Кон Игълдън
Степният вълк (16)

15.

Тримата воини влязоха предпазливо в лагера, като гледаха струйката дим, която все още излизаше от единия гер. Чуваха блеенето на козите и овцете, но иначе сутринта бе странно тиха. Усещаха върху себе си само натиска на невидими очи.

Малките гери и паянтовата кошара се намираха до един поток в подножието на горист хълм. Толуй видя, че бягащите фигури изчезват сред дърветата, и се спеши, за да използва тялото на понито си като прикритие срещу евентуална засада или заблудена стрела. Под деловете си Басан и Унеген носеха кожени доспехи като неговите — броня, която пазеше гърдите им и им даваше предимство дори при пряко нападение.

Ръцете на Толуй бяха скрити зад шията на коня, докато даваше знак на останалите. Един от тях трябваше да провери герите, преди да продължат нататък в противен случай рискуваха да бъдат ударени в гръб. Басан кимна, поведе кобилата си към сянката на гера и я използва за прикритие, когато се пъхна вътре. Толуй и Унеген го изчакаха да претърси, като оглеждаха линията на дърветата. Виждаха гъстите купища бодливи храсти между стволовете, заради които преследването трябваше да стане пешком. Районът бе подготвен от хора, които явно очакваха нападение и бяха направили добър избор. За да стигнат дърветата, дружинниците трябваше да изминат тридесет крачки открита земя, а ако синовете на Есугей ги чакаха с лъкове, това щеше да се окаже мъчно и кърваво начинание.

Толуй се намръщи, обмисляйки положението. Вече не се съмняваше, че избягалите бяха изоставените от племето синове. Малкото скитащи семейства по степите не биха се подготвили за битка по такъв начин. Опъна лъка си опипом, без да сваля очи от тъмните храсталаци, в които можеше да се скрие цяла армия. Знаеше, че може да си тръгне и да се върне с достатъчно хора, за да се добере до тях, но Елук не бе виждал стената от тръни и щеше да си помисли, че на Толуй просто не му е стискало. Не искаше ханът да мисли така за него и се подготви за бой. От дълбоко и бавно дишането му стана плитко и забързано, пулсът му се ускори и го зареди със сила. Басан излезе от втория гер, клатейки глава.

Толуй стисна юмрук и рязко изпъна три пръста. Басан и Унеген кимнаха, за да покажат, че са го разбрали. Приготвиха лъковете си и зачакаха да ги поведе. Толуй се чувстваше силен и знаеше, че само най-мощният удар със стрела е в състояние да пробие кожената му броня. Вдигна юмрук, тримата мъже се затичаха едновременно и се разделиха веднага щом стигнаха откритото пространство.

Толуй дишаше тежко, тичаше и се оглеждаше за най-малкото движение. Видя проблясване отстрани, претърколи се като борец и се изправи в мига, в който нещо избръмча над главата му. Другите двама рязко се отклониха, когато наближиха откритото, но Толуй вече беше видял, че през дърветата няма път. Всяка пролука между стволовете бе запълнена от огромни купища завързани тръни. Явно синовете на Есугей ги бяха издърпали след себе си и Толуй изведнъж се поколеба, а сърцето му бясно заби от притеснение, че е на открито.

Преди да вземе решение, една стрела се заби в гърдите му и той се олюля. Болката беше ужасна, но той не й обърна внимание, надявайки се, че бронята не е позволила на острието да се забие дълбоко. Осъзна, че лъковете им бяха добри.

Тримата вълци спряха на възможно най-лошото място, изправени пред барикадите от тръни. Но те бяха опитни стрелци, способни да свалят летяща птица, така че ситуацията не беше толкова лоша, колкото смяташе Толуй. За да стрелят, противниците им трябваше да се покажат, пък било и само за момент. Ако го стореха, някой от дружинниците щеше да прати стрелата си толкова бързо, че да не могат да я избегнат.

Синовете на Есугей явно разбраха слабостта на тактиката си. Сред дърветата се спусна напрегната тишина. Всички птици бяха отлетели при внезапното втурване на воините и единственият звук бе от учестеното дишане на уплашени за живота си мъже, които бавно идват на себе си.

Толуй направи две бавни крачки вдясно, като поставяше единия си крак пред другия в съвършено равновесие. Басан и Унеген се разделиха вляво от него. Сетивата им бяха напрегнати, те стояха и се оглеждаха, готови да убият или да бъдат убити. Лесно беше да си представят как стрелата разкъсва плътта им, но Толуй откри, че се наслаждава на чувството за опасност. Държеше главата си високо и внезапен импулс го накара да викне към скрития неприятел:

— Аз съм Толуй от вълците! — Силният му глас се понесе над откритото пространство. — Дружинник на Елук, който някога бе дружинник на Есугей. — Пое дълбоко дъх. — Не е нужно да се бием. Ако ни приемете като гости, ще се върнем при герите и ще ви предам посланието си.

Зачака отговор, но не му се вярваше, че биха се хванали толкова лесно. С периферното си зрение забеляза как Басан леко пристъпва от крак на крак, издавайки безпокойството си.

— Не можем да стоим тук цял ден — промърмори той.

Очите им не преставаха да шарят, докато Толуй изсъска отговора си.

— Да не искаш да ги оставим да ни прогонят?

Басан остана неподвижен, като мърдаше единствено устните си.

— Вече знаем, че са живи, и трябва да съобщим това на хана. Може да заповяда нещо ново.

Толуй завъртя главата си в отговор, но това движение едва не го уби. Видя едно момче да става, опъвайки плавно тетивата. Светът изрева в ушите му и той запрати собствената си стрела в мига, в който залитна от втория удар, попаднал точно под гърлото му. Изстрелът беше прибързан, осъзна той през вълната от болка. Чу Унеген да стреля в храстите, изрева от гняв, изправи се и сложи нова стрела в тетивата.

Басан стреля слепешката към мястото, където бе забелязал някакво движение. Не чуха никакъв вик от болка и Толуй погледна наляво. Унеген лежеше на земята. Стрелата бе пробола гърлото му и стърчеше от другата страна. Унеген беше обелил очи и езикът му бе провиснал безжизнено от устата. Толуй изруга и яростно размаха извития си лък.

— Поискахте мъчителна смърт и ще си я получите! — изкрещя той. За миг си помисли дали да не побегне към понитата, но гордостта и яростта му го накараха да остане тук. Жадуваше да накаже онези, които се бяха осмелили да го нападнат. От дела му стърчаха стрели и той ги счупи с бързи движения.

— Мисля, че улучих единия — каза Басан.

Отново настана тишина, злокобно вещаеща нова размяна на стрели.

— Трябва да се върнем при конете — продължи Басан. — Да заобиколим тръните и да намерим чист район.

Толуй се озъби яростно. Стрелите се бяха забили в тялото му и го измъчваше пулсираща болка. Излая думите като заповед.

— Стой си на мястото — каза той, като оглеждаше дърветата. — И убивай всичко, което се движи.

 

 

Темуджин беше приклекнал зад бариерата от тръни, приготвена още преди месеци. Неговата стрела бе улучила Унеген в гърлото и това го изпълни с дивашко задоволство. Спомни си как Унеген бе дал бащиния му меч на Елук. Много пъти беше мечтал как си отмъщава. Възмездието беше сладко като див мед.

Бяха предвидили точно такава атака и въпреки това бяха потресени, когато видяха дружинниците в лагера. Темуджин беше подготвил бойното поле за натрапници, но не толкова смъртоносни като най-добрите воини на Елук. Гърдите му бяха изпълнени с гордост, че са повалили един от тях, но гордостта беше смесена със страхопочитание. Това бяха воините на собствения му баща, най-бързите и най-добрите от всички. Струваше му се едва ли не грях да убие някой от тях, пък бил той и Унеген. Но това нямаше да го спре да убие и останалите.

Помнеше Толуй като момче с предизвикателен поглед, не толкова глупаво, че да се изпречва на синовете на Есугей, но все пак едно от най-силните деца в лагера на вълците. Доколкото бе успял да го зърне зад стрелата, Толуй беше станал още по-силен и смел. Явно беше напреднал под властта на Елук.

Присви очи през малката пролука в тръните към двамата противници. Басан изглеждаше доста зле и Темуджин си спомни, че го бяха пратили при олхунутите да го прибере у дома. Знаеше ли Толуй това, когато го беше избирал? Вероятно не. По онова време светът бе различен и Толуй беше просто поредното мърляво буйно хлапе, което вечно правеше бели. Сега носеше бронята и дела на хански дружинник и Темуджин искаше да прекърши гордостта му.

Стоеше напълно неподвижно и обмисляше какво да прави. Колкото можеше по-бавно завъртя глава към мястото, където се намираше Хаджиун. Очакваше всеки момент движението да привлече зорките очи на Басан и през тръните да прелети стрела. По челото му се стичаше пот.

Видя брат си и примигна стреснато. Хаджиун гледаше към него и мълчаливо очакваше да бъде забелязан. Очите на момчето се бяха разширили от болка и шок и Темуджин видя стрелата, забита в бедрото му. Хаджиун стоеше като статуя с изпито и побеляло лице, гледаше към брат си и не смееше да помръдне. Въпреки самообладанието му, перата на стрелата леко трепереха. Сетивата на Темуджин бяха обтегнати до замайване, той долавяше слабото движение на листата. Побоя се, че Толуй ще го забележи и ще пусне втора стрела, смъртоносна. Не бе невъзможно дори да надуши кръвта при някой полъх на вятъра.

Дълго се гледаха един друг в безмълвно отчаяние. Не можеха да се измъкнат. Хазар беше скрит от погледа на Темуджин, но също се намираше в беда, независимо дали го знаеше.

Темуджин обърна безкрайно бавно глава, докато Толуй и Басан не се появиха пред очите му. Те също чакаха, макар че Толуй очевидно бе изпаднал в ярост. Той отчупи двете забити в гърдите му стрели. Вбесеният млад мъж сигурно щеше да зарадва Темуджин, ако изстрелът, който улучи Хаджиун, не бе провалил всичките им планове.

Съзнаваше, че това положение не може да продължи вечно. Имаше вероятност Толуй да се оттегли и да се върне с още хора. Ако го стореше, двамата с Хазар щяха да имат достатъчно време да скрият Хаджиун на сигурно място.

Стисна зъби, мъчейки се да вземе решение. Не вярваше, че Толуй ще подвие опашка и ще побегне към понитата, особено след като бе изгубил Унеген. Гордостта нямаше да му позволи. Ако заповядаше на Басан да тръгне напред, Темуджин и Хазар трябваше да рискуват и да стрелят отново, макар че бе почти невъзможно да улучат гърлото на защитен мъж, който тича напред с приведена глава. Знаеше, че трябва да действа преди Толуй да стигне до същото заключение и да реши да заобиколи и да стигне до тях от друга посока. Момчетата бяха запречили подхода към гората в района на лагера, но все пак имаше места, където сам човек би успял да си проправи път.

Прокле късмета си. От размяната на стрели бяха минали само няколко мига, но докато мислите му бясно препускаха, времето сякаш се беше разтеглило. Знаеше какво да направи, но се страхуваше. Затвори очи и призова цялата си воля. Един хан взема тежки решения. Той знаеше, че на негово място баща му вече щеше да е изиграл своя ход. Вниманието на Басан и Толуй трябваше да бъде отклонено, преди да открият Хаджиун и да го довършат.

Темуджин запълзя назад, без да изпуска от поглед нападателите. Виждаше, че разговарят, но не можеше да чуе думите им. Щом се отдалечи на десет или двадесет алда, използва прикритието на една бреза, изправи се на крака и извади нова стрела от колчана си. Вече не виждаше мъжете и трябваше да стреля по памет. Отправи молба към бащата-небе за няколко мига объркване, опъна лъка и запрати стрелата към мястото, където стоеше Толуй.

Толуй я чу в мига, когато тя профуча през листата, появявайки се от нищото. Собствената му стрела излетя, преди другата да го достигне, да направи дълбока и дълга драскотина по ръката му и да отскочи настрани. Извика от болка и изненада, видя тичащата през дърветата фигура и отново стреля с надеждата късметът да му се усмихне. Стрелата се изгуби в гъстите храсталаци на хълма и гневът на Толуй надви предпазливостта му.

— След него! — изкрещя той към Басан, който вече се движеше. Затичаха се заедно на изток покрай преградата, като се мъчеха да не изпускат бягащата фигура и същевременно търсеха път към гората.

Откриха пролука и Толуй се хвърли без колебание напред, а Басан остана да гледа в случай, че атаката е лъжлива. Толуй се покатери нагоре по склона и Басан се затича, за да го настигне. Видяха, че младият мъж носи лък и усетиха вълнението на лова. Бяха добре нахранени, силни и уверени, докато се носеха през шибащите клони. Прескочиха някакъв малък поток. Темуджин не спря да погледне назад, макар да забелязаха, че се насочва към най-гъстите храсталаци.

Толуй се задъха, а лицето на Басан пламна от катеренето, но двамата извадиха мечове и продължиха напред, без да обръщат внимание на трудностите.

 

 

Хаджиун вдигна поглед, когато сянката на Хазар падна върху лицето му. Пръстите му инстинктивно посегнаха към ножа, но видя кой е и се отпусна.

— Темуджин ни спечели малко време — каза той на брат си.

Хазар се взираше през листата към мъжете, които се катереха все по-нагоре и по-нагоре по хълма. Брезите и боровете стигаха само до половината на склона и те знаеха, че Темуджин ще се окаже на открито, преди да стигне до долината от другата страна, където имаше друга горичка. Не знаеха дали ще успее да се измъкне от преследвачите, но и двамата бяха потресени и изпитваха облекчение, че дружинниците на Елук ги бяха оставили.

— А сега какво? — попита Хазар.

Хаджиун опита да се съсредоточи въпреки болката. Нещо ядеше плътта на крака му. Слабостта прииждаше и се отдръпваше на пристъпи и той с мъка опитваше да остане в съзнание.

— А сега махаме тази стрела — каза той и трепна при мисълта.

Бяха виждали как се прави, когато мъжете се връщаха от трудни набези. Раната в крака му бе чиста, а кръвта почти беше спряла да тече. Въпреки това Хазар събра дебел наръч листа, нави ги на руло, пъхна ги в устата на брат си, хвана ствола на стрелата, отчупи го чисто и го изтегли. Очите на Хаджиун се разшириха. Противно на волята му от гърдите му се изтръгна нисък стон и Хазар запуши устата му с ръка, докато парчетата от стрелата не паднаха на земята. С бързи и премерени движения Хазар отряза ивици от пояса си и превърза крака.

— Облегни се на рамото ми — каза той и вдигна Хаджиун на крака. По-малкият му брат изплю листата, беше очевидно замаян, но Хазар продължаваше да го гледа в очакване да му каже какво да правят.

— Ще се върнат — каза Хаджиун, щом дойде на себе си. — Ще доведат и други. Ако сме бързи, можем да им отмъкнем понитата и да продължим към втория лагер.

Хазар остана до него и го качи върху понито на Толуй. Задържа Хаджиун за рамото и пъхна повода в ръцете му, преди да препуснат към мястото, където се криеше майка им с децата. Темуджин беше приготвил скривалището и Хазар благодари за предвидливостта на брат си. Воините на Елук ги бяха преследвали в сънищата им от години. Това беше накарало Темуджин отново и отново да премисля плановете, макар че една част от Хазар негодуваше от мисълта да се върнат при същото тъмно дере сред хълмовете, където бяха прекарали първите няколко нощи. Темуджин бе настоял да издигнат там малък гер, но не бяха предполагали, че толкова скоро ще имат нужда от него. Отново щяха да бъдат сами и преследвани.

Молеше се Темуджин да успее да избяга от преследвачите си. Когато се върнеше, той щеше да знае какво да прави. Мисълта, че Темуджин може и да не оцелее, го ужасяваше.

 

 

Темуджин тича, докато краката му не започнаха да се подгъват, а главата му да се олюлява с всяка следваща стъпка. Отначало имаше енергия да прескача и да се промушва през всяко изпречило се препятствие, но когато слюнката в устата му се превърна в горчива пяна и силите му се изчерпаха, можеше само да продължи слепешката напред през шибащите го клонки и тръни.

Най-лошата част бе прекосяването на върха на хълма, който беше гол като речен камък. Толуй и Басан бяха стреляли по него и Темуджин беше принуден почти да спре и да проследи с очи приближаващите стрели, за да може уморено да отскочи от пътя им. Бяха започнали да го настигат през обширното открито пространство, но изведнъж той се озова залитащ сред старите дървета и продължи нататък. Зрението му се бе замъглило и всеки дъх сякаш изгаряше гърлото му.

Изгуби лъка си — беше се закачил за един бодлив храст така здраво, че не можа да го измъкне. Изруга — трябваше да махне тетивата или дори да я скъса. Без оръжие нямаше никакъв шанс. Малкият нож нямаше да му помогне.

Не можеше да надбяга дружинниците. Оставаше му само да намери скривалище. Огледа се за подходящо място. Страхът го стисна за гърлото. Бърз поглед назад му показа неотклонно напредващите през дърветата мъже. Бяха свалили тетивите на лъковете си. Обхвана го отчаяние. Не беше предвидил дълго преследване, безсмислено бе да мечтае за скрити оръжия или ямите, в които бе ловил вълци през зимата. Тежкото му дишане премина в хриптене. То ставаше все по-силно и всяка глътка въздух бе вик на тялото му да спре. Не знаеше колко далеч е стигнал. Слънцето все висеше над главата му и той можеше само да продължава напред, докато сърцето му не се пръснеше или не получеше стрела в гърба.

Тесен поток препречи пътя му, кракът му се хлъзна на мокър камък и Темуджин се сгромоляса сред ледени пръски. Падането го изтръгна от транса. Миг по-късно вече бе скочил на крака и продължи да бяга. Владееше се по-добре. Тичаше, слушаше и броеше стъпките си, докато не чу Толуй и Басан да пресичат потока. Бяха на петдесет и три крачки назад — достатъчно близо да го улучат, стига да им дадеше възможност да стрелят. Вдигна глава и призова издръжливостта си да не го напуска точно сега. Тялото му бе изтощено, но той помнеше думите на Есугей, че волята може да накара човека да продължи дълго след като слабата плът се е предала.

Неочаквано дере го скри от погледа им и Темуджин се хвърли към няколко стари брези. Тук трънаците бяха високи колкото човешки бой и той потъна в тях, без да мисли. Размаха безумно ръце към тръните, за да се напъха възможно най-дълбоко под сумрачната им защита. Беше отчаян и на път да изпадне в паника, но когато дневната светлина намаля, се сви на кълбо и замря.

Дробовете му изгаряха за въздух, но той се насили да не мърда. По кожата му изби свежа пот. Усети, че лицето му е пламнало и ръцете му треперят, но стегна всеки свой мускул, като вдишваше и издишваше съвсем тънка струйка въздух — единственото, което посмя да си позволи.

Чу как Толуй и Басан минават с трясък покрай него, като си викаха един на друг. Нямаше да отидат далеч. Щяха да се върнат за него, сигурен беше. Искаше му се само да затвори очи и да припадне, но използва скъпоценното време, за да се завре по-навътре в тъмните храсталаци. Бодлите го деряха, но не можеше да извика от болка и просто се притискаше в тях, а те се чупеха и се забиваха в кожата му. Но такива незначителни болки бяха нищо в сравнение с това да бъде уловен.

Той спря безсмисленото пълзене. За момент помечта за тъмнина и сигурност, точно като подгонено от ловци животно. Разумът му говореше, че шумолящите листа ще го издадат, ако не спре да се движи. Вътрешното му аз го гледаше как пълзи със студено отвращение и се мъчеше да си възвърне контрола над него. Накрая гласът на Толуй го накара да замръзне и да затвори очи с облекчение. Не можеше да стори нищо повече.

— Крие се — каза Толуй. Думите му прозвучаха ясно и плашещо близо. Явно двамата мъже се бяха върнали обратно веднага щом го бяха изгубили от поглед.

Гърдите на Темуджин се свиха в спазъм и той сложи ръка върху устата си, за да потисне болката. Съсредоточи се върху образа на баща си в гера и отново видя как животът изтича от него.

— Знаем, че ни чуваш, Темуджин — извика Толуй, като се задъхваше. Явно и на него не му беше лесно, но дружинниците бяха корави, тренирани мъже и се възстановяваха бързо.

Темуджин лежеше, притиснал буза в листата, и вдишваше плътната миризма на стара гниеща шума, невиждала слънчева светлина. Знаеше, че ще успее да избяга в тъмното, но нощта беше много далеч и той не можеше да измисли друг начин за спасение. Мразеше търсещите го мъже. Мразеше ги с такава жар, че те несъмнено я усещаха.

— Къде е брат ти Бехтер? — отново извика Толуй. — Искаме само вас двамата. Разбираш ли?

Темуджин чу как Толуй тихо промърмори на Басан с различен тон.

— Залегнал е някъде наоколо. Потърси го и викни, ако го видиш.

Твърдият глас вече звучеше по-самоуверено и Темуджин се молеше на бащата-небе да порази мъжа, да го изгори или да го разкъса с мълния, както веднъж бе унищожил едно дърво пред очите му. Бащата-небе запази мълчание, ако изобщо го беше чул, но яростта отново се разпали в гърдите на Темуджин и извика картини на кърваво отмъщение.

Изгарящият му дъх се бе поуспокоил, но сърцето му продължаваше да блъска яростно и той едва се сдържаше да не се размърда или да изпъшка шумно. Недалеч се чуха стъпки. Някой си пробиваше път през храстите и листата. От изхода се процеждаше светлина и Темуджин впери поглед към движещите се в нея сенки. За негов ужас светлината се запречи от нечий крак, после изчезна напълно и на мястото на ботуша се появи лице. Очите се разшириха, щом го видяха, а зъбите се оголиха като на побесняло куче. Един безкраен миг двамата с Басан се гледаха един друг, а после дружинникът изчезна.

— Няма го тук — извика Басан, като се отдалечаваше.

Темуджин усети как сълзите му напират и през грохота в ушите си внезапно усети всички болки и рани, получени по време на гонитбата. Спомни си, че Басан беше верен на Есугей, и облекчението го разтърси.

Чу гласа на Толуй в далечината и отново се озова сам, останал почти без дъх. Невидимото слънце потъваше зад далечните хълмове и мракът се спусна рано в гъстите трънаци. Темуджин чуваше виковете на двамата мъже някъде много далеч. Накрая изтощението го пречупи и той заспа.

 

 

Събуди се и видя някакво жълто пламъче да се движи пред очите му. Отначало не разбра какво е това и защо лежи свит на кълбо в толкова гъсти тръни, че едва можеше да помръдне. Уплаши се, че стои оплетен в тъмнина и тръни, не знаеше ще успее ли да се измъкне, без да му се наложи да пълзи обратно по пътя, по който бе дошъл.

Факелът оставяше горяща следа в сумрака и златната му светлина освети лицето на Толуй. Дружинникът продължаваше да го търси и вече изглеждаше мрачен и уморен. Несъмнено двамата мъже бяха гладни и изтощени като самия Темуджин.

— Жив ще те одера, ако не се покажеш — внезапно изкрещя Толуй. — Ако ме принудиш да те търся цяла нощ, ще те спукам от бой.

Темуджин затвори очи и се опита да опъне мускули, щом пламъкът се отдалечи. В тъмното Толуй не можеше да види движещите се храсти и Темуджин се приготви за бягство. Разпъна свитите на гърдите си крака и едва не изстена от облекчение. Всяка частица от тялото му бе измръзнала и схваната. Помисли си, че се е събудил по-скоро от болките, отколкото от виковете на Толуй.

Разтърка възлите по мускулите на бедрата си, за да ги отпусне. Трябваше да се втурне бързо и с всички сили. Нужно му беше съвсем малко предимство и мракът щеше да го скрие от очите им. Знаеше, че братята му са се добрали до дерето между хълмовете и реши, че ако напрегне сили, ще ги настигне преди съмване. Толуй и Басан нямаше да могат да го проследят през сухата трева и щяха да се върнат за още хора. Темуджин се закле, че вече никога не ще го стигнат. Щеше да отведе семейството си далеч от вълците на Елук и да започне нов живот на безопасно място.

Беше готов да тръгне, но замръзна, щом светлината на факела се появи на изхода. Видя лицето на Толуй, дружинникът сякаш гледаше право към него. Темуджин не помръдна дори след като онзи започна да дърпа клоните на храстите. Светлината на факела хвърляше сенки и сърцето на Темуджин отново заблъска от страх. Не смееше да се обърне, макар да чуваше пращенето на пламъка в тръните до краката си. Толуй беше пъхнал факела дълбоко в храстите, за да осветли подозренията си.

Темуджин усети, че нечия ръка посяга към глезена му, внезапно оживя и я изрита, но хватката беше желязна. Измъкна ножа от колана си, докато го влачеха по земята на открито с викове от страх и ярост.

Толуй бе хвърлил факела, за да го хване, Темуджин едва го видя как вдига юмрук. Огромна ръка го блъсна и Темуджин безпомощно се загърчи. Видя в последния момент летящия към лицето му юмрук, а после светът потъна в мрак.

 

 

Щом дойде на себе си, видя огън и двама мъже, които се грееха край него. Беше завързан за една бреза и усещаше студения й ствол на гърба си. По устата му имаше кръв, Темуджин я облиза. Ръцете му бяха завързани високо зад гърба и той не си направи труда да провери възлите. Никой дружинник от вълците не би оставил хлабаво въже, което да се достигне с пръсти. Само няколко мига му бяха достатъчни, за да се увери, че не може да избяга. Загледа Толуй със замъглен поглед, копнеейки за смъртта му с цялата сила на въображението си. Ако го чуеше някой бог, Толуй сигурно щеше да избухне в пламъци.

Не знаеше какво да мисли за Басан. Той седеше отстрани с обърнато към огъня лице. Не носеха храна със себе си и беше ясно, че предпочитат да прекарат нощта в гората, отколкото да го влачат обратно до понитата в тъмното. Усети, че в гърлото му се стича струйка кръв, задави се и се закашля, а двамата мъже се обърнаха към него.

Бичето лице на Толуй грейна от удоволствие, щом го видя буден. Той стана веднага, но Басан поклати глава зад гърба му и извърна поглед.

— Казах ти, че ще те пипна — весело каза Толуй.

Темуджин погледна младия мъж, когото помнеше като момче с прекалено големи крака и ръце. Изплю кървава храчка на земята и лицето на Толуй потъмня. В юмрука му изневиделица се появи нож и Темуджин видя Басан да се изправя зад него.

— Моят хан те иска жив, но дали да не извадя едното ти око заради гонитбата? — каза Толуй. — Какво ще кажеш? Или пък да ти разрежа езика на две, като на змия?

Посегна, сякаш искаше да сграбчи челюстта му, след което се разсмя, доволен от себе си.

— Странно е да си спомняш дните, когато баща ти беше хан, нали? — продължи Толуй, като размахваше ножа близо до очите на Темуджин. — Често ви наблюдавах двамата с Бехтер. Исках да разбера дали у вас има нещо специално. Нещо, което ви прави по-добри от мен.

Усмихна се и поклати глава.

— Бях много малък. Не можеш да видиш онуй, което прави единия мъж хан, а другия роб. То е тук — каза той и потупа гърдите си с грейнали очи.

Темуджин вдигна вежди отвратен. От Толуй се носеше силна воня на овча мас и докато вдишваше киселата миризма, той видя пред очите си орела, блъскащ лицето му с криле. Почувства се отделен от тялото си и изведнъж престана да усеща страх.

— Не е там, Толуй. Не е в теб — бавно каза Темуджин и вдигна поглед към едрия мъж. — Ти си просто тъп як, годен само да носи трупи.

Толуй му нанесе рязък удар, от който главата на Темуджин политна на една страна. Вторият беше по-лош и по дланта му се появи кръв. Видя омраза и жестоко тържествуване в очите на Толуй и се зачуди докога ще го удря. Но изведнъж заговори Басан, който се оказа съвсем близо.

— Остави го — тихо каза той. — Безчестно е да биеш вързан човек.

Толуй изсумтя и сви рамене.

— Тогава трябва да отговори на въпросите ми — каза рязко той и се обърна към спътника си.

Басан не отговори и на Темуджин му премаля. Изгуби надежда за помощ.

— Къде е Бехтер? — попита Толуй. — Дължа му един истински бой.

Погледът му изглеждаше далечен, докато изричаше името на Бехтер, и Темуджин се зачуди какво ли е имало помежду им.

— Мъртъв е — каза той. — Двамата с Хаджиун го убихме.

— Наистина ли? — обади се Басан, внезапно забравил за Толуй. Темуджин заигра с напрежението помежду им, обръщайки се директно към него.

— Зимата беше тежка, а той крадеше храна, Басан. Взех ханско решение.

Басан сигурно щеше да отговори, но Толуй пристъпи напред и положи огромните си ръце върху раменете на Темуджин.

— Откъде мога да съм сигурен, че казваш истината, дребосъко? Може би той ни дебне точно в този момент. Какво ще стане тогава?

Темуджин разбра, че е безнадеждно. Не му оставаше друго, освен да се приготви за побоя. Надяна студената си физиономия.

— Пази си живота, Толуй. Искам те здрав и силен, когато дойда за теб.

Толуй зяпна, без да знае дали да се изсмее, или да го заблъска. Накрая взе решение и заби юмрук в корема му, смеейки се на собствената си сила и на пораженията, които тя можеше да нанесе.