Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)
Сканиране
Ysabell
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Джорджия Рей. Богата жена

Корица: Светла Карагеоргиева

Редактор: Любен Любенов

ИК „Компас“, Варна, 2008

 

Предпечатна подготовка: „Компас“, Варна

Печат и подвързия: „АБАГАР“ АД, Велико Търново


Глава трета

Ню Йорк

 

Сградата на летище Кенеди за пристигащите международни полети приличаше на истинска лудница. Слаби, пъпчиви тийнейджъри, помъкнали претъпканите си раници, се бореха за малко свободно пространство с изтощени родители и плачещи от умора деца. Притеснени екскурзоводи, облечени в спортни костюми от полиестер, загрижено направляваха туристите си през цялата тази суматоха и крещяха: Преминаваме… преминаваме… извинете ни, моля… Ние сме група. Чужденците, объркани и смутени, безпомощно се оглеждаха, стиснали в ръце пътеводителите и камерите си.

— Моника! — извика Дани. — Тук съм! Моника! Моника, погледни насам!

Няколко глави се обърнаха към нея, но Дани се направи, че не забелязва неодобрителните им погледи.

Истинско чудо е, помисли си Дани, че изобщо успя да забележи Моника сред гъмжилото от пътници, които си пробиваха път към митницата. Бедното дете, не й стигаха нейните проблеми, ами трябваше да търпи целия този шум и суматоха.

Дани извика още по-силно:

— Моника! Тук съм! До колоната.

Най-после!

Моника погледна към нея и й махна с ръка. След това посочи един тъмнокос красив мъж, който стоеше край нея, и се опита да каже нещо, но Дани не я чу. Обаче дори и от това разстояние забеляза, че въпреки преживяното изпитание приятелката й не изглежда никак зле. Щастливата усмивка, разцъфнала върху бебешкото й личице, беше повече от красноречива. А и мъжът, с когото разговаряше, който и да е той, съвсем непринудено бе обгърнал раменете й с ръка.

Моника си пробиваше път през тълпата с ловкостта на обигран пътник по международните линии. Дани въздъхна с облекчение. Беше се притеснявала напразно. Трябваше да се досети, че една престрелка с Хелмут едва ли бе достатъчна, за да извади Моника фон Райх от равновесие.

Моника се хвърли в прегръдките на Дани, като не преставаше нито за миг да говори, а симпатичният мъж застана край нея.

— Liebchen, изглеждаш прекрасно! Роклята ти е възхитителна. Утре ще трябва да ме заведеш на пазар и да ми кажеш къде мога да се подстрижа. Къде е Нино? Ама само се погледни — толкова си красива и елегантна! О, в Ню Йорк е божествено! Изгарям от желание да празнувам цяла нощ и да танцувам до зори.

— Всичко, което пожелаеш, скъпа! Само го назови. Но хайде да се измитаме оттук преди някой да ни е халосал с огромната си раница. Моника, изглеждаш направо неприлично красива.

— О, чувствам се като някоя развлечена швейцарска hausfrau[1] в тая тъпа рокля. Ами погледни косата ми! Приличам на Рапунцел, затворена в замъка, която очаква да бъде спасена. Но смятам, че ще наваксам бързо загубеното. Което ми напомня, че искам да ти представя новия си приятел. Разказах му всичко за теб.

Дани изгледа оценяващо високия широкоплещест мъж, който стоеше все така търпеливо край Моника. На лицето му грееше широка усмивка.

Погледна я и изрече с типичен тексаски акцент:

— Графиньо, радвам се да се запозная с вас. Аз съм Дейвид Хукс. Ще ми се да бих могъл да остана да си поговорим, но трябва да хвана самолета за Далас.

— Дейвид и аз се запознахме в самолета — обясни Моника. — Помогна ми да отпразнувам завръщането си в свободата.

Дани можеше само да гадае как точно го бяха отпразнували. Хукс се поизчерви и неволно запристъпва от крак на крак.

— Ще ти се обадя след ден-два, за да видя как я караш, Моника. А ако ти се прииска да разгледаш Далас, винаги си добре дошла.

Сбогува се с тях, топло прегърна Моника, стисна ръката на Дани, а след това изчезна в навалицата.

Моника подаде на Дани самуреното си палто.

— Ти носи това, а аз ще се оправя с останалото. Винаги ли е толкова топло през септември в Ню Йорк?

— Къде ти е другият багаж?

Моника потупа огромната си чанта от Вюитон, която бе преметнала през рамо, и вдигна куфара си — също от Вюитон.

— Този път пътувам с малко багаж. Трябваше да тръгна много набързо и успях да взема само най-необходимите неща, както и бижутата и парите, които съхранявахме в сейфа на хотела. Така че, Liebchen, за нещастие нямам кой знае какъв гардероб…

— Няма проблеми — опита се да я успокои Дани. — Нали носим един и същи размер! Ще можеш да обличаш моите дрехи, докато намериш време да понапазаруваш.

— Също като в доброто старо време на Ривиерата… — Моника въздъхна щастливо и те се запромъкваха към изхода. — Е, какво мислиш за хер Хукс?

— Бива си го.

— Ja… ja… — изгледа я замислено Моника.

— Вие не сте…

— Напротив, направихме го. Бяхме единствените пътници в първа класа. Не можех да допусна цялото това празно пространство да остане неизползвано. Трябва да пиша на британските авиолинии, за да им благодаря за широките седалки и за чудесните условия. Едно превъзходно чукане към бягството от Хелмут! Точно от това имах нужда.

— Защо хората вече не чукат в тоалетните? — опита се да я подразни Дани.

— Passe[2] — заяви Моника. — А и освен това няма как да се съберем там. Нали си чувала какво казват: Всичко в Тексас е по-голямо. Liebchen, вярно ли е?

Няколко клаксона изсвириха пронизително, когато пресякоха на червено пътя, разделящ терминала от паркинга.

— Къде е Нино?

— Има среща, но каза, че ще се присъедини към нас в ресторанта. — Дани взе да рови из чантичката си за ключовете от колата. — За човек, който е бил току-що изхвърлен от съпруга си, се справяш забележително добре. Когато ми се обади от Хийтроу, гласът ти беше толкова нещастен, че си помислих, че ще трябва да те нося на ръце до вкъщи.

— Наистина бях съсипана — весело се съгласи с нея Моника. — Но след като разговарях с теб, разбрах, че Хелмут всъщност ми е направил голяма услуга. Животът ми с него приличаше на едно дълго погребение — моето собствено. А щом Карола иска да ме изхвърли от живота си — нейна си работа. Не виждам защо трябва да се сополивя за това. — Качи се в червения спортен ягуар на Дани. — Хубава кола. Подарък за рождения ден от Нино?

Дани сви рамене.

— Да ти кажа честно, не мога да ти кажа какъв точно бе поводът. Струва ми се, че беше нещо като извинение след един от поредните ни скандали. — След това побърза да смени темата. — Гладна ли си?

— Ja, но не за храна. Едва сега, като те видях, като видях Ню Йорк, разбрах как съм зажадняла за всичко — за моя собствена кола, за собствено жилище, за мъж, за дрехи… О-о-о — почти простена тя, — как съм зажадняла за дрехи! Искам кожени панталони и ботуши, и миниполи… И дънки! Всичко, което не можех да си позволя като съпруга на Хелмут. Но междувременно няма да се откажа и от една обилна вечеря.

— Чудесно. — Дани погледна в огледалото, мина на трета скорост и бързо се вмъкна в движението по експресната магистрала. — Може би този път дори и Нино ще успее да дойде навреме.

— Този разбойник! Как е той?

— О, нали познаваш Нино… С него човек никога не скучае.

„При Антоанет“ — един закътан малък ресторант с дантелени пердета, разположен на Блийкър Стрийт, точно край Хъдзън, беше истинско съкровище и повечето му посетители го държаха в тайна дори и от най-близките си приятели. Малкото заведение имаше само две зали и побираше не повече от дванадесет маси, дискретно отдалечени една от друга, осигуряващи на посетителите пълно уединение. Обслужването беше отлично, храната — превъзходна, а обстановката — предразполагаща към интимни и задушевни разговори на четири очи. Собственичката, Антоанет Мартин, дъщеря на ресторантьор, бе израснала в Ница и менюто изобилстваше със специалитети от Прованс.

„При Антоанет“ бе заведението, в което се хранеха Дани и Нино винаги, когато искаха да се поразтоварят, да прекарат една романтична вечер заедно, без да бъдат прекъсвани от фотографи и умилкващи се репортери от светските хроники. Мадам Антоанет знаеше, че са семейство и винаги правеше всичко възможно, за да ги настани в по-тихата задна зала, близо, но не прекалено, до камината.

Когато забеляза, че Нино е изпил уискито си и поглежда нетърпеливо часовника си, тя бързо се насочи към него.

— Искате ли още един аперитив, monsieur le comte[3]? — Гласът й беше тих и предразполагащ.

Нино се замисли.

Срещата му с вицепрезидента и главен изпълнителен директор на „Ди Портанова USA“ — американския клон на бащината му компания, бе приключила по-рано, отколкото бе очаквал. Нино се бе завърнал в кантората, провел бе няколко телефонни разговора и бързо бе изхвърчал навън под предлог, че има някаква неотложна работа в града.

Не бе успял да измами никого. Целият персонал знаеше, че Нино обикновено вършене неотложните си задължения между чаршафите. И то невинаги с красивата си съпруга. И този следобед не беше по-различно. Не бе виждал Магда от миналия февруари, когато съпругът й бе организирал блестящо парти в къщата си на един остров в Карибско море.

За щастие тя бе отседнала в Плаза — точно срещу офиса му.

За негов късмет съпругът й беше в Париж.

Двамата с Нино случайно имаха сродни интереси — страстен секс и скъпо шампанско.

Не че Дани не го задоволяваше. Напротив, беше прекрасна и той много я обичаше. Но понякога мъжете се нуждаят от известна промяна. Еднообразната диета — без значение колко е вкусна и питателна — много скоро става досадна и отегчителна.

Магда беше узряла за още една страстна среща насаме, но времето бе твърде напреднало и Нино се бе измъкнал. А сега седеше в ресторанта и се опитваше да овладее страстите си, докато съдържателката се суетеше около него.

— Oui[4], Антоанет, още едно уиски, моля.

Движението от летище Кенеди несъмнено бе твърде натоварено. Жалко, помисли той, като си спомни едрите гърди на Магда, които потрепваха непрекъснато под тънката блузка, и жадните й сочни устни. Нейната влажна, ненаситна…

Елиз, седемнадесетгодишната дъщеря на Антоанет, му донесе уискито.

— Сам ли сте, monsieur Нино? — попита го, докато облизваше бавно и предизвикателно устни.

Елиз учеше във френски лицей и помагаше на майка си в ресторанта през почивните дни. Вече почти две години двамата с Нино от време на време спяха заедно и тя бе един от най-сигурните му доставчици на първокласен хашиш. Освен това бе изключителен майстор-сладкар и сладкишите й с лешници бяха почти толкова запомнящи се, колкото и ненадминатите й умения в областта на френската любов.

Като се огледа крадешком, Елиз се настани до Нино, наведе се толкова ниско, че пред него се разкри зашеметяващата гледка на огромните й гърди, и прошепна:

— За вечеря бих ти препоръчала сгорещеното си тяло.

— Това да не би да е някой от специалитетите на заведението? — захили се Нино. — Не го виждам в менюто.

— Предложението е само за теб.

— Cara, от толкова дълго време не сме били заедно… — промърмори Нино. Гласът му бе напълно искрен и сериозен.

— Бях при семейството си във Франция — обясни Елиз. — И — продължи тя вече съвсем тихичко — донесох малко стъф, от който ще се почувстваш на седмото небе.

— Какво ще кажеш да обядваме утре заедно? На обичайното място.

— Не мога да чакам. — Елиз продължаваше да мърка до ухото му. Изправи се, хвана в ръка панерчето за хляб и додаде високо: — Разбира се, monsieur, още хляб, веднага…

Моника беше забравила как шофира Дани. Стисна се с две ръце за таблото и затвори очи, докато Дани с главоломна скорост летеше по завоите. Изведнъж в съзнанието й изникнаха всички ужасяващи подробности от онази нощ в швейцарските Алпи, през която едва не се бяха убили.

— Отпусни се — повтаряше непрекъснато Дани. — Някой път ще трябва да се качиш при Нино. Да видиш на какво се вика шофиране.

Благодаря, не — помисли Моника.

Не млъкнаха през целия път до Манхатън. Дани слушаше отвратена разказите на Моника за живота й с Хелмут.

— Но, Моника — спирачките изскърцаха зловещо, когато тя закова точно пред „При Антоанет“, — ти никога до сега не си ми казвала и дума за това. Как си могла да търпиш толкова време?

— Не смятах, че имам някакъв избор. — Моника сви рамене. — Разкажи ми за теб и Нино. Когато се оженихте, вестникарите не ви даваха повече от шест месеца съвместен живот, а сте заедно вече три години. Как я карате? Щастливи ли сте?

— Зависи. Нино е най-щедрият мъж на света, страхотен любовник, разглезен и — подозирам — неверен. Едно дете, което вероятно никога, никога няма да порасне.

Спря се за миг преди да влязат в ресторанта и небрежно додаде:

— Обърни внимание на сервитьорката с големите гърди. Мисля, че Нино спи с нея. Но най-лошото от всичко е, че дори не съм сигурна дали това изобщо ме интересува. И аз имам много неща за разказване, Моника.

Не спряха да бъбрят през цялата вечеря. Постоянно се прекъсваха един друг, противоречаха си, заливаха се от смях. Шампанското се лееше като река. Нино предложи тост. Вдигна чаша и леко се изкашля:

— За нас тримата. Нека животът ни бъде изпълнен само със забавления и приключения. И нека никога не пораснем и остареем.

Чукнаха чаши.

— Сега е мой ред — обяви Дани. — За теб, Моника! За новия ти живот.

— Ja, ще пия за това. — Моника наистина беше щастлива.

Нино едва не се задави от смях, докато тя му разказваше как Хелмут бе нахлул в хотелската стая и я бе заварил с руската маникюристка.

Съвсем естествено е на Нино всичко това да му се струва забавно, помисли Дани цинично. Всички мъже ли бяха еднакво коравосърдечни? Баща й също със сигурност никога не би спечелил награда, присъждана за нежност и състрадателност. Макар че не искаше да бъде нечестна спрямо Нино — той никога не би я унижил по начина, по който Хелмут бе унижил Моника. Всъщност той сигурно щеше да се напъха веднага в леглото при нея и при маникюристката.

— Поне си успяла да намериш жена, която е знаела как да те задоволи — изрече той одобрително и щракна с пръсти за нова бутилка шампанско.

— Бях отчаяна — смънка Моника. — Макар че трябва да си призная, че беше много… интересно. Тя имаше много хубави гърди. Никога преди нея не бях обръщала особено внимание на женските гърди. Но мъжете ми харесват повече — побърза да добави сякаш смутена.

— Е, добре си се отървала от Хелмут — заяви Нино. — Той наистина беше непоносим досадник. А най-лошата му черта е, че не знаеше как да се забавлява.

— Nein — ухили се широко Моника. — Това не беше най-лошата му черта. Но сега вече се отървах от него завинаги.

— Чудесно си избрала момента, за да ни погостуваш. Дани се нуждае от известно разведряване след малкото й недоразумение с онзи моделиер. Нали, скъпа? — И я погледна ласкаво.

— Едва ли бих могла да нарека кражбата на моделите ми малко недоразумение.

Изрече го сухо. Нино знаеше, че тя бе много разстроена. Тогава как може да говори толкова небрежно за случилото се? Побърза да обясни на Моника какво точно се бе случило с господин Реджи.

— Истинско безсрамие, нали? — опита се да пооправи нещата Нино.

— Повече от безсрамие — процеди Моника и стисна съчувствено ръката на Дани. — Това е престъпление. Този човек е мошеник. Истинска свиня. Дани, сигурно си бясна от яд! Какво смяташ да правиш?

Дани я погледна и се усмихна благодарно. Беше започнала да планира следващия си ход веднага щом бе изхвърчала с трясък от офиса на господин Реджи.

Хората щяха да говорят, разбира се, но тя не даваше и пет пари за това. Повечето от тях щяха да се питат защо го прави. Според онези, които с гордост смятаха, че всичко знаят и разбират, графиня Ди Портанова притежаваше всичко, което би могла да желае.

Но те не разбираха. Без значение колко богат бе съпругът й, колко я обича, независимо от това колко чаровна и привлекателна бе самата тя, имаше неща, които дори и тя не притежаваше, а искаше да има.

На първо място моделите си.

Името й върху етикетите на готовите дрехи — това на второ.

И главата на господин Реджи на сребърен поднос — на трето.

И скоро всичко щеше да се промени.

— Ще го накарам този кучи син да се прости с парите и известността си — обяви тя предизвикателно.

Нино повдигна едната си вежда и я изгледа оценяващо.

— Как? — попита Моника.

— Работя по въпроса.

 

 

С помощта на Морис Дани успя да открие Ървинг Блат, когото помнеше още от детството си. Зет на една от най-добрите приятелки на майка й, Ървинг беше shmatta — търговец от второ поколение, който бе преживял трудните моменти на Седмо авеню и бе оцелял.

Понесъл бе немалко загуби в началото, дори му се бе налагало и да разпродава от време на време. Разчитайки на интелигентността си, на инстинктите и на непреклонната си решителност, беше успял да превърне „Ървинг Блат и синове“ в солидна фирма, която продаваше най-различни спортни облекла на умерени цени.

Според стандартите, властващи на Седмо авеню, Ървинг Блат бе малка компания. Но беше печеливша и това бе главното. Ървинг непрекъснато си напомняше, че много малко от търговците в бизнеса с облекла можеха да се похвалят с такъв успех. Той бе посветил почти тридесет и пет години от живота си на тази компания и мечтаеше един ден да я предаде в ръцете на синовете си Стюарт и Хоуи.

До този момент бе поверил на момчетата двете най-отговорни дейности — продажбите и производството — и в резултат на това за пръв път в живота си разполагаше със свободно време. Беше отегчен. И това никак не му харесваше.

Но въпреки това, когато Дани му телефонира, за да го покани на обяд, като му каза, че се нуждае от помощта му във връзка с един проблем, който би искала да обсъдят насаме, той почти й отказа. Независимо от добрите чувства, които бе изпитвал към Софи Либерман, Ървинг просто не можеше да си представи за какво би могъл да разговаря с дъщеря й, която си спомняше смътно като дебело и тъжно малко момиченце.

Няколко години преди това жена му бе споменала, че дъщерята на Софи се е омъжила за някакъв богат италианец. Не евреин. Това сигурно бе разбило сърцето на баща й. Слава богу, че поне на майка й бяха спестили подобно разочарование. Можеше да си представи от каква помощ се нуждае — сигурно ще иска да я запознае с някой от приятелите му на Седмо авеню, за да може да си купува дрехи по цени на едро. А може би още по-лошо? Може би си търсеше работа?

Ървинг въздъхна тежко и се престори, че разлиства календара с ангажиментите си.

— Моля те — настоя Дани. — Ако си толкова зает и не можеш да дойдеш на обяд, аз ще намина в офиса ти. В удобно за теб време, разбира се. Искам да ми отделиш само няколко минути.

— Добре — съгласи се неохотно Ървинг. — Мога да се видя с теб утре в три. Но чуй ме, скъпа, ако търсиш работа, искам да ти кажа, че нямаме никакви свободни места.

В момента, в който тя влезе в офиса му, той искрено съжали, че не може да я наеме на работа. Дебелото малко момиченце, което се държеше непрекъснато за полата на майка си, се бе превърнало в изумителна красавица — от тези, за които навремето, когато бе по-млад, би дал дясната си топка.

Дани съвсем целенасочено бе облякла най-късата си рокля и бе обула обувки с възможно най-високите токове. Може би малко бе попрекалила със сексапила. Но приятелките на майка й непрекъснато бяха повтаряли какви безсърдечни типове са търговците на дрехи и колко рядко дават шанс на когото и да било. От изражението, което се изписа по лицето на Ървинг, тя разбра, че той е готов да й даде не един, а повече шансове…

— Благодаря, че ме приехте, господин Блат — усмихна му се сладко тя и кръстоса крака.

— Ървинг. Моля те, наричай ме Ървинг. Как е баща ти? Не съм го виждал откак поставихме паметника на гроба на майка ти — нека почива в мир!

— Добре е. Все още работи. Може би не знаеш, но той се ожени повторно.

Ървинг, разбира се, знаеше. Жена му едва не бе припаднала, когато прочетоха съобщението за годежа в Таймс.

— Да се ожени за момиче, което е достатъчно младо, за да му бъде дъщеря! — припяваше Гърт и с възмущение се вглеждаше в снимката на Юнис.

— Кафе? Чай? — предложи Ървинг.

— Не, благодаря — отказа Дани. — Причината, поради която поисках тази среща, Ървинг, е, че се нуждая от съвет, свързан с работата ти.

Моята работа? — Ървинг мигновено се изпълни с подозрения. Един истински търговец не разговаряше за бизнес дори и с баща си, ако смяташе, че той би могъл да му стане конкурент. А подобен разговор с дъщерята на отдавна починала приятелка бе напълно изключен. Това бе законът за оцеляване на Седмо авеню.

Дани се усмихна.

— Всъщност имам предвид търговията въобще.

Лицето на Ървинг се проясни.

— О, ти не искаш да ме интервюираш?… Какво? Да не би да подготвяш нещо за училище?

Дани се захили.

— Ървинг, приличам ли ти на студентка?

О, значи има добро самочувствие. Това му хареса.

— Историята е много дълга — започна тя. — Зная, че си зает и ще се опитам да ти я разкажа колкото може по-кратко.

Разказа му всичко.

За моделите.

За модното ревю на господин Реджи.

За плана си.

Ървинг я слуша цели петнадесет минути, без да изрече нито дума.

— Е — приключи тя най-накрая, — ще ми помогнеш ли? Имам нужда от известни насоки — имена, номера, откъде да започна… основните неща.

Ървинг прекара разсеяно пръсти през това, което бе останало от вълнистата му посивяла коса.

— Позволи ми да ти дам един съвет.

Дани кимна нетърпеливо, готова да запомни всяка негова дума.

— Забрави за господин Реджи. Забрави и за този свой налудничав план.

— Как…

— Виж, живееш си чудесно. Имаш съпруг, дом, купища пари. За какво са ти всички тези усложнения? Чуй какво ти казвам. Забрави за това. Каквото станало, станало…

— Но аз не мога да оставя нещата така — изрече възмутено Дани. — Дори и заради самия принцип. Достатъчно подло е, че ме е обрал в собствената ми къща. Но което е още по-лошо, той печели от моите модели, продава дрехи, които трябва да носят моето, а не неговото име на етикетите.

Ървинг сви рамене:

— Нищо ново под слънцето. Такива неща се случват всеки ден. Разбира се, че е мошеник, но Реджи Болт не е първият, нито пък ще е последният шибан крадец в този бизнес. Дяволски сигурен съм в това.

Дани поклати глава.

— Не мога да го приема. Ами ако се бе случило с теб? Обзалагам се, че нямаше да му позволиш да се измъкне просто ей така. А аз никога няма да си простя, ако оставя нещата.

Хубаво момиче, помисли си Ървинг, но много наивно.

— Виж — зае се търпеливо да й обяснява Ървинг, — преди да си изградиш каквито и да било meshuggeneh[5] представи, позволи ми да ти кажа едно-две неща за истинския бизнес.

През следващите два часа Ървинг й изнесе цяла лекция върху съмнителното удоволствие да бъдеш търговец на дрехи. В отговор на нейните коментари и въпроси той се държеше като истински инквизитор, като Тома Неверни и като адвокат на дявола едновременно.

Най-накрая Дани се наведе напред и го изгледа:

— Оценявам това, което се опитваш да направиш, Ървинг. Наистина. Но не ми помагаш по никакъв начин, като се опитваш да ме разубедиш. Търговците на Седмо авеню ще трябва да ме приемат, независимо дали им се иска или не. Може да изглеждам като блестяща светска дама, но не обръщай внимание на външния ми вид. Това е за пред хората. Аз съм интелигентна и талантлива, а и имам необходимите финансови средства, за да успея. Защо не?

Ървинг се усмихна. Тази кукла беше и решителна. Това му хареса. Решителност. Кураж. Пари. Беше права: заедно с таланта, това бяха необходимите предпоставки за успеха. Той се изправи и се загледа през прозореца към Седмо авеню. Разбираше, че тя ще се включи в бизнеса със или без негова помощ. Необходима му бе по-малко от една минута, за да реши как да постъпи. Жена му винаги се оплакваше, че е прекалено мекушав. Може би беше права, но какво от това?

Ървинг се обърна и я погледна.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да бъдеш моден дизайнер?

— Абсолютно! — Изрече го без никакво колебание.

— В такъв случай утре сутринта те искам тук. Точно в девет часа.

Дани беше зашеметена. Беше постигнала много повече, отколкото се бе надявала.

— Ей — подвикна й Ървинг, — ще трябва да научиш всичко както трябва. С учител като мен ти гарантирам, че ще научиш абсолютно всичко за бизнеса. От А до Я. А освен това как бих могъл да кажа не на малкото момиченце на Софи Либерман?

Особено когато изглежда като теб…

— Ървинг — започна съвсем сериозно Дани, — не искам да прозвучи неблагодарно, но трябва да съм максимално честна с теб. Нямам време за твърде дълго чиракуване.

Ървинг се засмя.

— Какво значи дълго! Ако си толкова умна, колкото си мисля, че си, и ако внимаваш достатъчно, мисля, че след няколко месеца ще знаеш достатъчно, за да постигнеш това, което желаеш.

Дани протегна ръка и се усмихна:

— Благодаря, Ървинг! Обещавам ти, че никога няма да съжаляваш за решението си.

 

 

— Триста и петдесет хиляди долара — каза бижутерът и свали лупата си.

— Познавам тези диаманти. — Моника говореше твърдо, но учтиво. — По тях няма никакви въглеродни петънца, никакви пукнатини. Те струват много повече от това.

Бижутерът отново взе лупата си и отново се зае да разглежда колието — просто от учтивост. И двамата знаеха, че тя е права, но той винаги съобщаваше по-ниска първоначална цена. Повечето хора не знаеха истинската цена на скъпоценните камъни, дори и когато притежаваха цели купища.

— Триста седемдесет и петдесет хиляди и това е окончателно.

— Четиристотин.

— Триста осемдесет и пет.

— Danke — кимна Моника, като се опитваше да не се усмихне.

Това би могло да й коства загуба на пари при другите й бижута. Слава богу, че през годините, прекарани с Хелмут, бе понаучила нещо за скъпоценните камъни. Ето че дойде време да се възползва от знанията си.

Беше се разположила удобно в една малка стаичка на четвъртия етаж в бижутерийния магазин „Хари Уинстън“ на Девето авеню. Пред стаята, малко по-надолу по коридора, имаше охрана. Вътре върху подплатени с кадифе подноси беше спретнато подредено цяло състояние от бижута.

Бижутерът разгледа чифт обеци, които чудесно се съчетаваха с току-що продадената огърлица. Моника се облегна в стола си стил Луи Четиринадесети и зачака.

— Сто хиляди — обяви бижутерът.

Моника искрено се забавляваше.

— И двете са седемкаратови и нямат никакъв дефект. Сигурна съм, разбирате, че на свободния пазар те ще са…

— Сто двадесет и пет хиляди и това е окончателно.

— Ваши са.

Бижутерът се възхищаваше вътрешно на невъзмутимото спокойствие на клиентката си. Жената се раздели с единствени по рода си бижута, които струваха стотици хиляди долара, без да отрони сълза и без да покаже каквото и да било съжаление. Беше свикнал с поведението на огорчени разведени жени и уплашени вдовици, които бяха толкова нестабилни емоционално, че винаги успяваше да сключи с тях твърде изгодни сделки. Но тази преситена блондинка с бездънната си торба със съкровища щеше да го накара доста да се поизпоти за парите си.

Диаманти, рубини, смарагди, сапфири, перли…

Преговорите продължаваха.

Благодаря ти, Хелмут, самодоволно си помисли тя, благодаря ти, че настояваше да пътувам с всичките си бижута. Поздрави се за досетливостта си да вземе бижутата си, както и незначителната купчинка американски долари от сейфа на хотела преди Хелмут да се е сетил да ги потърси.

Пресметна наум печалбата си до този момент и положи неимоверни усилия да прикрие задоволството си.

Повечето бижута бе купила просто от скука. Или пък от чиста злоба. Няколко, като например огърлицата, която току-що бе продала за триста осемдесет и пет хиляди долара, бяха подаръци от Хелмут за рождения й ден или по случай някакви годишнини. Подходящи подаръци за съпругата на един от водещите швейцарски индустриалци. Подаръци, които нямаха нищо общо с любовта, щастието или уважението към нея самата.

Разделяше се с бижутата си едно по едно и й се струваше, че всеки път се изсипваше по още една лопата пръст в ямата, в която заравяше живота си с Хелмут. Мъртъв завинаги и дълбоко погребан — добро бягство за Frau[6] Моника Блетц.

А и тя не продаваше цялата си колекция. Все още пазеше скъпоценностите, които Карола й бе дала като част от зестрата й. Каквото и да пожелаеше оттук нататък, щеше да се налага да го заплаща със собствените си пари.

А веднага щом си намереше удобно място за живеене и се установеше окончателно, щеше да измисли някакъв начин да печели необходимите й пари.

Изгаряше от нетърпение да се захване с някаква работа и да започне да получава заплата. Никога през живота си не беше работила. Щеше да й е много интересно да опита.

Два часа по-късно Моника пое нагоре по Пето авеню и най-после даде воля на усмивката си, която толкова дълго бе потискала. Беше инструктирала бижутера в „Хари Уинстън“ да преведе парите от продажбата — един милион и четиристотин хиляди долара — в току-що откритата й банкова сметка в „Морган гаранти тръст“.

Най-накрая бе сама! Без Карола. Без Хелмут. И най-вече без студения безчувствен секс на Хелмут. За пръв път в живота си се почувства наистина свободна и щастлива.

А най-хубавото все още предстоеше. Беше сигурна в това.

На Петдесет и седма улица слезе от тротоара и спря едно такси.

— Накъде, руса богиньо? — попита шофьорът.

Моника му намигна закачливо и му даде адреса на изключително известната компания за недвижимо имущество на Едуард Лий Кейв. Намирането на подходящо жилище бе следващата точка от дневния й ред.

 

 

Главната квартира на „Ди Портанова USA“ заемаше целия тридесет и пети етаж на „Дженерал мотърс билдинг“, издигнат на престижните Пето авеню и Петдесет и девета улица. Офисите бяха ремонтирани и подновени съвсем наскоро — под личното ръководство на Нино. В последния брой на Аркитектър дайджест не бяха пестили похвалите си за постигнатите резултати.

Използваните навсякъде цветове бяха сиво и черно, мебелите бяха изключително от хром и стъкло, по стените на коридорите и в залите за съвещания висяха скъпи картини. В ясни слънчеви дни от огромните прозорци се разкриваше умопомрачителна гледка към Манхатън, че и по-надалече. Всичко бе твърде европейско. Твърде италианско. Твърде типично за Нино.

Неговият интерес и ангажираност към интериора се простираше дотам, че той лично нае секретарката в приемната — устата млада дама с огненочервена коса, която му довери, че най-голямото й постижение, с което много се гордее, е избирането й за Мис Приятен характер на конкурса за Мис Невада.

Нино я бе наел на секундата.

Зелените й очи светнаха, когато го видя да влиза през двойната стъклена врата и го посрещна с щедра усмивка, която й бе извоювала така мечтаната титла.

— Прекрасна сутрин, нали, графе?

Нино се усмихна и й изпрати една целувка. Някой ден тя може би щеше да му върне услугата — в леглото. Пое по дългия, застлан с плюш коридор към ъгловия си кабинет, който гледаше към Пето авеню и Сентръл парк.

Никога дори не си бе и представял, че ще дойде ден, в който ще изпита наслада от дребните удоволствия на ежедневната рутинна работа в офиса. От обожаващия го помощен персонал, женски в по-голямата си част, който бе винаги готов да изпълни заповедите му. От превъзходството, което му осигуряваше внушителната му титла. От приглушеното вълнение и трескавата дейност, които подсказваха, че богатствата на семейство Ди Портанова се увеличават, увеличават, увеличават…

Голямо значение, разбира се, имаше и възможността му да идва и да си отива от офиса, когато пожелае. Да си вземе един месец отпуск и да отиде да покара ски в Гщаад. Кой може да го спре? Да спи до обяд и да се появи в офиса към три? Та това си беше негово право. Да пообиколи гръцките острови за седмица или две? Винаги би могъл да поддържа връзка с офиса по телефона.

От време на време Роберто недоволстваше, но и двамата знаеха, че той няма причини да се оплаква. Нино винаги е знаел как да си играе с парите, или по-скоро — как да харчи огромни суми от тях. Но след като той и Дани се преместиха в Ню Йорк, Роберто му повери управлението на един от семейните клонове на компанията. И Нино трябваше да се учи да играе друг вид игри.

Удоволствието от умелото инвестиране и управление на богатството му напомняше за вълнението, което изпитваше при бясното шофиране — и в двата случая очарованието се криеше в риска, който неминуемо се поемаше. Купуване, продаване, укрепване на една позиция, отдръпване на заден план в други случаи — не бе по-различно от препускането на състезателната писта, от увеличаването на скоростта или пък отнемането на газта в определени участъци. И в двата случая целта бе една и съща — да се придвижи напред колкото е възможно по-бързо и умело.

Нино имаше добри инстинкти и само за шест месеца фондовете на тръста се бяха увеличили с осемнадесет процента. Изключително постижение, особено на спекулативния пазар. Доволен, но все още предпазлив, Роберто започна да прехвърля постепенно на сина си все повече и повече от семейните сделки. Най-голямото му изпитание бе свързано със седемнадесетмилионния пенсионен фонд на компанията. За двете години, през които бе поел управлението му, под неотлъчния надзор на Роберто, Нино рязко бе увеличил стойността на фонда и той бе достигнал почти сто милиона долара.

Личната му секретарка, Ейлийн, беше тайното му оръжие. Ейлийн не беше омъжена и бе около петдесетгодишна. Всеки ден пътуваше от Монтклер, Ню Джърси, където живееше с възрастните си родители. Силно религиозна, тя всяка вечер се молеше на Светата Дева за здравето и щастието на Нино.

Ейлийн имаше лице на разярен бивол, тяло като отровна гъба и мозък — като компютър. Знаеше всички тайни на Нино, но по-скоро би се подложила на най-жестоки изтезания, отколкото да ги разкаже на когото и да било.

Нино не би могъл да работи без нея и двамата го знаеха.

— Кафе, Нино? — попита тя и се изправи, за да му подаде току-що приготвеното еспресо.

— Моля те, скъпа — и малко бисквитки, si?

Както винаги сутрешните издания на Уол Стрийт джърнъл, лондонския Таймс и на италианския Куриере дела сера бяха спретнато сгънати в средата на безупречно подреденото му бюро.

Той отпи от димящото еспресо и бързо прелисти вестниците, за да провери последния курс на валутата, цените на акциите и на лихвените проценти. След това прегледа новините по първите страници и бизнес информацията, като се опитваше да се ориентира какви са тенденциите на световния пазар.

Днес не смяташе да се занимава с нищо. Последните стъпки, които бе предприел, се оказаха безупречни. Само през изтеклата седмица фондът се бе увеличил с нови три милиона.

Какво казваха американците в подобни случаи? Ако нещо не е счупено, не го поправяй.

— Ейлийн, би ли ме свързала с баща ми?

Напоследък Нино полагаше усилия да държи в добър тон взаимоотношенията с баща си. Беше започнал да цени съветите на Роберто и често разговаряше с него по телефона. След като обсъдеха бизнеса, започваха да си говорят за политика, за спорт, впускаха се да обсъждат семейни проблеми.

— Баща ти е на трета линия — съобщи Ейлийн.

Нино осведоми набързо Роберто за състоянието на пенсионния фонд. Както винаги и този път разговорът премина на други теми.

— Имаме гостенка — каза Нино. — Нашата приятелка Моника. Дъщерята на Карола фон Райх.

Не му каза, че Моника е напуснала Хелмут, нито пък му спомена за обстоятелствата, при които го бе сторила. Роберто не обичаше да говори за съсипани бракове. Това противоречеше на католическите му убеждения.

— Как е твоята съпруга? — Въпросът на Роберто прозвуча твърде многозначително.

— Дани се чувства чудесно.

— Бременна ли е вече?

— Папа, имаме още много време пред себе си. Дани иска най-напред да подреди живота си…

От другата страна настъпи продължително мълчание.

Това не беше добър знак.

От този момент разговорът стана напрегнат и неприятен.

 

 

Моника запълваше ранните сутрешни часове с търсене на подходящо жилище. Дани я бе помолила да поживее при тях известно време. Но макар и да имаше много свободно място в жилището им, Моника знаеше, че трима души на едно място са прекалено много. Особено когато двамата са семейство. Освен това до този момент винаги бе живяла с някого. Беше крайно време да си намери свой собствен дом.

Веднага бе изключила възможността да си вземе апартамент под наем, независимо че някои от тях се намираха в най-престижните и изискани квартали. Не се интересуваше особено и от закупуването на някой от апартаментите, които агентката по недвижимо имущество, госпожа Ленгър, слаба жена с конска физиономия, толкова настояваше да й продаде.

Беше й писнало от хора, които непрекъснато се мотаеха около нея, задаваха й въпроси, одобряваха или не одобряваха постъпките й, казваха й какво може и какво не може да прави. Освен това виждаше, че портиерите в „Дакота“ знаеха всяка стъпка на Нино и Дани, винаги можеха да кажат кога или с кого са дошли или излезли. Моника не искаше нещо подобно; тя копнееше за уединение и пълна анонимност.

— Много добре — изрече госпожа Ленгър и присви неодобрително устни. — Ще ви покажа къщите, с които разполагаме. Много жалко. Миналата седмица продадох една наистина красива къща в Мърей хил.

— Разполагате и с нещо подходящо в Уест сайд?

Жената извъртя изразително очи.

— Доверете ми се, скъпа. — Гласът й стана твърд и леденостуден. — Като се изключат няколкото сгради край Сентръл парк усет, Уест сайд е истинска джунгла.

Отправиха се към Ъпър ийст сайд с колата на госпожа Ленгър. Моника се бе оказала твърде труден купувач.

— Твърде далече сме от Пето авеню — каза тя, като отхвърли една красива къща от бял камък.

— Но ще бъдете съвсем близо до Сътън плейс — изцвили жената.

Моника разглеждаше къща след къща и ги отхвърляше една след друга. Твърде студени. Твърде сенчести. Твърде малки. Твърде големи, твърде внушителни. Твърде претенциозни. Това, което имаше най-голямо значение за нея, бе да си намери къща, която щеше да бъде неин уютен дом.

Агентката изпадна в отчаяние. Ако госпожица Фон Райх не беше толкова близка лична приятелка на семейство Ди Портанова…

— Ще разбера какво точно търся, когато я видя — твърдо обяви Моника. Все още не беше изгубила надежда след трите безкрайни седмици, които бе прекарала по улиците на Ню Йорк и по стълбищата на къщите, които бе разгледала. — Какво следва?

Агентката разлисти нетърпеливо тефтера си.

— Имам само още един адрес в този квартал. Четириетажна къща на Източна шейсет и първа улица. Местоположението е чудесно. Но ако искате да бъда напълно откровена, не смятам, че ще ви допадне. — Гласът й отново бе станал твърд и непреклонен.

На Моника вече й беше писнало от самонадеяната увереност на жената, че само тя знае как и къде би могла да живее клиентката й.

— Въпреки това искам да ми я покажете — прекъсна я рязко и недружелюбно.

Кафявият камък, от който бе построена къщата, бе почти стогодишен и изглеждаше точно така.

— Очарователна е, нали? — изсумтя агентката. — Разбира се, ще трябва да се поохарчите доста, за да оправите водопроводната инсталация, а и подовете са в ужасно състояние. Но…

— Има ли камини във всички стаи на горните етажи? — прекъсна я Моника.

Госпожа Ленгър провери в тефтера си и кимна.

— Искате ли да разгледаме горните етажи?

— Благодаря, предпочитам да се кача сама.

Тя обходи празните стаи и погледна през задните прозорци, които гледаха към малка запустяла градина, в която стърчеше самотно ябълково дърво. И видя това, което агентката по недвижимо имущество никога не би могла да забележи.

Къщата плачеше за собственик, който щеше да я обича и да се грижи за нея така, както никой до този момент не бе обичал и не се бе грижил за Моника. Наистина се нуждаеше от голям ремонт, но с малко повече пари и въображение тези голи стаи можеха да се превърнат в красив, уютен и гостоприемен дом.

Задната стая, тази, която гледаше към градината, имаше югоизточно изложение. Чудесно — Моника искаше да има топла и слънчева спалня. Щеше да я боядиса в топли приглушени цветове — може би пясъчно розово — и щеше да я украси с много крепон. Представяше си антиките, старинните английски килимчета, маслените картини, старовремските вази и книгите, с които щеше да запълни жилището си. Щеше да го превърне в уютен и приятен дом, в който щеше да живее спокойна и закриляна. Къщата беше идеална.

Моника забърза надолу по стълбите към госпожа Ленгър.

— Ja, кога най-рано можем да приключим сделката?

Очите на агентката се разшириха от изумление:

— Не искате ли поне да чуете цената?

— Не, вие уточнете подробностите. — Моника говореше весело и безгрижно. — Не ме интересува колко струва. Ще я взема.

 

 

Дани никога преди не бе работила толкова упорито — дори и в клиниката „Етиол“, където се бе натоварвала до крайност, за да свали излишните мазнини.

Ървинг държеше строго на ежедневното й присъствие в офиса му.

— Гледай на себе си като на сюнгер — казваше той. — Попивай всичко. — Беше роден за учител. — Поне не си си губила времето в Института за моден дизайн или в някое друго от тези училища. Единственият начин да научиш тънкостите на занаята е да си поизцапаш ръцете и да си счупиш някой и друг нокът.

Дани счупи повече от някой и друг нокът. Дните и седмиците минаваха, а на нея все повече започваше да й се струва, че се е заловила с непосилна задача. Времето никога не й стигаше. Трябваше да научи и да направи толкова много неща! Късно нощем, след като бе вървяла цял ден по петите на Ървинг, а вечерта бе придружавала Нино на поредния блестящ купон, тя се хвърляше в леглото и не преставаше да се пита дали наистина не е луднала. И макар че бе изтощена до смърт, оставаше будна с часове, опитваше се да си припомни всичко, което бе чула през деня, и се тормозеше, че не може да намери време, за да поработи върху моделите от първата си колекция.

Все повече и повече се тревожеше, че бе захапала прекалено голям залък. Може би Реджи беше прав. Може би тя наистина не бе нищо повече от една дилетантка. Може би наистина бе само една разглезена богаташка, която се чуди как да задоволи капризите си.

Дани обаче бе подценила приятелката си, която сякаш виждаше всичко, което става в душата й, и отгатва тревогите и притесненията й.

— Проблемът ти е в това, че трябва да бъдеш свръхжена. — Моника съвсем правилно се опитваше да анализира чувствата й. — Аз пораснах край майка си, която управляваше мултимилионна компания. Но тя получаваше огромна помощ. И не посещаваше приеми и балове пет дни в седмицата.

След всички ужасни истории, които бе чувала за майката на Моника, Дани не знаеше дали да се ласкае или да се чувства обидена от думите на приятелката си.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че трябва да ползвам Карола за образец?

— Пази боже! — Моника видимо потръпна. — Всичко, което искам да кажа, е, че от време на време трябва да си почиваш. Не се претоварвай. Нека Нино да закъснява всяка вечер, щом иска, но ти си работещо момиче.

Това бе самата горчива истина, но Дани не бе сигурна, че иска да я чуе точно от бившата си приятелка в лудориите.

— Откога си станала толкова разумна — погледна я тя с искрено негодувание.

— Откакто нямам какво друго да правя, освен да мисля за живота си и за това, какво всъщност искам да направя с него.

Истината бе, че Моника беше права. Ако Дани възнамеряваше сериозно да основе своя компания, колкото и малка да е тя, нямаше да се справи сама. И докато бързаше за поредната среща с Ървинг, Дани разбра, че рано или късно ще й се наложи да потърси помощ.

— Моника — поде тя следващия път, когато за няколко минути останаха двете насаме, — как точно подбираше заместниците си Карола? Какви трябваше да са изпълнителните й директори?

На Моника не й се наложи да мисли дълго. Двамата с Дитър бяха изтърпели безброй скучни вечери, по време на които Карола надълго и нашироко бе обсъждала персонала си. Бързо започна да изброява необходимите качества, като сгъваше пръст след пръст.

— Интелигентни. Трудолюбиви. Лоялни. Хора, на които може да се довери напълно. Карола непрекъснато се оплакваше колко трудно се намират подобни специалисти.

— С други думи — кимна развълнувано Дани — хора като теб. Моника, ти си най-подходящият човек, когото познавам, който може да ми помогне да организирам и задействам компанията. Не мога да ти плащам, докато не започнем да печелим пари, но, моля те, моля те, кажи ми, че ще го направиш. Нали знаеш, че винаги си казвала, че двете си носим една на друга късмет.

Големи късметлийки сме, ja! Този техен таен код щеше винаги да ги връща към спомена за онова сънливо шофиране от Лозана по тъмния, обвит в мъгла, криволичещ път към клиниката „Етиол“. Към онези ужасни няколко секунди, през които бяха само на косъм от смъртта.

Премеждието им през онази нощ бе заздравило приятелството им завинаги. И в този момент Дани непоколебимо вярваше в две неща — че тя може да прави тоалети, които жените с желание да купуват, и че Моника и тя двете могат да превземат Седмо авеню.

— Ще го направиш ли? — попита настойчиво Дани. — Ще се присъединиш ли към мен?

Моника се разсмя.

— О, боже! Наистина ли си мислиш, че бих могла да ти отвърна с не?

Двете заедно щяха да бъдат непобедим отбор.

 

 

Появата на Дани ди Портанова в ранните сутрешни часове на номер 550 на Седмо авеню не остана незабелязана от Реджи. В началото, изцяло погълнат от есенната си колекция, Реджи не се замисли особено върху многозначителното й присъствие в тази част на града. Но в края на краищата ежедневните посещения на графинята на Седмо авеню започнаха да смущават чувството му на безметежно благополучие. А всичко, което безпокоеше господин Реджи, се отразяваше върху творческите му способности. А пък точно творческото му въображение съставляваше основния му капитал в търговията.

Макар че Реджи бе леко разтревожен от нахлуването на Дани в офиса му и от отвратителното й избухване, той не си бе сторил труда да сподели заплахите й и недостойните й обвинения с когото и да било. Дори и с Меги. Само че мълвата бавно бе започнала да се разпространява, несъмнено не без помощта на Етиен, неговия фризьор, и в града вече се знаеше, че между Реджи и очарователната млада графиня е избухнал жесток скандал.

Сега, когато я виждаха постоянно на Седмо авеню, хората започнаха да си задават въпроси.

— Какво смяташ, че е намислила? — искаха да знаят приятелите му. — Това момиче не е чак толкова лудо, че да се захване да отмъщава. Точно пък на теб.

— Скъпи мои, това не е мой проблем — уверяваше ги Реджи и с цялата си душа мечтаеше да изхвърли този сплетник Етиен за скандалната му нелоялност. Но Етиен бе най-добрия фризьор в града и не можеше да си позволи да се лиши от него. А ако новата му колекция се окажеше поне наполовина толкова успешна и сензационна, колкото очакваше, журналистите веднага щяха да го обсадят за интервюта и фотографии. И тогава щеше да има нужда от Етиен повече от всякога, защото безупречната прическа бе още един от типичните за господин Реджи символи на успех и благополучие.

Нареди на мрежата си от лоялни информатори да открият защо графинята посещава така редовно Седмо авеню.

Една манекенка, която от години се опитваше да стане асистентка на господин Реджи, се върна с информация, че Дани прекарва дните си с Ървинг Блат.

— С този старчок? — изсумтя презрително Реджи. — Тя какво, да не би да му прави клизми?

— Може би я гласи за свой приемник — предположи манекенката, докато лакираше дългите си нокти.

— За бога! — изръмжа Реджи. — Всеки идиот на тази улица знае, че той има двама сина, които са поели по-голямата част от бизнеса. А сега изчезвай оттук и се върни с информация, която наистина да мога по някакъв начин да използвам.

Манекенката се завърна задъхана от вълнение. Този път бе открила нещо важно.

— Графиня Ди Портанова създава своя собствена колекция — докладва гордо, уверена, че този път най-накрая ще получи мечтаната работа. — Нейна собствена модна колекция от супермодерни и изискани тоалети. И я прави съвсем сама, без ничия помощ.

— Така — прекъсна я Реджи. — И предполагам, че ти вярваш във всичко това, а? Съпругът й е повече от богат, скъпа моя. Тя не я прави, повтарям — не я прави сама. Ако изобщо прави нещо…

— Сигурна съм, че няма за какво да се безпокоиш — увери го манекенката и го потупа по рамото.

— Че кой се безпокои? — Реджи я изгледа презрително и отблъсна ръката й. Така отчаяно му се искаше тази кучка да не му бе казвала абсолютно нищо. Хленчейки, пое при Меги за утеха.

— Ти си гений — напомни му тя.

— Разбира се — съгласи се той веднага.

Меги погледна часовника си.

— Фотографът на списание Ню Йорк ще бъде тук след по-малко от десет минути. Не е лошо да се постегнеш малко.

Реджи нервно приглади косата си и глътна навътре едва забележимото си коремче. Той беше един от няколкото водещи дизайнери в страната, снимките на когото списание Ню Йорк щеше да използва в поредицата си за модната индустрия. Меги бе напълно права. Той е гений и скоро щеше да стане утвърдена незалязваща звезда. И тогава Тайм и Нюзуик също щяха да искат снимката му, само неговата снимка, за кориците си.

Бележки

[1] Hausfrau (нем.) — домакиня. — Б.пр.

[2] Passe (фр.) — минало. — Б.пр.

[3] Monsieur le comte (фр.) — господин графе. — Б.пр.

[4] Oui (фр.) — да. — Б.пр.

[5] Meshuggeneh (нем.) — побъркан. — Б.пр.

[6] Frau (нем.) — госпожа. — Б.пр.