Кон Игълдън
Степният вълк (31)

30.

Темуджин стоеше с разперени ръце, докато олхунутските дружинници го претърсваха най-старателно. Хазар и Арслан бяха изтърпели същото унижение. Мъжете, които охраняваха гера на Сансар, бяха усетили мрачното настроение на посетителите и не пропуснаха нищо. И тримата носеха дзински доспехи над летните делове и копринените долни дрехи, отнети от татарите. Темуджин гледаше свирепо, докато пръстите на дружинниците опипваха странните пластини, зашити към тежката дреха. Единият понечи да коментира, но Темуджин плесна ръката му, сякаш раздразнен от това посегателство към достойнството му. Сърцето му биеше бързо, докато стоеше и чакаше да се срещне с най-стария си враг.

Любопитните олхунути се бяха насъбрали около тях, бърбореха помежду си и сочеха странно облечените посетители, които бяха нарушили сутрешния им ритъм. Темуджин не видя стария Шолой сред тях, но намръщеният му чичо бе там, а Коке за пореден път беше взел техните мечове и бе изчезнал в ханския гер да съобщи за пристигането им. Младият воин бе поел оръжията им с разочарование. Един поглед бе достатъчен, за да прецени, че качеството им не е като на онези, с които Темуджин бе дошъл миналия път. Татарската изработка бе груба и остриетата трябваше да се точат много по-често от превъзходната стомана на Арслан.

— Можеш да влезеш — най-сетне каза един дружинник. — Ти също — посочи Хазар. — Приятелят ви ще трябва да изчака тук.

Темуджин скри тревогата си. Не беше сигурен дали Хазар ще успее да се овладее в напрегнатата ситуация, но тази сутрин Хаджиун имаше други задачи. Не си направи труда да отговори и се наведе ниско, за да мине през малката врата. Мислите му препускаха.

Този път Сансар не седеше на престола, който използваше при официалните срещи. Когато Темуджин влезе, ханът разговаряше тихо с други двама дружинници. Коке стоеше отстрани и ги гледаше. Мечовете им бяха небрежно подпрени на стената заради уж ниската им стойност.

Вратата изскърца, Сансар прекъсна мърморенето си и пристъпи към престола. Темуджин забеляза, че той се движи внимателно, сякаш възрастта бе направила костите му чупливи. Ханът все още приличаше на стара змия с обръснатата си глава и хлътналите очи, които никога не намираха покой. Темуджин не можеше да го погледне, без да покаже омразата си, но въпреки това запази студеното си изражение. Дружинниците заеха позиция от двете страни на господаря си и загледаха свирепо новодошлите. Темуджин се насили да си припомни любезностите, задължителни към хана на могъщо племе.

— За мен е чест да застана пред теб, господарю Сансар — каза той.

— За пореден път — отвърна Сансар. — Мислех си, че миналата ни среща ще бъде последната. Защо ме тревожиш в дома ми, Темуджин? Виждам те по-често, отколкото собствените си съпруги. Какво още искаш от мен?

С периферното си зрение Темуджин забеляза, че Коке се усмихва, и лицето му пламна. Хазар пристъпи раздразнено и той го изгледа предупредително, преди да заговори.

— Може би си чул за татарската армия, нахлула от северната пустош. Видях ги със собствените си очи и дойдох да те предупредя.

Сансар се изсмя сухо.

— Всеки скиталец и пастир говори за тях. Олхунутите нямат дрязги с татарите. Не сме пътували толкова далеч на север от четиридесет години, преди още да стана хан.

Очите му блестяха, когато се наведе и се вгледа в мъжете, които стояха сковано пред него.

— Ти ги вдигна на война със своите нападения, Темуджин. Ти трябва да поемеш последиците. Боя се за теб, наистина се боя.

Тонът му не отговаряше на думите и Темуджин се надяваше, че Хазар ще запази мълчание, както му бе наредено.

— Те не ще подминат племената, които твърдят, че нямат кръвна вражда с тях, господарю — продължи Темуджин. — Видях хиляда воини и още толкова жени и деца в лагера им. Дошли са в земите ни с по-голяма сила, отколкото помни някой.

— Ужасен съм — каза Сансар, като се усмихваше. — И какво предлагаш да сторим?

— Да се изправим срещу тях — рязко отвърна Темуджин, започнал да губи собственото си самообладание от подигравателния тон на стареца.

— Заедно с кераитите ли? О, чух за твоя съюз, Темуджин. Вестите се разнасят бързо, когато се появи нещо тъй интересно. Но това достатъчно ли ще бъде? Не вярвам Тогрул да е в състояние да събере повече от триста души за тази веселба.

Темуджин пое дълбоко дъх и се помъчи да се овладее.

— Олхунутските стрелци са прочути, господарю. С още триста от твоите хора бих могъл.

Млъкна, когато Сансар се разсмя и погледна към Коке и двамата си дружинници. Ханът забеляза гневните изражения на Темуджин и Хазар и се опита да бъде сериозен.

— Съжалявам, но идеята беше… — Той поклати глава. — Значи си дошъл да ме молиш за воини? Очакваш военната сила на олхунутите да препусне по твоя команда? Не.

— Татарите ще ни пометат племе след племе — каза Темуджин и пристъпи напред в опита си да убеди хана. Дружинниците се напрегнаха, но Темуджин не им обърна внимание. — Колко време ще останеш в безопасност, след като кераитите бъдат унищожени? Колко дълго ще оцелеят квираите, найманите, вълците? Толкова отдавна сме разделени помежду си, че май си забравил, че сме един народ.

Сансар остана неподвижен, вперил тъмните си очи в Темуджин.

— Кераитите не са ми братя — каза най-сетне той почти шепнешком. — Олхунутите станаха силни без тяхната помощ. Трябва да се биеш или да бягаш самичък, Темуджин. Няма да получиш моите воини. Това е отговорът ми. Друг няма да чуеш от мен.

Известно време Темуджин запази мълчание. Когато заговори, сякаш изтръгваше със сила всяка дума от устата си.

— Залових от татарите торби със сребърни монети. Кажи цената за всеки твой човек и ще ти платя.

Сансар отметна глава да се разсмее и Темуджин пристъпи напред. С рязко движение откъсна една от железните пластини от бронята си, скочи напред и я заби в оголеното гърло на хана. Кръвта оплиска лицето му, той режеше с металния ръб напред-назад и не обръщаше внимание на драскащите го ръце на Сансар.

Дружинниците не бяха готови да реагират. Докато се окопитят от шока и извадят мечовете си, Хазар вече се бе озовал до тях и юмрукът му се стовари в носа на най-близкия. Той също държеше парче заострено желязо, откъснато от мястото, където двамата с Темуджин бяха разхлабили нишките на доспехите. Преряза гърлото на втория дружинник с едно жестоко замахване. Мъжът се олюля, отстъпи назад и рухна върху дървения под. Въздухът се изпълни с противна миризма. Дружинникът бе изпуснал червата си и продължаваше да рита в конвулсии.

Темуджин се отдръпна от безжизненото тяло на хана, задъхан и покрит с кръв. Удареният от Хазар дружинник се втурна напред в сляпа ярост, но Хазар бе взел меча на другаря му. Точно когато се срещнаха, Темуджин скочи от престола, стовари се върху воина на Сансар и го просна на полирания под. Хазар заби острието в гърдите му и продължи да ръга, докато мъжът не умря.

Остана единствено Коке, който бе зяпнал с отворена уста, неспособен да издаде и звук от ужас. Щом Темуджин и Хазар се обърнаха към него, той заотстъпва заднишком към стената и закачи с крак татарските мечове. Грабна отчаяно единия и го извади от ножницата.

Темуджин и Хазар се спогледаха. Темуджин взе втория меч и двамата пристъпиха заплашително към него.

— Аз съм ваш братовчед — каза Коке, а мечът му видимо трепереше. — Пощадете ме, ако не друго, то в името на майка ви.

Отвън се чуваха тревожни викове. Воините на олхунутите се събираха и животът на Темуджин висеше на косъм.

— Хвърли меча и ще живееш — каза той.

Хазар погледна към брат си, но Темуджин поклати глава. Оръжието на Коке издрънча върху пода.

— А сега изчезвай — каза Темуджин. — Бягай, ако искаш. Не си ми нужен.

Коке едва не строши пантите, докато се мъчеше да отвори вратата. За миг Темуджин и Хазар останаха безмълвни и гледаха зейналото гърло на хана на олхунутите. Без да каже нито дума, Хазар приближи престола и ритна тялото, което се свлече надолу и се просна в краката им.

— Щом видиш баща ми, кажи му как си умрял — промърмори Хазар към мъртвия хан.

Темуджин видя двата познати меча до стената и посегна към тях. Вече чуваха виковете и трополенето на мъжете, които се събираха отвън. Обърна се към Хазар и го погледна със студените си жълти очи.

— Е, братко, готов ли си да умреш?

 

 

Излязоха навън под лъчите на пролетното слънце и бързо се огледаха да преценят какво ги очаква. Арслан се намираше на една крачка от вратата и в краката му лежаха два трупа. Предишната вечер бяха обсъдили всяка стъпка, но нямаше начин да знаят какво ще се случи оттук нататък. Темуджин сви рамене, когато погледите им се срещнаха. Не очакваше, че ще преживее следващите няколко мига. Беше дал възможност и на двамата да се махнат, но те бяха настояли да дойдат с него.

— Мъртъв ли е? — попита Арслан.

— Мъртъв е — отвърна Темуджин.

Носеше старите мечове на Арслан и му подаде онзи, който някога му бе принадлежал. Арслан знаеше, че може и да не го задържи още дълго, но кимна и го пое, като хвърли татарското оръжие на земята. Темуджин погледна към тълпата олхунутски воини. Много от тях бяха опънали лъкове, но се колебаеха. Нямаше кой да им издаде заповед и Темуджин се възползва от шанса, преди да са се успокоили и да са им видели сметката.

— Стойте по местата си и млъкнете! — изрева той към тълпата.

Уплашените викове се засилиха, но намиращите се по-наблизо млъкнаха и го загледаха. Темуджин се сети как животните замръзват пред погледа на ловеца, докато не стане прекалено късно.

— Претендирам за власт над олхунутите по правото на завоевателя — изкрещя той, като се мъчеше думите му да достигнат до колкото се може повече хора. — Кълна се, че никой от вас не ще пострада.

Огледа ги, искаше да прецени силата на страха и яростта им. Някои от воините като че ли окуражаваха останалите, но никой не беше склонен да се втурне към ханския гер и да убие онези, които стояха така самоуверено пред тях.

Темуджин инстинктивно пристъпи към група дружинници. Те бяха опитни бойци и той знаеше, че най-големият риск идва от тях. Една погрешна дума или колебание, и те щяха да избухнат. Но беше прекалено късно да спасят мъжа, когото се бяха заклели да защитават. Унижението се бореше с гнева им и гласът на Темуджин отново се извиси над тях.

— Аз съм Темуджин от вълците. Знаете името ми. Майка ми е от олхунутите. Жена ми е от олхунутите. Децата ми също ще бъдат. Претендирам за властта по силата на кръвното ми родство. След време ще обединя всички останали племена под знамената си.

Дружинниците не реагираха. Темуджин държеше меча си свален — знаеше много добре, че вдигането му ще означава моментална смърт. Видя насочените към него лъкове и се насили да се овладее. Къде се губеше Хаджиун? Брат му би трябвало да е чул врявата.

— Не се бойте, когато чуете роговете на съгледвачите — каза той по-тихо на дружинниците. — Ще бъдат моите хора, заповядано им е да не докосват никого.

Мъжете бяха започнали да се възстановяват от първоначалния шок, не знаеше какво щяха да направят в следващия момент. Намиращите се най-близко като че ли слушаха.

— Зная, че сте вбесени, но когато поведа народа си на север срещу татарите, ще бъдете почетени — каза им той. — Вие ще отмъстите за смъртта на баща ми и ще имаме едно племе в степта. Един народ. Както винаги е било. Нека татарите се боят от нас. Нека Дзин се бои от нас.

Видя, че напрегнатите им ръце започват да се отпускат и се помъчи да не издаде тържеството си. Чу предупредителните рогове и отново се опита да успокои тълпата.

— Нито един олхунут не ще пострада, кълна се в душата на баща си. Нито от мен, нито от хората ми. Пуснете ги да дойдат и помислете за клетвата, която искам да положите.

Огледа се и забеляза, че очите на всички са вперени в него.

— Чували сте, че съм див вълк за татарите, че съм бич за тях. Чували сте, че думата ми е желязо. Сега ви казвам — олхунутите са в безопасност начело с мен.

Видя, че Хаджиун и десетте му воини яздят бавно през тълпата, и не можа да намери думи за облекчението, което изпита. Някои олхунути стояха като заковани на местата си и трябваше леко да ги побутнат, за да се отместят от пътя на понитата. Тълпата остана в мълчание, докато новодошлите слязоха от конете.

Хаджиун не знаеше какво да очаква, но бе изумен от замръзналите олхунути, вперили поглед в брат му. За негова изненада Темуджин го прегърна бързо, завладян от чувства, които заплашваха да провалят всичко постигнато.

— Ще се срещна с дружинниците насаме и ще приема клетвите им — обърна се Темуджин към тълпата. В настъпилата тишина всички го чуваха. — На залез-слънце ще приема вашата клетва. Не се бойте. Утре лагерът ще поеме на север, за да се присъедини към нашите съюзници кераитите.

Огледа се и видя, че лъковете най-сетне са свалени. Кимна отсечено към стрелците.

— Чувал съм, че олхунутите са страховити воини — каза той. — Ще покажем на татарите, че не могат да навлизат в нашите земи безнаказано.

Някакъв набит мъж си запроправя път през тълпата. Едно момче се забави да се отмести от пътя му, той го перна по главата с опакото на ръката си и го стовари на земята.

Темуджин го гледаше как приближава и тържеството му се изпари. Знаеше, че Сансар има синове. Приближаващият приличаше досущ на баща си, но имаше по-мощно телосложение. Може би самият Сансар е бил толкова силен навремето.

— Къде е баща ми? — настоятелно запита мъжът и пристъпи напред.

Дружинниците се обърнаха към него и мнозина автоматично сведоха глави. Темуджин стисна зъби в очакване да му се нахвърлят. Братята му се напрегнаха и изведнъж всеки от тях се оказа с меч или брадва в ръката.

— Баща ти е мъртъв — каза Темуджин. — И аз предявих правото си върху племето.

— Кой си ти, че говориш с мен? Избийте ги — излая синът на Сансар към стоящите наблизо дружинници.

Никой не помръдна и Темуджин усети, че в посърналата му душа отново се събужда искрица надежда.

— Вече е късно — спокойно каза той. — Предявих правото си върху тях по силата на кръвното родство и като завоевател. Нямаш място тук.

Синът на Сансар зяпна изумен към хората, които беше познавал през целия си живот. Те не можеха да го погледнат в очите. Лицето му бавно се превърна в студена маска. Личеше си, че не му липсва смелост. Очите му, също като тези на баща му, непрекъснато се стрелкаха насам-натам, докато преценяваше новата ситуация. Накрая лицето му се изкриви.

— Тогава аз се позовавам на правото си да те предизвикам пред всички. Ако искаш да заемеш мястото на баща ми, ще трябва да ме убиеш. Иначе ще те убия аз.

Говореше с абсолютна увереност и Темуджин изпита възхищение към него.

— Приемам — каза той. — Само че не зная името ти.

Синът на Сансар разкърши рамене.

— Аз съм Палнах, хан на олхунутите.

Това беше дръзко заявление, но Темуджин сведе глава, вместо да го отхвърли. Отиде до Арслан и взе чудесния меч от ръката му.

— Убий го бързо — тихо му изсъска ковачът. — Почнат ли да викат за него, с нас е свършено.

Темуджин го погледна в очите без да отговаря, обърна се към Палнах и му хвърли меча. Видя колко умело го улови синът на Сансар и се намръщи. Сега животът на всички тях зависеше от умението му и от безкрайните упражнения с Арслан и Юан.

Палнах разсече въздуха с оръжието и оголи зъби. Изсмя се подигравателно, когато Темуджин застана пред него.

— С тези доспехи ли? А защо просто не ме застреляш от разстояние? Страхуваш ли се да се изправиш срещу мен без броня?

Темуджин щеше да подмине думите му, но дружинниците замърмориха одобрително. Тогава той разпери ръце и изчака Арслан и Хаджиун да свалят бронята. Когато те се отдалечиха, Темуджин остана само по лека копринена туника и дебели памучни панталони. Вдигна оръжието си пред погледите на олхунутските мъже и жени.

— Ела ми — каза той.

Палнах изрева и се хвърли напред, и в яростта си опита да отсече главата на Темуджин с един-единствен диагонален удар. Темуджин отстъпи наляво и бързо го удари в гърдите. Мечът му сряза едната страна на мъжа, но той сякаш не усети. Острието се завъртя с ослепителна скорост и Темуджин бе принуден да го парира. Двамата се озоваха лице в лице и Палнах го блъсна назад със свободната си ръка. В същия миг Темуджин замахна и острието разряза шията на противника му.

Синът на Сансар се опита да изплюе бликналата от гърлото му кръв. Мечът на Арслан се изхлузи от пръстите му и той стисна врата си с две ръце. Обърна се с гръб към Темуджин, сякаш искаше да си тръгне, после рухна по очи на земята и остана неподвижен. През тълпата премина въздишка и Темуджин ги загледа студено, като се питаше дали ще го разкъсат на парчета. Видя сред хората Коке, отворил уста от ужас. Погледите им се срещнаха и братовчед му се обърна и започна да си пробива с лакти път между хората.

Останалите олхунути зяпаха като овце и търпението на Темуджин започна да се изчерпва. Закрачи между тях към едно огнище, бръкна под гърнето и взе горяща главня. Обърна гръб на всички, докосна с главнята ханския гер и загледа мрачно как пламъците прихващат и запълзяват нагоре по сухата плъст. Щеше да изгори добре, той нямаше да посрами дружинниците, като ги принуди да видят хана си мъртъв.

— А сега ни оставете до залез-слънце — викна той към тълпата. — Винаги има работа за вършене, а утре заминаваме. Пригответе се.

Загледа свирепо, потресената тълпа най-сетне се размърда и се раздели на по-малки групи, които обсъждаха станалото. Хората често поглеждаха към горящия гер, но Темуджин не помръдна, докато не останаха само дружинниците.

Избраниците на Сансар бяха по-малобройни, отколкото бе предполагал Темуджин. Олхунутите не бяха воювали от цяло поколение и дори вълците имаха повече въоръжени мъже около хана си. Въпреки това те бяха повече от хората на Хаджиун и щом останаха сами, между двете групи се появи напрежение.

— Няма да безпокоя жените и децата на Сансар — каза им Темуджин. — Нека оплачат с достойнство смъртта му. Няма да пострадат от моята ръка, нито ще бъдат изоставени като мен.

Някои дружинници кимнаха одобрително. Историята на синовете и жената на Есугей бе известна на всички. Беше разказвана от племе на племе, докато не се бе превърнала в една от хилядите други истории и митове на разказвачите.

— Добре сте дошли край огъня ми — каза Темуджин. Говореше им така, сякаш нямаше как да му откажат и може би заради това никой не възрази. Не го бе грижа. Обхвана го ужасно изтощение. Беше толкова гладен и жаден, че едва говореше. — Да донесат храна, докато обсъждаме предстоящата война. Трябват ми съобразителни мъже за офицери. Все още не зная кои от вас ще командват и кои ще се подчиняват.

Изчака Хаджиун и Хазар да добавят дърва в огъня. Той се разгоря силно и високо. Накрая Темуджин седна на земята край пламъците. Братята му и Арслан насядаха с него, последваха ги и други. Накрая всички седяха на студената земя и гледаха с опасение новопоявилата се в живота им сила.