Кон Игълдън
Степният вълк (14)

13.

Хулун усети, че нещо не е наред още като видя връщащите се в лагера момчета. Хазар и Темуге седяха с нея, а малката Темулун лежеше върху парче плат до огъня. Клекналата Хулун бавно се изправи, по изпитото й лице вече се четеше страх. Щом Темуджин приближи, тя забеляза, че носи лъка на Бехтер, и се вцепени. Момчета не можеха да я погледнат в очите и когато най-сетне отвори уста, от нея се разнесе само шепот:

— Къде е брат ви? — попита тя.

Хаджиун бе забил поглед в земята, неспособен да отговори. Тя пристъпи напред, а Темуджин вдигна глава и преглътна с мъка.

— Крадеше храна и я пазеше за себе си… — започна той.

Хулун изрева яростно и го зашлеви така силно, че главата му се отметна.

— Къде е брат ви? — пискливо повтори тя. — Къде е синът ми?

Струйка кръв се стече от носа на Темуджин към устата му и той я изплю. Оголи червени зъби към майка си и болката.

— Мъртъв е — отсече той. Преди да продължи, Хулун го зашлеви втори път, после продължи отново и отново. Не му оставаше нищо друго, освен да се превие на две и да отстъпи със залитане назад. Тя тръгна след него, размахвайки бясно ръце от непоносимо отчаяние.

— Ти ли го уби? — виеше Хулун. — Ти?

Темуджин се опита да задържи ръцете й, но тя беше прекалено силна и ударите й се сипеха по лицето му, по раменете и навсякъде, докъдето можеше да се добере.

— Спри да го удряш! Моля те! — извика Темуге след тях, но Хулун не го чу. В ушите й бучеше, а яростта й бе толкова силна, че заплашваше да я разкъса. Притисна Темуджин към едно дърво, сграбчи го за раменете и разтърси тънкото му тяло с такава жестокост, че главата му се отпусна.

— А ти него ли искаш да убиеш? — извика Хаджиун и се помъчи да я дръпне назад.

Тя отскубна дела си от хватката му, сграбчи Темуджин за дългата коса и изви главата му назад, принуждавайки го да я погледне в очите.

— Роди се с кървав съсирек в ръката си. Със смърт. Казах на баща ти, че си проклятие за нас, но той беше сляп.

Не можеше да вижда през сълзите си и Темуджин усети как ръцете й се стягат като клещи върху скалпа му.

— Криеше храна от всички и ни оставяше да гладуваме — извика Темуджин. — Оставяше теб да гладуваш!

Разплака се от яростната атака, чувствайки се по-самотен от всякога. Хулун го гледаше като прокажен.

— А ти ми открадна син, собственото ми момче — отвърна тя. Впери поглед в него, вдигна ръка над лицето му и Темуджин видя счупените й нокти да треперят пред очите му. Дълго се взира в тях, очаквайки всеки момент да се впият в него.

Силата на ръцете й изчезна така внезапно, както се бе появила, тя изгуби съзнание и се свлече в безжизнена купчина на земята. Темуджин остана прав, тресеше се целият. Стомахът му се сви и той повърна, но не изхвърли нищо освен кисела жълта течност.

Докато отстъпваше от майка си, видя взиращите се в него братя.

— Той ядеше тлъсти мармоти, докато ние умирахме от глад! — изкрещя. — Имах право да го убия. Колко мислите, че щяхме да оцелеем, щом вземаше и нашия дял освен собствения си улов? Днес го видях да улавя патица, но тя тук ли е, за да ни, даде сила? Не. В корема му е.

Хулун се размърда и изстена зад него и Темуджин подскочи в очакване на нова атака. Очите му бяха пълни със сълзи, когато погледна майка си. Обожаваше я. Можеше да й спести всичко това, ако беше помислил повече. Може би щеше да скалъпи някаква история за смъртта на Бехтер — падане или нещо подобно. Не, каза си той. Беше постъпил правилно. Бехтер бе кърлежът в кожата, вземаше повече, отколкото му се полага, без да дава нищо от себе си, докато те умираха около него. След време Хулун щеше да го разбере.

Майка му отвори кървясали очи и с мъка се изправи на колене, като стенеше от мъка. Нямаше сила да се изправи на крака и се наложи Темуге и Хазар да й помогнат да стане. Темуджин докосна едно кърваво петно върху кожата си и внезапно се обърна към нея. Искаше му се да избяга, вместо да срещне нейния поглед, но се насили да остане на място.

— Той щеше да ни убие — каза той.

Хулун обърна празен поглед към него и той потрепери.

— Кажи му името — произнесе тя. — Кажи името на първородния ми син.

Темуджин трепна. Внезапно му се зави свят. Усети разбития си нос горящ и огромен, пред очите му затанцуваха тъмни петна. Искаше му се да рухне на земята и да заспи, но остана на място, изправен срещу майка си.

— Кажи му името — повтори тя и в празните й очи се появи гняв.

— Бехтер — изплю думата Темуджин. — Бехтер, който крадеше храна, докато ние умирахме.

— Трябваше да те убия още щом видях акушерката да отваря ръката ти — каза Хулун с лек тон, по-плашещ и от гнева й. — Трябваше да се сетя какво представляваш.

Темуджин усети как се разкъсва отвътре, неспособен да я възпре да го наранява. Искаше да изтича към нея и топлите й прегръдки да го скрият от студа, да направи каквото и да е, само да не вижда ужасното страдание и празнота, които бе причинил.

— Махай се от мен, момче — тихо каза майка му. — Ако те видя да спиш, ще те убия заради това, което си сторил. Заради това, което ми отне. Не ти го успокояваше, когато растяха зъбите му. Не ти лекуваше треската му с билки и го люлееше в най-тежките моменти. Ти не съществуваше, когато двамата с Есугей обичахме малкото момченце. Когато бяхме млади и той беше всичко, което имахме.

Темуджин слушаше зашеметен. Майка му не разбираше в какъв човек се беше превърнал Бехтер. Бебето, което беше люляла някога, бе пораснало като жесток крадец, а Темуджин не можеше да намери думи да й го каже. А щом най-сетне ги намери и те започнаха да напират в устата му, той ги задържа. Знаеше, че ще бъдат безполезни, или по-лошо — ще събудят отново гнева й и тя ще го нападне. Поклати глава.

— Съжалявам — каза той, но осъзнаваше много добре, че съжалява не за убийството, а за болката, която бе причинил.

— Махай се оттук, Темуджин — прошепна Хулун. — Не мога да те гледам.

Той изхълца, обърна се и изтича покрай братята си, като дишаше дрезгаво и усещаше вкуса на собствената си кръв в устата си.

 

 

Не го видяха пет дни. Макар Хаджиун да търсеше брат си, единствената следа от него бе плячката, която оставяше край малкия им лагер. Първия ден бяха два гълъба, все още топли и със стичаща се от шиите им кръв. Хулун не отказа този дар, макар че не сподели с тях нито дума за случилото се. Изядоха месото в мълчание. Хаджиун и Хазар се споглеждаха, а Темуге подсмърчаше и ревеше всеки път, щом Хулун го оставеше сам. Смъртта на Бехтер щеше да бъде облекчение за по-малките момчета, ако бяха на сигурно в герите на вълците. Щяха да го оплачат и да предадат тялото му на небето, а ритуалът щеше да ги успокои. В дерето сред хълмовете обаче това бе поредното напомняне, че смъртта върви редом с тях. Отначало всичко им се струваше като приключение, докато гладът не опъна кожите върху костите им. А сега живееха като диви животни и се мъчеха да не се страхуват от наближаващата зима.

Хазар бе изгубил смеха си в дерето сред хълмовете. След изчезването на Темуджин той изпадна в мрачно настроение и често перваше Темуге, ако досаждаше прекалено на майка им. Без Бехтер всички поеха нови роли и именно Хазар мрачно водеше всяка сутрин лова с Хаджиун. Бяха намерили по-добър вир нагоре по дерето. За да го стигнат, се налагаше да минават край мястото, където бе убит Бехтер. Хаджиун откри къде Темуджин бе извлачил тялото и го беше покрил с клонки. Плътта на брат им привличаше мършояди и когато на втората сутрин Хаджиун намери край лагера мършаво мъртво куче, трябваше да положи усилия, за да погълне всяка живителна хапка. Не можеше да се отърве от видението как Темуджин убива животното, докато то ръфа тялото на Бехтер, но се нуждаеше от храната, а кучето беше най-доброто им ястие, откакто се бяха озовали на това място.

Вечерта на петия ден Темуджин се завърна в лагера. Семейството му замръзна, братята му очакваха реакцията на Хулун. Тя го гледаше как приближава и видя, че държи в ръцете си живо козле. Осъзна, че синът й изглежда по-силен и кожата му е потъмняла през дните, прекарани на хълмовете под слънцето и вятъра. Беше смутена от вълната на облекчение, че той е добре, и все така силната си омраза заради това, което бе сторил. Не можеше да намери прошка в себе си.

Темуджин хвана козлето за ухото и го побутна в образувания от семейството му кръг.

— Има двама пастири на запад оттук — каза той. — Сами са.

— Видяха ли те? — внезапно попита Хулун, изненадвайки всички.

Темуджин я погледна и спокойният му поглед стана несигурен.

— Не. Отмъкнах го, докато минаваха покрай един хълм. Може да се е заблудило, не зная. Шансът беше прекалено добър, за да го пропусна.

Пристъпи от крак на крак и зачака майка му да отговори. Не знаеше какво щеше да прави, ако го прогонеше отново.

— Ще го потърсят и ще попаднат на следите ти — каза Хулун. — Може да ги доведеш след себе си тук.

Темуджин въздъхна. Нямаше сили да спори. Преди майка му да успее да възрази, седна с кръстосани крака до огъня и извади ножа си.

— Трябва да ядем, за да останем живи. Ако ни намерят, ще ги убием.

Видя, че лицето на майка му отново става студено, и зачака неминуемата буря. Беше тичал много мили този ден и всеки мускул на мършавото му тяло го болеше. Не можеше да издържи сам още една нощ и този страх вероятно беше изписан на лицето му.

Хаджиун прекъсна ужасното напрежение.

— Довечера един от нас трябва да остане на стража, ако случайно се появят — каза той.

Темуджин кимна, без да се обръща към него, вперил поглед в майка си.

— Имаме нужда един от друг — каза той. — Дори и да съм сгрешил с убийството на брат ми, това не променя нещата.

Козлето изблея и се опита да избяга в пролуката между Хулун и Темуге. Хулун посегна и го хвана за шията. На светлината от огъня Темуджин видя, че тя плаче.

— Какво да ти кажа, Темуджин? — промърмори тя. Козлето бе топло и тя скри лицето в козината му, докато то се мъчеше да се освободи. — Разкъса сърцето ми и може би вече не ме е грижа какво е останало от него.

— Обаче те е грижа за другите. Трябва да преживееш зимата или с всички ни е свършено — каза Темуджин. Докато говореше, се беше изправил и жълтите му очи засветиха в заревото на пламъците.

Хулун кимна леко и тихо затананика песничка от детството си, докато милваше ушите на козлето. Беше видяла двама от братята си да умират от чума. Те почерняха, подуха се и племето на баща й ги изостави в степта. Беше чувала как воините крещят от неизлечими рани, агонията им продължаваше дни наред, докато смъртта най-накрая не се смилеше над тях. Някои дори молеха да им прережат гърлата и молбата им се изпълняваше. Беше вървяла редом със смъртта през целия си живот и щеше да преживее като истинска майка на вълци дори това, че изгуби син.

Не знаеше трябва ли да обича този, който го беше убил, но копнееше да го привлече към себе си и да прогони мъката му. Не го стори, вместо това посегна към ножа си.

Беше издялала дървени купи, докато синовете й бяха на лов, и подхвърли едната на Хазар и Хаджиун. Темуге се завтече да вземе друга. Останаха само два от грубите съдове и Хулун обърна тъжни очи към последния си син.

— Вземи купата, Темуджин — след известно време рече тя. — Кръвта ще ти даде сила.

Той сведе глава, разбра, че тя му позволява да остане. Ръцете му трепереха, когато взе купата си и я протегна с другите. Хулун въздъхна и сграбчи по-здраво козлето, преди да забие ножа и да пререже вените на шията му. Кръвта потече по ръцете й и момчетата се забутаха да я уловят, преди да е изтекла в земята. Козлето продължи да се мята, докато напълниха купите и пиха от горещата течност, мляскаха с устни и усещаха как тя стопля костите им и намалява болката.

Когато струята стана съвсем слаба, Хулун вдигна отпуснатото създание с една ръка, търпеливо напълни своята купа до ръба и пи. Козлето все още слабо мърдаше във въздуха, но вече умираше. Очите му бяха огромни и тъмни.

— Ще сготвим месото утре вечерта, когато съм сигурна, че огънят няма да привлече пастирите насам — каза тя. — А ако дойдат, не трябва да си тръгнат, за да разкажат къде сме. Разбирате ли?

Момчетата облизаха кървавите си устни и кимнаха сериозно. Хулун пое дълбоко дъх, смазвайки мъката дълбоко в себе си, там, където все още оплакваше Есугей и всичко, което бяха изгубили. Трябваше да я затвори някъде, за да не я унищожи, но вътрешно продължаваше да плаче.

— Ще дойдат ли да ни убият? — попита с тънък глас Темуге, гледайки уплашено към откраднатото козле.

Хулун поклати глава и го придърпа към себе си, за да го успокои.

— Ние сме вълци, мъничкият ми. Не умираме така лесно.

Докато говореше, погледът й не се откъсваше от Темуджин и той потръпна от студената й свирепост.

 

 

Притиснал лице в замръзналата трева, Темуджин гледаше надолу към двамата пастири. Спяха по гръб, увити в плътните си делове, с прибрани в ръкавите ръце. Братята му лежаха по корем до него и скрежът се просмукваше през дрехите им. Нощта беше съвършено тиха. Купчината спящи животни и хора не подозираха, че някой ги дебне. Темуджин напрягаше очи в сумрака. И трите момчета бяха въоръжени с лъкове и ножове и в израженията им нямаше и капка лекомислие, докато следяха и преценяваха шансовете си. Всяко тяхно движение щеше да накара козите да заблеят уплашено и двамата пастири мигом щяха да се събудят.

— Не можем да се приближим повече — прошепна Хаджиун.

Темуджин се намръщи, докато обмисляше проблема, и се помъчи да не обръща внимание на болката от лежането върху замръзналата земя. Пастирите сигурно бяха корави хора, напълно способни да оцеляват тук. Имаха лъкове и бяха свикнали да убиват вълците, които крадяха агнетата им. Нямаше да има особена разлика, ако жертвите им бяха три момчета. Особено през нощта.

Преглътна буцата в гърлото си и се взря надолу към мирната сцена. Може би щеше да послуша братята си и да пропълзи обратно в дерето между хълмовете, ако не беше мършавото пони, което мъжете бяха спънали недалеч. То спеше право и главата му почти докосваше земята. Темуджин копнееше за него. Искаше отново да язди. Така щеше да е в състояние да ловува по-далеч и да влачи по-едра плячка след себе си. Ако се окажеше кобила, щеше да има мляко, и при тази мисъл езикът на Темуджин почти усети киселия му вкус. Хората носеха много полезни неща със себе си и той не можеше да си позволи да ги остави, независимо от риска. Зимата наближаваше. Усещаше я във въздуха и в бодливите ледени иглички върху оголената си кожа. Колко време щяха да издържат без така необходимата им овча мас?

— Виждате ли кучетата? — промърмори Темуджин. Никой не отговори. Сигурно лежаха невидими, с увити около себе си опашки, за да се предпазят от студа. Мисълта, че могат да му скочат в тъмното, го тормозеше, но нямаше друг избор. Пастирите трябваше да умрат, ако искаше семейството му да оцелее.

Пое дълбоко дъх и провери дали тетивата му е суха и опъната.

— Моят лък е най-добър. Ще ида до тях и ще убия първия, който се събуди. Вие идвате след мен и стреляте по кучетата, когато ме нападнат. Ясно ли е?

Виждаше на лунната светлина колко нервни са братята му.

— Първо кучетата, после втория — повтори Темуджин. Искаше да бъде сигурен, че са го разбрали. Щом те кимнаха, той се изправи тихо на крака и се запромъква към спящите мъже, движейки се срещу вятъра, за да не го подушат животните.

Студът сякаш бе вцепенил обитателите на малкия лагер. Темуджин се приближаваше все повече и повече, чувайки собствения си дрезгав дъх. Докато притичваше напред, лъкът му беше готов за стрелба. Надяваше се, че стрелец, научен да пуска стрели от гърба на галопиращ кон, няма да се затрудни от тази задача.

Когато стигна на тридесет крачки разстояние, нещо край спящите мъже се размърда и една тъмна фигура се надигна и нададе вой. От другата страна към него с лай и ръмжене се втурна второ куче. Темуджин изкрещя от страх, като отчаяно се мъчеше да държи вниманието си насочено към пастирите.

Те се събудиха стреснати и се помъчиха да скочат на крака, но Темуджин опъна лъка и изстреля първата си стрела. Заради тъмнината не посмя да се цели в гърлото, стрелата проби дела, заби се в гърдите на единия мъж и той рухна на коляно. Темуджин го чу как крещи от болка и видя другаря му да се претъркулва и да става с опънат лък. Овцете и козите заблеяха в паника и побягнаха обезумели в нощта. Някои от тях профучаха покрай Темуджин и братята му, като се мятаха рязко настрана при вида на хищниците пред себе си.

Темуджин се мъчеше с всички сили да изпревари с изстрела си пастира. Втората стрела бе в пояса му, той я задърпа и изруга, защото острието се закачи. Пастирът нагласяше своята стрела със спокойната увереност на воин и за миг Темуджин се отчая. Нямаше да успее да освободи стрелата си. Ръмженето вляво от него го хвърли в паника. Обърна се, едното куче скочи към гърлото му и той падна назад в мига, в който стрелата на пастира избръмча над главата му. Изкрещя от ужас, докато челюстите на кучето се затваряха около ръката му, но тогава стрелата на Хазар се заби в гърлото на звяра и ръмженето рязко прекъсна.

Темуджин бе изпуснал лъка си и видя, че пастирът спокойно слага нова стрела на тетивата. По-лошото беше, че онзи, когото беше улучил, се изправяше с олюляване на крака. Той също беше намерил лък и Темуджин се замисли дали да не побегне. Знаеше, че всичко трябва да приключи още сега, иначе мъжете щяха да ги последват и да ги убият един по един на лунната светлина. Дръпна стрелата и тя се освободи. Сложи я на тетивата с треперещи ръце. Къде беше другото куче?

Стрелата на Хаджиун улучи изправения пастир високо под брадичката. За миг мъжът остана с опънат лък и Темуджин си помисли, че ще стреля, преди смъртта да го отнесе. Беше чувал за воини, които са толкова добре тренирани, че могат да приберат меча в ножницата дори след като са убити, но пастирът рухна пред погледа му.

Раненият от Темуджин се суетеше с лъка си и изкрещя от болка, когато се опита да го опъне. Стрелата на Темуджин бе разкъсала мускулите на гърдите му и той не можа да огъне оръжието достатъчно силно, за да стреля.

Темуджин усети, че сърцето му се успокоява. Знаеше, че битката е спечелена. Хазар и Хаджиун застанаха до него и тримата загледаха мъжа, докато лъкът отново и отново се изплъзваше от пръстите му.

— Второто куче? — промърмори Темуджин.

Хаджиун не отмести поглед от борещия се мъж, който сега се молеше на нападателите си.

— Аз го убих.

Темуджин го тупна по гърба, за да му благодари.

— Да приключваме тогава.

Пастирът видя, че най-високият от нападателите взема нова стрела и опъва лъка си. Отказа се от борбата си, остави лъка да падне, измъкна нож от дела си и погледна към звездите и луната. Гласът му замлъкна и изстрелът на Темуджин улучи бледото петно на гърлото му. Мъжът се олюля за момент и рухна на земята.

Тримата братя внимателно приближиха телата, като се оглеждаха за някакъв признак на живот. Темуджин прати Хазар след понито, което бе успяло да се отскубне по-далеч от миризмата на кръв въпреки поводите около краката си. Обърна се към Хаджиун, прегърна го през врата и го придърпа напред, така че челата им се докоснаха.

— Ще преживеем зимата — каза Темуджин и се усмихна.

Хаджиун долови настроението му и двамата нададоха победоносен вой в пустата степ. Това беше глупаво, но макар вече да бяха убили човек, те все още си оставаха момчета.