Кон Игълдън
Степният вълк (21)

20.

Хазар чакаше в дълбокия сняг. Лицето му бе измръзнало, въпреки че беше покрито с овча мас. Нямаше начин да не изпитва самосъжаление. Братята му бяха забравили, че днес беше шестнадесетият му рожден ден. Импулсивно изплези език да улови няколко снежинки. Стоеше тук от много време, беше уморен и отегчен. Питаше се разсеяно дали няма да си намери жена в татарския лагер, който се намираше на стотина крачки нататък по бялата земя. Вятърът бе силен и облаците се носеха бързо в небето, подгонени като кози пред буря. Сравнението му хареса и си го повтори. Искаше да го запомни и да го каже на Хулун, когато се върнат от набега. Замисли се дали да не отпие от айрага, за да се стопли, но си спомни думите на Арслан и се въздържа. Воинът му беше отсипал съвсем малко от скъпоценната течност във втория кожен мях.

— Не искам да се напиваш — строго му беше казал Арслан. — Ако татарите стигнат до теб, ще се нуждаем от сигурна ръка и точно око.

Харесваше бащата и сина, които бе довел Темуджин, особено първия. Понякога Арслан му напомняше за баща му.

Далечно движение го отвлече от блуждаещите му мисли. Трудно му беше да се концентрира върху задачата си, струваше му се, че бавно и сигурно замръзва. Реши да изпие айрага, вместо да се вцепени съвсем. Движенията му бяха бавни, за да не събори снега, който се бе натрупал върху дела и одеялото му.

Течността опари венците му, но той я преглътна бързо и усети как топлината се разлива в гърдите и дробовете му. Тя му помогна срещу студа, а в лагера на татарите вече определено се забелязваше раздвижване. Хазар лежеше на запад от тях, невидим под снежното си покривало. Виждаше тичащи фигури, а когато вятърът утихна, чу и викове. Кимна. Темуджин беше нападнал. Сега щяха да разберат дали наистина групата им е малка, или има засада, както смяташе Арслан. Татарите проливаха кръв заради малкия отряд, нахлул от север в земите им. Това помагаше на Темуджин да набира воини от скитащите семейства, като приемаше техните жени и деца под своя закрила и се отнасяше почтено с тях. Татарите му помагаха да си изгради племе в ледената пустош.

Хазар чу глухите звуци на излитащи стрели. От това разстояние не можеше да определи дали са пуснати от татарски лъкове, но това нямаше значение. Темуджин му бе казал да лежи на това място с бялото покривало над себе си и той правеше точно това. Чуваше лая на кучетата и се надяваше някой да ги убие, преди да дойде Темуджин. Брат му се страхуваше от тези животни, а нямаше да е добре да показва слабост пред новите воини, някои от които все още бяха предпазливи и недоверчиви.

Усмихна се. Темуджин предпочиташе да набира воини с жени и деца. Те не можеха да го предадат, докато близките им бяха в лагера на Хулун. Подобна заплаха никога не бе имало и може би единствен Хазар си беше помислял за нея. Обаче знаеше, че брат му е достатъчно умен. По-умен от всички.

Присви очи и пулсът му внезапно се ускори при вида на двете фигури, втурнали се навън от лагера. Разпозна Темуджин и Джелме и видя, че спринтират с готови за стрелба лъкове. Шестима татари в кожи и украсени дрехи ги преследваха с викове и оголени жълти зъби.

Хазар не се поколеба. Брат му и Джелме прелетяха край него, без да го погледнат. Изчака с още един удар на сърцето приближаването на татарските воини, надигна се от снега като някакъв отмъстителен демон и опъна тетивата до ухото си. Двете стрели убиха двама и те рухнаха по очи в снега. Объркани и изпаднали в паника, останалите се заковаха на местата си. В следващия миг можеха да се втурнат към Хазар и да го разкъсат, но Темуджин и Джелме не го бяха изоставили. Щом чуха лъка му, двамата се обърнаха, отпуснаха се на коляно и забиха стрели в снега пред себе си, за да ги вземат по-лесно. Удариха останалите татари и Хазар имаше време за един последен изстрел, улучвайки бледото гърло на най-близкия противник. Татаринът сграбчи стрелата и почти я извади, преди да падне неподвижен в снега. Хазар потрепери, докато мъжът умираше. Татарите носеха делове като собствените му хора, но мъжете от севера бяха белокожи и странни и сякаш не усещаха болка. Въпреки това умираха леко като овце и кози.

Темуджин и Джелме извадиха стрелите си от труповете, като ги изрязваха с бързи движения на ножовете. Това беше мръсна работа и лицето на Темуджин бе цялото в кръв, когато подаде на Хазар няколко стрели, мокри и червени от върха до перата. Без да каже нито дума, той потупа Хазар по рамото и заедно с Джелме затича присвит обратно към татарския лагер. Бясно туптящото сърце на Хазар започна да се успокоява. Той подреди в спретната редица окървавените стрели в случай, че му се наложи да убива отново. Много грижливо уви намазан с мас парцал около тетивата, за да я запази натегната и суха, после отново зае позиция. Студът отново започна да се просмуква в костите му, падащият сняг пак започна да се трупа отгоре му и му се прииска да имаше още малко айраг.

 

 

— Не е засада, Арслан! — извика Темуджин през татарския лагер.

Майсторът ковач сви рамене и кимна. Това означаваше само, че този път не са устроили засада. Беше възразил срещу прекалено честите им набези в земите на татарите. Ако Темуджин се възползваше от всяка възможност, която му предоставяха, много лесно можеше да попадне в капан.

Арслан гледаше как младият хан крачи сред герите на мъртвите мъже. Жените бяха започнали да вият и Темуджин се ухили, щом чу плача им. Той означаваше победа. Арслан никога не беше срещал по-безпощаден човек от сина на Есугей.

Погледна нагоре към тихо падащите снежинки, които кацаха в косата и миглите му. Беше преживял четиридесет зими и бе станал баща на трима синове, двама мъртви и един жив. Ако беше сам, щеше да изживее последните години от живота си далеч от племената, може би някъде високо в планините, където оцеляваха само най-коравите. С Джелме обаче можеше да мисли единствено като баща. Знаеше, че един млад мъж се нуждае от компанията на връстници и от възможност да си намери жена и да създаде свои деца.

Студът го пронизваше през плътния дел, който бе взел от тялото на един убит татарин. Не беше очаквал, че ще държи тигър за опашката. Тревожеше се, виждаше, че Джелме боготвори Темуджин, макар ханът да беше едва осемнадесетгодишен. Помисли си кисело, че въпреки младостта си той сякаш бе кален от много години и битки. Не можеше да намери недостатъци у синовете на Есугей — те определено бяха смели, а Темуджин не беше изгубил нито един човек при нападенията си. Въздъхна мислено и се запита колко ли още ще продължи този късмет.

— Ще измръзнеш до смърт, ако стоиш като истукан, ковачо — разнесе се нечий глас зад него.

Обърна се и видя неподвижната фигура на Хаджиун. Братът на Темуджин таеше в себе си тиха енергия. Наистина можеше да се движи безшумно, призна Арслан. Беше го виждал как стреля и изобщо не се съмняваше, че когато бяха стигнали до дерето между хълмовете, момчето щеше да ги свали от прикритието си. У цялото семейство имаше нещо особено и Арслан знаеше, че ги очаква или слава, или ранна смърт. Осъзна, че и в двата случая Джелме щеше да бъде с тях.

— Не усещам студа — излъга Арслан и се усмихна насила.

Хаджиун не беше привързан към него като Хазар, но естествената му резервираност бавно се стопяваше. Арслан бе виждал същата хладина у много от новодошлите в лагера на Темуджин. Идваха, защото Темуджин ги приемаше, но старите навици се пречупваха трудно у хора, които бяха живели толкова дълго без племе. Зимите бяха прекалено жестоки, не беше възможно да се доверяваш лесно и да оцелееш.

Темуджин избираше другарите си за нападенията наистина много внимателно. Някои се нуждаеха от непрекъснато окуражаване и Темуджин ги оставяше на Хазар с неговия буен нрав и чувство за хумор. Други се отърсваха от колебанията си чак когато видеха, че Темуджин рискува живота си редом с тях. При всяко нападение се убеждаваха, че той е напълно лишен от страх и е способен да тръгне срещу извадени мечове щом знае, че не е самичък. Досега всички го следваха. Арслан се надяваше това да продължи.

— Ще напада ли отново? — внезапно попита Арслан. — Татарите няма да оставят нещата така още дълго.

Хаджиун сви рамене.

— Първо ще разузнаем лагера. През зимата те са непохватни и бавни. Темуджин казва, че можем да караме така месеци наред.

— Но ти не си на това мнение, нали? — каза Арслан. — Ще ни излъжат с някоя тлъста примамка, а във всеки гер ще ни чакат скрити мъже. Не си ли съгласен? Рано или късно ще попаднем в капан.

За негово изумление, Хаджиун се ухили при думите му.

— Те са просто татари. Мисля, че можем да се справим с тях, колкото и много да са.

— Може и да са хиляди, ако ги провокираме през цялата зима — каза Арслан. — Снегът скоро ще започне да се топи и може да съберат цяла армия.

— Надявам се — отвърна Хаджиун. — Темуджин смята, че това е единственият начин да накара племената да се обединят. Казва, че се нуждаем от враг, който да заплашва земята ни. Вярвам му.

Хаджиун потупа Арслан по рамото, сякаш да го утеши, и се отдалечи в снега. Абсолютно слисан, ковачът преглътна това. Оказваше се, че не е хванал тигъра за опашката. Държеше го за ушите и бе пъхнал главата си в устата му.

Някаква фигура закрачи в снега към него и Арслан чу единствения глас, който обичаше.

— Татко! Ще замръзнеш — каза Джелме и спря.

Арслан въздъхна.

— Да, вече ми казаха същото. Не съм толкова стар, колкото явно си мислите.

Гледаше сина си, пружиниращата му походка. Джелме бе опиянен от победата и очите му блестяха. Сърцето на Арслан се изпълни с радост при вида му, а младежът едва се сдържаше на едно място. Скоро Темуджин отново щеше да събере военния съвет и да замисли следващото нападение срещу племето, убило баща му. Всеки следващ удар беше по-дързък и труден от предишния, а нощите често минаваха в пиршества сред заловени жени извън основния лагер. На сутринта всичко беше различно, но Арслан не можеше да се сърди на сина си, че предпочита компанията на новите си приятели. Темуджин уважаваше уменията му с лъка и меча. Арслан беше обучил добре сина си.

— Ранен ли си? — попита той.

Джелме се усмихна, оголвайки малките си бели зъби.

— Нямам нито една драскотина. Убих трима татари с лък и един с меч. Използвах високия удар, който ми показа.

Извърши автоматично движението и Арслан кимна одобрително.

— Ударът е добър, ако противникът ти не пази добре равновесие — отвърна той с надеждата, че синът му ще долови гордостта му. Не можеше да я изрази с думи. — Спомням си, че съм ти го показвал — неубедително продължи Арслан. Искаше му се да намери повече думи, но разстоянието помежду им сякаш се увеличаваше, а той не знаеше как да го преодолее.

Джелме пристъпи и посегна да хване баща си за ръката. Арслан реши, че синът му е възприел навика за физически контакт от Темуджин. За хората от поколението на ковача това бе нарушение на личното пространство и той едва овладяваше подтика си да отблъсне ръката. Това обаче не се отнасяше за сина му. Обичаше го прекалено много, за да го отблъсква.

— Искаш ли да остана с теб? — попита Джелме.

Арслан изсумтя с едва сдържан смях, обагрен с малко тъга. Болеше го, че тези младоци бяха толкова арогантни, но със семействата на скиталците те бяха израснали като шайка разбойници, които никога не поставяха под въпрос авторитета на водача си. Арслан беше свидетел на доверието помежду им и умърлушен се питаше дали няма да види сина си убит, преди самият той да умре.

— Ще обиколя лагера, за да съм сигурен, че някоя изненада няма да развали съня ми довечера — каза той. — Ти върви.

Насили се да се усмихне, Джелме се разсмя, а възбудата отново бликна на лицето му. Затича се между белите гери към мястото, където другите гуляеха. Татарите бяха далеч от основното си племе, помисли си Арслан. Знаеше добре, че те бяха излезли да търсят точно онези, които ги бяха смазали така безмилостно. Мълвата щеше да стигне до местните ханове и те щяха да реагират, независимо какво мислеше Темуджин. Не можеха да не отговарят на набезите. Големите градове на Дзин на изток щяха да пратят шпиони и да потърсят слабите места на враговете си.

Докато обикаляше лагера, видя още двама мъже да правят същото и отново коригира мнението си за Темуджин. Младият воин не обичаше да моли за помощ, но слушаше. Това трябваше да се запомни.

Докато си проправяше път през все по-дълбокия сняг, Арслан чу тихо хлипане от дърветата край татарските гери. Изтегли абсолютно безшумно меча си и застана неподвижно като статуя. Това можеше да е капан, но не му се вярваше. Жените в лагера или оставаха в герите, или се криеха в покрайнините. В лятна нощ биха могли да изчакат нападателите да си тръгнат, преди да поемат обратно към сънародниците си, но през зимата това беше невъзможно.

Той нямаше да доживее до четиридесет години, ако не беше развил благоразумна предпазливост. Затова мечът му бе все още изваден, когато видя младата жена, която беше на половината от годините му. С доволна усмивка прибра оръжието и й помогна да се изправи. Тя го зяпна и Арслан се засмя гърлено.

— Някой ще трябва да те стопли под завивките през нощта, момиче. Май ще е по-добре да дойдеш с мен, отколкото с някой от младоците. Най-малкото, защото мъжете на моята възраст не са така енергични.

За негово огромно удоволствие, младата жена се разкиска. Явно все още не приличаше на ходещ мъртвец. Напомни си да скрие добре ножовете, ако иска да поспи. Не един мъж бе намирал смъртта си от ръцете на заловена хубавица.

Тя хвана ръката му и той я метна през рамо, като я потупваше по задника, докато вървеше през лагера. Започна да си тананика, когато намери гер с печка и топло легло и се скри от тихо падащия сняг.

 

 

Темуджин чу броя на мъртвите и сви доволно юмрук. Труповете на татарите бяха прекалено много за една ловна дружина, особено в средата на зимата. Хаджиун смяташе, че са излезли да направят някой удар, също като тях.

— Ще вземем понитата им — каза Темуджин на другарите си. Айрагът се въртеше от ръка на ръка и настроението бе приповдигнато. Не след дълго щяха да се напият, да запеят и да се огледат за жени, макар че щастието едва ли щеше да им се усмихне в опустелия лагер. Темуджин с разочарование бе открил, че повечето жени бяха дърти вещици, взети, за да готвят и кърпят, а не да задоволяват страсти. Той трябваше да намери жени за Хазар и Хаджиун, а като хан, искаше да бъде заобиколен от колкото може повече верни семейства.

Разпитаха стариците за мъжете им, но те твърдяха, че не знаят нищо. Темуджин наблюдаваше съсухрената жена, която бъркаше ястието от овнешко месо в гера, който си беше избрал. Може би трябваше да накара някой да опита храната преди него, помисли си той и се усмихна развеселено.

— Имаш ли всичко необходимо, стара майко? — каза той.

Жената погледна към него и се изплю внимателно на пода. Темуджин се разсмя на глас. Една от големите истини на живота бе, че и най-яростният човек можеше, да бъде сплашен. Никой обаче не можеше да подплаши разгневена жена. Наистина трябваше да я накара първа да опита храната. Огледа доволен другарите си.

— Ако снегът не е покрил един-двама, имаме двадесет и седем убити, в това число и простреляната от Хаджиун старица — каза той.

— Идваше с нож към мен — отвърна жегнатият Хаджиун. — Ако я беше видял, и ти щеше да я убиеш.

— Е, тогава да благодарим на духовете, че си се отървал жив — с безизразно лице каза Темуджин.

Хаджиун завъртя очи и някои се разсмяха. Тук бяха Джелме с прясно навалял сняг по раменете и тримата братя, които се бяха присъединили към групата само преди месец. Бяха още зелени, но Темуджин ги избра да стоят до него в първите хаотични моменти на битката. Хаджиун погледна към брат си. Едва забележимото кимане на Темуджин му беше достатъчно да ги прегърне като свои роднини. Не ги прие привидно, те се бяха доказали. Тримата братя грейнаха в усмивки, наслаждавайки се на първата си победа. Айрагът се грееше на печката и всеки гълташе колкото можеше, за да прогони студа, преди яхнията да върне силата им. Всички си бяха заслужили угощението и настроението бе весело.

Темуджин се обърна към най-стария от тях — дребен, бърз мъж с много тъмна кожа и рошава коса. Навремето той бил в племето на кераитите, но след една разправия със сина на хана избягал с братята си, преди да се стигне до кръвопролитие. Темуджин беше приел и тримата.

— Бату? Май е време да приберем брат ми Хазар на топло. Тази нощ няма да има изненади.

Докато Бату ставаше, Темуджин се обърна към Джелме:

— Предполагам, че баща ти обикаля лагера?

Джелме кимна, окуражен от усмивката му.

— Не бих могъл да очаквам друго — каза Темуджин. — Старателен човек. Най-добрият от всички ни.

Поласкан, Джелме бавно кимна. Темуджин даде знак на старицата да поднесе яденето. Жената явно се канеше да откаже, но здравият й разум надделя и тя му даде голяма порция от димящата бърканица.

— Благодаря, стара майко — каза Темуджин и напълни уста. — Много е добро. Никога не съм опитвал по-вкусно нещо от храната на друг мъж, и то в собствения му гер. А ако прекрасната му жена и дъщери бяха тук, за да ме забавляват, не бих могъл да искам повече.

Другарите му се разсмяха и се нахвърлиха като животни върху храната. Някои бяха забравили всякакви обноски в годините на скиталчество, но Темуджин одобряваше тази диващина. На такива хора не би им хрумнало да поставят под въпрос решенията му. Заповядаше ли им да убиват, щяха да убиват, докато ръцете им не потънат до лактите в кръв, независимо кой се е изпречил на пътя им. Беше ги събрал, когато отведе семейството си на север. Най-дивите живееха съвсем сами, един-двама малко се различаваха от побеснели кучета и не можеше да им се има доверие. Тях ги беше убил бързо с първия меч, който Арслан бе изковал за него.

Докато ядеше, Темуджин се замисли за месеците, откакто се бе върнал при семейството си. Тогава не бе и сънувал, че тези хора имат толкова силна нужда да бъдат приети отново. Но не всичко бе минало гладко. Едно семейство се бе присъединило само за да отмъкне през нощта каквото можа да докопа. Двамата с Хаджиун ги проследиха и се върнаха в лагера с парчета от телата им, за да ги хвърлят на дивите животни пред всички. За всеки, който се съгласеше да тръгне след него, нямаше връщане назад. Като се има предвид какви хора приемаше, Темуджин не можеше нито за миг да покаже слабост. Инак щяха да го разкъсат.

Хазар се върна с Бату, като духаше в дланите си, за да ги стопли. Нарочно се отърси близо до Темуджин и Хаджиун. Двамата изругаха и се отдръпнаха от хвърчащия във всички посоки сняг.

— Пак ме забрави, нали? — обвинително попита Хазар.

Темуджин поклати глава.

— Не съм! Оставих те като тайно подкрепление срещу някоя неочаквана атака.

Хазар изгледа кръвнишки братята си и се обърна да вземе паницата си.

Темуджин се наведе към Хаджиун и прошепна високо, за да го чуят всички:

— Наистина бях забравил, че е там.

— Така си и знаех! — изрева Хазар. — Бях измръзнал направо до смърт, но през цялото време си повтарях: Темуджин няма да те остави, Хазар. Ей сега ще се появи и ще ти викне да се прибираш на топло.

Останалите го гледаха развеселено как бърка в гащите си и тършува.

— Май едната ми топка е замръзнала — скръбно изрече той. — Възможно ли е? Напипвам там само лед.

Темуджин така се разсмя, че едва не обърна чинията си.

— Справи се много добре, братко. Не бих поставил на онова място някого, на когото не бих могъл да се доверя.

Разказа на останалите за атаката на татарите, която отбиха с Хазар и Джелме. Айрагът сгорещи кръвта им. Останалите също заразправяха истории. Някои говореха весело, а други с мрачен и суров тон, който върна зимата в топлия гер. Малко по малко започнаха да споделят един с друг и преживелиците си. Като малък Бату не се беше упражнявал в стрелба, както синовете на Есугей, но за сметка на това бе светкавично бърз с ножа и твърдеше, че никоя стрела не би могла да го улучи, ако я види да лети към него. Джелме не отстъпваше на баща си с меча и лъка и беше толкова уверен в себе си, че Темуджин често го посочваше като свой заместник. На Джелме можеше да се разчита. Темуджин благодари на духовете за бащата, за сина и за всички, които дойдоха след тях.

Случваше му се да сънува, че отново е във вонящата яма и чака да бъде убит. Понякога беше цял, с непокътнато тяло. Друг път бе покрит с белези или с кървящи рани. Именно тогава му бе хрумнала една странна мисъл, която още гореше в него. В степта имаше само едно племе. Независимо дали се наричаха вълци, олхунути или дори безродни скиталци, всички говореха общ език и бяха кръвно свързани помежду си. Но той знаеше, че е по-лесно да завърже с въже вечерната мъгла, отколкото да обедини племената след хилядолетна вражда. Беше положил началото, но работата тепърва предстоеше.

— Е, какво ще правим, когато приключим с броенето на новите коне и гери? — попита Хаджиун и прекъсна мислите му. Останалите спряха да ядат, очаквайки отговора.

— Мисля, че Джелме ще се справи и сам със следващия набег — каза Темуджин.

Синът на Арслан вдигна глава над чинията си и го зяпна с отворена уста.

— Искам ти да бъдеш чукът — каза му Темуджин. — Не рискувай живота на хората, но ако намериш някоя малка група, искам да я смажеш в памет на баща ми. Те не се наши сънародници. Не са монголи като нас. Нека татарите да треперят, докато ние се множим.

— Нещо друго ли си намислил? — попита с усмивка Хаджиун. Познаваше брат си.

Темуджин кимна.

— Време е да се върна при олхунутите и да си поискам жената. Ти имаш нужда от добра жена. Хазар твърди, че му трябва лоша. Всички искаме деца, които да продължат рода ни. Сега вече няма да ни се присмеят, когато препуснем сред тях. Няма да ме има няколко месеца, Джелме — обърна се Темуджин към сина на Арслан. Жълтите му очи не мигаха и Джелме не успя да издържи дълго на погледа му. — Ще се върна с подкрепления, вече зная къде да ги намеря. Докато ме няма, ти имаш грижата татарите да потънат в кръв и да се страхуват от пролетта.

Джелме се пресегна и двамата се хванаха за ръце, за да сключат съглашението.

— Ще бъда кошмар за тях — каза Джелме.

 

 

Темуджин стоеше в мрака до гера, който си беше избрал Арслан, и слушаше разнасящите се отвътре звуци, развеселен, че ковачът най-сетне ще свали натрупалото се напрежение. Никога не беше срещал толкова всеотдаен човек, с когото да бъде рамо до рамо в битка — разбира се, с изключение на собствения му баща. Може би защото и Арслан беше от поколението на Есугей, Темуджин го уважаваше, без да се перчи или да се доказва с всяка дума и жест. Поколеба се, преди да прекъсне заниманията му, но вече бе взел решение. На сутринта смяташе да поеме на юг и искаше да е сигурен, че Арслан ще бъде с него.

Не беше лесно да го помоли. Всички виждаха как Арслан гледа сина си всеки път, когато във въздуха летяха стрели. Да остави Джелме в студения север, щеше да бъде проверка на верността му, но Темуджин не вярваше, че Арслан ще му измени. В края на краищата, думата му беше желязо. Вдигна ръка да почука на ниската врата, но размисли. Нека ковачът изживее своя момент на мир и удоволствие. Сутринта щяха да поемат обратно на юг. Усети как при мисълта за степите от детството му горчивината се надига у него като масло във вода. Земята помнеше.