагат с топло питие от меко пресечено мляко, горчиво и освежаващо.

Приключи с това и отиде да намери овчи барабонки. Разкъсваше ги с пръсти, за да види дали са достатъчно сухи, за да горят без много пушек. Събра подходящите на купчина, удари парче кремък по един стар нож, за да произведе искри, и запали огън. Есугей наряза парчета сушено овнешко и малко див лук с овча мас. От миризмата устите им се напълниха със слюнка. Хулун им бе дала хляб, който бързо се втвърдяваше. Разчупиха плоските питки и потопиха парчетата в мазнината.

Седнаха да ядат един срещу друг, като облизваха пръсти между хапките. Темуджин видя, че погледът на баща му се спира върху вързопа с черния айраг и му подаде мяха. Изчака търпеливо, докато ханът отпи голяма глътка.

— Разкажи ми за олхунутите.

Устата на баща му се изкриви в неволна подигравателна усмивка.

— Не са силни, но са много, също като мравките. Понякога си мисля, че мога да ги нападна и сам да убивам цял ден, преди да ме победят.

— Нима нямат воини? — не повярва Темуджин. От време на време баща му обичаше да разказва небивалици, но този път изглеждаше съвсем сериозен.

— Не и такива като Елук. Ще видиш. Предпочитат лъка пред меча, стоят далеч от враговете си и никога не се приближават, освен ако наистина не им се наложи. Щитовете им ги правят за посмешище, но пък лесно убиват понитата. Жилят като оси, но врежеш ли се сред тях, се пръскат като деца. Точно така взех майка ти. Издебнах ги и им скочих ненадейно.

— Как тогава ще се науча да боравя с меч? — настоятелно попита Темуджин.

Беше забравил как реагира баща му на този тон и едва избегна шамара, който трябваше да го научи на повечко смирение. Есугей продължи, сякаш не се бе случило нищо.

— Ще трябва да се упражняваш самичък, момче. На Бехтер му се е наложило същото, зная. Каза, че от самото начало до края не му позволили да докосне лък или нож. Страхливци, всичките до един. Но въпреки това жените им са чудесни.

— Защо се отнасят така с теб, а дават дъщерите си на синовете ти? — попита Темуджин, готов за нов удар. Есугей вече бе постлал дела си за сън и се излегна на тревата.

— Никой баща не иска неомъжени дъщери в гера си. Какво ще правят с тях, ако не идвам от време на време с някого от синовете си? Така могат да подсилят кръвта си със семе от други племена.

— Това прави ли нас по-силни? — попита Темуджин.

Баща му изсумтя, без да отваря очи.

— Вълците са си силни.