Кон Игълдън
Степният вълк (28)

27.

Ханът на кераитите Тогрул бе събуден от първата си жена, която го разтърсваше грубо.

— Ставай, мързеливецо — каза тя и резкият й глас разби на парчета приятния сън с обичайната си сила.

Тогрул изстена и отвори очи. Беше му дала шест дъщери и нито един син. Изгледа я раздразнено и разтърка лице.

— Защо ме тормозиш, жено? Тъкмо сънувах времето, когато беше млада и привлекателна.

В отговор тя го смушка силно в ребрата.

— Онзи, новият, когото призова, е пристигнал с дрипавите си последователи. Виждам, че не се различават много от повечето мръсни скиталци. Цял ден ли ще си търкаляш тумбака и ще хъркаш, докато те ти оглеждат герите?

Тогрул се намръщи, потисна една прозявка и се почеса. Свали крака на студения под и се огледа.

— Не виждам никаква храна — каза намръщено той. — На празен стомах ли трябва да излизам?

— Стомахът ти никога не е празен — отвърна му заядливо тя. — Не подобава да ги караш да чакат, докато тъпчеш търбуха си с поредната овца.

— Жено, кажи ми отново защо те търпя — каза той, докато ставаше. — Забравил съм.

Тя изсумтя. Той се облече, като се движеше изненадващо бързо за толкова едър мъж. Плисна вода на лицето си и жена му пъхна в ръцете топъл хляб и тлъсто овнешко. При вида му той най-сетне се усмихна, отхапа наведнъж половината и тихо се оригна. Седна отново и довърши закуската, докато жена му връзваше ботушите. Страшно много я обичаше.

— Приличаш на овчар — каза му тя, когато тръгна към вратата. — Ако те питат къде се крие истинският хан на кераитите, кажи им, че си го изял.

— Жено, ти си светлината на сърцето ми — каза той и наведе глава, за да излезе навън. Изсмя се, когато тя хвърли по него нещо, което издрънча по затварящата се врата.

Когато видя дошлите при герите му воини, настроението му се промени. Те бяха слезли от конете си и вече изглеждаха раздразнени от наобиколилата ги глупава тълпа. Тогрул изпъшка, прииска му се да беше хапнал още малко. Стомахът му изръмжа и той си помисли, че новодошлите с радост биха приели едно пиршество в тяхна чест. Жена му нямаше как да възрази.

Тълпата кераитски деца се раздели и той видя дружинниците си. Огледа се за Вен Чао, но посланикът явно още не се беше събудил. Докато приближаваше групата, сърцето на Тогрул се сви, като видя колко са малобройни. Къде е ордата, която му беше обещал Вен?

Мнозина от новодошлите се оглеждаха с тревога и интерес. В центъра Тогрул видя петима мъже с твърди и напрегнати лица, които стояха до кльощави понита. Грейна в усмивка и тръгна към тях, оставяйки дружинниците си назад.

— Добре сте дошли като гости в дома ми — каза той. — Кой от вас е Темуджин от вълците? Много съм чувал за теб.

Най-високият пристъпи напред и сведе вдървено глава, сякаш жестът му бе непознат.

— Вече не съм от вълците, господарю. Не дължа вярност към племето на баща ми. Сега тези са моите хора.

Никога досега Темуджин не бе виждал по-тлъст човек. Опита се да скрие изненадата си, докато Тогрул приветстваше братята му, Джелме и Арслан. Ханът не беше на повече от тридесет и хватката му бе силна, но плътта му сякаш преливаше от него, а делът му се издуваше под широкия пояс. Лицето му бе кръгло, с дебели пръстени тлъстина над яката. Още по-странно беше, че носеше роба, която много приличаше на дрехата на Вен.

Косата на Тогрул бе вързана назад по дзински образец и Темуджин не знаеше какво да мисли за този човек. Той не приличаше на никой друг хан и единствено чертите и червеникавата кожа издаваха, че е от собствения му народ.

Спогледа се с Хаджиун, щом Тогрул приключи с поздравите и постави тежки длани върху тумбака си.

— Звярът се събуди, приятели. Трябва да сте изгладнели от пътуването, сигурен съм.

Плесна с ръце и нареди да донесат храна. Темуджин видя, че тълпата се разотива по герите, явно да донесе достатъчно ядене, за да утоли ханския апетит. Изглежда отдавна бяха свикнали с тази задача.

— Идваш с не повече от тридесетина воини — каза Тогрул, като броеше под нос. — Вен Чао ми каза, че сте около стотина.

— Ще намеря още — моментално зае отбранителна позиция Темуджин. Тогрул повдигна изненадано вежда.

— Значи е истина, че приемаш в лагера си скиталци? Не крадат ли?

— Не и от мен — отвърна Темуджин. — Освен това се бият добре. Казаха ми, че се нуждаеш от военачалник. Ако не е вярно, ще върна хората си на север.

Тогрул примигна от резкия отговор. За момент му се прииска да му се беше родил един-единствен син вместо всичките дъщери, които му бе дала съпругата му. Може би тогава нямаше да му се налага да ухажва току-що слезли от хълмовете диваци.

— Вен Чао говори много похвално за теб и аз се доверявам на препоръката му. Но ще говорим за това, след като се наядем — каза той и пак се усмихна в очакване. Вече надушваше миризмата на печеното овнешко.

— На един месец езда на север има татарски лагер — каза Темуджин, без да обръща внимание на предложението. — В него има около стотина воини. Ако намериш още тридесет мъже като моите, ще ти донеса главите им и ще ти покажа какво можем.

Тогрул примигна. Младият воин се намираше в огромен лагер, пълен с множество въоръжени мъже. Обръщаше се към човек, когото искаше да привлече на своя страна, но говореше така, сякаш Тогрул беше онзи, който трябва да преклони глава.

За миг се запита дали да не го постави на място, но размисли.

— И за това ще говорим — каза той. — Но ако не седнете да ядете с мен, ще бъда жестоко обиден.

Темуджин кимна. Тогрул се отпусна, когато на студения въздух изнесоха подноси с димящо месо. Видя как очите на новодошлите се стрелкат към тях. Несъмнено бяха гладували цялата зима. В центъра на лагера бяха запалили огън и Тогрул кимна към него. Темуджин погледна предпазливо другарите си и Тогрул видя, че братята му свиха рамене, а единият се усмихна в очакване.

— Добре, господарю — с неохота рече Темуджин. — Първо ще ядем.

— За мен е чест — отвърна Тогрул, неспособен да държи рязък тон. Каза си да не забравя обещаните от Вен имоти. Може би този разбойник щеше да ги направи по-достижими.

 

 

Вен Чао се присъедини към тях, когато слънцето се издигна над хоризонта. Слугите му презрително отказаха одеялата, които трябваше да го изолират от мразовитата земя, и вместо тях донесоха за господаря си малка пейка. Темуджин наблюдаваше с интерес как подправят месото с прахове от малки бутилки, преди да му го подадат. Тогрул щракна с пръсти да подправят и неговото ядене и слугите побързаха да изпълнят желанието му. Очевидно то не беше ново за хана на кераитите.

Войниците на Вен Чао не участваха в пира. Темуджин видя, че първият между тях, Юан, ги разполага на стража около лагера, докато господарят му се храни, очевидно напълно забравил за тях.

Тогрул не позволи никакви разговори, докато не утоли апетита си. На два пъти Темуджин отвори уста, но и двата пъти ханът просто му посочи храната, без да престава да дъвче. Това беше отчайващо и Темуджин не се изненада, когато видя в очите на Вен Чао весели искрици. Сигурно той си спомняше собствената си изненада от таланта на Тогрул да изяжда огромни количества. Дебелият хан като че ли имаше бездънен стомах. Темуджин и братята му привършиха много преди него и съвсем малко след Вен, който ядеше колкото птичка.

Накрая Тогрул обяви, че е сит, и се оригна, като покри с длан устата си.

— Виждаш, че не сме гладували през зимата — каза весело той и потупа шкембето си. — Духовете бяха добри към кераитите.

— Ще бъдат щедри и в бъдеще — добави Вен Чао, като гледаше Темуджин. — Радвам се, че прие предложението, което ти съобщих, господарю.

Последните думи прозвучаха странно неискрено в устата му, но Темуджин ги прие като нещо, което ме се полага.

— Защо съм ти притрябвал? — попита той Тогрул. — Имаш достатъчно хора и оръжия, за да можеш сам да смажеш татарите. Защо ти е да се обръщаш и към моите хора?

Тогрул посегна да избърше мазните си устни с опакото на ръката, но усети погледа на Вен Чао и бръкна в дела си, за да извади парче плат за целта.

— Името ти е известно, Темуджин. Вярно е, че кераитите са силни — прекалено силни, за да бъдат нападани от други племена, но Вен ме убеди, че е нужно да изнесем борбата на север, както правиш ти.

Темуджин не каза нищо. Един поглед към огромния мъж беше достатъчен, за да не пита защо Тогрул не поведе хората си лично. Зачуди се дали изобщо има пони, способно да го издържи. Въпреки това виждаше наоколо стотици кераити, както и петдесетина, които се бяха присъединили към пиршеството край огъня. Племето беше много по-голямо от това на вълците и дори от олхунутите. Нима сред тях нямаше хора, способни да поведат отряд? Не изрече мислите си на глас, но Тогрул видя изражението му и се засмя.

— Бих могъл да заповядам на някой от дружинниците си да нападне татарите, нали? Но колко време ще мине, преди той да се върне при мен със скрит в ръкава нож? Не си мисли, че съм глупак, Темуджин. Кераитите се умножиха, защото ги държа силни и защото Вен Чао ни докара коне, храна и злато от изток. Може би някой ден ще имам собствени земи в онази страна. Кераитите ще познаят мира и изобилието, ако успея да прогоня татарите.

— Смяташ да заведеш цялото племе на територията на Дзин ли? — невярващо попита Темуджин.

Тогрул сви рамене.

— Защо не? Трудно ли е да си представиш живота без виещите племена, които кръжат около теб и само чакат да ти намерят някакво слабо място? Вен ни обеща земя и кераитите ще благоденстват там.

Темуджин изгледа рязко представителя на Дзин.

— И аз чух много обещания, но засега не съм видял нищо истинско освен картинки върху хартия. Къде са обещаните ми понита, доспехите и оръжията?

— Ако днес стигнем до съглашение, ще изпратя пратеник до Кайфенг. Ще ги получиш след по-малко от година — отвърна Вен.

— Пак обещания — поклати глава Темуджин. — Да говорим за нещата, които мога да пипна сега.

Погледна към Тогрул и жълтите му очи блестяха като злато на утринната светлина.

— Казах, че на север има татарски лагер. С братята ми го проучихме подробно. Проследихме малка група на един ден езда от него и останахме незабелязани. Ако искаш да водя хората ти, дай ми такива, които са проливали кръв, и с тях ще унищожа татарите. Нека това скрепи договорката ни, а не някакви дарове, които може никога да не пристигнат.

Вен Чао се разгневи, че поставят думите му под съмнение, но когато заговори, лицето му не показа чувствата му.

— Извадил си голям късмет, че не си се натъкнал на отряда от онзи лагер, господарю. Срещнах ги, докато се връщах тук.

Темуджин обърна бледия си поглед към дзинския дипломат.

— Мъртви са до един — каза той. Вен остана неподвижен като камък, докато асимилираше чутото. — Проследихме последните, докато бягаха обратно към лагера си.

— Маже би затова си довел толкова малко мъже със себе си — кимна Вен. — Сега разбирам.

Темуджин се намръщи. Беше преувеличил броя на хората си и го разкриха, но не можеше да остави нещата така.

— При нападението изгубихме четирима души, а убихме тридесет. Взехме конете и оръжията им, но нямаме конници за тях. Освен ако не ги намеря тук.

Тогрул се обърна към Вен Чао, наблюдавайки реакцията му с интерес.

— Добре са се справили, нали, Вен? Заслужил си е славата. Най-сетне да доведеш подходящия човек при кераитите. — Погледът на хана се спра върху мазните парчета месо, останали в подносите. Посегна към тях и загреба тлъстината с длан. — Ще си получиш твоите тридесет мъже, Темуджин. Най-добрите от кераитите. Донеси ми сто глави и името ти ще бъде записано в песните на народа ми.

Темуджин се усмихна стегнато.

— За мен е чест, господарю, но ако ти донеса сто глави, ще поискам сто воини за лятото.

Гледаше как Тогрул бърше ръцете си с парчето плат и мисли. Мъжът беше неприлично грамаден, но Темуджин не се съмняваше в острия ум, спотайващ се в тъмните му очи. Тогрул вече бе споделил своя страх от предателство. Как би могъл да се довери на непознат, а не на човек от собственото си племе? Темуджин се запита дали Тогрул знае, че воините му ще се върнат в герите си променени след битката с татарите. Помнеше думите на баща си. Няма по-силна връзка от тази между хора, рискували рамо до рамо живота си. Тя е по-силна от връзката с племето и рода. Темуджин определено искаше тези кераитски воини за себе си.

Вен Чао наруши мълчанието, може би се беше досетил се за опасенията на Тогрул.

— Отдели една година за война и ще имаш тридесет години мир, господарю — каза той. — Ще владееш прекрасни земи.

Той почти шепнеше и Темуджин го наблюдаваше с нарастваща неприязън. Тогрул не помръдна, когато думите достигнаха до него, но след малко кимна удовлетворен.

— Ще ти дам най-добрите си мъже, за да съсипеш лагера на татарите — каза той. — Ако успееш, може би ще получиш още хора. Няма да те товаря с други обещания, изглежда, че ти ги презираш. Можем да си помагаме един на друг и всеки мъж ще получи каквото желае. Предадеш ли ме, ще се разправя с теб.

Темуджин запази студената си физиономия, без да показва изгарящия го копнеж, и отговори:

— Значи се договорихме. Искам и един от твоите воини, Вен Чао. Онзи на име Юан.

Вен замръзна, обмисляйки думите му. Всъщност и той смяташе да предложи същото и се учуди на късмета си. Но се престори на недоволен.

— Можеш да го вземеш за първото нападение. Той е чудесен воин, но предпочитам да не разбира, че съм казал това.

Темуджин протегна ръка и Тогрул я пое с месестите си пръсти, а костеливата длан на Вен се присъедини към ръкостискането.

— Свят ще им се завие — каза Темуджин. — Извикай твоя Юан, Вен Чао. Искам да проверя доспехите му и да видя дали не можем да направим още такива.

— Ще осигуря сто комплекта в рамките на една година — възпротиви се Вен.

Темуджин сви рамене.

— Дотогава може и да съм мъртъв. Викни своя човек.

Вен кимна на един от вездесъщите си слуги, който изчезна и миг по-късно се появи заедно с Юан. Лицето на воина беше напълно лишено от емоции, докато се покланяше — първо на Тогрул, после на Вен Чао и накрая на Темуджин. Темуджин приближи, докато Вен лаеше нещо на своя език. Каквото и да беше му казал, Юан остана неподвижен като статуя, докато Темуджин оглеждаше обстойно доспехите и проверяваше как отделните пластини се съединяват и зашиват към тежката и твърда дреха под тях.

— Ще спре ли стрела? — попита Темуджин.

Юан сведе поглед и кимна.

— Вашите да — отвърна той.

Темуджин се усмихна стегнато.

— Стой неподвижен, Юан — каза той и се отдалечи.

Вен Чао наблюдаваше с интерес как Темуджин взема лъка си, обтяга го и слага стрела на тетивата. Юан не показа никакъв страх и Вен изпита гордост от външното му спокойствие. Темуджин опъна тетивата до ухото си и задържа лъка съвсем неподвижно, за да се прицели.

— Да видим — каза Темуджин и стреля.

Стрелата удари достатъчно силно, за да свали Юан на земята. Той остана да лежи зашеметен и тъкмо когато Темуджин помисли, че е умрял, вдигна глава и с мъка се изправи. Лицето му беше безизразно, но Темуджин забеляза в очите му блясък, който показваше, че дълбоко в него се спотайва живот.

Темуджин не обърна внимание на виковете на изненаданите кераити наоколо. Тогрул бе скочил на крака и дружинниците му бързо бяха заели пространството между хана и непознатия. Без да прави резки движения, Темуджин свали лъка и махна тетивата, преди да измине разстоянието до Юан.

Стрелата бе пробила първата плочка от лакирано желязо, върхът й беше заседнал в дебелия плат отдолу и тя стърчеше и вибрираше от дишането на Юан. Темуджин разкопча връзките на гърлото и кръста, вдигна копринената туника и откри голите му гърди.

На кожата му имаше синина. Надолу към стомаха се стичаше тънка струйка кръв.

— Още ли можеш да се биеш? — попита Темуджин.

Гласът на Юан беше напрегнат, когато изплю отговора.

— Искаш ли да опиташ?

Темуджин се засмя на гнева му. Юан притежаваше огромна смелост и Темуджин го тупна по гърба. Погледна по-отблизо оставената от стрелата дупка.

— Копринената туника е цяла — каза той, докосвайки кървавото петънце.

— Много е здрава — каза Юан. — Виждал съм рани, при които туниката е вкарана дълбоко в тялото, без да бъде пробита.

— Къде да намеря такива ризи? — промърмори Темуджин.

Юан го погледна.

— Единствено в градовете на Дзин.

— Може би ще поръчам малко — каза Темуджин. — Нашата варена кожа не спира стрелите така добре като това. Можем да използваме доспехите ти. — Обърна се към Тогрул, който беше потресен от видяното. — Кераитите имат ли ковачница? Желязо?

Тогрул кимна безмълвно и Темуджин погледна към Арслан.

— Можеш ли да изработиш такава броня?

Арслан дойде да огледа Юан, както бе сторил Темуджин, издърпа забитата стрела и проучи разкъсаната правоъгълна пластинка от сив метал. Лакът падаше на люспи и металът се бе огънал, преди да бъде пробит от острието. Под натиска на пръстите му последният бод се скъса и парчето остана в ръката му.

— Ще трябва да се носят резервни пластини — каза Арслан. — Тази не може да се използва отново.

Очите на Юан следяха парчето желязо в ръката на Арслан. Дишането му се беше успокоило и Темуджин бе силно впечатлен от неговата самодисциплина.

— Ако останем тук пет дни, колко доспехи мога да получа? — натисна Темуджин.

Арслан поклати замислено глава.

— Самите пластини не са трудни за изработка, макар че всяка една трябва да се довърши на ръка. Ако ги оставя така и имам помощници в ковачницата и жени да ги зашиват… — Замълча, като преценяваше. — Вероятно три, а може би и повече.

— Тогава се заемай със задачата — каза Темуджин. — Ако Вен Чао ни заеме броните на стражите си, ще имаме воини, които татарите не могат да убият. Ще ги накараме да се боят от нас.

Вен сви устни и се замисли. Вярно беше, че първият министър щеше да прати злато и коне, ако той ги поиска. Дворът не се скъпеше, когато трябваше да подкупи племената. Обаче не беше сигурен, че ще бъдат толкова щедри по отношение на оръжията и доспехите. Само глупак издава военните си преимущества, нищо, че Вен беше го обещал на младия разбойник. Ако позволеше на Темуджин да вземе броните, щом в двора разберяха, несъмнено щяха да вдигнат учудено вежди. Но какъв избор имаше? Склони глава и се насили да се усмихне.

— Твои са, господарю. Ще наредя да ти ги донесат довечера.

Потръпна при мисълта, че хората на Темуджин ще бъдат въоръжени и бронирани като дзински войници. Може би след време щеше да му се наложи да увещава татарите да обуздаят монголските племена. Запита се дали сам не е удължил престоя си в степите и сърцето му се сви.

 

 

Вечерта в герите на кераитите Хазар перна най-малкия си брат и Темуге се завъртя. Тринадесетгодишното момче нямаше духа на по-големите си братя и очите му се насълзиха, докато се опитваше да се овладее.

— Това пък за какво беше? — запита той.

Хазар въздъхна.

— Как може да си син на баща ни, малкият? — запита на свой ред той. — Хаджиун щеше да ми откъсне главата, ако го бях ударил така, а е само две години по-голям от теб.

Темуге се хвърли с вик към Хазар, само за да бъде проснат на земята, след което брат му го перна отново.

— Това беше малко по-добре — неохотно призна Хазар. — На твоята възраст аз вече бях убил човек… — Млъкна потресен, когато чу Темуге да подсмърча и видя стичащите се по бузите му сълзи. — Да не би да ревеш? Хаджиун, можеш ли да си представиш?

Хаджиун лежеше на леглото в ъгъла, без да им обръща внимание, и смазваше лъка си. Спря и вдигна поглед към Темуге, който бършеше носа и очите си.

— Все пак е още дете — каза той и отново се зае за работа.

— Не съм! — изкрещя със зачервено лице Темуге.

Хазар се ухили към него.

— Ревеш като дете — подигравателно каза той. — Ако Темуджин те види, ще те пусне на кучетата.

— Няма — сопна се Темуге и очите му отново се напълниха със сълзи.

— Ще те пусне, много добре знаеш. Ще те съблече гол и ще те остави на някой хълм за примамка за вълците — продължи Хазар. Изглеждаше тъжен. — Предпочитат по-малките, с по-крехко месце.

Темуге изсумтя с отвращение.

— Каза, че ако искам, мога да тръгна с него срещу татарите — обяви той.

Хазар знаеше това, но се престори на изненадан.

— Какво, бебе като теб? Срещу онези грамадни космати татари? Те са по-лоши и от вълците, момче. По-високи са от нас и имат бели кожи, като призраци. Някои казват, че те наистина са призраци и идват за теб, докато спиш.

— Остави го на мира — промърмори Хаджиун.

Хазар се замисли и отстъпи с неохота. Хаджиун прие мълчанието му за съгласие и седна на леглото.

— Не са призраци, Темуге, но са корави хора и добре боравят с лъка и меча. Не си достатъчно силен, за да се изправиш срещу тях.

— Ти вече се биеше на моята възраст — каза Темуге.

Под носа му течеше сопол и Хазар се зачуди дали няма да капне в устата му. Гледаше с интерес, а Хаджиун свали крак на пода и се обърна към Темуге.

— Да, на твоята възраст стрелях по-добре с лък. Упражнявах се всеки ден, докато ръцете ми не се схванеха и пръстите ми не започнеха да кървят.

Потупа дясното си рамо с лява ръка и му показа силния мускул там. Беше по-голям, отколкото на лявото рамо, и се стягаше при всяко движение.

— Аз работих за силата си, Темуге. Ти правиш ли същото? Всеки път, когато те видя, си играеш с децата или говориш с майка ни.

— Упражнявах се — начумерено каза Темуге, но и двамата прекрасно знаеха, че лъже. Беше отчайващ стрелец въпреки кокаления пръстен, с който предпазваше пръстите си. Хаджиун го беше извеждал много пъти и тичаше с него, за да го направи по-издръжлив. Това обаче ни най-малко не подобри дишането му. Всеки път пуфтеше и се задъхваше.

Хазар поклати глава, сякаш му беше дошло до гуша.

— Не можеш да стреляш с лък и не си достатъчно силен да използваш меч. Какво, ще ги риташ до смърт ли? — каза той. Помисли, че момчето отново ще му се нахвърли, но Темуге се беше предал.

— Мразя ви — каза той. — Дано татарите ви убият и двамата. Тръгна ядосано към изхода, но Хазар му подложи крак и Темуге се просна пред вратата. Скочи и изтича навън, без да се обръща назад.

— Прекалено суров си с него — каза Хаджиун и отново посегна към лъка си.

— Не. Ако още веднъж чуя, че е „чувствително момче“, ще си изповръщам вечерята. Знаеш ли с кого разговаряше днес? С дзинеца, Вен Чао. Чух ги да си дърдорят за птички или нещо подобно, докато минавах покрай тях. Кажи ми това какво е!

— Не мога, но той е малкото ми братче и не желая да му натякваш като старица. Толкова ли много искам?

В гласа на Хаджиун се долавяше яд и Хазар се замисли какво да му отговори. Все още го побеждаваше в сбиванията, но напоследък те завършваха с толкова много болезнени синини, че трябваше да внимава.

— Всички се отнасяме различно с него! Какъв воин ще стане в крайна сметка? — каза той.

Хаджиун вдигна очи.

— Може пък да стане шаман или разказвач като стария Чагатай.

Хазар изсумтя.

— На младини Чагатай е бил воин, или поне така казваше. Това не е работа за млад мъж.

— Остави го сам да си намери пътя, Хазар — каза Хаджиун. — Може пък той да го води в съвсем различна посока от тази, в която го тикаме.

 

 

Бьорте и Темуджин лежаха един до друг, без да се докосват. Все още с вкуса на кръвта в устата си през първата нощ след наказателното нападение срещу татарите двамата се бяха любили. Тя извика от мъка и болка, когато усети тежестта му върху себе си. Той щеше да спре, но тя го сграбчи за задника и го задържа в себе си, докато сълзите се стичаха по лицето й.

Това стана само тогава. После тя не можала да събере сили да му позволи да я докосне отново. Всеки път, когато се пъхаше под завивките, тя го целуваше и се свиваше в обятията му, но нищо повече. Месечното й кървене не беше идвало откакто напусна олхунутите, но сега се страхуваше за детето. Би трябвало да е негово, почти сигурна беше. Беше виждала как много кучета се качват на една и съща кучка в лагера на олхунутите. Понякога кутретата имаха цветовете на няколко от бащите. Не знаеше дали същото би могло да важи и за нея, а не смееше да пита Хулун.

Отново заплака до спящия си съпруг в тъмнината на непознатия гер, без да знае защо.