Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)
Сканиране
Ysabell
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Джорджия Рей. Богата жена

Корица: Светла Карагеоргиева

Редактор: Любен Любенов

ИК „Компас“, Варна, 2008

 

Предпечатна подготовка: „Компас“, Варна

Печат и подвързия: „АБАГАР“ АД, Велико Търново


Глава втора

Лондон

 

Докато слизаше надолу към трапезарията, Моника взе пощата от античната позлатена маса от периода на Регентството[1], която се намираше във фоайето на апартамента им в хотел „Конът“. Спря за миг, за да хвърли поглед към огледалото с позлатена рамка. Както винаги нефритовозелените й очи бяха очертани с изключително скъпа очна линия и подсилени със също толкова скъпи сенки. Не по-малко скъпа беше и пудрата, с която бе освежила белите си като порцелан бузи. Дългата й коса падаше като жълта коприна около лицето й и смекчаваше чертите й, които в друг случай биха могли да изглеждат твърде арогантни.

Новата й рокля, бухнала и къса като на балерина, бе в същия нюанс зелено като очите й и бе изработена специално за нея от Ив Сен Лоран. Тоалетът прилягаше безупречно на изящната й стройна фигура.

Изглеждаше чувствена и прелъстителна и го съзнаваше. Но също така знаеше, че всичките й старания да изглежда неотразима са напълно безсмислени.

— Сама ли ще вечеряте тази вечер, госпожо Блетц? — Сервитьорът я гледаше със съчувствие.

— Ja — помисли си тя и кимна. Както обикновено.

Съпругът й бе ангажиран с поредната си среща с някакви араби, които искаха да завладеят още някоя и друга чужда страна и се нуждаеха от Хелмут, за да закупят от него всичко необходимо, което в тези дни се използваше за избиване на хора. Такъв си беше Хелмут — винаги загрижен за човечеството и за това как да го унищожи. Наследникът на „Блетц кемикълс“. Смисълът на живота му, източникът на най-голямо удоволствие за него бяха сложните и заплетени сделки, от които неизменно излизаше победител.

Не беше много забавно да вечеря сама в хотела, но беше далеч по-приятно от компанията на Хелмут и партньорите му. Всички те бяха с безупречни маниери, но винаги се намираше по някой, който да я пощипне по задника зад гърба на Хелмут и да й прошепне, че изгаря от желание да я изчука. Което всъщност бе много повече от всичко, което Хелмут някога й бе предлагал.

Моника си поръча „Шатобриан“ и най-скъпото червено вино, което хотелът предлагаше. След това насочи вниманието си към пощата. Веднага разпозна неразбираемия почерк на Дани върху един дебел плик с монограм. Бързо го отвори и жадно зачете писмото от Дани.

Започваше така: Лондон? За един месец?

Типично за Дани. Никакви конвенционални обръщения и плоски поздрави. Минаваше веднага към въпроса, който я интересува.

А не можа да отделиш само една седмица, за да посетиш страхотния бал на най-добрата си приятелка в Ню Йорк…

Бизнес срещите им в Рим не им позволиха да отидат на бала на Дани. Поправка. Хелмут не пожела да отидат.

— Имам нужда от теб край себе си — беше й напомнил тогава. — За мен е особено важно хората да ме приемат не само като изключителен бизнесмен, а и като изключителен съпруг.

Скъпа — пишеше Дани, — можеш ли да повярваш, че и двете сме женени вече от три години! Ела ми на гости! Вземи и Хелмут и ще можем да отпразнуваме годишнините заедно. Нино може да убеди даже Хелмут да поразхлаби вратовръзката си и да поразпусне. Обади ми се по всяко време, през деня или нощта, за да ми кажеш кога пристигате.

Обичам те и те прегръщам милион пъти.

Дани.

Лош късмет, помисли Моника. Хелмут беше алергичен към забавленията. В неговия речник страст беше мръсна дума. А сексът беше просто средство да се освободи от напрежението след успешно приключване на изгодна сделка.

А за Моника всяка нова сделка за „Блетц кемикълс“ означаваше още едно досадно изпълнение на Хелмут в леглото. Вече бяха отработили упражнението с най-големи подробности. Нямаше никакви отклонения или импровизации. Хелмут заставаше над лицето на Моника и я караше да го смуче, докато пенисът му се втвърди. След това грубо навлизаше в нея и мигновено се изпразваше. Понякога не бе дори и толкова интересно.

Моника познаваше само два начина, за да удовлетвори незадоволеността и безсилието си. Непрекъснато използваше вибратора от слонова кост, който си бе купила от някакъв секс магазин, разположен на малка уличка край хотел Кемпински в Берлин. И харчеше огромни суми от парите на Хелмут. Той нямаше нищо против. Смяташе, че разточителството на жена му подобрява имиджа му в обществото. Често с гордост казваше, че банковите му сметки са неизчерпаеми.

Последните покупки на Моника включваха дълго златисто самурено палто, украсено с полускъпоценни камъни (150 хиляди долара), комплект обици и огърлица с диаманти и сапфири от „Шоме“ в Париж (650 хиляди долара), наниз перли от „Микимото“ (200 хиляди долара), нов спортен часовник на „Одмар Пине“ (40 хиляди долара) и вечерен пръстен с рубин и диаманти, изработен специално за нея от „Булгари“ (240 хиляди долара).

Тя погледна дългите си изящни пръсти. Преди няколко дни бе забелязала красив 21,75-каратов диамант в магазина на „Граф“ на Бромтън роуд. Според етикета цената му беше точно един милион. Може би утре ще се наложи да се отбие и да го купи.

А може би по-добре ще бъде да отиде на маникюр. Какво значение има какво точно ще прави, щом щеше да убие няколко дълги самотни часа…

 

 

Ню Йорк

 

Дани прошепна на Юнис:

— Трябва да се махна оттук. — И изхвръкна от залата.

На път за апартамента си се опитваше да се сети какво бе направила със скиците на костюма. Съвсем бегло си спомняше, че в деня на бала ги беше пъхнала някъде, но тогава бе такъв хаос… Веднъж или два пъти след това бе преровила чекмеджетата на бюрото си, като се опитваше напразно да си спомни къде ги беше смотала.

Дори и за миг не бе допуснала, че някой може да ги е откраднал.

Трябваше да си признае, че самата идея за това беше нелепа. Абсурдна. Реджи Болт беше звезда. А тя не беше нищо повече от една богата дама от нюйоркския хайлайф, която носеше дрехите му и организираше страхотни купони.

Купони, на които Реджи Болт беше постоянен гост.

— Благодаря, че дойде — спомни си, че му бе казала, докато го изпращаше и го целуваше по бузата. — Съжалявам, че трябва да си тръгнеш толкова рано.

Аз ти благодаря! — Беше твърде възбуден.

Едва сега Дани си даваше сметка защо й беше толкова благодарен.

Кучият син бе откраднал модела й, представил го бе за свой собствен, показал го бе на целия град под носа й. Но защо! Той със сигурност не беше чак толкова закъсал… а може би тя беше изключително добра!

— Merde, merde, merde[2] — тихо ругаеше през зъби сега.

След всичките тези години френският продължаваше да й се струва по-подходящ за подобни случаи.

— На френски лайно не звучи толкова вулгарно — обичаше да казва Софи.

Внезапно тя си припомни и още нещо, което Софи имаше навика да повтаря:

— Не се ядосвай на подлостта на хората. Опитай се да се разплатиш с тях.

Приготви се, Реджи, помисли си Дани. Защото ще ти го върна, копеле такова…

 

 

Елвира, икономката на семейство Ди Портанова, погледна Нино и посочи с пръст спалнята.

— Ш-шт — изгледа я той заговорнически и се ухили.

— Веднага щом се прибра и се затвори в спалнята — прошепна Елвира. — Каза ми да приемам всички съобщения. Мисля, че е нещо вкисната.

Нино кимна и мислено се поздрави за идеята да купи на Дани часовника със смарагди и диаманти, за който бе въздишала преди известно време. В края на краищата бе прекарал цялата нощ извън дома и бе съвсем разумно от негова страна да се подготви добре за срещата с Дани. Това можеше да се окаже един от редките случаи, в които чарът и обаянието му едва ли щяха да са достатъчни, за да го измъкнат от затрудненото положение. Рядък, защото след парите, които бе наследил, чарът беше най-значителната му придобивка. Малко хора, мъже или жени, можеха да устоят на очарованието и ангелската му усмивка. Никога не се стремеше умишлено да бъде приятен и забавен. Той просто излъчваше обаяние.

 

 

Предците на Нино били известни лозари още по времето на Ренесанса в провинция Венето. Баща му бе пряк потомък на дожа на Венеция. Майка му беше от рода Монтечио, по-познат на читателите на Шекспир като Монтеки — поангличанченото име на Ромео.

Сортовете, които отглеждали в лозята си, ставали все по-хубави, а богатството на семейството непрекъснато растяло през вековете. През двадесети век дядото на Нино решил да се включи в бизнеса за производство на електрически нагреватели за отопление на замъците в цяла Европа. Богатството на Ди Портанова се учетворило. Освен имението в Лейк Гарда, където бе роден Нино и кръстен Джани Фиорети, семейството притежаваше още и една лятна вила в Асоло, строена още през шестнадесети век, както и жилища във Венеция, Париж и Лондон.

Нино, дългоочакваният мъжки наследник, от самото си раждане бе непоправимо разглезен от обожаващите го майка и три по-големи сестри. Беше наследил трапчинките и слънчевия характер на майка си, а от баща си бе взел кафявите очи, гарвановочерната коса и стройната фигура.

За жалост обаче не бе наследил самодисциплината и чувството за отговорност на баща си.

Известно време посещава университета в Болоня, където наблегна най-вече на жените…

… Но аз зная, че детето не е мое — настойчиво се бе опитал да убеди баща си.

Така каза и последния път! — бе изкрещял баща му, докато попълваше чека за разходите на момичето.

А освен жените — и на колите.

По случай осемнадесетия си рожден ден си избра наистина подходящ подарък.

Колко струва това мазерати? — бе попитал продавача.

Деветнадесет милиона италиански лири.

Ще я взема. Изпратете сметката на баща ми.

Нино мечтаеше някой ден да участва в ралитата за Гран При. Негови идоли бяха Андреа Диадамичи, Райн Везел и Джеки Стюарт. Нищо — нито красивите жени, нито скъпото шампанско — не му доставяше такава наслада, както неповторимото усещане, което изпитваше, понесъл се с бясна скорост по пътищата.

През лятото, в което срещна Дани, живееше край Антиб, където криволичещите планински пътища бяха истинско предизвикателство за уменията му на шофьор. Беше тръгнал на среща с една френска актриса, когато едва не прегази бъдещата си съпруга.

Мигновено остана очарован от момичето, облечено в тъмновиолетова минирокличка, под която проблясваха гащичките и която разкриваше дълги крака и съвършен бюст. Хареса му гъстата й коса, която падаше на вълни до средата на гърба й. Харесаха му дори ниските й кожени сандали и яркожълтия памучен пуловер, който бе преметнала през едното си рамо. Беше момиче, което не можеше да остане незабелязано, и по всичко личеше, че тя напълно го съзнава.

Нино начаса забрави за френската актриса и прекара останалата част от следобеда в едно кафене, където не сваляше поглед от Дани. Усети, че се влюбва в сивите й очи, в блестящите лунички, обсипали нослето й, в изящните й ръце, които тя непрекъснато пляскаше, докато го слушаше да разказва за отминали лудории. А устните й — о, нейните пълни, чувствени устни, върху които имаше съвсем малко бледорозово червило…

Спомена му, че това е първото й посещение на Ривиерата. Нино остана искрено изненадан. Каза й, че е била създадена, за да живее в Кан и Сен Тропе. А тя изобщо не бе чувала за семейство Ди Портанова, макар че хубавичката й руса приятелка изразително намигна веднага щом чу името му.

Нино беше напълно заслепен от американското момиче — толкова красиво и секси и в същото време така невинно и непретенциозно. Никога преди това не бе срещал такава жена.

Но най-голямата изненада все още предстоеше. Дани Либерман беше девствена. Той беше първият й любовник. В един от редките моменти, в които Нино разсъждаваше върху характера си, той с изненада установи, че въпреки навиците си на плейбой, дълбоко в душата си бе романтичен и старомоден. И най-накрая бе срещнал момичето, което притежаваше всичките добродетели, за да задоволи високите му изисквания.

Нямаше търпение час по-скоро да я представи на родителите и сестрите си.

Жените от семейство Ди Портанова посрещнаха хубавата американка с нервни усмивки. Този път Нино наистина бе отишъл твърде далеч. Потръпваха само като си представяха как щеше да реагира баща им, когато се срещнеше с момичето, което Нино вече наричаше своя годеница.

Фамилното ви име е германско — отбеляза Роберто ди Портанова, когато Нино му представи Дани.

Семейството ми произхожда от Виена — отговори Дани.

Да? И защо са напуснали Австрия?

Искали са да живеят в Париж… а след това избухнала войната и е трябвало да бягат. Нали разбирате, ние сме евреи…

Разбирам — успя да изрече Роберто. — Много интересно. Позволете ми да ви сипя чаша „Бардолино“. От нашето имение е. Джани, мога ли за момент да поговоря с теб в кабинета?

Притвори тихо вратата след себе си и се обърна да изгледа блудния си син.

Еврейка — произнесе с леден глас. — През всичките векове на историята на семейството ни във вените ни не е имало и капка еврейска кръв, която да опетни родословието ни. Джани, ти не си нещо повече от един разглезен плейбой. Не мога повече да се примирявам с глупостите ти! Твърде дълго чаках да заемеш мястото си в семейния бизнес и да се ожениш за някое момиче, чието потекло би било подходящо за името Ди Портанова. Момиче, което да ни роди наследник. Как се осмеляваш дори да си помислиш, че ще ти позволя да се ожениш за някаква еврейка?

Нино го умолява, протестира, заплашва.

Спести си думите — изръмжа Роберто.

А какво ще стане, ако се оженя за нея без твоето одобрение и благословията ти? — Нино се опитваше да изглежда смел и независим.

Роберто закова поглед в очите на сина си.

Ако го направиш, ще те изключа от завещанието си и ще се погрижа да не получиш повече нито лира от мен или от майка ти, или от който и да е било друг от семейството.

Папа!

Finito!

Дани и Нино се разделиха със сълзи на очи на летище Леонардо да Винчи. След това Нино избяга в Рим, където се опита да удави мъката си в пиене и чукане.

А после, необяснимо защо, Роберто промени решението си и му позволи да се ожени за любимата си Дани. Сватбата, която по настояване на Роберто се проведе в Асоло, не мина без скандал. Бащата на Дани изпрати искрените си съжаления, че не може да присъства. Роберто пък отказа да вдигне тост за младоженците. Но за Нино всичко това нямаше никакво значение. Той вървеше по пътеката в църквата и имаше чувството, че всички богове го гледат и му се усмихват.

 

 

Нино завари Дани седнала с кръстосани крака на леглото им сред истинска бъркотия от листове, скицници, цветни моливи и химикали. Бузите и носът й бяха наплескани с въглен, косата й бе разрошена, но въпреки това тя изглеждаше неописуемо красива.

— Cara[3] — подвикна й тихичко.

— Нино! Копеле такова! Предполагам, че трябва да съм благодарна, че все още си жив. Къде, по дяволите, беше? Да не би да припадна на нечий под? — Изгледа го сърдито. — Или в нечие легло?

— Донесох ти подарък — промълви той и се наведе да я целуне.

Тя рязко се отдръпна.

— Майната му на подаръка! Майната ти и на теб! Къде беше цял следобед, когато имах нужда да поговоря с теб?

Той погледна крадешком часовника си. Шест часът. Нямаше представа, че е толкова късно.

— Съжалявам! Сигурно си се безпокоила. — Гласът му беше изпълнен с разкаяние.

— Да се безпокоя? Защо, по дяволите, трябва да се безпокоя? Просто защото би могло да ти се е случило нещо лошо…

— Добре. Може би в такъв случай трябва да пийнем малко шампанско, за да отпразнуваме това, че все още съм жив…

Гласът й изтъня от ярост.

— Забрави за шибаното си шампанско и поне веднъж в живота си се опитай да се държиш сериозно! Бях ограбена, по дяволите…

— Ограбена? Какво ти взеха? Портмонето? Обади ли се в полицията? Дани, добре ли си? — Беше разтревожен и искрено загрижен.

— Да. Добре съм. Като че ли те интересува…

Дори и нещастна, тя беше прекрасна. Мрачна, разярена, разпалена. Нино усети, че започва да се възбужда.

— Разбира се, че ме интересува. За мен ти си най-важният човек на света. Кажи ми кой те ограби. — Говореше бързо и разгорещено. — Ако те е наранил по някакъв начин, заклевам се в Светата Дева, ще го убия това мръсно копеле!

Дани рязко се изсмя.

— Много мило от твоя страна, но господин Реджи не играе по правилата. Сигурна съм и че не се бие по правилата.

— Господин Реджи? — Нино се разсмя. — Твоят приятел, моделиерът?

Тя избухна в плач.

Ако имаше нещо, което Нино ди Портанова не можеше да понесе, това бе да види любимата му жена да плаче неутешимо. Измъчваше се като гледаше Дани толкова тъжна и разстроена.

— Cara, умолявам те, нека да поговорим…

Сълзите окъпаха дългите й мигли и бързо се затъркаляха по бузите й.

Той приседна до нея и я притисна към себе си. Пъхна ръка под ризата й и нежно покри гърдата й.

— Да не си посмял! — Тя рязко го отблъсна. — Никога ли не мислиш за нещо друго, освен за секс?

— Да, разбира се, че мисля. — Опита се да се защити като си представи как зърната на гърдите й се втвърдяват и порозовяват като розови пъпки под ласките на изкусните му пръсти. — А сега настоявам да ми кажеш защо си толкова разстроена.

Дани грабна една хартиена кърпичка, изтри очите си и издуха носа си.

— Не че допускам дори и за миг, че това има някакво значение за теб, или пък че можеш да разбереш защо съм така пищисана, но…

Започна да говори, като не изпусна нито една подробност от изминалия следобед. Шокът, който бе изпитала, когато бе видяла собствения си модел, откраднат и представен от Реджи. Обхваналата я ярост към самата себе си — защото макар че бе подценила собствените си възможности, Реджи очевидно не бе сгрешил в преценката си. Негодуванието й, че по никакъв начин не може да докаже, че моделите са нейно творение.

— Трябва да се чувстваш поласкана, Дани. Да бъдеш обрана от такава знаменитост. Приеми го като доказателство, че имаш неоспорим талант. Всичко, което трябва да направиш сега, е да създадеш други, още по-добри модели.

— Заеби тези глупости! — бързо и рязко го прекъсна тя. — Този костюм е мой! Освен това — изгледа го печално — никога повече няма да мога да направя нещо толкова добро. Опитвах целия следобед, но не се получава нищо…

— Та ти си толкова разстроена! Какво очакваш да се получи?

Дани се намръщи. Нино бе искрен и й мислеше доброто, но не можеше да я разбере. Реджи бе откраднал нещо нейно и го бе показал на света като собствено постижение без дори да я погледне. Всички познавачи в областта на модата го аплодираха, а тя беше безсилна да докаже каквото и да било, защото Реджи беше известен, а известността означава сила и власт.

Като негов дългогодишен и ценен клиент, тя, разбира се, би могла да му поиска обяснение. Но това едва ли щеше да й донесе някакво удовлетворение. Той сигурно би могъл да излъже дори и с ръка върху Библията без дори да се изчерви.

Ще трябва публично да се пребори с него. Нейните твърдения срещу неговите. Тя беше личност, с която се съобразяваха по страниците на светските вестници и списания, но това означаваше скандал на Седмо авеню. Дани ди Портанова, аристократка, срещу Реджи Болт — известен моделиер.

Какъв нагъл кучи син бе той! Не може да не е знаел, че тя ще бъде на ревюто. Не може да не се е досетил, че тя ще разпознае собствените си модели.

Дани поклати в недоумение глава, като се замисли за нахалството и арогантността му. Изпитваше едва ли не уважение към подобни типове, които притежаваха толкова самоувереност и кураж.

Единствената й утеха бе, че баща й в края на краищата бе сгрешил. Тя наистина притежаваше талант. Но истината бе, че Реджи Болт бе показал собствените й модели на ревюто си и ги бе обявил за свои. А това изпълваше графинята с неугасим гняв.

 

 

Господин Реджи влезе тържествено във „Фор сийзънс“ — истинско олицетворение на триумфа и славата. Каквито и съмнения да бе изпитвал в началото на деня относно новата си колекция, те вече бяха отдавна забравени. Беше си възвърнал предишната самоувереност и самодоволна физиономия. Този прекрасен момент можеше да се сравни само със заключителните мигове от днешното ревю. От всички посоки хората му махаха с ръце, заливаха го с похвали и комплименти, прегръщаха го и го целуваха.

— Браво, господин Реджи! Браво! — възторжено го поздрави една видна дама, която направляваше светския живот в Ийст Енд от апартамента си на Пето авеню.

— Толкова се радвам да ви видя, господин Реджи — неловко припяваше приятелката й. Миналата година бе сменила моделиера си, отказала се бе от услугите му и не бе присъствала на днешното ревю.

Един доста представителен на вид, побелял господин, който притежаваше контролния пакет акции на нюйоркски спортен тим, се приближи бавно.

— Здравей, Реджи — поздрави го и крадешком пъхна в джоба на Реджи картичка с домашния си телефонен номер.

— Господин Реджи! — Управителят на заведението се затича към него и разтърси ръката му. — Поздравления! Целият град говори за вас.

Реджи сведе скромно очи:

— Благодаря, благодаря!

— Колегите ви вече се настаниха. Последвайте ме, моля.

Меги и персоналът от ателието го чакаха край една голяма кръгла маса в средата на „Грил рум“. Меги се изправи с чаша шампанско в ръка и предложи тост. Чукнаха се, а нежният звън на кристала погали слуха му като лека и приятна музика.

— Благодаря на всички! — Лицето му сияеше. — А сега ще ви помоля да ме извините. Искам малко да се поосвежа.

Огледалото в мъжката тоалетна му показа един човек, който изглеждаше точно толкова добре, колкото се и чувстваше. Но малко кокаин нямаше да му навреди. Извади кутийка и малка лъжичка от чисто сребро. Две бързи вдишвания и Реджи отново се издигна към висините.

Още два пъти и вече бе готов да се пребори и с Живанши, и с Ив Сен Лоран.

Вратата рязко се отвори и в тоалетната влезе едно русо младо момче. Очите им се срещнаха и Реджи веднага бе обхванат от приятно вълнение. Беше срещал този млад бог и преди. Докато се преструваше, че се сресва, той крадешком поглеждаше младежа и се опитваше да си спомни откъде го познава.

Изведнъж се сети — от юбилейния бал на Дани ди Портанова.

Още тогава Реджи бе напълно покорен. Започнал бе да флиртува безсрамно с момчето, което очевидно бе пийнало малко повечко. Реджи бе пратил всичките си задръжки и страхове по дяволите, сграбчил бе ръката на младежа и го бе помъкнал в една от спалните. След това нетърпеливо бе свалил панталоните си и трескаво бе помолил младежа да му го вкара бързо и силно.

Но преди да се случи каквото и да било, Реджи бе променил намеренията си и се бе отказал от чукането. Защото на бюрото пред него бяха разпръснати няколко скици на тоалети, в сравнение с които собствените му модели изглеждаха като дрехи с намалени цени от втора разпродажба. Бързо бе вдигнал панталоните си, промърморил бе едно Хайде да опитаме някой друг път и бе изтикал момчето извън стаята. След това бе преровил всички скици, отделил бе двата модела, които му бяха харесали най-много, и ги бе пъхнал под ризата си.

Единият от тях донесе най-голям успех и слава на новата му колекция. И никой не можеше да докаже, че не е негов.

Реджи пръсна малко дезодорант „Бинака“ в устата си и се обърна към момчето, което тъкмо закопчаваше панталона си.

— Не се ли срещнахме с теб на купона у Дани ди Портанова?

Момчето се усмихна хладно.

— О! Там ли беше наистина? Да, струва ми се, че си спомням нещо за една несвършена работа.

— Ами — усмихна се превзето въодушевен от кокаина Реджи — ето че пак сме заедно. Защо този път да не се възползваме от възможността?

— Всъщност — изгледа го момчето — обикновено не го правя безплатно. Но тази вечер специално за теб ще направя едно изключение.

Покани Реджи в най-близката кабина и здраво залости вратата.

Успехът му беше наистина пълен.

 

 

Лондон

 

От дългогодишните наблюдения върху майка си и съпруга си Моника бе научила, че парите придават на хората тежест и влияние. Човек само трябваше да реши за какво точно и как ще ги харчи. Възможността да си издейства веднага час в суперлуксозния козметичен салон „Невил Даниел“, без значение колко са претрупани с работа, бе едно от нещата, които властта и парите можеха да й осигурят.

Очакваше я още един дълъг ден. Моника реши да се възползва от всички услуги, които предлагаше салонът — маникюр, педикюр, маска на лицето, масаж. Управителката на салона, която бе разпознала безпогрешно в нейно лице един богат и по всяка вероятност редовен клиент, й се усмихна раболепно и я въведе в светилището на женската красота.

Моника лежеше в приглушения сумрак на застланата с килим самостоятелна кабина, лицето й бе покрито с леко ароматизирани меки кърпи, за да се получи максимален ефект от използваната билкова маска, и от време на време се унасяше в сън.

Сънуваше Дани, заснежените върхове на планините в Швейцария и Австрия, от другата страна на границата.

Сънуваше дома…

 

 

Моника бе израсла в най-големия, най-внушителния замък в Залцбург. Баща й, Фридрих, бе наследил от своя баща предприятията „Фон Райх“ — голяма индустриална корпорация, главна роля в която играеше процъфтяващата оръжейна компания. По време на Втората световна война предприятията на Фон Райх неотклонно изпълняваха патриотичния си дълг и снабдяваха нацистите с почти тридесет процента от използваното във войната оръжие. Фридрих бе вложил голяма част от печалбите на фирмата в швейцарски банки и въпреки поражението на Германия във войната, предприятията „Фон Райх“ навлязоха в следвоенния период по-силни и по-платежоспособни от всякога.

Карола, майката на Моника, беше руса хубавица с детинско на вид личице, което прикриваше вродената й интелигентност и болезнена амбициозност. След добре планираната кампания за спечелване сърцето на Фридрих тя показа изключителна смелост и твърдост, когато съпругът й започна да се държи… странно.

Тя го влудява — тихичко си шепнеха слугите.

Но каквато и да бе причината за ексцентричното поведение на хер Фон Райх, след петия рожден ден на Моника той започна да прекарва повече време в една скъпа швейцарска клиника за душевноболни, отколкото у дома. Карола пое напълно управлението на предприятията „Фон Райх“. Възпитанието на двете си деца — Моника и по-големия й брат Дитър — повери на гувернантката, която бе отгледала нея самата.

Карола изобщо не подлагаше на съмнение възпитателните методи на Fraulein[4]. В края на краищата физическите наказания и лишенията, на които бе подлагана като дете, не й бяха навредили по никакъв начин. Fraulein не се поколебаваше нито за секунда и налагаше най-строги наказания и за най-дребните прегрешения.

Но Моника обичаше да предизвиква съдбата и да рискува, защото смяташе, че непокорството и непослушанието й си заслужаваха поетите рискове. Вечер, след като Fraulein загасеше лампите в детската стая, тя веднага започваше да играе с Дитър на лекари.

Господин докторе — кискаше се Моника и припълзяваше в леглото на брат си, — болна съм. Искам да ме прегледаш.

Знаеше, че ако някога Fraulein я хванеше да гали с ръчица пишлето на Дитър, щеше веднага да я нашари с пръчката. Знаеше също така, че ще бъде жестоко наказана, ако Fraulein разбереше, че тя се рови в библиотеката на майка си, че отдавна вече е разгледала всички книги с мръсни и вулгарни картинки. Само при мисълта за това я обхващаше трескава възбуда. Непозволените неща по начало си бяха твърде вълнуващи.

Моника така и не успя да се сприятели със съученичките си в частното училище, което посещаваше. Другите момичета изтълкуваха погрешно стеснителността и срамежливостта й. Помислиха я за надута и високомерна снобка и непрекъснато я подиграваха, защото след училище не я прибираха майка й или гувернантката й, а униформен шофьор с голяма лимузина. След известно време Моника престана да се притеснява от това, че няма приятелки в училище. Не я бе грижа нито за уроците, нито за оценките, които получаваше. Знаеше, че майка й вероятно ще нареди на Fraulein да я напердаши и да й отнеме всички привилегии, от които се бе ползвала до този момент. Но какво от това? Очакването на неизбежното наказание също бе част от играта. Част от удоволствието да бъдеш непокорен.

Един прекрасен ден Карола разгледа внимателно бележника на дъщеря си и се втренчи във Fraulein за обяснение.

Fraulein се изкашля неловко.

Учителят й предполага, че може би Моника не е… достатъчно умна.

Ноздрите на Карола се разшириха от възмущение и ярост.

А може би учителят й не е достатъчно умен. Моника е моя дъщеря. Няма причини да има затруднения с учебния материал. Ще си остане вкъщи и ще учи с Дитър с помощта на учителя му. Скоро ще изясним къде точно е проблемът.

Щастлива, че най-сетне бе извоювала нещо с ината и неотстъпчивостта си, Моника се захвана сериозно с уроците вкъщи. Обичаше да учи рамо до рамо с Дитър. Брат й никога не я дразнеше, винаги имаше специално за нея по някоя интересна история — част от тях бяха забавни, други — не чак толкова. Но по времето, когато той замина да продължи образованието си в Англия, Моника вече бе отегчена до смърт от живота си у дома и копнееше за нови приключения. За пръв път в живота й Карола се съгласи с нея и я изпрати за две години в едно училище край Цюрих.

Макар че все още бе девствена, Моника знаеше за секса много повече, отколкото другите момичета на нейната възраст. Беше погълнала цялата библиотека на Карола за секса — нормален и перверзен, изчела бе всичките й порнографски романи, разгледала бе илюстрираното издание на „Ориентал еротика“.

Когато стана на шестнадесет години, тя се прости с девствеността си. Легна с един учител по английски език, за когото любовната игра се изчерпваше с няколко груби целувки и безжалостно размачкване на зърната на гърдите й — държеше се така, сякаш стискаше в ръцете си копче на радиоапарат и търсеше подходяща станция. Мълвата за прелъстяването й от учителя се разнесе бързо из цялото училище, но вместо да накърни безупречната й репутация, този подвиг според приятелките й я превърна в изтънчена светска лъвица.

Радваше се на вниманието и на новите приятелства, които авантюрата й донесе, но първият й опит я накара да се отнася предпазливо към бързия секс с непознати. Съвсем дипломатично отклони по-нататъшните опити на учителя и се съсредоточи върху учебните си задължения. Целта й беше да се запише при Дитър в Лондонския колеж по икономика, където се надяваше да изучи всички тънкости на бизнеса и финансовите операции. Искаше да си създаде свой собствен бизнес и завинаги да се отърве от Карола и от милиардите на семейство Фон Райх.

Когато през втората година на обучението си се прибра вкъщи за Коледа, Моника съобщи решението си на Карола.

Майка й обаче имаше други планове за бъдещето й.

За вечеря бяха поканили много важен гост — Хелмут Блетц, президент на една от най-големите химически компании в Цюрих. Карола побърза да осведоми Моника, че хер Блетц е интелигентен, много трудолюбив и изключително богат.

А освен това от известно време си търси съпруга. Карола го смяташе за особено подходящ за ръката на Моника. Свързването на двете семейства бе приемливо не само от гледна точка на благородното им потекло, но бе и изключително изгодно за финансовото състояние на предприятията „Фон Райх“.

Майка й напълно пренебрегна протестите на Моника и Хелмут се оказа точно такъв, какъвто си го представяше в най-мрачните си страхове. Беше русоляв, с увиснали бузи, с воднисти сини очи, които надничаха иззад очила с телени рамки, и едри снежнобели зъби. Беше скован и непохватен, а ризата му бе толкова колосана, че с ръбовете й сигурно можеше да си нарежеш празничната торта.

Започна да я ухажва твърде усърдно, макар че бе толкова благопристоен, че никога не си позволи нещо повече от една целувка по ръката или по бузата. Хелмут смяташе, че от Моника ще излезе чудесна съпруга, но на Карола призна смутено:

Бих предпочел тя да отслабне с около пет килограма…

Разбира се — отсече Карола. — Ще се погрижа за това. За всичко са виновни тези тестени храни, които постоянно им сервират в училище.

Макар да бе истински ужасена от перспективата да се омъжи за Хелмут, Моника съзнаваше, че няма друг избор. Бракът й поне щеше да я освободи от лапите на Карола. А когато се установи в новия си дом в Цюрих, щеше да помисли как да се отърве и от Хелмут.

Последното лято преди сватбата прекара в клиниката „Етиол“, а след това с Дани се позабавляваха в Кан.

Моника и Хелмут се венчаха в катедралата в Залцбург през октомври. По някакво странно стечение на обстоятелствата сватбата на Дани бе в същия ден. И добре че беше така, защото Карола не искаше и да чуе за Дани. Изобщо не я интересуваше кого бе успяла да впримчи в брак хитрата еврейка. Дани Либерман никога нямаше да бъде подходящ гост на семейство Фон Райх.

През първата си брачна нощ Моника установи, че Хелмут се отнася към секса по същия груб и бездушен начин, както и учителят й по английски. Той се съблече, внимателно сгъна и подреди дрехите си, а след това се намъкна при нея в леглото.

Захапи го здраво — грубо й нареди и завря пениса си в устата й.

Няколко секунди по-късно рязко разтвори краката й, проникна в нея без дори да я погали и бързо се изпразни. После, без да изрече и дума, просто стана и започна да се бърше с цяла шепа хартиени салфетки.

Danke schön[5], Моника — й се усмихна учтиво и нахлузи долнището на пижамата си. Само след няколко минути заспа дълбоко и от съседното легло се разнесе силното му хъркане.

Моника беше зашеметена от изненада, а след това изведнъж изпадна в необуздана ярост. Докато мастурбираше мълчаливо и опитваше да достигне оргазъм, тя безброй пъти се закле, че ще му даде да разбере, че ще му го върне тъпкано някой ден.

В този момент едва ли подозираше, че изпълнението на Хелмут през първата им брачна нощ щеше да се повтаря неотклонно, с някои съвсем дребни и незначителни вариации през целия им съвместен живот.

 

 

Масажистката в „Невил Даниел“ имаше силни и обиграни пръсти, които изкусно мачкаха схванатите й от напрежение мускули, раздвижваха кръвта по цялото й тяло. Моника излезе от стаята за масаж успокоена и отпусната… и много възбудена. След всичките тези години на ограничения и сексуален глад тялото й просто копнееше за любовник, който да знае как да я люби. Който да познава всички извивки, всички скрити местенца по женското тяло.

Тя се взря разсеяно в маникюристката, рускиня по националност, която лакираше ноктите й с „Айси пинк глейз“[6] — толкова подходящ лак за съпругата на леденостудения Хелмут! Момичето имаше тъмна коса и огромни черни очи, в които просветваше разбиране и интелигентност.

— Как се казваш? — попита я Моника.

— Аня — усмихна се приятно рускинята.

— Всичко наред ли е? — Управителката се бе приближила, за да се увери, че богатата клиентка е доволна от обслужването. — Можем ли да направим още нещо за вас?

— Всъщност да — изрече Моника, загледана в дългите розови нокти на краката си. — Бих искала кола маска на краката. Но сега нямам време. Следобед ще ми е по-удобно. В два часа. Изпратете това момиче в стаята ми в хотел „Конът“. Разбира се, че ще доплатя допълнително за услугата.

— Ама разбира се — тръсна щастливо глава управителката.

Аня пристигна точно в два с всичките си принадлежности. Срамежливо помоли Моника да си свали полата и бикините и да се настани удобно върху сгъваемата масичка за масаж, която й бяха предоставили от управата на хотела. Внимателно разгледа краката на Моника. След това взе една плоска дървена шпатула, от която капеше златистокафяв пчелен восък, и се усмихна на Моника.

— Отпуснете се, моля ви. Ще свърша съвсем бързо.

Моника въздъхна дълбоко и изцяло се потопи в приятното усещане, предизвикано от топлия восък, който момичето разстилаше по краката й. След това изпита наслада дори и от моментната болка, причинена от отлепянето на втвърдилия се вече восък. Аня работеше бързо и умело. Когато свърши взе шишенце бистър лосион.

— Това ще ви успокои — обясни тя. — Малко щипе. Много е приятно, ще видите.

Изкусните й пръсти бяха повече от приятни.

Моника потръпваше от възбуда и желание при всяко докосване на Аня. Едва не извика от разочарование, когато момичето спря и изтри ръцете си в една чиста кърпа. А после, без изобщо да променя деловото си изражение, Аня попита:

— Искате да направя нещо и тук, нали? — Нежно погали окосмения триъгълник на венериния й хълм.

Сърцето на Моника започна да блъска бясно в гърдите й.

— Ja, ja, искам — прошепна дрезгаво.

Момичето се наведе бавно и я зацелува между краката, в началото леко, а после все по-страстно и настойчиво.

Моника простена от удоволствие и рязко се изви, повдигнала бедрата си нагоре, за да улавя всяко докосване на Аня. Само след няколко секунди цялото й тяло се разтресе от разтърсващия я оргазъм. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, Моника привлече Аня към себе си и жадно я зацелува.

Момичето беше страстно и изобретателно.

Останалата част от следобеда прекараха в леглото.

Моника бе заровила лице между краката на Аня, когато изведнъж дочу леденостудения глас на Хелмут:

— Добър ден. Моника, моля те, представи ми приятелката си.

За пръв път откак го познаваше, Моника видя съпруга си да губи леденото си спокойствие и самообладание.

— Махни тази кучка оттук — изръмжа и изхвърли Аня, която бе все още гола, в коридора на хотела.

— Уличница! — Хелмут беше побеснял от гняв. — Дадох ти всичко, за което можеш да мечтаеш, но виждам, че парите и леглото ми не са достатъчни. Ти не си нищо повече от една развратна уличница.

Зашлеви я през лицето, а после я удари още веднъж с такава сила, че главата й отхвръкна назад. След това свали панталоните си, притисна я под себе си, облада я грубо и не престана да я удря, докато не се изпразни. За неин късмет свърши много бързо.

След като възвърна леденото си самообладание, той се избърса и се изкашля, за да прочисти гърлото си. След това процеди:

— Не искам да те виждам повече. Имаш точно тридесет минути, за да изчезнеш оттук.

Онемяла от изненада и страх, Моника осъзнаваше само, че не може да си позволи да се разплаче или да се пречупи, преди да се е отдалечила на безопасно разстояние от Хелмут. С разтреперани ръце тя грабна самуреното палто, нахвърли някои дребни неща в една чанта, прибра бижутата си и пачката пари, които бе оставила на съхранение в сейфа на хотела, и си взе такси. Плака през целия път до Хийтроу[7].

— Добре ли сте, мадам? — попита състрадателно шофьорът на таксито.

— Nein[8] — отвърна тя ридаейки. — Искам да кажа, ja, ja, добре съм…

Или поне щеше да бъде сега, когато с брака й бе свършено. Дори и Карола сигурно щеше да разбере, че е невъзможно да се живее с толкова жесток и невъздържан съпруг.

Поръча разговор със Залцбург от една телефонна кабина на летището.

Само че Хелмут вече бе разговарял с Карола.

Гласът на майка й бе студен и изтънял.

— Моника — започна тя, — съпругът ти ми разказа как си го предала и си опетнила честта ни. От този момент вече не си член на семейство Фон Райх. Ти не можеш повече да бъдеш моя дъщеря. Моята дъщеря никога не би се държала по този долен, вулгарен начин.

Затвори телефона без дори да й каже довиждане.

Моника се отпусна на най-близкия стол и се сгуши в коженото си палто. Само ако можеше да се обади на Дитър! Но той беше някъде в Африка на сафари. От няколко месеца нямаха вест от него, като се изключат една-две картички, които им бе пратил в началото.

Моника се усмихна едва-едва. Брат й със сигурност щеше да оцени абсурдността на ситуацията. Три години ужасен секс… три години абсолютна съпружеска вярност… само, за да я хванат, докато се люби с друга жена. Толкова по въпроса с рисковете.

 

 

Ню Йорк

 

Реджи Болт не бе жалил средства при проектирането и обзавеждането на офиса и на залата си за ревюта. Постарал се бе да им придаде стил и атмосфера, които напълно да съответстват на възприетия от него образ на английски джентълмен. Наел бе един специалист по вътрешен дизайн, който му дължеше услуга, и му бе наредил да оформи помещенията така, че от тях да лъха достолепието на трупано през много векове богатство. Дизайнерът знаеше, че Реджи произхожда от Куинс и че парите му са от съвсем скоро. Въпреки това се постара и изпълни помещенията с картини на английски художници и старинни килими, облицова масивни английски мебели със специално поръчана дамаска, а подовете изработи от масивно твърдо дърво.

В резултат на положените усилия офисът на „Господин Реджи, Inc.“ придоби изтънчен аристократизъм и изисканост и заприлича много повече на бостънска адвокатска фирма със стогодишна история, отколкото на модна къща. Клиентите на Реджи се чувстваха като у дома си в тази обстановка и често забравяха колко много пари харчат, за да си купуват дрехите му. При него почитателите се срещаха с приятелите си, уговаряха си срещи за обяд или вечеря, планираха благотворителните си прояви, а междувременно пробваха облекла за десетки хиляди долари.

Днес Реджи се чувстваше превъзходно. Сутрешните вестници бяха обявили новата му колекция за истински триумф, а снощното чукане бе по-добро от всичко, което бе опитвал през последните няколко месеца. Тъкмо разговаряше с приятели по телефона, а фризьорът боядисваше косата му на кичури, когато секретарката му съобщи, че графиня Ди Портанова иска да го види.

С известно раздразнение си помисли, че графинята е трябвало да се обади по-рано, за да си уговори среща. Беше наистина важен клиент, но не чак толкова… В края на краищата времето беше пари, а неговото време струваше много пари. И цената му се покачваше с всеки изминал ден. Въпреки това… Примирено въздъхна.

— Добре. Покани я да влезе.

И въздъхна пак, преди да я види.

— Даниел! — поздрави я възторжено, но не се осмели да стане. Едно погрешно движение и кичурите щяха да се развалят. — Как си? Все още не мога да се съвзема от страхотния ти купон.

— Трябва да поговорим, Реджи. — Гласът й прозвуча съвсем сухо. — Искам да обсъдя с теб един много сериозен проблем. И искам да го направим насаме.

Реджи завъртя очи в посока на фризьора, който бе застинал до него, и поясни:

— Той е французин. Не разбира и дума английски. Какво има? Изглеждаш разстроена.

— Реджи, вчера бях на ревюто ти. Някои от моделите ти много ми харесаха. Особено костюма, който бе комплектуван със сутиен. Причината, поради която го харесах толкова много, Реджи, е, че този модел е мой. Аз го измислих, както и поне още един от тоалетите, които вчера представи като свои.

Реджи разтегна тънките си устни в едва забележима усмивка.

— Дани, сърце мое, какво говориш! Да не би да се чувстваш зле? Надявам се, не искаш да кажеш, че аз, или някой от моя персонал, някога е използвал нечии чужди модели… особено пък моделите на човек, който изобщо не е моделиер…

Погледна я и високо се разсмя.

Макар да бе очаквала, че той ще отрече всичко, Дани остана потресена от нахалството и дебелоочието му.

— Чуй какво ще ти кажа, кучи сине! Това са моите модели. Откраднал си ги и разбираш много добре, че аз го знам.

Реджи я погледна безизразно.

— Скъпа моя, тези облекла са готови отпреди шест месеца. Ти наистина се надценяваш много, ако смяташ, че би могла да създадеш модел, който аз да пожелая. Единственото свястно нещо, което си направила до този момент, е женитбата ти с този титулуван италиански бохем.

— Ти, самодоволен, претенциозен педераст! Ти, кралица такава! — Дани крещеше с пълно гърло, без изобщо да я е грижа какво изрича. — Ти наричаш себе си моделиер, но не си нищо повече от един долен крадец. И можеш да си сигурен, че ще направя всичко възможно, за да го разбере целият град!

Очите на Реджи блеснаха злобно.

— Аз може да съм кралица, но съм истинска кралица. А ти — насочи ярко лакирания си показалец към нея, — ти не си нищо повече от една измислена еврейска графиня.

Дани изхвърча навън от офиса му, като затръшна вратата след себе си с такава сила, че всички стъкла се раздрънчаха. Фризьорът се притесни толкова, че ръката му се подхлъзна и четката му описа една дебела, нащърбена линия по главата на Реджи.

— Мръсница! — изкрещя след нея Реджи.

 

 

— А, ето я, идва. — Елвира говореше по телефона във фоайето. Покри слушалката с ръка и я погледна. — Графиньо, обаждат се от…

Дани поклати глава.

— Не. Не сега. Приеми съобщението. Не искам да разговарям с никого.

— Да, мадам. — Тя отново заговори в слушалката. — Съжалявам, но графинята отсъства. Бихте ли предали на фрау Блетц…

Дани нямаше нужда от повече думи. Грабна слушалката и извика на телефонистката:

— Приемам разговора. Моника? Моника, винаги уцелваш най-подходящия момент. Но защо се обаждаш за моя сметка? Да не би да си разорила Хелмут? Той те е разорил? Но защо… С жена? Не, не го е направил! О, Моника, бедничката ми! Но имаш ли някакви пари? Добре. Сега слушай! Кога най-рано можеш да пристигнеш тук? Страхотно! Ще те посрещна. И не се безпокой за нищо. Нямам търпение да те видя. Чао!

А тя си мислеше, че има сериозни проблеми!

Бележки

[1] Период на регентството на Уелския принц Георг (1811–1820). — Б.пр.

[2] Merde (фр.) — лайно. — Б.пр.

[3] Cara (ит.) — скъпа. — Б.пр.

[4] Fraulein (нем.) — госпожица. — Б.пр.

[5] Danke schön (нем.) — благодаря много. — Б.пр.

[6] Айси — от английското „icy“ — леден. — Б.пр.

[7] Международното летище на Лондон. — Б.пр.

[8] Nein (нем.) — не. — Б.пр.