Кон Игълдън
Степният вълк (30)

29.

На татарите не им липсваше смелост. Щом роговете затръбиха тревожно над равнината, всички мъже изтичаха към конете си и скочиха на седлата с диви викове, които достигнаха до ушите на воините на Темуджин. Шейсетте му бойци яздеха заедно и преминаха в галоп. Офицерите му излайваха заповеди към всеки нетърпелив и наблюдаваха как Темуджин приготви първата си стрела в идеален баланс.

Юан беше им обяснил преимуществото на атаката в един ред и то се прояви още при първия кървав сблъсък с предните отряди на противника. Хората на Темуджин нанизаха татарските съгледвачи на дългите стрели и телата им изпопадаха от конете. Темуджин видя, че татарите са разделили силите си и са оставили малко хора да пазят каруците. Онези, които фучаха в равнината като оси, се оказаха повече, отколкото предполагаше.

Атаката на Темуджин ги помете и остави умиращи коне и хора на групички по двама, петима и повече. Лъковете изпращаха бърза смърт със сила, на която разпокъсаните татарски редици не можеха да се съпротивляват. На Темуджин му се струваше, че са изминали само няколко мига, а вече бяха оставили след себе си купища мъртъвци и коне без конници. Каруците се приближаваха насреща им с главозамайваща скорост. Той се огледа, преди да изсвири три пъти с рога. Направи го почти в последния момент, но хората на Юан препуснаха напред с Хаджиун и Джелме отдясно. Удариха каруците като полумесец, обкръжавайки с рев стадата и татарите.

Пръстите на Темуджин напипаха празния колчан, той захвърли лъка си на земята и извади меча. Намираше се в центъра на полумесеца и пътят му бе препречен от тежко натоварена с плъст и кожи каруца. Забеляза първия изпречил му се мъж, отсече главата му с едно-единствено замахване, заби пети в хълбоците на коня и се хвърли в тълпата татарски воини. Арслан и десетимата му бойци го следваха в центъра, избивайки всичко по пътя си. Жените и децата се хвърляха ужасени под каруците и надаваха писъци като ястреби на вятъра.

Промяната настъпи неочаквано. Един от татарите хвърли меча си и щеше да бъде убит, ако не се бе проснал на земята, докато Хазар минаваше край него. Останалите сториха същото. Налягаха по земята, докато Темуджин и офицерите му галопираха около лагера, търсейки съпротива. Мина време, жаждата за убиване се поуталожи, Темуджин вдигна рога и изсвири дългия сигнал, който означаваше край на битката. Хората му бяха покрити с прясна кръв, но го чуха и прокараха пръсти по мечовете си, изтривайки от остриетата блясъка на живота.

Настъпи момент на пълен покой. Миг по-рано ушите им звъняха от грохот на копита и ревящи заповеди гласове, а сега се възцари мълчание. Темуджин се заслуша в тишината, която се проточи достатъчно дълго, за да могат братята му да се съберат около него. Някъде зарева жена и блеенето на овце и кози започна отново. Може би то не беше спирало, но Темуджин не го беше чувал от пулсирането на кръвта в ушите и бясното биене на сърцето му.

Дръпна повода, завъртя коня в кръг и огледа бойното поле. Лагерът беше разпердушинен. Останалите живи татари лежаха по очи на земята, мълчаливи и отчаяни. Погледна натам, откъдето бяха дошли, и видя един конник, който незнайно как бе оцелял при атаката. Човекът стоеше с отворена уста и бе прекалено потресен от видяното, за да избяга и да спаси живота си.

Темуджин присви очи към самотния конник и кимна към Хаджиун.

— Доведи го тук или го убий, ако се съпротивлява.

Хаджиун кимна отсечено и потупа Хазар по рамото за още стрели. На Хазар му бяха останали само две, но му ги подаде и Хаджиун взе лъка, който грижливо бе привързал към седлото. Не беше изхвърлил ценното оръжие, отбеляза Темуджин и се усмихна криво.

Двамата с Хазар гледаха как Хаджиун препуска към татарина. Видът на приближаващия противник изтръгна човека от транса му и той най-сетне обърна коня си, за да избяга. Хаджиун покри разстоянието преди татаринът да препусне в галоп и пусна стрела, която го улучи високо в гърба. Мъжът остана в седлото няколко мига преди да падне и Хаджиун го остави там. Обърна се към лагера, вдигна лъка си и даде знак, че е мъртъв.

Темуджин трепна, когато хората му изреваха. Всички бяха видели жеста и той сякаш отприщи напрежението им. Онези, които още имаха лъкове, ги вдигнаха и замахаха тържествуващо. Всичко бе станало толкова бързо, че накрая бяха спрели, без да са сигурни какво точно става. Сега ги изпълни огромната радост, която изпитва всеки, който се е изправил пред смъртта и е останал жив. Мъжете започнаха да слизат от конете. Някои от дружинниците на Тогрул възбудено пристъпиха към каруците и отметнаха покривалата, за да видят какво са спечелили.

Хората на Арслан завързаха пленниците и отнеха оръжията им. Някои нямаха белези и с тях се отнасяха грубо, с презрение. Нямаха право да живеят след такава битка и Темуджин изобщо не го бе грижа за тях. Откри, че ръцете му се тресат, слезе от коня и го поведе за повода, за да скрие обхваналата го слабост.

Вдигна поглед и се отърси от мислите си, щом видя, че брат му Темуге спира коня си наблизо и слиза от него с омекнали крака. Момчето бе побеляло като мляко, очевидно потресено, но Темуджин видя, че държи окървавено острие, сякаш не знае как се е озовало в ръката му. Опита се да срещне погледа му и да го поздрави, но Темуге се обърна и повърна в тревата. Темуджин се отдалечи, за да не го посрами. По-късно щеше да намери няколко думи да го похвали.

Застана насред каруците и усети погледите на офицерите си. Чакаха нещо и Темуджин вдигна ръка към очите си, отблъсквайки тъмните мисли, които се бореха за място в главата му. Прочисти гърлото си и заговори високо:

— Арслан! Намери всички мехове с айраг, събери ги на едно място и остави при тях доверен човек да ги пази. Хазар, прати осем души да разузнаят наоколо. Може да има и други. — Обърна се към Хаджиун, който тъкмо се беше върнал и скачаше пъргаво от понито си. — Хаджиун, събери пленниците и нареди на хората си да издигнат възможно най-бързо три гери. Ще нощуваме тук.

Това не беше достатъчно, осъзна той. Продължаваха да го гледат с блестящи очи и напиращи усмивки на лицата.

— Справихте се чудесно — извика той. — Всичко, което спечелихте, е ваше. Разделете го по равно.

Хората му нададоха радостни възгласи и се запътиха към натоварените с плячка каруци. Дори само конете означаваха моментално забогатяване за много от тях, но Темуджин не го бе грижа за това. От момента на победата пред него изникна перспективата да се върне при Тогрул. Разбира се, ханът на кераитите щеше да поиска своя дял. Това беше негово право, дори и да не присъстваше тук. На Темуджин не му се свидеха няколко дузини понита и мечове. Въпреки това нещо не му даваше покой. Не искаше да се връща. Мисълта да върне покорно дружинниците, които му бяха служили тъй добре, го караше да стиска зъби от раздразнение. Нуждаеше се от тях, а Тогрул искаше като награда единствено земите в Дзин. Наведе се импулсивно и докосна тревата. Някой е намерил смъртта си точно на това място, осъзна той. По стръковете имаше капчици кръв, които изцапаха ръката му. Отново заговори на висок глас.

— Запомнете това, когато разказвате на децата си как сте се сражавали заедно със синовете на Есугей. Има едно племе и една страна, която не познава граници. Това е само началото.

Може би радостните възгласи се дължаха само на вълнението от победата. Нямаше значение.

 

 

Татарите се бяха подготвили за дълга кампания. В каруците имаше масло за лампи, вълнени въжета, дрехи от най-тънката коприна до толкова дебели платнища, че едва се огъваха. Имаше кожена торба със сребърни монети и достатъчно черен айраг, за да стопли и най-измръзналите гърла в зимните нощи.

Темуджин нареди монетите и меховете да бъдат събрани и струпани край стената на първия издигнат гер. Около двадесет татари бяха оцелели при атаката и той ги подложи на разпит, за да разбере кой е водачът им. Повечето просто го поглеждаха и продължаваха да мълчат. Наложи се да извади меча си и да убие трима, преди четвъртият да изругае и да се изплюе на земята.

— Няма водач — каза вбесеният татарин. — Умря с останалите.

Без да каже нито дума, Темуджин вдигна мъжа на крака и го бутна да застане до Арслан. Изгледа останалите в редицата със студено изражение.

— Не обичам народа ви и нямам причина да ви държа живи — каза той. — Ще бъдете избити тук, освен ако не сте ми полезни.

Никой не отговори и не го погледна в очите.

— Добре тогава — каза Темуджин в настъпилата тишина. Обърна се към най-близкия воин — един от братята, които беше довел в лагера си на север. — Убий ги бързо, Бату.

Дребният мъж извади ножа си с безизразна физиономия.

— Чакай! Аз мога да ти бъда полезен — внезапно се обади един от татарите.

Темуджин спря за миг, после сви рамене и поклати глава.

— Вече е късно — каза той.

Вътре в гера Арслан върза единствения оцелял. Отвън се разнасяха жаловитите викове на останалите и татаринът го изгледа с омраза.

— Ти уби останалите. Ще убиеш и мен, каквото и да кажа — рече той й опъна въжетата, които го задържаха.

Темуджин се замисли. Трябваше да научи колкото може повече за татарите.

— Ако не скриеш нищо, давам ти дума, че ще те оставя жив — каза той.

Татаринът изсумтя.

— Колко време ще оцелея, без да имам дори оръжие? — озъби се той. — Обещай ми лък и пони и ще ти кажа каквото пожелаеш.

Темуджин внезапно се ухили.

— Пазариш ли се?

Татаринът не отговори и Темуджин се разсмя.

— По-храбър си, отколкото очаквах. Имаш думата ми, че ще ти се даде каквото пожелаеш.

Татаринът се отпусна с облекчение, но Темуджин заговори отново, преди той да подреди мислите си.

— Защо сте дошли в земите на моя народ?

— Ти ли си Темуджин от вълците? — попита татаринът.

Темуджин не си направи труда да го поправя. Това име всяваше страх на север, независимо дали беше от вълците или не.

— Аз съм.

— Има цена за главата ти. Хановете от севера те искат мъртъв — каза татаринът с мрачно задоволство. — Ще те преследват, където и да отидеш.

— Не се преследва някой, който сам е дошъл за теб — спокойно му напомни Темуджин.

Татаринът примигна замислен. Беше започнал деня сред силни воини, а го завършваше сред купища мъртъвци. Потрепери и се изсмя рязко и неочаквано.

— Значи се преследваме помежду си, а от това гарваните и соколите стават все по-охранени — каза той. Смехът му стана горчив и Темуджин го изчака търпеливо да дойде на себе си.

— Ваши хора убиха хана на вълците — напомни му той. Не каза нищо за Бьорте. Тази болка беше все още прекалено остра и кървяща, за да споменава за нея.

— Зная — отвърна татаринът. — Зная също и кой ни го предаде. Той не е от моя народ.

Темуджин се наведе и го изгледа свирепо с жълтите си очи.

— Закле се да ми кажеш всичко, което знаеш — промърмори той. — Говори и ще останеш жив.

Пленникът сведе глава.

— Първо ме развържи — каза той.

Темуджин извади меча си, все още покрит с кръвта на убитите воини. Татаринът се обърна и изпъна ръцете си, за да му прережат въжетата. Вместо това усети допира на студен метал в гърлото си. Темуджин беше зад него.

— Казвай.

— Ханът на олхунутите — с треперещ глас каза татаринът. — Взе сребро, за да ни прати вест.

Темуджин отстъпи назад. Татаринът се обърна към него с разширени очи.

— Така започна тази кървава вражда. Колко души си убил досега?

— Заради баща ми ли? Не достатъчно. Съвсем не достатъчно — отвърна Темуджин. Помисли си за жена си и за охладняването помежду им. — Още не съм започнал разплатата.

Гледаха се в очите, когато вратата се отвори. Отначало не погледнаха кой влиза в гера, после очите на татарина се отместиха към входа. Рязко пое дъх при вида на Юан, който ги гледаше с мрачно изражение.

— Познавам те! — възкликна татаринът и отчаяно задърпа вързаните си китки. Обърна ужасеното си лице към Темуджин. — Моля те, мога…

Юан пристъпи бързо, извади меча си и го уби с едно движение. Острието преряза гърлото на татарина и бликна фонтан кръв.

Темуджин реагира светкавично, сграбчи китката на Юан и го изблъска назад, докато не го закова на паянтовата решетка на стената. Стисна гърлото и ръката му и го загледа свирепо.

— Казах му, че ще го пощадя. Кой си ти, че обезчестяваш думата ми?

Юан не отговори. Пръстите стискаха гърлото му като клещи и лицето му започна да става пурпурно. Темуджин стисна кокалчетата на ръката му и мечът се изхлузи от пръстите му. Разтресе го гневно и изруга.

Без всякакво предупреждение го пусна и Юан рухна на колене. Темуджин изрита меча му настрани, преди мъжът да дойде на себе си.

— Какви тайни криеше той, Юан? Откъде те познаваше?

Когато воинът заговори, гласът му бе дрезгав и на шията му вече се появяваше синина.

— Не знаеше нищо. Може да съм го виждал преди, когато господарят ми беше на север. Помислих, че те напада.

Темуджин изсумтя.

— На колене? С вързани ръце? Лъжец.

Юан вдигна глава и го изгледа с пламнал поглед.

— Ще приема твоето предизвикателство, щом желаеш. Това не променя нищо.

Темуджин го зашлеви толкова силно, че главата му отлетя настрани.

— Какво криеш от мен?

Вратата се отвори отново и Арслан и Хаджиун се втурнаха вътре с извадени оръжия. Герите не осигуряваха никакво уединение и всеки, който се намираше наблизо, можеше да чуе звуците от борбата. Юан не обърна внимание на мечовете, но мрачният му поглед спря за миг върху Арслан. Пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Готов съм за смъртта, ако решиш да отнемеш живота ми — спокойно изрече той. — Както сам каза, погазих честта ти.

Темуджин забарабани с пръсти по едната си ръка, загледан в коленичилия на земята воин.

— От колко време Вен Чао е сред моя народ, Юан? — попита той.

Мъжът отговори с усилие, сякаш се беше отнесъл някъде надалеч.

— От две години.

— А преди това кой е бил пратеник на първия министър?

— Не зная — отвърна Юан. — По онова време съм бил още в армията.

— Господарят ти се е спазарил с татарите — продължи Темуджин.

Юан не отговори и продължи да го гледа спокойно.

— Чух, че ханът на олхунутите е предал баща ми — тихо каза Темуджин. — Как биха могли татарите да се обърнат към някое голямо племе и да уредят подобно нещо? Ще им е нужен посредник, някой неутрален, на когото се доверяват и двете страни, не мислиш ли?

Чу как Хаджиун ахна зад него, когато чу новината.

— Били ли сте при олхунутите? Преди да отидете при кераитите? — продължи да го притиска Темуджин.

Юан остана неподвижен, подобно на каменна статуя.

— Говориш за времето преди господарят ми изобщо да стъпи в тази земя — каза той. — Търсиш тайни там, където ги няма.

— Питам се кой ли е бил сред нас преди Вен Чао — промърмори Темуджин. — Питам се колко пъти Дзин е изпращал свои хора в страната ми и е предавал народа ми. Питам се какви обещания са давали те.

Светът, който тази сутрин изглеждаше така твърдо установен, сега се рушеше около него. Това му дойде прекалено и Темуджин се задъха, замаян от откритията.

— Не искат да станем силни, нали, Юан? Искат татарите и монголите да се разкъсват на парчета помежду си. Самият Вен Чао ми го каза? Татарите са станали прекалено силни и са прекалено близо до скъпоценните им граници!

Затвори очи, представяйки си студения поглед, с който в Дзин гледат на племената. Ясно беше, че от векове им влияят подмолно и правят всичко възможно те да се стискат едно друго за гърлата.

— Колко от моите хора са умрели заради вашите, Юан? — попита той.

— Казах ти всичко, което зная — каза Юан и вдигна глава. — Ако не ми вярваш, вземи живота ми или ме прати обратно при Вен Чао. — Чертите на лицето му се стегнаха, когато продължи: — Или ми дай меч и ми позволи да се защитя от тези обвинения.

Обади се Арслан, пребледнял от чутото.

— Остави на мен, господарю — каза той, отмествайки поглед от Юан. — Дай му меч и ще се изправя срещу него.

Юан се обърна към ковача и ъгълчетата на устата му леко се повдигнаха. Без да каже нищо, той сведе леко глава, приемайки предложението.

— Чух прекалено много за днес. Вържете го до сутринта, тогава ще решавам — каза Темуджин. Остана да гледа как Хаджиун вещо завързва ръцете му. Юан не се противопостави дори когато Хаджиун го ритна и той падна на една страна. Остана да лежи до трупа на убития от самия него татарин. Лицето му беше напълно спокойно.

— Поставете страж, докато се храним — нареди Темуджин и поклати глава. — Трябва да помисля.

 

 

Първата зора завари Темуджин да крачи нервно сред малката купчина гери. Не беше мигнал през нощта. Разузнавателният отряд на Хазар още не се беше върнал и мислите му бясно препускаха, без да намират отговор. Години наред бе наказвал татарите за смъртта на баща си и за проваления живот на синовете му. Ако Есугей беше останал жив, Бехтер или Темуджин щеше да застане начело на вълците, а Елук щеше да си остане верен дружинник. Между деня, в който научи ужасната новина, и днешния, който го заварваше потиснат, че целият му живот бе станал на пух и прах, се простря следа от смърт и болка. Какво беше постигнал за тези години? Помисли за Бехтер и му се прииска да беше жив. Пътят им щеше да бъде много по-различен, ако Есугей не беше убит.

Стоеше сам и усети как гневът отново се разгаря в гърдите му. Ханът на олхунутите заслужаваше своята част от нещастието, което бе причинил. Спомни си своето прозрение, докато се намираше в плен у вълците. На този свят нямаше справедливост — освен ако сам не я въздадеш. Освен ако не порежеш два пъти по-дълбоко, отколкото са те порязали, и не отвърнеш на удара с удар. Имаше правото на това.

Забеляза в далечината двама от съгледвачите, които галопираха с всички сили към герите. Намръщи се на главоломното им препускане и усети, че сърцето му започва да бие по-силно. Пристигането им не остана незабелязано и лагерът около него оживя. Мъжете започнаха да навличат делове и брони и без излишни движения да оседлават конете си. Гордееше се с всички тях и отново се запита какво да прави с Юан. Вече не можеше да му има доверие, но откакто бе изстрелял стрела в гърдите му в лагера на кераитите, беше започнал да го харесва. Не искаше да го убива.

Съгледвачите приближиха и той забеляза, че единият, Хазар, препускаше като обезумял. Конят му бе покрит с пяна и Темуджин усети как тревогата се предава на всички и те очакват да научат новините. Хазар не се плашеше лесно, но яздеше без изобщо да се замисли за собствената си безопасност или за коня си.

Насили се да остане на място, докато Хазар стигна до него и скочи на земята. Хората трябваше да го виждат различен, неподвластен на страховете им.

— Какво те е накарало да яздиш толкова бързо, братко? — попита Темуджин, като запазваше гласа си спокоен.

— Повече татари, отколкото съм виждал през целия си живот — задъхан отвърна Хазар. — Армия, пред която разбитата вчера изглежда като незначителна банда. — Спря, за да си поеме дъх. — Каза, че ще дойдат на талази през пролетта, и излезе прав.

— Колко са? — рязко попита Темуджин.

— Повече, отколкото мога да преброя. На един ден път, а може би и по-близко. Тези, които избихме, просто са проправяли пътя. Има стотици каруци и коне. Може би хиляда мъже. Никога не съм виждал подобно нещо, братко. Никога.

Темуджин се намръщи.

— Аз също имам новини, които няма да искаш да чуеш. Но това ще почака. Дай вода на коня си, преди да е рухнал мъртъв. Кажи на хората си да се качват на конете и си намери отпочинало пони. Искам да видя що за армия е уплашила малкия ми брат. Хазар изсумтя.

— Не съм казал, че са ме уплашили. Просто реших, че ще искаш да знаеш, че целият татарски народ е тръгнал на юг за главата ти. Това е всичко. — Ухили се на идеята. — За духовете, Темуджин. Жилихме ги твърде дълго и сега са се вбесили. — Погледна към мъжете, които ги бяха наобиколили и слушаха всяка дума. — Какво ще правим сега?

— Чакай, Хазар. Трябва първо да свърша едно нещо — каза Темуджин.

Отиде до гера, където Юан беше прекарал нощта, и изчезна вътре. Арслан и Хаджиун влязоха след него и тримата изведоха на сивата светлина Юан, който разтриваше китките си. Въжетата му бяха прерязани и Хазар го зяпна стъписано, зачуден какво се е случило в негово отсъствие.

Темуджин се обърна към дзинския воин.

— Бях започнал да мисля за теб като за приятел, Юан. Не мога да те убия днес — каза той.

Юан остана безмълвен, Темуджин му доведе едно оседлано пони и му подаде повода.

— Върни се при господаря си.

Юан го възседна с лекота и остана дълго, вперил поглед в Темуджин.

— Желая ти сполука, господарю — каза най-сетне той.

Темуджин плесна задницата на понито и Юан препусна, без да се обръща назад.

Хазар отиде при братята си, загледан след отдалечаващия се войник.

— Това май означава, че получавам левия фланг — каза той.

Темуджин се изсмя.

— Намери си отпочинал кон, Хазар. Хаджиун, ти също. Искам да видя на какво си се натъкнал.

Огледа се и видя, че Джелме вече е скочил в седлото и е готов да тръгне.

— Върни хората обратно при кераитите и им кажи, че наближава армия. Тогрул ще трябва да се бие или да бяга, както му се хареса.

— А ние? — попита обърканият Хазар. — Трябват ни повече от шейсет души. Трябват ни повече мъже, отколкото кераитите могат да изведат на полето.

Темуджин погледна на юг, изпълнен с горчиви спомени.

— След като видя тази армия със собствените си очи, ще се върнем обратно в земите около Червения хълм — каза той. — Ще намеря още мъже, но първо ще трябва да се изправим пред друг враг.

Изглеждаше толкова мрачен, че дори Хазар не посмя да се обади. Темуджин заговори толкова тихо, че едва го чуваха.

— Аз и братята ми имаме да уреждаме сметки с олхунутите, Арслан. Всички можем да намерим смъртта си. Не е нужно да идваш с нас.

Арслан поклати глава. Не погледна към Джелме, но усети погледа на сина си.

— Ти си мой хан — отвърна той.

— Това достатъчно ли е?

Арслан бавно кимна.

— Това е всичко.