Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf of the plains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Степният вълк

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-874-1

История

  1. — Добавяне

34.

В битката с татарите изгубиха живота си над двеста воини. Още преди Темуджин да напусне бойното поле, небето се изпълни с кръжащи соколи, лешояди и гарвани. Хълмовете кънтяха от плясък на криле, птиците се скупчваха върху телата, биеха се и крещяха. Темуджин бе заповядал да не се прави разлика между кераити, олхунути и вълци. Шаманите на трите племена превъзмогнаха взаимната си неприязън и изпълниха погребалните ритуали. Воините наблюдаваха кръжащите в небето птици. Преди края на церемонията опърпаните черни лешояди вече бяха на земята, скачаха върху мъртъвците, а черните им очи следяха живите.

Оставиха убитите татари на бойното поле. Късно следобед каруците поеха към основния лагер. Темуджин и братята му яздеха начело, следвани от дружинниците на вълците. Ако не беше син на стария хан, щяха да го убият веднага щом Елук падна. Но Басан му връчи бащиния меч и никой не помръдна. Вълците не тържествуваха като олхунутите и кераитите, но бяха стабилни, бяха негови. Толуй яздеше сковано с тях, а лицето му носеше следи от побой. Предишната вечер Хазар и Хаджиун го бяха отвели тихомълком настрани и сега той не смееше да ги погледне.

Щом стигнаха лагера на Тогрул, жените наизлязоха да посрещнат своите съпрузи и синове. Търсеха отчаяно, откриваха оцелелите. Надигна се плач от радост и мъка и степта оживя от ликуващите възгласи.

Темуджин подкара изнурената си кобила към Тогрул и Вен Чао. Ханът на кераитите бе задържал неколцина стражи, за да защитават семействата. Сега тези мъже не можеха да погледнат Темуджин в очите. Не бяха яздили с него. Темуджин слезе от седлото.

— Прекършихме им гръбнака, Тогрул. Никога вече няма да потеглят на юг.

— Къде е ханът на вълците? — попита Тогрул и затърси с поглед сред тълпата войници.

Темуджин сви рамене.

— Пред теб — отвърна той. — Аз поех племето.

Обърна се уморено, за да даде разпореждания на братята си, и не видя, че изражението на Тогрул се промени. Бойците надушиха миризмата на печено овнешко и нададоха радостни възгласи. Не бяха яли от предишния ден и трябваше да утолят глада и жаждата си.

Вен Чао видя Юан да язди към него, стегнал здраво пищяла си с окървавен парцал. Темуджин бе тръгнал към гера на жена си и дипломатът търпеливо изчака първия си воин да слезе от коня и да се отпусне на коляно пред него.

— Не разполагаме с подробности за битката, Юан. Трябва да ни разкажеш какво си видял.

— Твоя воля, господарю — отвърна Юан, без да вдига поглед от земята.

 

 

Залязващото слънце покри в злато и сенки околните хълмове. На пиршеството мъжете преядоха и препиха. Тогрул също участва, но не поздрави Темуджин дори когато дружинниците на вълците положиха клетва за вярност към сина на Есугей. Тогрул видя, че очите на Темуджин се пълнят със сълзи, докато вълците коленичат пред него, и в гърдите му се надигна негодувание. Наистина, той не се бе сражавал заедно с останалите, но нима не беше изиграл основна роля за победата? Битката нямаше да бъде спечелена без кераитите, именно Тогрул бе призовал Темуджин от ледения север. Забеляза също, че кераитите се смесиха с останалите и той вече не можеше да ги различи от другите. Всички гледаха с благоговение младия хан — човека, който обедини племената под свое командване и спечели смазваща победа над вековния им враг. Тогрул отбеляза всеки поглед и всяка сведена глава и страхът започна да гложди корема му. Елук беше загинал, преди него и Сансар. Не беше трудно да си представи насочените срещу самия него ножове в нощта.

След пиршеството той седна в гера си с Вен Чао и Юан. Разговаряха до късно под издигащата се луна. Пое дълбоко дъх и издиша, а парите на черния айраг увиснаха тежко в помещението. Беше пиян, но имаше нужда от това.

— Направих всичко, което бях обещал, Вен Чао — напомни той на посланика.

— Така е — кротко отвърна Вен. — Ще станеш хан на огромни имения и твоите кераити ще познаят мира. Господарите ми ще се зарадват на тази победа. Щом разделиш плячката, ще тръгна с теб. Тук за мен вече няма работа. Може би ще имам щастието да прекарам последните си години в Кайфенг.

— Стига да ми позволят да си тръгна — внезапно изтърси Тогрул. Плътта му се тресеше от негодувание и тревога. Вен Чао наклони глава като птица и го погледна.

— Боиш се от новия хан — промърмори той.

Тогрул изсумтя.

— Как да не се боя, като оставя само мъртъвци след себе си? Около този гер има стражи, но кой знае какво ще стане на сутринта… — Гласът му заглъхна. Тогрул раздвижи пръсти и се замисли. — Видя как го приветстваха, а сред тях бяха и моите кераити.

Вен Чао се разтревожи. Ако Темуджин убиеше дебелия глупак, собствената му глава също нямаше да остане дълго на раменете му. Замисли се какво да прави, като не забрави безизразното лице на Юан в сенките.

Тишината стана потискаща. Тогрул отпи огромна глътка айраг и се оригна.

— Вече не зная на кого мога да имам доверие — с писклив глас каза той. — Тази нощ Темуджин ще бъде пиян и ще спи непробудно в гера си. Ако умре там, никой няма да ми попречи да си тръгна на сутринта.

— Братята му ще те спрат — каза Вен Чао. — И ще отмъстят в яростта си.

Погледът на Тогрул се размаза и той разтърка очи с кокалчетата на ръцете си.

— Моите кераити съставляват половината му армия. Те не дължат нищо на тези братя. Ако Темуджин е мъртъв, ще мога да ги измъкна. Не могат да ме спрат.

— Ако се провалиш, всички ще изгубим живота си — предупреди го Вен Чао. Тревожеше се, че Тогрул ще направи някоя грешка и животът му ще приключи точно когато шансовете му за завръщане в Дзин стават реални. Осъзнаваше, че така или иначе е изложен на опасност, но му се струваше по-добре да изчака до сутринта. Темуджин не му беше длъжен с нищо, но вероятността Вен да бъде пуснат да си върви бе голяма.

— Не бива да рискуваш, Тогрул — каза той на хана. — Законът на гостоприемството закриля и двама ви. Ако се отдадеш на страха си, ще докараш само разруха.

— Не — възрази Тогрул и разсече въздуха с ръка. — Видя как го поздравяват. Ако той умре тази нощ, ще отведа кераитите преди съмване. Щом слънцето изгрее, воините му ще са далеч зад нас и още ще са объркани.

— Това е грешка… — започна Вен Чао, но за най-голямо негово изумление беше прекъснат от Юан.

— Аз ще отведа мъжете до гера му, господарю. Той не ми е приятел.

Ханът се обърна към дзинския офицер и стисна ръката му с месестите си пръсти.

— Направи го, Юан, колкото може по-скоро. Заведи стражите при гера му и го убий. Той и братята му пиха повече от мен. Няма да могат да реагират, не и тази нощ.

— А жена му? — попита Юан. — Тя спи с него и ще се развика, щом се събуди.

Тогрул поклати замаяната си от айраг глава.

— Нея не я убивай, освен ако не се наложи. Не съм чудовище, но определено ще се махна утре сутринта оттук.

— Юан? — рязко се обади Вен Чао. — Що за глупости са това?

Първият му офицер се обърна. В сенките лицето му беше тъмно и мрачно.

— Този човек се издигна бързо и нависоко за съвсем кратко време. Умре ли тази нощ, няма да го видим на нашата граница след някоя и друга година.

Вен се замисли за бъдещето. Струваше му се, че е по-добре Темуджин да остане жив. Ако младият хан решеше да убие Тогрул, на Вен нямаше да му се налага да търпи дебелака до границите на родната му страна. А дали Темуджин щеше да остави посланика да си тръгне? Не беше сигурен и докато се колебаеше, Юан стана, поклони се на двамата мъже и тръгна към вратата. Уловен в момент на нерешителност, Вен Чао не каза нищо. Намръщи се разтревожено към Тогрул, докато Юан разговаряше със стражите навън. След малко те се отдалечиха в мрака на огромния лагер — прекалено далеч, за да ги извика обратно.

Реши да събере носачите. Каквото и да се случеше, не биваше да е тук по изгрев-слънце. Не можеше да се отърси от мъчителното чувство за опасност и страх в гърдите си. Беше направил всичко, за което би могъл да мечтае първият министър. Татарите бяха разбити и той най-сетне щеше отново да познае мира и закрилата на двора. Сбогом на вонята на пот и овнешко на всяка крачка. Но пиянският страх на Тогрул можеше да провали тези надежди. Вен се намръщи, знаеше, че тази нощ няма да намери покой.

 

 

Темуджин спеше дълбоко, когато вратата на гера изскърца и се отвори. Лежащата до него Бьорте беше неспокойна. Коремът й беше огромен и тя бе толкова сгорещена, че беше отметнала тежките кожени завивки. Приглушеният блясък от печката осветяваше гера в оранжево. Спящата двойка не се събуди, когато Юан влезе с двамата мъже.

Стражите бяха изтеглили мечовете си и пристъпиха напред, а Юан наблюдаваше Темуджин и Бьорте. Офицерът протегна ръце и ги спря, сякаш се бяха натъкнали на стена.

— Чакайте — изсъска той. — Няма да убия спящ човек.

Двамата се спогледаха, неспособни да разберат странния войник. Но замълчаха, а Юан си пое дъх и прошепна на спящия хан:

— Темуджин?

Името му изтръгна Темуджин от неспокойните сънища. Той отвори замаяно очи и откри, че в главата му пулсира тъпа болка. Обърна се и видя Юан. За миг двамата просто се гледаха.

Ръцете на Темуджин бяха скрити под завивките. Той се раздвижи и Юан видя, че държи меча на баща си. Младият мъж беше гол, но скочи от леглото и запрати ножницата на една страна. Бьорте отвори очи от шума и Юан я чу как ахва от страх.

— Можех да те убия — спокойно каза Юан на голия мъж пред себе си. — Живот за живот. Ти веднъж пощади моя. Вече не съм ти длъжник.

— Кой те изпрати? Вен Чао? Тогрул? Кой? — Темуджин поклати глава, но помещението сякаш се люлееше около него. С мъка се опита да проясни главата си.

— Господарят ми няма пръст в това — продължи Юан. — Утре сутрин тръгваме към дома.

— Значи е Тогрул — каза Темуджин. — Защо се е обърнал срещу мен?

— Страхува се от теб — сви рамене Юан. — И може би с основание. Не забравяй, че тази нощ можех да взема живота ти. Постъпих честно с теб.

Темуджин въздъхна, бясно биещото му сърце започна да се успокоява. Чувстваше се замаян, беше му лошо и се чудеше дали няма да повърне. Айрагът пареше стомаха му и макар да бе спал няколко часа, още беше изтощен. Не се съмняваше, че Юан можеше лесно да го убие, стига да бе пожелал. За момент се запита дали да не извика воините си и да измъкне Тогрул навън. Но беше видял прекалено много смърт, а кръвта на Елук още щипеше кожата му.

— Ще тръгнеш преди изгрев-слънце. Вземи Вен Чао и Тогрул със себе си — Темуджин погледна към мъжете, които бяха влезли с Юан. Те бяха поразени от развитието на нещата и не можеха да го погледнат в очите. — Стражите му могат да тръгнат с него. Не ги искам тук след това, което се опитаха да сторят.

— Той ще поиска и кераитите — каза Юан.

Темуджин поклати глава.

— Ако настоява, мога да ги събера и да им разкажа за страхливата му постъпка. Те няма да последват един глупак. Племената са мои, Юан, заедно с кераитите.

Поизправи се, докато говореше, и Юан видя вълчата глава на меча да проблясва на слабата светлина на печката.

— Кажи му, че ако се махне преди зазоряване, няма да му отнема живота. Заваря ли го тук, ще го предизвикам пред собствените му воини — каза той и изгледа твърдо дзинския офицер. — Всяко семейство в тревното море ще ме признае за хан. Кажи това на господаря си Вен Чао, когато се върнеш при него. Засега е в безопасност при мен, но знам, че ще го видя отново.

Думите му потвърдиха опасенията на Юан, но земите на Дзин се намираха на хиляда мили оттук. Дори племената да се обединяха под властта на Темуджин, те щяха да бъдат само частица от армиите, които бе виждал Юан. Не се боеше от амбициите на младия хан.

— Когато потеглим, лагерът тъкмо ще се събужда — каза той.

Темуджин го изгледа и се стовари обратно в леглото, без да си прави труда да му отговаря. Видя разширените от ужас очи на Бьорте и протегна ръка да махне косата от лицето й. Тя му позволи да я докосне, но сякаш изобщо не го усети.

— Върви, Юан — тихо каза Темуджин. Канеше се да дръпне завивките върху себе си, но спря. — И благодаря.

Юан изведе стражите в студената нощ. Отдалечиха се от гера, той им каза да спрат и усети как се обръщат въпросително към него в мрака. Не видяха извадения от колана му нож, но дори и да го бяха забелязали, пак не биха могли да устоят на най-добрия меч на Кайфенг. Два бързи удара ги повалиха на колене и той ги изчака да рухнат на земята. Не беше изпълнил заповедта, но се чувстваше окрилен. Сега нямаше кой да каже на Вен Чао какво беше направил. Лагерът бе потънал в мълчание под звездите. Единственият звук бе от собствените му стъпки — връщаше се при господаря си, за да съобщи, че Темуджин има много добра охрана. Погледна само веднъж назад към ханския гер, запечата гледката в паметта си и се отдалечи под лунната светлина. Беше платил своя дълг.

 

 

Луната се спускаше към хълмовете. Темуджин се събуди за втори път, когато Хазар влезе в гера. Преди да се е събудил напълно, сграбчи бащиния си меч и скочи на крака. Бьорте се размърда и изстена насън и той се обърна да я погали по бузата.

— Всичко е наред, брат ми е — прошепна. Тя измърмори нещо, но не се събуди. Темуджин въздъхна, загледан към нея.

— Май си сънувал красиви жени — дяволито подхвърли Хазар.

Темуджин се изчерви и седна на леглото, като уви слабините си със завивката.

— По-тихо, да не я събудиш — прошепна той. — Какво искаш?

Хаджиун влезе след Хазар и той се запита дали ще намери покой тази нощ.

— Реших да те уведомя, че навън има два трупа.

Темуджин кимна сънено. Беше очаквал това.

— Тогрул и Вен Чао като че ли се готвят да потеглят — каза Хазар, все така развеселен. — Стражите им събират конете и онази нелепа кутия на дзинеца. Искаш ли да ги спра?

Темуджин остави меча върху кожите и се замисли.

— Колко души взимат със себе си?

— Около три дузини, в това число жената и дъщерите на Тогрул — обади се Хазар от вратата. — Заедно с Юан и дзинските войници се получава доста голяма група. За туловището на Тогрул има отделна каруца. Знаеш ли нещо, което не ни е известно?

— Тогрул прати хора да ме убият, но избра за това Юан — каза Темуджин.

Хазар изсъска от възмущение.

— Мога да вдигна вълците след тях, преди да са минали и една миля. Те са ни най-близки и не са зависими от Тогрул — каза той, но за негова изненада Темуджин поклати глава.

— Нека си вървят. Кераитите остават с нас. Така или иначе, щеше да ми се наложи да го убия.

Хаджиун тихо подсвирна.

— Колко още хора ще събереш, братко? До съвсем неотдавна беше хан на неколцина северни разбойници.

Темуджин дълго мълча. Накрая вдигна глава и заговори, без да гледа към братята си:

— Ще бъда хан на всички. Ние сме един народ и един мъж ще го води. Как иначе ще покорим градовете на Дзин?

Хазар погледна към брат си и на лицето му бавно разцъфна усмивка.

— Има племена, които не участваха в битката срещу татарите — напомни им Хаджиун. — Найманите, ойратите…

— Сами не могат да се изправят срещу нас — каза Темуджин. — Ще ги покорим едно по едно.

— И отново ли ще бъдем вълци? — попита Хазар с блеснали очи.

Темуджин се замисли за момент.

— Ние сме сребърният народ, монголите. Когато ви питат, отговаряйте, че племена няма. Казвайте, че аз съм ханът на тревното море. Ще ме познават с това име, Чингис. Да, кажете им го. Кажете им, че съм Чингис и ще ги водя.