Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf of the plains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Степният вълк

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-874-1

История

  1. — Добавяне

28.

Темуджин яростно избърса потта от очите си. Изработената от Арслан броня се оказа много по-тежка, отколкото му се беше сторило отначало. Имаше чувството, че са го увили в килим, а дясната му ръка сякаш се движеше два пъти по-бавно. Гледаше към Юан под изгряващото слънце и с раздразнение установи, че той носи същата броня без никаква следа от пот на челото си.

— Хайде пак — излая Темуджин.

Очите на Юан проблеснаха развеселено, той се поклони и вдигна меча си. Беше им казал да носят бронята непрекъснато, докато започнат да я усещат като втора кожа. Бяха тръгнали преди седмица към лагера на татарите, но напредваха бавно. Темуджин караше хората си да се упражняват по два часа на разсъмване и привечер, независимо дали носеха доспехи или не. Това забавяше придвижването на шейсетте воини, но Юан одобряваше тези усилия. Без тях бронираните мъже щяха да са като костенурки, както знаеше от опит. Може би щяха да издържат на татарските стрели, но на земята се превръщаха в лесна плячка.

С помощта на кераитските ковачи Арслан бе изработил пет комплекта. Вен спази обещанието си и добави още десет, като задържа само един за личния си страж. Юан сам го беше избрал и се бе погрижил да го обучи, преди да тръгне.

Темуджин носеше една от новите брони с дълго нагръдно покритие, второ за слабините и още две за бедрата. Предпазителите на раменете стигаха от врата до лакътя и му причиняваха най-много неудобства. Юан просто отстъпваше настрани и с лекота избягваше бавните му удари.

Гледаше как Темуджин крачи към него и четеше намеренията му от начина, по който стъпваше. Тежестта на младия хан бе изнесена повече върху левия крак и Юан предполагаше, че ще започне удара долу вляво и ще продължи нагоре. Използваха остри мечове, но досега това не ги беше изложило на истинска опасност. Юан беше твърде добър професионалист, за да нарани човек при упражнение, а самият Темуджин така и не успяваше да го застраши.

В последния миг Темуджин премести тежестта си отново и превърна замахването в пробождане. Юан отстъпи с десния крак и се извъртя настрани, оставяйки острието да се плъзне по пластините на бронята му. Не се боеше от порязване без сила зад него и това също бе нещо, което Темуджин трябваше да научи. С малко финес многото удари можеха просто да се избегнат.

Веднага щом острието се плъзна край него, Юан пристъпи напред, вдигна меча си и докосна леко с дръжката носа на Темуджин. Въздухът в гърдите му експлодира с едно гръмко „Хей!“ и той отстъпи назад.

— Хайде пак! — раздразнено каза Темуджин и тръгна преди още Юан да е заел позиция. Този път държеше острието високо над главата си и го стовари надолу в разсичащ удар. Юан го пресрещна със своя меч и броните им се сблъскаха с трясък. Но Темуджин беше поставил крака си зад него и войникът падна по гръб.

Загледа към Темуджин от земята, очаквайки следващия удар.

— Е?

— Какво „е“? — отвърна Темуджин. — Сега мога да забия меча в гърдите ти.

Юан не помръдна.

— Не можеш. Обучен съм да се бия във всяко положение — каза той, ритна с крак и запрати противника си на земята.

Темуджин скочи с напрегнато лице.

— Ако не носех тази тежка броня, нямаше да ти е толкова лесно — каза той.

— Тогава щях да те застрелям отдалеч — отвърна Юан. — Или да убия коня ти, ако видя, че си защитен.

Темуджин отново вдигаше меча си. Китките му горяха от умора, но той беше твърдо решен да нанесе поне един сериозен удар, преди да препуснат отново. Спря, щом чу думите на войника.

— Значи трябва да бронираме и понитата също като главите и гърдите си.

Юан кимна.

— Виждал съм да го правят. Железните пластини могат да се пришият към кожената сбруя толкова лесно, колкото и твоята броня.

— Много вещ учител си, Юан, казвал ли съм ти го?

Юан не го изпускаше от поглед — знаеше, че може да последва някой внезапен удар. Всъщност още се изумяваше, че Темуджин няма нищо против да бъде бит пред хората си. Не можеше да си представи, че някой от офицерите в миналото му би допуснал подобно представление. Унижението щеше да е прекалено голямо за тях, но Темуджин като че ли не осъзнаваше това или пък не го беше грижа. Местните бяха странна порода, но попиваха всичко, което можеше да им каже за новите доспехи. Дори го викаха да обсъжда тактиката с Темуджин и братята му. За Юан това, че по-младите мъже го слушат съсредоточено, беше нещо ново. Когато пазеше Вен Чао, знаеше, че съществува, за да даде живота си за посланика, или най-малкото да убие колкото може повече врагове, преди да падне. Мъжете, с които бе дошъл в степите, познаваха работата си много добре и рядко му се налагаше да ги поправя. А сега откри, че обучението му доставя удоволствие.

— Още веднъж — разнесе се гласът на Темуджин. — Този път ще нападна отляво.

Усмихна се. Последните два пъти, когато го беше предупреждавал, атаката идваше отдясно. Не че имаше особено значение, но се развеселяваше от опитите на Темуджин да заблуди преценката му.

Темуджин нападна бързо и мечът му полетя с по-голяма скорост, отколкото досега. Юан видя как лявото рамо потъва надолу и вдигна меча си. С прекалено голямо закъснение забеляза, че Темуджин наистина напада отляво. Все още можеше да осуети удара, но реши да не го прави и острието докосна гърлото му. Темуджин спря, задъхан и развеселен.

— Така беше по-добре — каза Юан. — Ставаш по-бърз в доспехите.

Темуджин кимна.

— Но въпреки това ти пусна удара нарочно, нали?

Юан си позволи да се усмихне.

— Когато станеш още по-добър, сам ще разбереш.

 

 

Докато препускаше в галоп, Юан се огледа и видя, че братята на Темуджин не развалят строя. Упражненията бяха продължили цял ден и Юан се оказа въвлечен в проблемите на масираното нападение. Яздеше с прикрепен за седлото лък, но стрелковите умения на шейсетте мъже не подлежаха на съмнение. Тогрул бе включил в групата двадесет от личните си дружинници. Всички бяха добре сложени и умели, но нямаха боен опит и отначало Темуджин беше страшно язвителен с тях. Собствените му бойци се подчиняваха безпрекословно и моментално на заповедите му, но новите винаги закъсняваха.

Юан бе изненадан, че му дават командването на лявото крило. Позицията изискваше старши офицер и той очакваше, че това ще бъде Хазар. Несъмнено и Хазар си беше помислил същото. Юан не пропусна убийствените му погледи. Братът на Темуджин яздеше с десетте си воини непосредствено до него. След вечерните тренировки Темуджин ги събираше около малкия огън и даваше нарежданията си за следващия ден. Може би не бе кой знае какво, но той беше включил в съвета си и Юан заедно с Джелме и Арслан и му задаваше хиляди въпроси. Когато Юан можеше да отговори от личен опит, всички го слушаха много внимателно. Понякога Темуджин поклащаше глава и Юан разбираше какво си мисли. Неговите хора не се бяха сражавали заедно години наред. А за кратко време можеха да научат малко неща, дори и при най-свирепата дисциплина.

Чу двете къси изсвирвания на рога на Темуджин. Това означаваше, че лявото крило трябва да излезе пред останалите, като изкриви строя. През тропота на конете Юан се спогледа с Хазар и двете звена препуснаха към новата си позиция.

Огледа се. Маневрата беше извършена добре и този път дружинниците на Тогрул бяха чули сигнала и бяха реагирали. Ставаха все по-добри и Юан усети искрицата гордост в сърцето си. Ако старите му офицери го видеха, щяха да се изпонатръшкат от смях. Първият меч на Кайфенг язди редом с диваци. Опита да се надсмее над себе си, както биха направили войниците в родината му, но някак не му се удаде.

Темуджин изсвири веднъж и дясното крило също се изнесе напред, оставяйки центъра да изостане. Юан погледна към Хаджиун и Джелме, които яздеха в другия край и гледаха мрачно в броните си. Конниците около брата на Темуджин бяха малко по-парцаливи, но държаха безупречно строя и се движеха като един. Юан кимна мислено и усети радостната възбуда от предстоящата битка.

Отзад се разнесе дълго изсвирване. Забавиха ход заедно, като всеки командир извика заповедта на отделението си. Понитата постепенно преминаха в тръс и Темуджин ги настигна с централната група и Арслан.

Докато строят се възстановяваше, Темуджин препусна напред и насочи коня си към лявото крило. Спря, докато го настигнаха, и Юан забеляза, че лицето му е пламнало от вълнение, а очите му са блеснали.

— Прати съгледвачи, Юан — извика той. — Ще дадем почивка на понитата, докато разузнават.

— Твоя воля, господарю — автоматично отвърна Юан.

Усети се, докато се обръщаше към двама млади воини, но сви рамене. Прекалено отдавна беше войник, за да променя навиците си, а и се наслаждаваше на задачата да превърне местните диваци в боен отряд.

— Таян, Рулах, продължете напред до залез-слънце. Видите ли нещо друго освен скиталци, връщайте се обратно.

Вече знаеше имената и на шейсетте души — запаметяването се беше превърнало в навик. И двамата мъже бяха от хората на Темуджин. Те сведоха глави, докато минаваха покрай него, и препуснаха напред. Юан не показа и следа от задоволството си, но Темуджин май го усети, ако можеше да се съди по ухилената му физиономия.

— Това май ти е липсвало, учителю — извика той. — Пролетта събужда кръвта ти.

Юан не отвърна, а Темуджин се върна обратно в строя. Вече две години изпълняваше ролята на охрана на Вен Чао. Клетвата към императора го задължаваше да се подчинява на всяка заповед, издадена от държавен чиновник. Дълбоко в сърцето си обаче признаваше, че Темуджин е прав. Липсваше му другарството на похода, нищо че местните нямаха нищо общо с мъжете, които познаваше. Надяваше се братята да оцелеят след първия сблъсък.

 

 

Беше изминал един месец, откакто напуснаха лагера на кераитите, и луната отново бе пълна. Радостната възбуда от първите седмици бе отстъпила пред безжалостна решителност. Вече нямаше много разговори около огньовете. Съгледвачите им откриха мястото, където Темуджин и братята му бяха видели голямата група татари. Черните кръгове в тревата събудиха мрачни спомени. Хаджиун и Хазар бяха особено мълчаливи, когато се качваха отново на конете. Нощта, в която спасиха Бьорте, се бе запечатала прекалено дълбоко в тях. Не можеха да забравят припяването на Темуджин и онази светлина, която усетиха, когато поглъщаха плътта на враговете си. Не говореха за случилото се. Онази нощ сякаш беше безкрайна, а когато най-сетне настъпи утрото, те разузнаха района с надеждата да разберат накъде ги беше водила малката група. Основният татарски лагер се оказа недалеч. Ако не ги бяха избили, татарите щяха да го стигнат на следващата сутрин и Бьорте щеше да е изгубена за месеци, а може би и завинаги.

Темуджин докосна пепелта в едно от огнищата и се намръщи. Беше студена.

— Съгледвачите да се разделят — каза той на братята си. — Ако ги пипнем, докато се местят, всичко ще приключи бързо.

Татарският лагер беше подготвен специално за сезона — сигурно се готвеха да заловят нападателите, които ги бяха тормозили през цялата зима. Движеха се с натоварени с гери каруци и големи стада, чиито фъшкии се забелязваха лесно. Темуджин се запита колко ли близо се намират. Спомни си чувството на безсилие, докато лежеше с татарска кръв на устата и гледаше мирния лагер, прекалено голям, за да бъде нападнат. И дума не можеше да става да ги остави да се измъкнат. Беше отишъл при Тогрул като човек, който няма друг избор.

— Много хора е имало тук — отбеляза Юан до рамото му. Воинът бе преброил черните кръгове и беше разчел следите. — Повече от сто, както каза на Тогрул.

Темуджин го погледна.

— Може би. Не мога да кажа със сигурност.

Юан се загледа в човека, който ги бе довел през пустошта да убиват. Мина му през ума, че петдесет от най-добрите мъже на Тогрул щяха да бъдат по-подходящи от тридесет. Но тогава те щяха да са повече от хората на Темуджин и това нямаше да се хареса на младия мъж. Юан бе забелязал как Темуджин смесва групите и ги кара да работят заедно. Беше известен с жестокостта си — но и с успехите си. Вече всички гледаха на него като на хан. Юан се запита дали Тогрул е знаел какъв риск поема. Въздъхна тихо, щом Темуджин се отдалечи да разговаря с братята си. Златото и земите могат да купят много, стига да се използват добре. Вен Чао бе показал, че това е така.

Темуджин кимна към братята си, сред които бе и Темуге. Най-младият от четиримата беше получил най-малката броня. Хората на Вен Чао бяха по-слаби, но въпреки това доспехите бяха прекалено големи за него и Темуджин потисна усмивката си, когато Темуге се обърна сковано към понито си, за да провери ремъците и поводите.

— Добре се справяш, братко — каза Темуджин, когато Темуге минаваше покрай него. Чу Хазар да сумти недалеч, но не му обърна внимание. — Скоро ще ги намерим, Темуге. Ще бъдеш ли готов, когато тръгнем да атакуваме?

Темуге вдигна очи към брата, пред когото благоговееше. Той вече не говореше за студения страх в стомаха си, нито за това как ездата го изтощава до такава степен, че му се струваше, че в следващия момент ще падне от седлото и ще ги посрами всичките. Всеки път, когато се спешаваше, краката му бяха схванати до такава степен, че се налагаше да държи здраво понито, за да не рухне на колене.

— Ще бъда, Темуджин — каза той и се помъчи да звучи весело. Вътрешно се беше отчаял. Знаеше, че стрелбата му с лък едва ли заслужаваше дори да се нарече такава, а татарският меч, който му бе дал Темуджин, беше прекалено тежък за него. Беше скрил едно по-малко острие в дела си и се надяваше да използва него. Но дори и тогава мисълта за разрязване на кожа и мускули и за течаща по ръцете му кръв го изпълваше с ужас. Все още не разбираше каква е ползата от него тук, но не можеше да понася презрителната насмешка в очите на Хазар. Хаджиун бе дошъл при него в нощта преди да заминат и бе казал, че Бьорте и Хулун ще имат нужда от подкрепа в лагера на кераитите. Това беше явен опит да му даде повод да остане, но Темуге бе отказал. Ако изобщо имаха нужда от помощ, петдесет воини не биха могли да ги спасят в лагера на кераитите. Присъствието им там беше гаранция, че Темуджин ще се върне с главите, както бе обещал.

От всички братя единствено Темуге не бе годен за войник. С Джелме, Арслан, Юан и братята си, Темуджин разполагаше с хората, които му трябваха, и Темуге знаеше, че все още е млад и прекалено неопитен. Докосна с опасение острието на дългия си нож, докато се качваше на коня. Нощ след нощ сънуваше как спасява живота им, как го гледат изумени и разбират, че наистина е син на Есугей. Не обичаше да се събужда от тези сънища. Потрепери, препуснаха отново. Усещаше студа по-силно, отколкото останалите. Погледна в себе си с надеждата да намери куража, който показваха другите, но не откри нищо друго освен ужас.

 

 

Съгледвачите откриха основната сила на татарите само два дни след като Темуджин бе стигнал до мястото на стария лагер. Мъжете препуснаха в галоп обратно и скочиха от конете да доложат на хана.

— Местят се, господарю — задъхано рече първият. — Пуснали са малки отряди във всички посоки, но армията им се движи бавно през долината и идва насам.

Темуджин се озъби в усмивка.

— Изпратиха тридесет мъже да ни открият и нито не се върна жив. Сигурно предполагат, че в района има голямо племе. Добре. Ако са предпазливи, ще се колебаят.

Вдигна ръка, за да свика офицерите си. Всички бяха видели развълнуваните съгледвачи и се събраха бързо в очакване на новините.

— Кажете на хората си да следват заповедите — каза Темуджин, докато се качваше на коня. — Яздим заедно, скоростта определям аз. Ако някой развали строя, ще го оставя на ястребите.

Видя, че Хазар се усмихва, и го изгледа сурово.

— Дори и да е мой брат, Хазар, дори и тогава. Стреляте по моя команда, после вадите мечовете. Ще ги ударим в една редица. Ако се окажете на земята, гледайте да останете живи, докато не избием всички.

— Няма ли да вземаме пленници? — попита Арслан.

Темуджин не се поколеба.

— Ако някой оцелее след нападението ни, ще го разпитам, за да науча подробности. След това не ми е нужен. Няма да умножавам кръвните ни врагове.

Офицерите се върнаха по местата си и новината се разнесе бързо сред воините. Подредиха понитата си в една редица. Щом стигнаха хребета, видяха татарските конници и каруци, които се движеха бавно през равнината.

Потеглиха като един в тръс към врага. Темуджин чу далечния тревожен зов на роговете, развърза лъка, сложи му тетивата и я опита. Пресегна се назад, отвори закрепения за седлото колчан, взе първата стрела и провери перата с палец. Щеше да лети право и точно, както всички останали.