Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)
Сканиране
Ysabell
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Джорджия Рей. Богата жена

Корица: Светла Карагеоргиева

Редактор: Любен Любенов

ИК „Компас“, Варна, 2008

 

Предпечатна подготовка: „Компас“, Варна

Печат и подвързия: „АБАГАР“ АД, Велико Търново


Глава четвърта

Ню Йорк

 

Разкъсвана между работата си по представянето на новата колекция чаршафи и различните планове, които кроеше непрекъснато, за да изплати дълговете си, Моника взе да се опасява, че наскоро напълно ще загуби разсъдъка си. И когато й се стори, че вижда Рик Флад не къде да е, а пред офиса им на Седмо авеню, тя разбра, че това най-сетне се е случило. Но този мъж, който приличаше толкова на Рик, бе такава приятна гледка, че тя едва се удържа да не се хвърли в ръцете му. Припомни си колко спокойна и сигурна се бе чувствала сгушена до него в леглото и потръпна, изпълнена с внезапен копнеж да върне тези отдавна отминали времена. Животът по онова време беше толкова простичък и лесен. Рик едва започваше кариерата си на певец, а тя изобщо не допускаше, че някога ще има такива сериозни финансови проблеми.

Беше толкова отдавна… Винаги бе твърдяла, че те никога няма да бъдат нещо повече от приятели. А сега не са дори и това. Тъжно! Но толкова много други неща се бяха променили с годините, че просто не й оставаше време да си мисли за миналото.

И въпреки това този мъж, който крачеше срещу нея, докато тя бързаше да се качи в чакащото я такси, можеше да мине за брат на Рик — толкова много си приличаха. И изведнъж, в момента, в който той се присегна и я хвана за ръката, тя осъзна, че това е наистина Рик. Стоеше точно пред нея, усмихваше се с осемнадесеткаратовата си усмивка и изглеждаше толкова щастлив от срещата им, колкото и тя самата.

Не успя дори да произнесе името му, когато той я грабна в мечешката си прегръдка и я вдигна от земята.

— Как си, по дяволите, Моника фон Райх?

Тя се смееше толкова силно, че едва успя да проговори:

— Ще се чувствам чудесно, веднага щом ме пуснеш за земята. Изобщо не очаквах да те видя. Откъде знаеш къде работя?

— Не знаех — рече Рик и я пусна на земята. Свали слънчевите си очила и отстъпи крачка назад, за да я разгледа по-добре. — Но сега, като спомена за това, разбирам, че трябваше да се сетя…

По тона му усети, че е разбрал какво става в душата й. За каква ли глупачка я мислеше… Разбира се, че не бе дошъл тук, за да я види. Сигурно имаше някаква друга причина, поради която се разхождаше по Седмо авеню — улицата на нюйоркските моделиери.

— Шегувах се — забързано избъбри тя, смутена от неволната си грешка. Зачуди се дали в момента бе обвързан с някоя жена. Известно време бе следила романтичните му увлечения в клюкарските рубрики на вестниците, според които той постоянно бе безумно влюбен ту в едно хубаво момиче, ту в друго. Последното, което бе прочела в Пийпъл, бе за разрива му с една актриса. В списанието цитираха думите й, че тя имала сериозни намерения, но трябвало да се примири с факта, че Рик Флад просто не е от хората, които създават семейство.

Рик изглеждаше по-добре от всякога. Същото мускулесто тяло, същата разрошена тъмно кестенява коса, вечните дънки и тениска.

— Изглеждаш страхотно. Радвам се, че успехът ти не те е променил — изгледа го преценяващо Моника.

— Ти също изглеждаш добре. — Рик продължаваше да се усмихва. — Но малко си отслабнала. И косата ти е по-различна.

— По-къса. Е, какво те води в нашия район?

— Тръгнал съм за Гардън. Ще имам концерт там в четвъртък. Предполагам, че вече си чула.

Беше време, когато тя не пропускаше нито един негов концерт в района на Ню Йорк. Той изобщо не можеше да предположи колко отблизо бе следила кариерата му. Но сега бе твърде погълната от проблемите и усложненията в собствения си живот, за да мисли за някой друг — особено пък, когато ставаше дума за някой от бившите й любовници.

— Мислех, че рок звездите пътуват само в лимузини — пошегува се тя. — Къде е антуражът ти?

Рик се ухили глуповато:

— О, забрави за това! Нали знаеш, че не е в моя стил. Единственото ново нещо е, че сега непрекъснато трябва да се крия зад тези глупави слънчеви очила. А иначе съм си все същия предишен Рик. По дяволите, ще ми се да не бях закъснял толкова, но трябваше да съм там още преди десетина минути. Какво ще кажеш да ти се обадя по-късно? Може би ще можем да пийнем нещо заедно или…

— Не, не — прекъсна го Моника. — Невъзможно. Програмата ми, както знаеш… — Тя разпери ръце, сякаш да покаже многобройните си задължения и ангажименти, вписани в календара й. — Нали знаеш как е…

— Да, разбира се — Рик просто кимна. — Наистина разбирам. И аз съм много зает тези дни.

— Ja, разбира се.

Веднага съжали, че бе отклонила поканата му така, сякаш той не означава нищо за нея. Ако само можеше да натисне някакъв бутон, за да върне обратно изминалия момент… Но имаше ли въобще някакъв смисъл да постъпи иначе? Бяха преживели заедно чудесни моменти. Сега всичко беше свършило. Тя не вярваше, че нещата могат да се върнат, че могат да се повторят. И все пак едно питие… и дори вечеря? Какво лошо може да има в това?

Всичко беше лошо. Чувстваше се твърде объркана и уязвима, за да се превърне в едно от момичетата на Рик Флад. Няма да е честно, помисли си тя. Беше много важна част от живота на Рик. А и той никога не бе си играл с нея по този начин.

— Искаш ли няколко билета за концерта? — Гласът му беше напълно сериозен.

— Не, заета съм. Но все пак ти благодаря, Рик — отговори съвсем сковано и студено.

Защо се държеше така? Сякаш някакъв зъл демон я дърпаше за езика. Поради някаква необяснима причина искаше да затвори плътно вратата пред Рик Флад и пред всички чувства от миналото, които биха могли да си проправят път в настоящето.

— Заета. Както обикновено. Точно затова престанах да ти изпращам билети и плочите си. Ти така и не успя да дойдеш в Лос Анджелис…

— Довиждане, Рик. Радвам се, че те видях отново. — Гласът й започна да трепери. — Трябва да вървя. Аз също закъснявам. — Усещаше, че всеки момент ще загуби контрол върху чувствата си. Всеки момент беше готова да избухне в сълзи. Протегна ръка и го потупа непохватно по бузата. — Същият предишен Рик. Трябва да се обръснеш.

— Същата предишна Моника. — Усмихна се тъжно.

Очите им се срещнаха и тя разбра, че и двамата мислят за едно и също — за всички онези нощи, в които го бе карала да става от леглото и да се бръсне, защото острата му брада издираше лицето й до кръв.

— Моника…

— Грижи се добре за себе си, Рик — измрънка тя и бързо потърси убежище в колата. Наведе глава и избърса сълзите, които бяха започнали да се търкалят по бузите й. И понеже не искаше да му позволи да я види разплакана, тя не можа да види изписаните по лицето му силен копнеж и искрено разочарование, които той не се опита дори да прикрие…

 

 

Чаршафите на „Графиня Дани“ бяха показани през третата седмица на юли, 1983 година. Подобно на излитаща ракета, обвита в пламъци и дим, и рекламната кампания на „Графиня Дани“ бе последвана от ожесточени спорове и дискусии. По цялото Медисън авеню хората говореха за мотото на рекламната кампания:

НЯМА НИЩО ПО-ПРИЯТНО

ОТ ЕДНА НОЩ В ЛЕГЛОТО

С КРАЛЯ —

ЧАРШАФИТЕ НА „ГРАФИНЯ ДАНИ“!

Моралистите отново нададоха вой.

В лятната вила на семейство Ди Портанова в Асоло Роберто нарече рекламите възмутителен позор.

Някои вестници и списания отказаха да отпечатат рекламите, докато местните телевизионни станции отново бяха принудени да пуснат поредния възмутителен клип на Дани ди Портанова.

Всички спорове, разбира се, работеха в нейна полза. Продажбите навсякъде достигнаха невиждани висоти. Блумингдейл, Сакс, Ниймън, Бергдорф скоро обявиха, че спалните артикули и аксесоари за баня на „Графиня Дани“ са най-търсените им стоки и са изпреварили продуктите на такива фирми като Холстън, Пери Елис и Даян фон Фурстенберг.

Същите банкери, които след смъртта на Нино се бяха обадили, за да поискат преразглеждане на финансовото й състояние, сега телефонираха от името на най-различни корпорации, които желаеха да купят компанията. Цените, които предлагаха, бяха астрономично високи. Дани не позволяваше дори да се говори за продаване. Щом успя да се справи без тези мошеници, когато бе слаба и почти победена, за какво, по дяволите, й бяха сега, когато отново бе на върха?

— Кажи им — усмихна се сладко тя, докато говореше с любимия си банков президент, — че могат да си вземат предложенията и да си ги наврат отзад.

— Разбира се, графиньо — изкашля се леко банкерът. — Както желаете.

Дани затвори и се разсмя на глас. Както желаете…

Притвори очи и си пожела договора за „Прелъстителите“. Бяха минали няколко седмици, откак бе предала папката със скиците и моделите — по четири тоалета за всеки един от петте главни герои — всички те, членове на много богата вестникарска фамилия, която живее в Атланта още отпреди Гражданската война. Сюжетът беше интересен, изпълнен с безброй неочаквани развръзки и усложнения, а бляскавите, по-важни от самия живот герои, постоянно въвличаха себе си и хората, които обичаха, в неприятности и трудности, които сякаш нямаха край.

Осъществената мечта на всеки моделиер, беше си помислила тя, когато разтвори скицника си, за да започне работа по костюмите. И моделите, които при нормални условия може би щяха да й отнемат седмици, се родиха изпод молива й толкова лесно, сякаш са чакали складирани в мозъка й, готови при първия сигнал да се появят на бял свят.

Беше помолила Моника, Барбара и двете си основни помощник-моделиерки да прочетат всичко за сериала — развитието на действието и описанието на героите, а след това да разгледат моделите и да изразят мнението и предложенията си. Освен някои незначителни бележки, всички те абсолютно единодушно започнаха да сипят суперлативи за облеклата. А сега единственото, което можеше да се направи, бе да се надява и да се моли моделите й да спечелят състезанието.

Искаше й се със същата лекота да можеше да си измисли и един мъж, който да запълни живота й. Хората си мислеха, че мъжете се тълпят около нея заради богатството и славата й. Колко се лъжеха! В повечето случаи мъжете, които срещаше, бяха толкова смутени и уплашени от успеха и независимостта й, че веднага побягваха далеч от нея. Другите пък, които не бягаха, се интересуваха предимно от името й с надеждата да заздравят собственото си положение в обществото или в бизнеса. А освен всички тях, край нея беше и Джак, който не криеше желанието си и готовността си да премине през всякакви изпитания, за да я направи щастлива. Ако само животът беше толкова прост…

 

 

Бъни знаеше, че ако успее да помогне „Графиня Дани“ да получи договора за „Прелъстителите“, Дани щеше да направи абсолютно всичко, за да й се реваншира. Скиците, които представиха, бяха великолепни, но тя знаеше, че понякога е нужно да се поработи допълнително, за да е сигурна, че усилията и възможностите й ще бъдат правилно оценени. Беше дяволски сигурна, че Дани нямаше да си направи труда да ухажва Стан Муър. Не й се налагаше. Ако не получеха договора, тя щеше да се залови с нещо друго. Но Бъни не искаше да чака повече. Щеше й се да хване голямата риба сега, дори и ако трябваше да ползва собственото си тяло като стръв за Стан Муър.

От всички мъже, с които бе спала, той съвсем определено беше най-отвратителният. Но Стан държеше ключа към бъдещия успех и щастието й. Така че, дори и да трябваше да слуша постоянно думите чукане и духане, дори и да трябваше да го смуче, докато я заболи гърлото, а устните й се надуят от болка, тя бе готова да го прави, защото очакваше да получи нещо много важно в замяна.

Мисли за дивидентите, каза си тя, когато Стан я покани да го придружи в Акапулко за уикенда.

— О, но, Стан… — поколеба се, макар отлично да знаеше, че ще отиде.

Искаше да посети Акапулко от момента, в който бе прочела в Таун енд кънтри, че много от богатите и известните прекарват ваканциите си в къщите си там. Може би дори щеше да срещне някой от тях. Стан сякаш се познаваше с всички.

— Не ми излизай с този номер, хубавице — изхили се Стан. — Вече съм направил резервациите. Ще ти изпратя билета в службата.

— Ами щом вече си взел билетите… О, Стан, ще се забавляваме чудесно — изпадна в телешки възторг тя.

— Да се надяваме — изсумтя Стан и затвори телефона.

Четирите дни в хотел „Принсес“ нямаха нищо общо с онези, прекарани в „Грейпфрут три“ в Сен Кроа. В този хотел, хвалеше се Стан, Хауърд Хюз се бил затворил в апартамента си, гледал по цял ден филми, пуснал ноктите и косата си да растат на воля и покрил целия под с хартиени салфетки, за да не си цапа краката. Стан го наричаше свръхестествен чешит. Животът му бе послужил за основа на един от филмите на ужасите, с които Стан бе започнал навремето кариерата си.

Бъни кимаше, но почти не го слушаше. Беше прекалено заета да се оглежда наоколо с надежда да зърне някоя знаменитост, макар Стан без всякакви заобикалки да я бе уверил, че повечето от тях вече са заминали за летните си вили. Макар че нямало защо да се безпокои, бе допълнил, докато я пощипваше по задника. Той щял да се постарае да запълни до дупка времето й.

Направи всичко възможно, за да изпълни обещанието си. След закуска, когато Бъни искаше да се поразходи или да се попече на слънце, той предлагаше да се чукат. След обяд, когато тя решеше да почете книга край басейна, Стан пак настояваше да се чукат. След вечеря, когато на Бъни й се щеше да гледат някой филм в салона на хотела или да отидат до града, Стан отново отваряше дума да се чукат.

По-скоро би изхвърлила дебелия му задник през перилата на балкона на спалнята им, която се намираше на шестнадесетия етаж, отколкото да позволи още веднъж да стиска гърдите й. Но след това си спомняше, че от това зависи цялото й бъдеще и се примиряваше с всичките му долни прищевки.

През последната им вечер в Акапулко вечеряха късно, а след това спряха да пийнат по едно в бара, точно срещу подобното на пирамида открито фоайе на хотела. Сградата приличаше на древен храм на маите. Колко подходящо, помисли си Бъни. А аз съм принесената жертва. В този момент Стан я погледна и се изхили:

— Време е за цуни-гуни, скъпа.

Взеха асансьора и се прибраха в апартамента си.

За щастие той бе прекалено уморен за нещо повече от едно бързо. Точно за пет минути бе готов, а след това се претърколи на гръб и запали цигара.

— Фантастично си прекарваме, скъпа, фантастично. Страхотен уикенд. Ей, слушай, ако имаш нужда от нещо, скъпа, просто се обърни към Стан Мъжкаря.

Най-после! Ето го моментът, който чакаше от толкова време.

— Ами…

Като премигваше свенливо, тя му обясни какво голямо значение би имало за нейната кариера, ако „Графиня Дани“ спечели договора за „Прелъстителите“. А и истината била, че те наистина го заслужавали…

Стан се усмихна. Значи това било! Браво на нея. Обичаше пресметливите мадами. Те го възбуждаха. Вече бе взел решение по отношение на договора, но в никакъв случай нямаше да й позволи да го разбере.

— Договорът? Е, скъпа, имаме няколко наистина талантливи конкуренти. Типове от висока класа, ако разбираш какво искам да ти кажа. Но и твоята шефка е твърде способна мадама и ще е доста трудно да вземем окончателното решение.

Бъни погали нежно клюмналия пенис на Стан.

— Аз… ами, ние наистина трябва да получим този договор — промърмори тя. — Почти сме достигнали вече такива големи имена в бизнеса като Калвин Клайн или Ралф Лорен. Този договор, огромната популярност и реклами ще ни помогнат по-бързо да се изкачим на върха.

Да не говорим за мен самата, но това се разбира от само себе си.

Стан загаси цигарата си и стисна силно гърдата й.

— Е, щом това означава толкова много за теб, имаш го, малката ми! Сега какво ще кажеш за едно малко близане? — И се тръсна връз лицето й.

Бъни едва не се задуши, когато Стан навря увисналия си член в устата й. Но докато се опитваше да го възбуди още веднъж, тя самодоволно се утешаваше с мисълта, че току-що бе направила най-сполучливия си удар през цялата си кариера. Дани никога нямаше да може да й се отблагодари.

 

 

Джак смяташе, че Дани започва да се държи странно. На девет от десет негови позвънявания тя отговаряше, че е заета или прекалено уморена, или пък му сервираше някакво друго недомислено извинение, за да не се видят. Добре, може би тя наистина беше прекалено заета. За шефката на една мултимилионна корпорация беше съвсем естествено да е заета. Той просто трябваше да се научи на малко търпение, да се научи как да се справя при различните обстоятелства, ако иска наистина сериозно да я запази за себе си.

По дяволите, страшно държеше на нея. Та те бяха направо създадени един за друг!

Бедата бе, че ако не я познаваше толкова добре, той би си помислил, че тя се опитва да го разиграва. Но Дани не беше такава. Беше по-различна от другите момичета. Не играеше игрички… или може би и тя бе като всички останали? Господи, защо се опитваше да измами сам себе си! Всички жени са еднакви. Дори и Дани ди Портанова.

Може би е време и той да започне с някоя игричка? От „CQ“ го пращаха за една седмица на Бермудските острови, за да заснемат рекламите на новата им колекция спортни облекла. Замина, без да й се обади. Това ще й бъде за урок, реши той. Много скоро тя щеше да разбере колко много се нуждае от него и колко много й липсва. А когато се завърне у дома, на телефонния му секретар със сигурност ще го чака съобщение от нея.

— Джак, къде си? — щеше да му каже. — Джак, съжалявам. Обади ми се веднага щом можеш. Ужасно ми липсваш. Обичам те!

Представяйки си удоволствието, което щеше да изпита, като чуе съобщението й, той бе направо неотразим пред камерите. Шефката на рекламната агенция просто не можеше да повярва на късмета си. Сърцето й се разтапяше всеки път, когато Джак се усмихнеше.

Джак Андрюз беше нещо специално. Най-важният им клиент — производител на парфюми — търсеше ново лице, което да стане изключителен рекламен представител на фирмата. Този път сякаш бе успяла да намери момчето, което отдавна търсеха.

Само че Джак престана да се усмихва, когато в края на седмицата се прибра у дома и прослуша телефонния си секретар. Купища съобщения, но нито едно от Дани.

Кучка!

Беше си скъсал задника от работа, беше се усмихвал непрекъснато, за да може тя да се гордее с него, а тя дори не си бе сторила труда да вдигне телефона и да му се обади.

За каква, по дяволите, се мислиш, Дани!

Не разбираш ли, че мога да имам всяко момиче, което пожелая. Не ти ли е ясно, че не прекарвам нощите си сам-самичък у дома, просто защото ти не можеш да се видиш с мен?

Очевидно не.

Обади се в офиса й, но го свързаха с асистента й, който му каза:

— Съжалявам, господин Андрюз. Графинята е извън града.

Поиска му се да му изръмжи: Я не ми излизай с този номер за графинята. Става дума за приятелката ми, шибан педераст такъв! Но успя да обуздае гнева си, за да измъкне поне малко информация от този скапан педал.

— Точно така, забравих, че щеше да заминава. Аз самият току-що се връщам. — Изведнъж стана много словоохотлив. — Значи… а… Ланси, къде каза, че е заминала?

— Не съм ви казвал — отвърна рязко Ланс. — Но щом питате, мога да ви кажа, че е в Лос Анджелис.

И сигурно се чука до скъсване с оня кучи син, австралиеца.

Джак побесня.

— Искате ли да оставите съобщение, господин Андрюз?

— Не, забрави, че съм се обаждал — сряза го Джак и затвори.

Веднага съжали за грубостта си. Не защото го беше грижа за Ланс. Онзи тип просто не можеше да скрие неприязненото си отношение към Джак. Така разговаряше с него, че заслужаваше да му се случат далеч по-лоши неща. Но ако отидеше да се оплаче на Дани, че приятелят й се е държал грубо с него…

На нея това никак, ама никак нямаше да й хареса.

Добре я свърши, Джак, помисли си с горчивина и се отпусна на канапето. Презрителните думи на майка му отново отекнаха в ушите му. Тя го наричаше тъпак. Слабоумен. Глупак.

Но тя грешеше. Всички, които го смятаха за глупак, грешаха.

 

 

Лос Анджелис

 

Дани наистина беше в Лос Анджелис, но не се въргаляше в леглото с Кайл Лорд. Благодарение на широко обсъжданите й реклами тя бе поканена да участва в шоуто „Тази вечер“. За нещастие не бе информирана предварително, че Кайл Лорд също е измежду поканените.

Само това ми липсва, помисли си тя, като се надяваше искрено Кайл да се откаже от участието си в последната минута. Преживяванията й с него в Мюстик й бяха повече от достатъчни.

Джоан Ривърс беше домакиня на шоуто. Най-напред започна разговора с Дани, като я пита за какво ли не — от лака й за нокти до диетата, с която се поддържа толкова слаба.

Не я попита нищо за рекламите на чаршафите, което само по себе си беше достатъчно предупреждение.

След това Джоан представи Кайл, който току-що бе пристигнал в студиото.

Устата на Дани пресъхна от напрежение, когато той й се усмихна.

— О, моля, моля! — Джоан изгледа злорадо Дани. — Този Кайл е страхотна звезда или какво? Чувам, че се нуждаел от допълнителен джоб на банския си костюм — най-отпред, също като на кенгуруто!

Публиката се разтресе от смях.

Режисьорите се изпотиха.

Кайл се захили.

Дани се изчерви силно — също като яркочервеното в серията й „Ослепителна мълния“.

— Джоан — каза тя, — наистина не зная. Този проблем никога не е бил предмет на обсъждане.

— О, моля, моля! И очакваш да ти повярваме? След тези реклами?

Кайл се наведе напред и се захили.

— На мен със сигурност много ми допаднаха.

Кадри от рекламата.

Останалата част от интервюто на Джоан бе посветена на филмовата кариера на Кайл. Дани кипеше от гняв и за пръв път в живота си бе благодарна, че можа да се въздържи и не му отговори нищо. Веднага щом шоуто свърши, Кайл я погледна:

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо или да вечеряме? Заради доброто старо време.

Дани бе шокирана от наглостта и безочието му.

— Как се осмеляваш да ме унижаваш по този начин, след като ти платихме цяло състояние за работата ти! — изсъска тя. — Кога най-после ще се научиш да се държиш възпитано, прасе такова!

Кайл я погледна глуповато:

— По дяволите, съжалявам! Не исках да кажа…

Дани му обърна гръб и бързо се отдалечи. Беше й дошло до гуша от извиненията му.

 

 

Ню Йорк

 

Моника бе включила видеокасетофона си, за да запише появата на Дани в „Тази вечер“, в случай че се прибере по-късно вкъщи. Имаше среща за вечеря в „Лютес“ с един изключително богат издател — невероятно противен както по характер, така и по външен вид. Както винаги, телешкият медальон и суфлето с малини бяха великолепни, но всяка хапка сякаш засядаше на гърлото на Моника.

Как изобщо е могла да си помисли, че може да се омъжи за този сипаничав тип с гротескна външност и отвратителен дъх, който я засипваше с такава злъчна расистка помия, каквато не бе чувала от времето, когато живееше с Карола. Беше отчаяна, ja, но не чак толкова, че да се обвърже с това подобие на човешко същество.

Докато той подписваше сметката, Моника отново обмисли ситуацията, в която се бе озовала. Дори и след като бе продала самуреното палто и ягуара си, тя все още дължеше на „При Лъки“ деветстотин хиляди долара. Заради високата лихва, разбира се. Предната седмица Скот Дивейн я бе повикал в кабинета си и неприкрито я бе заплашил с физическа разправа. Една успешна вечер на бакара или блекджек щяха да й помогнат да изплува, но тя не смееше да се появи в „При Лъки“.

Ако само можеше да отиде в Атлантик сити и да опита късмета си в „Хари“. Единственият проблем бе, че нямаше никакви пари, а този грозник изобщо не одобрява хазарта.

Страхотно!

Излязоха на Източна петдесета улица.

— Е, какво следва? — Грозникът се хилеше похотливо и потриваше нетърпеливо ръце. Посочи лимузината си, паркирана малко по-нататък. — Една романтична разходка през Сентръл парк?

Не би могла. Дори и за всичките пари на света.

— Такава прекрасна нощ — изрече механично тя, като се опитваше бързо да измисли нещо. — Толкова уханна. Идеална нощ за разходка пеша, не мислиш ли?

Без да изчака отговора му, тя ускори крачка. Кавалерът й, с няколко сантиметра по-нисък от нея, взе да се задъхва от усилието да върви редом с нея. Лимузината му бавно се движеше след тях. Докато изминат единадесетте пресечки до къщата й, той вече едва дишаше от умора.

— Разходката пеша е страшно полезна — заяви безжалостно Моника. — Ще ми се да те поканя, но ще трябва да изведа на разходка бедното ми кученце. Освен ако не искаш да ме придружиш?

— Не, не — отклони на секундата поканата й издателят. — Късно е. Може би някой друг път.

Наклони се напред и леко я целуна по бузата. След това се затътри към лимузината си, като бършеше потта от челото си.

Моника все още се смееше, когато отключи входната врата и влезе в къщата.

— Коко? Коко, мама се връща. Хайде, скъпа, ела да се поразходим — извика тя, очаквайки болонката й да дотича и да я поздрави както всяка вечер. Кучето й бе подарък от Дани за последния й рожден ден, след като Дани бе забелязала, че Моника скърби за старата си немска овчарка Хейнзи.

Моника светна лампата на масичката във фоайето.

— Коко? Къде си? Стига игрички, глупавичката ми. Изтощена съм. Коко! — извика пак, този път малко по-високо.

Тръпки на страх и неподправен ужас пропълзяха по гръбнака й. Трябва да се е случило нещо лошо. Може би кучето се е разболяло или пък се е наранило по някакъв начин. Забърза нагоре по стълбите, като викаше непрекъснато името на Коко.

Може би е заспала в леглото. Ja, сигурно е така. Моника се опита да се успокои и влетя забързано в спалнята си.

Mein Gott[1]! — зяпна от изненада тя.

Един пълен червендалест мъж лежеше в леглото й. Втори мъж, черен и слаб, бе застанал пред тоалетната й масичка и решеше къдравата си коса.

Стаята бе обърната наопаки и тя разбра, че са в къщата от известно време.

— Добър вечер, госпожице Фон Райх! — Мъжът, който лежеше в леглото й, я поздрави, стиснал пистолет в ръката си.

Моника усети как й се свива гърлото.

— Кучето ми… — Думите едва излязоха от устата й. — Къде ми е кучето?

— Добре е. Ще подремне малко. Тя наистина е страхотна. Нали, Сал? — обърна се едрият мъж към приятеля си.

Сал кимна любезно. Посочи колекцията й от парфюми, а след това взе един и го помириса.

— Скъпи парфюми, а? — Погледна я, сякаш бе ценител на изящни и неповторими ухания.

Онемяла от ужас, Моника го гледаше, докато той разхвърляше многобройните шишенца. Едно по едно те се удряха в стената и се чупеха. Само след няколко мига стаята се изпълни с невъобразима смесица от най-различни аромати.

— Моля ви… — почти проплака тя. След това стомахът й се разбунтува и тя се сви на две, опитвайки се да не повърне.

— Остани с нас, скъпа. Още е рано. — Мъжът на леглото я гледаше и чистеше зъбите си с иглата на античната й, украсена със смарагди брошка. — Покажи й какво намери в най-горното чекмедже — инструктира той Сал.

Сал се захили и вдигна високо диафрагмата й.

— Може би по-късно ще ни покажеш как се чукаш с тая гумена играчка, Моника — изкиска се червендалестия и се надигна в леглото.

— Моля ви! Умолявам ви… — Гласът на Моника стържеше от напрежение и страх. — Не ме наранявайте… Ще ви дам пари, каквото пожелаете…

— Стига с тези глупости, скъпа! Ти нямаш пари. И точно в това е целият ти проблем, нали?

Така. Сега вече знаеше кой е изпратил биячите. Молеше се да не я изнасилят или убият. Надяваше се, че са тук само да я сплашат, да я предупредят.

Червендалестият отвори вратата на гардероба й.

— Хубави дрехи — промърмори той. — Жена ми няма такива хубави дрехи.

— Вземи ги. — От гърлото й се изтръгваха дрезгави ридания. — Вземи всичко, което пожелаеш.

Мъжът награби цяла камара рокли и вечерни тоалети, свали ги от закачалките и ги подхвърли на Сал.

— Ето, погрижи се за това.

Сал грабна една ножица и я размаха под носа на Моника.

— Удобно. — Ухили й се и разряза първата вечерна рокля. Беше тоалет на Живанши, купен в Париж.

Тя прехапа устни, за да възпре вика и протеста си, докато той бавно и методично превръщаше на парцали дрехи за хиляди долари.

— Ами роклята, с която е облечена? — предложи Сал, вдигнал победно ножицата в ръка.

— О, да, добра идея. — Червендалестият кимна. — Съблечи я, Моника.

Тя стоеше като парализирана, сърцето й неудържимо блъскаше от ужас в гърдите й.

— Може би има нужда от помощ — изкиска се Сал. Махна й с ръка. — Ела тук.

— Не — прошепна тя, скръстила ръце пред гърдите си. — Не…

Червендалестият пристъпи към нея и я зашлеви по бузата.

— Казах ти да я съблечеш.

Пръстите й бяха хлъзгави от пот, ръцете й трепереха толкова силно, че едва успя да разкопчее копчетата на напоената си с пот блуза.

— Полата също — нареди той. Когато полата й падна на пода, изпусна дълбока, доволна въздишка. — Хубаво. Харесвам черни колани за жартиери.

— Ей, шефе — приближи Сал, — дай да видим какво има отдолу.

— Нали го чу, Моника? Побързай! Сал иска да види циците и путката ти.

Тя вече не можеше да мисли. Нищо повече не я интересуваше. Щяха да правят с нея каквото пожелаят. Някакъв инстинкт й нашепваше, че ще стане още по-лошо, ако откаже да се подчини или ако започне да се съпротивлява. Напълно безчувствена, тя свали сутиена и гащичките си и с несигурни пръсти разкопча колана си.

Когато се изправи гола пред тях, трепереща от ужас и студ, те се нахвърлиха връз нея. Наричаха я с най-гадните, най-мръсните имена, които някога бе чувала. Дърпаха я, щипеха я, докосваха всяко късче от тялото й, сякаш бе парче месо, подхвърлено им за проверка и одобрение. А след това я накараха да им покаже как използва диафрагмата си.

Не спряха, докато тя не падна на колене и не запълзя в краката им, като плачеше и молеше за милост.

— Плати си, Моника — каза й червендалестият. — В противен случай ще се върнем отново. Разбра ли? — Повдигна главата й с върха на обувката си.

Тя кимна. Разбираше.

Чуваше смеха им, докато слизаха надолу по стълбите. Чу ги да трополят из кухнята, да отварят и затварят чекмеджета и шкафове. След това излязоха в антрето. Моника сдържа дъха си, изплашена до смърт, че може би са променили решението си и отново ще се качат при нея. Чу още по-силен смях, а след това — оглушителен шум.

Чак тогава ги чу да отварят и затварят входната врата. Най-сетне… Тишина. Благословена, благодатна, желана тишина.

Когато се увери, че са си тръгнали, тя грабна една роба и пропълзя на първия етаж.

В подножието на стълбите на килима имаше голяма локва, която миришеше остро и неприятно. Някой се бе изпикал.

Животни.

Свине.

Отрепки.

Но само миг по-късно, когато погледна към антрето, разбра, че те са нещо далеч по-лошо от това.

Бяха й оставили сувенир.

Коко, болонката й, беше закована с пирони през ушите за входната врата.

Бяха натъпкали кърпичка в устата й, за да не лае, но са могли съвсем спокойно да си спестят труда. Коко беше мъртва.

Моника се разпищя и не спря, докато гърлото й не се разрани от викове.

 

 

Ланс се отби в „Ънкъл Чарли“ — най-популярния гей клуб в града, за да пийне няколко бири и да гледа шоуто, в което участваше шефката му, на един от големите телевизионни екрани над бара. Мрачно поклащаше глава, докато гледаше как Дани се гърчи под въпросите на Джоан Ривърс и от поведението на Кайл Лорд.

След това пожела лека нощ на приятелите си, пресече Гринидж и се отправи към Чарлс Стрийт, като не преставаше да си мисли колко добре изглеждаха Дани и Кайл заедно. Само като погледнеше, човек разбираше, че са страхотна двойка, макар че Дани го поглеждаше с ужас всеки път, когато се споменеше за подобна възможност.

Кайл беше страхотно парче. Жалко, че не бе обратен. Но според всички клюки, Кайл си падаше само по жени и Ланс смяташе, че Дани трябва да го има. Господ му бе свидетел, че тя имаше нужда от някой по-свестен мъж от Джак Андрюз с безкрайните му хленчения и прочувствени телефонни обаждания.

Тази малка част от Чарлс Стрийт беше едно от любимите места на Ланс в Ню Йорк. Беше толкова типично за Гринидж Вилидж със спретнатите си, добре запазени тухлени къщи, построени в редици, и красивите пъстри сандъчета с цветя, които украсяваха верандите.

Спря за миг, за да вдъхне аромата на нацъфтелите цветя.

Затворил очи, той си представи, че долавя полъха на ветреца от Хъдзън и потъна в мечти за силна и страстна прегръдка с някой мъж, който много прилича на Кайл Лорд. Изобщо не чу стъпките, които се приближаваха зад гърба му. Когато се обърна, вече беше твърде късно. Преди да успее да извика за помощ, една ръка здраво запуши устата му. Ланс риташе и се мъчеше да се освободи, но нападателят бе твърде силен и го завлече бързо в сянката на една от къщите.

Така и не видя юмрука, който попадна в основата на носа му. Следващият удар бе в средата на челото му. А след третия, който уцели гръкляна му, Ланс загуби съзнание.

 

 

Ра Ра се отпусна тежко върху чисто новото си канапе, облечено в небесносиня кадифена дамаска, което току-що му бяха доставили от „Мали“. Неговото канапе в неговия апартамент, в който предната нощ бе спал за пръв път. Апартаментчето, разположено на третия етаж на една къща от кафяв камък, която дори нямаше асансьор и която агентът бе описал като истинска находка. Очарователно, окъпано в слънце жилище с една спалня, само за деветстотин и петдесет долара, бе първото, в което го бе завел агентът. В момента, в който влезе вътре, Ра Ра разбра, че това жилище сякаш е правено за него.

Веднага се влюби в местата за сядане край еркерния прозорец, който гледаше към Западна шейсет и девета улица. Харесваше му, че е само на една пряка от Сентръл парк. Но най-много от всичко го привличаше идеята да живее сам.

Реджи бе посрещнал с насмешка решението на Ра Ра. Искал да прекратят финансовото им споразумение, защото възнамерявал да се изнесе.

— Няма да преживееш и две седмици сам. Ще дотичаш при папа с подвита опашка и ще се молиш да те приема обратно. — Устните му бяха свити в презрителна гримаса, докато го изричаше.

Ухили се самодоволно, когато Ра Ра му съобщи новината, че вече си е наел собствен апартамент.

— В Уест сайд? О, предполагам си мислиш, че на Кълъмбъс авеню ще можеш истински да се забавляваш. Е, винаги съм смятал, че си доста непостоянен.

Беше наблюдавал внимателно, докато Ра Ра опаковаше багажа си, сякаш мислено изреждаше всичките си вещи и притежания и искаше да се увери, че Ра Ра няма да го ограби.

— Не че така или иначе не съм ограбен — изхленчи той и излезе от спалнята им.

Но преди две вечери, когато седнаха за последен път на приготвената от Лидия специална вечеря, Реджи само поразрови храната в чинията си, без да я докосне. Пиеше мартини след мартини, сякаш поглъщаше вода, а след това избухна в сълзи.

— Съжалявам, ако съм направил нещо, с което да те нараня или обидя — изрече той през риданията си. — Прости ми, моля те… моля те не ме напускай.

Ра Ра бе зашеметен при вида на Реджи, облян в сълзи и изпълнен с угризения. В един кратък миг изпита съжаление към този самотник на средна възраст и сякаш се изкуши да остане. Щеше просто да скъса договора за наема, който бе подписал, и да поиска да му върнат депозита.

Обаче след това си спомни всички дни и нощи, през които Реджи се бе отнасял към него като към лична собственост. Разигравал го бе като безсловесно животно. Наричал го бе мъжка проститутка, уличница, педал. Спомни си присмеха на Реджи, когато за пръв път му бе споменал за уроците по актьорско майсторство. Сега, когато Ра Ра вече имаше подписан шестмесечен договор за участие в едно от популярните телевизионни сапунени опери, Реджи беше престанал вече да му се присмива. Нищо чудно, че се чувства толкова нещастен. Беше се излъгал в надеждите си, че красивите дрехи, безценните мебели и купищата пари можеха да му осигурят щастие и любов.

Само че щастието не е стока, която се купува или продава. Слава богу, че той, Ра Ра, го бе открил, преди да е станало прекалено късно. Най-голямата грешка в живота му бе, че се бе съгласил да продаде душата си, но сега бе твърдо решен да започне отначало — да започне нов живот в новия си апартамент.

Не че не бе взел много вещи със себе си. Навсякъде из апартамента имаше кашони, натъпкани с нещата, които бе натрупал през годините. Трябваше да наеме товарна кола, за да пренесе дванадесетте куфара с дрехи, осемте кашона с книги с твърди и меки подвързии, велосипеда с десет скорости, уредите му за масаж и физически упражнения, както и всичките му албуми, аудио и видеокасети.

Е, добре, всъщност той бе дал обет да живее бедно. Но както правилно посочваха някои от приятелите му, бе се отказал от купоните за безплатна храна и от ключовете за разкошния, изпълнен с антики панорамен апартамент, от който се разкриваше умопомрачителна гледка към Манхатън, а в замяна бе предпочел несигурната кариера на актьор и едно приятно, но скромно апартаментче. Някои от тях съвсем искрено бяха споделили, че го смятат за луд.

Луд? Може би.

Той сви рамене и се изправи, за да си поръча китайска храна. Апартаментът си беше негов и той можеше да върши в него каквото си пожелае. Имаше достатъчно пари в банката, с които да се издържа в случай, че не му провърви особено в актьорската професия. И няма да позволи на никого повече да го нарича скапан рус продажен педераст

 

 

Дани влезе на пръсти в стаята на Ланс в болницата „Сен Винсент“, която се намираше само на няколко преки от мястото, където е бил нападнат. Носеше му пълна чанта с книги, кутия шоколадови бонбони и цяла камара записи за уокмена му.

— Буден съм — обади се той и й махна с ръка да се приближи и да седне до него.

— Донесох ти някои неща. — Тя се усмихна и му посочи чантата.

— Има ли нещо интересно за четене? Кълна се, че ще умра, ако погледам телевизия само още един час. — Ланс изключи телевизора. — Само едноседмичният престой в някоя болница може да накара човек истински да оцени уж еднообразните монотонни ежедневни занимания в офиса и да закопнее за тях. И като говоря за това, какво ново?

Дани бе доволна, че Ланс все повече заприличва на себе си. Тя все още не можеше да повярва на случилото се. Ланс имаше леко сътресение на мозъка, счупени нос и челюст, ударено око и няколко счупени ребра. Някакъв случаен минувач го намерил да лежи в безсъзнание на тротоара.

По-сериозен от физическите наранявания обаче бе емоционалният стрес, душевните рани, които лекарите не можеха да излекуват толкова бързо. Ланс все още трепереше, когато заговореше за инцидента, сякаш се страхуваше, че нападателят му ще продължи да го преследва. Нямаше никакви изгледи полицията да залови престъпника, а и там сякаш не полагаха особени усилия за това.

В болничната стая го бяха разпитвали по такъв начин, сякаш самият той беше главният заподозрян. Един от полицаите дори бе намекнал, че нападателят вероятно е някой озлобен бивш любовник. Ланс бе настоял, че няма бивши любовници, които да го преследват за нещо, но ченгетата го бяха обвинили в лъжа.

— Те са долни магарета — оплака се Ланс.

— Зная — изгледа го съчувствено Дани.

Един от полицаите, които се занимаваха със случая, й бе позвънил. Попитал я бе дали може да му каже нещо за Ланс — за някакви проблеми в офиса, за личния му живот, за приятелите му. Това, според ченгетата, можело да им даде някаква следа.

— Не мога да се сетя за нищо. Но какво ви кара да мислите, че е бил ограбен от човек, който го е познавал? — попита тя.

— Кой казва, че е бил ограбен — сякаш се позачуди ченгето. — Имал е в себе си седемдесет и пет долара и няколко кредитни карти. Никой крадец не би си тръгнал, без да ги вземе. Едно нещо мога да ви кажа със сигурност. Който и да го е нападнал, вероятно е имал сериозни сметки за уреждане с него.

— Какво искате да кажете?

Ченгето се поколеба за миг, сякаш се чудеше дали вече не е казал твърде много.

— Изглежда нападателят е имал намерение да го убие.

Сега пак си спомни думите на полицая, докато шумолеше с капака на шоколадовите бонбони.

— Лекарите казаха ли ти колко още ще трябва да останеш тук? — попита тя и му подаде кутията.

Той поклати отрицателно глава и промълви едва чуто:

— Дани, боя се да изляза от тук.

Тя хвана ръката му, която бе изненадващо студена.

— Зная, че си преживял истински кошмар — опита се да го успокои. — Но това е Ню Йорк. Не можеш да си позволиш да станеш затворник на собствените си страхове.

— Дани, не е това. И преди съм бил нападан. Има още нещо… Нещо, което не казах на ченгетата.

— Какво? — Попита го бързо, но сякаш се боеше да чуе отговора.

— Нападателят прошепна нещо в ухото ми точно преди да припадна. Беше ужасно. Имам чувството, че думите му отекват непрекъснато в съзнанието ми.

— И какво каза?

Ланс обърна глава настрани.

— Няма… значение, Дани. Не мога да ти кажа.

— Ланс, моля те! Не можеш лесно да ме шокираш — направи опит да го убеди тя, като се чудеше какъв ли гнусен епитет е използвал нападателят.

Ланс стисна края на одеялото.

— Който и да бе той, каза ми: Дните на шефката ти са преброени.

Устата на Дани пресъхна.

Не ставай смешна! — помисли си. Копелето вероятно е взело Ланс за някой друг. Защо, за бога, някой ще иска да я нарани?

 

 

Жената, която заместваше временно Ланс, позвъни на Дани по интеркома. Бедната женица все още не знаеше как точно да работи с него. Изглежда смяташе, че не трябва да сваля пръст от бутона и звънът беше оглушителен.

Дани си напомни, че трябва да бъде търпелива.

— Да?

— Някакъв господин Стан… ъ… мисля, че каза Стан Муър, е на телефона.

— Да, ще разговарям с него — бързо я прекъсна, стиснала под бюрото палци за късмет. Сигурно вече са взели решението си. Най-после! Вече няколко седмици очакваше това позвъняване.

Моля те, нека да е да, замоли се тихичко.

— Стан? Как си? — Чудеше се дали по гласа й личи колко е нервна.

— Страхотно! Но заеби тези глупости. Обаждам се да ти кажа, че ти си нашият човек… искам да кажа, нашата жена. Ей! Поздравления! Това е страхотна възможност за теб. Зная, че си много доволна.

Беше повече от доволна. Беше изпълнена с трепет и възбуда, но трябваше да отговори правилно на двусмислените думи на Стан, които сякаш подчертаваха, че заслугата е изцяло негова.

— Радвам се — увери го тя. — И зная, че и двамата ще бъдем облагодетелствани от сполучливото ви решение.

— Ей, радвам се, че ти доставихме такава радост, графиньо — продължи Стан, без да обърне никакво внимание на думите й. — Моят адвокат ще се свърже с теб.

Линията прекъсна. Беше затворил.

Стан очевидно нямаше време за празни приказки. Щеше да й се наложи да свикне с това, но бе сигурна, че двамата ще успеят да стигнат до някакъв взаимно приемлив компромис. Тя ще опознае него, той — нея.

Добре дошла в Холивуд, Дани ди Портанова!

 

 

Бъни бе толкова разярена, че не можеше дори да разсъждава нормално. След всички отвратителни неща, които бе изтърпяла със Стан, след като бе сторила всичко възможно Дани да разбере, че Стан й е любовник, след като бе направила повече, от който и да е друг в тази компания, за да получат договора с телевизията! Как смяташе Дани да възнагради всичките й усилия?

Повишение на заплатата.

Никаква нова длъжност.

Никаква колекция с нейното име.

— Има ли още нещо? — се взря с очакване в Дани.

Дани, все още усмихната, искрено щастлива, че може да осигури повишение на заплатата на Барбара, я погледна и попита:

— Не, Барбара, защо?

— Мислех си… чудех се…

— О, разбира се. Искаш да знаеш от кога влиза в сила повишението, нали? Ще се обадя в счетоводството веднага.

Това бе всичко. Край на дискусията.

По дяволите тази кучка и смрадливата й компания! А в момента Стан я чакаше на трета линия. Вероятно вече бе на път за Лос Анджелис и искаше да си получи полагаемото. Но щеше да се отърве бързо от него.

Вдигна слушалката и се прозина.

— Да?

— Скъпа, аз съм. Приготви се! На летище Ла Гуардия съм и искам час по-скоро да се пъхна между сочните ти крака.

— Съжалявам, скъпи. Имам други планове — отряза го студено Бъни.

— Промени ги.

— Не мога.

— Чуй ме, кукличке. Аз уредих сделката. Нищо няма да ти стане, ако проявиш малко благодарност. Все още никой не е подписал договорите. Все още бих могъл да променя решението си.

Изкушаваше се да му кресне: Хайде, направи го, мизернико! Но не го направи. За момента все още се нуждаеше от работата си. Така че се опита гласът й да прозвучи възторжено:

— О, Стан, защо никога не мога да ти откажа! Ще се видим след час. В моя апартамент.

Срещите й със Стан ставаха все по-неприятни и мъчителни. Само секунди след като й е казал здрасти, той разкъсваше дрехите й и започваше да стиска гърдите й толкова силно, че след това дни наред я боляха. А когато се опитваше да протестира, той сякаш се възбуждаше още повече.

Напълно гола, сега седеше на колене пред телевизора във всекидневната си. Стан стоеше пред нея само на няколко сантиметра от лицето й и се възбуждаше, като гледаше запис на едно от неговите телевизионни предавания.

Шоуто почти беше свършило.

Благодаряха на компаниите, които осигуряваха наградите, а след това започнаха надписите на авторите на предаването. Стан се възбуждаше все повече и повече. Ръката му набра скорост. Дишането му се ускори. Членът му се наля с кръв, когато изписаха името на режисьора. След това последваха имената на инженерите, гардеробиерите, гримьорите, фризьорите.

Той сграбчи бързо дистанционното и натисна един бутон. Образът замръзна.

Последният надпис — Продукция на Станли Муър — запълни екрана.

Спермата му обля цялото лице на Бъни.

Тя изтича веднага под душа, пусна почти вряла вода и като обезумяла започна да търка лицето си. Сега вече наистина бе отишъл твърде далеч. Беше изпълнила дълга си, с чукане бе спечелила договора на тази бездарна кучка и то само за някакво си смешно увеличение на заплатата й. Е, добре, вече щеше да разкара Стан, дори и да речеше да не подписва договора. Винаги можеше да си намери друга работа.

Спря водата. Телефонът звънеше.

— Стан! — изкрещя тя. — Вдигни проклетия телефон.

Стан лежеше изтощен на леглото й, играеше си с дистанционното и се опитваше да намери някое друго от телевизионните си предавания. Бързо грабна телефона.

— Да?

— Бъни? — Обаждаше се някаква жена с подчертан южняшки акцент.

— Кой?

Жената изрече телефонния номер, на който звъни. Беше номерът на Барбара.

— Бъни е прякорът й. Аз съм майка й, Ирма Рай Хестър. Бъни?

Той наостри уши. Душът все още шуртеше.

— Не, тя отиде до магазина. Ще й кажа да позвъни като се върне.

— Обаждъм съ от дълеч и нямъ дъ бъдъ дългу на тоз номер. Обаждъм съ от телефонъ на съседити. Ний нямами телефон.

Шегуваше ли се тази жена? Днес всички имаха телефони. Господи, той имаше деветнадесет само в къщата си на Бевърли хилс.

— Просту шъ трябвъ дъ й съ обада утри. Но моа адвукат ми казъ, чи й многу важну тя да си доди у домъ.

Коя беше тази селянка, която очевидно бе пияна до козирката? Барбара му бе казала, че родителите й са заможни и живеят в Чапъл хил. Южняците, които познаваше, определено не говореха по този начин.

— О, да, госпожо Хестър. Бъни ми е говорила за вас. Аз съм неин приятел. Стан Муър, продуцент.

— О, боже!

— И откъде казвате, че се обаждате?

— От Хендерсън, разбиръ съ. Бил ли си нявгъ в Севернъ Каролинъ, господин…?

— Муър. Не, не съм.

— Е, животът нивгъ ни й бил лесен зъ мен, зъ Бъни и зъ сестръ й. Тя, разбиръ съ, избягъ от най-губавото нещу, което мойше да съ случи на кое да е момичи от Мокасин ботъм и оттогаз съ притеснявъм за ней. Как е мойту малку момичи, господин Муър?

Шумът от душа утихна. Стан изчака, докато чу бръмченето на сешоара. Барбара си сушеше косата.

— Добре е. Справя се чудесно. Но, ей, бих искал да разбера какво е това страхотно нещо, от което е избягала.

Ирма Рай му разказа с удоволствие всичко за Джеремия Блеър. Стан я насърчи да продължи и тя му разказа и за завода за туршия, и за бащата на Бъни.

Стан просто щеше да се пръсне от вълнение.

— Искате да кажете, че бащата на Бъни е и неин дядо? Искате да кажете, че вие и вашия собствен баща…

— Ами да, гусин Муър. Срамувъм съ да си гу призная. — Ирма Рай го прекъсна бързо, сякаш не можеше да понесе да чуе думите му, произнесени на глас.

Невероятно! А той си мислеше, че подобни неща се случват само в телевизионните сериали.

— Той мъ бийши постоянно и след като майкъ ми умря, мъ накаръ да живея с негу къту неговъ жинъ. Амъ аз съ примирих и си мислех, чи й дубре, чи ни пусягъ нъ мойти дъщери… Амъ тогавъ мойту малку мумиченци, Върна… ми речи, чи той… нъл знайти, каръл я да върши разни нища…

И госпожа Хестър взе да хлипа.

— Идна вечер, онаа седмицъ, влязъх вътри и ги заварих да гу правят. Толкуз съ разстроих, чи гу убих. И съ радвъм, че ги напрайх. Макър чи моя адвукат казвъ, чи моа дъ прикаръм животъ си в затворъ, аку Бъни ни дойди тук дъ говори в моя защитъ. Разбиръм защо ни искъ да гу напрай. Наистинъ разбиръм. Но, гусин Муър, моя адвукат речи да я помола отнову. Инъчи нямъ дъ имъ кой дъ даде показания в моа ползъ.

Стан и Ирма Рай си поговориха още десетина минути. Стан затвори точно когато Бъни излизаше от банята.

Без да забележи изписания на лицето му триумф, тя мина покрай него и събра дрехите, които бе разпилял по пода малко преди това. Захвърли ризата и панталоните в лицето му и изсъска:

— Искам да се омиташ оттук. Сега. Всичко свърши.

— Не съвсем, Бъни. Всичко едва започва.

Бъни? Тя го изгледа, като се питаше откъде ли би могъл да научи този неин ужасен прякор.

Бележки

[1] Mein Gott (нем.) — Боже мой. — Б.пр.