Кон Игълдън
Степният вълк (15)

14.

Елук се взираше в пламъците, погълнат от мисли за миналото. За четирите години, откакто бе напуснал сянката на Делиун-болдах и земите около Червения хълм, вълците преуспяваха, трупаха богатства и се множаха. В племето още имаше и такива, които го мразеха за това, че изостави синовете на Есугей, но нямаше никакъв знак, че ги дебне зла участ. През първата пролет на следващата година се родиха повече агнета от всеки друг път, а герите се изпълниха с плача на дузина бебета. Никое не умря при раждане и онези, които търсеха лоши знаци, останаха доволни.

Елук изсумтя от наслада, зрението му се замъгли и размаза след втория мях черен айраг. Годините бяха добри и той имаше трима нови синове, които тичаха из лагера и се учеха да стрелят и да въртят меча. Беше станал по-тежък, по-скоро заякнал, отколкото затлъстял. Зъбите и очите му бяха все още силни, а името му будеше страх сред племената. Знаеше, че има защо да бъде доволен.

През тези години вълците бяха изминали дълъг път на юг и стигнаха до една земя с толкова много мухи и влажен въздух, че се потяха по цял ден, а кожите им загноиха от обриви и възпаления. Елук копнееше за хладните сухи ветрове на северните хълмове и още щом поведе вълците назад по старите им места, започна да се пита какво ли е станало със семейството на Есугей. Част от него все още желаеше да бе пратил някой дружинник, който да сложи окончателен край на всичко — не от чувство за вина, а заради натрапчивото усещане за несвършена работа.

Изсумтя, вдигна мяха и видя, че е празен. Разсеяно махна за нов и една млада жена го постави в ръката му. Елук я изгледа одобрително, докато коленичеше пред него със сведена глава. Не си спомняше името й през мъглата от айрага, но тя беше стройна и дългокрака като пролетна кобилка. Почувства как желанието се надига у него, протегна ръка и повдигна лицето й, за да го погледне. Преднамерено бавно взе ръката й и я притисна в скута си, да усети интереса му. Тя изглеждаше уплашена, но той знаеше правилото, че на хана не може да се отказва. Щеше да плати на баща й с едно от новите понита, ако тя му доставеше удоволствие.

— Иди в моя гер и ме чакай там — каза завалено той и видя, че момичето се отдръпва от него. Чудесни крака, отбеляза Елук и си помисли дали да не тръгне след нея. Поривът бързо угасна и той отново се отпусна назад, загледан в пламъците.

Още помнеше как го гледаха синовете на Есугей, докато ги оставяше сами в степта. Ако това беше станало днес, щеше лично да ги съсече. Преди четири години обаче едва беше хванал юздите на племето и не знаеше колко време ще ги задържи. Есугей го бе научил поне на това. Племената можеха да понесат много от водачите си, но трябваше да се внимава за мярата. Винаги имаше някаква граница, която не биваше да се прекрачва.

Дали още първата зима бе прибрала онези кльощави деца и майка им? Странно бе да се връща по места с толкова много спомени. Лагерът за момента беше временен, колкото конете им да натрупат отново сланина от хубавата трева. След месец щяха да се върнат в земите около Червения хълм. Елук беше чул, че олхунутите също са се върнали в района, и бе повел вълците на север с определени, макар и не напълно оформени мечти за завоевания. Айрагът сгорещяваше кръвта му и го караше да копнее за битка или за чакащата в гера му жена.

Пое дълбоко въздух, за да се наслади на ледения въздух. Беше жадувал за студа през влажните нощи на юг, когато кожата му се зачервяваше от ухапвания и странни паразити, които трябваше да изважда с върха на ножа. Въздухът на север изглеждаше по-чист и болестта с кашлицата вече започна да отшумява сред племето. Един старец и две деца умряха и бяха оставени на ястребите, но вълците бяха радостни, че се връщат отново към познатите им земи.

— Толуй! — извика Елук, макар че идеята му не беше напълно оформена. Погледна настрани и видя, че дружинникът му става от земята и застава до него. Елук гледаше кланящата се масивна фигура и усети същото чувство на задоволство, каквото изпитваше при вида на умножените им стада. Вълците се бяха справили добре при последния голям събор на племената, спечелиха две от късите състезания и изгубиха най-дългото само с една дължина на коня. Стрелците му бяха почетени, а двама от дружинниците му се бяха преборили до последния решаващ етап. Толуй беше стигнал до петия тур и бе получил прозвището Сокол, преди да го победи един от найманите. За награда Елук го бе направил дружинник и след още година-две можеше да се обзаложи, че Толуй ще победи всичките си противници. Могъщият млад мъж му беше предан. Неслучайно сега Елук повика човек, когото беше издигнал със собствените си ръце.

— Ти беше още момче, когато за последен път бяхме тук на север — каза Елук. Толуй кимна, а тъмните му очи останаха безизразни. — Беше в деня, когато оставихме децата и жената на стария хан.

— Видях това, но за тях нямаше място — отвърна Толуй с дълбок и уверен глас.

Елук се усмихна.

— Точно така. За тях вече нямаше място. Станахме богати, откакто отидохме на юг. Бащата-небе благослови всички ни.

Толуй не отговори и докато Елук обмисляше какво да направи се възцари тишина. Това бяха само призраци и стари рани, но той все още сънуваше Хулун и се будеше, плувнал в пот. Понякога тя се извиваше гола под него и тогава виждаше как костите й пробиват плътта. Земите около старата планина съживяваха миналото от пепелта.

— Вземи двама души, на които можеш да се довериш — каза Елук.

Докато се издигаше над хана си, Толуй се изпъна още повече, изгарящ от желание да му угоди.

— Къде ни пращаш? — попита той и зачака отговора, докато Елук пълнеше устата си с айраг и преглъщаше.

— Върни се до старите ловни полета — каза най-сетне той. — Виж дали някой от тях е останал жив.

— Да ги убия ли? — попита Толуй.

В гласа му имаше само любопитство и Елук почеса замислено подутия си корем. До него беше мечът, който някога бе принадлежал на Есугей. Няколко сръчни удара с него щяха да бъдат подходящ завършек на всичко това.

— Ако са оцелели, сигурно живеят като животни. Прави с тях каквото пожелаеш. — Замълча за момент и се загледа в пламъците, спомняйки си предизвикателството на Бехтер и Темуджин. — Ако откриеш най-големите момчета, доведи ги тук. Ще им покажа какви са станали вълците под предводителството на силен хан, преди да ги предадем на птиците и духовете.

Толуй сведе тежката си глава и промърмори: „Твоя воля“, преди да се отдалечи, за да събере спътниците си. Елук го гледаше на светлината на огъня как крачи с твърди, уверени стъпки. Племето бе забравило децата на Есугей. Понякога му се струваше, че той бе единственият, който си спомня.

 

 

Толуй тръгна от лагера с Басан и Унеген. И двамата му спътници наближаваха трийсетте, но не бяха родени водачи като него. Толуй се радваше на силата си и макар да бе видял едва осемнадесет зими, знаеше, че те се боят от нрава му. Могъщият млад дружинник пращеше от здраве и се наслаждаваше на нервните погледи на по-възрастните мъже. Виждаше как се движат предпазливо в най-студените месеци и как пазят коленете си. Самият Толуй можеше да се събуди и моментално да скочи, готов за работа или бой, горд с младостта си.

Единствено Елук не се поколеба и когато Толуй го предизвика да се борят, ханът го хвърли така силно на земята, че му счупи два пръста и едно ребро. Толуй изпитваше някаква извратена гордост от това, че следва единствения мъж, който му съперничеше по сила. Сред вълците нямаше по-верен на хана от него.

През първите три дни яздеха, без да продумат. По-възрастните воини предпазливо стояха на разстояние от любимеца на Елук, знаейки много добре колко бързо се променя настроението му. Разузнаха земите чак до Червения хълм и видяха, че тревата е израснала тлъста и сладка, сякаш очакваше стадата на племето. Това беше добра земя и никое друго племе не я бе заело за този сезон. Само неколцина пастири в далечината разваляха илюзията, че са напълно сами в огромната степ.

На дванадесетия ден видяха до една река самотен гер и препуснаха към него. Толуй извика: „Нохой хор“, за да накара скитащите пастири да задържат кучетата си, после скочи на меката земя, отиде до ниската врата и се вмъкна вътре. Басан и Унеген се спогледаха с напрегнати и студени физиономии, преди да го последват. Двамата мъже се познаваха от деца, още преди Есугей да застане начело на вълците. Обидно им беше да бъдат водени от арогантния младок, но не искаха да пропуснат възможността да разберат какво е станало с онези, които бяха изоставили навремето.

Толуй прие купата солен чай с мляко в огромните си ръце, седна на старото легло и засърба шумно. Двамата мъже го последваха, след като сведоха глави пред пастира и съпругата му, които наблюдаваха непознатите с нескрит ужас от другия край на дома си.

— Няма от какво да се боите — каза им Басан, докато приемаше чая, и си спечели презрителния поглед на Толуй. Младият дружинник не даваше пет пари за никого, който не е от вълците.

— Търсим една жена с петима сина и дъщеря — каза Толуй. Дълбокият му глас прозвуча прекалено силно в малкия гер. Жената на пастира вдигна уплашено очи и Басан и Унеген усетиха, че пулсът им се ускорява.

Толуй също бе забелязал реакцията.

— Познавате ли ги? — попита той и се наведе напред.

Пастирът се дръпна назад, явно сплашен от мощното туловище на непознатия воин. Поклати глава.

— Чували сме за тях, но не знаем къде са — каза той.

Толуй задържа поглед върху него, без да помръдва. Устата му леко се отвори, разкривайки бели зъби. В гера бе влязла заплаха и всички я усетиха.

Преди някой да успее да каже каквото и да било, през вратата влетя малко момче и рязко спря при вида на непознатите в дома си.

— Видях конете — каза то и се огледа с широки, тъмни очи.

Толуй се засмя и преди някой да успее да помръдне, хвана детето и го сложи на коляното си, после го обърна с главата надолу и го залюля. Момчето захихика, но изражението на Толуй бе студено, а пастирът и жена му се вцепениха от ужас.

— Трябва да ги намерим — каза Толуй през смеха на момчето. Задържа го без видимо усилие в протегнатите си ръце и го обърна да стъпи върху коляното му.

— Хайде пак! — каза останалото без дъх дете.

Толуй видя, че майката понечи да стане, но и мъжът й я хвана за ръката.

— Познавате ги — уверено заяви Толуй. — Кажете ни къде са и ще си идем.

Отново завъртя сина им с главата надолу, без да обръща внимание на доволните викове. Наклони глава настрани и проследим реакцията им. Лицето на майката посърна.

— На един ден път на север има жена с момчета. Лагерът им е малък, само два гера и няколко понита. Мирни хора са — почти прошепна тя.

Толуй кимна, наслаждавайки се на властта, която имаше върху нея, а синът й се смееше в ръцете му, без да подозира какво става. Положението стана нетърпимо, той остави детето на пода и го бутна към родителите му. Майката прегърна сина си и затвори очи, без да го пуска.

— Ако лъжете, ще се върна — каза Толуй. Заплахата личеше ясно в черните му очи и в ръцете, които можеха с лекота да счупят гръбнака на детето. Пастирът не смееше да погледне Толуй и остана със забит в краката поглед, докато той и спътниците му излизаха.

Качиха се на конете и Толуй видя иззад гера бавно да излиза едро куче. Животното беше прекалено старо, за да може да ловува, и се загледа в непознатите с белезникави очи, по които личеше, че е почти сляпо. Толуй оголи зъби и кучето отвърна с дълбоко гърлено ръмжене. Воинът се изсмя и опъна лъка си с плавно сигурно движение, Басан изгледа намръщено как Толуй пуска стрелата си в гърлото на животното. Кучето се сгърчи и заиздава кашлящи звуци.

Докато приготвяха вечерята си, Толуй изглеждаше в чудесно разположение на духа. Сушеното овнешко беше старо, а сиренето бе леко гранясало и пареше на езика, докато го дъвчеха.

— Какво заповяда ханът да направим, когато ги намерим? — попита Басан.

Толуй погледна по-възрастния мъж и се намръщи, сякаш въпросът го засегна. Обичаше да сплашва другите воини със свирепите си погледи, винаги подкрепени със сила — можеше с един-единствен удар да повали пони. Не отговори. Басан извърна очи и Толуй спечели поредната малка битка.

— Каквото реша аз, Басан — отвърна той, наслаждавайки се на тази идея. — Все пак ханът иска да му заведем по-големите момчета. Ще ги вържа за опашките на конете и ще ги накарам да тичат.

— Може да не са онези, които търсим — напомни Унеген на младия воин. — В края на краищата, тези имат гери и понита.

— Ще видим. Ако са те, ще вземем и конете им — каза Толуй и се усмихна при тази мисъл. Елук не се беше сетил, че може да има и плячка, но не би оспорил правото на Толуй да присвои имуществото на семейството на Есугей. Съдбата им беше решена в деня, в който племето ги бе изоставило. За тях не важаха законите на гостоприемството, те бяха просто скиталци без хан, който да ги защити. Толуй се оригна, прибра ръце в дела и се подготви за сън. Денят беше добър. Един мъж не можеше да иска нещо повече.

 

 

Темуджин изтри потта от очите си и върза последната напречна дъска на малката кошара, в която овцете и козите им щяха да раждат. Малобройното стадо изхранваше само няколко гърла и затова се беше увеличило. Преди две години братята бяха отишли при скиталците да разменят вълна и месо за плъст. Бяха спазарили достатъчно за два малки гера и щом ги погледнеше, духът на Темуджин неизменно се повдигаше.

Недалеч Хазар и Хаджиун се упражняваха в стрелба, като използваха мишена, увита в пластове плъст. Темуджин стана, протегна се и се облегна на оградата, мислейки си за първите месеци, когато смъртта и зимата ги следваха на всяка крачка.

Беше им трудно, но обещанието на майка им се изпълни. Те оцеляха. Без Бехтер братята изградиха доверие и сила помежду си, докато работеха непрекъснато заедно. Несгодите ги бяха калили и когато не се грижеха за стадото и не приготвяха стоки за размяна, прекарваха всеки свободен момент в упражняване на уменията си с оръжието.

Докосна ножа на колана си. Държеше го достатъчно остър, за да пробива дебела кожа. В гера си имаше лък, който не отстъпваше по нищо на бащините — прекрасно оръжие с вътрешна дъга от блестящ рог. Опъването на тетивата беше като да поставиш пръстите си на острието на нож и Темуджин месеци наред каляваше ръцете си. Все още не беше убивал човек с него, но знаеше, че ще изпрати стрелата право и безпогрешно, ако се наложи.

От зелената равнина подухна свеж ветрец. Темуджин затвори очи и се наслади на въздуха, който изсушаваше потта му. Чуваше как майка му пее в гера с Темуге на малката Темулун. Усмихна се, забравил за момент как се бяха борили за живота си. Рядко намираше мир, дори и в дребните неща. Те търгуваха с отделни пастири и семействата им и с изненада откриха, че освен големите племена, бродещи из степите, съществува и друго общество. Някои от тези хора бяха прогонени заради престъпления или похот. Други се бяха родили без закрилата на хан. Всички бяха хитри хора и Темуджин си бе имал вземане-даване с тях само колкото да оцелеят. Той беше роден в хански гер и за него те си оставаха безродни мъже и жени, недостойни дори за презрението му. Никак не се радваше, че е един от тях, братята му също. Докато възмъжаваха, неизбежно си спомняха как бе минал животът им. Един-единствен ден бе откраднал тяхното бъдеще и Темуджин изпадаше в отчаяние при мисълта, че едва ще свързва двата края с овцете и козите, докато не стане стар и слаб. Това им беше отнел Елук. Не само законното право на власт, а и племето, голямото семейство, чиито членове се защитаваха един друг и правеха живота по-поносим. Не можеше да прости за тези тежки години.

Чу, че Хаджиун извика доволно, и отвори очи. Стрелата се беше забила точно в центъра на мишената. Изправи се и закрачи към братята си, а погледът му автоматично обходи земята около тях, както бе правил хиляди пъти досега. Никога нямаше да са в безопасност. Живееха с опасението, че всеки момент ще видят Елук да препуска насреща им начело на дузина мрачни воини.

Това лошо предчувствие не ги оставяше нито за миг, макар с времето да се бе притъпило. Темуджин разбра, че е възможно да живеят незабелязани от големите племена, както правеха и другите скитащи семейства. Въпреки това всичко можеше да им бъде отнето от един-единствен отряд, излязъл просто да се позабавлява. Можеха да ги избият като животни и да разкъсат и ограбят герите им.

— Видя ли как стрелях? — попита Хаджиун.

Темуджин поклати глава.

— Гледах другаде, братко, но лъкът ти е чудесен.

Също като онзи в гера му, двойно извитият лък бе сушен цяла година, преди варените ивици от овчи рог да бъдат залепени и наместени. Заради лепилото от риба герът смърдеше седмици наред, но дървото бе станало твърдо като желязо и всички се гордееха с постижението си.

— Опитай — каза Хаджиун и подаде лъка на брат си.

Темуджин отново се усмихна при вида на налетите му рамене. Хаджиун растеше сякаш на подскоци. Синовете на Есугей бяха високи, но Темуджин бе най-висок от всички и достигаше ръста на баща си, когато той е бил на седемнадесет.

Хвана здраво лъка, сложи стрела с костен връх и опъна тетивата със закоравелите си пръсти. Издиша и в мига, когато трябваше да си поеме дъх, пусна стрелата и видя как се забива до тази на Хаджиун.

— Чудесен лък — повтори той, прокарвайки длан по жълтия рог. Изражението му беше сериозно, когато се обърна към тях. Хаджиун, който винаги отгатваше мислите на брат си, реагира пръв.

— Какво има? — попита той.

— Чух от стария Оргуз, че олхунутите са се върнали на север — каза Темуджин, загледан към хоризонта.

Хаджиун веднага го разбра и кимна. Между двамата се бе изградила особена връзка от деня, в който убиха Бехтер. Отначало семейството се бореше просто да преживее първата зима, после следващата. До третата разполагаха с достатъчно плъст за герите, а Темуджин бе разменил един лък и вълна за второ пони освен уморената стара кобила, която бяха отнели от пастирите в първите дни. Пролетта на четвъртата година донесе със себе си безпокойство, което засегна всички и най-вече Темуджин. Имаха оръжия и месо и лагеруваха достатъчно близо до гората, за да могат да се скрият от нападатели, с които не биха могли да се справят. Майка им вече не бе така мършава и макар все още да мечтаеше за Бехтер и за миналото, събуждането на природата я накара да мисли за бъдещето на синовете си.

В мечтите си Темуджин все още виждаше Бьорте, но олхунутите бяха изчезнали от равнината и нямаше начин да ги последва. А дори и да ги беше открил, те щяха да се подиграят на дрипавия скиталец. Нямаше меч, нито средства, за да си го набави, но момчетата яздеха далеч около малкия им лагер, разговаряха с други скиталци и научаваха новините. Олхунутите бяха забелязани през първите дни на пролетта и оттогава Темуджин не го свърташе на едно място.

— Би ли домъкнал Бьорте на това място? — попита Хаджиун, оглеждайки лагера.

Темуджин проследи погледа му и преглътна горчивината при вида на грубите гери и блеещите овце. Когато видя Бьорте за последен път, той обеща да се ожени за нея и да я направи съпруга на хан. Тогава знаеше цената си.

— Сигурно вече е дадена на някой друг — кисело каза Темуджин. — На колко трябва да е? На осемнадесет? Баща й не е човек, който би я оставил толкова дълго без мъж.

Хазар изсумтя:

— Обещали са я на теб. Ако са я омъжили за друг, можеш да го предизвикаш.

Темуджин хвърли поглед към брат си и отново се увери, че той никога не би могъл да поведе вълците. Хазар не притежаваше пламъчето на Хаджиун, не можеше моментално да схваща планове и стратегии. Но Темуджин помнеше нощта, когато бяха убили пастирите. Хазар се беше борил редом с него. В края на краищата, и той имаше нещо от баща си, макар че никога не би могъл да схване тънкостите, които Есугей обожаваше. Ако баща им беше жив, на следващата година Хазар също щеше да бъде отведен при олхунутите. И неговият живот бе съсипан от предателството на Елук.

Темуджин кимна с неохота.

— Ако имах нов дел, можех да ида при тях и да разбера какво се е случило с нея — каза той. — Поне щях да зная със сигурност.

— Всички се нуждаем от жени — весело се съгласи Хазар. — Аз самият усещам порива и не ми се иска да умра, без да съм видял някоя под себе си.

— Е, тогава ще липсваш на козите — обади се Хаджиун.

Хазар се опита да го перне, но брат му ловко избегна удара.

— Може би аз самият трябва да те заведа при олхунутите — рече Темуджин, като измери Хазар с поглед. — Нима сега не съм ханът на това семейство? В края на краищата, ти си един чудесен момък.

Истина беше, макар да бе казано на шега. Хазар бе израснал строен и силен, с тъмна кожа, жилаво тяло и рошава коса, която се спускаше чак до раменете. Вече не си правеха труда да сплитат косите си, а когато се случваше да ги подрежат, това бе само колкото да не им падат на очите и да им пречат да ловуват.

— Десет овце са бременни — каза Темуджин. — Ако задържим агнетата, ще можем да продадем малко кози и два от по-старите овни. Това би ни стигнало за нов дел, а може би и за по-добри юзди. Старият Оргуз се фукаше с едни такива онзи ден. Мисля, че искаше да му предложа сделка.

Хазар се помъчи да скрие интереса си, но от много време номерът със студената воинска физиономия не минаваше между тях. Нямаше нужда да се пазят, както ги бе учил Есугей, и бяха изгубили тренинг. Тъй като бяха съвсем бедни, решенията се вземаха единствено от Темуджин и останалите братя отдавна бяха признали правото му да ги води. Ставаше му по-добре при мисълта, че е хан, пък било то и само на няколко опърпани понита и два гера.

— Ще ида при стареца и ще се пазаря с него — каза Темуджин. — Ще яздим заедно, но не мога да те оставя там, Хазар. Нуждаем се от лъка и ръката ти. Ако имат момиче, което е започнало да кърви, ще говоря с тях да ти го дадат.

Хазар помръкна и Хаджиун съчувствено го потупа по ръката.

— А какво можем да им предложим? Ще разберат, че нямаме нищо.

Темуджин усети, че възбудата му намалява и се изплю на земята.

— Можем да нападнем татарите — внезапно каза Хаджиун. — Ако нахлуем в земите им, ще вземем, каквото намерим.

— И да ги накараме да ни подгонят — раздразнено отвърна Хазар. Не беше видял пламъчетата в очите на Темуджин.

— Смъртта на баща ни още не е отмъстена — каза той. Хаджиун усети настроението му и също стисна юмрук. — Достатъчно силни сме и можем да ударим, преди да са разбрали откъде им идва. Защо не? Олхунутите биха ни посрещнали добре, ако идем при тях с говеда и коне, и никого няма да го е грижа, ако те носят татарско клеймо.

Хвана братята си за раменете и ги стисна.

— Ние тримата можем да си върнем малко от онова, което ни дължат. За всичко, което изгубихме заради тях.

Виждаше, че Хазар и Хаджиун са готови, но внезапно Хаджиун се намръщи.

— Не можем да оставим майка ни сама с малките — каза той.

Темуджин размисли бързо.

— Ще я заведем при стария Оргуз и семейството му. Той има жена и момчета. Ще бъде в безопасност, както навсякъде другаде. Ще му обещая една пета от плячката и той ще се съгласи, сигурен съм.

Докато говореше видя, че Хаджиун гледа към хоризонта. Замръзна, щом забеляза какво бе привлякло вниманието на брат му.

— Конници! — извика Хаджиун към майка им.

Всички се обърнаха, когато тя се появи на вратата на по-близкия гер.

— Колко са? — попита тя, отиде до тях и напрегна очи да види странниците в далечината, но зрението й не беше като това на синовете й.

— Само трима — уверено каза Хаджиун. — Ще бягаме ли?

— Ти се готвеше за това, Темуджин — тихо каза Хулун. — Ти избираш.

Темуджин усети, че всички го гледат, но не откъсна поглед от тъмните точки в степта. Още бе въодушевен от думите, които бе казал на братята си, и му се искаше да се изплюе и да излезе срещу натрапниците. Семейството на Есугей нямаше да бъде сплашено, не и след всичко преживяно. Пое дълбоко дъх и успокои мислите си. Тези мъже можеха да са преден отряд на много по-голяма сила или пък просто трима ездачи, тръгнали да палят, насилват и убиват. Стисна юмруци, но най-сетне взе решение.

— Изчезвайте в гората, по-бързо — яростно каза той. — Вземете лъковете и всичко, което можете да носите. Ако са дошли да крадат, ще ги изкормим, кълна се.

Семейството се раздвижи бързо. Хулун изчезна в гера и се появи с Темулун на ръце и Темуге, който подтичваше край нея. Най-малкият й син бе изгубил тлъстината си през тежките години, но все още гледаше боязливо назад, докато бягаше към дърветата и се препъваше покрай майка си.

Темуджин се присъедини към Хазар и Хаджиун. Тримата взеха лъкове и стрели, метнаха торби на рамо и се затичаха към гората. Чуваха как конниците викат след тях, но знаеха, че са в безопасност. Темуджин преглътна горчилката в гърлото си, навлезе сред дърветата и спря задъхан, за да погледне назад. Които и да бяха, той ги мразеше. Бяха го накарали да бяга, а се беше заклел никога вече да не го прави.