Кандис Бушнел
Сексът и градът (10)

9.
Има две колела, носи кариран костюм и ти къса нервите. Що е то? „Велосипедист“

Преди няколко седмици попаднах на „велосипедист“. Това се случи на представянето на една книга в огромна мраморна зала на улица с дървета. Докато тайничко се тъпчех с пушена сьомга, при мен дотича познат писател и рече:

— Току-що говорих с изключително интересен човек.

— Така ли? Къде е? — попитах, оглеждайки подозрително стаята.

— Бил е археолог, а сега пише научни книги… Фантастичен е!

— Спри дотук — казах. Бях забелязала въпросния мъж. Облечен беше в градския — според представите ми — вариант на костюм за сафари: панталон в цвят каки, кремава раирана риза и леко износено сако от туид. Пепеляворусата му коса беше отметната назад и разкриваше красиво изваян профил. Понесох се през стаята, доколкото ми позволяваха сандалите на висок ток. Непознатият водеше задълбочен разговор с мъж на средна възраст, но аз бързо овладях положението.

— Вие! — рекох. — Казаха ми, че сте фантастичен. Дано не ме разочаровате.

Отвлякох го до отворен прозорец и го заредих с цигари и с евтино червено вино. След 20 минути го оставих, защото имах вечеря с приятели.

На другата сутрин той ми позвъни, докато още се излежавах с тежък махмурлук. Да го наречем Хорас Екълс. Говори ми за любов. Хубаво е да си лежиш със силно главоболие, а в ухото да ти гука красив мъж. Разбрахме се да се видим на вечеря.

Неприятностите започнаха почти веднага. Първо се обади, че щял да пристигне един час по-рано. После — че нямало да пристигне по-рано. После пак се обади, че ще закъснее с половин час. И пак — че бил на ъгъла. Всъщност закъсня с 45 минути.

И дойде с колело.

Отначало не разбрах. Забелязах, че е малко по-раздърпан от нормалното (за писател) и че е леко задъхан, но го отдадох на собствената си персона.

— Къде искаш да вечеряме? — попита.

— Вече съм запазила маса — отговорих. — В „Елейн“.

Той направи гримаса.

— Мислех, че ще отидем в някое квартално заведение.

Аз го изгледах и казах:

— Не вечерям в квартални заведения.

За момент рискувахме да изпаднем в патова ситуация. Накрая Екълс изтърси:

— Но аз дойдох с велосипед, разбираш ли?

Обърнах се и изгледах противното возило, което беше завързано за един стълб.

— Не — отвърнах.

Г-н „Ню йоркър“ и неговото колело

Не за първи път се сблъсквах с този манхатънски литературно-романтичен подвид, който бях кръстила „велосипедистите“. Преди известно време вечерях с един от най-известните „велосипедисти“, когото ще наречем просто г-н „Ню йоркър“. Редактор в едноименното списание^[1], той имаше вид на 35-годишен (макар да беше доста по-възрастен), безжизнена кафява коса и невероятна усмивка. Когато излизаше, никога не му липсваше компания от неомъжени жени, които не държаха непременно да публикуват нещо в „Ню йоркър“. Той е ласкател и е малко сантиментален. Сяда до теб и ти говори за политика, иска ти мнението. Кара те да се смяташ за умна. А после неусетно изчезва.

— Ей, къде е г-н „Ню йоркър“? — питаха се всички в 11 ч.

— Обади се по телефона — каза една жена, — а после се метна на велосипеда си. Тръгна на среща.

Представях си как се промъква в нощта в туиденото си сако, въртейки като луд педалите на трискоростното си колело (с калници, да не му се цапат крачолите). После спира до нисък блок в горен Ийст Сайд — или до благоустроен склад в Сохо, — натиска настойчиво звънеца и леко задъхан, качва велосипеда по стълбите. Отваря се врата и двамата с възлюбената му, кикотейки се, се чудят къде да дянат колелото. Залепят се в потна прегръдка, която несъмнено завършва на някой матрак на пода.

Всъщност „велосипедистите“ имат дълга литературно-социална традиция в Ню Йорк. Техни светци покровители са беловласият писател Джордж Плимптън, чието колело висеше на обратно над главите на служителите му в редакцията на „Парис ревю“^[2], и беловласият журналист от „Нюсдей“ Мъри Кемтън. Те въртят педалите от години и са вдъхновение за следващото поколение „велосипедисти“, като гореспоменатия г-н „Ню йоркър“ и десетки млади писатели и редактори на книги, списания и вестници, които предпочитат да кръстосват физическия и романтичния пейзаж на Манхатън като самотни колоездачи. „Велосипедистите“ са особена порода нюйоркски ергени. Умни, забавни, романтични, жилести, доста привлекателни, те са материалът, от който са изградени мечтите на пораслите колежанки. Има нещо невероятно… чаровно в мъж в костюм от туид на колело — особено ако носи смешни очила.

Те предизвикват у жените смесица от страст и майчина обич. Но имат и тъмна страна. Повечето „велосипедисти“ не са семейни и вероятно никога няма да се оженят — поне докато не се откажат от колоезденето.

Защо Джон Кенеди-младши не е „велосипедист“

— Колоезденето не е непременно израз на власт — каза г-н Екълс. — Но се удава най-добре на силни личности като Джордж Плимптън. Иначе трябва да криеш велосипеда си зад ъгъла и тайно да измъкваш крачолите от чорапите си.

За разлика от идиотите, които виждате непрекъснато да обикалят парка, „велосипедистите“ не карат колело, за да спортуват. За тях велосипедът отчасти е превозно средство, но — което е по-важно — и начин да съхранят литературната си младост. Представете си Оксфорд по здрач, вие препускате с колелото по калдъръма, а край р. Чърел ви чака жена в развята рокля, стиснала томче на Иейтс. Ето за какво си мислят „велосипедистите“, докато въртят педалите из Манхатън, криволичейки между таксита и дупки. Най-известният и търсен нюйоркски ерген на колело несъмнено е Джон Кенеди-младши, но с мускулестото си и атлетично тяло той не може да мине за „велосипедист“. Защото един „велосипедист“ ще прекоси центъра на града по-скоро по раиран костюм, отколкото по шорти и изопната на гърдите тениска. „Велосипедистите“ презират и специалните клинове с меки порести подплънки на задните части. Те нямат нищо против телесната болка, причинена от твърдата седалка. Тя подпомага литературата.

— Аз нямам еластични клинове — каза г-н „Ню йоркър“ и добави, че през зимата носи долни гащи за по-топло.

Това може да е една от причините „велосипедистите“ да бъдат нападани по-често от атлетичните си братовчеди. Другата е, че те карат колело по всяко време (колкото по-късно, толкова по-добре — по-романтично е), при всякакви атмосферни условия навсякъде.

— Пияници реват нощем от прозорците си, за да ни стреснат — каза г-н Екълс. — И по-лошо.

Веднъж на Вси светии г-н „Ню йоркър“, облечен в пелерина на британски полицай, навлязъл в група от 12-годишни деца, които го свалили от велосипеда му.

— Казах: „Не мога да се бия с всички ви, а само с един.“ Те се отдръпнаха, освен най-едрият. Изведнъж осъзнах, че не искам да се бия и с него.

Тогава му се нахвърлила цялата банда и започнала да го налага с юмруци, докато случайни минувачи не се развикали и хлапетата се разбягали.

— Извадих късмет — обясни г-н „Ню йоркър“. — Не ми взеха колелото, но пък ми отмъкнаха няколко плочи от кошницата. (Забележете, че е носел плочи — албуми от винил, а не компактдискове друга отличителна черта на истинския „велосипедист“.)

И г-н Екълс си припомни подобна история.

— Преди два дена минавах през Сентрал парк в 10 часа вечерта, когато бях заобиколен от банда вандали на ролери. Бяха още деца. Опитаха се да ме нападнат във фланг, но аз подкарах по-бързо и им избягах.

Още по-голяма опасност обаче представлява сексът, както е установил един репортер — да го наречем Честър. Той вече не кара колелото си толкова често, колкото преди, защото преди година му се случил неприятен инцидент след романтичка интерлюдия. Пишел статия за танцьорки по монокини, когато завързал приятелство с Лола. Може би тя си е въобразила, че са като Мерилин Монро и Артър Милър^[3]. Кой знае! Една вечер му се обадила, че се излежава в леглото си в „Тръмп Палис“, и го помолила да отиде. Той се метнал на велосипеда си и след 15 минути бил при нея. Три часа не станали от леглото. После Лола му казала, че трябва да си върви, защото живеела с един мъж, който щял да си дойде. Всеки момент.

Честър изхвърчал навън и се метнал на колелото си, но възникнал проблем. Краката му така омекнали след секса, че точно когато се спускал по хълма Мъри, получил схващане, блъснал се в бордюра и се пльоснал на тротоара.

— Ужасно боли — обясни. — Такова ожулване на кожата се равнявана изгаряне първа степен.

За щастие зърното му пак порасна.

„Голямо стоманено нещо между краката ми“

Да караш колело в Манхатън наистина е опасно. Ако живееха на запад, тези писатели вероятно щяха да носят оръжие като героите на Лари Макмъртри^[4], Том Макгуейн^[5] или Кормак Маккарти^[6]. Но тъй като са в Ню Йорк, „велосипедистите“ повече приличат на Кларк Кент^[7]. Денем са хрисими репортери, на които често се налага да се оправдават пред амбициозни редакторки, а нощем се превръщат в заплаха за обществото. Можем ли да ги виним!

— Минаваш на „червено“, караш срещу движението. Може да си престъпник — обясни Честър.

— Сякаш между краката ми има голямо стоманено нещо, което пулсира пред мен — каза друг „велосипедист“, помолил да остане анонимен.

— В момента ръката ми е на колелото — заяви Кип, литературен агент, по телефона от кабинета си. — Да караш колело в града, те кара да се чувстваш свободен. Сякаш се носиш над масите. На колелото си съм доста по-безстрашен, отколкото в други моменти от живота си. На него съм най-добър, напълно в тон със себе си и с града.

Велосипедистите не карат какво да е. Те не биха се качили на бързите високотехнологични планински катерачи. Не признават свръхмодерните аксесоари. Типичен пример е г-н „Ню йоркър“, който има елегантен трискоростен велосипед с кошница отзад и с калници. Колелото трябва да излъчва носталгия.

— В кошницата слагаш покупките — обясни той, — компютъра и материалите за работа.

— Държа на велосипеда си колкото на кучето и на бебето — каза Кип. — Грижа се за него, чистя го старателно.

Като слушаш „велосипедисти“ да говорят за колелата си, често имаш чувството, че става дума за жени.

— Обичам колелото си, човек може да се привърже към него — твърди някой си Б. Б., — но истината е, че велосипедите не се различават кой знае колко един от друг.

— Бях се побъркал по едно колело — разказа Кип. — Беше с алуминиева рама, която чистех и лъсках. Доста често. Но го откраднаха. Бях съсипан емоционално. Преживях го едва когато си купих ново колело и го разкрасих.

В Ню Йорк често се крадат велосипеди, както и гаджета.

— Влезеш за десет минути в книжарница, и не си намираш колелото — каза г-н Екълс.

Това обаче невинаги е проблем, както посочи г-н „Ню йоркър“.

— Колелото се изплаща за три месеца, ако го сравниш с цената на билета за метрото — обясни. — Или за месец, ако пътуваш с такси.

Велосипедът е и полезен инвентар, когато имаш среща с жена.

— Той е подходящ за начало на разговор — каза Тад, писател. — Може и да се засуетиш около него, когато трябва да преодолееш смущението си.

Колелото очевидно е и показател дали ще се стигне до секс.

— Една жена ми се разсърди, когато предложих да отида до тях с колелото — поясни Тад. — От друга страна, ако жена ти каже: „Вкарай го вътре“, е много секси.

— По това, дали жената ще ти позволи да вкараш колелото си у тях, съдиш за характера й — каза г-н Екълс. — Ако е твърде педантична, няма да го иска в дома си.

Но понякога велосипедът не е просто велосипед — и жените, изглежда, го знаят.

— Гледат подозрително на теб. Защото си мобилен и независим — обясни г-н Екълс. — А в крайна сметка — и не много изискан.

— Във велосипеда има нещо питърпановско — каза пък Кип. — Това отчасти е и причината вече да не ходя навсякъде с него.

— Колелото говори и за известна себичност — съгласи се г-н Екълс. — Не можеш да предложиш на никого да го закараш. А велосипедистът изглежда твърде свободен.

Той добави, че на 50 години има десетина причини да не се е оженил, „нито една достатъчно убедителна“.

Колелото предполага и известна стиснатост. Една жена — зам. редактор на лъскаво мъжко списание, си припомни среща с „велосипедист“, с когото се запознала на представяне на книга. След като я заговорил, той й определил среща в приятен ресторант в горен Уест Сайд. Закъснял, дошъл с велосипед (тя чакала отвън, пушейки цигара след цигара), а като седнали и разтворили менюто, казал:

— Извинявай, но изведнъж ми се прияде пица. Нямаш нищо против, нали?

Станал.

— Не трябва ли… — попитала тя, поглеждайки към келнера. „Велосипедистът“ я сграбчил за ръката и я избутал навън.

— Ти отпи само няколко глътки вода. А аз дори не наченах своята. Не е нужно да плащаме.

Отишли у тях и си поръчали пица, а после той минал в настъпление. Срещнали се още няколко пъти и „велосипедистът“ все настоявал да дойде в десет часа и да си поръчат храна за вкъщи. Жената най-накрая го зарязала и тръгнала с банкер.

Вонящият чатал

„Велосипедистите“ често допускат грешката да се опитат да превърнат приятелките си във „велосипедистки“. Джоана, която е израсла на Пето авеню и сега работи като вътрешен дизайнер, на практика се омъжи за „велосипедист“.

— И двамата карахме колела — разказа тя, — така че отначало нямаше проблем. Първите тревожни признаци забелязах, когато за рождения ми ден ми подари велосипедна седалка. А за Коледа получих велосипеден багажник за кола. Когато се разведохме, взе си го. Представяш ли си!

— Колоездачи? За Бога, не! — възкликна Магда, писателката. — Представяш ли си как им вони чаталът. Не, благодаря. Толкова пъти са ме събаряли на улицата. Те са себични камикадзета. Ако правят секс така, както карат колело, благодаря. Скоростта не е най-важното.

— Жените не намират колоезденето за сексапилно — заяви Тад. — Смятат го за инфантилно. В даден момент решаваш, че не може цял живот да създаваш грешно впечатление за себе си.