Кон Игълдън
Степният вълк (20)

19.

Седнал самичък на полегатия склон, Хаджиун изяде мъничко твърд хляб и последното парче овнешко с подправки. Двамата с Хазар бяха успели да съберат по-голямата част от пръснатото от Толуй стадо и Хулун му беше опушила достатъчно месо, за да издържи много самотни дни в очакване на брат си. Но въпреки опитите му да пести храната, припасите бързо се стопяваха. Той знаеше, че на следващия ден ще му се наложи да лови мармоти и птици, ако не иска да гладува.

Докато дъвчеше сушеното месо, усети, че близките му липсват, и се запита дали са все още живи. Знаеше много добре, че семействата на скиталците са уязвими в степта, дори и да се движеха нощем. Както братята навремето бяха устроили засада на двамата пастири, така и те самите можеха да бъдат нападнати заради овцете и козите или заради понитата, които яздеха. Хаджиун не се съмняваше, че Хазар ще се представи повече от добре, но срещу двама или трима воини, излезли да плячкосват, резултатът можеше да бъде само един.

Хаджиун въздъхна, отвратен от начина, по който светът се бе обърнал срещу тях. Когато Темуджин беше тук, животът им не беше изпълнен с непрекъснат страх от всеки непознат. Присъствието на брат му го караше да се чувства някак по-висок и да си спомня времето, когато Есугей беше жив. Сега Хаджиун се страхуваше за всички и докато дните минаваха, въображението му започна да рисува какви ли не ужасни кървави картини.

Трудно му беше да бъде сам. Когато Хулун поведе последните си три деца на запад, Хаджиун изпита необичайно чувство. Като малък той бе стоял много нощи на стража, наблизо винаги имаше някой възрастен воин, който го следеше да не заспи. Дори онези дълги часове не го бяха подготвили за ужасната самота в пустата степ. Знаеше, че е възможно никога вече да не види семейството си, майка си или Темуджин. Тревното море беше невъобразимо грамадно. Ако те бяха мъртви, може би дори нямаше да намери костите им.

След първите няколко дни откри, че да говори сам на себе си, докато оглежда далечните хълмове, му действа утешително. Просто имаше нужда да чуе нечий глас. Беше избрал поста си за наблюдение високо в дерето, недалеч от мястото, на което двамата с Темуджин бяха убили Бехтер. Още потреперваше, когато всяка сутрин минаваше оттам на път към наблюдателния пост. Казваше си, че духът на брат им не е вече тук, но познанията му в тази област бяха мъгляви. Хаджиун помнеше, че Чагатай му беше обяснявал нещо за душите. Едната яздеше ветровете високо горе; но нямаше ли и друга, която оставаше свързана със земята? Той минаваше спокойно оттам под лъчите на утринното слънце, но се връщаше по тъмно и лесно можеше да си представи, че Бехтер стои в сянката на дърветата, бял и смъртоносен. Потрепери при тази мисъл. Спомените му за Бехтер като че ли бяха замръзнали в онзи единствен момент, когато заби стрелата в гърба му. Станалото преди това бе мъгла, някакъв друг живот. Спомняше си ужаса, че Бехтер ще успее някак да измъкне стрелата и ще се обърне бесен към него. Светът се промени, когато големият му брат падна върху мокрите листа и Хаджиун се питаше дали сега не си плаща за онзи ден. Темуджин бе казал, че духовете ти дават съобразителност и сила, колкото да живееш, а после не проявяват интерес към теб. Но част от Хаджиун се боеше, че за всяка жестока постъпка трябва да се плати някаква цена. Вярно, тогава беше дете, но можеше и да откаже да последва Темуджин.

Засмя се тихо при тази идея. Никой от братята не можеше да откаже на Темуджин. У него имаше много повече от характера на баща му, отколкото си мислеше преди. Това ставаше все по-очевидно, особено след като Хаджиун видя как Темуджин се пазари и търгува със скиталци като стария Оргуз и жена му. Въпреки възрастта му всички го вземаха на сериозно и ако паднеше убит, Хаджиун щеше да го почете, като се опита да върви по същия път. Щеше да открие майка си и да й построи сигурно убежище на някое място с чиста вода и добро пасище. Може би дори щяха да намерят някое малко племе, склонно да приеме още едно семейство. Хулун можеше да се омъжи и отново щяха да заживеят на топло и сигурно.

Това беше мечта и той го знаеше, но прекарваше часове наред, въобразявайки си нещо, което доста приличаше на детството му сред герите на вълците и конните надпреварвания под блестящото слънце. По онова време не мислеше всеки ден за бъдещето. Сега му липсваха сигурността на миналия живот, установените правила и отъпканите пътеки под краката. Всичко това му липсваше на този висок хълм, брулен от вятъра, и Хаджиун отново усети горчива мъка по Темуджин. Раната на бедрото му продължаваше да го тормози. Хулун я беше зашила и Хаджиун разсеяно почеса шевовете, докато седеше и се вслушваше във вятъра.

Сигурен беше, че брат му не бе успял да избяга от преследвачите си. Спомняше си Толуй като злобен побойник, който обичаше да щипе и да се подиграва, когато възрастните не гледаха. При мисълта, че Темуджин е попаднал в ръцете му, Хаджиун сви юмруци в ръкавите на дела. На семейството на Есугей бе отреден тежък живот, но никой не можеше да каже, че не са се борили. Имаше моменти като този преди да се появи Толуй, в които наистина бяха започнали да се надяват на нормален живот. Сега всичко им беше отнето. Хаджиун чакаше, но вече не вярваше, че ще види Темуджин да се връща в дерето. Ако бащата-небе бе справедлив, щеше да накаже Елук и дружинниците му, но това също беше само мечта. На света нямаше справедливост, най-често преуспяваха злите хора. Уви дела около себе си, опита се да не изпада в отчаяние, но имаше моменти, в които мразеше диво като Темуджин. Ще има справедливост. Ще има отмъщение.

Привърши последното парченце месо и затършува в торбата за някой случайно останал залък. Бе уморен и изтръпнал от дългото седене. Студът, който изпитваше, не се дължеше само на вятъра. Някъде на запад Хулун сигурно беше в беда, а него го нямаше да я защити или да умре за нея. Дните се изнизваха един след друг и само инатът го задържаше на поста му.

 

 

Темуджин видя двама души на върха на високия хълм в далечината. Сърцето му трепна при мисълта, че това са Арслан и синът му, но за всеки случай опъна лъка си. Ако бяха нападатели, щеше да опече сърцата им на бавен огън. Раните нямаше да му попречат да използва лъка на Басан. Не бе в настроение да си играе игрички след всичко, което беше понесъл.

Раните го измъчваха, но той бе яздил пет дни от залез до залез, както беше заръчал и на Арслан. Дерето сред хълмовете беше много далеч от това пустинно място, но пък докато стигнеха дотам, щеше да разбере може ли да се довери на мъжете, които бяха напуснали Елук. Новият хан на вълците не беше достатъчно коварен, за да планира няколко стъпки напред, както би сторил Есугей. Темуджин заслони очи с ръка и видя, че двамата слизат по стръмния склон, наведени назад в седлата, за да пазят равновесие. Изсумтя, щом те скочиха от животните и продължиха към него пеша с вдигнати ръце. Посланието беше ясно и Темуджин вдигна лъка си в отговор. Това можеше да бъде единствено Арслан.

Пое в тръс към него, но продължаваше да държи лъка си в готовност. Арслан го беше спасил от ямата, но щеше да мине много време, преди Темуджин отново да се довери на някого. Спря и го изчака да измине последните няколко стъпки. Крачеше също като Есугей със сигурна походка в пролетната трева. Споменът събуди внезапна болка, но тя така и не стигна лицето на Темуджин.

— Знаех си, че ще им избягаш — каза Арслан и се усмихна спокойно. — Не те очаквах толкова скоро, но виждам, че си се сдобил с чудесна кобила.

— Подарък ми е от един мъж, който помни баща ми — сковано отвърна Темуджин. — Но я ми кажи, какво смяташ, че ще се случи тук?

Арслан примигна и се засмя.

— Мисля, че ще махнем на сина ми да дойде при нас, а после ще седнем и ще поделим храната си. Лагерът е наш, ти си гост и следователно получаваш правото на неприкосновеност.

Темуджин прочисти гърлото си. Беше неимоверно задължен на този човек и това го караше да се чувства неудобно.

— Защо ми помогна? — попита той.

Арслан вдигна поглед и забеляза избледнелите синини и скованата стойка на младежа върху седлото. Есугей би се гордял с такъв син, помисли си той.

— Положих клетва за вярност пред баща ти, Темуджин. Ти си неговият най-голям оцелял син.

Очите на Темуджин проблеснаха, когато се сети за Бехтер. Дали този мъж би се притекъл на помощ на по-големия му брат? Можеше само да се диви на обратите на съдбата.

— Но ти не ме познаваш — каза той.

Арслан замръзна на мястото си.

— Не те познавам. Помислих си дали да не остана настрана, докато гниеше в онази яма, но не съм такъв човек. Дори и да не познавах баща ти, пак щях да те измъкна оттам.

Темуджин се изчерви.

— Аз… съм ти много благодарен — каза той и извърна поглед към хълмовете.

— Няма да говорим за това — каза Арслан. — То е минало. Засега ще кажа едно — ти не ме познаваш, но ще научиш, че думата ми е желязо.

Темуджин го изгледа в очите, търсейки скрита подигравка. Но откри единствено сурово самообладание.

— Да, баща ти така казваше — продължи Арслан. — Това ме привлече към него, повярвах му. Ако ти си дори половината от онова, което бе той, синът ми и аз ще положим клетва пред теб и ще ти посветим живота си.

Темуджин усети спокойната сила на този мъж. Арслан не беше въоръжен, но докато разговаряха, кобилата бе отстъпила на три крачки от него. И тя като ездача си надуши стаения хищник. Запита се дали Арслан не се заблуждава, че Темуджин разполага с воини, които го очакват да се върне. Дали щеше да му остане верен, щом открие, че го чакат само неколцина мърляви братя, които се криеха по хълмовете. Изкушението да го подведе беше голямо, но Темуджин го потисна. Не можеше да лъже човека, който беше спасил живота му.

— Нямам племе и богатство, нямам нищо друго освен семейството си — каза той. — Не мога да предложа нищо нито на теб, нито на сина ти. Ако избереш да си тръгнеш, ще се върна сам при тях и ще продължавам да те благославям за помощта ти.

— Каза, че ти си земята и костите на хълмовете — тихо отвърна Арслан. — Говореше с думите на баща си. Ще те последвам.

— Тогава викни сина си — каза Темуджин, внезапно обхванат от раздразнение. Не искаше да се надява напразно, но пленът го бе променил. Вече не можеше да се задоволи само с това да оцелее. Погледна надолу към Арслан и си представи диря от огън и кръв през племената, която щеше да свърши в герите на вълците. Беше я виждал в най-мрачните дни на дъното на ямата. Докато мухите бръмчаха около него, въображението му пламтеше.

Джелме се приближи, Темуджин слезе от коня и закуцука към двамата мъже.

— Ако ме наречете хан, волята ви вече няма да бъде ваша — каза той, спомняйки си, че баща му бе казвал същите думи. — Коленичете.

Джелме и баща му се отпуснаха на коляно и Темуджин постави наранените си ръце върху главите им.

— Моля ви за сол, мляко, коне, гери и кръв.

— Твои са, хане мой — отвърнаха в хор двамата мъже.

— Тогава сме роднини и едно племе — изненада ги Темуджин. — Наричам ви мои братя и сме един народ.

Арслан и Джелме вдигнаха глави, поразени от тона му и от смисъла на неговите думи. Вятърът от планините се засили. Темуджин обърна глава в посоката, където се криеше семейството му. Знаеше, че ще намери племето си сред онези, които всички презират, сред скиталците и пастирите. Сред хора като убития от Толуй Оргуз. Те бяха малцина, но бяха калени в огън. Бяха прокудени и жадуваха същото, за което жадуваше и той — за племе и за възможност да отмъстят на света, който ги бе изоставил.

— Започна се — прошепна Темуджин. — Достатъчно се крих. Нека сега те се крият от мен.

 

 

Хаджиун видя яздещите на юг трима мъже, но не знаеше кои са. Внимателно проследи курса им и отстъпи назад в дерето с готов лък и колчан. Познаваше гънките на това място като пръстите на ръката си и се втурна по вътрешните склонове, прескачайки паднали дървета и стари дънери, докато не се задъха.

Зае позиция близо до мястото, откъдето конниците щяха да минат, и се скри добре в храсталаците. Усети убиеца в себе си и се приготви. Ако Толуй и Басан се бяха върнали с пленника си, щеше да рискува два изстрела на далечно разстояние и да се довери на уменията си. Беше тренирал за това и нито Хазар, нито Темуджин можеха да му съперничат с лъка. Зачака мълчаливо тропота на копита, готов да убива.

Те наближиха и сърцето на Хаджиун бясно заби, щом разпозна брат си. Видът на живия Темуджин беше достатъчен да повдигне помръкналия му в самотните дни дух. Стисна устни и се усети, че е промърморил името на брат си на глас. Прекалено дълго съм бил сам, помисли си той и се прицели в по-възрастния от двамата, които яздеха с Темуджин.

Поколеба се, зоркият му поглед регистрираше всяка подробност. Темуджин седеше изправен в седлото, не се виждаше да е вързан или юздите на коня му да са у някого от другите двама. Нима вярваха, че пленникът им няма да препусне при най-малкия шанс за свобода? Нещо не беше наред и Хаджиун хвана по-здраво лъка. Мощните мускули на раменете му започваха да треперят. Нямаше — не можеше — да им позволи да минат, но ако стреляше предупредително, щеше да изгуби шанса си да ги убие бързо. И двамата бяха въоръжени с лъкове, но те не бяха обтегнати. Не яздеха като хора, които се намират на враждебна територия. Хаджиун видя, че имат дълги мечове като онзи, който бе носил Есугей. Не разбираше нищо и докато се колебаеше, тримата се изравниха с позицията му сред дърветата.

Реши да рискува.

— Темуджин! — изрева Хаджиун, изправи се и опъна тетивата до ухото си.

Темуджин забеляза фигурата с периферното си зрение.

— Спри! Спри, Хаджиун! — извика той, вдигна ръце и замаха.

Двамата непознати изчезнаха за миг, по-бързи и от котки.

Скочиха от другата страна на понитата, за да ги използват като щит срещу нападателя. Хаджиун издиша с облекчение, когато Темуджин му кимна и се спеши с ужасяваща непохватност.

Сърцето му прескочи при тази гледка. Вълците бяха ранили брат му, но той бе тук и в безопасност. Темуджин видимо куцаше, докато тичаха един към друг. Хаджиун го прегърна, неспособен да сдържа чувствата си. Всичко щеше да бъде наред.

— Не знаех дали сте приятели или врагове — задъхано каза Хаджиун.

Темуджин кимна и го потупа успокоително по врата.

— Дружинници са, братко — каза той. — Арслан и Джелме, те ме измъкнаха от плена. Пратени са при нас от духа на баща ни.

Хаджиун се обърна към приближаващите мъже.

— Тогава сте добре дошли в лагера ми — каза той. — Имам две патици, ако сте гладни. А сега искам да чуя историята.

Темуджин кимна и Хаджиун осъзна, че не се бе усмихвал, откакто го видя за първи път. Брат му се беше променил. Беше станал по-мрачен от тежестта на преживяното.

— Ще нощуваме тук — потвърди Темуджин. — Но къде са майка ни и останалите?

— Поеха на запад. Останах да чакам в случай, че успееш да се върнеш. Аз… почти се готвех да тръгвам. Бях изгубил надежда, че ще те видя отново.

Темуджин изсумтя.

— Никога не губи вяра в мен, малки братко. Думата ми е желязо и винаги ще се връщам у дома.

Хаджиун изненадан откри, че очите му се насълзяват. Примигна, смутен от присъствието на непознатите. Дълго беше живял сам и напълно беше забравил студената маска. Помъчи се да овладее чувствата си.

— Елате. Ще запаля огън и ще приготвя месото — каза той.

Темуджин кимна.

— Както кажеш. Утре потегляме по зазоряване. Искам да настигна майка ни.

Тримата последваха Хаджиун до лагера — влажно място, което не заслужаваше да се нарича така. Хаджиун се засуети да запали огън сред старата пепел на огнището. Ръцете му внезапно бяха станали странно несръчни.

— На половин ден път на запад има едно скитащо семейство — каза той, докато се занимаваше с кремъка и стоманата. — Трима мъже и две жени. Минаха оттук вчера вечерта.

Забеляза, че Темуджин го гледа с интерес и разбра погрешно блясъка в очите му.

— Можем да ги избегнем, ако потеглим на юг и продължим през черните хълмове — каза той и изсумтя доволно, когато пламъците обхванаха сухата прахан.

Темуджин се загледа в малкия огън.

— Не искам да ги избягвам, братко. Може и да не го знаят, но те са също толкова моя кръв, колкото и ти самият.

Хаджиун спря да се суети и остана клекнал.

— Не разбирам — каза той и видя, че Арслан и Джелме се споглеждат. — Какво общо имаме ние с някакви си скиталци?

— Те са великото племе — отвърна Темуджин, сякаш говореше сам на себе си. Гласът му беше толкова тих, че Хаджиун трябваше да напрегне слух. — Ще им дам отново род. Ще ги събера, ще ги каля и ще ги изпратя срещу онези, които убиха баща ни. Ще изпиша името на Есугей с татарска кръв, а когато станем силни, ще се върна от север и ще пръсна вълците по снега.

Хаджиун потрепери. Може би си въобразяваше, но като че ли чу тракането на стари кости във вятъра.