Кандис Бушнел
Сексът и градът (8)

7.
Интернационалните луди момичета

Може да имате щастието (или нещастието — зависи от гледната точка) един ден да попаднете на определен тип нюйоркчанка. Като вечно мигрираща пъстра птица тя непрекъснато е в движение. Но не поради запълнен с делови ангажименти график. Тази жена пътува от един международен моден център в друг. Като се умори от светския живот в Лондон, като й омръзне да кара ски в Аспен и Гщад, когато й призлее от среднощни купони в Южна Африка, тя може да се върне — за кратък отдих само — в Ню Йорк.

Един дъждовен януарски следобед на международното летище „Кенеди“ с полет от Лондон каца жена, която ще наречем Амалита Амалфи. Носи бялото палто на „Гучи“ от екокожа, черен кожен панталон, ушит по поръчка в „Ню Йорк ледър“ („Последният от тази кожа. Сдърпахме се с Ел Макферсън за него“, пояснява) и слънчеви очила. Има 10 чанти „Т. Антъни“^[1] и прилича на кинозвезда. Липсва й само лимузина, но тя урежда въпроса, като кара един заможен на вид бизнесмен да й помогне за багажа. Той не може да й устои — практически никой мъж не може да устои на Амалита! — и преди да се усети какво го е сполетяло, вече пъпли с нея и с десетте й чанти „Т. Антъни“ към града в служебно наетата лимузина и я кани на вечеря.

— С удоволствие, скъпи — отвръща тя със задъхан глас и с лек акцент, който намеква за швейцарско училище за благородни девици и дворцови балове, — но съм ужасно уморена. Всъщност идвам в Ню Йорк само за да си почина. Ала може утре да пием чай. В „Четири сезона“? А след това — да попазаруваме. Трябва да купя някои неща от „Гучи“.

Бизнесменът се съгласява. Оставя я пред блок на „Бийкман Плейс“, записва телефона й и обещава да се обади по-късно.

В апартамента си Амалита звъни в „Гучи“. С престорен аристократичен английски акцент казва:

— Обажда се лейди Каролайн Бийвърс. Бях поръчала да ми запазите едно палто. Току-що пристигнах и утре ще дойда да го взема.

— Чудесно, лейди Бийвърс — отвръща продавачката. Амалита затваря телефона и се засмива.

На другия ден Кари говори по телефона със стар приятел — Роби.

— Амалита се върна — казва тя. — Ще обядваме заедно.

— Амалита! — възкликва Робърт. — Още ли е жива? И все така красива? Тя е опасна. Но ако си мъж и спиш с нея, сякаш ставаш член на специален клуб. Знаеш ли, Амалита е била с Джейк и с Капоти Дънкан, с толкова рокзвезди, с милиардери. Тя е като свързващо звено. Мислиш си: „И аз, и Джейк…“

— Мъжете — заявява Кари — са смешни.

Робърт не слуша.

— Жените като Амалита са малко — продължава. — Габриела беше такава. Както и Марит. И Сандра. Амалита е толкова красива! И забавна. И много смела. Невероятна е! Срещаш тези момичета в Париж, облечени във влудяващо прозрачни рокли, виждаш снимките им в „Дъбъл ю“ и в други модни списания и ти изглеждат все по-привлекателни. Сексуалната им власт е онази изумителна, ослепителна сила, която може да промени живота ти. Мислиш си, че ако се докоснеш до нея, което е невъзможно, което…

Кари му затваря.

В два часа следобед вече седи на бара в „Хари Чиприани“ и чака Амалита. Тя както винаги закъснява с половин час. На бара един бизнесмен, колежката му и клиентът им си говорят за секс.

— Мисля, че мъжете се отвращават от жени, които спят с тях още първата вечер — казва колежката. Облечена е в целомъдрен морскосин костюм. — Трябва да изчакаш поне до третата среща, ако искаш мъжът да те приеме на сериозно.

— Зависи от жената — възразява клиентът. Той е към 40-годишен, прилича на немец, но говори с испански акцент — аржентинец.

— Не разбирам — отвръща жената.

Аржентинецът я поглежда.

— Вие, американките еснафки, дето все се стремите да пипнете някой мъж, вие трябва да спазвате правилата. Не можете да си позволите да сбъркате. Но има определен тип жени — много красиви и от определена класа, които могат да правят каквото си искат.

В същия момент влиза Амалита. Това предизвиква доста голямо вълнение на входа, където оберкелнерът я прегръща — „Виж се само! — възкликва тя. — Колко си строен! Още ли тичаш по 8 км. на ден?“ — и отнасят палтото и багажа й. Облечена е в костюм от туид на Джил Сандър (само полата струва над хиляда долара) и зелен кашмирен пуловер без ръкави.

— Ама че е горещо! — отбелязва, веейки си с ръкавиците. Сваля си сакото. Целият ресторант зяпва.

— Сладурче! — възкликва Амалита, като забелязва Кари на бара.

— Масата ви е готова — съобщава оберкелнерът.

— Толкова неща имам да ти разправям! — продължава Амалита. — Спасих се на косъм!

Някъде през април заминала на сватба в Лондон, където се запознала с лорд Сканки-Пу — фалшиво име, — „но истински лорд, скъпа. Има кръвна връзка с кралското семейство, замък и фокстериери. Каза, че мигновено се влюбил в мен, кретенът му с кретен. Още щом ме зърнал в църквата. «Скъпа, обожавам те, — рече, като дойде при мен на приема, — но най-много обожавам шапката ти.» Още тогава трябваше да ми светне червената лампичка. Но в момента не разсъждавах логично. Живеех у Катрин Джонсън-Бейтс, която ме влудяваше. Все се оплакваше, че съм разхвърляла вещите си из шибания й апартамент. Нали е Дева, какво друго да очакваш от нея! Както и да е, мислех само къде да се преместя. Пък и знаех, че Катрин си пада по лорд Сканкс — плетеше му шалове от онзи ужасен камгарн, — а той пет пари не даваше за нея, така че, естествено, не устоях. А ми трябваше и нова квартира.“

Вечерта след сватбата Амалита практически се пренесла в къщата на пл. „Итън“. И първите две седмици било прекрасно.

— Приложих номера на гейшата — разказва тя. — Правех му масажи, носех му чая, преглеждах предварително вестниците, за да му посоча по-интересните статии.

Лордът я водел по магазините. Организирали приеми и лов в замъка. Амалита му помогнала да състави списъка на гостите, включила най-подходящите хора, очаровала прислугата и той бил впечатлен. Но като се върнали в Лондон, започнали неприятностите.

— Нали знаеш колко бельо съм събрала през годините? — пита Амалита. Кари кимва. Тя наистина познава огромната й колекция от дизайнерски облекла, събирана в продължение на 15 години, и то твърде добре, защото й се наложило да й помага да увият дрехите в специална хартия, преди да бъдат складирани. Това им отнело три дена.

— Една вечер лордът влезе, докато се обличах — продължава Амалита. — „Скъпа — рече, — винаги съм се питал какво е да носиш корсаж. Може ли… да пробвам? Така ще се поставя на твое място.“

Добре. Но на другия ден поиска да го напляскам. Със сгънат вестник. „Скъпи, не мислиш ли, че ще ти достави по-голямо удоволствие, ако го прочетеш?“, попитах. „Не! Искам един хубав бой“, отвърна. И аз се съгласих. Втора грешка. Стигна се дотам, че сутрин се събуждаше, обличаше дрехите ми и отказваше да излезе от къщи. И то с дни. После поиска да си сложи бижутата ми от „Шанел“.

— Как му стояха? — пита Кари.

— Pas mal^[2] — отвръща Амалита. — Той е от онези красиви англичани, за които е трудно да кажеш дали са обратни, или нормални. Но беше толкова жалка картинка. Лазеше на четири крака с оголен задник. Като си помислих, че смятах да се омъжа за него!

Както и да е, казах му, че си тръгвам. Не ме пусна. Заключи ме в спалнята и трябваше да избягам през прозореца. Поради собствената си глупост се наложи да обуя „Маноло Бланик“ с висок ток вместо по-разумните „Гучи“, защото му бях дала да гали обувките ми, а „Маноло“ бяха единствените, които не харесваше — били миналогодишни. Не ме пусна да вляза. Каза, че ще задържи дрехите ми заради някаква тъпа, смешна телефонна сметка, която бях навъртяла. Две хиляди лири! Попитах: „А какво да правя, скъпи?! Нали трябва да говоря с дъщеря си и с майка си!“

Но държах в ръцете си коз. Мобилния му телефон. Обадих му се от улицата. „Скъпи — съобщих му, — отивам да пия чай с Катрин. Като се върна, очаквам да заваря всичките си куфари чинно подредени на прага. Ще ги проверя един по един. Ако липсва нещо — миниатюрна обица, прашка, капачка от тока на обувка, — ще позвъня на Найджъл Демпстър^[3].“

— И завари ли ги? — пита Кари с известно страхопочитание.

— Разбира се! — отвръща Амалита. — Англичаните се боят до смърт от пресата. Ако искаш да накараш някого едва ли не да ти козирува, заплаши го, че ще се обадиш на вестниците.

Тогава покрай масата минава аржентинецът.

— Амалита! — възкликва, като протяга ръка и леко й се покланя.

— А, Крис! Como esta^[4]? — пита тя, след което продължават на испански и Сара не разбира нищо.

Накрая Крис казва:

— Тук съм за една седмица. Трябва да се видим.

— Разбира се, скъпи — отвръща Амалита и го поглежда. Има навика да присвива очи, като се смее, което практически значи: „Чупката!“

— Уф! Богат аржентинец — пояснява. — Веднъж отидох в ранчото му. Яздехме из кампоса^[5] с понита за поло. Жена му беше бременна, а той бе толкова сладък, че го изчуках, но тя разбра. И има нахалството да се разстрои. Мъжът й беше много кофти в леглото. Трябваше да е доволна, че някой иска да я отърве от него.

— Г-ца Амалфи? — пита келнерът. — Търсят ви по телефона.

— Райти — заявява триумфално Амалита, като се връща след малко на масата. Райти е китарист в известна рок банда. — Иска да го придружа на турне. В Бразилия и в Сингапур. Казах му, че ще си помисля. Тези типове толкова са свикнали жените да им падат в краката, че трябва да проявяваш резервираност. Така се отличаваш.

Изведнъж на входа настава суматоха. Кари вдига глава, но бързо я свежда и се преструва, че изучава маникюра си.

— Не поглеждай сега — казва. — Рей пристигна.

— Кой? Рей ли? — пита Амалита. Присвива очи.

Рей не е мъж, а жена. Жена, която спада, поне в най-общи линии, в категорията на Амалита. И тя е интернационална красавица, на която мъжете не могат да устоят, но също така е особен случай. Модел от края на 70-те години, Рей се мести в Л. А.^[6] с намерение да стане актриса. Роля така и не получава, но пък успява да преспи с няколко известни актьори. И тя като Амалита има извънбрачно дете, за което се мълви, че е рожба на суперзвезда.

Рей оглежда ресторанта. Тя е прочута с очите си — и с ред други неща, — които са огромни, кръгли и с такъв светъл нюанс на синьото, че чак изглеждат бели. Те се спират на Амалита. Собственицата им махва. И се приближава.

— Какво правиш тук? — пита, видимо зарадвана, макар да се говори, че в Л. А. двете са заклети врагове.

— Току-що пристигнах — отвръща Амалита. — От Лондон.

— Беше ли на сватбата?

— На лейди Биатрис ли? — пита Амалита. — Да. Беше прекрасно! Пълно с европейски благородници.

— Проклятие! — изругава Рей. Говори с лек южняшки акцент, вероятно изкуствен, тъй като е от Айова^[7]. — Трябваше и аз да дойда. Но се хванах със Снейк — пояснява, назовавайки прочут актьор, известен със своите екшъни. Той е към 70-годишен, но още се снима. — И нали разбираш, не можех да се откача.

— Разбирам — отговаря Амалита и й прилага номера с присвитите очи.

Рей сякаш не забелязва.

— Имам среща с приятелка и казах на Снейк, че ще се видим в хотела в три — той е тук с рекламна цел, а вече е почти 2,15. Нали знаеш, Снейк откача, ако закъснееш, а аз винаги се бавя.

— Просто трябва да умееш да се оправяш с мъжете — отбелязва Амалита. — Но и аз помня, че Снейк мрази да го карат да чака. Поздрави го от мен, скъпа. И да забравиш, не се коси. Така или иначе ще го видя след месец. Покани ме на ски. Като приятелче, разбира се.

— Разбира се — отвръща Рей.

Настъпва неловко мълчание. Тя поглежда към Кари, на която й се иска да си покрие главата със салфетката. Моля те, мисли си, не ме питай как се казвам.

— Е, може би ще й се обадя — решава Рей.

— Непременно — одобрява Амалита. — Телефонът е ей там.

Рей тръгва моментално.

— С всички се е чукала — казва Кари. — Включително с Тузаря.

— Моля те, сладурче. Не ми пука — отвръща Амалита. — Науми ли си да спи с мъж, жената избира с кого, нейна работа е. Ала Рей не е добър човек. Чух, че искала да се присъедини към момичетата на мадам Алекс, но дори тя я сметнала за луда.

— И как оцелява?

Амалита повдига дясната си вижда. Замълчава за момент — все пак е истинска дама, израсла на Пето авеню, с бал по случай навлизането си в обществото и всичко останало. Но Кари е много любопитна.

— Приема подаръци. Часовник от „Булгари“. Огърлица на Хари Уинстън. Дрехи, коли, къщичка в имота на човек, който иска да й помогне. И пари. Тя има дете. Мнозина богаташи я съжаляват. Артистите със своите милиони. Връчват й чек за 50 бона. Понякога само за да изчезне.

— Моля те — казва, като поглежда Кари. — Не се шокирай. Ти си толкова наивна, сладурче. Но нали си имаш професия. Дори да гладуваш, имаш професия. Жените като нас с Рей не желаят да работят. Аз винаги съм искала само да живея.

— В никакъв случай обаче не ми е лесно. — Амалита е отказала цигарите, но сега взема една от пакета на Кари и изчаква келнерът да й поднесе огънче. — Колко пъти съм ти звъняла разплакала! Нямам пари, чудя се какво да правя, къде да отида. Мъжете обещават, а не изпълняват. Ако можех да бъда момиче на повикване, щеше да ми е много по-лесно. Проблемът не е в секса — хареса ли ми мъжът, така или иначе ще го направя, — а в това, че така няма да бъда на нивото им. Ще съм на работа. Ала поне ще разполагам с пари.

Амалита повдига вежди и свива рамене.

— А сега какво бъдеще ме чака? Винаги трябва да съм на ниво. В дрехите и в тялото. Фитнес. Масажи, маски за лице. Пластични операции. Те струват скъпо. Погледни Рей. Моделирала си е гърдите, устните, задника. Тя вече не е млада, скъпа, минала е 40-те. Има само външността си.

Смачква цигарата си в пепелника.

— Защо пуша! Вредно е за кожата. По-добре и ти ги откажи, сладурче. Помниш ли? Като бях бременна с дъщеря си? Болна. Безпарична. Боже, делях една стая със студентка в бедна квартира, защото само нея можех да си позволя. По 150 долара месечно. Наложи се да се запиша за социални помощи, за да мога да получа медицинска помощ при раждането. Трябваше да отида в окръжната болница с автобус. Когато най-много се нуждаех от помощ, сладурче, покрай мен нямаше никакви мъже. Никого нямаше. Освен няколко добри приятелки.

В този момент Рей се връща на масата, хапейки долната си устна.

— Може ли? — пита. — Момичето ще дойде всеки момент, но междувременно имам нужда от коктейл. Келнер, водка с мартини, моля. Чисто.

Сяда. Не поглежда към Кари.

— Искам да си поговорим за Снейк — обръща се към Амалита. — Той ми каза, че е бил с теб.

— Така ли? — пита Амалита. — Е, нали знаеш, връзката ни е интелектуална.

— Нима? Пък аз реших, че просто го бива в леглото, а и се държи добре с детето ми — обяснява Рей. — Но не това ме притеснява. Струва ми се, че не мога да разчитам на него.

— Мислех, че има годеница — казва Амалита. — Тъмнокоса жена, която чака дете от него.

— Проклятие! Кармелита, или нещо такова. Автомеханичка отнякъде на майната си в Юта. Снейк отивал на ски, но колата му се развалила и я закарал на сервиз, а там била тя с гаечния си ключ. И зажаднялата си „катеричка“. Не. Той се опитва да се отърве от нея.

— Тогава работата е проста — възкликва Амалита. — Само си намери шпиони. Аз използвам масажистката и чистачката си. Изпрати му масажистката или шофьора си и те ще ти докладват.

— Дяволите да го вземат! — изкрещява Рей. Отваря голямата си, обагрена в червено, уста, накланя се опасно назад и се разхилва истерично. Косата й е руса до бяло и съвсем права. При цялата си странност тя е изключително сексапилна.

— Знаех си, че те харесвам — казва. Столът пада и Рей едва не се стоварва на масата. Целият ресторант я гледа. Амалита за малко не се разхълцва от смях.

— Защо не сме по-добри приятелки?! — пита Рей. — Това искам да знам.

— За Бога, Рей, нямам представа — отвръща Амалита. Сега само се усмихва. — Може би заради Брюстър.

— Проклетото шибано актьорче! — възкликва Рей. — Говориш за лъжите, които му надрънках за теб, защото исках да го сваля ли? Мамка му, скъпа, какво съм виновна! Той имаше най-големия инструмент в цял Л. А. Когато го зърнах — бяхме на вечеря и Брюстър сложи под масата ръката ми върху него, а аз толкова се възбудих, че го извадих от панталона му и започнах да го галя, но една сервитьорка ни видя и се развика, защото беше огромен, и ни изхвърлиха от ресторанта, — казах си: „Това чудо е само за мен! Няма да го деля с никоя!“

— Големичък му беше — отбелязва Амалита.

— „Големичък“ ли? Мила, той беше като на кон — възразява Рей. — Знаеш, че съм спец в леглото, аз съм дар божи за всеки мъж. Но когато стигнеш до моето ниво, случва се нещо. Средният размер вече не ти прави впечатление. О, да, спя с такива мъже, но им го казвам. Трябва да мога да излизам и да си вземам своето. Да получавам удовлетворение.

Рей е изпила само три четвърти от коктейла си, но с нея сякаш става нещо. Дългите светлини са пуснати, но никой не кара.

— О, да — казва. — Обичам да ме изпълват. Сложи ми го, скъпи! Изчукай ме! — Заклаща таза си на стола. Повдига леко дясната си ръка, притваря очи. — О, да, скъпи, да, скъпи! О! — Свършва с вик и отваря очи. Гледа право към Кари, сякаш я вижда за първи път.

— Как се казваш, мила? — пита. А Кари изведнъж се сеща как Капоти Дънкан изчукал Рей на един купон — на диван пред очите на всички.

— Кари — отговаря.

— Кари ли? — пита Рей. — Познаваме ли се?

— Не — обажда се Амалита. — Тя е страхотна. Наш тип момиче! Но е интелектуалка. Писателка.

— Трябва да напишеш книга за мен — предлага Рей. — Казвам ти, от моята история ще излезе бестселър. Толкова неща съм преживяла! Но оцелях. — Поглежда Амалита за потвърждение. — Виж ни. И двете оцеляхме. Другите като нас… Сандра…

— Тя е анонимна алкохоличка, работи непрекъснато и никога не излиза — допълва Амалита.

— Габриела…

— Момиче на повикване.

— Марит…

— Полудя. Лекува се от наркотици, а после постъпи в „Силвър Хил“^[8].

— Позната история — казва Рей. — Чух, че откачила на дивана ти и ти си я закарала в лудницата.

— Изписаха я. Сега работи. Връзки с обществеността.

— По-скоро с отвъдното — възразява Рей. — Наели са я заради социалните й контакти, но тя те гледа с изцъклен поглед и не проумява какво й говориш. Само си седи като кукла, а те се ровят във визитките й.

Кари не издържа и се разсмива.

Рей я поглежда.

— Не е смешно. Никак даже!