Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)
Сканиране
Ysabell
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Джорджия Рей. Богата жена

Корица: Светла Карагеоргиева

Редактор: Любен Любенов

ИК „Компас“, Варна, 2008

 

Предпечатна подготовка: „Компас“, Варна

Печат и подвързия: „АБАГАР“ АД, Велико Търново


Глава трета

Ню Йорк

 

Бъни, застанала до бюрото на асистентката си, тропна нетърпеливо с крак и изстреля:

— Някакви съобщения?

Не че бързаше кой знае колко, но понякога изпитваше удоволствие да хока момичето, само за да му напомни кой е шефът.

— Хайде! — сопна й се още веднъж. — Нямам цял свободен ден да стоя и да чакам да се поразмърдаш.

Асистентката, която се казваше Картър и беше от Тексас, се усмихна сладко:

— Вече са на бюрото ти, Барбара. — Изрече го с акцент, по-плътен и от сос за барбекю. — Успя ли да се нахраниш добре?

Бъни не обърна внимание на въпроса й и се отправи бързо към кабинета си, потропвайки силно с токове по плочките. Беше допуснала голяма грешка, като бе наела Картър на работа. Момичето, както се разбра по-късно, произхождаше от едно от най-богатите семейства в Тексас. Когато Бъни й каза, че е от Северна Каролина, лицето на Картър светна от радост.

— Аз имам роднини там — каза й тя. — Може да се окажем роднини.

Малко вероятно, освен ако дядото на Картър нямаше някое незаконно дете, скрито в Мокасин ботъм. Но Бъни, разбира се, не можеше да й каже това и сега живееше в постоянен страх, че Картър би могла по някакъв начин да разруши така старателно скалъпената измислица за семейството й.

Може би ако успееше да я изтормози напълно и да вгорчи живота й, Картър щеше да напусне сама. Жалко, защото беше така дяволски способна.

Телефонните съобщения за Бъни бяха подредени на бюрото й. Тя се отпусна в стола и ги прерови. С удоволствие отбеляза, че новият й приятел се бе обаждал. Ако я поканеше на вечеря, щеше да приеме.

Бари Уейнтрауб беше доста скучен и тъп и постоянно й говореше за търговските разпоредби и за споразумения между тръстовете и управителните им съвети, и за това, колко мили е пробягал през седмицата. Но пък беше страшно богат и много по-щедър от всички онези стиснати младоци, с които се бе срещала преди него. Беше партньор в една много известна юридическа фирма, караше страхотно BMW, притежаваше апартамент на Парк авеню и къща на Шелтър айлънд. И най-хубавото от всичко бе, че за разлика от стария Ървинг, изобщо не се притесняваше, че тя е shiksa. Всъщност Бъни подозираше, че според него това само подсилва чара й.

По дяволите, беше й писнало да кръжи от мъж на мъж. Може би щеше да приеме да се омъжи за този, ако й предложи. Би могло да бъде и по-лошо. Той вероятно можеше да си позволи начина на живот, към който тя така се стремеше. А и освен това той рядко си стоеше у дома — постоянно бе ту в Далас, ту във Вашингтон, ту в Чикаго по работа, а това според нея само подсилваше чара му.

Последното обаждане беше от някой си Стан Муър и бе с пощенски код 213. Бъни знаеше, че това е кодът на Лос Анджелис, но кой беше Стан Муър? Започна да барабани с пръсти по бюрото си, докато преравяше мислено цялата си база данни от имена и физиономии. Върлинестият телевизионен продуцент с ужасните златни вериги, който седеше до нея на оная вечеря на Сентръл парк саут. Онзи същият, който я бе пощипвал под масата.

Добре, добре. Това бе преди девет или десет месеца. Или Стан Муър имаше изключително добра памет, или тя му бе направила страхотно впечатление, защото тогава съвсем бегло бе споменала, че работи за „Графиня Дани“. Какво, за бога, би могъл да иска от нея, освен, разбира се, очевидното? Е, това бе доста противна мисъл…

Смачка бележката със съобщението и я хвърли в кошчето за отпадъци. Стан Муър да си намери друго момиче, което не би имало нищо против той да се лигави в краката й. Тя нямаше нужда от него, не и сега, когато си има Бари Уейнтрауб, който й бе вързан в кърпа.

Позвъни на Картър.

— Ако Стан Муър се обади отново, кажи му, че ме няма. Кажи му, че ще му се обадя, когато имам време.

А това просто няма да стане.

 

 

Мюстик

 

Дани бе ангажирала няколко бунгала за снимачния екип в единствения хотел на остров Мюстик — „Дъ Котън хаус“. Мюстик бе островът в Карибския басейн, на който обикновено почиваше видният нюйоркски елит. За Айън и себе си бе запазила една от частните къщи на острова, в която имаше французин готвач и петчленен персонал. И отделни спални, разбира се.

— За пет хиляди долара седмично! Не, благодаря! — Моника изръмжа недоволно. — Не можа ли да намериш някой не толкова скъп остров, на който да заснемеш тези шибани реклами…

— Ще ги пишем като загуба на компанията — разсмя се Дани. А и защо ли Моника започна така изведнъж да се притеснява за пари? Твърде нетипично за нея.

За да заснеме убедителна реклама, Дани нямаше нищо против да плати повече за тези прекрасни пясъчни плажове, за най-безоблачното лазурносиньо небе, за искрящо сините, прозрачно чисти вълнички, които се плискаха леко по брега. За Дани Мюстик бе идеалното място за меден месец или някакво романтично преживяване с мъжа на мечтите си, който и да е той. Но не и Кайл Лорд, това поне бе сигурно.

Тя не очакваше да види Кайл, преди да започнат да снимат рекламите. Но вечерта, преди да тръгнат за Мюстик, мина през магазина си в Плаза и го мярна във фоайето на хотела. Една едрогърда блондинка, която изглеждаше така, сякаш всеки момент гърдите й ще се изсипят от деколтето на копринената й блуза, бе увиснала на ръката му и неудържимо се кикотеше. По-рано през деня Дани едва не се бе обадила на Сам Мартин, за да разбере къде е отседнал Кайл и да го покани на вечеря заедно със запалената му почитателка Моника. В този момент остана доволна, че не си бе сторила труда да го потърси. Трябваше да се досети, че той и сам може да си осигури развлеченията.

Е, дано не възнамерява да вземе мадамата със себе си в Мюстик, помисли си тя, когато го видя в Плаза. Снимачният план на Айън беше толкова претоварен, че нямаше да му остане никакво свободно време за мадами и чукане. Сякаш прочела мислите й, блондинката започна бавно да го гали по гърба, докато ръката й предизвикателно спря на задника му. Каква крещяща простащина! Защо просто не се качат в спалнята и да започнат да се чукат до припадък, щом това е единственото нещо, за което можеха да мислят?

Внезапно разбра, че изобщо не е в настроение да си бъбри с Кайл Лорд и последното му завоевание. Обърна се и забърза към магазина, за да изчака да се освободи пътят. Докато чакаше, не преставаше да се чуди дали не бе допуснала огромна грешка, като го бе избрала да участва в заснемането на рекламата заедно с нея. Нещо в този мъж я изнервяше. Надяваше се поне да е добър професионалист и работата му да задоволи както нейните изисквания, така и очакванията на публиката и почитателките й.

 

 

Оказа се, че се е притеснявала напразно. В момента, в който се установиха в Мюстик, тя откри, че когато застане пред камерите, Кайл работи по-професионално от всеки друг, с когото бе работила. По-голямата част от първия ден отиде за подготовка на декорите за трите реклами, които бе подготвил Айън. Дани и Кайл едва намериха време да си кажат едно здрасти, когато режисьорът им, Бъд Нелсън, ги накара да репетират първата реклама, която щяха да заснемат късно следобед на фона на великолепния залез. Напрегнатата обстановка бе добре дошла за Дани, защото така не й оставаше почти никакво време за разговори с Кайл.

По-голямата част от обедната си почивка прекара с Айън. А след това Бъд плесна с ръце:

— Добре, момчета и момичета, хайде да започваме.

Дани и Кайл се качиха на огромното легло, което стоеше съвсем само на пустия плаж. Тя беше облечена в трико с телесен цвят, което обгръщаше плътно тялото й. Той имаше само слипове. Розовите чаршафи от серията „Ослепителна мълния“ бяха изкусно аранжирани и най-горният от тях едва покриваше цепката между гърдите й.

— Добре — постанови Бъд. — И двамата знаете какво трябва да правите, нали?

Те кимнаха.

— Снимайте! — изкрещя Бъд.

Камерите се приближиха към Кайл. Подпрял се на лакът, той гледаше влюбено Дани, която се преструваше на заспала. После тя отвори бавно очи и на лицето й цъфна внимателно репетирана усмивка, с която сякаш го канеше да я вземе в прегръдките си.

— О, по дяволите! — прошепна той.

— Какво? Какво има? — прошепна и тя в отговор, като се опитваше да запази романтичното си, изпълнено с копнеж изражение на лицето си.

На устните му заигра лека усмивка.

— Сега трябва да се приближиш по-близо до мен — прошепна Дани.

— Ей сега — тихичко изрече той, като се придържаше към инструкциите, които им бе дал Бъд преди това.

Нещо твърдо се притисна към бедрото й.

Погледна лицето на Кайл и разбра всичко.

— По дяволите! — разкрещя се тя.

— Спрете — кресна Бъд. — Дани, какъв е проблемът? Снимките излизаха страхотни.

Тя стисна ядно зъби.

— Извинявай. Малък проблем.

Кайл се опита да сподави смеха си.

— Бих казал, че проблемът е по-скоро голям. Скарай се на мен, Бъд. Аз съм виновен.

— Хайде, вие двамата, дайте малко по-сериозно — развика се Бъд. — Не сме дошли тук за игрички и забавления, както знаете.

Игрички и забавления? Дани бе готова да зашлеви Кайл Лорд през голямата му ухилена уста. Трябва да е била абсолютно откачена, щом е могла да повярва, дори и за миг само, че ще се получи нещо със снимките.

— Не можеш ли да се контролираш? — изсъска тя, докато режисьорът връщаше горния чаршаф на мястото му.

— Това ще се разбере тепърва — изгледа я заядливо, без да се смути изобщо от обхваналата я ярост. — Струва ми се, че трябва да си поласкана от мисълта, че ме възбуждаш. Може би искаш да погледнеш по-отблизо?

— Само в сънищата ти — информира го студено Дани. — Никога повече няма да те допусна толкова близо до себе си.

По-късно същия следобед в една пауза между снимките тя наметна една риза на раменете си и седна под един чадър с папка документи в ръка. Тъкмо бе продиктувала до половината едно писмо до единия от заместник-директорите си, когато някой я напръска цялата с топла вода.

Някакво слабо, тъжно на вид куче, със сплъстена козина, цялата покрита с пясък и кал, изтръскваше мокрото си телце край нея и от него летяха едри капки вода.

— Ей, махай се от тук, мръсен помияр! Ще те изритам от тук! — разкрещя се помощник-режисьорът.

Кайл забърза към тях.

— Стой настрани от това куче! — Гласът му преливаше от възмущение. — Не виждам защо трябва да обиждаш бедното животинче.

Той взе нещастното, очевидно изоставено кученце и изтръска полепналия по козината му пясък.

— Искаш ли си стопанин, приятелче? — попита той, докато галеше треперещото коремче на бедното създание.

— Това е просто едно безстопанствено куче, човече — каза един от местните хора. — Ще те отърва от него.

Кайл не обърна внимание на предложението.

— Ей, скъпа — обърна се той към помощничката, която му бяха дали от рекламната агенция. — Занеси кученцето в бунгалото ми и му дай малко храна и купа с вода.

— Какво смяташ да правиш с него? — попита Дани.

Кайл я изгледа продължително.

— Ще го занеса у дома и ще го обсипя с любов. — Отново се захили. — Ти вече пропусна шанса си.

Никой не знаеше какво си мислеха или чувстваха, когато Бъд ги извика за финалните снимки, но напрежението беше толкова голямо, че между тях сякаш прехвърчаха искри.

— Ау, това е страхотно! — подсвирна Бъд. — Момчета и момичета, това е! Върхът!

Дани извика:

— Благодаря, Бъд! — след това отметна чаршафите и скочи от леглото, без да каже и дума на Кайл. Забърза към Айън. — Искам малко да поплувам, да побягам по брега и да си взема душ. А след това една разтоварваща вечеря. С теб, ако си свободен.

— Защо имам чувството, че се опитваш да избягаш от някого? — Той й намигна и се усмихна широко.

Дани се разсмя. Айън четеше в нея като в отворена книга.

— Предполагам мислиш, че трябва да поканим и Кайл?

— Да съм казал нещо подобно? — попита невинно Айън.

— Виж, зная, че се държа грубо и невъзпитано, но те моля да ме изтърпиш.

— Ти си шефът — сви рамене той. — Освен това Лорд може би вече има свои собствени планове за вечерта.

Дани не запита Айън какви обяснения или извинения е предложил на Кайл, но той очевидно бе разбрал намека. На следващия ден се държа като истински джентълмен. Нито една неприятна шега. Нито една безвкусна закачка или коментар.

Дани изпита смътно разочарование.

Останалата част от снимките премина като по часовник. Дани и Кайл се разделиха на летището само с едно късо довиждане. Дани му подаде ръка и изрече отсечено:

— Беше удоволствие да работя с теб, Кайл. Ще ти се обадя някой път.

Кайл й хвърли един неразгадаем поглед и разтърси ръката й.

— Да, сигурно ще го направиш, скъпа. В сънищата ми, нали така? Е, тогава довиждане, графиньо.

— Довиждане, каубой — отвърна тя и й се прииска да не го беше изричала. Думите й прозвучаха пренебрежително и подигравателно. Кайл се обърна и си тръгна, но по изражението на лицето му тя разбра, че е уцелила болното му място. Част от нея изпита желание да сграбчи ръката му и да му обясни, че не е искала да го обиди.

Докато той се отдалечаваше към терминала, тя не престана да се чуди защо постоянно се държеше с него като високомерна грандама от хайлайфа. Винаги щом се приближеше до него, сякаш се обграждаше с непристъпна защитна стена и започваше да говори като превзетата Юнис.

Но защо, по дяволите, трябва да се притеснява какво си мисли Кайл Лорд за нея…

 

 

Ню Йорк

 

Шоуто се казваше „Прелъстителите“. Беше нова телевизионна серия и щеше да се прави с много пари и да се излъчва в най-гледаното време. Беше замислено от NBC като отговор на предизвикателствата „Династията“ и „Далас“.

Продуцентът се обади на Дани на другия ден след завръщането й от Карибието, за да й каже, че тя е едната от тримата моделиери, на които са се спрели, за да изработят всички костюми за шоуто. Другите двама претенденти били Боб Маки и Реджи Болт. Попитаха я дали проявява интерес към предложението.

А как иначе! Това бе възможност, която се пада само веднъж в живота. Всяка седмица повече от четиридесет милиона жадни за зрелища американци, половината от които жени, щяха да гледат сериите и да се възхищават на костюмите. Тази огромна реклама, заедно с фирмените й магазини и многобройните й лицензи, щяха да я издигнат до недостижимите висоти, населявани в момента от такива идоли като Ралф Лорен и Калвин Клайн. Щяха да й позволят да назове истинската си цена за бъдещи сделки по отпускане на лицензи. Тя щеше да увеличи цената на дрехите си с поне петдесет процента, а това означаваше милиони долари допълнителни печалби. Щеше да победи Реджи Болт в собствения му бизнес. Щеше да се превърне в най-известния моделиер в Америка.

Победата беше толкова сладка…

— Предложението ви ме интересува безкрайно много, господин Муър — увери го тя.

— Наричай ме Стан — каза той. — Може би след време ще работим заедно. Значи нещата стоят така. Следващата седмица ще бъда в Ню Йорк. Тогава ще се видим и ще обсъдим концепцията и основните изисквания на шоуто. А след това ще разполагаш с цели три, дори четири седмици, за да подготвиш мострите на моделите.

Предвид големия брой герои в шоуто, той не й отпускаше кой знае колко много време. Дани му го каза.

— Това е телевизия, скъпа! Ако смяташ, че не можеш да се справиш, кажи си веднага и да престанем да си губим времето.

Това беше отговорът му.

Дани дори не бе срещала този тип, но вече бе започнал да й лази по нервите. Само че перспективата за един бъдещ договор бе твърде примамлива.

— Няма проблеми, Стан — заключи весело тя. — Свикнала съм да работя под силно напрежение. С нетърпение очаквам срещата с теб.

— Аз също — изгрухтя продуцентът и затвори без дори да изрече едно довиждане.

Прекалено развълнувана, за да стои на едно място, Дани скочи от стола и започна да кръстосва из кабинета си. Мислеше си, че би било добре, ако се бе сетила да попита Муър за сюжета на шоуто и за мястото, където ще се снима. Щеше да бъде бляскаво и ефектно, в това беше сигурна, с много възможности да покаже на какво е способна при различните герои. Няколко пъти бе гледала „Династията“, само за да види популярните и възхвалявани костюми на Нолан Милър. А сега може би и тя щеше да има възможността да изработи гардероба за цял един сериал.

Поправка. Трябва да бъде оптимист! Тя определено имаше вече тази възможност. Договорът щеше да бъде неин.

Внезапно усети, че умира от глад. Нищо чудно — вече бе почти един часа. Нямаше търпение час по-скоро да съобщи новината на Моника и се надяваше тя да е свободна, за да обядват заедно. Грабна чантата и палтото си и викна на Ланс:

— Ще се върна след час и половина.

И забърза към кабинета на Моника.

Вратата беше леко открехната и отвътре долиташе приглушеният глас на Моника, която явно говореше с някого по телефона.

— Чук, чук — изписка Дани и подаде глава през вратата.

Моника затвори рязко телефона и натика няколко листа в най-горното чекмедже на бюрото си.

— Да?

— Извинявай, да не прекъснах личен разговор?

— Не, не… Аз просто… Стресна ме. — Гласът й звучеше напрегнато. — Какво искаш?

Дани остана силно изненадана от студения й тон.

— Аз… аз просто се чудех дали би искала да хапнем заедно по един сандвич или нещо подобно. Току-що получих едно предложение, което би могло да означава големи пари за „Графиня Дани“, и умирам от нетърпение да ти разкажа всичко.

Моника посочи купищата документи, струпани на бюрото й.

— Аз наистина нямам време да…

— Ами, не можеш ли все пак да намериш малко време, Моника? Казах ти, че е важно. Исусе! Какво става с теб напоследък? Ходиш намръщена като буреносен облак. Някакъв проблем ли имаш?

— Не. Няма никакви проблеми. — Моника си остана някак нервна. — Просто имам много работа.

— В такъв случай можем да ти назначим още една асистентка. Или пък би могла да прехвърлиш част от работата, и отговорността, разбира се, на Барбара. Това няма ли да помогне?

— Не! — Моника изглеждаше съсипана. — Не, моля те, не прави нищо такова. Ще се справя.

Съвсем определено нещо не беше наред. Моника, най-неемоционалната жена, която познаваше, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи. Дани я погледна нежно:

— Скъпа, това съм аз, забрави ли? Твоята най-стара и най-добра приятелка. Моля те, какъвто и да е проблемът ти, знаеш, че можеш да го споделиш с мен.

Моника поклати енергично глава.

— Няма нищо. Всичко е наред. Въобразяваш си разни неща. Добре, хайде да отидем да обядваме и да ми разкажеш за това страхотно предложение. Аз съм добре, кълна се.

Дани реши да не настоява повече. Засега.

— Щом казваш — поклати глава тя, абсолютно сигурна, че нещо не е наред.

 

 

Реджи влезе тържествено в „Льо сирк“ и управителят веднага го заведе на обичайната му маса. Преди още да е успял да разгърне салфетката си и да си поръча питие, убеден, че то ще му е много необходимо за този обяд с Франк Гладстоун, заведението се изпълни с жени, които разговаряха шумно, разменяха си целувки, прошепваха си комплименти.

Тези дами… тези стройни, самоуверени, изискано облечени, претърпели по няколко пластични операции жени, чиито съпрузи трупаха парите си, ограбвайки и съсипвайки по-малките компании, като по този начин оставяха хиляди работници без работа…

Хубави хора! Чудесни хора! Реджи се чувстваше най-добре, когато точно тези хора му се подмазваха и бяха готови да му целуват и задника дори. А днес всички правеха точно това. Клюката очевидно вече бе плъзнала из града, да не говорим за професионалните среди, за Лиз Смит, Сузи и всички останали. Навсякъде се знаеше, че на Реджи е предложен договор за „Прелъстителите“.

„Прелъстителите“. Най-шибаното заглавие, което някога бе чувал, но на кого му пука! Поне той не даваше и пет пари за това. Можеха да го нарекат и „Содомитите“ и той пак щеше да се съгласи да изработи костюмите им. Защото той повече от всеки друг заслужаваше този договор като признание на факта, че е най-известният моден гений в Америка.

Имаше още една причина, поради която Реджи така отчаяно копнееше да бъде избран за единствения моделиер на костюмите на „Прелъстителите“. Причина, която не се осмеляваше да сподели с никого другиго, освен с Меги — неговата най-доверена помощница. Молеше се на господ никой друг да не разбере, че той, Реджи Болт, е затворник в собствения си успех и известност, държан под зоркия поглед и контрол на всемогъщата „Мегакорп“.

Но сега от Холивуд бе долетял слухът, че „Господин Реджи“ е измежду тримата главни претенденти за привилегията да изработят костюмите за „Прелъстителите“. Едва ли можеха да изберат по-подходящ момент за това. Вече месеци наред онези отрепки от „Мегакорп“ отказваха да приемат новите му модели. Ако имаше някаква справедливост на този свят, Реджи още веднъж щеше да изпита с нищо несравнимото удоволствие да види собствените си гениални идеи, претворени в съвършени облекла.

Единственият проблем бе, че според договора, който така глупаво бе подписал, запазената марка „Господин Реджи“ бе собственост на „Мегакорп“. Те одобряваха всички проекти — одобряваха и участваха в разпределението на натрупаните печалби, както посочи адвокатът му. Технически погледнато „Мегакорп“ трябваше да дадат разрешението си, но от юридическа гледна точка не съществуваше никаква причина, поради която той да не може да използва собственото си име така, както намери за добре. „Мегакорп“ нямаше да получи и пени от парите, които той щеше да спечели от моделите, изработени с марката на Реджи Болт. Но не в тези пари беше истинският проблем, разбира се. Реджи се бореше за творческата си свобода.

Истински късмет бе, че Франк Гладстоун се бе съгласил да обядва с него точно днес. Моментът имаше огромно значение. Реджи вече си беше уговорил срещата с продуцента на шоуто за следващата седмица. Сега всичко, което оставаше да направи, бе да изкопчи разрешението на Гладстоун.

Поръча си едно мартини и почете с вниманието си цял орляк негови почитателки — изпаднали във възторг от моделите му момичета, както ги наричаше той.

С двадесет минути закъснение Гладстоун се появи най-сетне в заведението. Изобщо не си направи труда да се извини. Реджи схвана намека. Майната му! Може би не повече от петима мъже на Уол Стрийт знаеха кой е Франк Гладстоун. А името на Реджи беше известно в цялата страна.

Докато си хапваха спагети Примавера, Реджи повдигна въпроса, който го тормозеше. Говореше и се взираше внимателно в лицето на Гладстоун, опитвайки се да предвиди реакцията му. Нищо. Лицето му бе напълно безизразно и непроницаемо — като на умряла риба. Реджи потропваше нервно с крак под масата. Трябваше да получи този договор. Беше въпрос на живот и смърт.

Сервитьорът отнесе празните им чинии и попита:

— Днес господата желаят ли десерт?

Гладстоун поклати отрицателно глава.

— Не. Само сметката.

Най-много след две минути Гладстоун щеше да си тръгне.

— Моля те, Франк — примоли се Реджи, вбесен на самия себе си, че трябваше да стига дотук. — Аз искам отговор на този въпрос.

Гладстоун сви рамене:

— Добре, защо не. Направи го това шибано шоу.

Реджи не смееше да повярва на ушите си. Наистина ли щеше да се окаже толкова лесно?

— „Прелъстителите“, работата по него ще бъде изцяло моя, без никаква намеса от страна на корпорацията? И ще мога да задържа всички хонорари?

Гладстоун кимна. Защо да не му подхвърли това кокалче и да го остави да изработи костюмите за някакво телевизионно шоу? Ако това бе достатъчно, за да го направи щастлив, може би си струваше да се лишат от част от приходите. Гладстоун бе готов на всичко, за да се отърве от нескончаемото му хленчене.

 

 

Точно когато смяташе, че е взела правилно решение за бъдещето си, Бъни чу Ланс да споменава пред Моника, че Дани вече е тръгнала за срещата си със Стан Муър. Господин Код 213, Златната верига? Нейният Стан Муър? Каква работа би могъл да има той с Дани?

Трябваше да получи отговор на въпроса. За щастие знаеше откъде да започне.

Изчака да стане обяд. След това последва Ланс в кухненското помещение.

— Здрасти, скъпи! — поздрави го весело. — Господи, много се радвам, че те виждам. Не помня откога не сме имали време да си побъбрим.

От първия си ден в „Графиня Дани“ тя го ухажваше с ласкави думи и комплименти, а също и с дребни подаръчета. За последния му рожден ден му бе подарила парфюм на Картие за петдесет и пет долара. Беше просто нелепо, че трябваше да похарчи толкова много пари за парфюм и то за друг човек, но тя непрекъснато си напомняше, че този подарък е инвестиция за бъдещето й в „Графиня Дани“.

Сега бе дошъл моментът да се възползва от нея.

Наля си чаша кафе и започна:

— Синьото много ти отива, Ланс. Чудесно подхожда на очите ти. — Винаги се бе отнасяла много мило с него. Знаеше как да подходи, за да го накара да се разприказва. — Е, как мина срещата на Дани със Стан Муър? Беше започнала да ми разказва, но ни прекъснаха.

След пет минути знаеше всичко. Един-единствен въпрос остана без отговор. Защо Барбара Хестър, координаторът по въпросите на модата, трябваше да научи всичко последна?

Прекара целия следобед в кабинета си, потънала в мисли, като не преставаше да се ругае, че бе нарушила основното си правило в бизнеса — да се възползва от всяка връзка и познанство. Човек никога не знае кога ще му потрябват. Трябваше веднага да отговори на позвъняването на Стан Муър. Беше загубила важна позиция и нямаше кого друг, освен себе си, да вини за това.

Осъзнаването на този провал не й даваше мира. Имаше такива планове за бъдещето! Най-напред поста, за който така копнееше — Барбара Хестър, вицепрезидент, директор по дизайн. Това щеше да е чудесно като начало. А след това щеше да дойде и собствената й колекция — също като Дона Каран за Ан Клейн, или на Карл Лагерфелд за Шанел. Барбара Хестър за „Графиня Дани“.

Имаше хора, които я подтикваха да напусне „Графиня Дани“ и да се заеме със свой собствен бизнес. Беше поласкана от мисълта, че те оценяват способностите й, но никой от тях не й предлагаше помощта и подкрепата си. А без такава подкрепа нямаше да постигне нищо.

По време на дългото си пътуване с автобус от Северна Каролина Бъни си беше обещавала, че никога повече няма да й се наложи да се бори отчаяно за нещо. Когато си тръгнеше от „Графиня Дани“, тя щеше да го стори със стил. Щеше да има купища пари в банката и всеобщо признание на специалистите, което веднага щеше да й осигури достъп до страниците на Вог, Харпър базар и Уименс уеър дейли.

А до края на деня вече знаеше как точно ще осъществи плановете си.

Стъпка номер едно бе да преглътне гордостта си и да се свърже със Стан Муър. Надяваше се той все още да проявява интерес към нея. Ако ли пък не, ще трябва да предприеме стъпка номер две — да го заинтригува.

Телефонира в офиса му и от там й отговориха, че господин Муър е в Ню Йорк. Можела да го намери в хотел „Пиер“.

Набра бързо номера на „Пиер“ и поиска да я свържат с апартамента му. Някой ангел на небето сигурно бдеше над нея, защото Стан отговори лично на позвъняването.

— Господин Муър? — Тя бавно провлачи думите.

— Да, точно така. Кой се обажда?

— Барбара Хестър. Не зная дали изобщо си спомняте за мен, но можете да сте сигурен, че аз ви помня.

— Разбира се, че си спомням. И как така реши изведнъж да отговориш на позвъняването ми? — изръмжа Стан. — Предполагам, че това няма нищо общо със срещата ми с шефката ти днес, нали?

— Защо, господин Муър? — Гласът на Бъни бе треперлив и несигурен. — От седмици се опитвам все безуспешно да се свържа с вас.

— О, стига с тези глупости, Барбара! Пет пари не давам за това. — Гласът му стана весел и приветлив. — Престани да го усукваш и давай направо.

Бъни едва не загуби самообладание. Стан Муър бе точно толкова противен и отвратителен, колкото и при първата им среща. Но залогът е прекалено висок, напомни си тя. Моментът не е подходящ за придирчивост и взискателност.

— Току-що развалих годежа си — излъга тя. — Затова не можех да те видя по-рано. Но сега се надявам, че все още имаш желание да се видим… За вечеря или за каквото и да било.

— Да, можем да отпразнуваме новопридобитата ти свобода. Как би искала да боядисаме града[1]?

— Е, не съм кой знае какъв художник, но мисля, че можем да се позабавляваме.

Той избухна в смях.

— Каква шегобийка! Е, няма проблем, ако не изглеждаш като модел на Рубенс под прекрасните си дрехи… Ще те чакам в „Пиер“. В осем.

Бъни се изхили и затвори телефона. Ама че противна личност! Идеше й да напръска телефона с някакъв дезинфектант. Въпреки това бе готова да стори всичко необходимо, дори да се чука със Стан Муър, само и само „Графиня Дани“ да получи договора за костюмите на „Прелъстителите“.

След Джеремия и Ървинг Блат Стан Муър едва ли можеше да е толкова зле.

С тази си утешителна мисъл тя се отправи към кабинета на Дани. Надяваше се да завари Дани сама, но за нещастие Моника се бе настанила удобно на канапето и двете си бъбреха непринудено. Бъни почука на вратата и се усмихна така, сякаш току-що бе спечелила от лотарията.

— Надявам се, че не ви прекъсвам, но моят добър приятел Стан Муър току-що ми снесе вълнуващата новина за „Прелъстителите“. Нямам търпение да чуя повече подробности от него. Довечера ще вечеряме заедно. — Гласът й преливаше от ентусиазъм. — Дани, скъпа, сигурна съм, че ще спечелиш договора.

Моника я изгледа яростно:

— На теб определено не ти липсва самоувереност, нали?

— Да, защо? Не ми липсва увереност… в нас. — Бъни се усмихна превзето. — В края на краищата аз много приличам на теб, Моника… Обичам хазарта.

Моника едва успя да сдържи гнева си. Как се осмелява тая кучка да й говори за хазарт! Някой ден Барбара щеше да премине всякакви граници и тогава Моника щеше да й даде да разбере.

Дани въздъхна. И двете жени бяха толкова способни… Защо бе цялото това напрежение помежду им? Та те не можеха да се изтърпят дори пет минути. Разстроена от поредния им конфликт, тя се намеси:

— Вие двете няма ли да спрете да се заяждате? Имаме компания, която има нужда от нас.

Моника изглеждаше наранена и шокирана.

Барбара изглеждаше сразена.

Дани се почувства виновна.

— Съжалявам — извини се тя. — Това е от напрежението. Ще имаме доста работа по тази сделка. Но ние сме страхотен отбор, така че, моля ви се, залавяйте се за работа. И трите ще спечелим, ако получим този договор.

Бележки

[1] От английското to paint the town red, което означава „гуляя, забавлявам се“. Фразата е идиоматична, чийто буквален превод е: да боядисаме града червен. — Б.пр.