Кон Игълдън
Степният вълк (24)

23.

Качиха се на конете за последния кратък преход, макар че понитата им залитаха от изтощение. Лагерът бе разположен върху тъмното лице на старо свлачище, скрит от най-свирепия вятър от отвесната стена и от хълма. Двете дузини гери приличаха на лишеи, а на всяко защитено от вятъра място можеха да се видят полудиви кучета и вързани понита. Макар да копнееше за почивка и топла храна, Темуджин не можеше да не огледа скритото в снега оживено селище. Личеше, че Джелме държи лагера на военна нога. Бойците, запътили се на пост, минаваха покрай тях, свели глави срещу вятъра. Мъжете бяха много повече от жените и децата, забеляза Темуджин, който наблюдаваше лагера с очите на непознат. Това беше чудесно, защото бяха готови само за миг да скочат на конете и да се хвърлят в боя, но не можеше да продължава вечно. На война мъжете следваха водачите си, но искаха да имат и дом, където да се завърнат и да бъдат посрещнати от женска ласка и деца.

Някои, познали глада и страха като скиталци, може би се задоволяваха с новопоявилото се племе в снега, макар и досега да се отнасяха един към друг с предпазливостта на диви кучета. Темуджин потисна нетърпението си. Скиталците трябваше да се научат да виждат брат там, където преди виждаха враг. И да разберат, че бащата-небе познава само един народ, а не безброй племена. Това щеше да стане, Темуджин беше сигурен.

Ободри се, докато вървеше из лагера. При вида на отделни подробности започна да се отърсва от умората. Видя на високата скала стражите, увити от главата до петите срещу вятъра. Не им завиждаше и си помисли, че едва ли виждаха нещо в силния снеговалеж. Все пак това показваше, че Джелме е изряден и Темуджин остана доволен. Лагерът нямаше нищо общо с обичайната зимна летаргия на другите племена. Темуджин усети сдържаното вълнение веднага щом се озова сред хората.

Видя нови лица — мъже и жени, които му бяха напълно непознати. Може би приемаха окаяната му група като поредното семейство скиталци. Темуджин погледна към Бьорте, за да види какво е първото й впечатление от малкото му племе на север. Тя също бе пребледняла от умора, но яздеше близо до него и зоркият й поглед не пропускаше нищо. Той не разбра дали тя одобрява това, което вижда. Подминаха гера, в който Арслан бе построил тухлената си пещ преди няколко месеца и Темуджин видя блясъка на нейния огън, език от светлина на фона на снега. Вътре се топлеха мъже и жени и той чу смях, докато минаваше покрай входа. Обърна се към ковача да види реакцията му, но Арслан не обръщаше внимание на нищо. Очите му не спираха да оглеждат хората с надеждата да видят сина му.

Джелме излезе да ги посрещне веднага щом чу вика на Хаджиун. Хазар също излетя от друг гер и грейна от радост при вида на малкия отряд, заминал преди половин година. Слязоха от конете и ухилени момчета се втурнаха да приберат понитата, без никой да ги е викал. Темуджин опита да перне закачливо едно от тях и то се сви. Беше доволен от начина, по който Джелме управляваше племето. В негово отсъствие никой не беше станал дебел и бавен.

Гордостта на Арслан от сина му бе очевидна и Темуджин видя как Джелме кима на баща си. За негова изненада Джелме се отпусна на коляно и посегна към ръката му.

— Не, Джелме, стани — каза Темуджин, леко раздразнен. — Искам да се скрия от вятъра.

Джелме остана на колене, макар че вдигна главата си.

— Нека новите да видят това, господарю хан. Те все още не те познават.

Темуджин разбра и мнението му за Джелме стана още по-високо. Докато Темуджин го нямаше, някои от скитническите семейства бяха виждали в сина на ковача своя господар. Важно беше да им покажат, че истинският водач се е върнал. Реши да не спори повече и позволи на Джелме да постави ръката му върху главата си. После го вдигна на крака и го прегърна.

— Случайно сред новодошлите да се намира някой шаман? — попита Темуджин.

Джелме трепна при този въпрос, докато се изправяше.

— Има един, макар че открадна припасите айраг и спазарява дажбата си за пиене при всеки възможен случай.

— Тогава го дръж трезвен няколко дни — заръча Темуджин. — Ако посвети женитбата ми на бащата-небе и майката-земя, после цял месец няма да изтрезнее.

Огледа се още веднъж. Много хора ги гледаха във виелицата. Щом срещаше погледите на познати, те свеждаха глави. Очите на Джелме се спряха върху Бьорте и Елуин и той се поклони ниско.

— Появата ви тук е чест за нас, дъщери на олхунутите — каза той.

Бьорте не знаеше как да отвърне на самоуверения непознат. Кимна отсечено в отговор, изчерви се и отмести поглед. Нищо в досегашния й живот не я беше подготвило да бъде третирана с уважение и за момент й се наложи да преглътне напиращите сълзи.

Формалностите по посрещането приключиха и Джелме най-сетне бе свободен да хване ръката на баща си и да го прегърне.

— Пуснах доста кръв на татарите — каза той на Арслан, като се мъчеше да не изглежда прекалено горд. Баща му се разсмя и го потупа по гърба. С времето май щеше да свикне с непринудения начин, по който Темуджин се държеше с хората си.

— У дома съм — тихо каза Темуджин, за да не го чуят останалите. Лагерът сред снеговете беше нещо съвсем малко повече от разбойнически бивак, едва им осигуряваше храна и защита, но не можеше да има съмнение. Беше довел Бьорте у дома.

— Заведи ме при майка ми, Джелме — каза той, като трепереше на вятъра. — Ще жадува да чуе новини за олхунутите.

Забеляза, че Бьорте изведнъж се притесни, и я успокои.

— Ще те приеме като своя дъщеря, Бьорте.

Тъкмо се канеха да тръгнат след Джелме, когато Темуджин видя мъжа, когото бе взел под крилото си. Човекът се чувстваше неудобно в малката им група. Темуджин имаше да мисли за хиляди неща, но не можеше да го остави сам сред непознати.

— Хаджиун? Това е Барах, чудесен воин. Трябва още да се упражнява с лъка и никога не е използвал меч. Но е храбър и силен. Виж какво можеш да направиш за него. — Намръщи се, докато говореше. Спомни си още едно задължение. — Погрижи се Арслан да получи всичко необходимо, за да изкове нови мечове. Прати хора да изкопаят руда.

Хаджиун кимна.

— В този хълм има жила. Вече сме събрали от сивите камъни. Джелме не позволяваше никой да ги докосва, докато не се върне баща му.

Темуджин видя, че Арслан и синът му слушат.

— Добре сте сторили — веднага каза той. — Арслан ще изработи два меча, каквито не сме и виждали, нали?

Арслан преливаше от щастие да види сина си жив и силен, водач на мъже. Сведе глава.

— Ще ги изработя — рече той.

— А сега, за бащата-небе, да се скрием от този вятър — каза Темуджин. — Мислех, че пролетта вече е дошла.

Хазар сви рамене.

— Толкова далеч на север това си е същинска пролет. Е, аз самият предпочитам по-меко време.

Темуджин погледна към Хазар, Хаджиун, Джелме и Арслан. Бяха чудесни воини и сърцето му радостно трепна при мисълта какво могат да сторят заедно. Беше си у дома.

 

 

Хулун имаше отделен гер и едно момиче от семействата на скиталците, което да й помага. Втриваше в кожата си овча мас, когато чу бъркотията. Прислужницата й излезе да види какво става и се върна със зачервено лице и задъхана от студа.

— Синът ти е в лагера, господарке — каза тя.

Хулун изпусна гърнето с мас и избърса ръцете си със стар парцал. Изцъка на момичето да й помогне и навлече дела си. Силата на чувствата й я изненада, сърцето й бе подскочило от новината. Темуджин отново бе оцелял. Тя не беше забравила какво бе сторил в най-черните времена, но той все пак бе неин син. Любовта е странно и сложно нещо, напълно неподвластно на разума.

Когато чу гласа му отвън, Хулун вече се бе овладяла, държеше малката Темулун в скута си и решеше косата й, за да успокои треперещите си ръце. Момиченцето усети странното настроение на майка си и се ококори към отварящата се врата. Темуджин доведе зимата със себе си и в гера нахлуха сняг и щипещ въздух, от който Хулун потръпна. Темулун извика от радост при вида на по-големия си брат, когото не беше виждала отдавна.

Хулун гледаше как Темуджин прегръща сестра си и хвали прекрасна й коса, както винаги. Момиченцето задърдори, а майка му попиваше всяка дума на младия мъж, който събуждаше такива смесени чувства у нея. Независимо дали го осъзнаваше или не, именно той беше синът, за когото бе си мечтал Есугей. Тя знаеше, че Есугей би одобрил смъртта на Бехтер, когато бяха на крачка от гладната смърт. Синовете й бяха наследили безпощадността на баща си, а може би тя бе изкована и от тежкия им живот.

— Радвам се да те видя, сине мой — официално каза Хулун.

Темуджин само се усмихна и се обърна, за да въведе една висока млада жена, следвана от още една. Очите на Хулун се разшириха при вида на деликатните черти на собствения й народ. Жегна я носталгия, изненадваща след толкова много години извън родното племе. Стана, хвана двете момичета за ръцете и ги заведе до печката. Темулун също приближи, навря се помежду им и пожела да узнае кои са.

— Сложи дърва в огъня — обърна се Хулун към прислужницата. — Сигурно сте измръзнали. Коя от вас е Бьорте?

— Аз, майко — срамежливо отвърна Бьорте. — От олхунутите.

— Разбрах го от лицето ти и украсата на дела — отвърна Хулун и се обърна към другата: — А ти, дъще? Как се казваш?

Елуин все още беше зашеметена от мъка, но направи всичко възможно да отговори. Хулун усети нещастието й и импулсивно я прегърна. Заведе ги да седнат и извика да им донесат купи горещ чай. Запушиха устата на Темуджин с торба сладка извара и той седна в ъгъла. Гледаше как олхунутските жени разговарят помежду си и с радост забеляза, че Бьорте започва да се усмихва на спомените на майка му. Хулун разбираше страха им от непознатата обстановка. Самата тя бе изпитала същото навремето. Докато се топлеха, тя ги засипваше с безкрайни въпроси и отново бе заговорила с акцента, който Темуджин познаваше от престоя си сред олхунутите. Странно беше да го чуе от майка си, трябваше да си припомни, че преди появата на Есугей и децата им тя е живяла друг живот.

— Сансар още ли е хан? А как са племенникът ми Коке и баща му Енк?

Бьорте отговаряше с лекота на Хулун, без смущение. Темуджин гледаше гордо, сякаш заслугата беше негова. Майка му като че ли го бе забравила, така че той се настани удобно, кимна на прислужницата за купа чай, прие я с благодарност и примижа от удоволствие, когато топлината се разля в него. Елуин също се включи в разговора и той най-сетне си позволи да се отпусне и да затвори очи.

— … тази буря не може да продължава още много — чу думите на майка си. — Топенето вече започна и проходите между хълмовете започнаха да се разчистват.

— Май никога не ми е било толкова студено — отвърна Бьорте, като триеше ръцете си. Жените като че ли се харесваха една друга и Темуджин се успокои.

— Доведох Елуин да стане жена на Хазар или Хаджиун. Сестра й умря по пътя — каза той, като отвори мъничко очи. Двете жени го изгледаха, след което разговорът продължи, сякаш той не се беше обадил. Темуджин тихичко изсумтя. Никой мъж не можеше да е хан на майка си. Топлината го унасяше и той най-сетне заспа на фона на тихите им гласове.

 

 

Хаджиун и Хазар седяха в съседния гер и дъвчеха горещото овнешко, което се беше варило през по-голямата част от деня. При този студ яхнията трябваше да се държи непрекъснато на огъня, за да бъда винаги топла. Почти нямаха време за почивка, докато Темуджин го нямаше. Братята търпяха заповедите на Джелме, знаеха, че Темуджин би поискал това от тях. Насаме обаче сваляха маските и дълго разговаряха.

— Онази Елуин ми харесва — каза Хазар.

Хаджиун моментално се хвана на примамката, както и можеше да се очаква.

— Твоето момиче е умряло, Хазар. Елуин беше обещана на мен и ти много добре го знаеш.

— Не съм чувал такова нещо, малки ми братко. Най-старият пръв взима чая и манджата, не си ли забелязал? Същото е и с жените.

Хаджиун изсумтя развеселен. Беше видял Елуин пръв, щом излезе при повикването на съгледвачите. Както беше увита срещу студа, тогава той почти не я забеляза, но смяташе, че това му дава правото на първооткривател. Несъмнено доводите му бяха по-силни от твърденията на Хазар, който я беше видял по-късно.

— Темуджин ще реши — каза той.

Хазар кимна и грейна в усмивка.

— Радвам се, че не се караме. В края на краищата, аз съм по-големият.

— Казах, че той ще реши, а не че ще избере теб — кисело отвърна Хаджиун.

— Стори ми се красива. С дълги крака.

— Какво си видял от краката й? Приличаше на як с всички онези дрехи.

Хазар се загледа в нищото.

— Беше висока, Хаджиун, не забеляза ли? Така че, освен ако не мислиш, че краката й не стигат до земята, би трябвало някъде под дрехите да има дълги крака. Силни крака, които да се увиват здраво, ако се сещаш какво искам да кажа.

— Темуджин може да я омъжи за Джелме — отвърна Хаджиун, за да ужили брат си, не че го вярваше.

Хазар поклати глава.

— Кръвното родство е на първо място — каза той. — И Темуджин го знае най-добре от всички.

— Ако си направиш труда да го изслушаш, ще чуеш, че според него кръвта свързва всички мъже и жени в лагера, независимо от кое племе и род са каза Хаджиун. — Хазар, ти мислиш повече за стомаха и слабините си, отколкото за това, което той се опитва да направи тук.

Двамата братя се загледаха кръвнишки.

— Ако искаш да кажеш, че не го следвам като изгубено куче, прав си — каза Хазар. — Покрай теб и Джелме си е събрал цяла глутница обожатели.

— Ти си пълен идиот — преднамерено бавно изрече Хаджиун.

Хазар пламна. Знаеше, че не притежава будния ум на Темуджин и може би дори този на Хаджиун, но по-скоро светът би замръзнал, отколкото да признае това.

— Може би няма да е зле да идеш при гера на майка ни и да легнеш в снега — каза той. — Да забиеш нос в него или нещо подобно.

И двамата бяха убивали заедно с Темуджин и Джелме, но когато се събираха заедно, винаги се изпълваха с кипящата енергия на съперничеството. Никой не посегна към ножа си, но Хазар бързо улови главата на Хаджиун под мишницата си и го разтърси.

— Кажи, че си негово куче — каза той, като дишаше тежко. — По-бързо, че трябва да излизам на пост.

— Видях Елуин пръв и тя е моя — отвърна Хаджиун и се задави.

Хазар стисна по-силно.

— Кажи, че предпочиташ тя да си легне с по-големия ти и по-красив брат.

Хаджиун се замята силно и двамата паднаха заедно на леглото, а Хазар отпусна хватката си. Двамата лежаха задъхани и се гледаха предпазливо.

— Не ми пука дали съм негово куче. Нито пък на Джелме — каза Хаджиун и пое дълбоко дъх в случай, че брат му отново се нахвърли отгоре му. — Нито пък на теб.

Хазар сви рамене.

— Харесва ми да трепя татари, но ако продължават да пращат старици с отрядите си, не зная какво ще правя. Дори Арслан успя да си намери нещо хубаво и младо, преди да замине.

— Да не би да продължава да ти отказва? — попита Хаджиун.

Хазар се намръщи.

— Каза, че Арслан ще ме убие, ако я докосна. Мисля, че може и да е права. Не ми се ще да заставам на пътя му.

 

 

Арслан стоеше в построения около ковашката пещ гер и чакаше топлината да стигне до костите му. Скъпоценните му инструменти бяха смазани и увити да не ръждясат. Той нямаше никакви забележки, когато се обърна към Джелме:

— Добре си се справил тук, синко. Видях как те гледат останалите мъже. Може би бащата-небе ни е завел при вълците.

Джелме сви рамене.

— Онова е минало. Тук намерих смисъл, татко. Открих мястото си. Сега съм загрижен за бъдещето, ако тази зима изобщо свърши някога. Никога не съм виждал нещо подобно.

— През целия ти дълъг живот — усмихна се Арслан. В негово отсъствие Джелме беше набрал самочувствие и той не знаеше как точно да приема силния млад воин, който го гледаше с такова спокойствие. Може би се е нуждаел от отсъствието на баща си, за да стане мъж. Отрезвяваща мисъл, а Арслан не искаше да е трезвен.

— Можеш ли да ми намериш един-два мяха айраг, докато разговаряме? — попита той. — Искам да чуя за набезите.

Джелме отиде до гера си и се върна с издут мях.

— Уредих да ни донесат топло варено — каза той. — Не е много тлъсто, но въпреки това успяхме да изсушим и осолим малко месо.

Двамата стояха срещу пещта и си почиваха. Арслан разтвори дела си, за да се стопли по-добре.

— Видях, че мечовете ви ги няма — каза Джелме.

Арслан изсумтя раздразнено.

— С тях платихме за жените, които доведе Темуджин.

— Съжалявам — каза Джелме. — Ще направиш други, дори по-добри.

Арслан се намръщи.

— Всеки меч отнема цял месец тежка работа, без да се брои времето за копаене на руда и правенето на железните слитъци. Колко мислиш, че ми остава? Няма да живея вечно. Колко пъти ще получа подходящата стомана и ще я обработя без пукнатини? — Изплю се върху пещта и загледа как слюнката му закипява, но температурата не беше достатъчно висока, за да я изпари напълно. — Мислех си, че ти ще наследиш моя меч.

— Може би и това ще стане, ако съберем достатъчно сили, за да си го върнем от олхунутите — отвърна Джелме.

Баща му се извърна от пещта и впери поглед в него.

— Наистина ли мислиш така? Нима вярваш, че тази малка шайка разбойници ще помете страната през пролетта?

Джелме отвърна упорито на погледа му, но не отговори. Арслан изсумтя.

— Възпитал съм те да разсъждаваш по-трезво. Мисли тактически, Джелме, както съм те учил. С какво разполагаме? Най-много с трийсетина воини. Колко от тях са били обучавани от най-ранно детство като теб, Темуджин и братята му?

— Никой, но… — започна Джелме.

Баща му го накара да замълчи с рязко махане на ръка. Гневът му се засилваше.

— Дори най-малките племена могат да съберат между шейсет и осемдесет силни мъже, Джелме. Мъже, способни да улучат летяща птица с лъковете си, мъже с добри мечове и достатъчно опит, за да правят клинове при нападение или да отстъпват в добър ред. Не вярвам, че този лагер би издържал атаката и на една пета от олхунутските воини. Не се заблуждавай! Това замръзнало местенце ще има нужда от благословията на бащата-небе, ако иска да оцелее и един сезон след топенето на снеговете. Татарите ще се появят с вой и ще си отмъстят за всички дребни щети, които са понесли през зимата.

При тези думи Джелме стисна зъби и впери поглед в баща си.

— Отнехме коне, оръжия, храна, дори мечове…

Баща му отново го накара да млъкне.

— Мечове, които мога да огъна с голи ръце! Познато ми е качеството на татарското оръжие, момче.

— Стига! — внезапно изкрещя Джелме на баща си. — Нищо не знаеш за това, което направихме. Дори не ми даде възможност да ти разкажа, веднага започна с твоите предупреждения и предсказания за гибел. Да, може и да ни унищожат през пролетта. Направих, каквото можех, за да ги обуча и тренирам, докато те нямаше. Колко души си взимал да работят в ковачницата и да научат занаята ти? Не съм чувал за нито един.

Арслан отвори уста, но гневът на Джелме беше набрал инерция и нямаше начин да бъде спрян.

— Да не искаш да се откажа и просто да легна в снега? Избрал съм си този път. Намерих кого да следвам и положих клетва към него. Думата ми е желязо, татко, точно както си ме учил. Или си имал предвид, че трябва да бъде силна само когато шансовете са на твоя страна? Не. Не очаквай от мен да се откажа от тези хора. Казах ти, имам си място, независимо какъв ще бъде краят. — Замълча за момент, задъхан от силата на чувствата си. — Накарах татарите да се страхуват от нас, така бях обещал. Надявах се да се гордееш с мен, а ти фучиш със страховете си като празнословен старец.

Арслан не искаше да го удря. Но синът му стоеше прекалено близко и щом раздвижи ръцете си, той реагира инстинктивно и заби железния си юмрук в челюстта му. Джелме падна замаян и удари рамото си в ръба на пещта.

Арслан гледаше ужасен как синът му се отърсва за миг и се изправя с ледено спокойствие. Младежът потърка челюстта си. Лицето му беше много бледо.

— Не го прави отново — тихо каза Джелме и го изгледа твърдо.

— Това беше грешка, синко. Просто тревога и умора, нищо повече — отвърна Арслан. Изглеждаше така, сякаш бе наранил сам себе си.

Джелме кимна. При упражненията им беше получавал и по-лоши удари, но гневът продължаваше да бушува в него и му бе трудно да го потуши.

— Научи ме да правя мечове — каза той и думите му прозвучаха като заповед. — Ще ни е нужно всяко едно острие, а както сам каза, ти няма да живееш вечно. Никой от нас няма да живее вечно.

Разтърка отново челюстта си и трепна, когато тя изщрака.

— Тук намерих нещо, което си струва — каза той, опитвайки се да събуди интереса на баща си. — Племената се бият помежду си и пилеят силите си. А тук ние показахме, че човек може да започне отново, без значение дали е найман или вълк.

Арслан видя странна светлина в очите на сина си и тя го разтревожи.

— Той осигурява храна за търбусите им и за известно време те забравят за старите вражди и омраза. Ето какво аз виждам тук! — рязко отвърна той. — Племената враждуват помежду си от хиляда години. Да не мислиш, че един човек е в състояние да надделее над цялата тази омраза?

— А какъв е изходът? — попита Темуджин от вратата.

Двамата се завъртяха рязко към него, той забеляза тъмната синина върху челюстта на Джелме и разбра какво е станало.

Изглеждаше изтощен, когато приближи към пещта.

— Не можах да заспя. Три жени и сестра ми дърдорят като птици, затова дойдох тук.

Синът и бащата не отговориха и Темуджин продължи, като затвори очи срещу огъня.

— Не искам слепи последователи, Арслан — каза той. — Прав си да поставяш под въпрос целта ни. Виждаш парцалива шайка, която едва свързва двата края, за да изкара зимата. Може би е по-добре да си намерим някоя долина и да гледаме стада и деца, докато племената продължават да скитат и да се колят помежду си.

— Да не би да те е грижа колко непознати умират в тези битки? — рече Арслан.

Темуджин спря жълтите си очи върху ковача и сякаш изпълни тясното пространство на гера.

— Ние храним земята с кръвта си и с безкрайните си вражди — след малко каза той. — Винаги е било така, но това не означава, че трябва да продължим. Показах, че едно племе може да се състои от кераити, вълци, войели и наймани. Ние сме един народ, Арслан. Щом станем достатъчно силни, аз ще накарам всички да дойдат при мен или ще ги пречупя племе след племе. Казвам ти, че сме един народ. Ние сме монголи, Арслан. Ние сме сребърният народ и един хан ще поведе всички ни.

— Или си пиян, или бълнуваш — отвърна Арслан, без да обръща внимание на смущението на сина си. — Какво те кара да мислиш, че ще те приемат?

— Аз съм земята. А земята не прави разлика между родовете на нашия народ — отвърна Темуджин и ги изгледа. — Не искам вашата вярност. Вие ми я дадохте с клетвата си и тя ви обвързва до смъртта ви. Възможно е всички да бъдем убити, но ако това ви спре, значи не сте мъжете, за които ви мисля.

Засмя се за миг и разтърка очи. Топлината беше засилила умората му.

— Навремето се изкатерих да уловя едно орле. Можех да си остана долу, но наградата си заслужаваше риска. Оказа се, че орлетата са две, така че изкарах по-голям късмет от този, на който се бях надявал.

Смехът му прозвуча горчиво, но Темуджин не обясни защо. Потупа бащата и сина по раменете.

— А сега спрете с тези препирни и бъдете с мен — каза той. Спря за момент да види как ще приемат думите му, после излезе навън, за да намери къде да поспи.