Кон Игълдън
Степният вълк (23)

22.

Арслан прояви такт и ги остави сами през първата нощ. Ковачът беше вкиснат заради загубата на мечовете и предпочете да отиде на лов, докато Темуджин опознае охлунутската жена. Сестрата, която беше вървяла пеша, бе с изранени крака и много уморена. Темуджин разбра, че се казва Елуин и че е свикнала да се грижи за сестра си Махда, когато тя беше болна. Нахраниха се и Темуджин ги остави при понитата, но продължаваше да чува лаещото кашляне на Махда, което се разнасяше на равни интервали. Можеха да се предпазят от студа с покривалата за конете, но и двете не изглеждаха особено издръжливи. Темуджин си помисли, че ако Махда доживее да стигне до лагера, Хулун може би ще намери някакви билки за нея. Но надеждите му не бяха големи.

Бьорте не каза почти нищо, докато Темуджин опъваше одеяло на земята до пращящия огън. Беше свикнал да спи в дела си направо върху скрежа, но не му се струваше правилно да иска от нея същото. Не знаеше с какъв живот е свикнала, нито как се беше отнасял с нея Шолой, след като той си бе тръгнал. Не беше израснал сред сестри и се чувстваше неудобно с нея, макар че не разбираше защо.

Докато пътуваха, му се искаше да разговарят, но тя яздеше изправена и вдървена, олюляваше се в такт с движението на коня и не откъсваше поглед от хоризонта. Беше пропуснал момента за непринуден разговор и сега помежду им се бе появило напрежение.

Когато се върна от лова, Арслан изигра ролята на слуга с обичайната си експедитивност. Наряза хванатия мармот и опече парчетата, докато не станаха кафяви и превъзходни на вкус. После се отдръпна, невидим в сгъстяващия се здрач. Темуджин очакваше от него някакъв знак, че одобрява размяната на меча за съпруга, но по-възрастният мъж мълчеше мрачно.

Звездите се въртяха около северната си точка. Темуджин също започна да се върти, не можеше да си намери място. Беше видял гладката загоряла кожа на Бьорте, докато тя миеше лицето и ръцете си в един поток, достатъчно студен, за да й затракат зъбите. Забеляза, че и те са хубави, силни и бели. Зачуди се дали да не й направи комплимент, но реши, че ще прозвучи така, сякаш хвали някое пони, и не намери подходящите думи. Не можеше да се преструва, че не я желае под одеялото до себе си, но годините на раздяла се изпречваха помежду им като стена. Ако го беше попитала, той щеше да й разкаже всичко, което се бе случило след последната им среща. Но тя не попита и той не знаеше как да започне.

Лежеше под звездите с надеждата, че тя ще го чуе как въздиша дълбоко, но дори не знаеше дали е будна. Сякаш беше самичък на целия свят, чувстваше се изоставен. Представи си, че остава буден до сутринта, че тя ще види умората му и ще съжали, че не му е обърнала внимание. Интересна идея, но не можеше повече да сдържа наранените си чувства.

— Будна ли си? — внезапно попита той, без да се замисля. Видя я да сяда под звездите.

— Как бих могла да заспя, когато пъшкаш и охкаш непрекъснато — отвърна тя.

Спомни си последния път, когато бе чул този глас в тъмното, и последвалата целувка. Това го развълнува, той усети как тялото му се сгорещява под дела въпреки ледения въздух.

— Мислех си да прекараме първата нощ заедно под одеялото — каза той. Въпреки добрите му намерения, това прозвуча като раздразнено оплакване и той я чу как изсумтява, преди да отговори:

— Кой би могъл да откаже на такова сладко предложение?

Зачака с надежда, но мълчанието й беше достатъчно красноречиво. Явно тя можеше да откаже. Въздъхна отново и я чу как се киска и бързо задушава смеха си в одеялото. Усмихна се в тъмното, внезапно развеселен.

— Много пъти си мислех за теб през изминалите години — каза той. Видя я да се раздвижва и предположи, че се е обърнала към него. Легна с лице към нея и почеса носа си, погъделичкан от някаква тревичка.

— Колко пъти? — промърмори тя.

Той се замисли за момент.

— Единадесет — отвърна най-сетне. — Дванадесет, ако се брои и днес.

— Изобщо не си мислил — каза тя. — Какво си спомняш за мен?

— Спомням си, че имаше приятен глас и сопол под носа — каза той и думите му прозвучаха толкова неподправено истински, че тя замълча поразена.

— Дълго те чаках да дойдеш и да ме отведеш — най-сетне каза тя. — Имаше вечери, когато те сънувах как идваш на кон, възмъжал и хан на вълците.

Темуджин се напрегна в мрака. Какво означаваше това? Нима новото му положение го правеше по-незначителен в очите й? Вдигна се на лакът да отговори, но тя продължи, без да си дава сметка за неговите бързо променящи се чувства.

— Върнах трима кандидати от олхунутите — каза тя. — Последният ме поиска, когато майка ми беше болна и нямаше изгледи да преживее зимата. Жените се смееха на момичето, което вехнеше за вълк, но въпреки това не се срамувах от тях.

— Знаела си, че ще дойда — самодоволно каза Темуджин.

Тя изсумтя.

— Мислех, че си мъртъв, но не исках да се омъжа за някое конярче от герите и да раждам децата му. Смееха се на гордостта ми, но тя беше всичко, което имах.

Темуджин впери поглед в мрака, опитвайки се да си представи несгодите, които бе преживяла — може би бяха по-големи и от неговите. Но ако беше научил нещо от живота, то бе, че някои хора процъфтяват в самотата и черпят сила от нея. Това бяха жизнени и опасни хора, способни да обичат независимо от пречките и преградите. Явно Бьорте беше от тях. Като него самия. Сети се за майка си. Беше му казала да бъде мил.

— Първия път, когато дойдох при вас, ти ми беше дадена и баща ми те прие — тихо каза той. — Втория път дойдох по собствена воля да те намеря.

— Искал си да излееш семето си в мен — напрегнато каза тя.

Прииска му се да можеше да види лицето й в тъмното.

— Така е — каза той. — Искам синовете и дъщерите ми да имат твоя дух — най-доброто от олхунутите. Най-доброто от вълците.

Чу шумолене и усети топлината й, когато тя припълзя към него и метна одеялото върху двамата.

— Кажи ми, че съм красива — прошепна тя и пламъкът в него отново лумна.

— Красива си — с дрезгав глас отвърна той. Раздвижи ръце в мрака, отвори дела й и усети гладкия й корем. — Зъбите ти са много бели.

Чу сподавен смях в ухото си, но после ръцете й също се раздвижиха и той не можа да намери думи. Не му и трябваха.

 

 

Следващият ден беше странно ярък, докато Темуджин яздеше с Бьорте. Сетивата му бяха изострени до болка. Всяко докосване го караше да си мисли за предишната вечер и за предстоящите нощи, изпълнен с трепет от преживяното и близостта.

Не напредваха добре, въпреки че Арслан взе поводите и остави двете сестри да яздят заедно през по-голямата част от следобеда. Спираха да ловуват и благодарение на двата лъка имаха достатъчно месо всяка вечер. Кашлицата на Махда като че ли се влошаваше без закрилата на олхунутските гери и сестра й хлипаше, докато се грижеше за нея. Арслан се отнасяше мило и с двете, но в края на първия месец Махда трябваше да бъде връзвана за седлото, за да не падне от слабост. Не обсъждаха това, но никой не очакваше, че тя ще живее още дълго.

С напредването им на север зеленината намаляваше и една сутрин Темуджин се събуди и видя, че вали сняг. Беше се завил в одеялата с Бьорте и бяха спали тежко, изнурени от студа и безкрайните степи. Снегът охлади малко духа му и отбеляза края на един щастлив период — може би най-щастливия, който бе изживявал. Знаеше, че се връща при трудностите и битките, за да поведе братята си във войната с татарите. Бьорте усети отдалечаването му и също се отдръпна. Преди си дърдореха непрекъснато като птички, но сега прекарваха часове наред в уморено мълчание.

Арслан пръв видя скиталците в далечината и резкият му глас върна унесения в мисли Темуджин на този свят. Трима мъже бяха събрали малко стадо на завет край един хълм и бяха издигнали парцалив гер, за да се предпазят от зимния студ. Откакто Сансар беше взел мечовете им, Темуджин се страхуваше от такива срещи. Бьорте беше в прегръдките му и той изруга наум. В далечината странниците бързо скочиха в седлата и препуснаха в галоп. Дори и да имаха мирни намерения, присъствието на трите млади жени можеше да ги подтикне към насилие. Темуджин дръпна юздите и свали Бьорте на земята. Разви лъка си, постави най-добрата тетива, която му беше останала, и свали капака на колчана. Видя, че Арслан вече беше готов. Ковачът бе срязал въжето, което държеше Махда в седлото, и я бе оставил да седне на земята до сестра си. Докато възсядаше коня си, двамата с Темуджин се спогледаха.

— Ще ги изчакаме ли? — извика му Арслан.

Темуджин гледаше галопиращите воини и му се искаше да има меч. Тримата бедни скиталци нямаха дълги остриета и това щеше да бъде достатъчно, за да ги победят. А сега положението бе такова, че двамата с Арслан можеха да станат на леш само за няколко кървави мига. По-добре беше да атакуват.

— Не — надвика той вятъра. — Ще ги избием.

Чу сестрите да стенат от страх някъде отзад, заби пети в хълбоците на коня и приготви лъка си. Усещаше се ободрен от това, че язди сам, перфектно балансиран и готов да сее смърт с лъка си.

Разстоянието помежду им изглеждаше голямо, докато се носеха по равнината, но после внезапно се съкрати и вятърът зарева в ушите им. Темуджин слушаше тропота на копитата и техния ритъм. При галопирането имаше един кратък миг, в който и четирите копита се намират едновременно във въздуха. Есугей го бе учил да пуска стрелата в този момент и той винаги улучваше безпогрешно.

Мъжете срещу тях не бяха измъчвани с такова обучение. Във възбудата си те прецениха погрешно разстоянието и първите стрели избръмчаха във въздуха, преди Темуджин и Арслан да се приближат. Копитата трополяха отново и отново, дойде подходящият момент. Стреляха едновременно.

Улученият от Арслан воин падна тежко от седлото със стърчаща от гърдите стрела. Конят му изцвили ужасено и зарита със задни крака. Изстрелът на Темуджин бе също толкова точен, вторият мъж полетя във въздуха и се строполи безжизнен на измръзналата земя. Третият пусна стрелата си точно когато се разминаваше с Темуджин с пълна скорост.

Темуджин се хвърли настрани. Стрелата прелетя над него, но той се бе свлякъл прекалено ниско и не можеше да се изправи. Изкрещя от гняв, когато кракът му се изплъзна от стремето и той увисна почти под врата на бясно препускащото пони. Земята се носеше под него и той дръпна жестоко юздите. Тежестта на тялото му освободи юздечката от устата на коня и Темуджин освободи и другия си крак. Понито го повлече по ледената земя и с огромно усилие на волята той пусна повода и падна, като отчаяно се опита да се претърколи настрани от смазващите копита.

Понито полетя без него и тропотът му бързо отшумя в снега. Темуджин лежеше по гръб, слушаше пресекливото си дишане и се мъчеше да дойде на себе си. Всичко го болеше, ръцете му трепереха. Примигна замаяно, стана и се обърна да види Арслан.

Ковачът бе пуснал втората си стрела в гърдите на понито на противника и воинът се бе прекатурил на земята. Непознатият тъкмо се мъчеше да се изправи, очевидно замаян.

Арслан извади нож от дела си и без да бърза, закрачи към него, за да го довърши. Темуджин се опита да извика, но щом пое дъх, нещо сякаш го намушка в гърдите и той разбра, че е счупил ребро при падането. С усилие се изправи и напълни дробовете си.

— Чакай, Арслан! — извика той и трепна от резкия си тон.

Ковачът го чу и спря неподвижен, без да сваля очи от мъжа. Темуджин опря ръка в гръдния си кош и се преви от болка.

Примирен със съдбата си, скиталецът го гледаше как приближава. Другарите му лежаха на безжизнени купчини, а понитата им пощипваха оскъдната трева с отпуснати поводи. Собственият му кон умираше в скрежа. Темуджин видя как мъжът отива до агонизиращото животно и забива ножа си в шията му. Ритащите крака замряха и рукна поток димяща кръв.

Непознатият бе дребен и мускулест, с тъмна червеникава кожа и дълбоки очи под гъстите вежди. Беше дебело облечен и носеше правоъгълна шапка с остър връх. Той отстъпи с въздишка от мъртвото пони и прикани Арслан с окървавения си нож.

— Е, ела ме убий — каза той. — Да видиш какво съм ти приготвил.

Арслан не отговори и се обърна към Темуджин.

— Какво става тук? — извика Темуджин на мъжа, като скъсяваше разстоянието помежду им. Махна ръка от гърдите си и опита да се изправи, въпреки че всеки дъх предизвикваше изгаряща болка през цялото му тяло. Човекът го изгледа, сякаш не бе с всичкия си.

— Очаквам да бъда убит, както убихте приятелите ми — каза той. — Освен ако не сте решили да ми дадете пони и една от жените ви?

Темуджин се разсмя, загледан към мястото, където седяха Бьорте, Елуин и Махда. Стори му се, че чува кашлянето й дори от това разстояние.

— Това може да изчака, докато се наядем — каза той. — Давам ти правото на неприкосновеност на гост.

Лицето на мъжа се изкриви от изумление.

— Право на неприкосновеност?

— Защо не? Нали твоя кон ще ядем.

На следващата сутрин продължиха. Сестрите яздеха едното пони. Сега имаха още един воин за нападенията срещу татарите. Новодошлият изобщо не се доверяваше на Темуджин, но ако имаше късмет, объркването му щеше да продължи достатъчно дълго, за да стигне лагера в снега. В противен случай щеше да получи бърза смърт.

 

 

Вятърът ги шибаше безмилостно и жилеше очите и оголените им лица. Елуин стоеше на колене в снега и виеше до тялото на сестра си. Смъртта на Махда не беше лека. Постоянният студ бе влошил състоянието й. През последния месец Елуин всяка сутрин я тупаше по гърба, докато изкашля и изплюе големите буци кръв и жилава храчка. Когато Махда беше прекалено слаба, Елуин чистеше устата и гърлото й с пръсти. Махда я гледаше ужасено и се давеше, мъчейки се отчаяно да поеме глътка леден въздух. Кожата й бе станала като восък, а последния ден гърдите й свиреха, сякаш дишаше през тръстика. Темуджин се дивеше на издръжливостта й и неведнъж се замисляше дали да не я дари с бърз край, като прокара ножа през гърлото й. Арслан го убеждаваше да го стори, но Махда изтощено клатеше глава всеки път, когато я питаха. И така до самия край.

Почти три месеца след като бяха напуснали лагера на олхунутите, момичето се преви в седлото, клюмна настрани и Елуин не можа да го изправи. Тогава Арслан го положи на земята и Елуин заплака, заглушена от виещия вятър.

— Трябва да продължим — каза й Бьорте и положи ръка на рамото й. — Сестра ти вече я няма.

Елуин кимна със зачервени очи, без да отговори. Нагласи тялото на сестра си със скръстени на гърдите й ръце. Снегът може би щеше да я покрие, преди дивите животни да я открият в собствената си битка за оцеляване.

Все така плачейки, Елуин се остави Арслан да я качи на седлото. Дълго гледа назад към мъничката фигура, докато тя се скри от погледа й. Темуджин видя, че Арслан й беше дал една своя риза и тя я носеше под дела си. На всички им беше студено въпреки плътните дрехи и кожите. Силите им се бяха изчерпали, но Темуджин знаеше, че лагерът му не е далеч. Полярната звезда се бе издигнала по-високо в небето и той прецени, че вече са стигнали земите на татарите. Снегът поне ги скриваше от враговете им, но и от братята му и Джелме.

Спряха понитата да си починат и закрачиха с премръзнали крака през снега. Бьорте вървеше до Темуджин, ръцете на всеки от тях бяха пъхнати в широките ръкави на другия, така че поне те да усещат топлина.

— Трябва да намериш шаман, който да ни ожени — каза Бьорте, без да го поглежда.

Вървяха с наведени срещу вятъра глави, а от натрупалия се по веждите им сняг приличаха на някакви зимни демони. Той изсумтя в знак на съгласие и тя усети, че за момент я стисна малко по-силно за ръката.

— Този месец не ми дойде — каза тя.

Той кимна отнесено и продължи да крачи. Без трева конете бяха заприличали на скелети и скоро щяха да започнат да падат. Дали можеха да ги пояздят отново за няколко часа? Краката го боляха, а счупеното ребро продължаваше да го мъчи при всяко дърпане на поводите.

Пое рязко дъх и се обърна към нея.

— Да не си бременна? — невярващо попита той.

Бьорте се наведе напред и потърка нос в неговия.

— Може би. Храната е съвсем малко, понякога кръвта може да не дойде и заради това. Но въпреки това смятам, че съм бременна.

Видя го, че се събужда от транса на ходенето и очите му се усмихват.

— Ще бъде силен син, щом е заченат на такова пътуване — каза той. Последва толкова силен порив на вятъра, че и двамата трябваше да се обърнат. Не виждаха слънцето, но денят свършваше и Темуджин викна на Арслан да потърси убежище.

Арслан тъкмо бе тръгнал да търси място да се спасят от вятъра, когато Темуджин зърна някакво движение във виелицата. Косъмчетата на врата му настръхнаха и той тихо изсвири на Арслан да се върне. Скиталецът го погледна въпросително и мълчаливо извади ножа си, като се взираше в снега.

Зачакаха напрегнато връщането на Арслан, а виелицата бушуваше около тях. Почти бяха ослепели от снега, но на Темуджин му се стори, че вижда човек на кон, или по-скоро сянка. Бьорте го попита нещо, но той не я чу. Извади лъка си и закачи тетивата от конски косъм на единия край. Изсумтя от напрежение и откри, че тетивата се е навлажнила въпреки намазания с мас парцал. Успя да сложи примката в другия край, но тя изскърца заплашително, сякаш щеше да се скъса още при първото опъване. Къде ли беше Арслан? Чуваше наблизо тропота на галопиращи коне, звукът им отекваше в белотата и не можеше да се прецени откъде идват. Завъртя се със стрела на тетивата, като напрягаше слух. Приближаваха. Чу как скиталецът вдишва през зъби и се приготвя за нападението. Темуджин благодари, че има още един човек с кураж да застане до него. Вдигна скърцащия лък. Видя тъмни форми, чу викове и за миг му се стори, че татарите идват да му вземат главата.

— Ето тук! — разнесе се нечий глас. — Тук са!

Едва не изпусна лъка от облекчение, когато разпозна Хаджиун и разбра, че е сред свои. Стоеше вцепенен, докато Хаджиун скочи от седлото и го прегърна.

— Зимата беше добра, Темуджин — каза той, като го тупаше възбудено по гърба с облечената си в ръкавица ръка. — Ела да видиш.