Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)
Сканиране
Ysabell
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Джорджия Рей. Богата жена

Корица: Светла Карагеоргиева

Редактор: Любен Любенов

ИК „Компас“, Варна, 2008

 

Предпечатна подготовка: „Компас“, Варна

Печат и подвързия: „АБАГАР“ АД, Велико Търново


Пролог

Ню Йорк, 1984 година

 

Тазвечерното събитие наистина бе привлякло повечето знаменитости и звезди в града. Всички се бяха стекли, за да почетат графиня Дани ди Портанова.

Creme de la creme[1] на нюйоркското общество — бляскавите участнички в пищните благотворителни балове, организаторите и главните инициатори на всички светски събития от Сентръл парк на запад до Медисън авеню, консерваторите от старата генерация и пънкарите от Източен Ню Йорк, Сохо и Трибека — всички те бяха облекли празничните си дрехи за тържеството в Института за модни изкуства.

Присъстваше и Оскар де ла Рента, който току-що се бе завърнал от Доминиканската република и все още усещаше пясъка по пръстите на краката си. Калвин, разбира се, също беше там и както винаги изглеждаше изключително елегантен. Ралф Лорен и жена му Рики се мяркаха сред присъстващите, а също и Даян фон Фурстенберг, която за пръв път от много години насам бе отрязала дългата си до раменете вълниста коса и привличаше погледите със съвсем новата си прическа. Норма Камали за кой ли път префуча покрай фотографите като за кой ли път провери в тефтера със светските си ангажименти на кое парти ще трябва да отпраши след това, а Холстън както винаги се появи целия облечен в черно.

Придружавана от много известен фотограф, една почти толкова известна манекенка закачливо намигна на репортерите и фотографите от Пийпъл, Ню Йорк поуст, Дейли нюз, Уименс уеър дейли и всички жълти вестници. След тях вървеше Анди Уорхол, а зад него прииждаха водещите фигури в модната индустрия, журналисти и търговци, както и развълнувани и трескаво забързани европейци.

Всички, които следваха неотлъчно модните тенденции, също бяха дошли в тази бляскава, мека септемврийска вечер, за да присъстват на четиридесет и втората годишна церемония за връчване на наградите за мода „Коти“. Този празник бе считан обикновено за не толкова бляскав и дори за второразреден от мъжете и жените, чиито имена неизменно присъстваха в светските хроники. Всъщност това събитие в модния живот никога преди не бе привличало вниманието на цялата преса. Но тази вечер цялото светско общество и хроникьорите му бяха налице.

Тази вечер графиня Дани ди Портанова щеше да бъде удостоена с почетната награда на славата. Най-престижното отличие се присъждаше на тази тридесетгодишна магьосница в областта на модата. Жената, която не признаваше никакви традиции и консервативни изисквания и която за сетен път доказваше, че не е просто една от многото звезди в тази област.

И която, разбира се, закъсняваше. Както винаги.

Беше известна с постоянните си закъснения, така както беше известна с облеклата и козметиката си, с парфюмите и аксесоарите си, с начина си на живот, който бе постоянно предмет на обсъждане по първите страници на вестниците, с дръзките си реклами. Лиз Смит веднъж бе написала в Дейли нюз: Родена три седмици по-късно, Дани ди Портанова сякаш никога няма да успее да навакса това закъснение.

Преди много години, когато двамата с Нино не пропускаха нито едно светско събитие и препускаха от един прием на друг, тя бе усвоила до съвършенство умението да се гримира в движеща се лимузина. И сега, докато шофьорът й се провираше сред колите, насочили се надолу по Седмо авеню през Челси, Дани без всякакви усилия очерта огромните си сиви очи със сиви сенки „Ослепителна мълния“ и навлажни тъмните си чувствени устни с яркочервено червило „Ослепителна мълния“. И двете, разбира се, бяха продукт на „Графиня Дани, Inc.“. Поправи горната част на червената си копринена вечерна рокля без презрамки, а лимузината намали и спря до тротоара.

Вестникарите я очакваха.

Шофьорът й пъргаво се измъкна от колата, за да й отвори задната врата. Дани обикновено никога не го изчакваше и без да се съобразява с етикета си отваряше сама, но във вечер като тази реши да му позволи да си свърши работата както трябва.

Тя излезе от колата и веднага бе ослепена от безброй светкавици.

— Здравей, Дани! — извика един фотограф. — Къде е гаджето ти?

Дани се изчерви и се захили щастливо.

— Мислех си, че вие, приятелчета, знаете къде е всеки един. Така че нямам никакво намерение да ви открехвам за тайните си.

Защракаха камери и фотоапарати и вестникарите за кой ли вече пореден път съсредоточиха цялото си внимание върху високата и стройна фигура на Дани ди Портанова. Репортерите неспирно драскаха нещо, опитваха се да опишат умопомрачителната й рокля, която по неподражаем начин подчертаваше прекрасните й рамене, едрия бюст и дългите крака.

Вече се канеше да пристъпи напред, когато изведнъж усети бетона на тротоара под босите си нозе. По дяволите, промърмори под носа си. Обувките й бяха останали в лимузината.

Зачуди се дали да се върне да си ги вземе. Какво толкова, по дяволите, помисли си в същия миг и леко се позахили. Имаше да получава награда и това бе главното.

Спря се на най-долното стъпало, обърна се, протегна напред босия си крак и намигна на тълпата журналисти, почитатели и хора, които с надежда очакваха да ги забележи и да им даде автограф.

— Предполагам, ще се наложи да ме представят като босата контеса — подхвърли духовито.

Одобрителният смях на заобикалящите я я съпровождаше през целия път до залата.

 

 

Четиридесет и пет преки по-нататък, между Западен Сентръл парк и Седемдесет и втора улица, на петия етаж на „Дакота“ — жилищна сграда, известна с приличащата си на крепост фасада, с денонощна охрана и електронни врати — една фигура внимателно извади ключ, напълно еднакъв с ключа, който лежеше на дъното на чантичката на Дани. Натрапникът, който изпитваше към графиня Ди Портанова възхищение, примесено и с други по-тъмни страсти, отключи гравираната махагонова врата на апартамента на Дани и влезе, като се ослушваше внимателно.

Първо провери във всекидневната, а след това отново прекоси фоайето, където върху една стъклена масичка бе поставена изящна фигурка на танцьора на Роден, изпратена специално за Дани от музея „Роден“[2]. Като се промъкна крадешком край трапезарията, библиотеката на първия етаж и стаята за гости, неканеният гост най-сетне стигна слабо осветената спалня на Дани, спря се на прага и отново се ослуша.

Спалнята просто крещеше, че е на Дани ди Портанова. Във въздуха се долавяше ароматът на специално създадения от нея парфюм „Ослепителна мълния“. Връз голямото легло бяха разхвърляни чифт бикини, сутиен и плътна на цвят кадифена роба от колекцията на „Графиня Дани“.

Откъм будоара се процеждаше слаба светлина. През отворената врата се виждаха четири редици рокли, вечерни тоалети, панталони, ризи, шапки и сака, стотици чифтове обувки и ботуши. Гардеробът й приличаше на огромна кутия, изпълнена с безброй цветове, дрехите й разкриваха неподражаемата фантазия на истински художник. Това без съмнение беше гардеробът на жена, която обича да се облича добре и която познава модните тенденции. Жена, която създава модата.

На старинната й тоалетна масичка имаше синя порцеланова лампа, която хвърляше тесен лъч светлина върху една диамантена огърлица, обеци и гривна. Цената им бе приблизително колкото на една малка градска къща в Манхатън. Никой не би могъл да устои на красотата им, не би могъл да не ахне от възхищение и почуда при вида на изящните плетеници и петнадесеткаратовите диаманти. Никой не би могъл да се въздържи да не докосне искрящите камъни, да не ги разгледа близо до светлината на лампата. Натрапникът също не устоя на изкушението, взе ги и ги доближи до светлината, замислен за цената им. Очите на неканения посетител бяха приковани в ярките отблясъци в основата на изящната призма.

Диаманти. Ярки и блестящи. Но толкова студени в сърцевината си.

 

 

Веднага щом свърши церемонията по връчването на наградите, Дани напусна залата като изпрати една последна целувка към тълпата почитатели и журналисти. После се шмугна в колата си и се облегна на облечената в тъмночервено кадифе седалка.

— Накъде, Дани? — попита Джо.

— Право към къщи, Джо.

— Без парти? Мислех, че това е най-великата ти нощ…

Дани отвори бутилка с леденостудено шампанско, наля си една чаша и я вдигна така, че шофьорът да я види в огледалцето за обратно виждане.

— Кой каза, че не мога да празнувам вкъщи, Джо?

— Разбира се, че можеш, стига да не си сама — намигна й Джо.

— Не се безпокой. — Дани се усмихна. — Няма да съм сама.

— Предполагам, че в такъв случай трябва да натисна яко газта…

Джо настъпи педала. Не че тя беше от тези жени, които непрекъснато трябваше да имат мъж около себе си. Дани знаеше как да се оправя сама в живота. Но от много време насам не бе изглеждала толкова щастлива.

През всичките години, през които бе работил за нея, Джо бе видял дяволски много неща от шофьорското си място, но този, последният мъж в живота й, изглеждаше свестен тип, напълно нормален и приемлив. Дори бе телефонирал на Джо, за да му напомни да зареди барчето на лимузината с шампанско.

Колата се понесе бързо нагоре по Шесто авеню, прекоси обления в лунна светлина Сентръл парк. Дани се отби набързо в магазина „Haugen-Dazs“ на Кълъмбъс и Седемдесет и пета улица, за да купи сладолед и няколко минути по-късно лимузината спря пред внушителната сграда, строена още през деветнадесети век, в която почти тринадесет години вече живееше Дани.

— Лека нощ, Джо. — Дани грабна чантата със сладоледа. — До утре.

Дежурният портиер й помогна да излезе от лимузината. Дани изобщо не забеляза объркания му поглед и смутеното му изражение.

— Здравей, Хари. О, господинът, когото включих в списъка на посетителите ми през седмицата, ще дойде всеки момент. Не си прави труда да ми се обаждаш. Просто го пусни да се качи.

— Ще… Вие… — Хари изговаряше бавно думите, като се опитваше да прикрие изненадата, че я вижда. Тя не беше ли… Не, разбира се, че не. Ще трябва да престане да пие през почивните си дни.

Дани прекоси тъмния вътрешен двор и се качи с облицования в тъмен махагон асансьор до апартамента си, който се намираше в северозападната част на сградата. Докато отключваше вратата, си помисли: Каква нощ! А най-хубавото все още предстоеше.

Сложи сладоледа в хладилника. Прислугата бе освободена тази вечер — Дани искаше да са съвсем сами в апартамента. Поколеба се дали да се изкъпе веднага или да изчака, докато той пристигне. Накрая реши само да си вземе един душ. По-късно може би щяха да пият заедно шампанско във ваната.

Започна да изхлузва роклята през главата си преди още да е влязла в спалнята. Съзнанието й изцяло бе заето с мисълта за любовника й. Той олицетворяваше всичко, което тя толкова дълго се бе надявала да намери. Изумително добър в леглото. Нежен, страстен, изобретателен, без задръжки и предразсъдъци. Готов да откликне и на най-незначителните й желания и прищевки. Представи си го легнал до нея в леглото и дишането й се учести.

Разсмя се на глас в притихналата стая, докато се съзерцаваше в голямото огледало с дъбова рамка, което стоеше до тоалетната й масичка. Защо да не си го признае! Беше възбудена. Зърната на гърдите й се втвърдиха и потъмняха само при мисълта за ръцете и устните му.

Затворила очи, тя бавно поглади бедрата си.

— Побързай… моля те — прошепна тихо, като почти застена от непреодолимото желание.

Докосна устните си с пръсти и тогава отвори очи.

Изведнъж видя в огледалото една фигура, която се мержелееше в тъмнината зад нея. Фигура, която бавно се приближаваше и навлизаше в кръга светлина, очертан от лампата.

Замръзнала от страх, Дани се опита да сдържи дъха си, наложи си да преглътне писъка, който се зараждаше в гърлото й. За миг си помисли, че това е просто плод на въображението й.

Фигурата направи още една крачка към нея.

И тогава Дани видя пистолета.

Част първа

Глава първа

Ню Йорк, 1974 година

 

Дани слезе от тротоара, внимателно пъхна два пръста между устните си и пронизително изсвири. Полицаят, който стоеше на ъгъла на Петдесет и втора улица и Пето авеню, я чу и вдигна палец, за да спре минаващото покрай него такси.

— Хей, лейди — провикна се ченгето, — маниерът ви много ми харесва.

Доста хора харесваха начина на живот на Дани ди Портанова — журналистите, които й се възхищаваха и описваха с подробности антиките, които притежаваше, и облеклото й; жадните за клюки и сензации читатели, които, останали без дъх, следяха появите и изявите й; приятелите, които одобряваха и възхваляваха непринудеността и непосредствеността й и неволно й подражаваха.

Юнис Либерман обаче забележимо се намръщи, когато Дани махна на полицая и му изпрати въздушна целувка, заради това че бе насочил таксито в тяхната посока. Но вече закъсняваха и ако Дани бе оставила нещата в ръцете на мащехата си, сигурно щяха да си стоят на улицата и да чакат на улицата до утре.

Беше закъсняла за часа си по балет в десет часа, а след това бе закъсняла и за срещата с Юнис за обяд. А ако сега шофьорът на таксито, което закова пред тях с пронизителен писък на спирачките, не подкараше като луд, тя и Юнис щяха да закъснеят за ревюто. Макар че досега не й се бе случвало да присъства на ревю, което започва точно в обявения час, Дани знаеше, че най-добрите места свършват много бързо. Особено когато ставаше дума за ревю на „Господин Реджи“.

В колата беше задушно като в пещ в този необикновено топъл октомврийски ден.

— Пресечката на Тридесет и осма улица и Седмо авеню, моля. И побързайте! — Облегна се назад на лепкавата кожена седалка и започна да си вее с ръка.

— Отпусни се. — Юнис, облечена в бежов ленен костюм с къси ръкави, както винаги бе напълно спокойна. — Не сме тръгнали да гасим пожар.

— Човек не може никога да бъде сигурен с господин Реджи. Не бих се изненадала ако наеме някоя пожарна кола, която да ръси манекените с вода като част от ревюто. Наистина… — Говореше през смях, като постоянно вдигаше косата си нагоре. — В момента това ми се струва превъзходна идея…

— Нещо не е наред ли? — Както обикновено гласът на Юнис беше леко дрезгав. Пушеше прекалено много.

— Просто ми е горещо. Това е всичко.

След като се бе завърнала в Ню Йорк като съпруга на граф Нино ди Портанова, Дани се бе опитвала да се сприятели с жената, която бе заела мястото на майка й в сърцето и в дома на Морис Либерман. Но дори и сега, когато Дани съвсем спокойно обличаше шести номер и беше една от любимките в светските кръгове, само няколко часа, прекарани с Юнис, я караха пак да се чувства дебела и непохватна, връщаха я отново във времето, когато беше седемнадесетгодишна. Може би се държеше така, защото съзнаваше колко много обича Морис младата си втора съпруга. Юнис беше дребна и деликатна. Никога не къдреше косата си, никога не се изчервяваше, на нея винаги можеше да се разчита, че ще каже най-подходящото нещо в най-подходящия момент.

Дани се зачуди как ли ще реагира Юнис, ако й довери, че въпреки приказния безгрижен живот, който водеше, тя изпитва някаква неясна неудовлетвореност, с която никак не може да се пребори.

Но може би просто бе потисната от вълненията, които бе преживяла около подготовката на бала по случай годишнината на сватбата им. Все още не можеше да се възстанови напълно от бляскавия бал преди една седмица. От графиня Даниел ди Портанова се очакваше да организира най-забавното, най-оригинално светско събитие за сезона. Беше прекарала месеци наред в подготовката на бала, обсъдила бе всеки детайл със своя доставчик, с цветаря, със специалиста по вътрешен дизайн.

В съответствие с традицията ключовата дума на бала по случай третата им годишнина от сватбата им бе кожа. Забавлявайте се до полуда! — това гласеше надписът, изписан със златни букви върху изискани черни кожени покани, които бяха разпратени до сто и петдесет от най-близките им приятели.

Колите забавяха с ръмжене движението си по пресечката на Шейсет и пета и Седемдесет и втора улица, докато лимузините една след друга спираха пред „Дакота“ и от тях слизаха облечени в кожени облекла гости. Повечето от присъстващите бяха облечени в Ultrasuede — създадената съвсем наскоро от Холстън нова кожена материя. Други бяха избрали да надянат плътно прилепнали кожени панталони и поли, които подчертаваха всяка гънка и издатина по телата им.

Няколко от гостите доведоха със себе си една жена със страховита кожена маска, която покриваше всичко, освен очите и устата й. Като я подръпваха за каишката, която бяха вързали за врата й, те обясняваха, че са я намерили в някакъв „S and M клуб“[3] в долната част на града и решили, че е много подходяща за бала. Беше повече от подходяща.

Съпругата на един от най-консервативните нюйоркски политици, която се бе гипсирала с някакво тайванско питие, затанцува гола върху мраморната маса в стил Луи Шестнадесети във фоайето.

— Направи го, маце, направи го! — насърчаваше я един художник концептуалист, като я снимаше непрекъснато с фотоапарата си.

Съседът им от втория етаж — световноизвестен рокпевец, доведе бившия си барабанист, свалиха инструментите си и свириха до зазоряване.

На следващия ден един от вестниците писа: Това беше балът на годината, организиран от семейната двойка на годината.

По-скоро бъркотията на годината, помисли си Дани, когато се събуди привечер и огледа погрома в спалнята си.

Наетата за почистване бригада вече бе успяла да се справи с повечето стаи, а икономката й докладва, че щетите са минимални. Били са откраднати само няколко дребни предмета — два свещника, малко порцелан от Лимож[4], няколко рамки на картини, изработени от чисто сребро, и една порцеланова лампа. Дани просто не можеше да си представи как са могли да отмъкнат лампата незабелязано.

Нищо безценно, нищо незаменимо.

Също като в живота ми, помисли си Дани и изведнъж изпита остра меланхолия и тъга.

Техният бал бе поставил началото. Сезонът в Ню Йорк вече бе открит и тя и Нино бяха ангажирани всяка вечер чак до Коледа. Предстоеше им още една есен на дебюти, благотворителни балове, среднощни партита, танци до зори и реки от шампанско. Също като шоколадовите трюфели, една такава диета беше вкусна и обилна, но недостатъчно хранителна и питателна.

През лятото, уморена от средиземноморското слънце и от бездействието, Дани за пръв път от много години насам хвана скицник и молив и се опита да нахвърли модели за новия си гардероб. Дрехите, които бе видяла в магазините и модните къщи, определено не й бяха направили впечатление.

Остана доволна от скиците си и реши, че би могла да реализира някои от тях. Преди много години бе мечтала да стане моден дизайнер. Съдбата и липсата на увереност в собствените й възможности се бяха намесили. Но да изпълни някой от собствените си модели, просто ей така, за да се позабавлява… защо не, по дяволите!

Освен това имаше нужда от нещо, което да запълва свободното й време, да държи съзнанието й заето, да я отклонява от мрачните й размишления за Нино. Обичаше го силно и никога не се бе съмнявала в неговата любов към нея. Но Нино трескаво и забързано се опитваше да вкуси всичко от живота, готов бе да направи всичко. Но не и да порасне. Шофираше прекалено бързо, харчеше огромни суми и по всяка вероятност пиеше повече, отколкото би трябвало. Името му не слизаше от заглавията на вестниците, необузданият му начин на живот бе постоянно изложен на показ.

Баща му, консервативният аристократ Роберто ди Портанова, който бе вдигнал толкова шум около брака на сина му с еврейка, несъмнено периодично изпадаше в ярост от подвизите на сина си. Имаше дни като днешния, в които Дани не знаеше дали просто трябва да бъде благодарна на Роберто, че в края на краищата се бе помирил с брака им. Пет нощи подред тя и Нино бяха по приеми и балове, а предишната вечер пак трябваше да отидат на някакво друго парти. И двамата почти не познаваха домакинята, но Нино настояваше да отидат, изпитваше нужда да се движи, да разходва енергията си.

Прекалено уморена, за да спори, Дани му бе предложила да отиде сам. И той се бе съгласил. А когато сутринта тя тръгна на часа си по балет, той все още не се бе прибрал. Нещо съвсем типично за Нино. Неукротим. Неизтощим. Безотговорен.

И точно заради това се бе влюбила безумно в него.

 

 

Русият танцьор стенеше от удоволствие под изкусните ласки на Нино ди Портанова.

— Какво тяло — мърмореше Нино. — Какво красиво, изящно тяло…

Погали зърната на танцьора, а след това ръката му продължи надолу по стегнатия корем и спря да си поиграе със снопчето копринено меки руси косми.

— Обърни се. Покажи ми страхотното си дупе — прошепна с дрезгав глас.

Бавно погали меките и пухкави косъмчета, които едва се подаваха изпод безупречно изваяния задник на танцьора, и простена от удоволствие.

Никога преди не беше спал с танцьор. Толкова строен и мускулест, без нито грам тлъстина, и в същото време така нежен и чувствен. А и достатъчно пластичен и гъвкав, за да може да заеме и най-невероятните акробатични пози.

Партито беше страхотно дори и според стандартите на Нино, който наистина беше преситен от удоволствия. Случайно бе попаднал на едно старо гадже от университета в Гренобъл. Беше се омъжила за световноизвестен финансист, който бе изцяло погълнат от финансови сливания и обединявания на компании. За нещастие, тя бе признала на Нино, че съпругът й изобщо не се интересувал от сливания с нея самата.

— Нино, mon cheri[5], с такова умиление си спомням за добрите стари дни. — Беше въздъхнала и смело бе облизала устни с дългото си остро езиче.

Нино бе изпитал чувствена наслада само при спомена за изкусния й език. Той все още изглеждаше обещаващ. А и тя самата все още изглеждаше изключително добре.

Някой от гостите бе пъхнал в ръката му чаша алкохол и го бе запознал с една от най-впечатляващите блондинки, които бе виждала тази страна на залива. След това бе приел още едно питие и останалата част от нощта му се губеше. Не си спомняше дори как се бе озовал в този апартамент. Доколкото можеше да се ориентира от гледката, която се откриваше от прозореца на спалнята, намираше се някъде в западен Ню Йорк. Може би не беше много далеч от собствения си апартамент.

Една мисъл внезапно си проби път през умореното му, замъглено от алкохола съзнание. Беше обещал на Дани, че ще се прибере преди изгрев-слънце.

Ах… но русият танцьор — страстен, възбуден и красив, бе погълнал цялото му внимание.

Нино вярваше, че чукането е истинско изкуство. С годините, също като художник, бе усъвършенствал щрихите, тъканта, качеството на платното, върху което да работи. Сега, когато членът му бе започнал да се втвърдява отново (от сутринта вече два пъти се бяха любили), той зарови глава в къдриците между краката на русото момче и вдъхна с пълни гърди възбуждащия му аромат.

— Моля те — почти изхлипа танцьорът, — не ме карай да чакам. Чукай ме веднага.

— О, да! — зае се Нино. Гордееше се със способността си винаги да подбере най-подходящия момент. Влезе бавно в него, след това леко се отдръпна, като галеше нежно стегнатия мускул, толкова топъл и напълно готов за него. — Искаш ме, нали? — прошепна едва чуто.

— Да! Да, искам те!

Нино влезе отново, този път по-рязко. Движенията му се ускориха и танцьорът бързо влезе в ритъм. Телата им блестяха от пот. Движеха се с трескаво, неудържимо темпо и накрая с бясна експлозия достигнаха върха.

Заситени и задоволени, те се отпуснаха в прегръдките си, като едва успяваха да си поемат дъх. Нино затвори очи и погали изваяното тяло на танцьора.

— Sant’archangelo[6] — въздъхна Нино. — Имаш прекрасен член…

 

 

Реджи Болт бързаше надолу по коридора към гримьорните, като гризеше това, което бе останало от обикновено добре поддържаните му нокти. Беше истинска развалина. Не можеше да яде. За сън и дума не можеше да става. Не можеше да го вдигне без значение кой беше с него в леглото.

Бяха изминали шест години след първото му ревю, което го утвърди като един от водещите таланти в областта на американската мода. От този момент нататък производителите и модните критици не преставаха да го възхваляват. Но два пъти годишно, и то всяка година, Реджи живееше в същински кошмар и изпитваше непреодолим ужас, че това ревю ще бъде по-различно. Че този път няма да има овации, че гостите няма да го аплодират прави, че няма да последват големи поръчки. Че този път ще го посрещнат с презрителен смях, с освирквания и дюдюкания. Че критиците демонстративно ще си излязат по средата, давайки да се разбере, че Реджи Болт, най-добрият американски дизайнер, вече е бита карта и с него е свършено.

Но ако цената, която трябваше да се заплати, за да постигне успех и слава, беше липсата на сън, храна и секс, той беше съгласен. Не че вече не си бе платил, разбира се… Беше, но тогава…

 

 

През двете години, през които Реджи Болт се обучаваше в Училището по дизайн „Парсън“, той всеки ден пътуваше от мизерния си апартамент в Куинс, в който живееше заедно с майка си, леля си и по-голямата си сестра. Парите за обучението бе спечелил, докато работеше в един шивашки цех на Седмо авеню. През цялото време копнееше да посети Париж — града, в който бе възникнала модата и изисканият стил.

Една нощ в един гей бар в Гринидж Вилидж Реджи срещна някакъв тип, който го помоли да отиде с него в дома му и да нашари с камшик голите му бутове. Нищо необикновено — Реджи бе изпълнявал далече по-странни и необикновени молби откак бе започнал да се движи в това общество. Между двамата възникна своеобразна връзка. Реджи стана господарят на робската слабост на своя приятел.

Заведи ме в Париж — помоли го Реджи една вечер, докато галеше огромния му силно възбуден пенис с върха на камшика.

Разбира се. Където пожелаеш — простена мъжът, а кафявите му очи се напълниха със сълзи на удоволствие и наслада.

В Париж Реджи откри, че тайната на успеха се корени в равни части вдъхновение, къртовски труд и готовност и желание да се възползваш от всяка възможност. Взе всичко, което можеше да получи от любовника си с камшика, а след това си намери един друг, който искаше да се позабавлява с това американско хлапе, готово на всякакви сексуални експерименти.

Когато осем години по-късно се завърна в Ню Йорк, вече бе загубил типичния за Куинс акцент и последното си име. Научил се бе да облича копринени роби и да връзва на врата си пъстри копринени шалчета. Стана известен като „Господин Реджи“. Но стилът и модните тенденции, които налагаше, бяха типично американски.

Благодарение на препоръчителните писма, които бе получил от двама от най-известните парижки дизайнери на висша мода, той бе нает от Клер Мак Кардел — легендарната американска дизайнерка на спортно облекло. Тя хареса както скиците му, така и готовността му да обърне гръб на европейските условности и здраво да стъпи на американските традиции. Седем години по-късно той вече притежаваше собствен бизнес, зала за ревюта, няколко асистенти, изкусни шивачи и достатъчно голям кредит, с който да изплаща заплатите на персонала и да закупува безумно скъпите платове, които вече се бяха превърнали в негова запазена марка и символ на добър вкус и качество.

 

 

— Останалото е история — обичаше да казва на боготворящите го почитателки, които си съперничеха помежду си и се натискаха да получат покана за вечерните му партита, където разговорите и остроумията бяха в такова изобилие, както и храната.

Преди ревютата, разбира се, не се организираха никакви партита. Господин Реджи вечеряше съвсем сам късно нощем и диетата му се състоеше основно от валиум и огромни количества чиста водка. Не се отделяше от телефона и постоянно звънеше на приятели, търсеше подкрепата и уверенията им, че няма да се провали, че ревюто ще се окаже поредния му успех и че магическата формула на дизайнерския му усет все още не му е изневерила.

Но господин Реджи се успокояваше едва когато първата му манекенка бавно и изящно преминеше по подиума и публиката я посрещнеше с шумни овации и аплодисменти. Тогава той отново заприличваше на себе си — любимия дизайнер на Америка, човека, за чиито модели копнееше всяка изискана жена и плащаше скъпо и прескъпо, за да ги притежава.

През всичките тези години господин Реджи непрекъснато бе повтарял пред журналистите, че неговите облекла не са предназначени за дебели и неплатежоспособни жени. След всяко негово подобно изявление вестниците биваха затрупвани с протестни писма, но на него изобщо не му пукаше от това. Изработваше дрехите си за онази група щастливи богати жени, които са естествено слаби или пък имат достатъчно пари и време, за да се грижат за тялото си и да се поддържат в добра форма.

Сега поспря за миг на вратата на гримьорната и огледа владенията си. Високи, стройни полуголи момичета с изпъкнали скули се разхождаха напред-назад, дъвчеха дъвка и клюкарстваха. Асистентите и помощниците им се суетяха около тях като пчелички и довършваха последните приготовления.

Заместничката на Реджи, Меги Съливан, беше коленичила в средата на помещението и оправяше подгъва на една от манекенките.

— Побързай и се махай от тук — изстреля тя през стиснатите си зъби, между които стърчаха няколко карфици. — Всеки момент ще започнем.

— Не мога. — Реджи вече почти хленчеше. — Стомахът ми се е свил на топка. Имам чувството, че ще повърна.

— Моля те, не тук! — Меги не прояви никакво съчувствие или състрадание.

Реджи влезе в банята и погледна лицето си. Точно както беше очаквал — чертите му бяха разкривени от ужас. Извади козметичния несесер от кожената си чанта и само с четири замахвания на четчицата постави малко бляскав руж на коригираните си със силикон скули. Малко гланц за устни, няколко умели разресвания с четката на професионално оформената му кафява коса, малко дезодорант за уста и вече бе готов да се изправи лице в лице с екзекуторите си.

Показа се на Меги за одобрение.

— Ще ги шашнеш — обеща му тя и го помъкна към определеното за него място зад кулисите. — Хайде, мърдай, скъпи…

Въпреки нервното си напрежение Реджи зърна няколко познати лица от другата страна на завесата — ключовите фигури в гилдията на модните вестникари, главните закупчици на универсалните магазини и специализираните бутици, които бяха негови заклети почитатели и постоянни клиенти. Зад тях бяха насядали обичайната група богати посетители. Една белгийска принцеса, за която се говореше, че спи с прислужницата си. Два реда зад нея — любовницата на съпруга й. А точно зад нея редом с мащехата си седеше графиня Дани ди Портанова.

Помощник-режисьорът го потупа по рамото и Реджи подскочи от изненада.

— Готови сме да започваме, сър.

Ужасният, мъчителен час на истината.

Популярният хит на Ролинг Стоунс „Jumpin’ Jack Flash“ блъвна от огромните говорители, поставени в четирите ъгъла на залата. Завесата се вдигна, ярки светлини заляха сцената. Първата манекенка на Реджи, облечена цялата в червена копринена вечерна рокля, която бе разцепена на гърба и можеше да мине и за нощница на скъпа проститутка, вземаща по хиляда долара на нощ, дръзко премина по подиума.

Публиката ахна от изненада и възхищение. Реджи изпусна дълга въздишка на облекчение. Не бе сгрешил, когато реши да открие ревюто с хита на Ролинг Стоунс и с тази прилична на нощница вечерна рокля. Вече предвкусваше победата. Извоювал си бе още един сезон на върха.

Ревюто щеше да има невероятен успех.

 

 

Нино се бършеше енергично в хавлията и се взираше в младия мъж, който лежеше изтощен на леглото. От доста време не беше спал с мъж. Всъщност от онази нощ в Рим преди три години. Засмя се тихичко. Papa[7] щеше да го убие, ако знаеше. Но Papa никога нямаше да научи. Нито пък който и да било друг. И този път щеше да се измъкне елегантно и — finito[8].

Щеше, разбира се, да изпрати обичайната каса шампанско заедно с традиционната картичка: Завинаги. Нино. Макар и всички да знаеха, че нощта, прекарана заедно, едва ли някога ще се повтори. В края на краищата той е женен мъж…

Една последна целувка за довиждане.

— Какви красиви устни. Като листенца на роза — говореше на танцьора, забравяйки, че бе използвал същите думи, когато разговаря с жена си само преди някакви си двадесет и четири часа.

Танцьорът постави пръстите му на устните си.

— Наистина ли мислиш така? Никой преди не ми го е казвал. Член и задник, да… Но устни…

Нино се захили щастливо, докато момчето говореше. Още едно завоевание. Никога нямаше да може да разбере защо някои хора си намираха трудно някой да ги чука.

— Ще дойдеш ли да ме видиш как танцувам? Много ще се радвам ако се срещнем пак. — Момчето го изгледа с надежда, докато закопчаваше ципа на един избелял клош панталон, който изглеждаше така, сякаш е напръскан с нещо.

Нино хвърли поглед на набъбналия пенис на момчето и почти изрече да. Само че това беше невъзможно. Обичаше жена си и уважаваше брачните ангажименти и институцията, независимо с кого спеше. Момчетата бяха твърде опасни.

— Пътувам твърде много. — Говореше доста уклончиво. — Ще бъде трудно…

— Ами защо поне не обядваме заедно? — с кротка надежда запита танцьорът. — Умирам от глад. А ти?

— Това — изрече Нино и притегли момчето си към себе си, докато устните им се срещнаха, — е чудесна идея.

 

 

Дани бе обхваната от магическото очарование на ревюто. Както винаги бе запленена още в момента, в който първата манекенка излезе на подиума, поспря се, за да се завърти и да се усмихне и да покаже на всички съвсем новия модел. Обожаваше модните ревюта от онзи далечен ден, в който майка й за пръв път я бе завела на подобно шоу. Спомни си с какво вълнение, разтворила широко очи, се бе взирала във високите красиви жени, които танцуваха, облечени в ярки дрехи от меки, прекрасни материи на фона на великолепна музика.

Когато стана десетгодишна, родителите й я заведоха в Дисниленд, но тя остана разочарована. Измислените рисувани герои, дори Снежанка и Пепеляшка, не можеха да се сравняват с манекенките от модното ревю на Полин Трижер, което бе гледала рано през пролетта.

— Ще изпитате неподправено удоволствие — обещаваше водещият — от тази истинска фантазия, изпълнена от коприна и кашмир. Плътно прилепналото боди без презрамки, изящно скроеният панталон, разкошният шал ще ви осигурят неподражаем тоалет за изисканите светски събития през този сезон…

Дани престана да слуша коментара на водещия и се съсредоточи върху детайлите — умело скроеното горнище, което изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се изхлузи и да открие едва загатнатите гърди на манекенката; шалът, който бе подбран с много вкус и допълваше идеално тоалета; тънкостите, които много малко посетители бяха забелязали и които заслужаваха искрените аплодисменти на публиката.

Дани усети неприятното чувство на deja vu[9]. Панталоните бяха по-различни — широки, не така прилепнали, но останалите две части поразително много приличаха на тоалета, който самата тя бе скицирала. Един модел, който бе задоволил дори нейното критично око, след като месеци наред бе смачквала и изхвърляла всички скици, върху които се бе трудила много часове.

Юнис прошепна:

— Какво има? Лицето ти изглежда ужасно.

— Юнис, какво мислиш за този тоалет?

Сякаш дочула въпроса й, манекенката се обърна към тях, намигна и завъртя тъмновиолетовия копринен шал, а след това бавно го смъкна от раменете си.

— Интересен е. Не е за мен, разбира се, но на теб определено би ти подхождал. Реджи е истински талант, нали?

Дани мрачно кимна. Днес поне бе научила един урок. Притежаваше много по-добър усет към дрехите и модния дизайн, отколкото бе смятала.

Може би дори притежаваше някакъв талант?

Кой ли щеше да й повярва…

Във всеки случай не и баща й…

 

 

Даниел Либерман беше от рядката порода кореняци нюйоркчани. Родена бе в един тежък, задушен ден през юни 1954 година в семейството на Морис и Софи Либерман. И двамата бяха емигранти от Европа, единствените оцелели от две богати виенски еврейски фамилии, които бяха изтребени в хитлеристките лагери на смъртта. Дани бе дългоочакваният отговор на неспирните молитви на Софи, скъпоценен дар от бога, който я бе запазил жива през войната, докато Морис се бе сражавал във френската съпротива.

Морис мечтаеше за син, който да продължи името Либерман, но преглътна разочарованието си, когато разбра, че има дъщеря. Щом Софи е щастлива… След тежките военни години жена му никога не успя да се възстанови напълно, но появата на Дани сякаш малко повдигна духа й и възвърна част от предишната й жизненост.

Докато растеше, Дани почти не виждаше баща си. Папа беше собственик на картинна галерия и продаваше много картини като тези, които висяха в апартамента им в Западен Ню Йорк, разположен срещу Сентръл парк, в който тя обичаше да си играе по люлките и пързалките. Обикновено той беше прекалено зает с многобройните си срещи и телефонни разговори, за да си играе с Дани. Понякога й се струваше, че я забелязва само когато я хванеше да прави нещо забранено и глупаво. Дани често си мечтаеше баща й да я обича така, както обичаше майка й.

За нея галерията „Либерман“ срещу Сентръл парк, на пресечката на Медисън авеню и Шейсет и четвърта улица беше нещо като светилище, музей, създаден от Морис. Винаги когато мама я водеше там, Дани се опитваше да запомни картините и имената на художниците, в случай че Папа решеше да я попита коя е любимата й картина.

Но той не го направи никога. Много по-често й се караше.

Както през онзи ден, в който я завари да движи пръст по следите, оставени от четката по едно маслено платно.

Колко пъти съм ти казвал да не пипаш картините, по дяволите! — кресна той. — Никога ли няма да се научиш!

Тя преглътна сълзите си. Поне си имаше мама и Хелън, френската й гувернантка, които да я обичат и да я учат на най-различни неща. И не само на изобразителното изкуство. Софи й разказваше чудни истории за живота й с Папа във Виена и в Париж преди войната, за богатите хора, които са купували дрехи в магазина на Балансиага, в който мама работела като асистент дизайнер, докато Папа продавал картини в галерията си в Монпарнас.

Следобед, когато Дани се върнеше от училище, мама сядаше на шевната си машина и непрекъснато й разказваше нещо, а Хелън печеше вкусни сладкиши, бисквити и плодови пити и целият им уютен апартамент се огласяше от смях и веселие.

Но Дани никога не се отказа да впечатли баща си. Знаеше колко важни за Папа са упоритата работа и прилежанието и се трудеше неуморно в училище и вкъщи. Надяваше се, че той ще забележи усърдието й. И това наистина се случи. В пети клас, след като вече бе усвоила някои шивашки умения, учителят й по шев й възложи специален проект — да изработи облекло по свой собствен дизайн. Дани прекара няколко седмици в работа върху полата и горната част на тоалета. Не прие помощ нито от майка си, нито от Хелън, изпипа всички детайли до тънкост. Искаше всичко да е съвършено. Най-накрая остана удовлетворена от работата си. Облече тоалета, за да го покаже на родителите си.

Много е красив, скъпа — възкликна майка й. — Не си ли съгласен, Морис?

О, да. Чудесен е. Смяташ ли, че дължината е подходяща?

Така мисля, Папа.

Разбира се, че е подходяща, Морис — намеси се остро Софи.

А, добре. Много добре тогава — избъбри Морис, без да обърне кой знае какво внимание.

Дани почти бе излязла от библиотеката, когато чу баща й да казва на младия художник, когото бяха поканили на вечеря:

Никога няма да стане една нова Коко Шанел, нали?

В десети клас Дани реши, че ще става художник. След майка й, баща й най-много обичаше изобразителното изкуство. Главата й беше пълна с мечти за творчески и финансов успех, представяше си как работите й ще бъдат представяни от баща й и излагани в галерия „Либерман“. Учителят й по изобразително изкуство я насърчаваше и окуражаваше и тя мина през пастелите и водните бои, за да достигне до платна, изпълнени с маслени бои. В края на годината получи пълен отличен за работата си и придоби необходимата й увереност, за да покаже платната на баща си.

Много интересно — промърмори Морис, докато разглеждаше един нюйоркски пейзаж, нарисуван с маслени бои. Беше заделяла част от джобните си пари, за да го постави в рамка. — Не е лошо, но на твое място не бих разчитал, че мога да изградя изключителна кариера като художник.

Малко след това Дани нямаше вече нито време, нито желание да мисли как би могла да спечели одобрението на Морис. Майка й беше много болна. В началото лекарите смятаха, че неразположението на Софи се дължи на хроничните й депресии. Твърде късно установиха, че истинската причина за главоболията, амнезията и внезапните пристъпи на раздразнителност се дължат на злокачествен тумор в мозъка. Софи се подложи на мозъчна операция, последвана от мъчителна хемотерапия.

Когато тя умря, целият свят на Дани сякаш се разпадна. Морис бе обещал на Софи, че ще обръща по-голямо внимание на дъщеря им, но мъката и болката му след смъртта й бяха прекалено големи. Още повече се затвори в себе си и потъна в работа. Дани се обърна за утеха към Хелън и тя я обсипа с любов и започна да я утешава, като я тъпчеше с най-различни лакомства. Морис сядаше на края на масата и с отвращение наблюдаваше дъщеря си, която се тъпчеше с вкусотиите на Хелън. Хапеше устни и не казваше нищо, твърдо решен да спази обещанието, което бе дал на Софи, и да не бъде толкова критичен към Дани.

Никой не обърна особено внимание на първите два килограма. Но след тях Дани сложи още два, а след това пет, после нови десет килограма. Улиците на Ню Йорк за нея се превърнаха в истински рай на вкусотиите, оазис от кафенета и ресторанти, закусвални, в които сервираха пица, павилиончета за хотдог и кулинарни магазини, които тя разглеждаше с жадни, ненаситни очи. Прехвърли седемдесет и пет килограма и започна да ходи на училище с ужас, защото момчетата й се присмиваха и й измисляха най-различни жестоки прякори: шопар, дебелото бедро, изрусеният кит, подмятаха й, че гърдите й са като огромни дини.

От време на време тя решаваше да свали излишните килограми, но нито една от диетите, които опита, нямаха ефект. Хелън смяташе, че Дани и така си е красива и продължаваше да й сипва допълнително от обилно полятото с пикантни сосове месо и от маслените сладкиши. Морис не й обръщаше никакво внимание. Беше погълнат от галерията си — и от Юнис Колинс, дългогодишната му помощничка, с която бе започнал да се среща още шест месеца след смъртта на Софи.

Морис дори покани Юнис на вечеря у тях, за да отпразнуват заедно дипломирането на дъщеря му. Унижението на Дани беше пълно. Мразеше всички — баща си, Юнис, която беше слаба и елегантна, и най-вече себе си. А когато Юнис й предложи една реномирана швейцарска клиника за отслабване, на Дани й се прищя да извие мършавото й вратле.

По-късно обаче реши, че си струва да опита с клиниката. Беше готова на всичко, за да се махне от дома.

Тогава не знаеше, че това решение ще промени целия й живот.

Клиниката „Етиол“ бе известна в цяла Европа с отличните резултати, които постигаха в нея. Намираше се в планините на север от Лозана и бе разположена в една красива планинска вила, построена през деветнадесети век. Беше украсена в бароков стил — цялата бе в злато и мрамор, а по стените й висяха прекрасни портрети на отдавна починали европейски монарси. Клиниката разполагаше с плувен басейн с олимпийски размери, тенискортове, конюшни и напълно оборудван гимнастически салон. Оскъдната храна ярко контрастираше с елегантната обстановка в клиниката. А физическите натоварвания и упражненията можеха да се сравнят само с тренировките на новобранците в армията.

Още в момента, в който се настани, Дани разбра, че е допуснала ужасна грешка. Струваше й се, че ще я уморят от глад, ужасяваше се от суровия дневен режим и със страх очакваше всеки следващ ден, в който щяха да я карат отново да се тегли. Но най-ужасна от всичко бе съквартирантката й — красиво австрийско момиче (Морис щеше да побеснее от гняв ако само можеше да научи за националността на момичето) на име Моника фон Райх, която не й обръщаше никакво внимание. Но Моника бе не само надута, тя беше слаба и елегантна.

Какво, по дяволите, търси в тази клиника? Дани постоянно си задаваше този въпрос.

Обаче бързо разбра, че Моника също се опитваше да избяга от ужасното си семейство. Майка й беше злата вещица на Залцбург. Общата им съдба им помогна да преодолеят първоначалната враждебност и студенина и те скоро се сприятелиха. Под защитното ледено безразличие на Моника се криеше сърдечна и закачлива палавница, която на драго сърце споделяше с Дани енциклопедичните си познания за секса, а в замяна на това попиваше разказите на Дани за дрехите и модните ревюта, за Ню Йорк, за американската рок музика. Моника особено харесваше soul[10] — Темптейшънс, Ол Грийн, Джеймс Браун и Марвин Грей.

Какво ще кажеш за „Let’s Get it On“? — попита Дани.

О, това е любимата ми песен! — Моника просто крещеше от възторг.

Една вечер, докарана до отчаяние от глад, Дани взе реното на лекаря, който следеше теглото им, и двете с Моника поеха за Лозана. Обиколиха кафенетата в града и се натъпкаха с пастички, щрудели и шоколад. Доста след полунощ се отправиха обратно към клиниката.

Беше тъмно и мъгливо, а стръмният планински път криволичеше опасно. Момичетата бяха уморени и сънливи от огромните количества сладкиши, които бяха погълнали. Дани упорито се бореше да държи очите си отворени, но в един миг задряма, а когато се събуди, вече бе прекалено късно. Реното полетя в някаква канавка и се блъсна странично в едно дърво. Като по чудо и двете момичета не бяха сериозно наранени — отърваха се само с по няколко натъртвания и драскотини. Затътриха се нагоре по хълма, промъкнаха се в клиниката без никой да ги забележи и с облекчение се сгушиха в леглата си.

Вече се унасяха в сън, когато Моника прошепна:

Liebchen[11], големи сме късметлии, ja[12]?

Да — отвърна Дани. — Наистина.

Злополуката се оказа повратен момент в живота им. Двете решиха, че заедно могат да победят клиниката. Щяха да я победят като играят по собствените й правила. Ставаха от сън по-рано от всички останали, напрягаха се и се натоварваха до крайност, бягаха допълнително, правеха двойно повече упражнения.

Шест седмици по-късно Дани бе свалила почти осемнадесет килограма. Изпъкналите й скули, скрити преди под дебелите бузи, подчертаваха огромните й сиви продълговати очи. Беше забравила колко изящно и фино бе лицето й, колко гладка и блестяща от здраве бе кожата й. От пашкула с мазнини, в който се бе скрила, изведнъж се появи една красива и привлекателна млада жена. За пръв път в живота си бе доволна и в мир със себе си.

Но все още не бе готова да се прибере у дома. Не й се и налагаше, благодарение на кредитните карти на Моника и на неизчерпаемите банкови сметки на семейство Фон Райх.

Ела с мен в Кан — покани я Моника. — Майка ми смята, че имам нужда от хубав тен. Тя няма да е там, така че няма да има нищо против, ако взема някого със себе си.

Прекарваха сутрините на огряната от слънце палуба на яхтата на Фон Райх, след обяд обикаляха бутиците по улица Антиб и по Кроазет и по цяла нощ танцуваха в дискотеките. Мъжете подсвиркваха и се обръщаха след тях като разгонени песове, които преследват женските.

Един следобед слязоха от тротоара на улица Менадие и едва не попаднаха под колелата на яркочервена Ламборгини Миура. Ужасените им писъци се смесиха с пронизителното скърцане на спирачките на ламборгинито.

От колата забързано изхвръкна млад мъж.

Madona mia[13]! Scusi[14], ужасно съжалявам — възкликна със съкрушен глас той. — Дори не ви видях. Слънцето блестеше в очите ми. State bene[15]? Добре ли сте, момичета?

Двете се спогледаха и се засмяха несигурно:

Liebchen, пак извадихме късмет, ja?

Да, но нямаш ли усещането, че никак не ни върви с колите?

Отново се разкиснаха и бързо си върнаха доброто настроение.

Позволете ми да се представя — намеси се шофьорът. — Нино ди Портанова.

Дани никога преди това не бе срещала толкова привлекателен мъж. Нино ди Портанова имаше прекрасен тен, черна къдрава коса, шоколадовокафяви очи, а ослепителната му усмивка разкриваше необикновено бели и равни зъби. Беше доста по-възрастен от нея — поне двадесет и четири, двадесет и пет годишен. Не можеше да отдели поглед от него, а след това изведнъж се изчерви и погледна настрани.

Очите му бяха топли и примамливи като първите меки пролетни дни.

Позволете ми да ви почерпя по едно питие. Моля ви, настоявам. Като извинение. Може би карах прекалено бързо. Колите са слабостта ми. Обичам ги почти толкова, колкото и… ами… — сви широките си рамене и се ухили като провинило се дете. — Нали знаете…

До вечерта Дани бе вече влюбена.

Останаха в Кан. Докато Моника се забавляваше по дискотеките и казината, Дани и Нино пиеха шампанско на яхтата, танцуваха боси на лунна светлина, любеха се под тихия плисък на вълните, които се разбиваха меко и гальовно в борда на яхтата. Щастието й беше пълно.

Три седмици по-късно, когато Нино й предложи брак, тя се съгласи, без да се колебае нито секунда. Заедно отлетяха за Асоло — град в Северна Италия, в който семейство Ди Портанова прекарваха лятото, за да съобщят новината на родителите на Нино. Но вместо да я поздрави с добре дошла, бащата на Нино, Роберто, даде да се разбере, че никога няма да се съгласи с този брак. Нино се закле, че ще принуди баща си да отстъпи, но внимателно предложи на Дани да се завърне в Ню Йорк.

Морис също се противопостави на брака. Смяташе, че Дани е прекалено млада, за да се омъжва. Нищо че Софи навремето е била на същата възраст, когато са се оженили. Искаше Дани да продължи образованието си в колеж, да срещне някой по-добър мъж. По-подходящ. Под по-подходящ той разбираше евреин.

Но когато Роберто ди Портанова съвсем, неочаквано промени мнението си и телефонира на Дани, за да й даде благословията си, тя пренебрегна всички възражения на баща си. Сватбата им, която се състоя в Италия през октомври 1971 година, се превърна в най-широко описваното светско събитие за сезона. Бялата копринена рокля на Дани, която бе изработена от Живанши специално за нея, имаше шлейф, дълъг почти шест метра. Воалът й, изработен от копринени водни лилии, приличаше на слънчев ореол над главата й. Шестмесечният им меден месец започна в Рим и завърши в Ирландия, като през това време успяха да обиколят почти цяла Европа.

Решиха да живеят в Ню Йорк, защото и двамата единодушно се съгласиха, че там едва ли някога ще им доскучае. Нино купи петнадесетстаен мезонет в „Дакота“ на запад от Сентръл парк, недалече от мястото, където Дани беше израснала. Нае един от най-известните в Америка дизайнери, за да направи жилището им както уютно, така и изискано.

Първите две години след сватбата им бяха една безкрайна въртележка от партита, балове и дебюти. Огромни количества шампанско и много малко сън. Младите Ди Портанова бяха любимците на светското общество. Хранеха се в най-изисканите ресторанти, танцуваха в най-добрите клубове и непрекъснато прехвърчаха от едно културно събитие на друго — откриване на художествени галерии, събиране на благотворителни суми, опера, театър.

В началото ги смятаха за интересна двойка, но все още бяха твърде нови и съвсем бегло ги споменаваха във вестниците. Известността беше нещо, което трябваше да си извоюват сами.

С течение на времето вестникарите ги поопознаха и започнаха много по-често и с много по-големи подробности да отразяват живота им.

И тогава, съвсем закономерно, те се превърнаха в знаменитости. Не минаваше ден без някой някъде да напише нещо за семейство Ди Портанова.

Една вечер Морис дойде у тях на вечеря.

Дани — изрече той, докато я гледаше с одобрение, — най-накрая успя да откриеш истинския си талант — брака.

 

 

Но в този момент на подиума пред Дани беше доказателството, че тя може да сътвори модел, напълно еднакъв с модела, създаден от всепризнатия крал на американската мода. Може би Морис не беше прав. Може би тя наистина има талант за нещо повече от това да е съпруга.

Ревюто продължаваше. Спортни облекла. Дрехи за всеки ден. Предизвикателни и секси тоалети. Няколко костюма с панталони във военен стил. Реверанс на господин Реджи към войната, бушуваща в Югоизточна Азия.

— Сега ще бъдете просто съкрушени — продължаваше водещият.

Силни аплодисменти заглушиха гърмящата диско версия на „Космическият Одисей“, когато манекенката разкопча сакото на дръзкия ленен костюм, за да открие черен сутиен, подплатен със сребрист атлаз. Полата прилепваше към тесните бедра на манекенката и свършваше точно над коленете й.

— Само с едно разкопчаване на сакото — редеше поясненията си водещият, — и разполагате с костюм, подходящ както за романтичен обяд за двама, така и за вечеря извън града.

Още един триумф за господин Реджи.

Аплодисментите станаха оглушителни.

Костюмът бе изработен с изключителното майсторство и вкус, които бяха направили господин Реджи такава знаменитост. Дързък, единствен по рода си костюм, който сякаш казваше: Аз съм дама, но това не ти пречи да ме чукаш.

Дани единствена сред публиката не ръкопляскаше. Седеше зяпнала от изумление, стъписана и изпълнена с непоколебима увереност, че този костюм не е творение на господин Реджи. Тя разпозна линията на реверите, дискретните свивки на талията точно под копчето на корема, умелата кройка, благодарение на която сутиенът оставаше скрит при закопчано сако. Познаваше този костюм в детайли, до най-дребните детайли.

Тя го беше измислила.

Манекенката премина край тях, достигна края на подиума и се завъртя.

— Умопомрачително — прошепна жената, която седеше вдясно от Дани. — Удивителен модел…

Модел, създаден от Дани. Но тя нямаше как да го докаже…

Глава втора

Лондон

 

Докато слизаше надолу към трапезарията, Моника взе пощата от античната позлатена маса от периода на Регентството[16], която се намираше във фоайето на апартамента им в хотел „Конът“. Спря за миг, за да хвърли поглед към огледалото с позлатена рамка. Както винаги нефритовозелените й очи бяха очертани с изключително скъпа очна линия и подсилени със също толкова скъпи сенки. Не по-малко скъпа беше и пудрата, с която бе освежила белите си като порцелан бузи. Дългата й коса падаше като жълта коприна около лицето й и смекчаваше чертите й, които в друг случай биха могли да изглеждат твърде арогантни.

Новата й рокля, бухнала и къса като на балерина, бе в същия нюанс зелено като очите й и бе изработена специално за нея от Ив Сен Лоран. Тоалетът прилягаше безупречно на изящната й стройна фигура.

Изглеждаше чувствена и прелъстителна и го съзнаваше. Но също така знаеше, че всичките й старания да изглежда неотразима са напълно безсмислени.

— Сама ли ще вечеряте тази вечер, госпожо Блетц? — Сервитьорът я гледаше със съчувствие.

— Ja — помисли си тя и кимна. Както обикновено.

Съпругът й бе ангажиран с поредната си среща с някакви араби, които искаха да завладеят още някоя и друга чужда страна и се нуждаеха от Хелмут, за да закупят от него всичко необходимо, което в тези дни се използваше за избиване на хора. Такъв си беше Хелмут — винаги загрижен за човечеството и за това как да го унищожи. Наследникът на „Блетц кемикълс“. Смисълът на живота му, източникът на най-голямо удоволствие за него бяха сложните и заплетени сделки, от които неизменно излизаше победител.

Не беше много забавно да вечеря сама в хотела, но беше далеч по-приятно от компанията на Хелмут и партньорите му. Всички те бяха с безупречни маниери, но винаги се намираше по някой, който да я пощипне по задника зад гърба на Хелмут и да й прошепне, че изгаря от желание да я изчука. Което всъщност бе много повече от всичко, което Хелмут някога й бе предлагал.

Моника си поръча „Шатобриан“ и най-скъпото червено вино, което хотелът предлагаше. След това насочи вниманието си към пощата. Веднага разпозна неразбираемия почерк на Дани върху един дебел плик с монограм. Бързо го отвори и жадно зачете писмото от Дани.

Започваше така: Лондон? За един месец?

Типично за Дани. Никакви конвенционални обръщения и плоски поздрави. Минаваше веднага към въпроса, който я интересува.

А не можа да отделиш само една седмица, за да посетиш страхотния бал на най-добрата си приятелка в Ню Йорк…

Бизнес срещите им в Рим не им позволиха да отидат на бала на Дани. Поправка. Хелмут не пожела да отидат.

— Имам нужда от теб край себе си — беше й напомнил тогава. — За мен е особено важно хората да ме приемат не само като изключителен бизнесмен, а и като изключителен съпруг.

Скъпа — пишеше Дани, — можеш ли да повярваш, че и двете сме женени вече от три години! Ела ми на гости! Вземи и Хелмут и ще можем да отпразнуваме годишнините заедно. Нино може да убеди даже Хелмут да поразхлаби вратовръзката си и да поразпусне. Обади ми се по всяко време, през деня или нощта, за да ми кажеш кога пристигате.

Обичам те и те прегръщам милион пъти.

Дани.

Лош късмет, помисли Моника. Хелмут беше алергичен към забавленията. В неговия речник страст беше мръсна дума. А сексът беше просто средство да се освободи от напрежението след успешно приключване на изгодна сделка.

А за Моника всяка нова сделка за „Блетц кемикълс“ означаваше още едно досадно изпълнение на Хелмут в леглото. Вече бяха отработили упражнението с най-големи подробности. Нямаше никакви отклонения или импровизации. Хелмут заставаше над лицето на Моника и я караше да го смуче, докато пенисът му се втвърди. След това грубо навлизаше в нея и мигновено се изпразваше. Понякога не бе дори и толкова интересно.

Моника познаваше само два начина, за да удовлетвори незадоволеността и безсилието си. Непрекъснато използваше вибратора от слонова кост, който си бе купила от някакъв секс магазин, разположен на малка уличка край хотел Кемпински в Берлин. И харчеше огромни суми от парите на Хелмут. Той нямаше нищо против. Смяташе, че разточителството на жена му подобрява имиджа му в обществото. Често с гордост казваше, че банковите му сметки са неизчерпаеми.

Последните покупки на Моника включваха дълго златисто самурено палто, украсено с полускъпоценни камъни (150 хиляди долара), комплект обици и огърлица с диаманти и сапфири от „Шоме“ в Париж (650 хиляди долара), наниз перли от „Микимото“ (200 хиляди долара), нов спортен часовник на „Одмар Пине“ (40 хиляди долара) и вечерен пръстен с рубин и диаманти, изработен специално за нея от „Булгари“ (240 хиляди долара).

Тя погледна дългите си изящни пръсти. Преди няколко дни бе забелязала красив 21,75-каратов диамант в магазина на „Граф“ на Бромтън роуд. Според етикета цената му беше точно един милион. Може би утре ще се наложи да се отбие и да го купи.

А може би по-добре ще бъде да отиде на маникюр. Какво значение има какво точно ще прави, щом щеше да убие няколко дълги самотни часа…

 

 

Ню Йорк

 

Дани прошепна на Юнис:

— Трябва да се махна оттук. — И изхвръкна от залата.

На път за апартамента си се опитваше да се сети какво бе направила със скиците на костюма. Съвсем бегло си спомняше, че в деня на бала ги беше пъхнала някъде, но тогава бе такъв хаос… Веднъж или два пъти след това бе преровила чекмеджетата на бюрото си, като се опитваше напразно да си спомни къде ги беше смотала.

Дори и за миг не бе допуснала, че някой може да ги е откраднал.

Трябваше да си признае, че самата идея за това беше нелепа. Абсурдна. Реджи Болт беше звезда. А тя не беше нищо повече от една богата дама от нюйоркския хайлайф, която носеше дрехите му и организираше страхотни купони.

Купони, на които Реджи Болт беше постоянен гост.

— Благодаря, че дойде — спомни си, че му бе казала, докато го изпращаше и го целуваше по бузата. — Съжалявам, че трябва да си тръгнеш толкова рано.

Аз ти благодаря! — Беше твърде възбуден.

Едва сега Дани си даваше сметка защо й беше толкова благодарен.

Кучият син бе откраднал модела й, представил го бе за свой собствен, показал го бе на целия град под носа й. Но защо! Той със сигурност не беше чак толкова закъсал… а може би тя беше изключително добра!

— Merde, merde, merde[17] — тихо ругаеше през зъби сега.

След всичките тези години френският продължаваше да й се струва по-подходящ за подобни случаи.

— На френски лайно не звучи толкова вулгарно — обичаше да казва Софи.

Внезапно тя си припомни и още нещо, което Софи имаше навика да повтаря:

— Не се ядосвай на подлостта на хората. Опитай се да се разплатиш с тях.

Приготви се, Реджи, помисли си Дани. Защото ще ти го върна, копеле такова…

 

 

Елвира, икономката на семейство Ди Портанова, погледна Нино и посочи с пръст спалнята.

— Ш-шт — изгледа я той заговорнически и се ухили.

— Веднага щом се прибра и се затвори в спалнята — прошепна Елвира. — Каза ми да приемам всички съобщения. Мисля, че е нещо вкисната.

Нино кимна и мислено се поздрави за идеята да купи на Дани часовника със смарагди и диаманти, за който бе въздишала преди известно време. В края на краищата бе прекарал цялата нощ извън дома и бе съвсем разумно от негова страна да се подготви добре за срещата с Дани. Това можеше да се окаже един от редките случаи, в които чарът и обаянието му едва ли щяха да са достатъчни, за да го измъкнат от затрудненото положение. Рядък, защото след парите, които бе наследил, чарът беше най-значителната му придобивка. Малко хора, мъже или жени, можеха да устоят на очарованието и ангелската му усмивка. Никога не се стремеше умишлено да бъде приятен и забавен. Той просто излъчваше обаяние.

 

 

Предците на Нино били известни лозари още по времето на Ренесанса в провинция Венето. Баща му бе пряк потомък на дожа на Венеция. Майка му беше от рода Монтечио, по-познат на читателите на Шекспир като Монтеки — поангличанченото име на Ромео.

Сортовете, които отглеждали в лозята си, ставали все по-хубави, а богатството на семейството непрекъснато растяло през вековете. През двадесети век дядото на Нино решил да се включи в бизнеса за производство на електрически нагреватели за отопление на замъците в цяла Европа. Богатството на Ди Портанова се учетворило. Освен имението в Лейк Гарда, където бе роден Нино и кръстен Джани Фиорети, семейството притежаваше още и една лятна вила в Асоло, строена още през шестнадесети век, както и жилища във Венеция, Париж и Лондон.

Нино, дългоочакваният мъжки наследник, от самото си раждане бе непоправимо разглезен от обожаващите го майка и три по-големи сестри. Беше наследил трапчинките и слънчевия характер на майка си, а от баща си бе взел кафявите очи, гарвановочерната коса и стройната фигура.

За жалост обаче не бе наследил самодисциплината и чувството за отговорност на баща си.

Известно време посещава университета в Болоня, където наблегна най-вече на жените…

… Но аз зная, че детето не е мое — настойчиво се бе опитал да убеди баща си.

Така каза и последния път! — бе изкрещял баща му, докато попълваше чека за разходите на момичето.

А освен жените — и на колите.

По случай осемнадесетия си рожден ден си избра наистина подходящ подарък.

Колко струва това мазерати? — бе попитал продавача.

Деветнадесет милиона италиански лири.

Ще я взема. Изпратете сметката на баща ми.

Нино мечтаеше някой ден да участва в ралитата за Гран При. Негови идоли бяха Андреа Диадамичи, Райн Везел и Джеки Стюарт. Нищо — нито красивите жени, нито скъпото шампанско — не му доставяше такава наслада, както неповторимото усещане, което изпитваше, понесъл се с бясна скорост по пътищата.

През лятото, в което срещна Дани, живееше край Антиб, където криволичещите планински пътища бяха истинско предизвикателство за уменията му на шофьор. Беше тръгнал на среща с една френска актриса, когато едва не прегази бъдещата си съпруга.

Мигновено остана очарован от момичето, облечено в тъмновиолетова минирокличка, под която проблясваха гащичките и която разкриваше дълги крака и съвършен бюст. Хареса му гъстата й коса, която падаше на вълни до средата на гърба й. Харесаха му дори ниските й кожени сандали и яркожълтия памучен пуловер, който бе преметнала през едното си рамо. Беше момиче, което не можеше да остане незабелязано, и по всичко личеше, че тя напълно го съзнава.

Нино начаса забрави за френската актриса и прекара останалата част от следобеда в едно кафене, където не сваляше поглед от Дани. Усети, че се влюбва в сивите й очи, в блестящите лунички, обсипали нослето й, в изящните й ръце, които тя непрекъснато пляскаше, докато го слушаше да разказва за отминали лудории. А устните й — о, нейните пълни, чувствени устни, върху които имаше съвсем малко бледорозово червило…

Спомена му, че това е първото й посещение на Ривиерата. Нино остана искрено изненадан. Каза й, че е била създадена, за да живее в Кан и Сен Тропе. А тя изобщо не бе чувала за семейство Ди Портанова, макар че хубавичката й руса приятелка изразително намигна веднага щом чу името му.

Нино беше напълно заслепен от американското момиче — толкова красиво и секси и в същото време така невинно и непретенциозно. Никога преди това не бе срещал такава жена.

Но най-голямата изненада все още предстоеше. Дани Либерман беше девствена. Той беше първият й любовник. В един от редките моменти, в които Нино разсъждаваше върху характера си, той с изненада установи, че въпреки навиците си на плейбой, дълбоко в душата си бе романтичен и старомоден. И най-накрая бе срещнал момичето, което притежаваше всичките добродетели, за да задоволи високите му изисквания.

Нямаше търпение час по-скоро да я представи на родителите и сестрите си.

Жените от семейство Ди Портанова посрещнаха хубавата американка с нервни усмивки. Този път Нино наистина бе отишъл твърде далеч. Потръпваха само като си представяха как щеше да реагира баща им, когато се срещнеше с момичето, което Нино вече наричаше своя годеница.

Фамилното ви име е германско — отбеляза Роберто ди Портанова, когато Нино му представи Дани.

Семейството ми произхожда от Виена — отговори Дани.

Да? И защо са напуснали Австрия?

Искали са да живеят в Париж… а след това избухнала войната и е трябвало да бягат. Нали разбирате, ние сме евреи…

Разбирам — успя да изрече Роберто. — Много интересно. Позволете ми да ви сипя чаша „Бардолино“. От нашето имение е. Джани, мога ли за момент да поговоря с теб в кабинета?

Притвори тихо вратата след себе си и се обърна да изгледа блудния си син.

Еврейка — произнесе с леден глас. — През всичките векове на историята на семейството ни във вените ни не е имало и капка еврейска кръв, която да опетни родословието ни. Джани, ти не си нещо повече от един разглезен плейбой. Не мога повече да се примирявам с глупостите ти! Твърде дълго чаках да заемеш мястото си в семейния бизнес и да се ожениш за някое момиче, чието потекло би било подходящо за името Ди Портанова. Момиче, което да ни роди наследник. Как се осмеляваш дори да си помислиш, че ще ти позволя да се ожениш за някаква еврейка?

Нино го умолява, протестира, заплашва.

Спести си думите — изръмжа Роберто.

А какво ще стане, ако се оженя за нея без твоето одобрение и благословията ти? — Нино се опитваше да изглежда смел и независим.

Роберто закова поглед в очите на сина си.

Ако го направиш, ще те изключа от завещанието си и ще се погрижа да не получиш повече нито лира от мен или от майка ти, или от който и да е било друг от семейството.

Папа!

Finito!

Дани и Нино се разделиха със сълзи на очи на летище Леонардо да Винчи. След това Нино избяга в Рим, където се опита да удави мъката си в пиене и чукане.

А после, необяснимо защо, Роберто промени решението си и му позволи да се ожени за любимата си Дани. Сватбата, която по настояване на Роберто се проведе в Асоло, не мина без скандал. Бащата на Дани изпрати искрените си съжаления, че не може да присъства. Роберто пък отказа да вдигне тост за младоженците. Но за Нино всичко това нямаше никакво значение. Той вървеше по пътеката в църквата и имаше чувството, че всички богове го гледат и му се усмихват.

 

 

Нино завари Дани седнала с кръстосани крака на леглото им сред истинска бъркотия от листове, скицници, цветни моливи и химикали. Бузите и носът й бяха наплескани с въглен, косата й бе разрошена, но въпреки това тя изглеждаше неописуемо красива.

— Cara[18] — подвикна й тихичко.

— Нино! Копеле такова! Предполагам, че трябва да съм благодарна, че все още си жив. Къде, по дяволите, беше? Да не би да припадна на нечий под? — Изгледа го сърдито. — Или в нечие легло?

— Донесох ти подарък — промълви той и се наведе да я целуне.

Тя рязко се отдръпна.

— Майната му на подаръка! Майната ти и на теб! Къде беше цял следобед, когато имах нужда да поговоря с теб?

Той погледна крадешком часовника си. Шест часът. Нямаше представа, че е толкова късно.

— Съжалявам! Сигурно си се безпокоила. — Гласът му беше изпълнен с разкаяние.

— Да се безпокоя? Защо, по дяволите, трябва да се безпокоя? Просто защото би могло да ти се е случило нещо лошо…

— Добре. Може би в такъв случай трябва да пийнем малко шампанско, за да отпразнуваме това, че все още съм жив…

Гласът й изтъня от ярост.

— Забрави за шибаното си шампанско и поне веднъж в живота си се опитай да се държиш сериозно! Бях ограбена, по дяволите…

— Ограбена? Какво ти взеха? Портмонето? Обади ли се в полицията? Дани, добре ли си? — Беше разтревожен и искрено загрижен.

— Да. Добре съм. Като че ли те интересува…

Дори и нещастна, тя беше прекрасна. Мрачна, разярена, разпалена. Нино усети, че започва да се възбужда.

— Разбира се, че ме интересува. За мен ти си най-важният човек на света. Кажи ми кой те ограби. — Говореше бързо и разгорещено. — Ако те е наранил по някакъв начин, заклевам се в Светата Дева, ще го убия това мръсно копеле!

Дани рязко се изсмя.

— Много мило от твоя страна, но господин Реджи не играе по правилата. Сигурна съм и че не се бие по правилата.

— Господин Реджи? — Нино се разсмя. — Твоят приятел, моделиерът?

Тя избухна в плач.

Ако имаше нещо, което Нино ди Портанова не можеше да понесе, това бе да види любимата му жена да плаче неутешимо. Измъчваше се като гледаше Дани толкова тъжна и разстроена.

— Cara, умолявам те, нека да поговорим…

Сълзите окъпаха дългите й мигли и бързо се затъркаляха по бузите й.

Той приседна до нея и я притисна към себе си. Пъхна ръка под ризата й и нежно покри гърдата й.

— Да не си посмял! — Тя рязко го отблъсна. — Никога ли не мислиш за нещо друго, освен за секс?

— Да, разбира се, че мисля. — Опита се да се защити като си представи как зърната на гърдите й се втвърдяват и порозовяват като розови пъпки под ласките на изкусните му пръсти. — А сега настоявам да ми кажеш защо си толкова разстроена.

Дани грабна една хартиена кърпичка, изтри очите си и издуха носа си.

— Не че допускам дори и за миг, че това има някакво значение за теб, или пък че можеш да разбереш защо съм така пищисана, но…

Започна да говори, като не изпусна нито една подробност от изминалия следобед. Шокът, който бе изпитала, когато бе видяла собствения си модел, откраднат и представен от Реджи. Обхваналата я ярост към самата себе си — защото макар че бе подценила собствените си възможности, Реджи очевидно не бе сгрешил в преценката си. Негодуванието й, че по никакъв начин не може да докаже, че моделите са нейно творение.

— Трябва да се чувстваш поласкана, Дани. Да бъдеш обрана от такава знаменитост. Приеми го като доказателство, че имаш неоспорим талант. Всичко, което трябва да направиш сега, е да създадеш други, още по-добри модели.

— Заеби тези глупости! — бързо и рязко го прекъсна тя. — Този костюм е мой! Освен това — изгледа го печално — никога повече няма да мога да направя нещо толкова добро. Опитвах целия следобед, но не се получава нищо…

— Та ти си толкова разстроена! Какво очакваш да се получи?

Дани се намръщи. Нино бе искрен и й мислеше доброто, но не можеше да я разбере. Реджи бе откраднал нещо нейно и го бе показал на света като собствено постижение без дори да я погледне. Всички познавачи в областта на модата го аплодираха, а тя беше безсилна да докаже каквото и да било, защото Реджи беше известен, а известността означава сила и власт.

Като негов дългогодишен и ценен клиент, тя, разбира се, би могла да му поиска обяснение. Но това едва ли щеше да й донесе някакво удовлетворение. Той сигурно би могъл да излъже дори и с ръка върху Библията без дори да се изчерви.

Ще трябва публично да се пребори с него. Нейните твърдения срещу неговите. Тя беше личност, с която се съобразяваха по страниците на светските вестници и списания, но това означаваше скандал на Седмо авеню. Дани ди Портанова, аристократка, срещу Реджи Болт — известен моделиер.

Какъв нагъл кучи син бе той! Не може да не е знаел, че тя ще бъде на ревюто. Не може да не се е досетил, че тя ще разпознае собствените си модели.

Дани поклати в недоумение глава, като се замисли за нахалството и арогантността му. Изпитваше едва ли не уважение към подобни типове, които притежаваха толкова самоувереност и кураж.

Единствената й утеха бе, че баща й в края на краищата бе сгрешил. Тя наистина притежаваше талант. Но истината бе, че Реджи Болт бе показал собствените й модели на ревюто си и ги бе обявил за свои. А това изпълваше графинята с неугасим гняв.

 

 

Господин Реджи влезе тържествено във „Фор сийзънс“ — истинско олицетворение на триумфа и славата. Каквито и съмнения да бе изпитвал в началото на деня относно новата си колекция, те вече бяха отдавна забравени. Беше си възвърнал предишната самоувереност и самодоволна физиономия. Този прекрасен момент можеше да се сравни само със заключителните мигове от днешното ревю. От всички посоки хората му махаха с ръце, заливаха го с похвали и комплименти, прегръщаха го и го целуваха.

— Браво, господин Реджи! Браво! — възторжено го поздрави една видна дама, която направляваше светския живот в Ийст Енд от апартамента си на Пето авеню.

— Толкова се радвам да ви видя, господин Реджи — неловко припяваше приятелката й. Миналата година бе сменила моделиера си, отказала се бе от услугите му и не бе присъствала на днешното ревю.

Един доста представителен на вид, побелял господин, който притежаваше контролния пакет акции на нюйоркски спортен тим, се приближи бавно.

— Здравей, Реджи — поздрави го и крадешком пъхна в джоба на Реджи картичка с домашния си телефонен номер.

— Господин Реджи! — Управителят на заведението се затича към него и разтърси ръката му. — Поздравления! Целият град говори за вас.

Реджи сведе скромно очи:

— Благодаря, благодаря!

— Колегите ви вече се настаниха. Последвайте ме, моля.

Меги и персоналът от ателието го чакаха край една голяма кръгла маса в средата на „Грил рум“. Меги се изправи с чаша шампанско в ръка и предложи тост. Чукнаха се, а нежният звън на кристала погали слуха му като лека и приятна музика.

— Благодаря на всички! — Лицето му сияеше. — А сега ще ви помоля да ме извините. Искам малко да се поосвежа.

Огледалото в мъжката тоалетна му показа един човек, който изглеждаше точно толкова добре, колкото се и чувстваше. Но малко кокаин нямаше да му навреди. Извади кутийка и малка лъжичка от чисто сребро. Две бързи вдишвания и Реджи отново се издигна към висините.

Още два пъти и вече бе готов да се пребори и с Живанши, и с Ив Сен Лоран.

Вратата рязко се отвори и в тоалетната влезе едно русо младо момче. Очите им се срещнаха и Реджи веднага бе обхванат от приятно вълнение. Беше срещал този млад бог и преди. Докато се преструваше, че се сресва, той крадешком поглеждаше младежа и се опитваше да си спомни откъде го познава.

Изведнъж се сети — от юбилейния бал на Дани ди Портанова.

Още тогава Реджи бе напълно покорен. Започнал бе да флиртува безсрамно с момчето, което очевидно бе пийнало малко повечко. Реджи бе пратил всичките си задръжки и страхове по дяволите, сграбчил бе ръката на младежа и го бе помъкнал в една от спалните. След това нетърпеливо бе свалил панталоните си и трескаво бе помолил младежа да му го вкара бързо и силно.

Но преди да се случи каквото и да било, Реджи бе променил намеренията си и се бе отказал от чукането. Защото на бюрото пред него бяха разпръснати няколко скици на тоалети, в сравнение с които собствените му модели изглеждаха като дрехи с намалени цени от втора разпродажба. Бързо бе вдигнал панталоните си, промърморил бе едно Хайде да опитаме някой друг път и бе изтикал момчето извън стаята. След това бе преровил всички скици, отделил бе двата модела, които му бяха харесали най-много, и ги бе пъхнал под ризата си.

Единият от тях донесе най-голям успех и слава на новата му колекция. И никой не можеше да докаже, че не е негов.

Реджи пръсна малко дезодорант „Бинака“ в устата си и се обърна към момчето, което тъкмо закопчаваше панталона си.

— Не се ли срещнахме с теб на купона у Дани ди Портанова?

Момчето се усмихна хладно.

— О! Там ли беше наистина? Да, струва ми се, че си спомням нещо за една несвършена работа.

— Ами — усмихна се превзето въодушевен от кокаина Реджи — ето че пак сме заедно. Защо този път да не се възползваме от възможността?

— Всъщност — изгледа го момчето — обикновено не го правя безплатно. Но тази вечер специално за теб ще направя едно изключение.

Покани Реджи в най-близката кабина и здраво залости вратата.

Успехът му беше наистина пълен.

 

 

Лондон

 

От дългогодишните наблюдения върху майка си и съпруга си Моника бе научила, че парите придават на хората тежест и влияние. Човек само трябваше да реши за какво точно и как ще ги харчи. Възможността да си издейства веднага час в суперлуксозния козметичен салон „Невил Даниел“, без значение колко са претрупани с работа, бе едно от нещата, които властта и парите можеха да й осигурят.

Очакваше я още един дълъг ден. Моника реши да се възползва от всички услуги, които предлагаше салонът — маникюр, педикюр, маска на лицето, масаж. Управителката на салона, която бе разпознала безпогрешно в нейно лице един богат и по всяка вероятност редовен клиент, й се усмихна раболепно и я въведе в светилището на женската красота.

Моника лежеше в приглушения сумрак на застланата с килим самостоятелна кабина, лицето й бе покрито с леко ароматизирани меки кърпи, за да се получи максимален ефект от използваната билкова маска, и от време на време се унасяше в сън.

Сънуваше Дани, заснежените върхове на планините в Швейцария и Австрия, от другата страна на границата.

Сънуваше дома…

 

 

Моника бе израсла в най-големия, най-внушителния замък в Залцбург. Баща й, Фридрих, бе наследил от своя баща предприятията „Фон Райх“ — голяма индустриална корпорация, главна роля в която играеше процъфтяващата оръжейна компания. По време на Втората световна война предприятията на Фон Райх неотклонно изпълняваха патриотичния си дълг и снабдяваха нацистите с почти тридесет процента от използваното във войната оръжие. Фридрих бе вложил голяма част от печалбите на фирмата в швейцарски банки и въпреки поражението на Германия във войната, предприятията „Фон Райх“ навлязоха в следвоенния период по-силни и по-платежоспособни от всякога.

Карола, майката на Моника, беше руса хубавица с детинско на вид личице, което прикриваше вродената й интелигентност и болезнена амбициозност. След добре планираната кампания за спечелване сърцето на Фридрих тя показа изключителна смелост и твърдост, когато съпругът й започна да се държи… странно.

Тя го влудява — тихичко си шепнеха слугите.

Но каквато и да бе причината за ексцентричното поведение на хер Фон Райх, след петия рожден ден на Моника той започна да прекарва повече време в една скъпа швейцарска клиника за душевноболни, отколкото у дома. Карола пое напълно управлението на предприятията „Фон Райх“. Възпитанието на двете си деца — Моника и по-големия й брат Дитър — повери на гувернантката, която бе отгледала нея самата.

Карола изобщо не подлагаше на съмнение възпитателните методи на Fraulein[19]. В края на краищата физическите наказания и лишенията, на които бе подлагана като дете, не й бяха навредили по никакъв начин. Fraulein не се поколебаваше нито за секунда и налагаше най-строги наказания и за най-дребните прегрешения.

Но Моника обичаше да предизвиква съдбата и да рискува, защото смяташе, че непокорството и непослушанието й си заслужаваха поетите рискове. Вечер, след като Fraulein загасеше лампите в детската стая, тя веднага започваше да играе с Дитър на лекари.

Господин докторе — кискаше се Моника и припълзяваше в леглото на брат си, — болна съм. Искам да ме прегледаш.

Знаеше, че ако някога Fraulein я хванеше да гали с ръчица пишлето на Дитър, щеше веднага да я нашари с пръчката. Знаеше също така, че ще бъде жестоко наказана, ако Fraulein разбереше, че тя се рови в библиотеката на майка си, че отдавна вече е разгледала всички книги с мръсни и вулгарни картинки. Само при мисълта за това я обхващаше трескава възбуда. Непозволените неща по начало си бяха твърде вълнуващи.

Моника така и не успя да се сприятели със съученичките си в частното училище, което посещаваше. Другите момичета изтълкуваха погрешно стеснителността и срамежливостта й. Помислиха я за надута и високомерна снобка и непрекъснато я подиграваха, защото след училище не я прибираха майка й или гувернантката й, а униформен шофьор с голяма лимузина. След известно време Моника престана да се притеснява от това, че няма приятелки в училище. Не я бе грижа нито за уроците, нито за оценките, които получаваше. Знаеше, че майка й вероятно ще нареди на Fraulein да я напердаши и да й отнеме всички привилегии, от които се бе ползвала до този момент. Но какво от това? Очакването на неизбежното наказание също бе част от играта. Част от удоволствието да бъдеш непокорен.

Един прекрасен ден Карола разгледа внимателно бележника на дъщеря си и се втренчи във Fraulein за обяснение.

Fraulein се изкашля неловко.

Учителят й предполага, че може би Моника не е… достатъчно умна.

Ноздрите на Карола се разшириха от възмущение и ярост.

А може би учителят й не е достатъчно умен. Моника е моя дъщеря. Няма причини да има затруднения с учебния материал. Ще си остане вкъщи и ще учи с Дитър с помощта на учителя му. Скоро ще изясним къде точно е проблемът.

Щастлива, че най-сетне бе извоювала нещо с ината и неотстъпчивостта си, Моника се захвана сериозно с уроците вкъщи. Обичаше да учи рамо до рамо с Дитър. Брат й никога не я дразнеше, винаги имаше специално за нея по някоя интересна история — част от тях бяха забавни, други — не чак толкова. Но по времето, когато той замина да продължи образованието си в Англия, Моника вече бе отегчена до смърт от живота си у дома и копнееше за нови приключения. За пръв път в живота й Карола се съгласи с нея и я изпрати за две години в едно училище край Цюрих.

Макар че все още бе девствена, Моника знаеше за секса много повече, отколкото другите момичета на нейната възраст. Беше погълнала цялата библиотека на Карола за секса — нормален и перверзен, изчела бе всичките й порнографски романи, разгледала бе илюстрираното издание на „Ориентал еротика“.

Когато стана на шестнадесет години, тя се прости с девствеността си. Легна с един учител по английски език, за когото любовната игра се изчерпваше с няколко груби целувки и безжалостно размачкване на зърната на гърдите й — държеше се така, сякаш стискаше в ръцете си копче на радиоапарат и търсеше подходяща станция. Мълвата за прелъстяването й от учителя се разнесе бързо из цялото училище, но вместо да накърни безупречната й репутация, този подвиг според приятелките й я превърна в изтънчена светска лъвица.

Радваше се на вниманието и на новите приятелства, които авантюрата й донесе, но първият й опит я накара да се отнася предпазливо към бързия секс с непознати. Съвсем дипломатично отклони по-нататъшните опити на учителя и се съсредоточи върху учебните си задължения. Целта й беше да се запише при Дитър в Лондонския колеж по икономика, където се надяваше да изучи всички тънкости на бизнеса и финансовите операции. Искаше да си създаде свой собствен бизнес и завинаги да се отърве от Карола и от милиардите на семейство Фон Райх.

Когато през втората година на обучението си се прибра вкъщи за Коледа, Моника съобщи решението си на Карола.

Майка й обаче имаше други планове за бъдещето й.

За вечеря бяха поканили много важен гост — Хелмут Блетц, президент на една от най-големите химически компании в Цюрих. Карола побърза да осведоми Моника, че хер Блетц е интелигентен, много трудолюбив и изключително богат.

А освен това от известно време си търси съпруга. Карола го смяташе за особено подходящ за ръката на Моника. Свързването на двете семейства бе приемливо не само от гледна точка на благородното им потекло, но бе и изключително изгодно за финансовото състояние на предприятията „Фон Райх“.

Майка й напълно пренебрегна протестите на Моника и Хелмут се оказа точно такъв, какъвто си го представяше в най-мрачните си страхове. Беше русоляв, с увиснали бузи, с воднисти сини очи, които надничаха иззад очила с телени рамки, и едри снежнобели зъби. Беше скован и непохватен, а ризата му бе толкова колосана, че с ръбовете й сигурно можеше да си нарежеш празничната торта.

Започна да я ухажва твърде усърдно, макар че бе толкова благопристоен, че никога не си позволи нещо повече от една целувка по ръката или по бузата. Хелмут смяташе, че от Моника ще излезе чудесна съпруга, но на Карола призна смутено:

Бих предпочел тя да отслабне с около пет килограма…

Разбира се — отсече Карола. — Ще се погрижа за това. За всичко са виновни тези тестени храни, които постоянно им сервират в училище.

Макар да бе истински ужасена от перспективата да се омъжи за Хелмут, Моника съзнаваше, че няма друг избор. Бракът й поне щеше да я освободи от лапите на Карола. А когато се установи в новия си дом в Цюрих, щеше да помисли как да се отърве и от Хелмут.

Последното лято преди сватбата прекара в клиниката „Етиол“, а след това с Дани се позабавляваха в Кан.

Моника и Хелмут се венчаха в катедралата в Залцбург през октомври. По някакво странно стечение на обстоятелствата сватбата на Дани бе в същия ден. И добре че беше така, защото Карола не искаше и да чуе за Дани. Изобщо не я интересуваше кого бе успяла да впримчи в брак хитрата еврейка. Дани Либерман никога нямаше да бъде подходящ гост на семейство Фон Райх.

През първата си брачна нощ Моника установи, че Хелмут се отнася към секса по същия груб и бездушен начин, както и учителят й по английски. Той се съблече, внимателно сгъна и подреди дрехите си, а след това се намъкна при нея в леглото.

Захапи го здраво — грубо й нареди и завря пениса си в устата й.

Няколко секунди по-късно рязко разтвори краката й, проникна в нея без дори да я погали и бързо се изпразни. После, без да изрече и дума, просто стана и започна да се бърше с цяла шепа хартиени салфетки.

Danke schön[20], Моника — й се усмихна учтиво и нахлузи долнището на пижамата си. Само след няколко минути заспа дълбоко и от съседното легло се разнесе силното му хъркане.

Моника беше зашеметена от изненада, а след това изведнъж изпадна в необуздана ярост. Докато мастурбираше мълчаливо и опитваше да достигне оргазъм, тя безброй пъти се закле, че ще му даде да разбере, че ще му го върне тъпкано някой ден.

В този момент едва ли подозираше, че изпълнението на Хелмут през първата им брачна нощ щеше да се повтаря неотклонно, с някои съвсем дребни и незначителни вариации през целия им съвместен живот.

 

 

Масажистката в „Невил Даниел“ имаше силни и обиграни пръсти, които изкусно мачкаха схванатите й от напрежение мускули, раздвижваха кръвта по цялото й тяло. Моника излезе от стаята за масаж успокоена и отпусната… и много възбудена. След всичките тези години на ограничения и сексуален глад тялото й просто копнееше за любовник, който да знае как да я люби. Който да познава всички извивки, всички скрити местенца по женското тяло.

Тя се взря разсеяно в маникюристката, рускиня по националност, която лакираше ноктите й с „Айси пинк глейз“[21] — толкова подходящ лак за съпругата на леденостудения Хелмут! Момичето имаше тъмна коса и огромни черни очи, в които просветваше разбиране и интелигентност.

— Как се казваш? — попита я Моника.

— Аня — усмихна се приятно рускинята.

— Всичко наред ли е? — Управителката се бе приближила, за да се увери, че богатата клиентка е доволна от обслужването. — Можем ли да направим още нещо за вас?

— Всъщност да — изрече Моника, загледана в дългите розови нокти на краката си. — Бих искала кола маска на краката. Но сега нямам време. Следобед ще ми е по-удобно. В два часа. Изпратете това момиче в стаята ми в хотел „Конът“. Разбира се, че ще доплатя допълнително за услугата.

— Ама разбира се — тръсна щастливо глава управителката.

Аня пристигна точно в два с всичките си принадлежности. Срамежливо помоли Моника да си свали полата и бикините и да се настани удобно върху сгъваемата масичка за масаж, която й бяха предоставили от управата на хотела. Внимателно разгледа краката на Моника. След това взе една плоска дървена шпатула, от която капеше златистокафяв пчелен восък, и се усмихна на Моника.

— Отпуснете се, моля ви. Ще свърша съвсем бързо.

Моника въздъхна дълбоко и изцяло се потопи в приятното усещане, предизвикано от топлия восък, който момичето разстилаше по краката й. След това изпита наслада дори и от моментната болка, причинена от отлепянето на втвърдилия се вече восък. Аня работеше бързо и умело. Когато свърши взе шишенце бистър лосион.

— Това ще ви успокои — обясни тя. — Малко щипе. Много е приятно, ще видите.

Изкусните й пръсти бяха повече от приятни.

Моника потръпваше от възбуда и желание при всяко докосване на Аня. Едва не извика от разочарование, когато момичето спря и изтри ръцете си в една чиста кърпа. А после, без изобщо да променя деловото си изражение, Аня попита:

— Искате да направя нещо и тук, нали? — Нежно погали окосмения триъгълник на венериния й хълм.

Сърцето на Моника започна да блъска бясно в гърдите й.

— Ja, ja, искам — прошепна дрезгаво.

Момичето се наведе бавно и я зацелува между краката, в началото леко, а после все по-страстно и настойчиво.

Моника простена от удоволствие и рязко се изви, повдигнала бедрата си нагоре, за да улавя всяко докосване на Аня. Само след няколко секунди цялото й тяло се разтресе от разтърсващия я оргазъм. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, Моника привлече Аня към себе си и жадно я зацелува.

Момичето беше страстно и изобретателно.

Останалата част от следобеда прекараха в леглото.

Моника бе заровила лице между краката на Аня, когато изведнъж дочу леденостудения глас на Хелмут:

— Добър ден. Моника, моля те, представи ми приятелката си.

За пръв път откак го познаваше, Моника видя съпруга си да губи леденото си спокойствие и самообладание.

— Махни тази кучка оттук — изръмжа и изхвърли Аня, която бе все още гола, в коридора на хотела.

— Уличница! — Хелмут беше побеснял от гняв. — Дадох ти всичко, за което можеш да мечтаеш, но виждам, че парите и леглото ми не са достатъчни. Ти не си нищо повече от една развратна уличница.

Зашлеви я през лицето, а после я удари още веднъж с такава сила, че главата й отхвръкна назад. След това свали панталоните си, притисна я под себе си, облада я грубо и не престана да я удря, докато не се изпразни. За неин късмет свърши много бързо.

След като възвърна леденото си самообладание, той се избърса и се изкашля, за да прочисти гърлото си. След това процеди:

— Не искам да те виждам повече. Имаш точно тридесет минути, за да изчезнеш оттук.

Онемяла от изненада и страх, Моника осъзнаваше само, че не може да си позволи да се разплаче или да се пречупи, преди да се е отдалечила на безопасно разстояние от Хелмут. С разтреперани ръце тя грабна самуреното палто, нахвърли някои дребни неща в една чанта, прибра бижутата си и пачката пари, които бе оставила на съхранение в сейфа на хотела, и си взе такси. Плака през целия път до Хийтроу[22].

— Добре ли сте, мадам? — попита състрадателно шофьорът на таксито.

— Nein[23] — отвърна тя ридаейки. — Искам да кажа, ja, ja, добре съм…

Или поне щеше да бъде сега, когато с брака й бе свършено. Дори и Карола сигурно щеше да разбере, че е невъзможно да се живее с толкова жесток и невъздържан съпруг.

Поръча разговор със Залцбург от една телефонна кабина на летището.

Само че Хелмут вече бе разговарял с Карола.

Гласът на майка й бе студен и изтънял.

— Моника — започна тя, — съпругът ти ми разказа как си го предала и си опетнила честта ни. От този момент вече не си член на семейство Фон Райх. Ти не можеш повече да бъдеш моя дъщеря. Моята дъщеря никога не би се държала по този долен, вулгарен начин.

Затвори телефона без дори да й каже довиждане.

Моника се отпусна на най-близкия стол и се сгуши в коженото си палто. Само ако можеше да се обади на Дитър! Но той беше някъде в Африка на сафари. От няколко месеца нямаха вест от него, като се изключат една-две картички, които им бе пратил в началото.

Моника се усмихна едва-едва. Брат й със сигурност щеше да оцени абсурдността на ситуацията. Три години ужасен секс… три години абсолютна съпружеска вярност… само, за да я хванат, докато се люби с друга жена. Толкова по въпроса с рисковете.

 

 

Ню Йорк

 

Реджи Болт не бе жалил средства при проектирането и обзавеждането на офиса и на залата си за ревюта. Постарал се бе да им придаде стил и атмосфера, които напълно да съответстват на възприетия от него образ на английски джентълмен. Наел бе един специалист по вътрешен дизайн, който му дължеше услуга, и му бе наредил да оформи помещенията така, че от тях да лъха достолепието на трупано през много векове богатство. Дизайнерът знаеше, че Реджи произхожда от Куинс и че парите му са от съвсем скоро. Въпреки това се постара и изпълни помещенията с картини на английски художници и старинни килими, облицова масивни английски мебели със специално поръчана дамаска, а подовете изработи от масивно твърдо дърво.

В резултат на положените усилия офисът на „Господин Реджи, Inc.“ придоби изтънчен аристократизъм и изисканост и заприлича много повече на бостънска адвокатска фирма със стогодишна история, отколкото на модна къща. Клиентите на Реджи се чувстваха като у дома си в тази обстановка и често забравяха колко много пари харчат, за да си купуват дрехите му. При него почитателите се срещаха с приятелите си, уговаряха си срещи за обяд или вечеря, планираха благотворителните си прояви, а междувременно пробваха облекла за десетки хиляди долари.

Днес Реджи се чувстваше превъзходно. Сутрешните вестници бяха обявили новата му колекция за истински триумф, а снощното чукане бе по-добро от всичко, което бе опитвал през последните няколко месеца. Тъкмо разговаряше с приятели по телефона, а фризьорът боядисваше косата му на кичури, когато секретарката му съобщи, че графиня Ди Портанова иска да го види.

С известно раздразнение си помисли, че графинята е трябвало да се обади по-рано, за да си уговори среща. Беше наистина важен клиент, но не чак толкова… В края на краищата времето беше пари, а неговото време струваше много пари. И цената му се покачваше с всеки изминал ден. Въпреки това… Примирено въздъхна.

— Добре. Покани я да влезе.

И въздъхна пак, преди да я види.

— Даниел! — поздрави я възторжено, но не се осмели да стане. Едно погрешно движение и кичурите щяха да се развалят. — Как си? Все още не мога да се съвзема от страхотния ти купон.

— Трябва да поговорим, Реджи. — Гласът й прозвуча съвсем сухо. — Искам да обсъдя с теб един много сериозен проблем. И искам да го направим насаме.

Реджи завъртя очи в посока на фризьора, който бе застинал до него, и поясни:

— Той е французин. Не разбира и дума английски. Какво има? Изглеждаш разстроена.

— Реджи, вчера бях на ревюто ти. Някои от моделите ти много ми харесаха. Особено костюма, който бе комплектуван със сутиен. Причината, поради която го харесах толкова много, Реджи, е, че този модел е мой. Аз го измислих, както и поне още един от тоалетите, които вчера представи като свои.

Реджи разтегна тънките си устни в едва забележима усмивка.

— Дани, сърце мое, какво говориш! Да не би да се чувстваш зле? Надявам се, не искаш да кажеш, че аз, или някой от моя персонал, някога е използвал нечии чужди модели… особено пък моделите на човек, който изобщо не е моделиер…

Погледна я и високо се разсмя.

Макар да бе очаквала, че той ще отрече всичко, Дани остана потресена от нахалството и дебелоочието му.

— Чуй какво ще ти кажа, кучи сине! Това са моите модели. Откраднал си ги и разбираш много добре, че аз го знам.

Реджи я погледна безизразно.

— Скъпа моя, тези облекла са готови отпреди шест месеца. Ти наистина се надценяваш много, ако смяташ, че би могла да създадеш модел, който аз да пожелая. Единственото свястно нещо, което си направила до този момент, е женитбата ти с този титулуван италиански бохем.

— Ти, самодоволен, претенциозен педераст! Ти, кралица такава! — Дани крещеше с пълно гърло, без изобщо да я е грижа какво изрича. — Ти наричаш себе си моделиер, но не си нищо повече от един долен крадец. И можеш да си сигурен, че ще направя всичко възможно, за да го разбере целият град!

Очите на Реджи блеснаха злобно.

— Аз може да съм кралица, но съм истинска кралица. А ти — насочи ярко лакирания си показалец към нея, — ти не си нищо повече от една измислена еврейска графиня.

Дани изхвърча навън от офиса му, като затръшна вратата след себе си с такава сила, че всички стъкла се раздрънчаха. Фризьорът се притесни толкова, че ръката му се подхлъзна и четката му описа една дебела, нащърбена линия по главата на Реджи.

— Мръсница! — изкрещя след нея Реджи.

 

 

— А, ето я, идва. — Елвира говореше по телефона във фоайето. Покри слушалката с ръка и я погледна. — Графиньо, обаждат се от…

Дани поклати глава.

— Не. Не сега. Приеми съобщението. Не искам да разговарям с никого.

— Да, мадам. — Тя отново заговори в слушалката. — Съжалявам, но графинята отсъства. Бихте ли предали на фрау Блетц…

Дани нямаше нужда от повече думи. Грабна слушалката и извика на телефонистката:

— Приемам разговора. Моника? Моника, винаги уцелваш най-подходящия момент. Но защо се обаждаш за моя сметка? Да не би да си разорила Хелмут? Той те е разорил? Но защо… С жена? Не, не го е направил! О, Моника, бедничката ми! Но имаш ли някакви пари? Добре. Сега слушай! Кога най-рано можеш да пристигнеш тук? Страхотно! Ще те посрещна. И не се безпокой за нищо. Нямам търпение да те видя. Чао!

А тя си мислеше, че има сериозни проблеми!

Глава трета

Ню Йорк

 

Сградата на летище Кенеди за пристигащите международни полети приличаше на истинска лудница. Слаби, пъпчиви тийнейджъри, помъкнали претъпканите си раници, се бореха за малко свободно пространство с изтощени родители и плачещи от умора деца. Притеснени екскурзоводи, облечени в спортни костюми от полиестер, загрижено направляваха туристите си през цялата тази суматоха и крещяха: Преминаваме… преминаваме… извинете ни, моля… Ние сме група. Чужденците, объркани и смутени, безпомощно се оглеждаха, стиснали в ръце пътеводителите и камерите си.

— Моника! — извика Дани. — Тук съм! Моника! Моника, погледни насам!

Няколко глави се обърнаха към нея, но Дани се направи, че не забелязва неодобрителните им погледи.

Истинско чудо е, помисли си Дани, че изобщо успя да забележи Моника сред гъмжилото от пътници, които си пробиваха път към митницата. Бедното дете, не й стигаха нейните проблеми, ами трябваше да търпи целия този шум и суматоха.

Дани извика още по-силно:

— Моника! Тук съм! До колоната.

Най-после!

Моника погледна към нея и й махна с ръка. След това посочи един тъмнокос красив мъж, който стоеше край нея, и се опита да каже нещо, но Дани не я чу. Обаче дори и от това разстояние забеляза, че въпреки преживяното изпитание приятелката й не изглежда никак зле. Щастливата усмивка, разцъфнала върху бебешкото й личице, беше повече от красноречива. А и мъжът, с когото разговаряше, който и да е той, съвсем непринудено бе обгърнал раменете й с ръка.

Моника си пробиваше път през тълпата с ловкостта на обигран пътник по международните линии. Дани въздъхна с облекчение. Беше се притеснявала напразно. Трябваше да се досети, че една престрелка с Хелмут едва ли бе достатъчна, за да извади Моника фон Райх от равновесие.

Моника се хвърли в прегръдките на Дани, като не преставаше нито за миг да говори, а симпатичният мъж застана край нея.

— Liebchen, изглеждаш прекрасно! Роклята ти е възхитителна. Утре ще трябва да ме заведеш на пазар и да ми кажеш къде мога да се подстрижа. Къде е Нино? Ама само се погледни — толкова си красива и елегантна! О, в Ню Йорк е божествено! Изгарям от желание да празнувам цяла нощ и да танцувам до зори.

— Всичко, което пожелаеш, скъпа! Само го назови. Но хайде да се измитаме оттук преди някой да ни е халосал с огромната си раница. Моника, изглеждаш направо неприлично красива.

— О, чувствам се като някоя развлечена швейцарска hausfrau[24] в тая тъпа рокля. Ами погледни косата ми! Приличам на Рапунцел, затворена в замъка, която очаква да бъде спасена. Но смятам, че ще наваксам бързо загубеното. Което ми напомня, че искам да ти представя новия си приятел. Разказах му всичко за теб.

Дани изгледа оценяващо високия широкоплещест мъж, който стоеше все така търпеливо край Моника. На лицето му грееше широка усмивка.

Погледна я и изрече с типичен тексаски акцент:

— Графиньо, радвам се да се запозная с вас. Аз съм Дейвид Хукс. Ще ми се да бих могъл да остана да си поговорим, но трябва да хвана самолета за Далас.

— Дейвид и аз се запознахме в самолета — обясни Моника. — Помогна ми да отпразнувам завръщането си в свободата.

Дани можеше само да гадае как точно го бяха отпразнували. Хукс се поизчерви и неволно запристъпва от крак на крак.

— Ще ти се обадя след ден-два, за да видя как я караш, Моника. А ако ти се прииска да разгледаш Далас, винаги си добре дошла.

Сбогува се с тях, топло прегърна Моника, стисна ръката на Дани, а след това изчезна в навалицата.

Моника подаде на Дани самуреното си палто.

— Ти носи това, а аз ще се оправя с останалото. Винаги ли е толкова топло през септември в Ню Йорк?

— Къде ти е другият багаж?

Моника потупа огромната си чанта от Вюитон, която бе преметнала през рамо, и вдигна куфара си — също от Вюитон.

— Този път пътувам с малко багаж. Трябваше да тръгна много набързо и успях да взема само най-необходимите неща, както и бижутата и парите, които съхранявахме в сейфа на хотела. Така че, Liebchen, за нещастие нямам кой знае какъв гардероб…

— Няма проблеми — опита се да я успокои Дани. — Нали носим един и същи размер! Ще можеш да обличаш моите дрехи, докато намериш време да понапазаруваш.

— Също като в доброто старо време на Ривиерата… — Моника въздъхна щастливо и те се запромъкваха към изхода. — Е, какво мислиш за хер Хукс?

— Бива си го.

— Ja… ja… — изгледа я замислено Моника.

— Вие не сте…

— Напротив, направихме го. Бяхме единствените пътници в първа класа. Не можех да допусна цялото това празно пространство да остане неизползвано. Трябва да пиша на британските авиолинии, за да им благодаря за широките седалки и за чудесните условия. Едно превъзходно чукане към бягството от Хелмут! Точно от това имах нужда.

— Защо хората вече не чукат в тоалетните? — опита се да я подразни Дани.

— Passe[25] — заяви Моника. — А и освен това няма как да се съберем там. Нали си чувала какво казват: Всичко в Тексас е по-голямо. Liebchen, вярно ли е?

Няколко клаксона изсвириха пронизително, когато пресякоха на червено пътя, разделящ терминала от паркинга.

— Къде е Нино?

— Има среща, но каза, че ще се присъедини към нас в ресторанта. — Дани взе да рови из чантичката си за ключовете от колата. — За човек, който е бил току-що изхвърлен от съпруга си, се справяш забележително добре. Когато ми се обади от Хийтроу, гласът ти беше толкова нещастен, че си помислих, че ще трябва да те нося на ръце до вкъщи.

— Наистина бях съсипана — весело се съгласи с нея Моника. — Но след като разговарях с теб, разбрах, че Хелмут всъщност ми е направил голяма услуга. Животът ми с него приличаше на едно дълго погребение — моето собствено. А щом Карола иска да ме изхвърли от живота си — нейна си работа. Не виждам защо трябва да се сополивя за това. — Качи се в червения спортен ягуар на Дани. — Хубава кола. Подарък за рождения ден от Нино?

Дани сви рамене.

— Да ти кажа честно, не мога да ти кажа какъв точно бе поводът. Струва ми се, че беше нещо като извинение след един от поредните ни скандали. — След това побърза да смени темата. — Гладна ли си?

— Ja, но не за храна. Едва сега, като те видях, като видях Ню Йорк, разбрах как съм зажадняла за всичко — за моя собствена кола, за собствено жилище, за мъж, за дрехи… О-о-о — почти простена тя, — как съм зажадняла за дрехи! Искам кожени панталони и ботуши, и миниполи… И дънки! Всичко, което не можех да си позволя като съпруга на Хелмут. Но междувременно няма да се откажа и от една обилна вечеря.

— Чудесно. — Дани погледна в огледалото, мина на трета скорост и бързо се вмъкна в движението по експресната магистрала. — Може би този път дори и Нино ще успее да дойде навреме.

— Този разбойник! Как е той?

— О, нали познаваш Нино… С него човек никога не скучае.

„При Антоанет“ — един закътан малък ресторант с дантелени пердета, разположен на Блийкър Стрийт, точно край Хъдзън, беше истинско съкровище и повечето му посетители го държаха в тайна дори и от най-близките си приятели. Малкото заведение имаше само две зали и побираше не повече от дванадесет маси, дискретно отдалечени една от друга, осигуряващи на посетителите пълно уединение. Обслужването беше отлично, храната — превъзходна, а обстановката — предразполагаща към интимни и задушевни разговори на четири очи. Собственичката, Антоанет Мартин, дъщеря на ресторантьор, бе израснала в Ница и менюто изобилстваше със специалитети от Прованс.

„При Антоанет“ бе заведението, в което се хранеха Дани и Нино винаги, когато искаха да се поразтоварят, да прекарат една романтична вечер заедно, без да бъдат прекъсвани от фотографи и умилкващи се репортери от светските хроники. Мадам Антоанет знаеше, че са семейство и винаги правеше всичко възможно, за да ги настани в по-тихата задна зала, близо, но не прекалено, до камината.

Когато забеляза, че Нино е изпил уискито си и поглежда нетърпеливо часовника си, тя бързо се насочи към него.

— Искате ли още един аперитив, monsieur le comte[26]? — Гласът й беше тих и предразполагащ.

Нино се замисли.

Срещата му с вицепрезидента и главен изпълнителен директор на „Ди Портанова USA“ — американския клон на бащината му компания, бе приключила по-рано, отколкото бе очаквал. Нино се бе завърнал в кантората, провел бе няколко телефонни разговора и бързо бе изхвърчал навън под предлог, че има някаква неотложна работа в града.

Не бе успял да измами никого. Целият персонал знаеше, че Нино обикновено вършене неотложните си задължения между чаршафите. И то невинаги с красивата си съпруга. И този следобед не беше по-различно. Не бе виждал Магда от миналия февруари, когато съпругът й бе организирал блестящо парти в къщата си на един остров в Карибско море.

За щастие тя бе отседнала в Плаза — точно срещу офиса му.

За негов късмет съпругът й беше в Париж.

Двамата с Нино случайно имаха сродни интереси — страстен секс и скъпо шампанско.

Не че Дани не го задоволяваше. Напротив, беше прекрасна и той много я обичаше. Но понякога мъжете се нуждаят от известна промяна. Еднообразната диета — без значение колко е вкусна и питателна — много скоро става досадна и отегчителна.

Магда беше узряла за още една страстна среща насаме, но времето бе твърде напреднало и Нино се бе измъкнал. А сега седеше в ресторанта и се опитваше да овладее страстите си, докато съдържателката се суетеше около него.

— Oui[27], Антоанет, още едно уиски, моля.

Движението от летище Кенеди несъмнено бе твърде натоварено. Жалко, помисли той, като си спомни едрите гърди на Магда, които потрепваха непрекъснато под тънката блузка, и жадните й сочни устни. Нейната влажна, ненаситна…

Елиз, седемнадесетгодишната дъщеря на Антоанет, му донесе уискито.

— Сам ли сте, monsieur Нино? — попита го, докато облизваше бавно и предизвикателно устни.

Елиз учеше във френски лицей и помагаше на майка си в ресторанта през почивните дни. Вече почти две години двамата с Нино от време на време спяха заедно и тя бе един от най-сигурните му доставчици на първокласен хашиш. Освен това бе изключителен майстор-сладкар и сладкишите й с лешници бяха почти толкова запомнящи се, колкото и ненадминатите й умения в областта на френската любов.

Като се огледа крадешком, Елиз се настани до Нино, наведе се толкова ниско, че пред него се разкри зашеметяващата гледка на огромните й гърди, и прошепна:

— За вечеря бих ти препоръчала сгорещеното си тяло.

— Това да не би да е някой от специалитетите на заведението? — захили се Нино. — Не го виждам в менюто.

— Предложението е само за теб.

— Cara, от толкова дълго време не сме били заедно… — промърмори Нино. Гласът му бе напълно искрен и сериозен.

— Бях при семейството си във Франция — обясни Елиз. — И — продължи тя вече съвсем тихичко — донесох малко стъф, от който ще се почувстваш на седмото небе.

— Какво ще кажеш да обядваме утре заедно? На обичайното място.

— Не мога да чакам. — Елиз продължаваше да мърка до ухото му. Изправи се, хвана в ръка панерчето за хляб и додаде високо: — Разбира се, monsieur, още хляб, веднага…

Моника беше забравила как шофира Дани. Стисна се с две ръце за таблото и затвори очи, докато Дани с главоломна скорост летеше по завоите. Изведнъж в съзнанието й изникнаха всички ужасяващи подробности от онази нощ в швейцарските Алпи, през която едва не се бяха убили.

— Отпусни се — повтаряше непрекъснато Дани. — Някой път ще трябва да се качиш при Нино. Да видиш на какво се вика шофиране.

Благодаря, не — помисли Моника.

Не млъкнаха през целия път до Манхатън. Дани слушаше отвратена разказите на Моника за живота й с Хелмут.

— Но, Моника — спирачките изскърцаха зловещо, когато тя закова точно пред „При Антоанет“, — ти никога до сега не си ми казвала и дума за това. Как си могла да търпиш толкова време?

— Не смятах, че имам някакъв избор. — Моника сви рамене. — Разкажи ми за теб и Нино. Когато се оженихте, вестникарите не ви даваха повече от шест месеца съвместен живот, а сте заедно вече три години. Как я карате? Щастливи ли сте?

— Зависи. Нино е най-щедрият мъж на света, страхотен любовник, разглезен и — подозирам — неверен. Едно дете, което вероятно никога, никога няма да порасне.

Спря се за миг преди да влязат в ресторанта и небрежно додаде:

— Обърни внимание на сервитьорката с големите гърди. Мисля, че Нино спи с нея. Но най-лошото от всичко е, че дори не съм сигурна дали това изобщо ме интересува. И аз имам много неща за разказване, Моника.

Не спряха да бъбрят през цялата вечеря. Постоянно се прекъсваха един друг, противоречаха си, заливаха се от смях. Шампанското се лееше като река. Нино предложи тост. Вдигна чаша и леко се изкашля:

— За нас тримата. Нека животът ни бъде изпълнен само със забавления и приключения. И нека никога не пораснем и остареем.

Чукнаха чаши.

— Сега е мой ред — обяви Дани. — За теб, Моника! За новия ти живот.

— Ja, ще пия за това. — Моника наистина беше щастлива.

Нино едва не се задави от смях, докато тя му разказваше как Хелмут бе нахлул в хотелската стая и я бе заварил с руската маникюристка.

Съвсем естествено е на Нино всичко това да му се струва забавно, помисли Дани цинично. Всички мъже ли бяха еднакво коравосърдечни? Баща й също със сигурност никога не би спечелил награда, присъждана за нежност и състрадателност. Макар че не искаше да бъде нечестна спрямо Нино — той никога не би я унижил по начина, по който Хелмут бе унижил Моника. Всъщност той сигурно щеше да се напъха веднага в леглото при нея и при маникюристката.

— Поне си успяла да намериш жена, която е знаела как да те задоволи — изрече той одобрително и щракна с пръсти за нова бутилка шампанско.

— Бях отчаяна — смънка Моника. — Макар че трябва да си призная, че беше много… интересно. Тя имаше много хубави гърди. Никога преди нея не бях обръщала особено внимание на женските гърди. Но мъжете ми харесват повече — побърза да добави сякаш смутена.

— Е, добре си се отървала от Хелмут — заяви Нино. — Той наистина беше непоносим досадник. А най-лошата му черта е, че не знаеше как да се забавлява.

— Nein — ухили се широко Моника. — Това не беше най-лошата му черта. Но сега вече се отървах от него завинаги.

— Чудесно си избрала момента, за да ни погостуваш. Дани се нуждае от известно разведряване след малкото й недоразумение с онзи моделиер. Нали, скъпа? — И я погледна ласкаво.

— Едва ли бих могла да нарека кражбата на моделите ми малко недоразумение.

Изрече го сухо. Нино знаеше, че тя бе много разстроена. Тогава как може да говори толкова небрежно за случилото се? Побърза да обясни на Моника какво точно се бе случило с господин Реджи.

— Истинско безсрамие, нали? — опита се да пооправи нещата Нино.

— Повече от безсрамие — процеди Моника и стисна съчувствено ръката на Дани. — Това е престъпление. Този човек е мошеник. Истинска свиня. Дани, сигурно си бясна от яд! Какво смяташ да правиш?

Дани я погледна и се усмихна благодарно. Беше започнала да планира следващия си ход веднага щом бе изхвърчала с трясък от офиса на господин Реджи.

Хората щяха да говорят, разбира се, но тя не даваше и пет пари за това. Повечето от тях щяха да се питат защо го прави. Според онези, които с гордост смятаха, че всичко знаят и разбират, графиня Ди Портанова притежаваше всичко, което би могла да желае.

Но те не разбираха. Без значение колко богат бе съпругът й, колко я обича, независимо от това колко чаровна и привлекателна бе самата тя, имаше неща, които дори и тя не притежаваше, а искаше да има.

На първо място моделите си.

Името й върху етикетите на готовите дрехи — това на второ.

И главата на господин Реджи на сребърен поднос — на трето.

И скоро всичко щеше да се промени.

— Ще го накарам този кучи син да се прости с парите и известността си — обяви тя предизвикателно.

Нино повдигна едната си вежда и я изгледа оценяващо.

— Как? — попита Моника.

— Работя по въпроса.

 

 

С помощта на Морис Дани успя да открие Ървинг Блат, когото помнеше още от детството си. Зет на една от най-добрите приятелки на майка й, Ървинг беше shmatta — търговец от второ поколение, който бе преживял трудните моменти на Седмо авеню и бе оцелял.

Понесъл бе немалко загуби в началото, дори му се бе налагало и да разпродава от време на време. Разчитайки на интелигентността си, на инстинктите и на непреклонната си решителност, беше успял да превърне „Ървинг Блат и синове“ в солидна фирма, която продаваше най-различни спортни облекла на умерени цени.

Според стандартите, властващи на Седмо авеню, Ървинг Блат бе малка компания. Но беше печеливша и това бе главното. Ървинг непрекъснато си напомняше, че много малко от търговците в бизнеса с облекла можеха да се похвалят с такъв успех. Той бе посветил почти тридесет и пет години от живота си на тази компания и мечтаеше един ден да я предаде в ръцете на синовете си Стюарт и Хоуи.

До този момент бе поверил на момчетата двете най-отговорни дейности — продажбите и производството — и в резултат на това за пръв път в живота си разполагаше със свободно време. Беше отегчен. И това никак не му харесваше.

Но въпреки това, когато Дани му телефонира, за да го покани на обяд, като му каза, че се нуждае от помощта му във връзка с един проблем, който би искала да обсъдят насаме, той почти й отказа. Независимо от добрите чувства, които бе изпитвал към Софи Либерман, Ървинг просто не можеше да си представи за какво би могъл да разговаря с дъщеря й, която си спомняше смътно като дебело и тъжно малко момиченце.

Няколко години преди това жена му бе споменала, че дъщерята на Софи се е омъжила за някакъв богат италианец. Не евреин. Това сигурно бе разбило сърцето на баща й. Слава богу, че поне на майка й бяха спестили подобно разочарование. Можеше да си представи от каква помощ се нуждае — сигурно ще иска да я запознае с някой от приятелите му на Седмо авеню, за да може да си купува дрехи по цени на едро. А може би още по-лошо? Може би си търсеше работа?

Ървинг въздъхна тежко и се престори, че разлиства календара с ангажиментите си.

— Моля те — настоя Дани. — Ако си толкова зает и не можеш да дойдеш на обяд, аз ще намина в офиса ти. В удобно за теб време, разбира се. Искам да ми отделиш само няколко минути.

— Добре — съгласи се неохотно Ървинг. — Мога да се видя с теб утре в три. Но чуй ме, скъпа, ако търсиш работа, искам да ти кажа, че нямаме никакви свободни места.

В момента, в който тя влезе в офиса му, той искрено съжали, че не може да я наеме на работа. Дебелото малко момиченце, което се държеше непрекъснато за полата на майка си, се бе превърнало в изумителна красавица — от тези, за които навремето, когато бе по-млад, би дал дясната си топка.

Дани съвсем целенасочено бе облякла най-късата си рокля и бе обула обувки с възможно най-високите токове. Може би малко бе попрекалила със сексапила. Но приятелките на майка й непрекъснато бяха повтаряли какви безсърдечни типове са търговците на дрехи и колко рядко дават шанс на когото и да било. От изражението, което се изписа по лицето на Ървинг, тя разбра, че той е готов да й даде не един, а повече шансове…

— Благодаря, че ме приехте, господин Блат — усмихна му се сладко тя и кръстоса крака.

— Ървинг. Моля те, наричай ме Ървинг. Как е баща ти? Не съм го виждал откак поставихме паметника на гроба на майка ти — нека почива в мир!

— Добре е. Все още работи. Може би не знаеш, но той се ожени повторно.

Ървинг, разбира се, знаеше. Жена му едва не бе припаднала, когато прочетоха съобщението за годежа в Таймс.

— Да се ожени за момиче, което е достатъчно младо, за да му бъде дъщеря! — припяваше Гърт и с възмущение се вглеждаше в снимката на Юнис.

— Кафе? Чай? — предложи Ървинг.

— Не, благодаря — отказа Дани. — Причината, поради която поисках тази среща, Ървинг, е, че се нуждая от съвет, свързан с работата ти.

Моята работа? — Ървинг мигновено се изпълни с подозрения. Един истински търговец не разговаряше за бизнес дори и с баща си, ако смяташе, че той би могъл да му стане конкурент. А подобен разговор с дъщерята на отдавна починала приятелка бе напълно изключен. Това бе законът за оцеляване на Седмо авеню.

Дани се усмихна.

— Всъщност имам предвид търговията въобще.

Лицето на Ървинг се проясни.

— О, ти не искаш да ме интервюираш?… Какво? Да не би да подготвяш нещо за училище?

Дани се захили.

— Ървинг, приличам ли ти на студентка?

О, значи има добро самочувствие. Това му хареса.

— Историята е много дълга — започна тя. — Зная, че си зает и ще се опитам да ти я разкажа колкото може по-кратко.

Разказа му всичко.

За моделите.

За модното ревю на господин Реджи.

За плана си.

Ървинг я слуша цели петнадесет минути, без да изрече нито дума.

— Е — приключи тя най-накрая, — ще ми помогнеш ли? Имам нужда от известни насоки — имена, номера, откъде да започна… основните неща.

Ървинг прекара разсеяно пръсти през това, което бе останало от вълнистата му посивяла коса.

— Позволи ми да ти дам един съвет.

Дани кимна нетърпеливо, готова да запомни всяка негова дума.

— Забрави за господин Реджи. Забрави и за този свой налудничав план.

— Как…

— Виж, живееш си чудесно. Имаш съпруг, дом, купища пари. За какво са ти всички тези усложнения? Чуй какво ти казвам. Забрави за това. Каквото станало, станало…

— Но аз не мога да оставя нещата така — изрече възмутено Дани. — Дори и заради самия принцип. Достатъчно подло е, че ме е обрал в собствената ми къща. Но което е още по-лошо, той печели от моите модели, продава дрехи, които трябва да носят моето, а не неговото име на етикетите.

Ървинг сви рамене:

— Нищо ново под слънцето. Такива неща се случват всеки ден. Разбира се, че е мошеник, но Реджи Болт не е първият, нито пък ще е последният шибан крадец в този бизнес. Дяволски сигурен съм в това.

Дани поклати глава.

— Не мога да го приема. Ами ако се бе случило с теб? Обзалагам се, че нямаше да му позволиш да се измъкне просто ей така. А аз никога няма да си простя, ако оставя нещата.

Хубаво момиче, помисли си Ървинг, но много наивно.

— Виж — зае се търпеливо да й обяснява Ървинг, — преди да си изградиш каквито и да било meshuggeneh[28] представи, позволи ми да ти кажа едно-две неща за истинския бизнес.

През следващите два часа Ървинг й изнесе цяла лекция върху съмнителното удоволствие да бъдеш търговец на дрехи. В отговор на нейните коментари и въпроси той се държеше като истински инквизитор, като Тома Неверни и като адвокат на дявола едновременно.

Най-накрая Дани се наведе напред и го изгледа:

— Оценявам това, което се опитваш да направиш, Ървинг. Наистина. Но не ми помагаш по никакъв начин, като се опитваш да ме разубедиш. Търговците на Седмо авеню ще трябва да ме приемат, независимо дали им се иска или не. Може да изглеждам като блестяща светска дама, но не обръщай внимание на външния ми вид. Това е за пред хората. Аз съм интелигентна и талантлива, а и имам необходимите финансови средства, за да успея. Защо не?

Ървинг се усмихна. Тази кукла беше и решителна. Това му хареса. Решителност. Кураж. Пари. Беше права: заедно с таланта, това бяха необходимите предпоставки за успеха. Той се изправи и се загледа през прозореца към Седмо авеню. Разбираше, че тя ще се включи в бизнеса със или без негова помощ. Необходима му бе по-малко от една минута, за да реши как да постъпи. Жена му винаги се оплакваше, че е прекалено мекушав. Може би беше права, но какво от това?

Ървинг се обърна и я погледна.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да бъдеш моден дизайнер?

— Абсолютно! — Изрече го без никакво колебание.

— В такъв случай утре сутринта те искам тук. Точно в девет часа.

Дани беше зашеметена. Беше постигнала много повече, отколкото се бе надявала.

— Ей — подвикна й Ървинг, — ще трябва да научиш всичко както трябва. С учител като мен ти гарантирам, че ще научиш абсолютно всичко за бизнеса. От А до Я. А освен това как бих могъл да кажа не на малкото момиченце на Софи Либерман?

Особено когато изглежда като теб…

— Ървинг — започна съвсем сериозно Дани, — не искам да прозвучи неблагодарно, но трябва да съм максимално честна с теб. Нямам време за твърде дълго чиракуване.

Ървинг се засмя.

— Какво значи дълго! Ако си толкова умна, колкото си мисля, че си, и ако внимаваш достатъчно, мисля, че след няколко месеца ще знаеш достатъчно, за да постигнеш това, което желаеш.

Дани протегна ръка и се усмихна:

— Благодаря, Ървинг! Обещавам ти, че никога няма да съжаляваш за решението си.

 

 

— Триста и петдесет хиляди долара — каза бижутерът и свали лупата си.

— Познавам тези диаманти. — Моника говореше твърдо, но учтиво. — По тях няма никакви въглеродни петънца, никакви пукнатини. Те струват много повече от това.

Бижутерът отново взе лупата си и отново се зае да разглежда колието — просто от учтивост. И двамата знаеха, че тя е права, но той винаги съобщаваше по-ниска първоначална цена. Повечето хора не знаеха истинската цена на скъпоценните камъни, дори и когато притежаваха цели купища.

— Триста седемдесет и петдесет хиляди и това е окончателно.

— Четиристотин.

— Триста осемдесет и пет.

— Danke — кимна Моника, като се опитваше да не се усмихне.

Това би могло да й коства загуба на пари при другите й бижута. Слава богу, че през годините, прекарани с Хелмут, бе понаучила нещо за скъпоценните камъни. Ето че дойде време да се възползва от знанията си.

Беше се разположила удобно в една малка стаичка на четвъртия етаж в бижутерийния магазин „Хари Уинстън“ на Девето авеню. Пред стаята, малко по-надолу по коридора, имаше охрана. Вътре върху подплатени с кадифе подноси беше спретнато подредено цяло състояние от бижута.

Бижутерът разгледа чифт обеци, които чудесно се съчетаваха с току-що продадената огърлица. Моника се облегна в стола си стил Луи Четиринадесети и зачака.

— Сто хиляди — обяви бижутерът.

Моника искрено се забавляваше.

— И двете са седемкаратови и нямат никакъв дефект. Сигурна съм, разбирате, че на свободния пазар те ще са…

— Сто двадесет и пет хиляди и това е окончателно.

— Ваши са.

Бижутерът се възхищаваше вътрешно на невъзмутимото спокойствие на клиентката си. Жената се раздели с единствени по рода си бижута, които струваха стотици хиляди долара, без да отрони сълза и без да покаже каквото и да било съжаление. Беше свикнал с поведението на огорчени разведени жени и уплашени вдовици, които бяха толкова нестабилни емоционално, че винаги успяваше да сключи с тях твърде изгодни сделки. Но тази преситена блондинка с бездънната си торба със съкровища щеше да го накара доста да се поизпоти за парите си.

Диаманти, рубини, смарагди, сапфири, перли…

Преговорите продължаваха.

Благодаря ти, Хелмут, самодоволно си помисли тя, благодаря ти, че настояваше да пътувам с всичките си бижута. Поздрави се за досетливостта си да вземе бижутата си, както и незначителната купчинка американски долари от сейфа на хотела преди Хелмут да се е сетил да ги потърси.

Пресметна наум печалбата си до този момент и положи неимоверни усилия да прикрие задоволството си.

Повечето бижута бе купила просто от скука. Или пък от чиста злоба. Няколко, като например огърлицата, която току-що бе продала за триста осемдесет и пет хиляди долара, бяха подаръци от Хелмут за рождения й ден или по случай някакви годишнини. Подходящи подаръци за съпругата на един от водещите швейцарски индустриалци. Подаръци, които нямаха нищо общо с любовта, щастието или уважението към нея самата.

Разделяше се с бижутата си едно по едно и й се струваше, че всеки път се изсипваше по още една лопата пръст в ямата, в която заравяше живота си с Хелмут. Мъртъв завинаги и дълбоко погребан — добро бягство за Frau[29] Моника Блетц.

А и тя не продаваше цялата си колекция. Все още пазеше скъпоценностите, които Карола й бе дала като част от зестрата й. Каквото и да пожелаеше оттук нататък, щеше да се налага да го заплаща със собствените си пари.

А веднага щом си намереше удобно място за живеене и се установеше окончателно, щеше да измисли някакъв начин да печели необходимите й пари.

Изгаряше от нетърпение да се захване с някаква работа и да започне да получава заплата. Никога през живота си не беше работила. Щеше да й е много интересно да опита.

Два часа по-късно Моника пое нагоре по Пето авеню и най-после даде воля на усмивката си, която толкова дълго бе потискала. Беше инструктирала бижутера в „Хари Уинстън“ да преведе парите от продажбата — един милион и четиристотин хиляди долара — в току-що откритата й банкова сметка в „Морган гаранти тръст“.

Най-накрая бе сама! Без Карола. Без Хелмут. И най-вече без студения безчувствен секс на Хелмут. За пръв път в живота си се почувства наистина свободна и щастлива.

А най-хубавото все още предстоеше. Беше сигурна в това.

На Петдесет и седма улица слезе от тротоара и спря едно такси.

— Накъде, руса богиньо? — попита шофьорът.

Моника му намигна закачливо и му даде адреса на изключително известната компания за недвижимо имущество на Едуард Лий Кейв. Намирането на подходящо жилище бе следващата точка от дневния й ред.

 

 

Главната квартира на „Ди Портанова USA“ заемаше целия тридесет и пети етаж на „Дженерал мотърс билдинг“, издигнат на престижните Пето авеню и Петдесет и девета улица. Офисите бяха ремонтирани и подновени съвсем наскоро — под личното ръководство на Нино. В последния брой на Аркитектър дайджест не бяха пестили похвалите си за постигнатите резултати.

Използваните навсякъде цветове бяха сиво и черно, мебелите бяха изключително от хром и стъкло, по стените на коридорите и в залите за съвещания висяха скъпи картини. В ясни слънчеви дни от огромните прозорци се разкриваше умопомрачителна гледка към Манхатън, че и по-надалече. Всичко бе твърде европейско. Твърде италианско. Твърде типично за Нино.

Неговият интерес и ангажираност към интериора се простираше дотам, че той лично нае секретарката в приемната — устата млада дама с огненочервена коса, която му довери, че най-голямото й постижение, с което много се гордее, е избирането й за Мис Приятен характер на конкурса за Мис Невада.

Нино я бе наел на секундата.

Зелените й очи светнаха, когато го видя да влиза през двойната стъклена врата и го посрещна с щедра усмивка, която й бе извоювала така мечтаната титла.

— Прекрасна сутрин, нали, графе?

Нино се усмихна и й изпрати една целувка. Някой ден тя може би щеше да му върне услугата — в леглото. Пое по дългия, застлан с плюш коридор към ъгловия си кабинет, който гледаше към Пето авеню и Сентръл парк.

Никога дори не си бе и представял, че ще дойде ден, в който ще изпита наслада от дребните удоволствия на ежедневната рутинна работа в офиса. От обожаващия го помощен персонал, женски в по-голямата си част, който бе винаги готов да изпълни заповедите му. От превъзходството, което му осигуряваше внушителната му титла. От приглушеното вълнение и трескавата дейност, които подсказваха, че богатствата на семейство Ди Портанова се увеличават, увеличават, увеличават…

Голямо значение, разбира се, имаше и възможността му да идва и да си отива от офиса, когато пожелае. Да си вземе един месец отпуск и да отиде да покара ски в Гщаад. Кой може да го спре? Да спи до обяд и да се появи в офиса към три? Та това си беше негово право. Да пообиколи гръцките острови за седмица или две? Винаги би могъл да поддържа връзка с офиса по телефона.

От време на време Роберто недоволстваше, но и двамата знаеха, че той няма причини да се оплаква. Нино винаги е знаел как да си играе с парите, или по-скоро — как да харчи огромни суми от тях. Но след като той и Дани се преместиха в Ню Йорк, Роберто му повери управлението на един от семейните клонове на компанията. И Нино трябваше да се учи да играе друг вид игри.

Удоволствието от умелото инвестиране и управление на богатството му напомняше за вълнението, което изпитваше при бясното шофиране — и в двата случая очарованието се криеше в риска, който неминуемо се поемаше. Купуване, продаване, укрепване на една позиция, отдръпване на заден план в други случаи — не бе по-различно от препускането на състезателната писта, от увеличаването на скоростта или пък отнемането на газта в определени участъци. И в двата случая целта бе една и съща — да се придвижи напред колкото е възможно по-бързо и умело.

Нино имаше добри инстинкти и само за шест месеца фондовете на тръста се бяха увеличили с осемнадесет процента. Изключително постижение, особено на спекулативния пазар. Доволен, но все още предпазлив, Роберто започна да прехвърля постепенно на сина си все повече и повече от семейните сделки. Най-голямото му изпитание бе свързано със седемнадесетмилионния пенсионен фонд на компанията. За двете години, през които бе поел управлението му, под неотлъчния надзор на Роберто, Нино рязко бе увеличил стойността на фонда и той бе достигнал почти сто милиона долара.

Личната му секретарка, Ейлийн, беше тайното му оръжие. Ейлийн не беше омъжена и бе около петдесетгодишна. Всеки ден пътуваше от Монтклер, Ню Джърси, където живееше с възрастните си родители. Силно религиозна, тя всяка вечер се молеше на Светата Дева за здравето и щастието на Нино.

Ейлийн имаше лице на разярен бивол, тяло като отровна гъба и мозък — като компютър. Знаеше всички тайни на Нино, но по-скоро би се подложила на най-жестоки изтезания, отколкото да ги разкаже на когото и да било.

Нино не би могъл да работи без нея и двамата го знаеха.

— Кафе, Нино? — попита тя и се изправи, за да му подаде току-що приготвеното еспресо.

— Моля те, скъпа — и малко бисквитки, si?

Както винаги сутрешните издания на Уол Стрийт джърнъл, лондонския Таймс и на италианския Куриере дела сера бяха спретнато сгънати в средата на безупречно подреденото му бюро.

Той отпи от димящото еспресо и бързо прелисти вестниците, за да провери последния курс на валутата, цените на акциите и на лихвените проценти. След това прегледа новините по първите страници и бизнес информацията, като се опитваше да се ориентира какви са тенденциите на световния пазар.

Днес не смяташе да се занимава с нищо. Последните стъпки, които бе предприел, се оказаха безупречни. Само през изтеклата седмица фондът се бе увеличил с нови три милиона.

Какво казваха американците в подобни случаи? Ако нещо не е счупено, не го поправяй.

— Ейлийн, би ли ме свързала с баща ми?

Напоследък Нино полагаше усилия да държи в добър тон взаимоотношенията с баща си. Беше започнал да цени съветите на Роберто и често разговаряше с него по телефона. След като обсъдеха бизнеса, започваха да си говорят за политика, за спорт, впускаха се да обсъждат семейни проблеми.

— Баща ти е на трета линия — съобщи Ейлийн.

Нино осведоми набързо Роберто за състоянието на пенсионния фонд. Както винаги и този път разговорът премина на други теми.

— Имаме гостенка — каза Нино. — Нашата приятелка Моника. Дъщерята на Карола фон Райх.

Не му каза, че Моника е напуснала Хелмут, нито пък му спомена за обстоятелствата, при които го бе сторила. Роберто не обичаше да говори за съсипани бракове. Това противоречеше на католическите му убеждения.

— Как е твоята съпруга? — Въпросът на Роберто прозвуча твърде многозначително.

— Дани се чувства чудесно.

— Бременна ли е вече?

— Папа, имаме още много време пред себе си. Дани иска най-напред да подреди живота си…

От другата страна настъпи продължително мълчание.

Това не беше добър знак.

От този момент разговорът стана напрегнат и неприятен.

 

 

Моника запълваше ранните сутрешни часове с търсене на подходящо жилище. Дани я бе помолила да поживее при тях известно време. Но макар и да имаше много свободно място в жилището им, Моника знаеше, че трима души на едно място са прекалено много. Особено когато двамата са семейство. Освен това до този момент винаги бе живяла с някого. Беше крайно време да си намери свой собствен дом.

Веднага бе изключила възможността да си вземе апартамент под наем, независимо че някои от тях се намираха в най-престижните и изискани квартали. Не се интересуваше особено и от закупуването на някой от апартаментите, които агентката по недвижимо имущество, госпожа Ленгър, слаба жена с конска физиономия, толкова настояваше да й продаде.

Беше й писнало от хора, които непрекъснато се мотаеха около нея, задаваха й въпроси, одобряваха или не одобряваха постъпките й, казваха й какво може и какво не може да прави. Освен това виждаше, че портиерите в „Дакота“ знаеха всяка стъпка на Нино и Дани, винаги можеха да кажат кога или с кого са дошли или излезли. Моника не искаше нещо подобно; тя копнееше за уединение и пълна анонимност.

— Много добре — изрече госпожа Ленгър и присви неодобрително устни. — Ще ви покажа къщите, с които разполагаме. Много жалко. Миналата седмица продадох една наистина красива къща в Мърей хил.

— Разполагате и с нещо подходящо в Уест сайд?

Жената извъртя изразително очи.

— Доверете ми се, скъпа. — Гласът й стана твърд и леденостуден. — Като се изключат няколкото сгради край Сентръл парк усет, Уест сайд е истинска джунгла.

Отправиха се към Ъпър ийст сайд с колата на госпожа Ленгър. Моника се бе оказала твърде труден купувач.

— Твърде далече сме от Пето авеню — каза тя, като отхвърли една красива къща от бял камък.

— Но ще бъдете съвсем близо до Сътън плейс — изцвили жената.

Моника разглеждаше къща след къща и ги отхвърляше една след друга. Твърде студени. Твърде сенчести. Твърде малки. Твърде големи, твърде внушителни. Твърде претенциозни. Това, което имаше най-голямо значение за нея, бе да си намери къща, която щеше да бъде неин уютен дом.

Агентката изпадна в отчаяние. Ако госпожица Фон Райх не беше толкова близка лична приятелка на семейство Ди Портанова…

— Ще разбера какво точно търся, когато я видя — твърдо обяви Моника. Все още не беше изгубила надежда след трите безкрайни седмици, които бе прекарала по улиците на Ню Йорк и по стълбищата на къщите, които бе разгледала. — Какво следва?

Агентката разлисти нетърпеливо тефтера си.

— Имам само още един адрес в този квартал. Четириетажна къща на Източна шейсет и първа улица. Местоположението е чудесно. Но ако искате да бъда напълно откровена, не смятам, че ще ви допадне. — Гласът й отново бе станал твърд и непреклонен.

На Моника вече й беше писнало от самонадеяната увереност на жената, че само тя знае как и къде би могла да живее клиентката й.

— Въпреки това искам да ми я покажете — прекъсна я рязко и недружелюбно.

Кафявият камък, от който бе построена къщата, бе почти стогодишен и изглеждаше точно така.

— Очарователна е, нали? — изсумтя агентката. — Разбира се, ще трябва да се поохарчите доста, за да оправите водопроводната инсталация, а и подовете са в ужасно състояние. Но…

— Има ли камини във всички стаи на горните етажи? — прекъсна я Моника.

Госпожа Ленгър провери в тефтера си и кимна.

— Искате ли да разгледаме горните етажи?

— Благодаря, предпочитам да се кача сама.

Тя обходи празните стаи и погледна през задните прозорци, които гледаха към малка запустяла градина, в която стърчеше самотно ябълково дърво. И видя това, което агентката по недвижимо имущество никога не би могла да забележи.

Къщата плачеше за собственик, който щеше да я обича и да се грижи за нея така, както никой до този момент не бе обичал и не се бе грижил за Моника. Наистина се нуждаеше от голям ремонт, но с малко повече пари и въображение тези голи стаи можеха да се превърнат в красив, уютен и гостоприемен дом.

Задната стая, тази, която гледаше към градината, имаше югоизточно изложение. Чудесно — Моника искаше да има топла и слънчева спалня. Щеше да я боядиса в топли приглушени цветове — може би пясъчно розово — и щеше да я украси с много крепон. Представяше си антиките, старинните английски килимчета, маслените картини, старовремските вази и книгите, с които щеше да запълни жилището си. Щеше да го превърне в уютен и приятен дом, в който щеше да живее спокойна и закриляна. Къщата беше идеална.

Моника забърза надолу по стълбите към госпожа Ленгър.

— Ja, кога най-рано можем да приключим сделката?

Очите на агентката се разшириха от изумление:

— Не искате ли поне да чуете цената?

— Не, вие уточнете подробностите. — Моника говореше весело и безгрижно. — Не ме интересува колко струва. Ще я взема.

 

 

Дани никога преди не бе работила толкова упорито — дори и в клиниката „Етиол“, където се бе натоварвала до крайност, за да свали излишните мазнини.

Ървинг държеше строго на ежедневното й присъствие в офиса му.

— Гледай на себе си като на сюнгер — казваше той. — Попивай всичко. — Беше роден за учител. — Поне не си си губила времето в Института за моден дизайн или в някое друго от тези училища. Единственият начин да научиш тънкостите на занаята е да си поизцапаш ръцете и да си счупиш някой и друг нокът.

Дани счупи повече от някой и друг нокът. Дните и седмиците минаваха, а на нея все повече започваше да й се струва, че се е заловила с непосилна задача. Времето никога не й стигаше. Трябваше да научи и да направи толкова много неща! Късно нощем, след като бе вървяла цял ден по петите на Ървинг, а вечерта бе придружавала Нино на поредния блестящ купон, тя се хвърляше в леглото и не преставаше да се пита дали наистина не е луднала. И макар че бе изтощена до смърт, оставаше будна с часове, опитваше се да си припомни всичко, което бе чула през деня, и се тормозеше, че не може да намери време, за да поработи върху моделите от първата си колекция.

Все повече и повече се тревожеше, че бе захапала прекалено голям залък. Може би Реджи беше прав. Може би тя наистина не бе нищо повече от една дилетантка. Може би наистина бе само една разглезена богаташка, която се чуди как да задоволи капризите си.

Дани обаче бе подценила приятелката си, която сякаш виждаше всичко, което става в душата й, и отгатва тревогите и притесненията й.

— Проблемът ти е в това, че трябва да бъдеш свръхжена. — Моника съвсем правилно се опитваше да анализира чувствата й. — Аз пораснах край майка си, която управляваше мултимилионна компания. Но тя получаваше огромна помощ. И не посещаваше приеми и балове пет дни в седмицата.

След всички ужасни истории, които бе чувала за майката на Моника, Дани не знаеше дали да се ласкае или да се чувства обидена от думите на приятелката си.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че трябва да ползвам Карола за образец?

— Пази боже! — Моника видимо потръпна. — Всичко, което искам да кажа, е, че от време на време трябва да си почиваш. Не се претоварвай. Нека Нино да закъснява всяка вечер, щом иска, но ти си работещо момиче.

Това бе самата горчива истина, но Дани не бе сигурна, че иска да я чуе точно от бившата си приятелка в лудориите.

— Откога си станала толкова разумна — погледна я тя с искрено негодувание.

— Откакто нямам какво друго да правя, освен да мисля за живота си и за това, какво всъщност искам да направя с него.

Истината бе, че Моника беше права. Ако Дани възнамеряваше сериозно да основе своя компания, колкото и малка да е тя, нямаше да се справи сама. И докато бързаше за поредната среща с Ървинг, Дани разбра, че рано или късно ще й се наложи да потърси помощ.

— Моника — поде тя следващия път, когато за няколко минути останаха двете насаме, — как точно подбираше заместниците си Карола? Какви трябваше да са изпълнителните й директори?

На Моника не й се наложи да мисли дълго. Двамата с Дитър бяха изтърпели безброй скучни вечери, по време на които Карола надълго и нашироко бе обсъждала персонала си. Бързо започна да изброява необходимите качества, като сгъваше пръст след пръст.

— Интелигентни. Трудолюбиви. Лоялни. Хора, на които може да се довери напълно. Карола непрекъснато се оплакваше колко трудно се намират подобни специалисти.

— С други думи — кимна развълнувано Дани — хора като теб. Моника, ти си най-подходящият човек, когото познавам, който може да ми помогне да организирам и задействам компанията. Не мога да ти плащам, докато не започнем да печелим пари, но, моля те, моля те, кажи ми, че ще го направиш. Нали знаеш, че винаги си казвала, че двете си носим една на друга късмет.

Големи късметлийки сме, ja! Този техен таен код щеше винаги да ги връща към спомена за онова сънливо шофиране от Лозана по тъмния, обвит в мъгла, криволичещ път към клиниката „Етиол“. Към онези ужасни няколко секунди, през които бяха само на косъм от смъртта.

Премеждието им през онази нощ бе заздравило приятелството им завинаги. И в този момент Дани непоколебимо вярваше в две неща — че тя може да прави тоалети, които жените с желание да купуват, и че Моника и тя двете могат да превземат Седмо авеню.

— Ще го направиш ли? — попита настойчиво Дани. — Ще се присъединиш ли към мен?

Моника се разсмя.

— О, боже! Наистина ли си мислиш, че бих могла да ти отвърна с не?

Двете заедно щяха да бъдат непобедим отбор.

 

 

Появата на Дани ди Портанова в ранните сутрешни часове на номер 550 на Седмо авеню не остана незабелязана от Реджи. В началото, изцяло погълнат от есенната си колекция, Реджи не се замисли особено върху многозначителното й присъствие в тази част на града. Но в края на краищата ежедневните посещения на графинята на Седмо авеню започнаха да смущават чувството му на безметежно благополучие. А всичко, което безпокоеше господин Реджи, се отразяваше върху творческите му способности. А пък точно творческото му въображение съставляваше основния му капитал в търговията.

Макар че Реджи бе леко разтревожен от нахлуването на Дани в офиса му и от отвратителното й избухване, той не си бе сторил труда да сподели заплахите й и недостойните й обвинения с когото и да било. Дори и с Меги. Само че мълвата бавно бе започнала да се разпространява, несъмнено не без помощта на Етиен, неговия фризьор, и в града вече се знаеше, че между Реджи и очарователната млада графиня е избухнал жесток скандал.

Сега, когато я виждаха постоянно на Седмо авеню, хората започнаха да си задават въпроси.

— Какво смяташ, че е намислила? — искаха да знаят приятелите му. — Това момиче не е чак толкова лудо, че да се захване да отмъщава. Точно пък на теб.

— Скъпи мои, това не е мой проблем — уверяваше ги Реджи и с цялата си душа мечтаеше да изхвърли този сплетник Етиен за скандалната му нелоялност. Но Етиен бе най-добрия фризьор в града и не можеше да си позволи да се лиши от него. А ако новата му колекция се окажеше поне наполовина толкова успешна и сензационна, колкото очакваше, журналистите веднага щяха да го обсадят за интервюта и фотографии. И тогава щеше да има нужда от Етиен повече от всякога, защото безупречната прическа бе още един от типичните за господин Реджи символи на успех и благополучие.

Нареди на мрежата си от лоялни информатори да открият защо графинята посещава така редовно Седмо авеню.

Една манекенка, която от години се опитваше да стане асистентка на господин Реджи, се върна с информация, че Дани прекарва дните си с Ървинг Блат.

— С този старчок? — изсумтя презрително Реджи. — Тя какво, да не би да му прави клизми?

— Може би я гласи за свой приемник — предположи манекенката, докато лакираше дългите си нокти.

— За бога! — изръмжа Реджи. — Всеки идиот на тази улица знае, че той има двама сина, които са поели по-голямата част от бизнеса. А сега изчезвай оттук и се върни с информация, която наистина да мога по някакъв начин да използвам.

Манекенката се завърна задъхана от вълнение. Този път бе открила нещо важно.

— Графиня Ди Портанова създава своя собствена колекция — докладва гордо, уверена, че този път най-накрая ще получи мечтаната работа. — Нейна собствена модна колекция от супермодерни и изискани тоалети. И я прави съвсем сама, без ничия помощ.

— Така — прекъсна я Реджи. — И предполагам, че ти вярваш във всичко това, а? Съпругът й е повече от богат, скъпа моя. Тя не я прави, повтарям — не я прави сама. Ако изобщо прави нещо…

— Сигурна съм, че няма за какво да се безпокоиш — увери го манекенката и го потупа по рамото.

— Че кой се безпокои? — Реджи я изгледа презрително и отблъсна ръката й. Така отчаяно му се искаше тази кучка да не му бе казвала абсолютно нищо. Хленчейки, пое при Меги за утеха.

— Ти си гений — напомни му тя.

— Разбира се — съгласи се той веднага.

Меги погледна часовника си.

— Фотографът на списание Ню Йорк ще бъде тук след по-малко от десет минути. Не е лошо да се постегнеш малко.

Реджи нервно приглади косата си и глътна навътре едва забележимото си коремче. Той беше един от няколкото водещи дизайнери в страната, снимките на когото списание Ню Йорк щеше да използва в поредицата си за модната индустрия. Меги бе напълно права. Той е гений и скоро щеше да стане утвърдена незалязваща звезда. И тогава Тайм и Нюзуик също щяха да искат снимката му, само неговата снимка, за кориците си.

Глава четвърта

Ню Йорк

 

Дани съвсем предвидливо бе избрала една от най-известните рекламни компании, за да рекламира създаването на „Графиня Дани, Inc.“. Но дори и да бяха отпечатани върху тоалетна хартия, официалните съобщения, които излязоха на 15 декември 1974 година, щяха да привлекат вниманието на всички вестникари. Клюкарската мрежа на нюйоркския хайлайф вече седмици наред разпространяваше новината, че младата графиня Ди Портанова се е насочила към Седмо авеню.

Журналистите, които ревностно и всеотдайно отразяваха лудориите на любимата им аристократична двойка, вдигнаха невъобразим шум около последната приумица на Дани. За нея се говореше навсякъде от „Дъброу кафетерия“, която се намираше в сърцето на модния свят, до задните офиси на Сакс, Блумингдейл и Бергдорф. Приятелите и познатите на Дани не спираха да повтарят колко невероятно умно от нейна страна е да постави собствено модно ревю и да създаде цяла нова колекция.

Нюйоркските моделиери обикновено обявяваха датата за следващото си ревю поне шест месеца преди започването на празниците на модата, които се провеждаха всеки октомври и април.

„Фешън календар“ — ежеседмичният бюлетин на модната индустрия, който се разпращаше на десетки хиляди абонати из цялата страна, обикновено съобщаваше графика на интересуващите се. По традиция по-изявените моделиери обикновено участваха през втората половина на четиринадесетдневния период. Търговци на дребно, разпространители, журналисти и други заинтересовани лица препускаха като луди от едно ревю на друго, водеха си бележки и си разменяха информация за това, което бяха видели или подочули.

Между моделиерите сякаш съществуваше неписано правило — колкото по-високи са цените на техните творения, толкова по-екстравагантно и разточително бе самото шоу. За някои от най-известните дизайнери се говореше, че жертват по половин милион долара, за да привлекат повече и по-отбрана публика. Никой от тях не жалеше средства в опитите си да впечатли купувачите, да вдъхнови модните драскачи и да забавлява знаменитостите от хайлайфа.

Наложи се Ървинг да задейства няколко от старите си връзки, за да може да издейства ден за ревюто на „Графиня Дани“. Не стига, че компанията бе напълно нова и непозната, ами на всичкото отгоре Дани бе заявила желанието си за участие няколко месеца след останалите. Но тя бе твърдо решена да представи първата си колекция по време на пролетните празници на модата.

— Добре — отговориха му от „Фешън календар“. — Можем да ви вмъкнем в петък след обед. В края на първата седмица. Но само при условие, че, ако е необходимо, ще наемете автобуси, за да можете да превозите всички желаещи за следващото шоу.

— Ще наема и хеликоптери ако трябва — изписка Дани, приела възторжено предложението им.

Остана неразрешен само въпросът с мястото на ревюто.

— Лесна работа — заяви самоуверено Моника. Беше присъствала на стотици ревюта и знаеше, че двете с Дани със сигурност ще измислят нещо оригинално.

Късно през нощта започнаха да обмислят нещата, като отхвърляха възникналите идеи една след друга. Моника бе изцяло въодушевена от предложението си да поставят ревюто на борда на някой кораб, който ще обикаля около островите на Манхатън.

— Но това ще отнеме часове — усъмни се в идеята Дани. — А и какво ще стане, ако зрителите страдат от морска болест?

Замижа само при мисълта, че манекенките може да започнат да повръщат върху моделите й. Вместо разходката с кораб тя предложи да издигнат огромна палатка в средата на Сентръл парк.

— Ами ако завали? — Въпросът на Моника бе абсолютно резонен. — Можеш ли да си представиш всички онези нещастни жени, които шляпат из калта на високите си токове?

— Добре — кимна Дани. — Нека тогава да го проведем някъде на закрито. Да кажем в Метрополитен мюзеъм. Присъствала съм на няколко страхотни купона там.

— Ja, какъв по-подходящ фон за моделите ти от всички онези прекрасни произведения на изкуството…

Слънцето вече изгряваше зад покривите на сградите от другата страна на Сентръл парк, но преди да си позволи да се пъхне под завивките, Дани надраска една бележка и я остави до леглото си.

Да се обадя в офиса на Метрополитен мюзеъм за разрешение.

Вече се унасяше в сън, когато последните думи на Моника проблеснаха като неонова лампичка в съзнанието й: Всички онези прекрасни произведения на изкуството.

 

 

В шест часа сутринта вече бе готова с отговора на въпроса. За пръв път в живота си Дани реши да заложи на простотата и непретенциозността. Моделите й трябваше да съставляват най-важната част от шоуто. Нищо не биваше да разсейва зрителите и да отвлича вниманието им от предлаганите тоалети.

Просто, разбира се, не означаваше евтино. Нино, който също искаше да има свой принос в начинанието, пожела да поеме разходите по ревюто.

— Това ще бъде моя подарък за теб, cara — заяви гордо той. — Можеш да похарчиш каквато сума си пожелаеш, но направи едно ефектно и запомнящо се ревю.

Дани знаеше, че Нино наистина мисли така и прие с благодарност предложението му. Нае половин етаж от сградата на Ървинг на Седмо авеню и веднага ангажира един предприемач и един специалист по вътрешен дизайн. Срещна се с предприемача и любезно, но твърдо му заяви, че залите на шоуто трябва да бъдат готови до осми април. Никакви закъснения и никакви извинения, предупреди го тя. Искаше работата да бъде свършена в срок дори и ако трябваше да плати двойно на електротехниците, дърводелците и водопроводчиците. А той също щеше да бъде възнаграден за усилията си.

След това се обади на приятелката си Ким Уонтънейбъл, нейната любима преподавателка в танцовата школа, в която Дани вземаше уроци пет пъти седмично. Ким беше интелигентна, забавна мадама, която преливаше от енергия и отдавна мечтаеше да работи като постановчик на мюзикъли. Но Ким беше достатъчно умна, за да знае, че шансовете й да попадне в този свят на очарователни избраници, които в по-голямата си част са мъже, са повече от минимални.

— Да не говорим за това — беше казала на Дани на чашка кафе, — че вече съм на двадесет и шест години, а изглеждам на не повече от седемнадесет. Хората ме мислят за хлапе и отказват да ме приемат на сериозно.

Дани обаче я приемаше на сериозно. В работата си като преподавател тя съчетаваше професионалните си умения и вродената си жизненост с чувството си за хумор. През този час и половина, през който танцуваха под ръководството й, курсистите й работеха дяволски упорито. И всички те истински я обожаваха.

Дани смяташе, че точно тя е човекът, който ще може да ръководи и координира работата на първото й ревю.

— Аз? — зяпна от изненада Ким. — Шегуваш ли се? Защото ако си правиш майтап с мен, никога повече няма да ти проговоря.

— Напълно съм сериозна — възпря я Дани. — Моника и аз си имаме достатъчно грижи и нямаме време да се безпокоим за осветлението и за музиката, нито пък за местонахождението на всеки един от участниците. Очевидно ще трябва да работим заедно и да те уведомяваме за предложенията и решенията си, но…

Ким вече ровеше в чантичката си за бележник.

— Добре — изрече забързано тя. — Моделите, разбира се, са най-важната част от ревюто.

— Естествено — кимна Дани.

Сега й оставаше само да създаде колекцията.

 

 

Три дни валя без прекъсване, но в деня на първото модно ревю на Дани слънцето най-сетне изгря отново.

— Добро предзнаменование — обяви Моника.

Но Дани не можеше да се пребори с лошите предчувствия, които я измъчваха от момента, в който Моника с идеалните си данни за манекен бе облякла завършените оригинални мостри. Дани бе огледала с критичното си око всичките двадесет и пет модела. Дали облеклата й си струваха поне хартията, на която бе скицирала моделите?

Моника се разхождаше важно напред-назад из всекидневната на Дани и не преставаше да превъзнася елегантните и удобни рокли, костюми и панталони. Но Дани не й се доверяваше особено. Моника бе прекалено пристрастна, твърде убедена в таланта на Дани, за да може да се разчита на обективност в преценката й.

И ето че вече бе дошъл моментът на истината. Докато двете с Ким се суетяха около моделите и нанасяха последните си поправки, Дани се опитваше да се успокои с мисълта, че в края на краищата тя вече бе доказала пред себе си, че е дизайнер. Сега оставаше да го докаже и на всички останали.

Предприемачът бе изтормозил работниците докрай, но те успяха да свършат работата си преди посочения срок и Дани бе доволна от резултата. Двете с Ким се бяха съгласили, че доставката на мебелите за офисите ще трябва да бъде отложена за след ревюто. Цялото помещение бе празно, като се изключи подиумът за манекените, застлан със син килим, и взетите под наем триста стола.

Зад подиума се спускаше небесносиня завеса. Единствените други предмети в голямото празно пространство, което в най-скоро време щеше да бъде преобразувано в офиси на „Графиня Дани, Inc.“, бяха огромните бели вази и кошници, пълни с фрезии, лилии и други цветя, които украсяваха застланите с бяло подиуми, издигнати край три от стените.

Кой знае дали поради чисто любопитство или от искрен интерес, но твърде много хора бяха дошли на четиринадесетия етаж на сградата, за да видят първото представяне на модната колекция „Графиня Дани“. Моника надникна през една пролука в завесата и набързо преброи посетителите.

— Залата е пълна — докладва тя на Дани… а след това дойде времето да започват.

Ким дни наред бе подготвяла внимателно сценария на ревюто. Имаше отделни екземпляри за осветителя, за озвучителите. Всяка манекенка получи описание на стъпките и хореографията, към които трябваше да се придържа на подиума. Сутринта бе направила набързо дори една генерална репетиция. Сега само даде знак на първата манекенка да се подготви, кимна на Дани, пожела й късмет и натисна копчето на големия касетофон.

Разговорите изведнъж угаснаха и всички посетители се наведоха напред, изпълнени с нетърпеливо очакване. Ревюто на Дани отбелязваше края на една дълга седмица и беше последното представление пред предстоящата още по-дълга и по-напрегната седмица. Твърде малко от посетителите наистина държаха много на Дани ди Портанова. Повечето бяха надошли, защото предполагаха, че шоуто ще им предложи доста клюкарски материал, ще им позволи да напишат по една забавна статия за това какво не бива да допускат и какво не бива да правят бъдещите модни дизайнери.

— Поне започва навреме — прошепна завеждащата покупките на Бергдорф и погледна колегата си от Ниймън-Маркъс. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо веднага щом успеем да се измъкнем оттук?

— Чух, че графинята ще сервира шампанско след шоуто — прошепна в отговор закупчикът на Ниймън-Маркъс.

— Решението й да празнува не е ли малко прибързано? — промърмори жената от Бергдорф, като изгледа с многозначително вдигнати вежди първата манекенка на Дани, която се оттегляше, сподирена от вяли аплодисменти.

Модният редактор на Харпър базар сбута с лакът редактора на Вог, мнението на когото бе достатъчно влиятелно, за да поощри или срине дадена колекция.

— Какво мислиш?

— Да се надяваме, че следващите са по-добри — отвърна лаконично редакторът на Вог.

От мястото си зад тях редакторката на Ню Йорк таймс дочу разговора им и побърза да се намеси. Наведе се напред и изрече приглушено:

— Не, не са. Само вижте това.

Главите се обърнаха към втората манекенка, облечена в зелена ленена минипола и ленен жакет в същия цвят.

— Не мога да повярвам, че си губя времето тук — изсъска закупчикът на Бендел и се обърна към директорката по въпросите на модата на Сакс.

— Бедната жена — промълви представителката на Сакс.

— Изобщо не е бедна — изхили се репортер от Пари мач.

— На мен ли така ми се струва — попита новата и все още несигурна в себе си завеждаща покупките на Блумингдейл — или показваните модели са наистина съвсем обикновени и безинтересни?

— Тя трябваше да продължи да се занимава с това, което наистина умее — да организира балове, а не модни ревюта. — Една млада дама от хайлайфа, която жадно се стремеше да заеме мястото на Дани като кралица на тяхното общество, злобно и отмъстително захихика.

Още една манекенка излезе на подиума. Бавно се приближи и се завъртя така, че всички да могат да разгледат модела. След това бързо излезе.

Аплодисментите бяха просто от учтивост.

Друга манекенка с нов модел.

Съвсем слаби аплодисменти.

След всеки модел аплодисментите намаляваха. Хората започнаха да стават, прибирайки чантите и бележниците си преди още шоуто да е свършило. Други се прозяваха и поглеждаха многозначително часовниците си, като не обръщаха никакво внимание на моделите. Ким бързо избута Дани на сцената, за да се поклони. Това беше най-унизителният момент в живота й. Половината от залата вече беше празна. Три от манекенките все още стояха встрани и чакаха да покажат моделите си. Дани се усмихваше вдървено и се опитваше да сдържи сълзите си до момента, в който ще може да се измъкне оттук и да си поплаче насаме. Когато се върна зад завесата, не можа да не забележи изражението в очите на Морис, което така добре си спомняше от детските си години. В очите му ясно прочете разочарованието, неодобрението, смущението му. За пореден път не бе оправдала надеждите и очакванията му.

С типичната си несръчност и нетактичност Юнис се опита да бъде мила и любезна.

— Браво, скъпа. — Стараеше се думите й да прозвучат ласкаво и успокоително. — На всички много им хареса. Беше изписано по лицата им.

Но това, което Дани бе видяла изписано по лицата на посетителите, съвсем определено не бе одобрение и възторг.

— Веднага се връщам — извика през рамо и бързо се втурна към женската тоалетна.

Заключи се в една кабинка, седна и силно притисна колене към брадичката си, като поемаше дълбоко огромни глътки въздух. Обзета от мъка, тя се люлееше напред-назад и дори не усещаше сълзите, които се търкаляха по бузите й.

В главата й отново прокънтя презрителният коментар на баща й, изречен със смях преди много години, когато тя му бе показала първия си модел. Тя никога няма да стане още една Коко Шанел…

Никога няма да стане…

Не, отчаяно си помисли тя, но аз никога не съм и мислила да бъда Коко Шанел. Всичко, което искам, е да бъда Дани Либерман ди Портанова, дизайнер. Искам да бъда самата аз.

Вратата на тоалетната се отвори и Дани чу потропване на няколко чифта токове, които се упътиха към огледалото.

— След три месеца с нея ще е свършено — предрече един смътно познат глас.

— Може би дори и по-рано — уточни друг.

— И какво друго е могла да очаква? Така да се изложи…

— Скоро ще се залови с някакво ново хоби. Нали знаеш, че тя и Нино постоянно се хвърлят от едно нещо на друго. Не мога да разбера защо тя не се придържа към вечерните партита и нощните клубове.

— Видя ли тази нейна колекция?

— Малко de trop[30], не мислиш ли?

Цялото помещение се изпълни с презрителния им смях.

 

 

На следващия ден Мишел Бартън, който пишеше най-четената колонка в Уименс уеър дейли, сумира ревюто на Дани само с няколко изречения:

Не знаех, че бяхме поканени на ревюто на графиня Ди Портанова на бдение. Тя ни бе обещала колекция, само че изобщо не ни бе предупредила, че моделите й са предназначени за Армията на спасението.

Господин Реджи също показа новата си есенна колекция по време на празниците на модата. Колекцията му бе провъзгласена за най-големия успех до този момент. Модната мафия — журналистите и завеждащите покупките на най-големите магазини — най-накрая го удостоиха с неофициалната титла Звезда сред дизайнерите — силно жадувана от всички титла, запазена само за отбрана група моделиери.

Комбинация между Холстън и Галанос — превъзнасяха колекцията в Ню Йорк таймс.

Изпълнена с типично негов стил, но с елементи на Диор и Сен Лоран — пропяваха от Уименс уеър дейли.

Моделите му съчетават в себе си елементи от всички известни модни къщи и в същото време остават напълно различни и уникални — отбелязваха чуждестранните журналисти в дузина различни вестници.

Истински оригинал. Американец, който е достатъчно умен, за да използва най-доброто от парижката мода.

Купувачите възторжено заключиха, че той е моделиерът на 1975 година и затрупаха офиса му с толкова много поръчки, че компютърът му блокира.

Господин Реджи се наслаждаваше на всеки миг от новата си популярност.

Какъв глупак е бил да се тревожи от намеренията на Дани ди Портанова! Ревюто й беше нещо по-лошо и от провал. Беше я провалило завинаги и заедно с това бе погребало надеждите и аспирациите на тази кучка да стане моден дизайнер. О, как искрено презираше хората, които смятаха, че е толкова лесно да се създадат моделите, които американската публика би одобрила; които си мислеха, че за това е нужно човек само да се придържа към образците на Мак Кол. Глупаци!

— Предполагам, че известното и популярно име все още не гарантира пълния успех — размишляваше Меги.

— Разбира се, че не — веднага се съгласи Реджи, като мислено изброяваше новите си завоевания. Умопомрачителна колекция. Увеличаваща се слава и известност. Повече пари, отколкото някога се бе надявал, че ще спечели. И Ра Ра, който го чакаше вкъщи.

Ра Ра.

Трябваше само да си помисли за Ра Ра и членът му започваше веднага да се втвърдява. Ра Ра бе най-красивият мъж, с когото някога бе спал Реджи. Беше истински чувал със сексуални изненади. За нещастие Реджи трябваше да си плаща за всеки получен подарък.

Ра Ра беше истински използвач.

— Наистина ли очакваш да ти плащам за чукането? — го бе погледнал с невярващи очи Реджи, след като Ра Ра го бе оправил в мъжката тоалетна на „Фор сийзънс“ миналата есен след представянето на пролетната му колекция.

— Този път е безплатно. — Момчето го беше погледнало с неотразимата си усмивка. — Нещо като официално предложение. Но оттук нататък всяко чукане ще ти струва двеста и петдесет долара. — След което бе подал на Реджи визитната си картичка.

— Забрави за това! — Реджи възмутен бе изхвръкнал от тоалетната.

Но измина една цяла седмица, а Реджи не можеше да изхвърли от съзнанието си образа на Ра Ра. Мисълта, че трябва да си плаща за удоволствието, го ужасяваше, особено като знаеше, че има толкова много момчета, които умират от желание да го начукат на именития моделиер. Но Реджи не искаше кое да е момче. Искаше Ра Ра. Накрая отстъпи. Вдигна телефона и набра номера му.

В началото прекарваха заедно една нощ седмично — Реджи смяташе, че не може да си позволи повече. Но скоро разбра, че веднъж седмично не му е достатъчно. Ра Ра беше изключителен красавец, който знаеше как да му достави удоволствие в и извън леглото. Държането му беше толкова обаятелно, че Реджи бързо се пристрасти към ласките му. Когато започна да си позволява срещи с Ра Ра два, а понякога и три пъти седмично, счетоводителят му започна да задава въпроси.

— Просто си трай и попълвай чековете — сряза го Реджи. Но все пак реши да помоли Ра Ра за отстъпка в цената. В края на краищата не е ли той още една сродна душа? Нима между тях няма нищо повече от гол секс? Нима парите трябва да са в основата на техните взаимоотношения?

Ра Ра обаче не отстъпи. Щом Реджи не отбива от цената на дрехите, които продава на приятелите си, защо Ра Ра трябва да отбива от цената на члена си?

Реджи бесня, проклина го, плака дори. Но и сълзите му не трогнаха Ра Ра, чието мото бе: Първо си плати, а след това се забавлявай.

Разходите на Реджи продължаваха да растат.

 

 

Когато не се чукаше с някого, Ра Ра пазаруваше. Най-доброто място за пазаруване в Ню Йорк в събота следобед беше Блумингдейл. И то не заради страхотния асортимент от мебели, храни и облекла, с които магазинът съвсем оправдано се славеше, а заради самото пазаруване.

Този майски следобед Ра Ра бе проучил обстановката и вече бе набелязал няколко типа, които му намигаха заговорнически, но никой от тях не бе хванал окото му. В някои дни просто не му вървеше. За да си достави все пак някакво удоволствие, той се отби в бутика на Ралф Лорен, за да си избере чифт къси панталони в цвят каки, които бяха достатъчно изрязани, за да откриват добре оформените му мускулести бедра.

Изведнъж се закова на място, съзрял пред себе си сламенорус красавец, закрил лицето си зад чифт очила с огледални стъкла и навлечен в широк торбест потник.

Ра Ра се приближи бавно, за да го разгледа по-добре.

Беше Спайк Стоун. Английската рокзвезда. Ра Ра не можеше да повярва на очите си. Спайк Стоун беше най-навитият рокаджия след Мик. Ра Ра притежаваше всички албуми на Спайк Стоун.

Спайк беше сам — без охрана, без почитатели, без любовници…

— Дайте ми всички онези, не зная точно как ги наричате… онези пуловери за яхтсмени. Размер М. — Спайк говореше на продавача с подчертания си кокни акцент.

Като преглътна мъчително и се опита да си възвърне самоувереността, която в този момент изобщо не изпитваше, Ра Ра се намеси грубо:

— Смятах да си купя един от тези пуловери, но ти току-що взе всичките.

Спайк Стоун повдигна очилата си и съвсем открито огледа Ра Ра — скъпите му каубойски ботуши, плътно прилепналите избелели джинси, които трудно прикриваха голямата издутина между краката му, и тениската, която едва побираше силно развития гръден кош на Ра Ра.

— Така, а? Е, да предположим, че мога да ти дам един, но моето мото е: Ако искаш да получиш нещо, трябва дяволски добре да се потрудиш за него. Тази вечер имам представление в Гардън, но след това би могъл да дойдеш в апартамента ми в Плаза и да ми покажеш дали наистина искаш да го получиш.

Ра Ра преглътна на сухо.

— Пуловерът или теб?

— И двете — ухили се Спайк.

Тази вечер… Беше ангажиран с Реджи, който бе вдигнал голям шум около купона, който организираше, за да отпразнува успеха от новата си колекция и за да представи Ра Ра на най-близките си приятели. Реджи щеше да изпадне в неконтролируема ярост, ако Ра Ра не се появеше на купона.

Но пък Спайк Стоун бе възможност, която Ра Ра просто не можеше да изпусне. Да изчука Спайк Стоун в хотел Плаза! Та това беше звездният му час! Нали заради това бе дошъл в Ню Йорк.

— Добре — отговори Ра Ра съвсем небрежно, сякаш за него това едва ли имаше някакво кой знае какво значение. — Довечера. След представлението. В Плаза.

Спайк подхвърли дебела пачка банкноти на щанда.

— Точно така. — Това на Ра Ра. — Задръж рестото. — На зашеметения продавач, който току-що бе продал стока за две хиляди шестстотин и петдесет долара. — Изпратете пуловерите в Плаза. Ще бъда там до понеделник.

Преди да тръгне, намигна на Ра Ра.

— Ще се видим по-късно, скъпи…

— Точно така — промърмори Ра Ра, — по-късно.

Поканата на Спайк Стоун беше като сбъдване на най-смелите му мечти. За момент съжали, че ще трябва да отложи срещата си с Реджи, който бързо се бе превърнал в най-добрия му клиент. Но угризенията и съжаленията само му пречеха, а Ра Ра беше млад мъж, който много бързаше, вперил поглед към бъдещето.

 

 

До седемнадесет годишната си възраст Ра Ра — по онова време известен като Елис Нюз — не се бе отдалечавал на повече от петдесет мили от родния си град Лейк сити във Флорида, където родителите му отчаяно се стараеха да отгледат него и петте му по-малки братя и сестри с парите, които баща му печелеше като полицай, контролиращ движението по щатската магистрала.

Мечтата на родителите му бе децата да завършат колеж и след гимназията Елис се записа в Университета на Флорида в Гейнсвил. Работеше като сервитьор, за да може да плаща за квартира, учебници и университетски такси. Но парите никога не му стигаха, особено за кино или срещи с момичета.

Един ден, през втората година на следването, докато прекосяваше студентското градче, някакъв мъж се приближи до него и му каза, че е съдържател на клуб в долната част на града. Търсел млади симпатични момчета, които могат да танцуват и които искат да изкарат малко допълнителни пари в края на седмицата. Разбира се, защо не, помисли си Елис. Но когато отиде в заведението, бързо установи, че танцуването всъщност означава стриптийз и клубът е само за мъже.

В началото мисълта, че трябва да се съблича пред толкова мъже, го смути и направо поуплаши, но собственикът го насърчи да опита поне няколко пъти. Елис беше страхотен. На посетителите им потичаха лигите от желание всеки път, щом той разкършеше прекрасно изваяното си тяло в такт с музиката. Възторжените им аплодисменти му спечелиха прозвището Ра Ра.

Той бързо стана не само най-популярния танцьор в клуба, но и постоянно бе затрупан с молби на по-заможни бизнесмени за индивидуални танци. До този момент Ра Ра бе научил достатъчно, за да му е ясно, че индивидуалните танци обикновено се провеждат в леглата им в хотелските стаи, но бизнесмените плащаха добре за услугите му. Понякога по двеста долара на нощ, почти половината от седмичната надница на баща му.

Вместо да се прибере у дома в Лейк сити през ваканцията, Ра Ра замина за Маями, където шефът му притежаваше още един клуб и където заплащането беше още по-добро. Много от клиентите му, туристи от Ню Йорк, го уверяваха, че той имал някои твърде привлекателни страни, а това означавало големи пари в Ню Йорк.

Оставаше му само още един семестър до дипломирането и той чудесно съзнаваше, че ще разбие сърцата на родителите си, ако се откаже от следването. Но просто не можеше да устои на изкушението да изкарва чисти триста и петдесет долара на нощ. Измисли заради тях една история за някаква агенция за модели (страхотен начин за студентите в последните курсове да изкарат малко пари), обеща им да се запише в Университета на Ню Йорк, за да защити степен, и пое за Ню Йорк.

 

 

Ра Ра нито за миг не съжали за решението си. Имаше страхотен апартамент и една спалня с изглед към Ийст ривър, през лятото ползваше една къща на Файър айлънд, а твърдият му и стабилен доход обещаваше да стане по-добър благодарение на клиенти като Реджи Болт.

Бедничкият Реджи. Ра Ра не искаше да го разочарова, но Спайк Стоун беше… е, беше Спайк Стоун.

Проправи си път през тълпата, изпълнила целия първи етаж, приближи до телефонните автомати, които се намираха близо до входните врати, и набра личния номер на Реджи.

— Не мога да дойда довечера, Реджи. — В гласа му звучеше искрено съжаление. — Излезе нещо по-важно.

На другия край на линията се възцари дълго мълчание.

Реджи бе втрещен от изненада. Подготовката на този купон бе погълнала цялото му внимание през последния месец. Беше поканил двадесет от най-близките си приятели и всички те с нетърпение очакваха да се запознаят с последния мъж в живота му.

Беше наел най-добрата фирма в града, която да подготви партито. Не само най-добрата, но и най-скъпо платената.

По дяволите разноските — беше решил високомерно. Организираше празника, защото имаше два наистина заслужаващи си повода — провъзгласяването му за Звезда и запознанството с изящния му нов приятел.

Същият този приятел, който сега му казваше, че нещо по-важно от Реджи ще му попречи да присъства на купона.

Призля му.

Ако Ра Ра не се появеше, приятелите му никога нямаше да го оставят на мира. Вече чуваше как се кискат и си шушукат зад гърба му:

Бедничкият стар Реджи, такава голяма звезда е, а не може да задържи дори едно момче в леглото си…

Винаги съм знаел, че разказите му за Ра Ра звучат твърде примамливо, за да са истина…

Били са просто плод на трескавото му въображение.

Мисълта, че трябва да се моли, дълбоко нараняваше Реджи, но притиснат до стената, той реши да избере по-малкото унижение; реши да падне на колене и да се помоли.

— Моля ти се, Ра Ра… знаеш колко важна е за мен тази вечер и колко много разчитам, че ще бъдеш до мен… Ти ми обеща.

Ра Ра усети леко разкаяние, но Спайк Стоун беше много по-важна клечка, отколкото Реджи Болт някога щеше да бъде.

— Хайде да го отложим за утре вечер, а?

— Не! Трябва да те видя тази вечер. И очаквам да те видя. Не желая повече никакви спорове по въпроса.

Само че Ра Ра не понасяше да го притискат и да му говорят по този начин.

— Ей, я почакай малко, човече! — Гласът му прозвуча остро. — Ти не ме притежаваш. Разбра ли?

Реджи изруга тихичко. Бяха водили този разговор и преди. Той можеше да притежава Ра Ра, можеше да има изключителни права върху времето му, ако Ра Ра му предоставеше пълни права за закупуване на тялото му. А това означаваше Ра Ра да получи достатъчно, за да престане да се продава на всеки срещнат. От Реджи се искаше да му прехвърли двеста и петдесет хиляди долара в брой, да му купи спортна кола (Ра Ра щеше да си я избере), да му осигури безплатно храна и квартира и да му обещае, че ще го включи в завещанието си с още двеста и петдесет хиляди долара.

Още щом чу условията, Реджи недвусмислено му заяви, че идеята му е абсурдна. Абсолютно неприемлива. Не разполагаше с толкова излишни пари, които да харчи за момчета, пък били те много красиви и привлекателни. Паричните подаръци, които правеше на Ра Ра при всяка тяхна среща, бяха едно. Но това си беше истинска проституция. Освен това на Реджи не му се налагаше да си купува любовниците. Можеше да има всеки, когото пожелае.

Бедата обаче беше, че те и двамата знаеха, че той иска Ра Ра.

Закупуването на Ра Ра щеше да му излезе много скъпо. Счетоводителят му щеше да нададе вой до небесата. Но по дяволите, счетоводителят работеше за Реджи, а не обратното. И ако в тези продажни времена това бе стъпката, която щеше да попречи на Ра Ра и за в бъдеще да проваля уговорените му ангажименти, може би ще трябва да заплати цената. И тогава щеше да притежава Ра Ра. Целият. Напълно.

Мисълта за това достави на Реджи истинско удоволствие.

 

 

През дните и седмиците след шоуто на Дани й се струваше, че е станала обект на присмеха и подигравките на целия град. Всеки ден тя прилежно се опитваше да се види с изпълнителните директори и закупчиците на големите магазини, с които Ървинг я бе запознал. Но от всички получаваше обичайното извинение, че са много заети. Където и да отидеха вечер с Нино, Дани бе сигурна, че останалите гости говорят за нея, присмиват се на колекцията й, обсъждат я по начина, по който я бяха обсъждали в женската тоалетна след шоуто.

Изразителни погледи, сподавени усмивки, състрадателни потупвания по рамото… Дани виждаше и разбираше всичко и бе убедена, че се е превърнала в най-голямото посмешище в града. Когато се оплака на Нино, той се опита да я успокои:

— Cara, никой не говори за теб. Никой не дава пет пари за колекцията ти.

Думите му бяха добронамерени, но вместо да я накарат да се почувства по-добре, те още по-дълбоко нараниха гордостта й.

По галаприеми, благотворителни балове и официални вечери тя срещаше представителите на модния елит, някои от които познаваше от години, и напразно се опитваше да ги убеди да рискуват с новата й колекция. В края на краищата те започнаха да я избягват и да се отправят в друга посока веднага щом я видеха да се приближава. А когато спряха напълно да разговарят с нея и да отговарят на телефонните й позвънявания, Дани вече разполагаше с всички доказателства, че първият й опит да се наложи на Седмо авеню се бе оказал пълен провал.

Единственото нещо, което може да е по-лошо от предизвикването на сензация, е това изобщо да няма сензация. За нещастие тя бе постигнала точно това.

Пренебрежението на околните отново събуди позабравените детски страхове и обиди. Внезапно тя отново се почувства дебелата, необичана дъщеря на Морис. Само че този път се бе провалила не само пред баща си, а в много по-голям мащаб — беше станала за смях на цялото светско общество на Ню Йорк.

Има и още една разлика — строго си напомни тя. В клиниката „Етиол“ се бе освободила от масления пашкул, в който бе обвита, и се бе превърнала в красива, изящна пеперуда. На новата Дани не й се налагаше вече да бяга в стаята си и да се крие там, потънала в отчаяние. Новата Дани можеше да се извиси високо в небето с леките си фини крилца, които бяха подсилени от самоувереността й и подплатени с непоколебимата й решителност. Но преди да се издигне и извиси нагоре, тя трябваше да разбере къде точно бе сбъркала.

Мислено се върна назад към месеците, предхождащи шоуто, и не й бе необходимо много време, за да намери отговора, който търсеше. Дори и с помощта на Моника, пак бе имала твърде много неща, за които да мисли, твърде много задачи, които да решава, твърде много подробности, които да предвиди. Календарът й бе доказателство за това колко натоварена е била. Всичките тези срещи и обеди, дългите дни, прекарани с Ървинг, уморителните вечери с Нино.

Нищо чудно, че се бе провалила. Не си бе осигурила достатъчно от това, от което имаше най-голяма нужда — време да твори, да се вдъхнови, да помисли за цветовете и формите, да се опита да намери линията, която да направи моделите й неповторими… уникални.

Беше пренебрегнала най-основния елемент от модния бизнес — създаването на добри модели.

Критиците бяха прави. Моделите й бяха скучни. Съвсем обикновени. Създадени без въображение и вдъхновение. Но аплодисментите, с които бяха посрещнати оригиналните й модели на октомврийското ревю на господин Реджи, все още отекваха в ушите й.

И тук се криеше втората й грешка. Дотолкова бе погълната от мисълта да натрие носа на господин Реджи, че бе забравила главното в този бизнес.

— О, значи желанието ти да се занимаваш с това не се е изпарило с първия ти неуспех — каза й Ървинг един следобед, когато намина към офисите на протежето си. — Е, добре дошла в клуба. Дребният неуспех не е най-лошото нещо на света. Прави те още по-решена да успееш, нали? Но за следващия път запомни — ти си първо дизайнер, а след това бизнесдама. И като говорим за бизнес, искам да ти кажа, че ако искаш търговците да ти обърнат внимание на следващата ти колекция, трябва да си поразмърдаш задника и да се опиташ да продадеш някои модели от тази.

— Не че не съм опитвала — призна тя, загледана надолу към Седмо авеню, улицата, свързана с толкова много мечти. — Никой не отговаря на позвъняванията ми, освен ако не става дума за някакво светско събитие. Изобщо не ги е грижа за „Графиня Дани“.

Ървинг обаче не прояви никакво разбиране или състрадание.

— Да не би да си мислиш, че и на мен не са ми затваряли вратите под носа! А аз дори не съм знаменитост. Хайде, малката, размърдай се! Ето — довърши той грубо, — може би това ще ти помогне.

Дани разви пакета, който й бе подал. Вътре имаше съвсем нов екземпляр от „Търговския указател“ на Шелдън.

— Тук — посочи Ървинг — ще намериш купувачите на първата си колекция. А сега се хващай за телефона и започвай да разговаряш с тях. С всичките — от тук до Пасадина. И да не си посмяла да се откажеш!

Дани кимна. Беше разбрала всичко.

Двете с Моника си поделиха щатите и разговаряха по телефона до прегракване. Безброй пъти на ден казваха на човека от другата страна на линията: Бихме се радвали, ако намерите време да се отбиете в нашия офис, когато сте в града.

Когато разговаряха с жени, те безсрамно парадираха с титлата на Дани и им обещаваха достъп до нюйоркското общество. С мъжете разчитаха на задъханите си, преливащи от възбуда гласове, за да ги примамят в офиса, където винаги сервираха сандвичи, плодове, бира, шампанско, сода и кафе на уморените и гладни купувачи, които се бяха решили да разгледат колекцията.

Главните вериги магазини, повечето от които бяха притежавани от истински конгломерати, обикновено ги пренебрегваха. При тях се отбиваха само по-малките, независими търговци.

Поръчките, които получаваха, изобщо не бяха достатъчни.

 

 

Мужен, Франция

 

Роберто ди Портанова често обичаше да казва на Нино и на сестрите му колко е важен добрият и солиден брак — като този между него и съпругата му, на който те се наслаждаваха вече тридесет и четири години. Но това, което обичаше още повече, бе доброто чукане с някоя от многобройните му любовници.

Като ревностен католик Роберто редовно посещаваше службите и коленичеше пред олтара, за да изпроси прошка за греховете си. И като истински италианец той почти толкова редовно коленичеше и пред окосмените триъгълници на поредната си любовница.

Много често останалата част от тялото, пред което смирено коленичеше, принадлежеше на Карола фон Райх.

В началото на шестдесетте години Карола бе решила, че предприятията „Фон Райх“ трябва да вложат капитала си в повече и различни направления. Прецени за себе си, че производството на електрически нагреватели бе подходящ пазар, който трябва да се разшири за в бъдеще. След няколко години на пазара Карола с огорчение установи, че нагревателите на „Фон Райх“ не са печеливши. Името на техния съперник бе „Ди Портанова, Ltd.“. Или, казано с други думи, семейство Ди Портанова произвежда по-качествени и по-евтини нагреватели.

Следващата й логична стъпка, разбира се, бе да спечели това състезание. Карола изпрати специален пратеник, един от вицепрезидентите на компанията, за да представи предложенията й.

Роберто ди Портанова изпадна в ярост. Сериозните молители не изпращат странични хора да им вършат работата. И върна пратеника обратно.

Карола беше раздразнена, но не смяташе да се отказва от плановете си. Знаеше всичко за Роберто ди Портанова. Знаеше как да се справя с този тип мъже. Макар че гардеробите й бяха претъпкани с необличани, правени по поръчка дрехи — всичките номерирани и описани според сезона, цвета и дизайнера, тя нае Марк Боли от Кристиан Диор, за да дойде до Залцбург и да й изработи напълно нов гардероб от костюми и рокли. Едва тогава пое за Рим.

В багажа си носеше подарък за Роберто — нещо като знак на помирение. Двуцевна пушка, изработена на ръка от най-добрите майстори в оръжейните предприятия „Фон Райх“. Името на Роберто бе изписано със златни букви на приклада. От гледна точка на Карола подаръкът беше особено практичен — хвалеше се наляво и надясно, че ако той откаже сделката, ще го застреля.

Роберто нямаше никакво намерение да продава, но изгаряше от нетърпение да се срещне със скандалната Карола фон Райх. Вещицата, както я наричаха собствените й изпълнителни директори. Коравосърдечната кучка с много ум и външен вид, който не се забравя лесно.

Когато тя пристигна в офиса му с подстригана по момчешки къса руса коса и с елегантен сив мини костюм на розови райета, под който очебийно и предизвикателно се поклащаха дългите й крака, той развеселен отбеляза, че тя наистина си заслужава репутацията.

Още щом се ръкуваха, Роберто разбра, че ще спи с нея. Беше само въпрос на време.

Разсмя се с удоволствие, когато тя му подари пушката.

— Чудесен подарък — промърмори той, докато се преструваше, че се прицелва. — Обичам да ловувам.

— Аз също — измърка Карола и кръстоса крака, като изложи на показ черните дантелени жартиери, които поддържаха чорапите й. Вече бе взела решението си. Щом можеше да го преебе в бизнеса, защо да не може да го направи и в леглото?

Роберто не харесваше Карола, но й се възхищаваше. Беше първата жена в живота му, която не бе успял да покори и подчини на волята си. Знаеше как да прави номера, знаеше как да го предизвиква. А Роберто винаги се възбуждаше от предизвикателствата. И я задоволяваше така, както никой друг мъж, а най-малко от всички съпругът й, който линееше в санаториум, я бе задоволявал някога.

Бяха идеална двойка.

Срещаха се, когато и където можеха да си го позволят. Понякога се виждаха във вилата на Карола в Мужен, малко по-нагоре от Кан, където бе закотвена яхтата на семейство Фон Райх. Според стандартите на Карола вилата беше малка — имаше само двадесет и четири стаи. Но изпълняваше добре предназначението си — беше идеално място за лични срещи, служебни или интимни, които бе по-добре да се запазят в тайна от обществеността.

Този път срещата им беше изцяло интимна — за наслада и удоволствия.

Както обикновено, когато не са били заедно известно време, Карола и Роберто се хвърлиха веднага в леглото и се любиха бързо и грубо, като се дразнеха и измъчваха един друг с всички трикове на несъмнено богатия си сексуален репертоар.

Карола лежеше изтощена и отмаляла на изпомачканите атлазени чаршафи. През отворения френски прозорец, който водеше към терасата, хлуеше лек майски ветрец и галеше голото й сгорещено тяло.

— Малко си понапълняла — каза й Роберто. — Това е добре. Предпочитам жените да изглеждат добре охранени.

След това се наведе и започна да смуче зърната на гърдите й, докато тя леко простена. Доволен, че Карола е все още незадоволена и готова за още, Роберто рязко се изправи и влезе в съседната баня, за да се погрижи за други, по-неотложни неща.

По всяко друго време Карола щеше да се разбеснее от неприятната му забележка по отношение на килограмите й. Още повече, че това бе самата истина — тя наистина беше сложила няколко излишни килограми. Но този път шегата му щеше да си остане за негова сметка.

Карола едва успяваше да се сдържи и да не се разсмее на глас.

В една кошница в тоалетната тя бе сложила последния брой на международното издание на Нюзуик, внимателно сгънат така, че погледът на Роберто веднага да попадне върху статията за снаха му и за компанията, която тя бе основала съвсем наскоро. Карола знаеше, че Роберто едва понася момичето — почти никога не споменаваше името й — и се ужасяваше от публичните скандали и клюки, които тя и синът му предизвикваха.

Карола се чудеше дали Роберто изобщо знае за последната прищявка на снаха си. Ако не знаеше, само след миг щеше да разбере.

Тя се усмихна щастливо. Роберто беше започнал да става твърде самодоволен, дори и с нея. А Карола обичаше от време на време да му напомня, че и тя може да играе играта не по-зле от него.

Запали цигара и се загледа в часовника на Картие край леглото й, който бавно отброяваше секундите.

Роберто дори не си направи труда да пусне водата в тоалетната, преди да излезе с трясък, размахал списанието със статията в ръка.

— Предполагам, че това искрено те забавлява — кресна й той и запрати списанието към нея.

— За какво, за бога, говориш? — попита тя, прозявайки се.

— Не ми се прави на света вода ненапита. Все някой трябва да го е чел, за да е в банята.

— О — усмихна му се сладко Карола, — имаш предвид статията за новото начинание на снаха ти?

— Чудесно знаеш какво точно имам предвид — прекъсна я той и се отпусна на леглото край нея с леко възбуден пенис.

— Роберто, изобщо не мога да си представя как си могъл да позволиш на сина си да се ожени за това ужасно момиче — изрече Карола и мързеливо заоглежда ноктите си. — Никога няма да забравя идиотските идеи, които бе втълпила в главата на Моника, докато бяха заедно в клиниката „Етиол“. Трябваше да я предам на Хелмут едва ли не в белезници — толкова своенравна бе станала. А сега и това.

Роберто усети подходящия момент и побърза да се възползва от него.

— Карола, никога не си ми казвала защо Хелмут се разведе с Моника…

— Говорехме за твоята снаха — напомни му остро Карола. — И за причините, поради които си благословил този неподходящ брак.

Роберто излезе от стаята, без да отговаря на въпросите на Карола. Не смяташе да казва нито на нея, нито на когото и да било друг, защо в края на краищата бе позволил на Нино да се ожени за Дани…

 

 

Роберто бе изпаднал в необуздана ярост, когато Нино и Дани пристигнаха в имението на семейство Ди Портанова в Асоло, за да обявят годежа си. Как бе посмял единственият му син дори да си помисли, че ще му позволи да се ожени за американка. И то еврейка на всичкото отгоре! Беше немислимо.

Роберто бе отказал категорично да даде съгласие си за подобен брак.

Дани бе отлетяла за Ню Йорк, сломена и обляна в сълзи. Нино бе изхвърчал от вилата без дори да се сбогува с баща си и се бе отправил с ламборгинито си на юг към Рим. Там бе отседнал в хотел „Хаслер“ на площад Тринита ди Монти.

Опитвайки се да забрави мъката си, той нощ след нощ обикаляше дискотеките и другите луксозни свърталища в града. Измина цяла седмица, а той все още не можеше да забрави Дани. Похарчи стотици хиляди лири по магазините на Виа Кондоти, но и това не му помогна. Единственият начин да заглуши мъката си беше да се напие до забрава.

Една вечер, докато пиеше шампанското си на бара на хотела, един красив червенокос американец седна през няколко стола от него и му изпрати бутилка шампанско. Нино повдигна въпросително едната си вежда, но не възрази. След като си поделиха още една бутилка шампанско, пияният американец сложи ръката си на рамото на Нино и той го покани в апартамента си.

Нино сви рамене и се замисли. Защо не? Господ му бе свидетел, че и през ум не би му минало да заведе това приятелче вкъщи, за да го представи на семейството си.

Тази вечер Роберто бе случайно в Рим по работа. След късната вечеря в изключителното заведение „Ел Тула“ той стоеше пред стаята си и ровеше в джобовете си за ключа. В този момент двама от гостите на хотела невиждащо се запрепъваха край него. Роберто вдигна поглед и разпозна Нино, който очевидно бе пиян до козирката.

Роберто понечи да му се обади, но Нино и приятелят му бяха изцяло погълнати един от друг. Роберто не сваляше поглед от тях. Те спряха пред една врата малко по-надолу по коридора.

Червенокосият мъж стискаше силно задника на Нино, а след това целуна сина на Роберто ди Портанова по устата.

Роберто не можеше да повярва на очите си.

И което бе още по-лошо — Нино изобщо не протестира.

Той обгърна мъжа с ръцете си и отвърна страстно на целувката му.

Разтреперан от отвращение и гняв, Роберто си каза, че сигурно е станала някаква грешка. Това не би могло да е Нино. Забърза към стаята си и се обади на регистрацията, откъдето потвърдиха, че Джани ди Портанова наистина е регистриран в хотела. Роберто се отпусна в леглото, като едва успяваше да си поеме дъх.

Единственият му син… froscia[31]!

Изминаха няколко часа.

Накрая Роберто се сети как трябва да постъпи. Единственото по-лошо нещо от брака с Дани Либерман бе Нино изобщо да не се ожени, никога да не му роди син. Роберто не можеше да позволи подобно нещо да се случи.

Той вдигна телефона и поръча личен разговор с Ню Йорк.

Госпожице Либерман, обажда се Роберто ди Портанова.

Чу я как ахна от изненада. Очевидно той бе последният човек, когото бе очаквала да телефонира след хладното им сбогуване в Асоло.

Нино добре ли е? — попита го.

Той леко се изкашля.

Разбира се. Госпожице Либерман, кажете ми истината. Наистина ли обичате сина ми?

О, да! Луда съм по Нино…

Тогава й каза, че е променил решението си. Тя може да се омъжи за сина му, но при две условия: децата им да бъдат възпитани като католици и тя да направи всичко възможно Нино да бъде щастлив и напълно задоволен.

Разбирате ли ме, госпожице Либерман? Мислите ли, че ще можете да изпълните тези условия?

Да, да — чу, че се е съгласила възторжено тя.

Децата й се струваха все още нещо твърде далечно. А що се отнася до това Нино да бъде щастлив… Разбира се, че ще бъде. Те така силно се обичаха… А тя бе най-щастливото момиче на света…

 

 

Но ето, че вече бяха изтекли три и половина години, а все още нямаше деца, напомняше си Роберто, нито пък някакъв знак, че всичко е наред и… отношенията между Нино и жена му са напълно нормални. Вместо бебе се бе появила компания — „Графиня Дани“.

Роберто седеше на обляната в слънце тераса в западното крило на вилата на Карола, пушеше и гледаше намръщено пред себе си. Момичето естествено бе решило да трупа капитал благодарение на благородническата си титла, до която се бе докопало чрез женитбата. И което бе още по-лошо, съчетала бе титлата им с това смешно, момчешко име, което тя непрестанно използваше.

Американците бяха толкова еднакви. Толкова безочливи. Толкова вулгарни.

Загаси цигарата си.

Карола му махаше с ръка и му правеше знак да влиза във вилата.

 

 

До средата на юни за Дани стана напълно ясно, че ако не предприеме нищо, скоро ще бъде напълно разорена. Поръчките й за есенната колекция вече бяха приключили и числата сочеха, че са със седемдесет процента под първоначалните предвиждания. Още един сезон като този, мислеше си тя мрачно, и ще е напълно свършена като дизайнер. А, което е още по-лошо, корпорацията, носеща името й, щеше да бъде изправена пред банкрут.

Както вървяха нещата, компанията й губеше по петдесет хиляди долара месечно, а освен това имаше заем в размер на четиристотин хиляди, които дължеше на банката. Нино, разбира се, й бе предложил да финансира цялата операция, без да се стига до банков заем, но Дани беше отказала. Беше й помогнал да постави първото си ревю, а то се оказа пълен провал. Всички по-нататъшни проблеми, да пази господ, щяха да се финансират от нейния, а не от неговия джоб. Така беше справедливо. Но както и да подреждаше числата, по никакъв начин не можеше да намали разходите си — наем за офиса, заплата за Моника, заплата на моделиерката и шивачките, заплата на секретарката, която работеше и като манекен, разходи за осветление, телефон — основните разходи, свързани с кой да е бизнес.

Друг проблем бе производството. Дани бе поверила изработването на първата си колекция на един производител в Куинс, един от малкото, които бяха намерили време за нея. Едва по-късно бе разбрала защо този производител се бе оказал свободен. Ървинг я бе предупредил за ниското качество на работа и бе й казал да си намери друг изпълнител. Но Дани отчаяно бързаше да завърши и да натовари облеклата преди тридесети юни — крайния срок, след който всички магазини можеха да отменят първоначалните си поръчки.

Когато дрехите се върнаха обратно, поне една трета от тях бяха съсипани — лошо скроени, немарливо ушити, с неточни размери и неподходящи дължини. Дани и Моника изпаднаха в ужас.

Безброй пъти бяха обещавали на купувачите си изключително добро качество.

А сега…

— Liebchen, трябва да изпълним тези поръчки — каза Моника. — Да се надяваме, че тази е най-лошата. — Вдигна една особено лошо скроена и раздърпана рокля и я погледна така, сякаш държеше в ръка кървав парцал.

— С моето име на етикета? Забрави за това — рязко й отговори Дани. Не можеше да си прости, че не бе последвала съвета на Ървинг. — По-добре да не изпълня дадена поръчка и да се надявам, че купувачът може да се върне ако му предложим нещо по-добро, отколкото да рискувам да загубя клиентите си завинаги с парцал като този.

Това беше първият служебен спор между Дани и Моника — качество срещу неизпълнени поръчки. Но Дани в края на краищата бе шефът. И така, наложи се да намалят и без това малкото на брой поръчки с още една трета…

 

 

Дани и Моника привършиха с товаренето на първата си колекция на двадесет и девети юни. Заедно с останалата част от персонала те останаха в офиса до четири часа сутринта, за да опаковат и сложат етикетите на последните пратки. Очебийното отсъствие на Нино бе неговият протест срещу решението на Дани да тръгне за Кънектикът по-късно през деня.

— Но, cara — оплака се той, — поканени сме да прекараме месеца в Сен Тропе. А и ти трябва да си починеш. Освен това и двамата имаме известни задължения и аз не искам да заминавам без теб.

— Имам работа, Нино. — Дани искаше да се оправдае. — Крайно време е да създадем няколко наистина добри модела.

— Не можеш ли да работиш там? На брега! — опитваше се да я уговори да тръгне с него.

— В Сен Тропе? През лятото? Шегуваш ли се?

Нино знаеше, че е права. Безкрайните партита, пиенето, наркотиците… повечето хора там танцуваха до изгрев-слънце, след това спяха до обяд, а следобедите прекарваха край басейните на вилите си. А освен това Дани беше непреклонна. Трябваше да работи. Не можеше да си позволи да представи още една колекция като първата. Това бе най-бързия начин да се окаже зад борда.

Юли и август бяха мъртви месеци за модната индустрия. Есенните колекции бяха разпратени по магазините, а пролетните щяха да бъдат представени едва през октомври. Дани разполагаше с два месеца, за да се възстанови, да обмисли грешките, които бе допуснала, да начертае новата си стратегия. До края на август трябваше да е готова с моделите за една пролетна колекция, която да докаже на критиците, че тя е дизайнер не само в мислите и мечтите си.

Двамата с Нино бяха купили къщата в Роксбъри, Кънектикът, съвсем случайно, през един красив есенен уикенд преди две години. Реставрираната фермерска къща, която бе строена преди повече от двеста години, се издигаше на върха на един хълм, от който се разкриваше величествена гледка към заобикалящите я поля и извисяващите се наблизо Блекширски планини. Петнадесет акра с ливади, потоци, брезови горички и най-различни вечно зелени растения разделяха имението на семейство Ди Портанова от най-близките им съседи.

Беше идеално място за работа и уединение. Нино щеше да бъде напълно щастлив и вероятно затънал в неприятности в Сен Тропе, а Дани щеше да е съвсем сама в къщата, като се изключат пазача и съпругата му, която щеше да готви и почиства.

През юли беше горещо дори и в Кънектикът и Дани ставаше още преди изгрев-слънце. Понякога яздеше някой от конете за час-два, а друг път тичаше няколко мили по тясната пътечка, която водеше към езерото.

После се залавяше за работа. След лека закуска се разполагаше край езерото, въоръжена с шише лосион против изгаряне, с една сламена шапка с широка периферия, със скицника и цветните си моливи. По обяд готвачката се приближаваше на пръсти, за да й донесе чиния пресни плодове и сирене и кана изстудено кафе. Рано привечер тя отново яздеше, плуваше, говореше по телефона и обикновено вечеряше от поднос пред телевизора.

Моника я посети през един от уикендите и през двете нощи обходиха всички партита из цялата околност. Но когато Моника си тръгна в понеделник на обяд, Дани отново затъна в работа.

Не бе прекарвала толкова много самотни часове от ужасните дни след смъртта на Софи, но сега Дани откри, че самотата й доставя истинско удоволствие. Животът й с Нино беше като безкрайна въртележка — спускаха се и се издигаха толкова бързо, че не й оставаше и един свободен миг, за да си поеме въздух.

След няколко седмици бе натрупала цяла купчина скици, но все още не бе създала достатъчно интересни модели за колекция. Нещо не бе наред. Просто не й хрумваха добри идеи.

Докато се разхождаше сред полята и по селските пътища, тя непрекъснато мислеше върху този проблем. Обади се и на Моника, която както винаги искаше да я подкрепи, но не й беше от особена помощ. Моника притежаваше вроден инстинкт за бизнес и администрация, но с творческите проблеми Дани трябваше да се справя сама.

Когато най-после й хрумна, отговорът се оказа толкова лесен и очебиен, че тя просто не можеше да си обясни как не го бе видяла преди: първата й колекция не притежаваше собствен облик… насока и предназначение. Беше истински миш-маш от модели и поради това нито един от тях нямаше успех. Колекция без обединяваща я тема беше като кола без кормилна уредба. Не можеше да отиде наникъде. Както всъщност се беше и случило.

Но не така стоеше въпросът с моделите, които господин Реджи беше откраднал. Тя бе създала тези модели, които бяха получили заслужени овации и аплодисменти, за един много специален клиент — за Дани ди Портанова. Беше ги измислила, защото дизайнерите й предлагаха дрехи, които не притежаваха никакво въображение и блясък.

И което беше още по-лошо, тя не можеше да носи едни и същи дрехи през целия ден — да ходи с тях на пазар или на обяд, а след това да отиде със същия тоалет на коктейл или на вечеря. На нея почти ежедневно й се налагаше да се преоблича по три пъти в зависимост от различните й ангажименти. За една жена, която не ходи на работа, това не представляваше никакъв проблем. Ами за едно двадесет и една годишно работещо момиче?

Дани се замисли по въпроса. Все повече и повече от приятелките й, освен тези, които току-що бяха завършили колеж, работеха в различни офиси и кантори. Животът им беше напрегнат и забързан. И нито една от тях нямаше безупречната фигура на манекен с размер 6 или 8.

Сигурно съществуваше някакъв начин да се създадат удобни, елегантни, женствени облекла, които да бъдат подходящи за дългия работен ден на тези жени и в същото време да могат да бъдат използвани за всички, освен най-официалните, разбира се, вечерни ангажименти.

Целият август Дани прекара в скициране на модели. Сменяше скицниците един след друг. Сякаш на света не съществуваше нищо друго, освен тя самата, моделите и скиците й…

Най-накрая остана повече от доволна от себе си. Остави молива и критично се вгледа в роклята, която щеше да е в центъра на колекцията й от петнадесет модела. Дотолкова бе емоционално изтощена от мислене и от стремежа си да изпипа моделите до най-малките подробности, че когато се качи на червения си ягуар и се отправи за Ню Йорк, все още не беше сигурна дали създадените модели отговарят на критериите, които самата тя бе установила за себе си. И нямаше да го разбере, докато не ги покажеше на ревюто през октомври.

Ако облеклата не отговаряха на собствените й стандарти, с нея бе свършено като моделиер.

Глава пета

Ню Йорк

 

Втората колекция на Дани не бе просто хит.

Беше ненадминат успех. По-голям от всичко, което някога бяха виждали на Седмо авеню след нашествието на миниполите.

Piece de resistance[32], „Падащата рокля“, наречена така заради начина, по който обгръщаше и падаше върху раменете, изправи публиката на крака и изпълни залата с неспирни овации.

Дори и според стандартите на Седмо авеню плетената памучна рокля бе наистина гениално хрумване. Без копчета и без ципове, които да отклоняват вниманието от изчистената й линия. Продълговатата яка бе леко разголваща и секси. Роклята падаше толкова леко, че сякаш дишаше около тялото. А най-голямото й преимущество бе, че е подходяща за почти всички жени, независимо дали носят идеалния според модната индустрия номер 8 или предишния номер на Дани — 14.

Роклята можеше да се носи свободно, пристегната с колан или с шарф, но във всички случаи си оставаше най-функционалната дреха, която бе показвана пред ценителите през последните няколко години. А с цената си от сто двадесет и пет долара „Падащата рокля“, представена в различни цветове, беше не само изискана, но и достъпна за всички.

В Уименс уеър дейли започнаха екзалтирано да превъзнасят достойнствата й:

На фона на моделите на графиня Ди Портанова много от предложените от другите американски дизайнери облекла изглеждат напълно неподходящи. Колекцията като цяло — и особено роклята, която без съмнение ще се превърне в символ на неподражаемия й подход — постигна ненадминат успех, защото е насочена към един неизследван до този момент пазар: спортни дрехи за работещи жени, въображението на които не се изчерпва с досадните сиви костюми от трико.

Това са дрехи за дейни и амбициозни жени, за умни и проницателни жени, отправили се към славата и известността, създадени от една не по-малко умна и проницателна жена, която без съмнение е дизайнер, заслужаващ особено внимание. Графиня Ди Портанова е успяла да създаде тоалети, които лесно могат да се използват както през деня, така и вечер, които са подходящи както за бизнес срещи и служебни обяди, така и за специални вечери и театрални постановки. Нашето мнение е, че „Падащата рокля“ скоро ще намери пътя си към гардеробите на всички изискани и модерни жени из цялата страна.

И се оказаха прави.

Оставете всичко останало —

„Падащата рокля“ е при вас!

Модните страници на всички по-важни вестници в страната бяха пълни с подобни заглавия.

Ню Йорк таймс добавяше възторжено:

Най-важният тоалет в колекцията на графиня Ди Портанова е една изключително практична, но секси рокля, която може да се носи от сутрин до вечер.

Дайан Врийланд, доайенът на американските модни редактори, писа:

Всички могат да изпопадат от възторг, когато видят „Падащата рокля“, облечена от подходяща жена.

Дани веднага възприе коментара и той се превърна в ключова фраза на рекламната й кампания: Облечете „Падащата рокля“ и всички ще изпопадат от възторг.

Очаровани от двадесет и една годишната дъщеря на емигранти, която чрез брака си се бе превърнала в аристократка, запленени от бляскавия й живот и неизчерпаемите й финансови средства, търговците веднага откликнаха на поканата й за поръчки.

Та и кой можеше да й устои? Всеки искаше да притежава моделите на „Графиня Дани“ — и то в невероятни количества.

Дори Ървинг Блат, който смяташе, че вече нищо в света на модата не може да го изненада, клатеше с недоумение глава. Закупчиците на най-големите универсални и специализирани магазини — хората, за които Ървинг смяташе, че ще са особено предпазливи след неуспешния й първи сезон — затрупаха офисите на „Графиня Дани“ с поръчки.

Само като си помислеше, че Дани, която допреди шест месеца беше на прага на фалита, изведнъж се бе превърнала в любимката на модната индустрия! И всичко това преди още да е произвела и опаковала поне една поръчка… Радваше се и се гордееше, макар че не можеше да се сдържи да не се поздрави с безпогрешния си нюх, благодарение на който бе забелязал и оценил таланта й.

Другите моделиери от Седмо авеню, които по природа си бяха безумно завистлива пасмина, не бяха особено въодушевени. В най-добрия случай, нареждаха позеленелите от завист дизайнери, Дани бе само още една от моментните знаменитости на модния небосклон. Ако имаше късмет, името й може би щеше да й помогне да се задържи още един сезон, преди да потъне в забвение така, както много други преди нея. Тя си е само една разглезена богаташка, която е решила да си поиграе на моделиер — не спираха да повтарят наляво и надясно.

Чрез агенция партенка всички коментари и отровни словца стигаха и до Дани.

— Не им обръщай внимание — посъветва я Ървинг. — Изпълни всички поръчки, а злобата и завистта им ще си останат за тяхна сметка.

Дани се закле на Ървинг, че ще постъпи точно така.

 

 

Клайв Чърчил-Менли — най-известният в Ню Йорк специалист по вътрешен дизайн, си скъса задника от работа, за да постигне типичната за английските провинциални къщи елегантна, домашна атмосфера, на която Моника фон Райх толкова държеше. Резултатът обаче бе наистина зашеметяващ.

Услугите и съветите му бяха скъпо платени, но за Моника това нямаше никакво значение. Та за какво бяха парите, ако не да доставят на притежателите им радост и наслада… Беше дала на Клайв пълна свобода на действие и той с удоволствие се бе възползвал от ситуацията.

Беше наел един архитект и цяла армия от строителни предприемачи. Цялата водопроводна и електрическа инсталация бяха подменени; стените бяха съборени, издигнати наново, боядисани и облепени с тапети. Подовете бяха пренаредени, покривът — основно ремонтиран.

Дърводелците изработиха съвсем нови борови шкафове и греди за кухнята, а след майсторското им опушване те заприличаха на истински антики. Цял екип от специалисти-градинари преобразиха буренясалия заден двор в истинска миниатюрна английска градина.

От най-добрите антикварни магазини, от галерии и от частни колекции Клайв бе успял да закупи най-красивите предмети, каквито дори и той не бе използвал в досегашната си кариера. Едноседмичната му разходка до Лондон и околността завърши със закупуването на две каменни камини в стил Луи Петнадесети, на безценен китайски порцелан, на няколко позлатени конзоли, старинни килимчета и цяла кутия, пълна със старовремски рисунки.

Работата му бе отнела няколко месеца, но Клайв бе успял да превърне порутената къща в удобен и живописен дом, дом, за какъвто Моника винаги си бе мечтала.

А сега очакваше да му се плати.

Докато чакаше Моника да се присъедини към него във всекидневната, Клайв се опиваше от очакващото го удоволствие. Бутилка шампанско Дом Периньон се изстудяваше в изработения от чисто сребро ледник, който й бе донесъл като подарък по случай нанасянето в къщата. Две кристални чаши бяха застинали на махагоновата масичка, която бе намерил в околностите на Бат.

Моника щеше да пристигне скоро за представянето.

Горчивият опит на Клайв учеше, че колкото и да са богати клиентите му, те винаги плащаха с нежелание сметките си. Докато той трябваше винаги да плаща своите. Ето защо бе превърнал отчета си за похарчените средства в истински ритуал. Всички разходи бяха прегледно изброени върху лист от любимата на Клайв сива луксозна хартия с отличителния му герб в горния му край.

И гербът, и семейната история, с която толкова много се гордееше, бяха измислени. Но истинското му презиме — Джоунс — не притежаваше никаква изтънченост и елегантност. А той бе разбрал още когато започваше работа в Лондон, преди много повече години, отколкото си признаваше, че успехът на един специалист, който работи в домовете на най-богатите, зависи както от таланта, така и от снобския му външен вид.

С помощта на един много дискретен пластичен хирург Клайв съвсем успешно се бе претворил в изтъкнат английски дизайнер. Спазваше диета и спортуваше с такова постоянство и настойчивост, на които дори майката на Моника би се възхитила. Обличаше се толкова стилно и елегантно, че никога не изпадаше от списъка на елегантните мъже. А когато беше в процес на развод, както в настоящия момент, беше любимият кандидат за вечеря на всяка домакиня, която нямаше с кого да запълни свободното място на масата.

Но ако този път Клайв изиграеше картите си правилно, съвсем скоро вече нямаше да се налага да бъде на разположение на притеснени домакини. Беше решил, че иска от Моника фон Райх не само да плати за извършената работа.

Тя притежаваше всичко, което той ценеше у една млада жена — чифт сочни гърди, които да обгърне с шепи, фотогенично лице (това бе от жизненоважно значение за придобиване на популярност по всички тези благотворителни балове и галавечери) и най-важното — това, което той наричаше насаме Пари, с главно П.

Беше направил обичайните си проучвания и бе останал напълно доволен от получената информация — наследница на едно от най-големите индустриални състояния на Европа, наскоро разведена с богатия си швейцарски съпруг (никой сякаш не знаеше защо), най-близка приятелка на Дани ди Портанова.

Ако инстинктите му не го лъжеха, а това ставаше рядко, тя беше узряла за атаката му.

Погледна дърводелеца, който оправяше някакъв дефект на дървения корниз, и му нареди:

— Побързай. Госпожица Фон Райх ще бъде тук всеки момент, а аз искам всичко да бъде завършено преди пристигането й.

Дърводелецът, който и преди бе работил за Клайв, знаеше, че работодателят му е първокласен негодник. Забеляза шампанското и начина, по който Клайв се оглеждаше в огледалото с позлатена рамка, поставено над камината, и веднага разбра, че шефът е вдигнал мерника на госпожица Фон Райх.

— Няма проблеми, господин Чърчил-Менли — любезно кимна той.

Нямаше никакво намерение да бърза. Рик Флад разбираше жените, без значение дали са някои изискани дами или мърляви ирландки от южните райони на Джърси, откъдето бе и самият той. В едно нещо беше сигурен. Моника фон Райх го желаеше. Желаеше го отчайващо и настойчиво. И нека е проклет ако позволи на този английски гъзоблизец да я има преди него…

 

 

След като изгоря със съсипаните дрехи от първата си колекция, Дани си осигури първокласен производител на есенната. Но когато започнаха да валят огромните поръчки за „Падащата рокля“, производителят каза не.

— Какво искаш да кажеш с това не? — разкрещя се Дани по телефона. — Нали сключихме сделка? Не можеш да постъпиш така с мен. Ще те съдя.

— Ей, лейди — започна съвсем спокойно производителят. — Бяхме се разбрали за производството максимум на десет хиляди бройки. А сега ми казваш, че искаш почти толкова бройки само за първата седмица. Ще ми се да можех да ти помогна, но просто не можем да се справим с такава огромна поръчка. Ще трябва да си намериш още някой. Иди и разговаряй с големите риби.

— Ти, кучи син такъв! — Дани не можа да се въздържи да не започне да ругае. — Няма да се измъкнеш просто ей така. Та ти ще ме разориш!

— Само си хабиш напразно дъха, скъпа. Използвай го, за да намериш някой, който може да изпълни поръчката ти.

В края на третата седмица, когато поръчките достигнаха двадесет хиляди бройки и продължаваха да растат, Ървинг даде на Дани един списък на производители и се усмихна:

— Съвсем спокойно можеш да ползваш името ми.

За нещастие и неговото име не помогна кой знае колко. Дани и Моника поръчаха телефонни разговори с фабрики от Уорчестър, Масачузетс, до Грийнвил, Южна Каролина. Навсякъде беше едно и също. Никой не искаше да приеме изработването на колекцията.

Предприятията вече се бяха обвързали с други моделиери с не по-малко обемисти поръчки.

— Изпаднала си в ужасно положение, скъпа — каза й представител на едно от най-големите производствени предприятия в страната. — Надявам се, че ще намериш някой да изпълни поръчките ти. Ще бъде истински срам, ако се провалиш.

— Много благодаря — промълви Дани, изпълнена с горчивина и раздразнение.

— Да, да, разбира се, че имаш огромни поръчки, кукличке — каза на Моника един друг производител. — Но е същото и при Калвин и Лесли Фей. Не мога да отхвърля техните поръчки заради теб. Те са ми клиенти от години. Ела пак следващия сезон. Тогава сигурно ще можем да измислим нещо, нали…

— Да те вземат дяволите! — изкрещя Моника и затръшна телефона.

Дани предложи на производителите изключителни права върху бъдещите си колекции — колекции, за които тя обещаваше, че ще бъдат още по-доходни от сегашната, само и само да приемат поръчката й. Не постигна нищо. Всички големи предприятия бяха ангажирали целия си капацитет с най-известните дизайнери и сделките бяха сключени още преди няколко месеца.

— Но преди три месеца не знаех, че ще се превърна в известен дизайнер…

Изведнъж я обзе апатия, разбрала безсилието си.

— Ей — каза й един от производителите — другите производители ще извадят късмет с теб. Ти ще станеш богата и известна. Все някой ще се съгласи да работи с теб…

Мечтата на Дани лека-полека се превръщаше в кошмар. Ако не намереше производител, колекцията й, компанията й — и най-вече името й — отиваха по дяволите.

Сподели проблема си с Нино, като очакваше разбиране и подкрепа. Нино обаче си имаше други грижи. Роберто идваше в Ню Йорк и бе помолил сина си да организира вечеря в негова чест.

— Cara, бих искал ти да организираш вечерята. Аз ще ти помагам, разбира се.

Дани го изгледа така, сякаш току-що й бе предложил да поплуват в Хъдзън.

— Да не си луд? И без това главата ми е пламнала от грижи. Или може би не си забелязал?

Забелязал бе и още как! Сексуалният им живот отдавна вече не съществуваше.

— Аз съм твой съпруг и се нуждая от помощта ти. Можеш да намериш свободно време — винаги си го правила.

— Просто за твоя информация, искам да ти кажа, че управлявам сравнително голям бизнес. — Гласът й бе рязък и леденостуден. — Би трябвало да го знаеш. Ти бе вторият човек, подписал заема.

Грандиозна грешка. Баща му му бе вдигнал невиждан скандал, когато разбра, че е позволил на Дани да основе своя компания. Ако Роберто някога узнаеше цялата истина…

— Виж — опита се да постигне някакъв компромис Дани, — постоянно ми говориш каква страхотна секретарка имаш. Тя би могла да ти помогне в приготовленията…

— Тя не ми е съпруга. Ти си моята съпруга и това е твоя работа.

— За какво, по дяволите, говориш! — избухна изведнъж тя. — Моя работа! Звучи ми така, сякаш току-що съм го чула от устата на Роберто.

Беше точно така, но Нино нямаше никакво намерение да й го признава.

— Зная, че баща ми ще е много доволен, ако вечерята я организираш ти — изрече сковано.

— От кога си толкова загрижен да доставяш радости на баща си?

— Откакто ни позволи да се оженим.

Натрупаните ядове и огорчения изведнъж си казаха думата. Дани напълно загуби контрол над себе си и започна да удря под кръста:

— Може би е трябвало да си спести думите. Може би ти щеше да си много по-щастлив с една жена, която няма да има нищо против да си стои вкъщи, докато ти хойкаш насам-натам.

Цялата се тресеше от ярост.

— Може би — кимна Нино, и той с блеснали от ярост очи.

Втренчиха се гневно един в друг. Бяха женени вече почти четири години, но никога не се бяха карали толкова остро. Обидите, които си размениха, отекваха из цялата къща.

— Ти си един долен сноб, също като баща си!

— Баща ми беше прав. Единственото, което те интересува, са парите ми.

— Иди го кажи на някоя от приятелките си.

— Те поне ми дават това, от което се нуждае всеки мъж.

— Копеле! — изсъска тя.

— Кучка!

Дани грабна първото нещо, което й попадна — една изящна купа от китайски порцелан от шестнадесети век, пълна с изсушени розови листенца, и я запрати в стената. Фината, изрисувана на ръка купа, се разби на стотици малки блестящи парченца, които полетяха към пода като лек пролетен дъждец.

Дани изгледа с ужас посипалите се по килима отломки. Как можа да унищожи един толкова красив, единствен по рода си предмет! Нима любовта й към Нино също си отива?

Обзе я дълбоко отчаяние и тя избухна в разтърсващи я ридания.

— Нино…

Той я грабна в прегръдките си.

— Cara — прошепна й нежно, — нека не се караме…

— О, Нино, съжалявам! Толкова съжалявам…

— Няма нищо. Няма нищо — промълви той. Силно я притисна към себе си и бавно започна да гали гърба й.

— Нино — виновно хлипаше тя, — чувствам се ужасно. Тази купа не беше ли оценена за двадесет хиляди долара?

— Не се безпокой, застраховал съм я за тридесет. Току-що спечелихме малко пари от нея. — Разсмя се безгрижно и я целуна по бузите, все още мокри от сълзи. Изглеждаше толкова тъжна и изплашена… Неговата американска красавица. В този момент я искаше гола под себе си, искаше я повече от всичко на света. Желанието му веднага премина в силна, пулсираща ерекция. Без значение колко сексуални партньори бе имал — а те не бяха никак малко — Дани бе неговата съпруга. Жената, която обича. Тя все още го възбуждаше повече и по-бързо от всяка друга, с която бе спал. — Cara, cara, mia cara — промълви той нежно и гальовно.

Пъхна едната си ръка под копринените й гащички. С другата сръчно разкопча копринената й блузка, напъха я под сутиена и бързо обгърна едната й гърда. Започна да гали зърното, подръпваше го и го извиваше насам-натам, докато тя, останала без дъх, го погледна с копнеж и желание.

— Да, да — започна да го подканя тя. Почти бе забравила какво изпитва, когато я докосваше Нино. От толкова дълго време не се бяха любили.

Той я побутна леко към дивана, така че дългите й крака увиснаха от едната страна. След това свали блузката и сутиена й и смъкна полата и гащичките.

Гола, Дани го погледна с големите си сиви очи, замъглени от страст и неутолимо желание, сякаш се опитваше да му каже без думи, че е напълно негова, че силно го желае.

Нино знаеше какво иска тя, дори и ако самата тя го бе забравила. Бързо се съблече, падна на колене пред нея и зарови глава между краката й.

— А-а-а — простена Дани блажено. Всичките й тревоги, проблемите й с производителите и доставчиците изхвръкнаха от главата й, когато устните на Нино докоснаха влажния, тръпнещ от желание триъгълник на венериния й хълм. Езикът му, който и преди много пъти беше изминавал същия път, познаваше най-тайните, най-скритите, най-чувствителните й местенца.

Нино не спря да я целува, да я ближе, да я смуче, докато тя най-сетне не свърши, разтърсвана от конвулсии, докато викаше силно името му.

След това дойде неговият ред.

Този път свършиха заедно…

 

 

Благодарен, че бе научил добре френски през годините, прекарани в Париж, господин Реджи поздрави управителя на „Льо сирк“ с великодушната си усмивка и едно сърдечно bonjour[33].

Беше обяд. Ресторантът, с характерните си бежови и прасковени фрески по подобие на Singerie Room във Версайския дворец, бе претъпкан. Но докато някои от представителите на старата генерация и на новоизлюпените богаташи нетърпеливо чакаха край бара, за да бъдат настанени, господин Реджи веднага последва управителя към масата си.

Още в първия момент, в който бе отворил вратата му миналия март, преди година, господин Реджи бе усетил (същият онзи нюх, който бе направил от него известен моделиер), че „Льо сирк“ ще се превърне в любимото му заведение за обяд. За да си осигури постоянна резервация, той бе направил нещо толкова просто, толкова ужасяващо declasse[34], че представителите на светските кръгове щяха да онемеят от изумление, ако някога научеха истината.

Просто бе бутнал на управителя бакшиш от хиляда долара. Напълно достатъчно, както бе преценил, за да осигури резервацията му за година-две.

Сега, докато вървеше през залата и кимаше с глава на познатите си, Реджи самодоволно си мислеше, че без добронамереното отношение на управителя и той щеше да чака навън за маса. Нещо, което никак не би му подхождало.

Парите все още можеха да говорят. Важно беше обаче да се знае езикът им. Същото беше и с връзките. Човек винаги трябва да може да прецени кои си струва да запази и поддържа и от кои трябва да побърза да се отърве.

Най-стабилната му и важна връзка беше на масата — Мишел Бартън — най-страховития и в същото време най-ухажвания журналист от Седмо авеню.

Мишел бе няколко години по-млад от Реджи — току-що бе прехвърлил тридесетте и всички четяха и малко се страхуваха от рубриката му „С едно ухо на земята“. В миналото бе публикувал по нещичко за всички знаменитости — от Холстън и Даян фон Фурстенберг до Оскар де ла Рента. Всички се отнасяха към него като към кралска особа, защото съзнаваха добре, че една негова неблагоприятна статия е като попадение на ракетите земя-въздух. Никой не смееше да му противоречи, защото никой не знаеше откъде ще извади следващото си оръжие.

Между моделиерите обаче се носеше шегата, че докато едното ухо на Мишел винаги е долепено до земята за поредната клюка или сензация, то задникът му е постоянно във въздуха в очакване на едно добро чукане…

Реджи неведнъж му бе правил услуги в това отношение. Последния път бяха използвали любимия на Реджи уред с две глави — Реджи от едната страна, Мишел — от другата. Сигурен бе, че Мишел копнее за още един подобен сеанс, но Реджи и Ра Ра бяха прекарали цялата сутрин в подобни занимания.

Всъщност Реджи би могъл да покани Мишел вкъщи и отново да извади уреда — просто като жест на щедрост и приятелска добронамереност. От доста време не го бе използвал. Ра Ра обичаше да докосва жива плът, а не играчки, и от няколко месеца насам всички принадлежности на Реджи събираха прах под леглото.

— Мишел, страхотен си! Божествен — додаде Реджи, докато се настаняваше с усмивка от другата страна на масата.

— Кий Уест — обясни Мишел.

— Разбира се — кимна Реджи и даде сигнал на сервитьора за напитките и менюто.

Напоследък не му бе останало свободно време, за да прескочи до Кий Уест, но това изобщо не влизаше в работата на Мишел. А и освен това Реджи поддържаше тена си с помощта на специален солариум, който бе инсталирал в офиса си. Реджи беше открил, че най-голямото удоволствие на спечелените пари е харченето им. Особено когато ги харчи за самия себе си.

Обядът беше истински ритуал.

Напитките пристигнаха. Чисто мартини с водка. След това взеха поръчките им. И започна истинското угощение.

— Името му е Ра Ра, така ли? — попита Мишел, като повдигна въпросително внимателно изскубаната си вежда.

— Псевдоним — обясни Реджи.

— Така си и мислех. Иконом ли ти е или какво?

— Не, просто компаньон. — Реджи нямаше никакво намерение да информира когото и да било, че плаща за приятелството на Ра Ра.

— Как е членът му?

— Огромен и твърд — отговори Реджи с истинска гордост.

Мишел довърши мартинито си. Поръчаха по още едно.

— Не зная къде ги намираш. Тези, на които попадам аз, едва им става. Опитал ли се е някой някога да ти го начука с чифт пинсети?

— Е, с Ра Ра това никога не може да се случи.

— И как го правите? — опита се да го подразни Мишел.

— Като това питие, скъпи — чисто.

И двамата се захилиха порочно.

Пристигнаха ордьоврите. Макарони Примавера за Реджи и шаран по тоскански за Мишел.

През цялото време не спираше потокът от познати, които приближаваха масата им с покани за вечери, партита, коктейли. Поклони. Подлизурство. Подмазвачи и блюдолизци.

Двамата мъже ги изслушваха дипломатично, без да обещават нищо, но създаваха у почитателите си впечатлението, че са се ангажирали с всичките им молби и покани.

— Толкова е трудно да си търсен и популярен — промълви Реджи, докато разбъркваше умело спагетите си.

— Съгласен съм — въздъхна изразително Мишел.

Но нито един от двамата не би се примирил с неизвестността и забвението. Бяха млади, нахакани, талантливи и властни. Хората ги търсеха и им завиждаха. На единия заради таланта, на другия — заради възможността му да създава или да разрушава чуждите таланти.

В много отношения Реджи и Мишел доста си приличаха…

 

 

През 1968 година Мишел Бартън измина на автостоп пътя от Хоумстън до Ню Йорк, твърдо решен да си извоюва име и известност като моден дизайнер. Родителите му, южняци баптисти, които никога не бяха напускали родния си град, искрено го умоляваха да остане, убеждаваха го, че Ню Йорк е лош, покварен град — истински Содом и Гомор.

Предупрежденията им звучаха като нежна музика в ушите на Мишел. През първите двадесет и пет години от живота си непрекъснато бе потискал сексуалността си и бе твърдо решен да не допуска същата грешка и през следващите двадесет и пет години. Ню Йорк бе единственото място, където си струваше да отиде.

Първите три години преживя на третия етаж на една сграда без асансьор и с много слабо отопление заедно с един съквартирант, който живееше в постоянен унес от поетия хашиш. Няколко пъти опита късмета си като младши асистент и мечтата му да стане дизайнер започна бавно да избледнява.

Някои успяваха. Но не и Мишел. Кой знае защо, но шансът се усмихваше все на другите. Парите също отиваха при тях. Без да допусне нито за миг, че неуспехът му може да се дължи на липса на талант, Мишел започна да се озлобява.

На Седмо авеню го бяха огледали и бяха преценили, че не става за дизайнер. Но те все още не го познаваха.

Наеха го като коректор в Уименс уеър дейли и той започна да се оглежда за по-големи възможности. Скоро разбра, че истинската му сила е в създаването на нови приятелства, в спечелването на доверието на хората около него. Благодарение на внимателно създадените му и поддържани контакти, той скоро откри своя собствена рубрика и се превърна в един от най-влиятелните специалисти на Седмо авеню.

Мишел знаеше, че популярността му щеше да продължи дотогава, докато продължаваше да работи със същата неотстъпчивост и ожесточение. А той смяташе да прави точно това, дори и да означаваше съсипването на една или две кариери.

 

 

— Е? — попита Мишел, докато си хапваха от шоколадовото суфле. — Някакви новини?

Реджи се усмихна. Запознат с произхода на Мишел и с болезнената му чувствителност и злоба по отношение на дизайнерите, изгрели на небосклона само за една нощ, той знаеше точно кои струни да подръпне, за да се получи унищожителна статия. И този път смяташе да дръпне няколко, но трябваше да бъде много ловък и предпазлив. Фактът, че от време на време се чукаха заедно, работеше в негова полза, но бизнесът си е бизнес. Ако подбудите и намеренията му станеха твърде очевидни, Мишел можеше да го разкара.

— Не, няма нищо интересно. Наистина — изрече отегчено Реджи. Опитваше се да премери всяка дума, която възнамеряваше да произнесе. — Ами при теб? Ти си единственият в града, който все още не си е загубил ума по онази „Падаща рокля“ или както там се нарича.

— Това е само една щастлива случайност. Късмет и толкова. Дани ди Портанова е дизайнер, който няма да измисли нищо повече. Запомни ми думата. Смяташ ли, че титлата, връзките и парите й ще могат да я превърнат в моделиер?

— Разбира се, че не. — Реджи изсумтя. — Но като гледам как я превъзнасят вестникарите до небесата, човек би си помислил, че става дума за една нова Шанел. Очевидно се опитват да замажат положението от миналата пролет, когато я разпъваха на кръст заради онова недоразумение, което тя наричаше колекция. Големият въпрос сега е дали тя ще успее да задоволи търсенето. Никой не споменава факта, че дори не си е направила труда да си осигури производител, който би могъл да се справи с големите поръчки. Едва сега се е разтичала, в последната минута, и се опитва да намери някого. Аматьорска работа.

Реджи хапна последното парченце суфле.

— От мен да го знаеш, Мишел, тази компания няма да просъществува дълго. Административните въпроси се движат от една богата австрийска кучка — нейна приятелка. Носи се мълвата, че момичето дори не говори английски. Последната й работа била да бъде съпруга на богат швейцарски индустриалец. Какво би могла да знае за модата една разведена богата блондинка? Едва ли нещо повече от това да понапазарува за себе си. Но това е абсурдно! Особено когато ти и аз трябва да работим, за да си изкарваме прехраната.

Мишел отпи замислено от коняка си.

— Разкажи ми още нещо за това — провлачи той.

 

 

Следобедът изобщо не се развиваше според предвижданията на Клайв Чърчил-Менли.

Дърводелецът все още работеше упорито, когато Моника пристигна.

И което беше още по-лошо, тя отклони поканата на Клайв да обиколят заедно къщата.

— Но поне ще изпиете една чашка с мен — настоя той и посочи шампанското. — Сега, когато всичко е готово, скъпа моя, трябва да пием за успешния край на един от най-приятните ми служебни ангажименти, а и за новото начало… — И снижи многозначително гласа си.

— Разбира се, ja. — Гласът й прозвуча благосклонно, но Моника искрено се надяваше, че Клайв ще й представи час по-скоро сметката и ще се омете от къщата й. Имаше да мисли за много по-важни неща.

Като за дърводелеца, например.

— Как се казваш — го бе запитала преди няколко дни, когато беше засякла да я зяпа безцеремонно.

Той се бе усмихнал похотливо.

— Рик Флад. На вашите услуги.

Имаше дълга до раменете черна къдрава коса, която придържаше с пъстра препаска, а носът му изглеждаше така, сякаш бе пострадал при не една или две улични свади. Под плътно прилепналата му тениска изпъкваха яките му бицепси, а още по-плътно прилепналите му дънки очертаваха стегнатия му задник и не оставяха никакви съмнения по отношение големината на пениса му.

Моника не можеше да спре да си мисли за него. Дори бе разказала всичко на Дани.

— Напълно си хлътнала по този тип — подразни я Дани. — Явно си падаш много по този Рик Флад.

А Моника измисли цял списък от ремонти и промени в дървенията на къщата като оправдание да го задържи около себе си.

Беше й трудно дори да диша равномерно, когато той е наблизо.

В този момент той срещна погледа й и смело й намигна.

Откакто се бе отървала от Хелмут, Моника бе излизала с купища мъже и бе преспала с доста от тях. Но нито един от тях не я бе карал да се подмокря от желание, както правеше всеки път, когато Рик Флад я погледнеше с тези негови жарки кафяви очи. Той изглеждаше почти… опасен.

Зачуди се какъв ли е в леглото. Агресивен? Нежен? Страстен? Ексцентричен? Възможностите бяха безброй и всички бяха еднакво примамливи.

Клайв продължаваше да говори. До този момент Моника не бе чула нито дума. Цялото й съзнание бе обсебено от Рик Флад. Представяше си как й шепне в ухото какво смята да прави с нея, как я съблича, как покрива с целувки голото й тяло, как гали гърдите й и я целува страстно между краката, а езикът му…

— Моника?

— Ja? Извинявай.

Клайв я изгледа остро. Не разбираше ли тази тъпа кучка, че всяка една от клиентките му ще подскочи до тавана от радост, ако той й предложи да стане следващата госпожа Клайв Чърчил-Менли? Та той например бе платил едно малко състояние за сребърния съд за лед. Обикновено не правеше подобни жестове за кой да е.

Ядосан и решен да демонстрира разочарованието си от поведението й, той рязко отсече:

— Подпиши тук, ако обичаш, и да си вървя.

Моника погледна числото — общо шестстотин хиляди долара. Стори й се наистина твърде скъпо…

Е, сигурно имаше още доста пари в банковата й сметка. Когато беше омъжена, Хелмут, разбира се, се грижеше за финансовите й въпроси. Преди него Карола се бе занимавала с това. Сега всичко бе твърде ново за нея. Никога преди не бе съзнавала колко е скъпо да си богат.

Тя надраска инициалите си в долния край на листа и леко се усмихна:

— Клайв — леко разтри главата си с края на пръстите, — имам страхотно главоболие. Мисля, че ще трябва веднага да полегна в новото си легло с мокра кърпа на челото. Скоро ще можем да си поговорим отново, а? И danke, danke за неоценимата помощ.

Клайв не даваше пет пари за главоболието й, но докато вървеше към входната врата, не можеше да се отърве от усещането, че пропуска нещо наистина важно.

— Много съм загрижен за теб, скъпа моя — погледна я той мрачно. — Моля те, грижи се добре за себе си. Позволи ми да те отърва от този дърводелец. Ще му кажа да се върне в удобно за теб време.

— Не, не — побърза да го възпре Моника. — Той изобщо не ми пречи. Не се безпокой…

— Но аз се безпокоя, Моника. — Клайв се усмихна престорено и се наведе да целуне ръката й. — Обещай ми, че скоро ще вечеряме заедно. Някъде… интимно?

Моника кимна неопределено и бързо затвори вратата зад него. Старият надут глупак! Опитваше се да я прелъсти. Единственото, което би могла да направи за него, е да се сдържи и да не му се изхили в лицето, което съвсем очевидно наскоро е било подлагано на пластична операция. Беше й писнало от тези самохвални типове, които се отнасяха с нея като с вещ, за която трябва просто да се погрижат добре.

Оттук нататък щеше да справя съвсем сама. Преди много години бе прочела в една от секс книгите на Карола, че най-еротичният парфюм, който една жена би могла да ползва, е собственото й вагинално ухание. Сега изглежда бе настъпил подходящият момент, за да провери тази теория.

Събу гащите си, пъхна двата си пръста дълбоко в себе си, а когато ги измъкна целите мокри от соковете й, бавно размаза влагата зад ушите си, в основата на врата си и между гърдите си.

Готова за действие, тя приглади черната си кожена пола и се върна бавно във всекидневната.

Взе съда с шампанското (в края на краищата беше Дом Периньон) и учтиво се усмихна на дърводелеца:

— Господин Флад, бихте ли дошъл горе с мен? — попита кротко. — Имам нужда от помощта ви. В спалнята ми има нещо, което спешно трябва да бъде изчукано.

 

 

— Трябва да поговорим — излая Джери Алън, гласовитият рекламен ас, когото Дани бе наела за рекламната кампания на „Графиня Дани“.

— Разбира се… Какво има? — Дани подпря телефонната слушалка на рамото си и се приготви за атака. Знаеше, че е истински късмет, че Джери се бе съгласил да работи за нея. Беше най-добрият в града. Но това съвсем не означаваше, че разговорите с него й доставят удоволствие.

— Не четеш ли материалите, свързани с твоята компания? — попита я късо. След двадесет години в този бизнес все още му се случваше да се изненадва от глупостта на клиентите си.

— Имам си достатъчно други проблеми. — Гласът й прозвуча уморено и отпаднало. — Сега пък какво са намислили?

— Неприятно ми е, че трябва аз да ти го кажа, малката — започна той. В речника на Джери това означаваше, че й предстои да чуе лоши новини.

Прочете й последния материал от рубриката на Мишел Бартън. Статията бе написана с неискрен и снизходителен тон, изобилстваше от клюки и недомлъвки. В по-голямата си част отговаряше на истината, но това нямаше никакво значение.

— Мръсният кучи син! — изруга Дани и се отпусна на мястото си.

— Колко от това е вярно?

— Джери, познаваш ситуацията по-добре от всеки друг. Търсим производител и… ще намерим.

— А откъде е изкопал останалата част от тази мръсотия? — изръмжа Джери. — Бих искал веднъж завинаги да затворя устата на така наречения му източник.

— Сещам се поне за един човек, който би искал да ме види смазана.

— Ще го пипнем — изскърца Джери. — Виж, ако ставаше дума просто за някаква шибана история за теб и Нино, щях да му кажа на онзи хубостник да си го навре отзад. Но „Графиня Дани“ е бизнес. Лошите отзиви в пресата могат да сринат една компания много по-бързо, отколкото един брак. Ще трябва да пресечем това още в началото. Имам някои идеи. Кога можем да се срещнем и да поговорим?

 

 

Когато Роберто ди Портанова беше в Ню Йорк, той не можеше да не навести компанията „Ди Портанова USA“. Настаняваше се в просторния кабинет на сина си, привикваше секретарката му и изцяло поемаше ръководството в свои ръце — издаваше нареждания, изискваше справки, свикваше заседания, проверяваше и най-дребните детайли и подробности, с две думи — създаваше истински хаос. Ако в действията му имаше някаква методичност или логична последователност, Роберто бе единственият човек, който разбираше това.

Всички се ужасяваха от посещенията на Роберто — най-много от всички Нино, който излизаше от кожата си, за да се увери, че е направил всичко възможно, за да задоволи и зарадва баща си.

Тази вечер Нино щеше да бъде домакин на вечерята, която даваше в „21“ в чест на Роберто. Дани бе напълно ангажирана с компанията си и той трябваше да се погрижи за всичко почти сам, подпомаган само от секретарката си Ейлийн.

Списъкът на гостите включваше само двадесет от най-близките нюйоркски приятели на Роберто и съпругите им. Президенти на компании. Банкери. Няколко адвокати. Скучни и безинтересни хора — според стандартите на Нино и Дани. Твърде важни хора — според Роберто. Хора, които държаха изключително много на външния вид и показността.

Седнал в кабинета, в който се бе преместил след идването на Роберто, Нино искрено се молеше вечерта да премине успешно. Знаеше, че баща му никога няма да му прости, ако нещо се провалеше.

Беше си обещал, че в момента, в който Роберто напусне града, той ще се качи на първия самолет и ще отпраши на юг към Карибско море.

Мотото на Роберто беше: Работи яко и върви все напред!

Мотото на Нино беше: Работи яко, забавлявай се яко, чукай яко!

А вече бе поизостанал със забавленията.

Интеркомът иззвъня. Той натисна бутона и гърмящият глас на Роберто изпълни стаята.

— Всичко наред ли е с вечерята, Нино?

— Si, Papa[35]. Ангажирал съм малкия салон в „21“.

— Bene[36]. — В гласа на Роберто се прокрадна одобрение. В „21“ сервираха няколко от най-хубавите вина на семейство Ди Портанова. — Нино?

— Si, Papa?

— Иди там по-рано, за да се увериш, че няма никакви проблеми.

— Si, Papa, разбира се.

 

 

Вечерята бе насрочена за осем часа. Тази сутрин, докато Дани бързаше за работа, Нино й бе казал, че и двамата трябва да бъдат в „21“ не по-късно от седем и половина. И по-рано, ако е възможно.

— Това е важно, Дани — беше напомнил. — Поне веднъж в живота си трябва да се появим навреме.

Тя му бе пратила въздушна целувка.

— Нямаш проблеми, скъпи! Ще бъда там. Заклевам се.

В шест и петнадесет Нино бе приключил с банята и бе започна да се облича за вечеря. Облече си бяла копринена риза, идеално изгладена и колосана, сложи си тъмночервена копринена вратовръзка, току-що пристигнала от „Търнбул и Есър“. Панталоните му, ушити от любимия му шивач в Рим, напълно съответстваха на изработения му по поръчка смокинг, а по върховете на кадифените му обувки бе избродиран гербът на семейство Ди Портанова.

Поколеба се за момент пред кутията със скъпоценности, преди да избере чифт лъскави златни копчета за маншетите на ризата си. Огледа колекцията си от часовници и си избра един много фин златен часовник „Поло Пиаже“.

Часовникът се нуждаеше от сверяване. Погледна колко е часът.

Шест и тридесет. Отпи голяма глътка отлежало уиски и се зачуди къде, по дяволите, е жена му. Трябваше да се е прибрала отдавна.

Внезапно изпита силно безпокойство. Знаеше, че трябваше да й се обади да й напомни. Обаче беше тичал цял ден като луд из офиса. Когато баща му даваше нареждания, не му оставаше свободно време да се изпикае.

Шест и петдесет. Можеше да приеме известно закъснение, но това вече минаваше всякакви граници!

Грабна бутилката с уиски от барчето в спалнята и си наля още една чаша. Не може да е забравила… Дори и Дани не би могла да бъде чак толкова безотговорна.

Вдигна телефона и се опита да й се обади в офиса й. Заето… И пак заето. Две минути по-късно — заето.

— Basta[37]! — С всичка сила стовари юмрук върху масичката. Стомахът му се сви от притеснение. Как си позволяваше тя да се отнася така с него! Скандално! Възмутително!

Искрено се надяваше, че Моника е тази, която говори толкова дълго по телефона.

На Дани щеше да й се наложи тази вечер да мине без душ. Нямаше да й позволи да изгуби нито минута с избор на тоалета си за вечерята. Той щеше да избере роклята й и ако не я хареса, да върви по дяволите…

Нино ди Портанова, принизен до ролята на камериерка на жена си! Защо, по дяволите, не си седеше вкъщи да се грижи за него и да ражда деца, както настояваше Папа?

Връхлетя в гардероба й с размерите на голяма стая и измъкна оттам една рокля от сребристо ламе без презрамки на Ив Сен Лоран. Сандали с позлатени токове. Малка чантичка, която се връзваше чудесно с тях. По дяволите, бельото! Не му пукаше дали ще бъде гола под роклята. Важното е да изглежда добре.

Седем и петнадесет. Колата им вече ги чакаше пред входа. Стисна гневно устни. Дани наистина заслужаваше да тръгне без нея. Но в такъв случай, пази боже, тя можеше изобщо да не се появи. А баща му никога нямаше да спре да му го натяква. Щеше да изтълкува отсъствието на Дани като обида към цялото семейство, да не говорим за авторитета и мъжествеността на Нино…

Опита се да позвъни отново в офиса й. Този път линията бе свободна. Само че не отговаряше никой. Звънеше и звънеше, и звънеше. Най-накрая чу: „Графиня Да…“

— Моника, Нино е. Дани тръгна вече, надявам се.

— Ja, разбира се. Преди половин час.

— Cazzo[38]! Къде, по дяволите, е тогава! Трябваше вече да е тук…

— Къде тук? Ти във „Фор сийзънс“ ли си?

— „Фор сийзънс“?

— Ja, ja, тя ще вечеря там с Джери Алън, нашия специалист по рекламата.

— Тя… какво? — Нино избълва куп италиански ругатни и затръшна слушалката на телефона.

Сервитьорът във „Фор сийзънс“, който отдавна бе свикнал да прекъсва разговорите на посетителите с телефонни обаждания, бързо занесе телефона на масата на Дани.

Нино дори не си направи труда да поздрави.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш във „Фор сийзънс“? — изкрещя той. — В този момент двамата с теб трябваше да бъдем в „21“!

— О, по дяволите! — Погледна към Джери и му даде знак, че разговорът ще продължи не повече от минута. — Нино…

— Веднага тръгвай оттам и ела в „21“. Незабавно.

Дани пое дълбоко въздух.

— Нино, чуй ме, не мога да дойда. Съжалявам, но…

— Не! Ти ме чуй! Много добре знаеш какво означава тази вечеря за мен. Ти си моя съпруга — графиня Ди Портанова, si? И ти ми го дължиш — дължиш ми го, разбра ли? Длъжна си да си до мен. Не си позволявай да ме унижаваш по този начин!

— Да те унижавам? За бога, та те дори няма да забележат отсъствието ми. Нино, поне веднъж в живота си се дръж като възрастен и се опитай да помислиш и за другите, не само за себе си. Имам сериозен проблем, свързан с бизнеса, който не може да чака.

— Винаги имаш някакъв шибан проблем — изръмжа Нино. — Ако имах желание да живея в залата за спешни случаи, щях да стана лекар, по дяволите!

— Нино, моля те, недей да крещиш! Днес са ме изтипосали в „С едно ухо на земята“. Кой знае как са се добрали до информацията, че не мога да намеря производител и сега всички на Седмо авеню знаят за затрудненията ми. Цялата ми компания може да отиде по дяволите. Трябва да реагирам веднага, да се опитам да оправя нещата…

Беше чул достатъчно. Щеше да му се наложи да измисля нещо за нейно оправдание. Роберто го бе ругал достатъчно за това, че не му бе казал за „Графиня Дани“. Сега нямаше начин да не разбере истинската причина за отсъствието й и да не му поиска обяснения. Щеше да му се наложи да изслуша поредната тирада за това какъв глупак е бил да се ожени за американка, която не може да контролира както трябва.

Беше започнала да му прави номера твърде често. И той нямаше намерение така лесно да забрави и да прости.

— Много добре. — Допи уискито си и заговори с леден глас: — Ще отида без теб. Но трябва да ти кажа, Дани, че това твое малко хоби вече започна да излиза извън контрол…

 

 

Той е прав — помисли си Дани мрачно, докато затваряше телефона. Но в началото и той самият я бе окуражавал и подкрепял. Знаеше чудесно какви усилия й костваше създаването на компанията. Безкрайните часове, прекарани в работа. Първата несполука. Беше се скъсала от работа, за да изправи компанията на крака и да създаде модели, които клиентите да купуват. И без значение колко трудна и неблагодарна бе работата, тя й доставяше истинско удоволствие, носеше й удовлетворение.

И никога нямаше да се откаже от нея.

Ужасната истина бе, че това нейно малко хоби започваше да става много по-важно от брака й.

Отчаяно се опита да сдържи сълзите си. Не можеше да си позволи да се разплаче. Дани ди Портанова, забелязана да плаче във „Фор сийзънс“… Това наистина би могло да даде на хората добър повод да я поодумат.

Ядосана и разстроена, тя изобщо не се докосна до вечерята си. Но успя да се справи със служебните си задължения.

— Не бива да губиш преднината и инерцията, която си набрала до този момент — повтаряше й Джери, докато си похапваше от пилето. — Трябва да пресечеш тези слухове в зародиш. И най-добрия начин да го направиш, е като обявиш публично името на производителя. Само че това е невъзможно, докато не си осигуриш такъв.

— Работим по въпроса — отвърна рязко Дани.

— Но кога все пак може да се очаква някакъв резултат?

— Джери, моля те! Ако в този момент можеш да ми извадиш един производител от торбата си с чудеса, с удоволствие ще работя с него.

— Не мога, малката. Но ти ще трябва да го направиш.

 

 

Нино също не яде много на вечерята. Но останалите истински се наслаждаваха на поднесената храна. Всички поканени, с изключение на Дани, почетоха вечерята. Роберто просто разцъфна в компанията на влиятелните си приятели.

До полунощ всички вече се чувстваха преяли, препили и безкрайно доволни. Жените бъбреха за мода и пазаруване. Мъжете си разменяха финансови клюки и цинични вицове, които жените им се преструваха, че не чуват.

— Какво стана с жена ти? — попита рязко Роберто веднага щом останаха сами на задната седалка на лимузината.

Нино потръпна от притеснение. Цяла вечер бе очаквал този момент с растящо безпокойство.

— В офиса й възникнал някакъв много сериозен проблем.

— Така ли? — Гласът на Роберто бе натежал от презрение. — Значи нейният бизнес е по-важен от теб и семейството ти?

Цяла Европа бе залята със статии за компанията на Дани и новата й колекция. А ако Роберто случайно бе пропуснал някой от материалите, Карола със сигурност щеше да му го изпрати.

Все още бе вбесен от поведението на Карола, която така майсторски го бе изработила с новината за създаването на проклетата компания.

— Разбира се, че не, Папа. Аз съм най-важната част от живота на Дани. Моите нужди и потребности винаги са на първо място. Но тази вечер наистина изникна един много спешен проблем.

— Дори и един път е много. Ще трябва да я принудиш да изпълнява стриктно съпружеските си задължения. Ако оставиш нещата просто ей така, ако й позволиш да се измъкне безнаказано, тя ще реши, че може да прави с теб каквото поиска.

Цялата тази тирада Нино я беше чувал и преди.

— В такива случаи мъжът винаги губи. А след това — гласът на Роберто затрепери от възмущение, — след това се превръща в cornuto!

Нино видимо потръпна от думите на баща си. Cornuto. Рогоносец. Най-ниското стъпало, до което може да изпадне един италианец. Той поизправи рамене и заяви с възмущение:

— Папа! Аз все още съм господарят в своя дом!

Роберто искрено се съмняваше в това.

— И какъв всъщност беше този толкова сериозен проблем?

Нино му разказа за статията.

— Най-лошото от всичко е — обясни той, — че това е самата истина. Не може да намери производител, а офисът й е буквално затрупан с поръчки за милиони долари. Ако тази нейна „Падаща рокля“ успее да се наложи, вероятно става дума за десетки милиони.

Светът на Роберто познаваше само думата мога. Не мога за него звучеше странно и неестествено.

— И защо не може да си намери производител? — запита съвсем делово.

— Има сключен договор с един много известен производител в Бруклин, но фабриката му е съвсем малка. Не могат да поемат всички поръчки. Миналият сезон тя едва успя да продаде колекцията си. А сега клиентите се редят на опашка пред вратата й. Никой не е очаквал такъв успех.

Роберто слушаше мълчаливо. Името Ди Портанова обикновено изпълваше хората с респект и те бързаха час по-скоро да предложат услугите си. Момичето очевидно грешеше някъде. Може би бе твърде настойчива в желанието си да сключи сделката.

От една страна, Роберто изобщо не одобряваше компанията на снаха си. Младо момиче като Дани трябваше да мисли единствено за деца — за неговите внуци и наследници, които да продължат родословието. До този момент тя бе оправдала най-лошите му страхове и подозрения и той не изпитваше никакво желание да я подкрепя и насърчава.

От друга страна обаче, беше напълно във възможностите му да й помогне. Брат му Алдо бе женен за една баронеса, семейството на която притежаваше най-голямата компания за производство на дрехи в Милано. Фиоручи, Криция и Армани бяха измежду клиентите им. Ако сега помогнеше на момичето, тя щеше да се превърне в негова длъжница, а това щеше да му позволи да контролира бизнеса й в бъдеще.

Лимузината спря бавно пред внушителната тъмна сграда на „Дакота“ и Роберто се усмихна на сина си:

— Накарай жена си да ми се обади. Може би съпругата на Алдо ще успее да направи нещо във фабриката в Милано.

Нино бе зашеметен от щедростта на Роберто. Откак се помнеше баща му винаги го бе измъквал от всички затруднения. А сега правеше същото и за Дани. Въпреки че й бе много ядосан, Нино изгаряше от нетърпение да й каже новината — че той и Роберто щяха да й помогнат да отърве кожата.

— Papa! Grazie! Grazie[39]! — Гласът му преливаше от благодарност и признателност.

Роберто го погледна раздразнен и го прекъсна рязко:

— Няма защо.

 

 

Залцбург, Австрия

 

— Роберто? — Гласът й беше сладък и копринено мек като топлия балсам, с който масажистът й разтриваше цялото тяло. — Как мина пътуването ти до Ню Йорк? Надявам се да е било плодотворно.

Абсолютно гола, Карола лежеше по корем върху масата за масаж в личния си гимнастически салон и разговаряше с Роберто по телефона, а Мосад я разтриваше с изкусните си пръсти, освобождаваше я от напрежението и тревогите.

Роберто знаеше, че Карола не дава и пет пари за пътуването му. Чудеше се какво ли й беше дошло наум този път. Но бе решил твърдо да изчака удобния момент, предвкусвайки удоволствието от изненадата, която й бе подготвил.

— Мислех си — продължи тя мързеливо, докато Мосад разтриваше енергично краката й, — че като се видим следващия път, ще те завържа. Това ще ти хареса, нали, Роберто?

— Карола…

Карола си го представи зад бюрото му в кабинета и тихичко се разсмя.

— Ще те завържа и какво мислиш, че ще направя с теб? Ще започна да те смуча. Ще ти хареса ли? Или може би, Роберто, ще те наложа с камшик.

— Престани! — изсъска Роберто в телефонната слушалка.

Карола сякаш притежаваше изключително развито шесто чувство. Винаги успяваше да го спипа по телефона по средата на някоя важна среща, когато му бе много трудно, невъзможно дори, да устои на циничните й подмятания и извратени предложения и заприличваше на възбуден ученик, който не знае къде да се дене от смущение, докато приятелчетата му гледат надървения му член… Ами ако някой от хората около него подочуеше нещо от разговора им? Но описанията на всичко, което смяташе да му направи — или на това, което очакваше той да й направи — просто го влудяваха.

Мосад й даде знак и тя се обърна по гръб. Силните му сръчни пръсти масажираха уморените й напрегнати мускули, а тя, успокоена и отпусната, продължи да нарежда:

— А може би ще пъхна пръст в задника ти, докато се изпразваш на гърдите ми. Между другото — смени тя съвсем небрежно темата, — миналия ден чух една много забавна клюка и реших, че непременно трябва да я споделя с теб.

— И каква е тя? — Гласът му прозвуча съвсем хладно и безразлично.

— Говори се, че си помолил съпругата на Алдо да приемат поръчката на снаха ти.

Макар че никога не би си го признал, Роберто се възхищаваше на способността на Карола да се добира до всякаква информация. Сякаш разполагаше с добре осведомени източници из цяла Европа. Но той никак не обичаше да бъде следен от когото и да било, особено от любовниците си. И най-вече от Карола фон Райх.

— Радвам се, че съм те развеселил, Карола — отговори сухо. — Слухът е верен. Поне засега. Да, наистина реших да помогна на момичето. Аз никога не изоставям семейството си. И като говорим за семейства, сещам се, че аз също дочух една много забавна историйка за дъщеря ти.

— Не ме интересува — го прекъснаха гневно.

— Но аз все пак ще ти я кажа. Жалко за проваления й брак, но доколкото разбирам, тя се справя забележително добре. Купила си е къща в Ню Йорк и работи заедно с жената на Нино. Сигурно е наследила твоите качества и умения в областта на бизнеса.

— Нищо не е наследила от мен.

— Това, което чувам обаче, говори за противното — изхили се Роберто.

— И какво точно имаш предвид? — Думите й прозвучаха твърде грубо и настойчиво.

Нямаше нищо конкретно предвид — беше просто изстрел в тъмнината. Но изглежда бе попаднал на нещо. Веднага реши, че трябва да разбере от Нино, който сигурно знаеше защо Моника се бе развела с хер Блетц. Това можеше да се окаже… забавно.

Макар и неохотно, Карола все пак реши да го запита:

— От колко време е в Ню Йорк?

Значи пипалата й не се простираха чак толкова далече. Можеше да отговори на въпроса й, но предпочете да я остави в неведение.

— Извини ме, Карола — гласът му беше учтив и любезен, — но трябва да проведа още няколко разговора. Беше ми много приятно да си поговоря с тебе. Ще се видим следващата седмица в Мужен, si? Ciao[40]!

Линията прекъсна.

Карола приседна рязко и отблъсна настрани ръцете на Мосад.

— Достатъчно! — нареди тя.

Мосад й помогна да стане от масата и й подаде хавлия. Петте години служба като личен масажист и треньор на Карола фон Райх го бяха научили никога да не спори с господарката си. Освен това знаеше толкова много неща за личния й живот, че можеше да измъкне от нея купища пари, ако решеше да я изнудва.

Само че Карола му плащаше повече от прилично за работата, която вършеше, а и за дискретното му мълчание.

— Той си мисли, че може да ме надхитри — разбесня се тя. — Обещавам ти, Мосад, че ще ми плати скъпо за това.

И Мосад бе повече от сигурен, че щеше да стане така. Независимо кога и как.

 

 

Лейк Гарда

 

Роберто положи огромни усилия, използва всичките си връзки и влияние, за да убеди снаха си да поеме производството на колекцията на Дани. И когато Дани му телефонира в Лейк Гарда, той вече имаше добри новини за нея.

Тя просто не знаеше как да му благодари.

— Дотогава, докато спазваш споразумението, което сключихме, когато се съгласих на брака ти с Нино — каза й Роберто, — във фабриката в Милано винаги с удоволствие ще изработват продукцията ти.

 

 

Ню Йорк

 

След още едно ревю и още една успешна колекция Дани тръгна на път, за да се включи във веригата благотворителни модни ревюта. Посетиха Сан Франциско, Бевърли хилс, Далас и Палм бийч.

Двете с Моника се превърнаха в неотделима част от магазията на летище Кенеди. Облечени в дънки, кашмирени пуловери и палта от самур, те прекарваха безброй часове в сортиране и изпращане на поръчките.

Бързо научиха жаргона на Седмо авеню.

— Искам да видя най-хубавото ти тяло — се обърна веднъж един от търговските представители към Дани.

— Моля!?

— Тяло, скъпа, основната част на колекцията ти. Искам да видя най-добрите ти модели и материалите, от които ще бъдат изработени.

— Днес съм ти приготвил един много дълъг молив — беше вперил друг купувач поглед в Моника.

Моника бе повдигнала едната си вежда и се бе усмихнала хитро:

— Ja, искаш да го извадиш и да ми го покажеш?

Търговецът бе избухнал в неудържим и гръмогласен смях:

— Голям молив означава голяма поръчка.

Моника се бе изчервила и посегнала към тефтера си.

— Можем да ви предложим това тяло за сто и пет долара, а това за двадесет и пет… Тази рокля е полифункционална и ще предизвика фурор.

— Страхотна е, захарче. Ще взема петдесет.

— Ау, това е най-голямата ми заявка.

И така всеки ден.

Когато управлението на петмилионната компания стана прекалено тежко за Моника, Дани и секретарката, те наеха няколко асистенти. Дани съсредоточи всичките си усилия върху дизайна и маркетинга, докато Моника изцяло пое счетоводството и производството, осъществявайки старата си мечта да се занимава с бизнес.

През четвъртия им успешен сезон, когато „Падащата рокля“ се продаваше по-добре от всякога, Дани пусна една изискана нейна модификация, подходяща за по-официални случаи. Тя също бе посрещната с огромен успех. Роклята имаше всички шансове да се превърне в многогодишен бестселър, а може би и в класически модел…

Един съботен следобед Дани и Юнис се отбиха в Сакс, за да потърсят подарък за рождения ден на Морис. Той вече имаше достатъчно вратовръзки, не употребяваше парфюм, а по време на последното си пътуване до Лондон си бе купил шлифер Бърбъри. Но Юнис бе сигурна, че ще се зарадва много на един нов пуловер, на някоя плетена на ръка жилетка, подобна на тъмночервената, която толкова му бе харесала в Хародс, но не бе могъл да си я купи, защото нямали от неговия размер.

Двете се качиха на втория етаж. Дани тъкмо сочеше един пуловер, когато чу зад себе си познат глас, който хленчеше доста високо.

— Просто не мога да разбера защо плащаме за покупки на дребно…

По тясна пътека към нея важно се приближаваше Реджи Болт. Носеше цяла камара пуловери, а след него пристъпваше един симпатичен, приличащ на актьор блондин.

Дани и Реджи не бяха разменяли и дума след онзи ужасен сблъсък, в който тя го бе обвинила, че я е ограбил. Тя все още не бе забравила последната му дума, която чу докато напускаше с трясък офиса му.

Мръсница — бе изкрещял след нея. И макар че оттогава насам бяха присъствали заедно на много партита и модни ревюта, и двамата полагаха специални усилия да избягват срещите насаме.

Но този път нямаше как да не се срещнат. Само след миг тя щеше да се изправи лице в лице с мъжа, който съвсем неволно бе предизвикал кариерата и успеха й.

— Какво си мислиш, че съм — мърмореше той на русия си приятел. — Банка? Ето, вземи да носиш няколко. — Прехвърли няколко пуловера на момчето, което сякаш въобще не обръщаше внимание на опяването на Реджи.

Видя я едва когато беше само на няколко метра от нея.

— Реджи — каза тя, — не сме се виждали от доста време…

Реджи изглеждаше така, сякаш току-що бе настъпил кучешко лайно.

— Да, така е. Да не би да замисляш нова колекция с мъжко облекло, графиньо? Надявам се, че не Нино ти служи за образец. Хайде да се махаме оттук — се обърна яростно към приятеля си. — Тук просто вони.

Дани пое дълбоко въздух.

— О, не бързай толкова! Аз не хапя. Освен това още не съм имала възможността да ти благодаря както трябва.

— За какво говориш? — попита рязко той, като се опитваше да мине покрай нея.

— За това, че влязох в този бизнес благодарение на теб.

Реджи се усмихна сковано.

— Наистина ли? Радвам се, че съм ти послужил като вдъхновение. А сега, ако обичаш…

— Вдъхновение? — Дани се изсмя. — Реджи, ти май наистина си забравил, че аз бях тази, която изцяло вдъхнови пролетната ти колекция през седемдесет и пета…

— Така ли? Сигурно остаряваш. Паметта ти изневерява.

— Точно както на теб изневери въображението през онзи сезон — отвърна на удара Дани. — Е, хайде, всичко това е вече минало, нали? Сега и двамата се справяме изключително добре.

— Да, но някои от нас са в този бизнес завинаги. Ние не сме просто някакви шибани модни сензацийки. А сега се разкарай от пътя ми!

Разгневено префуча покрай нея, а приятелят му, твърде смутен и объркан, бързо го последва.

— О, боже! — Юнис бе зяпнала от възмущение. — Какъв език! Съжалявам, че трябваше да изтърпиш това.

— О, Юнис! — искрено се разсмя Дани. — От доста дълго време чакам този момент. Хайде, дай да купим на Морис някакъв пуловер.

Част втора

Глава първа

Ню Йорк, 1977 година

 

Дани барабанеше с пръсти по стъклото на бюрото в стил Парсънс. По него нямаше почти нищо, с изключение на телефонния й апарат, календара й, спретната купчинка скицници, цяло панерче, пълно с химикалки и пастели, и една снимка на Нино, поставена в сребърна рамка. Рамката бе подарък от президента на Картие — без съмнение това бе първата му стъпка в ухажването й за постигане на споразумение за патент.

Телефонът обикновено звънеше непрекъснато — обаждаха й се търговци на дребно, които най-редовно се свързваха с нея, журналисти от модните списания, които бързо бяха открили, че от Дани ди Портанова винаги могат да очакват някой свеж цитат или още по-интересна историйка; обаждаше й се често и някой от четиридесетчленния й персонал. Но тази сутрин всички телефонни разговори се прехвърляха на друга линия, за да може Дани да съсредоточи цялото си внимание върху предложенията на специалистите от рекламната агенция „Хелман“. В продължение на почти тридесет минути те говориха нонстоп, навираха под носа й проект подир проект и макар че може би все още не го осъзнаваха, съвсем скоро щеше да им се наложи да привършат изложението си.

Защото въпреки репутацията си на изключителни специалисти, Дани не бе харесала нито една от предложените й идеи за рекламна кампания на „Графиня Дани“. Не бе харесала и това, че в целия екип не бе включена нито една жена.

Господи, в края на краищата вече сме ноември седемдесет и седма, а моделите на „Графиня Дани“ са създадени специално за работещи жени, броят на които се увеличава с всеки изминал ден…

„Хелман“ беше петата агенция, с която се бе консултирала през изминалите пет дни. След втората или третата среща всички започнаха да й се струват еднакви. Само имената им бяха различни. Търпението й вече бе на изчерпване. Откакто преди четири години Дани бе започнала бизнеса си на Седмо авеню, нейно правило неотклонно бе винаги да казва това, което мисли. И сега се наведе напред и обобщи:

— Не. Всичко това е неподходящо. Изобщо не ме разбирате.

Слисани от грубата й откровеност, облечените в сиви костюми мъже изведнъж млъкнаха по средата на думата си.

— Как можете да дойдете тук да работите за мен, като изобщо не знаете какъв точно е бизнесът ми? Не правите ли някакви проучвания?

Докато мъжете от рекламата се опитваха да я убедят да им даде още една възможност, Дани рязко се изправи и даде ясно да се разбере, че срещата е приключила.

— Не. — Говореше делово. — Имаме нужда от агенция, която ще се справи от първия път. В нашия бизнес рядко получаваме втора възможност. Повярвайте ми, зная го от собствен опит.

От време на време Дани се питаше какво ли щеше да прави, ако „Падащата рокля“ не се бе оказала такъв успех. В такива случаи винаги бързаше да се отърве от подобни размишления. Не й бе интересно да подлага миналото си на преоценка. Всичките й усилия и стремежи бяха насочени към създаването на модните тенденции на бъдещето.

Тя бързо и лесно се бе придвижила напред в бизнеса след създаването на „Падащата рокля“, която пет сезона по-късно все още носеше на компанията по десет милиона долара годишно. Модната линия на „Графиня Дани“ — по-дръзка, по-стилна, по-практична от всички други облекла, които се предлагаха на пазара — предизвика истинска революция в начина, по който се обличаше съвременната американка. Изключително лоялните й клиенти се връщаха сезон след сезон, като много от тях закупуваха цялата й колекция. Продажбите на намалени цени на облекла от нейните колекции бяха просто немислими, а когато все пак се налагаше организирането им, търговците ги очакваха с неописуем ужас. Общо взето трезвите и уравновесени клиентки превръщаха тези разпродажби в истински турнири по борба — удряха се с юмруци, дърпаха се, ритаха се, за да си проправят път до ограничения брой стоки с намалени цени.

Дани всеки път с недоумение клатеше глава, докато четеше докладите за избухналите борби в такива свещени модни институции като Ниймън-Маркъс, Ай Магнън, Саковитц и Сакс.

Трудно й беше да си представи, че някой би могъл да се бие за някаква си рокля — за нейната рокля.

Това бяха много вълнуващи за нея времена. Бързо осъзна новопридобитата си власт и сила. Производители и специалисти по патентите, които си съперничеха помежду си, за да работят с компанията й, обядваха с нея толкова често, колкото тя благоволеше да се съгласи. Различните конгломерати я ухажваха, затрупваха я с предложения, като се опитваха да я убедят да им продаде всичко. Но силата и могъществото имаха значение само тогава, когато човек знае как да ги запази. „Падащата рокля“ я бе създала като дизайнер, беше начертала съдбата й, но въпросът беше в по-нататъшното контролиране на тази съдба.

Един от първите уроци, които бе научила, беше свързан със стойността и важността на рекламата. Всеки път, когато в пресата се появеше материал за нея, поръчките рязко нарастваха. Когато списание Ню Йорк я обяви за „Графинята на Седмо авеню“ и публикува на корицата си снимки на нея и Нино, продажбите в Ню Йорк и околността нараснаха четири пъти. Същото се случи и с предварителните поръчки за следващия сезон.

А това само още веднъж показваше колко е важно да се намери най-подходящата рекламна агенция.

Когато тръгна за пръв път да си търси рекламна агенция, веднага след представянето на първата й колекция, всички врати в града се захлопваха под носа й.

— Твърде малка компания — повтаряха всички. — Недостатъчна печалба.

В края на краищата беше успяла да намери една новосъздадена агенция, само с двама човека персонал, които изключително професионално бяха успели да се справят с рекламата не само на „Падащата рокля“, но и с всички следващи колекции. Агенцията, в която в началото работеха само един мъж и съпругата му, се бе превърнала в малка, но влиятелна рекламна къща в голяма степен благодарение на работата й за „Графиня Дани“. Обаче скоро двамата съпрузи решиха да потърсят истинската същност на човешкото съществуване. Като пожелаха на Дани много сполуки и щастие в този живот, както и във всички следващи, те напуснаха града, за да се присъединят към една комуна в Колорадо. Но още преди да обръснат главите си и преди да приемат новите си имена, новината за тяхното оттегляне бързо обходи цялата Медисън авеню. Този път всички големи агенции чакаха на опашка, за да работят за „Графиня Дани“. До този момент обаче никой от тях не бе успял да постигне имиджа, който Дани преследваше.

Изпрати мъжете до вратата, обърна се към Моника и към Ким Уонтънейбъл:

— Е?

Израженията на лицата им бяха достатъчно красноречиви. Нямаше нужда от по-нататъшни дискусии. Дани просто не можеше да си представи какво щеше да прави без тях двете. Моника — вицепрезидент и директор производство и маркетинг. Ким — директор по рекламата и връзките с обществеността. Двете бяха най-доверените й бизнес сътрудници, както и най-добрите й приятелки.

Неизтощимата енергия и непобедимото чувство за хумор на Ким безброй пъти ги бяха спасявали и в най-безнадеждните ситуации. Вече две години работеше целодневно за „Графиня Дани“, а Дани често благославяше деня, в който й бе хрумнала блестящата идея да наеме Ким да постави първото й ревю. Но знаеше също така и че Ким все още живее с мечтата си да стане продуцент. Не беше тайна за никого, че тя постоянно се оглежда и търси подходяща възможност.

А Моника бе просто незаменима. Самото спокойствие сред трескавата забързаност и припряност на Дани. Дори когато ситуацията беше дяволски напечена и Дани си скубеше косите над неразрешимите проблеми, Моника някак си винаги успяваше да остане спокойна и невъзмутима.

Често се шегуваше с тевтонското си потекло, твърдеше, че невъзмутимото й спокойствие е генетично обусловено. Но каквито и да бяха причините, Дани бе благодарна за подкрепата й, за твърдото й рамо, на което винаги можеше да се опре.

— Банда изкуфели глупаци! — определи Ким и завъртя изразително очи. Погледна в календара. — Имаме още една среща, насрочена за утре след обяд. Остава ни само да се надяваме и да се молим те да са по-схватливи от останалите.

— И не забравяй Айън МакАдам — напомни Дани. — Тази вечер ще вечеряме заедно. Този тип едва ли ще приеме отрицателен отговор. И като говоря за ядене, какво ще кажете да си поръчаме нещо за обяд?

— Няма да е лошо. — Ким само кимна. Дребна на ръст, независимо от огромните количества храна, които поглъщаше, тя огладняваше още на минутата, в която престанеше да дъвче.

— Без мен — обади се Моника. — Имам среща.

Дани и Ким се спогледаха и се усмихнаха хитро и с разбиране.

— Едно бързо по обяд? — пошегува се Дани.

— Чух някой да споменава за някакъв дърводелец — побърза да се намеси и Ким.

— О, вие и двете ревнувате — присмя им се добродушно Моника. — Имаме среща в един ресторант. И всичко, което смятаме да правим, е да хапнем и да поговорим.

— Да хапнеш какво или кого — точно това е въпросът — не спираше да я дразни Дани. — И гледайте да седнете в някой по-тъмен ъгъл, защото като знам как я карате вие двамата, нищо чудно да ви арестуват за предизвикване на публичен скандал.

За искрена изненада на Моника връзката й с Рик Флад се оказа твърде продължителна. Свалката за една нощ продължаваше вече почти три години. Започнала на шега, авантюрата им се бе превърнала в трайна връзка, макар че тя не можеше, или по-скоро не искаше, да си даде сметка какво означава той за нея.

В леглото беше ту невероятно нежен, ту прекалено взискателен. Сексът им беше експлозивен и невъздържан. Извън леглото отношението му я объркваше напълно. Шумната му непринуденост, която понякога граничеше с нахалство, прикриваше една сърдечна, състрадателна душа, която се опитваше да открие доброто у хората и ги уважаваше за това, което са. Обикновено отминаваше заядливите бележки на Моника, без да им обръща никакво внимание.

— Спести си тези глупости за изисканите си приятели в града — обичаше да й подхвърля в такива случаи.

Моника никога не бе крила от него факта, че се среща и спи и с други мъже. Точно както Рик несъмнено спеше и с други жени, макар че никак не й бе ясно как успява да намери време за това. Защото Рик имаше една мечта, която го изгаряше като силен, неугасим пламък. Искаше да стане рокзвезда. И беше сигурен, че ще осъществи мечтата си. Един ден щеше да застане на сцената и да засвири с китарата си, а тълпите щяха да го аплодират възторжено. Някой ден плочите му щяха да се продават в милиони екземпляри. И всяка една от тях щеше да бъде платинена. Един ден щеше да бъде известен. Много, много известен.

А междувременно изкарваше добри пари като дърводелец, спеше с Моника всеки път, когато програмата им го позволяваше, а всяка свободна минута запълваше с писането на песни или пък свирене на китара. От време на време съставът му — членовете бяха все негови приятели от средното училище — свиреше на някое студентско парти или пък в някой от баровете по брега.

При последната им среща той съвсем небрежно й бе подхвърлил, че смята да се отправи на запад, към Лос Анджелис, където според него щял по-лесно да пробие в музикалния свят. Дали би искала да тръгне с него?

И да напусне Ню Йорк? Работата си? Приятелите си? Домът, който толкова обичаше? Не можеше дори и да си го помисли. А и освен това, както беше казала и на Дани, връзката им с Рик приличаше на сюжет от долнопробен любовен роман. Можеше ли едно изискано европейско момиче, родено в богато семейство, да намери щастие в прегръдките на един младеж от Джърси?

Nein, бе заявила самата тя. Невъзможно. Рик бе просто мъжът, с когото се чукаше. Беше й приятелче, човек, на когото може винаги да разчита. Но в никой случи не бе влюбена в него.

— Сигурна ли си? — бе я попитала Дани, притеснена от мисълта, че може да загуби Моника, ако тя реши да тръгне към Западното крайбрежие. Макар че, независимо от страховете си, Дани искрено искаше да види приятелката си щастлива. — Не че аз бих могла да ти предложа кой знае какви съвети по отношение на мъжете и истинската любов…

Никой не знаеше по-добре от Моника, че въпреки блясъка и привидното щастие, бракът на Дани бавно, но сигурно се разпадаше. Дани обаче се преструваше и все още успяваше да измами жадните за клюки вестници и журналисти, които се ровеха непрекъснато в мръсотията и слухтяха за поредния скандал. Беше обаче само въпрос на време някоя от малките авантюри на Нино да се появи на първа страница във вестниците.

И въпреки всичко Дани все още смяташе Нино за най-добрия си приятел. Обичаше го и беше сигурна, че винаги ще го обича. Но съвместният им живот беше нещо съвсем различно. Нино нямаше нищо против тя да прекарва дните си в офиса — стига вечер да е до него по купони и приеми. Той изтъкваше съвсем правилно, че клиентите й са същите хора, с които се забавляваха вечер, и че колкото по-често снимката й се появява във вестниците, толкова повече безплатна реклама си осигурява.

И въпреки това тя не можеше да се забавлява шест или седем вечери в седмицата и в същото време да управлява компания. Нямаше никакво значение, че персоналът й беше добър, а прислугата — сигурна и надеждна. Напоследък започваше да й се струва, че постоянно е принудена да потушава пожари — всяка една криза, възникнала в офиса, неминуемо водеше до престрелки между нея и Нино.

Винаги когато можеше, се измъкваше през уикендите и двамата с Нино заминаваха за Европа, Карибите или за къщата си в Роксбъри. Но много често й се струваше, че се опитва да тича в две противоположни посоки едновременно. Беше й трудно да бъде романтична. Дори и когато беше далеч от дома, съзнанието й постоянно бе заето с материали, цветове, срокове за доставки и бъдещи колекции. И пази боже да се опита да заговори на Нино за тревогите си! Той никога не говореше вкъщи за деловите си проблеми и очакваше жена му да играе по същите правила.

Дани вече бе успяла да приеме факта, че Нино смяташе за дадено му от бога правото — или дори задължението на истински мъж — да има авантюри с други жени. Моника й бе обяснила, че сред италианците от висшето общество подобни връзки винаги са си били съвсем de rigneur[41].

Непрекъснато си повтаряше, че нещата, които не знае, просто не могат да я наранят. И ако това бе цената, която трябваше да плати за „Графиня Дани“, тя бе готова да се примири. Особено пък като знаеше, че няма никакъв избор. От време на време се питаше как ли би реагирал Нино, ако и тя се впуснеше в някоя извънбрачна авантюра. Не че имаше време или желание за това. Любенето с Нино не бе загубило нищо от магията и очарованието си.

Но една сутрин, когато Нино бе излетял на юг, за да участва в някакво парти в Елотера, а Дани закъсняваше за работа, телефонът иззвъня ненадейно. Тя грабна слушалката, но вместо поздрав чу:

— Здрасти, Нино, стана ли вече?

Гласчето беше малко глухо и твърде момичешко и не принадлежеше на никоя от познатите на Дани.

— Съжалявам, но той не е тук. Кой се обажда?

— Една приятелка… — Момичето се изхили, сякаш срамежливо и додаде: — Вие не сте съпругата му, нали?

— Напротив. Аз съм точно съпругата му — отвърна й грубо Дани.

— О-о-о, в такъв случай предполагам, че няма да има никакви съобщения. — Момичето отново се изхили и затвори.

Дани затръшна слушалката. Идеше й да убие някого. Как се осмелява той да дава телефонния им номер на коя да е от приятелките си!

Когато телефонът позвъня отново, само няколко секунди по-късно, тя вдигна слушалката и кресна:

— Никога повече недей да звъниш тук! Ясно ли е?

— Май очакваше някой друг, ja, liebchen?

— Моника? Съжалявам! Помислих си, че ми звъни едно от момичетата на Нино. Вече започнаха да го търсят и вкъщи.

— Ох — въздъхна Моника, — лошо момче. Много лоши маниери. Ще трябва добре да го напляскам.

Дани се разсмя горчиво.

— Кълна се в бога, че ако смятах, че това може по някакъв начин да помогне, аз самата бих го ошамарила. Или ще го опердаша, или ще се разведа с мръсното копеле…

Но и двете знаеха, че това си е празна заплаха. За семейство Ди Портанова разводът бе просто немислим.

Макар и с нежелание, Нино вече бе свикнал с успехите на Дани като моделиер и с всички отговорности, които следваха от това. Въпреки че негодуваше срещу бизнеса, който поглъщаше толкова много от времето й, той рядко се оплакваше. След втората й колекция и успеха на „Падащата рокля“ бяха преживели няколко жестоки скандала и безброй дребни спречквания. Но в края на краищата Нино бе решил, че има и по-лоши неща от това да изгубиш жена, а да се сдобиеш с бизнесдама в леглото.

Освен това той започваше да открива твърде много нови, свои собствени удоволствия.

В отбраното общество, в което се движеше, съществуваше още по-отбрана група от богати, властни и красиви мъже. Повечето от тях се бяха изкачили високо в йерархията на телевизията, филмовата индустрия, модата, банковото дело, правото, медицината. Тези хора бяха не просто известни. Имената им редовно се появяваха в заглавията на вестниците, на филмовия екран, по етикетите на най-скъпите дрехи. Те съставляваха бледоморавата мафия — мъже, които предпочитаха компанията на други мъже. Сексуалната революция през седемдесетте години ги бе превърнала и в могъщи доставчици на наркотици, дори и сред най-надеждните елитарни среди.

Те прелитаха от континент на континент в преследване на развлечения. Организираха най-пищните купони. Посещаваха най-добрите дискотеки и нощни барове и винаги бяха първите, които научаваха за най-новите наркотици. И Нино, съвсем естествено, беше искрено очарован и привлечен от тези хора.

Малко по малко те започваха да стават част от живота му. Малко по малко във вестниците започнаха да се прокрадват клюки и слухове.

 

 

Рио де Жанейро, Бразилия

 

Карнавал. 1978 година. Четири часа сутринта. Претъпканият дансинг на „Хелп“ — най-прочутата дискотека в Рио, гледаща към океана и Копакабана.

Бързо сменящите се ярки светлини превръщаха всяко движение в забавен кадър от фееричен филм, а хиляди безделници и гуляйджии танцуваха под звуците на диско хита на Зулема „Отказване“.

Нино, обут в каубойски ботуши и плътно прилепнати дънки, тръсна мократа си от пот коса и се разсмя, когато две крещящо облечени нощни пеперуди го хванаха през талията и лудо го завъртяха около себе си. Превъзбуден от непрекъснатото пиене и наркотиците, Нино се забавляваше като никога в живота си.

„Отказване“ свърши и в залата веднага започна да кънти „Авантюра за една нощ“. Тълпата, която според охраната наброяваше почти три хиляди души, изпадна в опиянение. Една красива мулатка, която танцуваше гола до кръста, навря огромните си гърди в лицето на Нино и му предложи малко от нейния наркотик.

Той прие алчно. Въздействието му бе бързо и зашеметяващо.

— Добре ли е? — Жената се опитваше да надвика невероятния шум, а след това и тя си взе малко. Залитна от въздействието му, блъсна се в няколко млади момчета, които стояха зад нея, и разля питиетата им.

Момчетата се развикаха в престорен ужас и я блъснаха обратно към Нино.

— Чудесно! — захили се Нино. — Но аз имам нещо по-добро.

Извади от джоба на дънките си малка кутийка с кокаин и изсипа малко върху зърното на лявата й гърда. Смръкна малко, а след това старателно облиза цялото зърно. Танцуващите около него го подтикнаха да опита пак. Нино веднага се съгласи, само че този път използва дясната гърда.

Жената се изхили и се провикна:

— Харесват ли ти циците ми?

Той зарови глава между гърдите й, а тълпата ги обгърна още по-плътно, около тях се носеше миризмата на наркотици, секс и разлят алкохол. Напълно непознати облизваха с език потта по врата му, нежно докосваха гърдите му, гърба му. Невидими ръце опипваха слабините му, задника му, зърната на гърдите му.

Втвърдени членове, притиснати в плътно прилепналите джинси, се търкаха в задника му. Беше истинска сексуална вакханалия, а Нино бе най-ненаситен от всички. Истински срам, помисли замаяно, че Дани не е тук… да се позабавляваме като в добрите стари дни преди… преди „Графиня Дани“… Животът е толкова прекрасен…

А след това не помнеше нищо повече.

Когато на следващата сутрин се събуди в апартамента си в Копакабана, Нино не можеше да се повдигне от непоносим махмурлук и не си спомняше нищо от случилото се през изминалата нощ. Няколко телефонни разговора обаче бързо го информираха за събитията. Кой знае как бе успял да се свърже с някакъв търговец на кокаин, който не само го бе снабдил с цял килограм, но му бе продал и един самолет.

— Да, наистина — информира го делово портиерът, сякаш подобни неща се случваха всеки ден. Рано сутринта Нино бе разрешил прехвърлянето на четири милиона долара.

Самолет? Нино се захили. Колко удобно! Каква забавна играчка! Никога преди не бе имал собствен самолет. Нае си пилот, смръкна половин грам кокаин, натовари в самолета няколко от новите си приятели и се отправи за карнавала в Тринидад.

 

 

Ню Йорк

 

Новините за лудориите на Нино пристигнаха в Ню Йорк преди него със съобщенията на пресата за празненствата и за личностите, посетили карнавала. Дани бе сразена.

— Как си могъл просто ей така да купиш цял самолет? — посрещна го тя разгневена. — Да не би да смяташ, че това е като да си купиш хайвер от „Балдучи“? А контрабандата на цял килограм кокаин можеше да ти струва петнадесет години в Атика[42]. Направо си се побъркал!

Нино само сви рамене.

— Cara, толкова е хубаво да те видя отново. — Гласът му беше съвършено спокоен.

Нямаше какво повече да му каже. Освен това шофьорът я чакаше долу. Вече закъсняваше за важна среща.

 

 

Изобщо не влизаше в работата на жена му как си харчи парите, но Нино просто не можеше да се сърди дълго на когото и да било. Късно следобед, след като се бе наспал и неутрализирал последиците от Тринидад, той се отправи към офиса на Дани с новото си ферари, което бе закупил съвсем наскоро. Мина край един цветарски магазин на Кълъмбия авеню, паркира неправилно и забързан влезе вътре, за да й купи огромен букет от най-красивите пролетни цветя, които предлагаха.

Изящният аромат на рози, лалета и люляк изпълни колата и повдигна духа на Нино. И изведнъж забеляза, като небесен дар, че в този ден просто нямаше начин да не му върви — точно пред сградата го очакваше едно свободно местенце за паркиране.

Дани разговаряше разпалено по телефона, когато го поканиха в офиса й, но тя му махна с ръка и само с усмивка се опита да му каже, че ще приключи след минута.

Минутите станаха пет, а след това десет.

— Да, господин Чен — не спираше да повтаря Дани. — Това няма да представлява проблем, господин Чен. Не, господин Чен… Да, сигурна съм, господин Чен, че ще можем да се споразумеем за това, като се видим.

Тя завъртя очи и сви рамене, показвайки му раздразнението си от господин Чен, който и да беше той.

Нино слушаше разговора с половин ухо. Стори му се, че става дума за начало на някакви преговори — вероятно споразумения за патент. Една хубавка млада асистентка, облечена в прилепнала мини „Падаща рокля“, влетя в стаята и пъхна лист хартия под носа на Дани. Момичето почака, докато Дани, без да прекъсва разговора си, бързо прочете документа и надраска някакъв отговор.

На излизане от кабинета, с гръб към Дани, момичето намигна на Нино. Големите й дръзки очи, нещо в усмивката и походката й, напомняше за Дани, когато беше осемнадесетгодишна.

Най-накрая Дани изрече довиждане на господин Чен и затвори телефона.

Нино измъкна букета иззад гърба си и тържествено й го поднесе.

— О, много са красиви. — Дани вдъхна дълбоко аромата им. — Нино, много съжалявам. Тази сутрин не бях на ниво. Но то е само защото се безпокоя за теб. Предполагам, че ако наистина искаш самолет…

— Cara, забрави за това. — Нино я целуна дълго и страстно, а ръцете му изкусно погалиха задника й. — Слушай, имам разкошна идея. Нека да вечеряме в „При Антоанет“. Само двамата. Много романтично, si?

Дани остана в прегръдките му, но със съжаление поклати глава.

— Звучи наистина страхотно, Нино. Ще ми се да можех да дойда, но имам служебна вечеря, която не мога да отменя.

— Тогава аз ще се присъединя към вас — предложи Нино, изцяло завладян от обхваналото го въодушевление. — Ще си прекараме страхотно… ще пийнем шампанско, ще намерим за госта ти момиче или момче, каквото си пожелае, ще му организираме такава вечеря, че никога няма да я забрави.

— Много мило от твоя страна, Нино — игриво разроши косата му Дани, — но ще говорим само за бизнес, а и той държи твърде много на формалностите. Ще бъдеш ужасно отегчен. — И ще ми пречиш, виновно си помисли тя. — Какво ще кажеш за утре вечер? — Погледна към календара си. — О, и тогава няма да мога. Но вдругиден съм свободна.

Нино настръхна.

— Какво? Нима е нужно да имам предварителна уговорка, за да вечерям със собствената си съпруга? Но това е дивотия!

— Нино, моля те… Знаеш, че нямам избор.

Все още под влиянието на прекомерното пиене, наркотиците и слънцето, Нино издърпа цветята от ръцете й.

— Не, ти имаш избор. Само че не избираш мен. Ще подаря тези цветя на някоя жена, която знае как да се отнася с мъжете.

— Нино, чуй ме…

Но той вече бе излязъл.

 

 

Ра Ра обичаше да се разхожда из града със сребристия си Мерцедес 450 SL с гюрук, който Реджи му бе купил. Как иначе да провери как вървят нещата в този необичайно топъл мартенски ден? Единственият начин бе да се повози в скъпата си играчка за четиридесет и пет хиляди долара. Докато се скиташе из улиците на Ню Йорк, можеше да се забърка в много по-малко неприятности, отколкото ако обикаляше етажите на Блумингдейл или Сакс. Освен това беше много по-малко изтощително от вдигането на тежести в нюйоркския клуб на здравето, където Реджи бе платил членството му. За да го поддържа в добра форма.

Ра Ра усили касетофона до дупка. „Обичам да те обичам, бейби“ — любимата му песен, прокънтя по улицата от откритата му кола. Дона Самър пееше страстно, а пешеходците проточваха шии и се опитваха да зърнат шофьора. Скрит зад огледалните си слънчеви очила, Ра Ра се усмихваше със задоволство. Виждаше завистливите погледи и любопитните очи на минувачите. Дали е някоя знаменитост? Или просто богат? И какво е направил, за да може да си позволи толкова скъпа кола?

Само ако знаеха!

Преди една година Реджи най-накрая бе откупил пълните права върху Ра Ра. Адвокатите на двете страни бяха изготвили договор от двадесет страници, който уточняваше условията на тяхната връзка. А те включваха един мерцедес, безплатна стая и храна в огромния триетажен панорамен апартамент на Реджи на Сътън плейс и чек от двеста и петдесет хиляди долара, депозирани на името на Ра Ра в Морган банк. Чекът беше нещо като застраховка за Реджи, че Ра Ра ще престане да се среща с други мъже и ще бъде само негов.

Сделката беше добра и Ра Ра го знаеше. Никога не бе смятал, че ще се препитава цял живот като проститутка. Съзнаваше прекалено добре, че още щом се появят първите бръчки, оредяваща коса и увиснало шкембе, с кариерата му щеше да е свършено. Парите, които Реджи му бе дал, бяха неговото бъдеще и той възнамеряваше да увеличи сумата. Но най-напред изпрати на родителите си чек за сто двадесет и пет хиляди долара с една бележка, в която пишеше:

Направих успешен удар на фондовата борса.

Надявам се парите да ви помогнат.

Оценяваме помощта, писа баща му в отговор, но бъди внимателен, сине. Не позволявай на ония нюйоркски мошеници да те измамят.

Не. Никой никога не можеше да измами Ра Ра.

След „Обичам да те обичам, бейби“ последва „Не мога да ти кажа сбогом“ на Глория Гейнър. И той нямаше да го направи, ако Реджи му плати годишното увеличение, дължащо се на поскъпването на живота. Трябваше да му го изплати следващия месец. Реджи със сигурност щеше да се развика като луд, когато му го напомни. Колкото по се увеличаваха славата и известността на Реджи, толкова по-стиснат ставаше. А нарасналите му изисквания бяха просто нетърпими.

Но Ра Ра смяташе, че увеличението, което очакваше, щеше да компенсира всичко.

 

 

Все още разгневен, Нино хвърли цветята на седалката до себе си, изду всичките двеста шестдесет и осем коня на ферарито и се включи бясно в движението по Седмо авеню, без да обръща внимание на пронизителните клаксони и на злобното скърцане на спирачки зад него. Пет пари не даваше, че може да предизвика катастрофа. Искаше час по-скоро да се махне колкото е възможно по-далеч от Седмо авеню.

Трябваше да си остане в Тринидад, да си купи къща на брега и да се грижи за тена си. Дани сигурно нямаше дори да забележи отсъствието му. Та тя и без това никога не си беше у дома. Работеше по осемнадесет часа на ден. И за какво? Не защото имаше нужда от парите. В това поне бе дяволски сигурен. Проклинаше деня, в който я бе насърчил да се захване с шибания бизнес. Проклинаше и нея, че се бе отдала така изцяло на компанията си.

А животът беше толкова кратък!

Превключи на скорост, натисна отново газта и пресече Тридесет и четвърта улица. Заобиколи претъпканото с хора Шесто авеню и се отправи към града, макар че самият той не знаеше накъде е тръгнал. Другите коли постоянно се престрояваха ту в едно, ту в друго платно, но Нино почти не ги поглеждаше. Не му се и налагаше. Ферарито сякаш постоянно изпращаше сигнали към останалите шофьори: Направете път! Пазете се! А в Ню Йорк хората се подчиняваха на парите и властта.

Замисли се как да си уплътни вечерта. Изцяло погълнат от стремежа си да намери най-добрия лек за наранената си гордост, той твърде късно забеляза червения светофар. Кракът му светкавично натисна спирачката… Но не достатъчно бързо, за да избегне удара в спрялата пред него кола. Бронята му остърга задницата й и Нино стисна здраво волана.

— Putanta Eva! Merda[43]!

Като се заканваше на висок глас на всички нюйоркски шофьори, на жена си, на компанията й и в голяма степен на цялата модна индустрия, той изхвръкна от колата, за да огледа щетите.

Страхотен начин да завърши деня — като потроши кола за седемдесет и пет хиляди долара, която бе изминала по-малко от две хиляди мили.

Запъти се към предната кола. Задната й броня бе напълно смачкана. От колата се носеше оглушителна музика.

— Не можеш ли да намалиш това? — изръмжа сърдито. Отвори гневно уста, за да наругае шофьора.

В този момент замаяният от удара шофьор свали слънчевите си очила и го погледна.

Само един поглед към лицето на младия мъж и яростта на Нино се стопи като дъждовен облак след кратка лятна буря…

 

 

Дани излезе от офиса си, за да отиде на вечерята, но не преставаше да мисли за Нино и за последните му думи. Струваше й се, че напоследък не правеха нищо друго, освен да се карат. Родителите й бяха успели да съхранят щастливия си брак в продължение на много години. Защо при нея не се получаваше? Разбира се, майка й не се бе занимавала с многомилионен бизнес. Най-голямата грижа на Софи бе щастието и благополучието на Морис. Нино несъмнено щеше да е много по-щастлив, ако тя си седеше у дома и се грижеше за него така, както Софи се бе грижила за Морис. Но тя не можеше да живее като Софи — нещастна и депресирана.

Не, твърде отдавна се бе простила с ролята си на съпруга, за да се опитва сега да се държи по този начин.

Асансьорът спря на дванадесетия етаж — там беше офисът на „Ъ. Блат и синове“. Едно симпатично младо момиче влезе в асансьора, широко ококори зелените си очи, а след това подкупващо се усмихна.

Макар че не я познаваше, Дани отговори на усмивката й. Момичето имаше розови бузи и приятно личице, оградено от леко червеникава руса коса.

— Как можах да ви срещна точно днес? Когато не съм облечена с „Падащата рокля“! Не мога да ви опиша колко много ви се възхищавам. — Младата жена не млъкваше. — Вие сте гений.

— Не съм сигурна, че съм чак толкова талантлива — отговори й Дани, доволна, че най-сетне някой я бе оценил. — Но ви благодаря за любезните думи.

— О, не! — Жената изглеждаше напълно искрена. — Вие сте прекалено скромна. Ще дойде ден, в който в гардеробите на жените по цял свят ще има по една рокля от „Графиня Дани“.

— Много мило от ваша страна, че мислите по този начин.

— Но пък и много невъзпитано, че не ви се представих. Аз съм Барбара Хестър. Работя за Ървинг Блат.

— Какво съвпадение! Ървинг ме въведе в този бизнес. Можете да научите много от него.

— О, точно това смятам да направя. — Барбара преливаше от ентусиазъм.

Сърцето на Барбара Хестър щеше да се пръсне от вълнение. Откакто преди една година бе видяла за пръв път Дани ди Портанова, тя бе запомнила всеки ред, който бе прочела за дизайнерката, от която толкова много се възхищаваше, и за богатия й красив съпруг.

— Как е Ървинг? — попита Дани. Вече няколко месеца не се бе срещала или разговаряла с Ървинг, който беше поотслабнал доста през последната година и половина, след смъртта на жена си.

— О, добре е — усмихна се Барбара Хестър. — Той е чудесен човек. Истинско вдъхновение за всички нас, които току-що започваме.

Асансьорът спря на първия етаж и вратата се отвори.

— Е, желая ви всичко добро — кимна Дани и забърза. — Предполагам, че и занапред ще се виждаме наоколо.

— Надявам се — отвърна Барбара Хестър. Повъртя се малко пред входа на сградата. Много по-често, отколкото си мислиш…

 

 

Напълно пренебрегнал пържолата си в сос тартар, Айън МакАдам извади жълтия си професионален тефтер и набързо нахвърли рекламната кампания, която смяташе да предложи на „Графиня Дани, Inc.“. Излагаше идеите си за имиджа на компанията и за насоките на кампанията толкова бързо, че на Дани не й остана нищо друго, освен да го слуша внимателно.

Отпиваше от виното си и изучаваше мъжа, който седеше срещу нея. Макар че не беше красив според общоприетите стандарти — беше по-нисък от среден ръст, а чертите му бяха грубо изсечени, — лицето му притежаваше определено излъчване, а начинът, по който си служеше с думите, бе твърде откровен и… секси.

Дали е женен? Това се запита лениво Дани и погледна пръста на лявата му ръка. Не че отсъствието на халка означаваше нещо. Нино например никога не носеше брачната си халка. Но както и да е! Никога не бе мамила Нино и нямаше намерение да започва точно тази вечер. И все пак той я привличаше. Ако не беше женена и ако той беше свободен, би могла да си представи…

— … не мислиш ли?

— Моля? — Тя се изчерви виновно. — Извинявай. Разсеях се за момент.

— Отегчи ли се? — Разсмя се така, сякаш искаше да каже: Не и с мен. Не може да бъде.

— Не, не — запротестира тя. — Изобщо не съм отегчена. Би ли повторил последните си думи?

— Според мен посланието, което излъчват всичките ти модели, е: Не се страхувайте да бъдете властни, женствени, секси!

— Абсолютно! Това е! — изгледа го тя с вълнение и се съгласи безусловно. — Аз самата не бих могла да го формулирам по-добре.

— Но ти би могла да изразиш това послание по-добре от всеки друг.

— Какво? — изгледа го с изненада и недоумение.

— Самата ти си най-добрата реклама на фирмата, Дани. Притежаваш всичко онова, което искаш да внушиш на другите жени. Тази вечер си облечена в един от твоите модели, нали? Изглежда страхотно! Ще трябва да уволниш всички манекени, които просто не могат да изразят точно този стил. Ти си жената, която най-добре може да представи „Графиня Дани“.

Зашеметена от предложението му, тя обмисли внимателно идеята. Пред очите й веднага изплува образът на малката дебела Дани Либерман, която се усмихваше към безмилостния обектив на фотокамерата. Понечи да поклати отрицателно глава. След това изведнъж спря, опита се още веднъж да се види през обектива на камерата и си помисли: Но аз съм единствената, която все още мисли за себе си като за малко момиче. Може би той е прав.

— Добре — кимна тя. — Интересна концепция. Напълно изпълнимо. Айън, харесва ми начинът ти на мислене.

Той отблъсна нетърпеливо чинията си настрана.

— Дани, аз се ползвам с много странна репутация на Медисън авеню. И си го признавам за пръв път. Отхвърлял съм предложения, и то наистина доходни предложения, защото — щракна няколко пъти с пръсти, докато намери най-подходящата дума, — просто защото съм усещал, че с клиента не си допадаме. Но когато почувствам, че с клиента мислим еднакво — бинго! Зная, сигурен съм, че заедно ще свършим добра работа. Точно заради това пожелах да се срещнем. Довери ми се, Дани. Между нас съществува пълно единомислие и разбирателство. Аз го усещам. А ти?

Дани преглътна и кимна. Единомислие. Но това, което тя чувстваше в този момент, нямаше нищо общо с рекламата. Внезапно й се прииска да протегне ръка, да стисне пръстите му, да го целуне, да се остави да я целуне…

Айън МакАдам? Когото бе видяла за пръв път само преди два часа? Какво, по дяволите, става с нея?

Вдигна поглед и срещна топлите му дружелюбни зелени очи. Не, каза си тя сурово, в погледа му няма нищо скрито и потайно. Айън МакАдам искаше бизнеса й. Не тялото й. Вълнението, което тя усещаше, бе напълно еднопосочно.

Или може би не?

— Искаш ли да отидем да пийнем нещо? — попита той, след като излязоха от „При Луи“.

— По-добре да се откажем — отвърна бързо Дани. Защото можем да направим нещо, за което после да съжаляваме.

— Някой друг път тогава. — Трудно можеше човек да устои на леко кривата му, покоряваща усмивка.

Тя посочи с ръка лимузината си и го попита:

— Мога ли да те откарам донякъде?

Айън подсвирна признателно:

— Много мило. Но не. Благодаря. Предпочитам да повървя. Вечерта бе твърде изтощителна. Но искам утре да поговорим пак.

Една нощна разходка. Звучеше страхотно. Тя се зачуди къде ли е домът му. Някъде на юг от Сентръл парк уест! А може би на Пето авеню! Представи си как двамата се разхождат хванати за ръце из Сентръл парк уест. И се приближават към апартамента, в който тя живее със съпруга си.

Отметна рязко глава.

— Добре. — Гласът й прозвуча съвсем делово. Енергично стисна ръката му. — Беше истинско удоволствие да се запозная с теб, Айън.

— А най-хубавото все още предстои — увери я той.

Съвсем наскоро в „Тъдей“ бе прочела едно интервю с някакъв психолог — автор на книгата „Как да флиртуваме със собствения си съпруг?“. Та психологът смяташе, че няма нищо лошо в това жените да флиртуват с други мъже, стига да споделят преживяната възбуда със съпрузите си.

Аз съм възбудена — призна си Дани. И искам да споделя всичко това с Нино.

Във всеки брак си има проблеми. Нейните собствени изглеждаха по-сериозни просто защото вестникарите ги описваха в по-ярки тонове. Истината обаче бе в разрешаването на проблемите. В търсенето на компромиси.

Двамата с Нино не се бяха любили от няколко седмици. Нищо чудно, че се нападаха така един друг. Ще му се извини за претрупаната си програма. Ще останат будни цялата нощ. Ще се любят до насита, ще го направят във всяка поза, която им дойде наум. Ще прекарат часове наред в страстно чукане.

На сутринта ще си остане у дома и ще закусят заедно… и тогава може би отново ще се любят.

Но когато се прибра у дома, огромният апартамент бе съвсем тъмен. Леглото им беше празно. Провери на бюрото си, прослуша телефонния секретар и се опита да преглътне сълзите и разочарованието си.

Нямаше никаква бележка.

Никакво съобщение.

Нямаше го и Нино.

 

 

В четири сутринта закъсаха на магистралата за Ню Джърси и Моника, сгъната на четири на предната седалка на потрошения микробус на Рик Флад, напълно се прости с надеждата да поспи. Е, нищо, нали в живота има и толкова други много по-важни неща… като например пътуването до един клуб в Южно Джърси, където съставът му, Джъстис лийг, бе участвал в програмата.

Пийна още една глътка бира и се намръщи на металния вкус, който почувства в устата си. Пиенето на бира направо от кутийките бе типично американски навик, с който никога нямаше да свикне. Да не говорим за това, че вкусът на американската бира нямаше нищо общо с бирата, с която бе израсла в Залцбург.

— Влекачът трябва да дойде всеки момент — каза Рик. Гласът му бе прегракнал от четиричасовото пеене, по време на което целият се бе раздал на публиката. Клубът беше малък, встрани от пътя, но беше от типа заведения, които бяха направили известно едно друго местно момче — Брус Спрингстийн.

Той прокара нежно пръст по бузата й.

— Уморена ли си?

— Ja, малко — призна тя. Март винаги беше много труден месец за тях. Особено сега, когато крайният срок за изготвянето на моделите за „Празниците на модата’78“ бе толкова близко. Работеха под постоянно напрежение и дните й се струваха безкрайни. Нищо чудно, че толкова много хора на Седмо авеню по това време бяха на предела на силите си и се поддържаха само с хапчета.

Моника затвори очи и се престори, че дреме, но мислите й постоянно се връщаха към разговора им по време на обяда преди няколко часа.

— Вече реших — беше й казал Рик. — Ако се помотая из Ню Йорк още малко, ще си остана завинаги тук. Следващата година по това време искам да съм в Лос Анджелис. И ти трябва да дойдеш с мен, Моника.

Прикова очи в нейните, сякаш я предизвикваше да му се противопостави.

Беше толкова горд, толкова независим. Така решен да не й позволи да му помогне, да го улесни. Безброй пъти му бе повтаряла: Но това са само пари!

Твоите пари — винаги казваше той. — Задръж си ги. Не ме интересува колко си богата. Аз сам си плащам за себе си.

Но този път бе решила да се наложи и поне един път да постъпят според нейните желания.

Отвори очи и глътна остатъка от бирата.

— Следващия уикенд смятам да замина. Малка ваканцийка. С теб.

Той я погледна с любопитство.

— Имаш ли нещо специално предвид? Освен очевидното, разбира се.

— Ja, много бих искала да отидем на Бахамските острови. Аз плащам. — Побърза да изпревари възраженията му. — Подарък за рождения ти ден.

— Но рожденият ми ден е чак през октомври — напомни й той.

— Подробности — усмихна се тя леко, сигурна, че този път е успяла да се наложи.

— И кое им е толкова специалното на Бахамите?

— Райският остров — каза му. — Комар. Също като в Кан.

 

 

Един дълъг и напрегнат поглед към Нино — дрехите, ушити по поръчка, скъпия часовник, елегантната прическа, колата — и Ра Ра разбра, че този път наистина е уловил едра риба. Веднага щом се споразумяха, че и двамата имат вина за злополуката, той предложи:

— Бих могъл да пийна нещо. Какво ще кажеш?

След питиетата последва покана от Ра Ра и те бързо се озоваха в безупречно обзаведения му апартамент. Продължиха да пият. По взаимно, мълчаливо съгласие, езиците им бързо намериха пътя си един към друг. Ръцете на Нино се спуснаха надолу.

Но Ра Ра се отдръпна рязко.

— Трябва да ти кажа нещо — промълви той. — Тази къща всъщност не е моя. Тя е на мъжа, който се грижи за мен. Но тази вечер той отсъства и ако искаш, можем да останем заедно. Но първо трябва да уговорим финансовата страна на нещата.

Каква забавна идея, помисли си Нино. Никога преди не си бе плащал за секса.

Бързо се споразумяха за цената и се преместиха в спалнята на горния етаж, където Ра Ра се постара да се отплати на Нино за щедростта му. Няколко часа по-късно прекъснаха заниманията си, за да вечерят — препечен хляб и пресни ягоди, сервирани от Ра Ра върху сребърен поднос от осемнадесети век.

— Твоят покровител знае как да живее…

Нино се огледа с одобрение наоколо. След това си наля малко шампанско, което се изстудяваше, поставено на изящна малка масичка край леглото.

Няколко снимки в сребърни рамки привлякоха погледа му. На тях имаше твърде много познати лица — дами от хайлайфа, няколко съпруги на видни политици, кмета на Ню Йорк. Някои от тях дори бяха с автографи и посвещения.

Но на всяка снимка неизменно присъстваше един и същ човек.

Господин Реджи. Заклетият враг на жена му.

— Това ли е приятелят ти? — Той посочи към Реджи. Дори и да се бе опитал, едва ли щеше да измисли по-сладко отмъщение на жена си и на човека, който съвсем неволно и непреднамерено я бе подтикнал да се захване с бизнес и да се превърне в истинско чудовище.

Ра Ра кимна.

— Познаваш ли го? — В гласа му се прокрадна леко безпокойство. Ако Реджи някога откриеше, че той продължава да си докарва пари по стария изпитан начин, щеше да го изхвърли от къщата си преди още Ра Ра да успее да преброи то три. Слава богу, тази вечер бе извън града.

— Само по име. Съпруг съм на Дани ди Портанова — обясни Нино, докато се превиваше от смях. Шегата не ставаше по-малко забавна от това, че не можеше да я сподели с никой друг, освен с Ра Ра.

Странното стечение на обстоятелства, иронията на съдбата придаваше особено очарование на чукането им. Когато най-сетне се наситиха, копринените чаршафи с цвят на праскова лежаха изпоцапани и смачкани на пода.

Когато се поразсъмна и Ра Ра поизтрезня, той изведнъж проумя, че едва не се бе простил с кокошчицата си със златните яйца.

— По-добре да махна тези чаршафи — разсъди той. — Реджи е много подозрителен. Беше много забавно, но може би не трябва да се виждаме повече. Разбираш ме, нали?

— Разбира се — кимна Нино. А и освен това никак не му допадаше мисълта да продължава да си плаща за секс. Когато му се наложеше да си плаща системно, сам щеше да се откаже от играта.

— И ако някой ден пътищата ни случайно се пресекат… — Ра Ра очевидно не се чувстваше удобно.

Нино му намигна.

— Не се притеснявай. Можеш да ми имаш доверие.

 

 

Лейк Гарда, Италия

 

Проклетите доказателства, изпратени му най-любезно от Карола, лежаха прилежно подредени пред Роберто ди Портанова. Кучката работи по-експедитивно от коя да е осведомителна агенция, помисли той, докато ровеше из купчината вестникарски материали и черно-бели снимки. Снимки на Нино, който се весели полугол в Рио, заобиколен от цяла група finocchi. Мъже, които не бяха съвсем мъже. Хомосексуалисти.

Роберто седеше сам в кабинета си, а бузите му горяха от ярост и срам. С погнуса се загледа в една особено отвратителна снимка, на която Нино, пиянски ухилен, гледаше към камерата, а един друг мъж бе обгърнал тялото му с ръце. Този негов син си позволяваше да показва перверзиите си пред цял свят! Всички да го видят, да се присмеят на семейство Ди Портанова… Истинска лудост!

По Коледа Роберто бе попитал Нино за взаимоотношенията с жена му, която, слава богу, си бе останала в Ню Йорк, оправдавайки се със служебни ангажименти. Но каквито и да бяха недостатъците му, Нино бе много лоялен. Дори и да бе нещастен с Дани, той никога нямаше да си го признае. Макар че не в това бе въпросът. Поведението на Нино бе толкова красноречиво, че Роберто не се нуждаеше от допълнителна информация, за да разбере очевидното.

Злочестите наклонности на сина му можеха да бъдат контролирани само ако към него се отнасяха с необходимото уважение и всеотдайност. Нищо чудно, че момчето не се чувства истински мъж. Жена му просто му бе откраднала панталоните и бе твърдо решена да продължи да ги носи и в бъдеще.

Роберто нямаше избор. Той просто не можеше да позволи това да продължава. Снаха му бе нарушила нейната част от сделката им. Само че как да се справи със ситуацията? В това бе въпросът.

Глава втора

Ню Йорк, 1978 година

 

Когато сутрешната поща пристигна на бюрото й в „Ъ. Блат и синове“, Барбара Хестър дори не си направи труда да я погледне.

— „Ървинг Блат“ — изрече тя с въздишка. — Свързвам ви.

Както обикновено телефоните звъняха непрекъснато.

След като й се стори, че е повторила неизменното свързвам ви поне хиляда пъти, тя прекъсна линията. Да вървят по дяволите! Щеше да хвърли вината върху телефонната компания. Беше й писнало да се прави на Ma bell[44]. Вече две години на Седмо авеню, а не се бе придвижила нито на йота напред към осъществяването на мечтата си да стане моден дизайнер. Търпението й вече започваше да се изчерпва.

Освен че трябваше да приема всички телефонни разговори, от нея се очакваше да сортира и да разпределя пощата.

— До обяд, моля те, Барбара!

Шефът й постоянно й го напомняше. Сякаш тя по цял ден се мотае и се занимава с маникюра си…

Погледна днешната купчинка и развълнувано въздъхна, когато видя корицата на списание Пийпъл от 2 юни 1978 година. На цялата корица с огромни букви бе изписано:

ДАНИ И НИНО — ИЗВЕСТНИ, СКАНДАЛНИ И СТАВАЩИ ВСЕ ПО-БОГАТИ С ВСЯКА ИЗМИНАЛА МИНУТА

От снимката гледаха графиня Дани и съпругът й, които тъкмо влизаха или пък излизаха от някакъв прием. Дани бе облечена в смарагдовозелено, обсипаната й с блестящи пайети рокля беше по-официална модификация на „Падащата рокля“. Нино бе в смокинг. С едната си ръка бе хванал Дани, а в другата държеше отворена бутилка шампанско.

И трите линии иззвъняха едновременно, но Барбара Хестър не им обърна никакво внимание. Можеха да си звънят до второ пришествие — това изобщо не я интересуваше. Натисна един бутон, за да изключи временно звъненето, и, хванала списанието в ръка, забърза към женската тоалетна. Хубава, пикантна история, пълна с клюки за Дани ди Портанова — нейния кумир… Това не можеше да чака обедната почивка. С нетърпеливостта на алкохолик, отправил се към бара, тя разлисти забързано списанието и намери статията.

Не беше имала втора възможност да разговаря с Дани след оня случай през пролетта, когато бяха използвали заедно асансьора. Но скоро щяха да разговарят отново. В това Барбара Хестър бе абсолютно сигурна. А междувременно беше твърдо решена да намери за Дани ди Портанова всичко, до което можеше да се добере. Искаше да я познава по-добре, отколкото графинята познава себе си.

Това, че в момента тя бе властващата на Седмо авеню графиня, изобщо не означаваше, че някой ден няма да бъде детронирана.

 

 

Дани предпочиташе да прочете публикуваното в Пийпъл в усамотението на собствения си апартамент и затова рано сутринта накара икономката си, Елвира, да купи новия брой от вестникарската будка на ъгъла. Снимката на корицата бе направена на един коктейл, организиран миналия месец, за да популяризира първата серия реклами, които Айън МакАдам бе заснел за „Графиня Дани, Inc.“.

Айън бе успял да наложи мнението си. И в трите шестдесетсекундни клипа, които щяха да се излъчат по националната телевизия в началото на август, Дани беше единственият манекен на компанията. Дани, рекламираща „Падащата рокля“, рекламираща спортни облекла, рекламираща самата себе си. В началото бе смутена, чувстваше се притеснена като главно и единствено действащо лице, но режисьорът съумя да я накара да се отпусне, показа й как да флиртува с камерата, научи я да не се бои от снимките.

Дани остана удовлетворена от постигнатите резултати. От екрана тя излъчваше самоувереността на жена, доволна от себе си, на жена, изтъкана от сексуална привлекателност и чар. Айън предричаше, че веднага след излъчването на рекламите, продажбите ще скочат с двадесет и пет процента още през първия месец.

С критично, тренирано око тя разгледа отпечатаната на корицата снимка. И двамата с Нино изглеждаха притеснени и обезпокоени, а Нино на всичкото отгоре изглеждаше и пиян. А може би тя просто виждаше и това, което другите пропускаха да забележат.

Самата статия също бе измамна и създаваше донякъде невярно впечатление. Някои от описаните истории бяха характерни за този жанр клюки и преувеличения, но една голяма част от останалите си бяха самата истина. С нейно знание баща й и Моника бяха позволили да бъдат интервюирани. Дани смяташе, че по този начин поне част от информацията щеше да постъпи от близки и доброжелателни източници. Имаше хубаво интервю с Ървинг, който си спомняше първата им среща и оценяваше високо инициативността и въображението й. Чрез директора за връзки с обществеността на „Ди Портанова, Ltd.“ в Италия от Роберто бяха успели да изтръгнат само едно хладно без коментар. Беше безкрайно благодарна на вкоренената у Роберто неприязън и омраза към всякакъв вид публичност и реклама. Нямаше никакви илюзии по отношение на чувствата, които свекърът й изпитва към нея и компанията й. Но журналистката бе поработила добре върху домашното си и бе успяла да изрови отнякъде факта, че Роберто бе отказал да вдигне тост за сина и снаха си в деня на сватбената им церемония. А нежеланието му да отговаря на въпросите й, й даваше повод за безброй предположения и догадки.

Имаше мнения на членове на персонала й, на журналисти от модните списания, на търговци. Един приятелски реверанс от Холстън и дружелюбно потупване по гърба от приятелката й Даян фон Фурстенберг. Но най-впечатляващото бе изказването на един мъж, с когото бяха ходили заедно на училище.

Винаги сме знаели, че тя е много умна и талантлива — редеше мъжът, който бе член на градския съвет. — Всички ние, бившите й съученици, я подкрепяме и насърчаваме от първия миг, в който тя се захвана с този бизнес.

Каква жалка и глупава лъжа, помисли си Дани. Този мъж бе един от предводителите на група момчета, които й измисляха най-жестоките прякори и й се присмиваха, че е дебела. Поддържали ме били! Как пък не! Може би иска да купи дрехи на жена си на цена на едро.

В статията, разбира се, липсваше една много важна и съществена информация, която авторката бе предпочела да не споделя с читателите си — фактът, че цялата статия бе написана с пълното съдействие на графиня Ди Портанова и отдела й за връзки с обществеността. Публичността и рекламата — благосклонни, унищожителни и дори безразлични, винаги означаваха нарастване на печалбите.

Дани прегледа набързо страниците, като поспря за миг да разгледа и публикуваните снимки.

Снимка, направена веднага след сватбената им церемония. На лицето й бе изписан неподправен екстаз и тя блажено бе приковала поглед в съпруга си.

Нино и Дани, току-що пристигнали в Ню Йорк, снимани да се пръскат с вода от фонтана пред хотел Плаза.

Снимки от широко обсъждания навремето бляскав бал по случай третата годишнина от сватбата им и най-дългата колона лимузини, проточила се на няколко преки от „Дакота“.

Дани, почти разплакана след провала на първото си шоу.

Дани и Моника, и двете облечени в първия модел на „Падащата рокля“, които позираха пред витрините на Сакс на Пето авеню, където бе изложена първата й колекция.

Нино на карнавала в Рио с момчетата… снимка, на която той не изглеждаше в най-добрата си форма.

Дани, облечена във вечерна рокля по неин собствен модел, приема наградата „Коти“ за 1977 година.

Нино, сниман през есента в офиса си на Пето авеню. Дани понякога се чудеше как той, въпреки честите си отсъствия, все пак успява успешно да управлява бизнеса и парите на семейството си.

Нино в Рим, сниман през май тази година. По време на една рутинна митническа проверка на летище Леонардо да Винчи, Нино бе арестуван за притежаване на кокаин. Имаше снимки на Роберто ди Портанова, който пристига в полицейския участък с цяла армия адвокати. Благодарение на Роберто Нино се бе отървал с голяма глоба, без присъда и затвор. Според Пийпъл веднага щом бащата и синът бяха напуснали съдебната зала, Роберто му бил казал: Тя не е нормална жена и ти не си нормален мъж.

Ужасна снимка на Дани, която бясно крещи срещу Нино на средата на дансинга на „Студио 54“ само миг, след като Нино е излязъл от дамската тоалетна заедно с една осемнадесетгодишна дебютантка, която, както информираше статията, е пияна, напълно неадекватна и е загубила някъде горната част на роклята си.

Дани си припомни тази нощ. Дали момичето бе загубило само сутиена си? Вестникарите бяха документирали жестокия скандал между Нино и Дани. На следващия ден заглавието на първа страница на Ню Йорк поуст тръбеше: Великолепен скандал в семейството на известна дизайнерка.

Продажбите естествено скочиха до небето. Журналистката на Пийпъл бе написала:

Колкото по-скандално и възмутително е поведението на семейство Ди Портанова, толкова по-бързо дрехите на компанията изчезват от рафтовете на магазините. През изминалите три години „Графиня Дани“ е увеличавала продажбите си на дребно с по четиридесет процента годишно. Компанията на Дани ди Портанова е като машина, създадена от публичността и популярността, и захранвана от изумително простите, но безкрайно примамливи и очарователни модели, които карат заможните й клиенти да се връщат при нея сезон след сезон. Три години след като Дани извърши истинска революция в модата с „Падащата рокля“, двадесет хиляди жени седмично продължават да си купуват рокли от този модел.

Двадесет и пет хиляди, помисли си тя гордо, но на кого ли му е притрябвало да ги брои!

Статията бе сравнително вярна, с изключение на последния параграф:

Златната двойка на десетилетието сякаш са постигнали споразумение помежду си. Нино да си живее неговия живот, а Дани — нейния. Нито един от двамата не би направил нищо, което да застраши взаимоотношенията на Нино със семейството му или пък главоломния успех на Дани като моделиер. Наш източник, близък и на двамата, сподели: Това е най-сполучливият брак на седемдесетте години, който съм виждала. Брак, какъвто трябва да бъде всеки. Брак, предлагащ удобство и сигурност.

Известно удобство, помисли си Дани и захвърли списанието. Но бракът й вече бе започнал бързо да се разпада, да се пука по шевовете…

 

 

Кан, Франция

 

Още от детството си, когато тя и Дитър прекарваха летата си в Кан заедно с гувернантката си далеч от контрола на Карола, Моника проявяваше изключително любопитство по отношение на блестящата бяла прилична на крепост сграда, в която се помещаваше казино Палм бийч. Като тийнейджър тя най-редовно успяваше да се промъкне и да поиграе на рулетка до момента, в който неизбежно я забелязваха и я изхвърляха навън. Но запленена от неповторимото чувство на напрегнато очакване, породено от възможността да изгубиш или да спечелиш цяло състояние само с едно хвърляне на зара, Моника постоянно рискуваше и се завръщаше там винаги, когато можеше.

Според Хелмут игралните домове и хората, които често ги посещават, са покварени. Беше й забранил дори да прекрачва прага на подобно заведение. След развода Моника се опитваше да навакса загубеното време на Бахамите, в Монте Карло — навсякъде, където комарът бе законно разрешен. През юни, мъртвия сезон на Седмо авеню, Кан бе най-подходящото място за така нужната й ваканция.

Тази нощ бе последната й в Кан. Беше вдигнала русата си коса в изящен кок. Облечена бе в рубиненочервена рокля без презрамки от колекцията на Бил Блас. На ушите й блестяха скъпи, крушовидно оформени диамантени обици, а на добре загорялата й шия имаше огърлица от същите камъни. Прекрачи прага на голямата игрална зала, огледа обстановката и нетърпеливо облиза устни.

Късният час означаваше, че случайните играчи вече са си тръгнали, за да отидат да вечерят или потанцуват. По масите бяха останали само сериозните комарджии, които трупаха чипове пред себе си или пък тъпчеха пачки по джобовете на панталоните. Много от тях посрещнаха Моника с леко кимване или с усмивка. Познаваха я от доста години. Светът на богатите и привилегированите беше твърде малък, а клюките, които се разпространяваха в него — твърде много. Почти всички бяха подочули, че се е развела с Хелмут и само няколко души нетактично я запитаха за него.

Моника се усмихна учтиво. Но нищо повече. Не искаше да разваля прекрасната вечер, очарованието на която се нарушаваше само от отсъствието на Рик.

През пролетта бяха прекарали заедно един дълъг уикенд на Бахамските острови. Това бяха може би трите най-щастливи дни в живота й. Обходиха целия остров, плуваха, любеха се в ранния следобед, когато слънцето беше още прекалено силно за слънчеви бани, а нощем играеха комар в казиното на Парадайз айлънд.

Макар че Рик се забавляваше съвсем очевидно, той не бе чак толкова очарован от прекараните дни. И когато тя му предложи още едно такова пътуване, той й благодари, но й отказа, като се оправда, че има ангажименти със състава си. Освен това, напомни й Рик, той не може да си позволява да се забавлява по начина, по който тя бе свикнала. А нямаше никакво намерение да й позволява всеки път да поема разходите му. Моника го обичаше заради гордостта му и упоритото му нежелание да взема пари от нея. Но понякога инатът и независимостта му започваха да я дразнят.

Дори не си бе направила труда да го покани в Кан, където се играеше истински комар, защото той работеше върху един нов запис. Може би накрая кариерата му щеше да получи подтика, от който се нуждаеше. А когато един ден той стане известен рок музикант, тя щеше да му позволи да плаща всичко, ако това щеше да го накара да се чувства по-удобно.

А междувременно Моника искаше да се позабавлява.

През изминалите нощи бе загубила повече от шейсет хиляди долара на бакара, блекджек и рулетка. Но тази вечер усещаше, че ще й провърви. Комарджийският й инстинкт се бе събудил.

Дадоха й знак от една маса за бакара. Тя седна зад дългата овална маса — място номер четири. Направи няколко залога, опита се да се включи на няколко пъти, но нямаше успех. Загуби бързо няколко хиляди, а след това и още няколко хиляди.

Дотук с бакарата.

— Желая ти по-добър късмет оттук нататък — усмихна й се един австрийски принц, стар приятел на брат й. Взе от минаващия наблизо сервитьор две чаши шампанско и й подаде едната. — Изглеждаш страхотно, Моника! Ню Йорк изглежда ти се отразява добре. Как е Дитър?

— Добре е — изрече Моника, но умът й все още бе зает с последната загуба.

— Още ли се занимава с фотография?

— Ja — излъга тя. Нямаше никаква представа с какво се занимава Дитър напоследък. Когато го видя за последен път, той беше гипсиран от поетите наркотици и спеше на плажа в Гоа.

— Извини ме — обърна се към принца. — Мисля да си опитам късмета на блекджек.

Тук й провървя повече. Бързо спечели около петнадесет хиляди, но след няколко минути реши, че се е отегчила.

Време беше за истински комар. За игра на зарове. Моника обиколи залата и бързо намери една маса, на която залозите бяха ниски. Тя се хвана за масата и сложи купчина златни чипове от по петстотин долара.

Един мъж с огромен пръстен с рубин на розовия си пръст хвърли шест хиляди. Няколко души около масата подкрепиха залозите им и изкупиха всички номера. Крупието я изгледа с очакване. Тя взе заровете и ги хвърли в противоположния край на масата.

Шибан късмет! Седем! Най-голямата катастрофа за един играч на зарове. Мъжът с огромния пръстен бе загубил седем хиляди долара. А тя самата — четиринадесет.

— Encore une fois, mademoiselle[45]? — попита крупието.

Моника кимна. Да, ще опита още веднъж. Натрупа цяла купчина от златни и черни чипове, заложи две хиляди долара на линията, подреди номерата си и изкупи всички други за по две хиляди долара всеки. През следващите петнадесет минути заровете бяха нейни. Но отново излязоха лоши числа.

Седем.

Беше изгубила повече от трийсет хиляди долара.

Наранена, но не и победена, тя изигра още една игра, твърдо решена да не позволи три последователни загуби в една нощ.

Последва нова загуба. И още една.

Беше й достатъчен половин час, за да изгуби още петдесет и пет хиляди долара. Чиповете й също свършиха.

— Je le regretted[46] — информира крупието, — но кредитът ви е изчерпан.

Изчерпан? Моника не му обърна внимание. Сигурно говореше на някой друг. Та тя е Фон Райх, за бога, лоялен поддръжник на това казино още от тийнейджърските си години! Да вървят по дяволите! Биха могли да увеличат кредита й. Моника се обърна с гръб към масата. Заровете излязоха. Крупието взе служебния телефон и се обади на мъжа на стълбището, който позвъни по-нагоре.

Отговорът на управителя бе отрицателен. Категоричен и безпрекословен.

— Съжалявам, госпожице Фон Райх! — Крупието говореше тихо и учтиво.

Без да се смущава, Моника откопча диамантената си огърлица от врата си и я хвърли на масата. Хората около нея ахнаха от изумление и тихичко започнаха да я одумват.

— Госпожице, не приемаме бижута. Може би…

Един мъж се пресегна и взе огърлицата. Небрежно хвърли на масата двадесет и пет хиляди долара в златни чипове и даде знак на Моника да продължи играта.

— Огърлицата бе оценена за петдесет и пет хиляди — изрече студено Моника, втренчена в младия, изключително привлекателен тъмнокос мъж.

Той се усмихна и постави на масата чипове за още тридесет хиляди долара.

— Грешката е моя — пак се усмихна той. — Забавлявайте се.

— Danke schön!

Моника постави залозите си, изкупи номерата и хвърли заровете. Но тази вечер сякаш всичко бе против нея. Купчината чипове бавно се стопи.

— Толкова съжалявам… Тази нощ явно не ми върви — обърна се тя към благодетеля си.

Той сложи ръцете си върху нейните.

— Не се безпокойте. Аз ще ви финансирам за остатъка от нощта.

Очите им се срещнаха.

— Ja, добре. — Усещаше топлата му ръка, която сякаш изгаряше кожата й и разпалваше истински огън в душата й.

Опиянена от заровете, Моника загуби всякаква представа за времето. Не знаеше дали печели или губи. Вече не съществуваше нищо, нищо нямаше значение, освен търкалящите се зарове, гласа на крупието, масата пред нея и мъжа зад гърба й, който й подаваше все повече и повече шампанско и слагаше на масата все повече и повече чипове.

На следващата сутрин се събуди в чуждо легло и със страхотен махмурлук. Изобщо не можеше да си спомни как се бе озовала в тази непозната за нея обстановка. Приятелят й от казиното лежеше до нея. Все още спеше. След това изведнъж всичко й се проясни — предложението му да пийнат по нещо в апартамента му в Карлтън, бутилката шампанско, момичето, което внезапно бе изникнало отнякъде и се бе присъединило към тях в леглото.

Моника простена тихичко и се пресегна за вечерната си рокля, която лежеше на пода до леглото. Без да се бави с миене или сресване, тя нахлузи роклята и бързо излезе на пръсти от стаята.

Беше неделя. Трябваше да хване самолета за Ню Йорк.

Обратно на работа.

Обратно при Рик.

Обратно в истинския живот.

 

 

Ню Йорк

 

Барбара Хестър се утешаваше с мисълта, че макар и само телефонистка, тя бе научила твърде много неща за времето, през което работеше за Ървинг Блат. И това не бе случайно. Тя задаваше много въпроси, добросъвестно изчиташе от край до край всеки брой на Уименс уеър дейли и безсрамно подслушваше всеки разговор, до който можеше да се добере. А хората смятат, че евреите са трудни за разбиране, мислеше си тя, докато слушаше поздравите, които моделиерите си разменяха, използвайки странна смесица от английски и идиш.

Разбираше всичко. Или почти всичко. Най-много харесваше тази фраза: От твоите уста в божиите уши!

Но когато чу Стюарт Блат да я нарича хубавката shiksa в приемната, тя отиде при Керъл, една от манекенките на компанията, за да я попита какво означава думата.

— Иска да каже, че не си еврейка, скъпа — обясни й Керъл. — А това е рядкост тук. Но въпреки всичко бъди внимателна. Той може да излезе с теб, да спи с теб. Но не възлагай на това прекалени надежди. Когато дойде време за приключване на сделката, той никога няма да се ожени за една shiksa.

— Благодаря ти, Керъл. Не зная какво бих правила без теб.

Докато се връщаше на бюрото си, Барбара си помисли: Каква глупава кучка. Пет пари не даваше за Стюарт. Беше заложила стръвта си за много по-едра риба.

Междувременно правеше всичко възможно, за да се подготви добре за бъдещето. Няколко вечери седмично посещаваше курсове в Института по модата. Бързо разбра, че макар да имаше вродено чувство за стил и елегантност, моделиерството не беше истинският й талант. Но осъзнаването на този факт не можеше да възпре амбициите й. Напротив, подсилваше ги още повече.

Винаги съществуваше повече от един път към върха. Преподавателят й по дизайн й бе хвърлил око и тя му позволи да я свали. В края на семестъра Барбара бе първенец на курса. Не че заслужаваше наистина високите оценки, но беше сигурна, че за изпълненията й в леглото биха могли да й присъдят и почетна степен.

От време на време се срещаше с някой от клиентите или търговците, които работеха с Ървинг Блат, но никога не спеше с тях. В края на краищата те не можеха да направят нищо, с което да подпомогнат кариерата й. Позволяваше им да я водят на театрални постановки на Бродуей, а след това и на вечеря, но съвсем скоро й писна от храната в „Мама Леоне“, „Джо Пиер“ и „52“. Умори се от неизменното опипване на гърдите й, когато се навеждаха да я целунат за лека нощ.

Въпреки всичко тя постоянно си напомняше, че бе изминала твърде дълъг път от Хендерсън, Северна Каролина, и колкото по-далече бе от дома, толкова по-добре…

 

 

Барбара Рей Хестър бе израсла в един от бедняшките квартали на Хендерсън — Мокасин ботъм, само на хвърлей място от фабриката за памук. Допреди година и половина, когато бе пристигнала в Ню Йорк с две хиляди долара в брой, всички я наричаха Бъни[47] — съвсем подходящ прякор за малко момиченце с големи, стърчащи напред зъбки.

Кръвосмешението беше нещо обичайно в Мокасин ботъм и бащата на Бъни й се падаше и дядо. Ърнест бе подъл, злобен човек, който се прехранваше като хвърляше краставици в големите съдове със саламура в завода за туршии „Хайнц Пикъл“. Майката на Бъни, Ирма Рай, работеше в същото предприятие като сортировачка на краставици.

В семейството не влизаха много пари и те живееха в разкапана барака с дървени подове, по които имаше толкова големи пукнатини, че Бъни виждаше през тях пилетата, които се въргаляха в пръстта под къщата. Откак се помнеше, Бъни знаеше, че е по-различна от останалите обитатели на Мокасин ботъм.

Ако животът й поне малко приличаше на онзи, който виждаше по телевизията! И тъй като не можеше да излее гнева и разочарованието си на родителите си, тя съсредоточи всичката си злоба върху малката си сестричка Върна. Биеше я с колан, караше я да поглъща мръсни центове или да яде питки от кал. А когато Върна решеше да се оплаче на майка им, Бъни й хвърляше такъв голям бой, че следващия път тя не смееше изобщо да се обади. Барбара мразеше живота там, мразеше родителите си, мразеше и по-малката си сестра.

За да избяга от бедността и мизерията, които я заобикаляха, тя прекарваше всичкото си свободно време в библиотеката на Лесли Пери, построена точно срещу съдебната палата. Обичаше да чете книги за живота на богатите. Но любимите й романи бяха за бедни момичета, които порастваха и се превръщаха в богати изтънчени дами.

Изчиташе модните списания от кора до кора, запомняше описанията на елегантните дрехи, поглъщаше всички подробности за живота на богатите — с какво се хранят, как се забавляват, къде прекарват ваканциите си. А когато откри Таун енд кънтри и Аркитектър дайджест[48], тя едва не припадна от възхищение и завист.

Закле се пред себе си, че някой ден и тя ще живее по този начин. Но, разбира се, не в Хендерсън или където и да било другаде в Северна Каролина. Докато приятелките й от Мокасин ботъм мечтаеха да пропътуват петдесет и петте мили, които ги деляха от Ралей, Бъни фантазираше за преместване в Ню Йорк, където всички са богати, а жените са слаби и красиви. Е, тя бе слаба и си позволи да плати за корекция на зъбите си. Хората непрекъснато й правеха комплименти за големите й зелени очи и червеникавата й руса коса, която тя миеше всяка вечер без изключение.

Веднага щом навърши шестнадесет години, Барбара започна работа в Блеър, най-добрия магазин за дамско облекло в Хендерсън. Не пропускаше да се възползва от намалението на цената, с което се ползваха всички работещи в магазина, и макар че семейството й постоянно бе финансово притеснено, гардеробът на Бъни бе пълен с елегантни и изтънчени дрехи.

Джеремия Блеър, основател и собственик на магазина, беше един от най-изтъкнатите жители на Хендерсън. Бедният Джеремия живееше съвсем сам откак преди десетина години жена му го напусна и избяга с друг мъж. Всички вдовици от Хендерсън се опитваха да го оплетат в мрежите си, да го примамят в топлото си гнезденце.

Бъни бе повече от сигурна, че ще успее там, където всички по-възрастни дами се бяха провалили. Всеки път, когато работодателят й се случеше да мине покрай щанда, на който тя работеше, Бъни така изпъчваше напред пищните си гърди, че копчетата на блузата й бяха готови да се разхвърчат във всички посоки. Тя мъркаше, усмихваше се, непрекъснато въртеше задник пред очите му и важно пристъпваше насам-натам.

Джеремия не можа да устои на авансите й.

Не мина много време и изкусеният мъж започна да обсипва своето малко зайче с най-различни дрехи и бижута, водеше я на вечеря в Ралей. Когато се усмихваше, в устата й проблясваха металните скоби, платени от Джеремия Блеър. В замяна Бъни му отдаде девствеността си.

Тя беше чела в списания, че сексът бил вълнуващ… тайнствен… недостижим, момент на пълно всеотдаване и интимност между двама души, които се обичат. Това, за което не пишеха в списанията, бе, че пенисът на Джеремия, дори и в състояние на пълна ерекция, приличаше на продълговат, розов, полуспаднал балон. Когато се изпразнеше, спермата прокапваше също като последните две-три капки вода, които се оцеждат от стар маркуч.

Бъни затваряше очи и с мълчаливо отвращение понасяше всичко, но когато Джеремия веднъж я помоли да оближе капките лепкава белезникава течност, която се процеждаше от върха на пениса му, тя категорично отказа.

Според „Козмо“ при всеки любовен акт тя трябваше да се извиси на крилата на насладата и оргазма. Бъни дори не знаеше какво точно означава човек да изпита оргазъм, но и не държеше особено да научи, стига Джеремия да продължи да й прави подаръци и да пълни банковата й сметка.

Три седмици преди Бъни да завърши гимназия Джеремия й подари пръстен с диамант и я помоли да му направи честта да стане негова съпруга. Бъни бе ужасена. Мечтите й бяха далеч по-смели от това да остане в Хендерсън, Северна Каролина, като госпожа Джеремия Блеър. Но тя само му се усмихна нежно и се примири с поредната инвазия на провисналия му член.

Веднага щом Джеремия заспа дълбоко и започна да похърква, Бъни грабна дрехите си от гардероба, подреди ги в куфара му от Хартман, взе и двеста долара от портфейла му, които прибави към другите хиляда и осемстотин, които бе успяла да отмъкне до този момент. Тихо затвори вратата след себе си и обърна завинаги гръб на Бъни Хестър и на живота, който ненавиждаше.

От момента, в който се качи на автобуса на компанията „Грей Хаунд“ и пое за Ню Йорк, не се обърна назад нито веднъж.

Взе си стая в хотел „Барбизан“, който бе само за жени, и започна да обикаля улиците с надежда да си намери работа в някой от големите универсални магазини, които откак се помни бе мечтала да посети. Заплащането там обаче беше доста ниско и в няколко от магазините я предупредиха, че само две-три от всички продавачки имат някакви шансове да напреднат в кариерата. По-добре, реши тя, е да започне работа като телефонистка в приемната на „Ъ. Блат и синове“ за двеста долара седмично. Седмо авеню е нещо съвсем различно, казваха и останалите момичета. Там всичко се определя от това колко пробивен и амбициозен е даден човек.

Виж в края на краищата Дани ди Портанова…

 

 

Барбара не бе разговаряла никога с Ървинг Блат, освен в случаите, когато го поздравяваше с добро утро или му предаваше съобщенията по телефона. Но в продължение на няколко месеца го бе наблюдавала внимателно как работи с приятелите си в ателиетата на компанията. Макар че всъщност синовете му Стюарт и Хоуи управляваха компанията, Барбара бе съсредоточила усилията си върху Ървинг. Не защото се надяваше по този начин да се придвижи нагоре в йерархията на „Ъ. Блат и синове“, а защото Ървинг бе единственият човек, който би могъл да й даде това, което желаеше най-много… би могъл да я представи на Дани ди Портанова.

 

 

В заглавията на всички вестници за пореден път се споменаваше името на Нино. Не стига, че Дани бе постоянно обект на клюкарските рубрики, ами и абсолютната недискретност на Нино все по-често му осигуряваше място по първите страници на вестниците. Този път един от многобройните му приятели бе отмъкнал новата играчка на Нино — Астън Мартин Лагонда за сто и петдесет хиляди долара.

След като Дани плати гаранцията и измъкна Нино от затвора след обвинението в употреба на наркотици на обществено място, Нино с възмущение й обясни, че той само щедро бе поделил половин грам кокаин с момчето, което бе срещнал в един нощен клуб. След това решили да се поразходят около Манхатън с колата със скорост сто мили в час.

На Нино обаче му се припикало и се наложило да спрат край едно месопреработвателно предприятие в Уест сайд. Тъкмо разкопчал ципа на кожените си панталони и се прицелил в стената, когато чул рева на четирикамерния пет и половина литров V-образен осемцилиндров двигател.

— Сбогом, мухльо — извикало момчето и отпрашило с колата по посока на магистралата.

Три дни по-късно момчето се появи с любовника си в Кий уест, Флорида.

По това време историята се бе преместила чак на пета страница на Поуст, а колата пътуваше към къщи. Но Дани бе все още пищисана.

— Имаш късмет, че онова копеле само е откраднало колата ти — се обърна тя разярено към него. — Един прекрасен ден някой от многобройните ти приятели или приятелки просто ще те убие.

— Нима това има някакво значение за тебе, cara?

— Има, и още как! Развратът не може да бъде начин на живот, Нино!

— Какво знаеш ти за начина на живот? Ти, как, по дяволите, те наричаха… „Графинята на Седмо авеню“! На теб никога няма да ти се наложи да се безпокоиш за пари или за слава. Ти използва титлата ми не само за да създадеш едно цяло състояние, ами и да ме задминеш по популярност. Забележително постижение, si?

— Как можа да го изречеш! — кресна Дани. Беше наранена, но осъзнаваше, че той поне отчасти е прав. — Правя всичко това заради нас и поне съм в състояние да контролирам живота си. А ти? Виж се само! Отслабнал си, изглеждаш адски зле. Всеки път, когато не съм наблизо, се тъпчеш с кокаин и с най-различни транквиланти. И ти самият не знаеш какво точно правиш…

— Глупости! И аз като теб напълно контролирам живота си — изсумтя Нино и поизправи рамене. — Ciao, cara, иди да смачкаш нечии топки на Седмо авеню!

Докато вървеше забързана през фоайето на сградата, в която се помещаваше офисът й, Дани се замисли по въпроса с топките. Не искаше да ги мачка — но може би щеше да се почувства по-добре, ако погали нечии. Както вървяха напоследък нещата между нея и Нино, май бе започнало да й писва от мъжете. Нито един от тях, с изключение може би на Айън МакАдам, нямаше куража да е докрай откровен с нея. Непрекъснато се съобразяваха с нея, бояха се да кажат това, което наистина мислеха или искаха.

Айън, за разлика от тях, говореше това, което мисли, но бе толкова очарователен и интелигентен, че не му се сърдеше за откровените, понякога дори груби думи. А освен всичко останало той бе изключителен професионалист в областта на рекламата. Беше жалко, че е сгоден и скоро щеше да се жени, което обясняваше джентълменското му държане по време на първата им съвместна вечеря. А може би тя просто не го привличаше…

Останалите мъже, с които се срещаше в работата си, не бяха така безразлични към чара и обаянието й. Предишната седмица имаше среща с вицепрезидента на Бърлингтън хауз, който искаше да се пребори с Летс за закупуване на лиценз за производството на панталони от линията „Графиня Дани“. Предложението на Бърлингтън включваше аванс от два и половина милиона долара заради това, че ще използват името й, плюс седем и половина процента печалба за всеки продаден чифт. Дани щеше да запази правото си да одобрява моделите и да контролира качеството.

Отговори му, че й е необходимо едно денонощие, за да обмисли предложението.

А след това вицепрезидентът я попита:

— Искаш ли да пийнем по нещо?

Тя се съгласи да пийнат, но отклони предложението му да прескочат до апартамента му на Парк авеню.

Тогава той каза:

— Добре. А защо не идем у вас?

Това поведение бе типично за седемдесетте години. Основното бе да си преди другите, да се справяш добре с работата си. За изтънченост и такт не можеше да става и дума. Но дали тя копнееше точно за изтънченост? Щеше ли да приеме, ако онзи тип бе впрегнал целия си чар и финес и всичките си сладки приказки, за да я убеди да тръгне с него?

По дяволите! И тя самата не знаеше какво иска. Не, знаеше. Искаше да си върне съпруга, да си върне мъжа, когото обича, а не онзи, с когото живееше напоследък и който сякаш се интересуваше само от любовниците и от колите си.

И от наркотиците.

Остра болка прободе сърцето й. С наркотиците Нино вече бе преминал тънката граница между забавлението и пагубния навик. Безброй пъти бе разговаряла с него по въпроса, молила го бе да спре. Но той свиваше безразлично рамене и отминаваше всичките й тревоги със смях. Беше му споменала и за клиниката „Силвър хил“ в Кънектикът, където няколко нейни познати от света на модата вече се бяха подложили на детоксикация. Но той й се сопна да спре да се държи като истеричка и се впусна в нови гуляи, които бяха все по-разгулни от всеки предидущ.

Без да е в състояние да го наблюдава през целия ден, което, разбира се, беше невъзможно, Дани просто не знаеше какво да прави. Но той беше достатъчно голям, по дяволите! А и освен това тя не би могла да го контролира. Не се осмеляваше дори да опита.

Приеми го такъв, каза си тя, той не е нищо повече от едно разглезено дете, а ти ще трябва да пораснеш много бързо.

Дани въздъхна и влезе в офиса. Вече я очакваха няколко телефонни съобщения, а все още нямаше дори и девет часа.

 

 

Лейк Гарда, Италия

 

Секретарката на Роберто ди Портанова сложи един плик в кутията за входяща поща и Роберто веднага разбра, че писмото е от Карола. Без съмнение в него имаше други вестникарски изрезки. Можеше да си представи удоволствието, което бе изпитала Карола, докато запечатва плика.

Вътре имаше един брой от списание Пийпъл, както и една страница от Ню Йорк поуст с ужасните заглавия с откраднатата кола на Нино. Нино бе пропуснал да спомене този малък епизод, когато разговаряха преди няколко дни. Без дори да си направи труда да прочете материалите, Роберто изръмжа и тикна списанието и изрезката в машината за смилане на хартия.

Значи Карола си мислеше, че го е прецакала отново. Ще трябва добре да начука тази кучка следващия път, когато се видят, да й даде добър урок, да я научи едно друго за това кога може и кога не може да го измъчва и да му се подиграва. А може би пък точно заради това я намираше за толкова завладяваща и неотразима… Само че така или иначе трябваше да бъде поукротена. И ако въобще някой може да се справи с нея, помисли си той самодоволно, това е само Роберто ди Портанова.

Припомни си как тя плачеше и го молеше да й го вкара в задника и усети, че започва да се възбужда. Да, когато следващия път се видеше с очарователната фрау, щеше добре да й го начука.

Щеше да го начука и на снаха си. В преносен смисъл, разбира се.

Вече бе задвижил нещата. Беше разговарял с другата си снаха, в Милано, и я бе убедил, че ще бъде в интерес на цялото семейство, ако тя преустанови производството на моделите „Графиня Дани“. Дани щеше да бъде уведомена веднага след празника, който американците наричат Labour Day[49].

Роберто избухна в силен смях, като се замисли върху ироничното стечение на обстоятелствата. Никакъв труд след деня на труда…

 

 

Файър айлънд, Ню Йорк

 

— О-ох — изхленчи пресекливо господин Реджи. — Внимавай с бенките ми. Исусе, да не си мислиш, че кожата ми е гумена?

Не, помисли си Ра Ра и изстиска още малко плажно масло на гърба на Реджи, но започва да изглежда така, сякаш е кожа за обувки. Извъртя очи и погледна Мишел Бартън, госта на Реджи, който също бе твърдо решен да се попече на слънце.

Реджи лежеше по корем в един шезлонг край басейна на наскоро закупената му къща край брега. Разположена в най-скъпата част на Файър айлънд, Пайнс, къщата бе грандиозен паметник на изключително разточителство. Реджи я бе закупил с прилежащия към нея акър земя през пролетта за малко по-малко от шестстотин хиляди долара — като подарък за самия себе си в очакване на сделката, която окончателно и безвъзвратно щеше да го утвърди не само като най-популярния моден дизайнер в Америка, но и като най-прозорливия бизнесмен на Седмо авеню.

Ремонтът и подобренията бяха отнели цялото лято. Твърдо решил, че обзавеждането на къщата трябва да илюстрира най-модните тенденции на плажния шик, Реджи нае специалист по вътрешен дизайн, който разруши и поднови всичко в сградата. Сега, през последния уикенд на лятото, Реджи най-сетне имаше възможност да се наслади на плодовете на инвестицията си. Макар че беше перфекционист до мозъка на костите си, дори и той не можа да намери някакъв недостатък в работата на дизайнера. Цветовата гама, в която бе изпълнена цялата къща, бе хармонична симфония от бледорозово, пясъчножълто и бежово. Линиите бяха напълно изчистени и създаваха настроение на простота и уют. Цялата къща бе изпъстрена с огромни морски раковини, морски звезди и тънки, заострени свещи с най-различна големина.

— Наричам я облекчение и освобождаване от глъчката и врявата — бе казал господин Реджи на редактора на Ню Йорк таймс, който бе пожелал да фотографира къщата във връзка с една предстояща статия за домовете край брега. — Отчаяно се нуждаех от едно такова място, където да се поразтоваря, да се измъкна от цветовете и моделите, които съставляват целия ми живот. Идвам на плажа, за да си почина. Най-тържествено съм си обещал, че никога, ама никога, няма да се занимавам с бизнес на Файър айлънд.

Само че нали всички обещания са заради това — за да бъдат нарушавани, след като са декларирани. Реджи бе наел един хидроплан, за да могат адвокатът, счетоводителят и бизнесмениджърът му да се присъединят към него в къщата. Докато той се печеше на слънцето и плуваше, те прекарваха по-голяма част от уикенда затворени в къщата, като се потяха върху договора, дълъг почти колкото цял роман, който обещаваше на господин Реджи слава и богатство, които надхвърляха и най-смелите му фантазии и мечти.

Сделката далеч надхвърляше стандартните споразумения за закупуване на лиценз, според който различни компании плащат процент от печалбата заради оказаната им привилегия да произвеждат и продават кожени изделия или вратовръзки, носещи името на господин Реджи. Ако всичко станеше според предвижданията — а това бе просто предопределено, Реджи Болт щеше да продаде целия си бизнес, включително и търговската марка „Господин Реджи“.

Това, разбира се, означаваше, че всеки път, когато пожелае да постави името си върху някой нов модел, той ще трябва да поиска съгласието и разрешението на корпорацията, но в замяна Реджи получаваше финансовата подкрепа, от която се нуждаеше, за да може компанията му да остане завинаги в историята на модния дизайн.

Високо над главата му, на върха на един стълб, който се виждаше от всяко местенце на плажа, се вееше и силно плющеше на вятъра флаг с инициалите на господин Реджи.

— Този флаг е наистина страхотен — обърна се Реджи към Мишел. — Така всеки един от посетителите на острова ще знае, че това е флагманската къща в Пайнс.

Ра Ра си помисли, че така всеки ще знае що за егоманиак е Реджи, и веднага сподели мнението си на висок глас.

Мишел отпи от питието си и се разсмя в съгласие с думите на Ра Ра.

— Виж какво — изсъска Реджи, — пет пари не давам какво мислите вие двамата. Ако пожелая, мога да сваля флага, но хората пак ще знаят, че това е моята къща. И знаете ли защо? Заради дизайна. Това място притежава класа. Изтънченост. Няма нужда от флаг, нито пък от писания в пресата, за да се види това. На някои хора им се налага да показват глупавите си физиономии по кориците на различни списания като Пийпъл, за да си правят реклама. — Замълча и отпи бавно от силния си чай с лед. — Аз нямам нужда от това. Светът ме познава и признава такъв, какъвто съм. А ако някой все още не знае кой съм, той изобщо не заслужава вниманието ми. А и освен това, когато ме видят следващия път на корицата на някое списание, той няма да е този клюкарски парцал. Ще е Тайм или Нюзуик. Това са единствените две списания, които имат значение.

Ра Ра и Мишел се спогледаха с разбиране и съчувствие, а Ра Ра продължи да маже Реджи с плажно масло. Реджи не бе спирал с истеричните си речи от момента, в който Пийпъл излезе с журналистически портрет на Дани ди Портанова. Когато броят се появи по вестникарските будки, той прекрати договора с рекламната фирма, с която работеше, само за да ги назначи отново на следващия ден и да им постави основна задача — да осигурят и на него такъв портрет. От тогава не минаваше и ден да не заговори за това.

Статията в Пийпъл обаче бе доставила истинско удоволствие на Ра Ра. Все още си спомняше незабравимата нощ, която бяха прекарали с Нино, и се радваше, че Нино не бе загубил нищо от блясъка и привлекателността си. Може би някой ден отново щяха да се позабавляват двамата.

Реджи му махна с ръка да спре, седна и започна да събира някакви числа с калкулатора си, който напоследък носеше постоянно със себе си.

— Майк — подвикна на адвоката си, който бе вътре в къщата и за пореден път преглеждаше споразумението. — Колко каза, че е последното им предложение на базата на годишните вноски?

Майк изрева нещо в отговор.

Напълно погълнат от пресмятането, Реджи прекара бавно ръка през калкулатора.

— О, боже, ще стана много богат! Богат! Чувате ли ме? — Гласът му преливаше от триумф и възторг. Възбуждаше се само като си помислеше за парите си.

Ра Ра имаше нужда от спокойствие и малко почивка. Бързо се хвърли в басейна. Мишел го последва на секундата.

— Невероятно — изкрещя Реджи, без да обръща внимание на когото и да било от двамата. — Та това е като да печатам пари! И как ще ги изхарча всичките? Господи, как обичам този бизнес…

Мишел, който припечелваше сравнително скромната сума от тридесет и четири хиляди долара годишно, доплува до Ра Ра и промърмори:

— Ако го чуя само още веднъж да разправя колко богат ще стане, ще го напъхам под водата заедно с калкулатора и шибания му договор и ще го държа там, докато се удави.

Ра Ра поклати глава.

— Не, не го прави. Той се чуди как да изхарчи парите си. Мисля, че мога да му дам една-две идеи.

— Ра Ра — изблея Реджи. — Още масло!

— Но като си помисля — смени решението си Ра Ра, — идеята да го удавим не е чак толкова лоша. Искам да кажа, че съм споменат в завещанието му…

 

 

Според съветите на „Козмо“ Бъни Хестър би постъпила добре, ако решеше да наеме част от някоя лятна вила за ваканцията си, но според Глемър Бермуда и Хемптънс бяха най-шикозните места за прекарване на почивните дни. Но дори и пестеливата Бъни не можеше да си позволи да пътува далеч от Ню Йорк със скромната си заплата. Но проклета да бъде, ако склони да живее в някаква къща заедно с цяла тайфа напълно непознати и да се притеснява всеки ден кой е наред да купи зарзават.

Само че нито едно списание не й даваше съвет как да уплътни тези знойни и задушни уикенди, през които просто лудваше от скука и жега. Беше сигурна, че е единственият бял човек, който остава в Ню Йорк през тези дни. А официалните празници бяха още по-лоши — филмите и музеите, които искаше да види, бяха прекалено много, а от лежането на плажа кожата й покафеняваше като кренвирш, забравен върху скара за барбекю.

Затова Барбара, намръщена и сърдита, прекара по-голямата част от празниците по случай Деня на труда в стаята си в „Барбизан“, опитвайки се да измисли начин за измъкване от „Ъ. Блат и синове“. Когато будилникът й я събуди във вторник сутринта, тя стана с явно облекчение и пое за работа.

По улиците полъхваше лек ветрец и Бъни си помисли благодарно: Слава богу, че вече е септември! Августовските горещини почти я бяха накарали да забрави изобщо защо бе дошла на север. Спомни си дългите летни нощи, през които стоеше сама в стаята си край отворения прозорец, с надеждата да усети полъх на ветрец. Шумът от улицата, разговорите и смеховете на хората, които се забавляваха, я караха да се чувства по-самотна и от малко еленче, изгубило се в гората точно по средата на ловния сезон.

Постави нова попивателна хартия в бележника си, отвори календара на нова страница и залепи весела безгрижна усмивка на лицето си. Нов месец, нов сезон, подновена решимост да успее, да си проправи път нагоре. Стига вече се е мотала безцелно, преизпълнена със съжаление към себе си. Не по този начин се бе измъкнала от мизерията на Мокасин ботъм.

А след това телефонът иззвъня и всичко потече постарому. Първото позвъняване беше от Керъл, секретарката на Хоуи Блат, която работеше също и като манекен. Обаждаше се да каже, че е получила хранително отравяне от миди и се чувства прекалено зле, за да може да дойде на работа. Бъни бе сигурна, че долавя някакъв мъжки глас в слушалката. Керъл очевидно искаше да си вземе още един почивен ден.

— Разбира се. Разбира се, че ще им кажа — прекъсна нетърпеливо потока от извинения и обяснения Бъни.

Мразеше я. Бащата на Керъл бе израснал заедно с Ървинг и на нея й бе позволено всичко само заради това отколешно приятелство. Бъни би могла да си измисли ново име, дори и нова биография, в която да няма и намек за Мокасин ботъм и за бащите там, които изнасилват собствените си дъщери. Но единственото нещо, което нямаше как да си осигури, беше правдоподобна семейна връзка с хората, които можеха да я отведат към успеха на Седмо авеню.

Когато пристигна завеждащата ателиетата, Бъни подаде съобщението на Керъл.

— Какво е казала? — изкрещя Лилиан. — Кучка такава! Тя знаеше дяволски добре, че ще имам нужда от нея още от рано сутринта. Имам уговорка с цяла група купувачи от Тексас, които само след час ще трябва да разгледат колекцията ни от нощници. И какво, по дяволите, да правя сега? Може би ще трябва да се правя и на манекен?

Въпросът очевидно беше реторичен, защото Лилиан не би могла да се напъха в модели 8 или дори 14, дори и животът й да зависеше от това. Но още преди Бъни да успее да отвори уста, Лилиан бързо щракна с пръсти и разпореди:

— Тръгвай с мен, Барбара! Побързай! Бел — изкрещя името на една от продавачките, — ела да поемеш телефонните разговори. Имам друга, по-важна работа за Барбара.

 

 

— Иди прекарай уикенда в планината — опитваха се да придумат Ървинг Блат сестра му и зет му. — Вече две години живееш съвсем сам. А има сума ти жени, които умират да се запознаят с красив мъж като теб.

Уморен от непрекъснатото им натякване, Ървинг най-накрая бе отстъпил и се бе съгласил да прекара празниците по случай Деня на труда в Гроцингер — най-известния курорт в Кетскил маунтинс.

Докато шофираше по магистралата в петък, той трябваше да признае, че наистина се чувства самотен и че не би имал нищо против да срещне някоя приятна жена, която би могъл да кани на вечеря, да я води на кино от време на време, жена, с която да се забавлява и която да сподели топлото му легло. Някоя изискана дама с малко повече блясък и кураж, а не като безинтересните жени, с които се бе срещал напоследък.

Но въпреки ширещото се мнение, че Гроцингер е истински земен рай за самотници, които искат да намерят половинките си, тридневната ваканция се оказа пълен провал. Ървинг се завърна у дома си, без да се е запознал с нито една жена, която да си заслужава вниманието, без да е записал нито един телефонен номер. Единственият резултат от пътуването бе умората и лошото храносмилане.

Сестра му се обади в офиса във вторник още сутринта, преизпълнена с любопитство.

— Е?

— Дотук с умните ти идеи! — изръмжа Ървинг. — Три дни преяждане и потънали в меланхолия путки. Може да съм на шейсет и четири години, но все още заслужавам нещо далеч по-добро.

Сестра му онемя от изненада от тона и думите му, а той хлопна телефона и се усмихна с мрачно задоволство, което продължи само до следващия пристъп на неразположението му. Поклати глава и излезе да потърси хапчета „Маалокс“.

Докато прекосяваше залата за излагане на моделите, той както винаги се поспря, за да огледа владенията си. Бизнесът вървеше добре. Поне това му носеше утеха. Махна на една стара приятелка — купувач от Сангър Нарие, която му махна в отговор. Само с устни произнесе страхотно, докато манекенката се плъзгаше елегантно по подиума, облечена в прозирна бледорозова нощница и халат от същия плат.

Хубаво, помисли си Ървинг, много хубаво. Стюарт и Хоуи бяха спорили с него за цветовете на тази колекция — перленосиво, бледорозово, мрачно синьо. Няма да имат успех — бяха заявили и двамата, сякаш го предизвикваха да оспори знанията и дипломите им.

Ха! Ървинг изсумтя презрително. Дипломите им на магистри по бизнес администрация, поставени в рамки и закачени на стената, може би правеха добро впечатление, но когато въпросът опреше до бизнес в света на модата, той все още имаше на какво да научи децата си.

Бяха умни момчета, но нямаше да им навреди, ако от време на време се вслушваха в думите му, преди да отворят големите си уста. Колко често трябваше например да им напомня да се консултират за всички представяния на нови колекции с Лилиан. Тя работеше с него повече от трийсет години и заслугите й за успеха на бизнеса бяха просто неоценими.

Лилиан въртеше тези купувачи на малкия си пръст. Тя им казваше какви да бъдат поръчките им, а те послушно записваха числата, подобно на секретарки, които записват нарежданията на шефа си.

Манекенката се появи отново, облечена в любимия модел на Ървинг — къса пижама от две части, която напомняше популярните през петдесетте години кукленски пижами. Само че техният модел бе много по-елегантен и съблазнителен. Особено върху това момиче с дълги изящни крака и сладко закръглено задниче.

Той се обърна към една от продавачките и прошепна:

— Нова манекенка?

— Не, само замества Керъл. Познавате я — телефонистка в приемната, Барбара Хестър.

Странно, никога досега не я бе забелязвал. Толкова красиво момиче! Тя улови погледа му, усмихна се и го изгледа с големите си зелени очи.

Ървинг изведнъж почувства втвърдяване, което нямаше нищо общо със стеснените му артерии.

 

 

За пръв път от основаването на компанията Дани си позволи малка почивка — двуседмична ваканция с Нино. Десет дни в Португалия, последвани от няколко дни мързелуване през празниците по случай Деня на труда в къщата им в Кънектикът. Тя се нуждаеше отчаяно от тази почивка, а което бе още по-важно, бракът й спешно трябваше да бъде заздравен и възстановен. Не можеше да попречи на Нино да пие, но можеше да му напомня, че тя е жената, на която бе обрекъл любовта и верността си. Обратното, разбира се, също бе вярно.

— Беше като втори меден месец — описваше възторжено преживяното пред Моника. — Любехме се всеки ден, понякога и по два пъти на ден. Честно, Моника! Просто е невероятно каква страхотна двойка сме, когато и двамата се отнасяме разумно един към друг.

— Разумно? — Моника изсумтя презрително. — Така ли се забавлявате? Сега със сигурност знам, че още не сте направили бебето, за което Роберто пита непрестанно.

— Много смешно! И като говорим за Роберто, нека ти кажа, че не съм те извикала тук само да ти разказвам за ваканцията си. Имам нужда от морална подкрепа. Поисках разговор с Асоло.

— Той още ли не знае?

— Не. Днес ще му кажа. Ух… — намръщи се, като чу позвъняването. — Сигурно е той.

Въздъхна и вдигна.

— Ало? Да, графиня Ди Портанова е на телефона. Да, ще изчакам… Роберто, как си?… Чудесно, да, прекарахме чудесно. Сигурна съм, че Нино вече ти е разказал всичко за пътуването… Да, зная, че е необходимо да прекарваме повече време заедно. Защо смяташ, че предприехме това пътуване? Роберто, остави това. Искам да обсъдим един важен… О, така ли? И защо бе решил да ми се обадиш?… Ти какво!

Заслуша се мълчаливо, като само поклащаше глава. Погледна Моника и й изрече само с устни: Почакай да чуеш това!

Когато той свърши с новините си, Дани съвсем спокойно му заяви:

— Може би ти харесва да си мислиш, че си постъпил така, защото си искал да спасиш брака ми, но аз съм сигурна, че това е само част от истината. Искам да ти кажа, Роберто, че не всички жени са толкова глупави, колкото би ти се искало. Ако това беше така, аз никога нямаше да успея в този бизнес. Въпреки че оценявам високо помощта ти, винаги съм знаела, че ти рано или късно ще ми извъртиш някакъв подобен номер. Знаех, че всичко е само въпрос на време. И с голямо задоволство искам да те уведомя, Роберто, че ти просто не можеш да ме съсипеш, защото аз просто повече не се нуждая от фабриката на другата ти снаха. Изпреварих те с една крачка, Роберто. Вече имам договор с нов производител. Всъщност тази сутрин изпратих едно писмо до Милано, с което ги уведомявам за решението си. Предай най-искрените ми поздрави на цялото семейство, Роберто.

Затвори с трепереща ръка телефона и погледна Моника.

— Вече е убедил Джилета да спре производството на нашите облекла. Копеле! За една бройка щеше да ме остави на сухо…

— Но не можа — додаде съвсем практично Моника. — И то само защото ти беше достатъчно умна и предвидлива, за да се завлечеш до Хонконг и да си осигуриш друг производител.

— И въпреки това ме боли, Моника. Та той е баща на съпруга ми, а се отнася с мен сякаш съм най-злия му враг. Никога няма да мога да го разбера. Не аз съм виновна, че синът му е такъв… развейпрах. — Тя се усмихна мрачно. — Е, всичко си остава за негова сметка, особено като се има предвид, че цените в Хонконг са толкова по-ниски от цените в Милано. Ти си напълно доволна от качеството на работата им, нали? Не храниш никакви съмнения?

— Никакви. Честно!

Дани въздъхна облекчено.

— Добре. Чудесно. Знаеш ли, винаги съм смятала, че идеята да се обвържа финансово със семейството на Нино не бе от най-добрите, но по онова време просто нямах никакъв избор.

— Ja — кимна Моника. — Виж само как майка ми успя да погълне компаниите на всички братовчеди.

Дани почукваше разсеяно с един молив по бюрото.

— Карола и Роберто всъщност много си приличат. Представям си какво би станало, ако някога тези двамата се съберат…

Моника избухна в смях.

— Потрепервам, само като си помисля за това…

Глава трета

Ню Йорк, 1979 година

 

— Кой е умрял?

Хоуи Блат посочи с ръка карамфилите, разстлани като одеяло по бюрото на Барбара Хестър.

— Големи късметлии сме — процеди кисело брат му Стюарт. — Мислиш ли, че старецът някога е подарявал на мама поне кутия бонбони по случай Деня на свети Валентин?

Хоуи се намръщи. Тримесечната връзка на баща му с Барбара беше болезнена тема и за двамата, въпреки че Ървинг за пръв път от доста години насам изглеждаше много по-жизнен и деен.

— А и освен това наистина се чувствам по-добре — им беше казал той с абсолютна убеденост, когато се бяха противопоставили на намерението му да доведе Барбара на религиозна церемония по случай тринадесетия рожден ден на сина на Стюарт.

— Но, татко — се бе опитал да го вразуми Стюарт, — тя работи за теб. Разумно ли е да смесваш бизнеса с удоволствието? Хората ще започнат да говорят…

— Нека си говорят. Вие ще наследите компанията. Какво повече може да искате от мен? Смятам да се позабавлявам с това момиче, което е по-секси и от двете ви съпруги, взети заедно. Престанете да опявате като някои стари клюкарки и ме оставете на мира.

— Надявам се само, че няма да умре, докато някой път я яха — промърмори злобно Хоуи и натисна бутона на асансьора.

— Или пък, не дай си боже, да се ожени за нея. — Стюарт вдигна изразително поглед към тавана.

Вратата на асансьора се затвори съвсем навреме и им спести неудобството да видят Ървинг, пременен в нов кариран спортен костюм, който тихичко се промъкна към бюрото на Бъни и я целуна по бузата.

— Време е вече за ядене, мила…

Бъни го погледна и на лицето й цъфна обаятелна усмивка.

— Нима стана време за обяд? Как бързо лети времето! О, Ървинг, скъпи, още веднъж благодаря за тези великолепни цветя! — Гледаше го влюбено и не преставаше да говори. — Аз съм най-щастливото момиче в целия свят…

Позвъни на момичето, което я заместваше през обедната почивка, и зачака Ървинг да й подаде палтото.

— Нека да отгатна — изгледа го дяволито. — Отиваме в „Сийгъл“, нали? Вчера обядвахме в „Дъброу“.

— Сгреши, малка моя. Днес ще прекосим целия град и ще отидем до Мърей хил. По случай Деня на свети Валентин съм приготвил специална изненада за моята възлюбена.

— Мърей хил? — писна Бъни, изпълнена с любопитство и задоволство, че Ървинг най-накрая бе проявил малко въображение. Беше й писнало от трите или четирите ресторанта, в които се срещаха повечето моделиери от района. Във всеки един от тях Ървинг неизбежно попадаше на някой от старите си приятели и веднага започваха да си говорят на идиш, а Барбара седеше, без да разбере и дума от това, което си казваха.

Не че я интересуваше кой знае колко дали хората клюкарстват за нея и Ървинг и обсъждат колко време прекарват заедно. Ървинг беше преодолял бързо първоначалното си смущение от факта, че се появява на публични места с момиче, достатъчно младо, за да му бъде внучка. Сега вече редовно я извеждаше не само на обяд, но и на вечеря — най-често в „Джо Алън“ или в „Бродуей Джо“, а понякога я водеше на театър или кино.

Тъй като в „Барбизан“ не се допускаха мъже, двамата се любеха само през почивните дни, когато Бъни спеше в дома на Ървинг във Форест хил. Чукането с Ървинг не беше никакво удоволствие, но беше далеч по-приятно от задушната хотелска стая и безпаричието.

Ървинг беше много по-енергичен любовник от Джеремия Блеър и Бъни понасяше страстните му изблици с толкова ентусиазъм и възторг, колкото можеше да се престори, че изпитва. Успокояваше се с мисълта, че това е добра инвестиция за бъдещето й и се опитваше да не потръпва от отвращение, когато езикът му проникваше между неохотно разтворените й крака. Все още беше телефонистка в приемната и получаваше триста долара седмично, но се подготвяше да поиска скоро повишение от Ървинг. Може би днес, помисли си тя и се притисна по-плътно до него на задната седалка на таксито, което едва си пробиваше път през натовареното движение по обяд. Да, реши тя, ще го попита днес на обяд. Освен ако, разбира се, Ървинг не й подареше някое наистина скъпо бижу по случай Деня на влюбените. В такъв случай щеше да е по-разумно да поизчака седмица-две.

— Ето че пристигнахме. — Ървинг посочи към една сграда на ъгъла на Лексингтън авеню и Тридесет и шеста улица. Плати на шофьора и му остави щедър бакшиш.

— Благодаря, приятел — изръмжа шофьорът.

— Аз ти благодаря — отговори му Ървинг и нетърпеливо и възбудено потри ръце.

Бяха спрели пред един безличен тухлен жилищен блок, който по нищо не се различаваше от стотиците подобни блокове в Ийст сайд. Нямаше някакъв знак за ресторант, бар или друго подобно заведение. Бъни не разбираше нищо. Очаквала бе приятен обяд в уютно тихо ресторантче, където сервитьорите стояха дискретно настрани и бяха готови да се приближат и при най-малкия знак на клиента.

— Ървинг — леко се нацупи тя, — не зная каква работа имаш тук, но не може ли да почака, докато се наобядваме?

Той само се усмихна, махна на портиера и я поведе към асансьора.

— Това, което съм ти приготвил, е далеч по-приятно от всякаква храна. — Ървинг се разсмя радостно.

Бъни го изгледа ядно, но си премълча. Дано наистина е по-приятно, Ървинг, глупчо, защото умирам от глад.

— Четвърти етаж — обяви Ървинг. Отвори вратата на асансьора и я поведе към апартамент 4Б, извади връзка ключове и ги разклати пред лицето й. — Честит празник на влюбените, кукличке!

Апартаментът беше типично за Ню Йорк студио — спалнята и всекидневната бяха комбинирани в едно помещение, което едва ли имаше повече от 17 квадратни фута. Не бе нещо, което Аркитектър дайджест би препоръчал, но би могло да издържи проверката на Апартмент ливинг. Канапето с дамаска в розово и оранжево, покритата с огледала стена, хромовите аксесоари не отговаряха напълно на представите на Бъни за шик, но по всичко личеше, че в апартамента са вложени доста средства и усилия. На библиотеката от тиково дърво имаше телевизор, стерео уредба и бар, зареден до горе с „Деуор“, любимото питие на Ървинг.

— Скъпи, не разбирам нищо — промърмори Бъни. Цялото й същество излъчваше истинска изненада и смущение. Мислите, които се въртяха обаче в главата й, бяха съвсем различни. Ако този дърт пръч не ми каже, че това е мое, ще го убия.

Ървинг я взе в прегръдките си и я целуна страстно. Какво чудесно, невинно малко момиченце! През всичките тези години, през които бе женен за Гърт, тя никога не го бе възбуждала така, както това малко момиченце. А пък и беше толкова амбициозна. Постоянно задаваше въпроси, обръщаше внимание и на най-малките подробности, водеше си бележки… Стремежът й да научи всичко за бизнеса му напомняше Дани ди Портанова. Беше й го казал и тя сякаш бе останала доволна от комплимента.

От вкуса на целувката му Бъни разбра, че предишната вечер очевидно бе държал зъбните си протези твърде дълго в чашата с вода, но се опита да не обръща внимание на киселата миризма. В сравнение с Джеремия и всичките му проблеми, Ървинг бе истински сладур. Измъкна се от нетърпеливата му прегръдка и отново се огледа наоколо.

— Харесва ли ти апартаментът? — попита я, обезпокоен от мълчанието й.

— Да, но не разбирам…

— Барбара, той е изцяло твой! Никакво връщане вече в хотел „Барбизан“. В стаичката ти, не по-голяма от куфар. Истински грях е да живееш по този начин, щом аз мога да ти предложа нещо по-добро. Ти заслужаваш истински дом. Ела да го разгледаш целия.

Поведе я по коридора, показа й банята, малкия гардероб и една врата с прозорче, която обаче беше затворена.

— Кухнята?

— Да. — Ървинг целият засия. — Но не само кухня, кукличке. Вътре е моят специален подарък по случай Деня на влюбените.

Върху парче вестник на пода на миниатюрната кухничка имаше две малки кожени купчинки. На Бъни й бяха нужни няколко минути, за да разбере, че това не бе кожено палто, както си бе помислила в началото, а две малки пухкави кученца. Никога преди не бе имала куче. Храната им нямаше ли да й струва прекалено скъпо? Ами сметките за ветеринарния лекар? И кой, по дяволите, щеше да ги извежда на разходка?

Едва успя да сподави раздразнението си. Понякога Ървинг се държеше като истински стар глупак.

— О, скъпи — усмихна се превзето. — Толкова са сладки! Но защо две?

— За да си правят компания, когато не си у дома. Казаха ми, че са от една и съща майка и не исках да ги разделям. Стори ми се, че това ще е същото, като да разбиеш нечие семейство.

Бъни се наведе, за да погали кученцата, а те се събудиха и размахаха опашлета. Щастливи от оказаното им внимание, започнаха да я ближат по ръцете и да я дърпат за полата.

— Ужасно дебели и пухкави са! Каква е породата им?

Ървинг сви рамене.

— Казаха ми, но вече забравих. Какво значение има? Кучето си е куче. Но се погрижих за ваксините и документите им, а в гардероба има една голяма торба с храна за кучета. Е, какво мислиш? Хареса ли ти апартаментът?

— Дали ми харесва? О, Ървинг, божествен е! Толкова си добър към мен…

Ървинг я целуна жадно по устните.

— Не, ти си прекалено добра с мен — пошепна той, хвана я за ръка и я поведе към канапето.

Двете малки кученца веднага ги последваха.

 

 

Уоткинс Глен, Ню Йорк

 

Игрите с пенсионния фонд на семейство Ди Портанова и стремежът да го увеличи вече бяха загубили очарованието и привлекателността си. Нино се нуждаеше от нещо ново и преди да изтече малко време той отново се завърна към първата си любов — професионалните спортни коли.

Много преди да срещне Дани, Нино бе изявил желание да се състезава като професионалист. Благодарение на уменията му зад волана и на властта, която осигуряваха парите на семейство Ди Портанова, включването му в света на професионалните състезатели щеше да стане сравнително лесно. Но бракът му с Дани обърка плановете му. Оттогава не бе пропуснал нито едно от големите автомобилни състезания, макар и само като наблюдател — френското Гран При в Льо Кастеле, Инди 500, Льо Ман, Брандс Хеч и Уоткинс Глен. През годините се бе сприятелил с героите, с най-големите състезатели в света като Боби Ънсър, Марио Андрети, Брайън Редман, Карлос Сайнц и Джаки Икс — все мъже, за които състезанията и високите скорости бяха просто начин на живот. При всяко рали те предизвикваха смъртта — твърде опасна игра, в която Нино също желаеше да участва.

След като убеди баща си, че ще направи страхотна реклама на „Ди Портанова, Ltd.“, ако го спонсорира, ако му осигури състезателна кола и го включи в подходящ отбор, Нино започна да тренира. Това беше през януари. Оттогава бе намалил до минимум употребата на алкохол и кокаин, отказал се бе от нощните гуляи и си бе наел личен треньор, който идваше в апартамента пет сутрини седмично, за да работи с него в частния му гимнастически салон. Първите резултати вече бяха налице. Беше отслабнал, мускулите му бяха станали стегнати и силни. Чувстваше се страхотно — здрав, силен, изгарящ от нетърпение да се състезава.

Но тук идваше основният въпрос — беше ли достатъчно подготвен, за да премине успешно през квалификациите, резултатите от които щяха да определят дали ще вземе участие в истинското състезание, което щеше да се проведе след два дни тук, в Уоткинс Глен?

Днешните квалификации бяха от съдбоносно значение. Само една малка грешка и щеше да се прости с всичките си надежди. Вълнението от предстоящото състезание бе опънало иначе дебелите му нерви до крайност и той през цялата сутрин не можеше да спре да пикае. Затворил се сам в банята, Нино се проклинаше заради снощното напиване. Смяташе да изпие само едно-две питиета и сам не разбра как, без да усети, отупа цяла бутилка уиски. А също и шампанско, ако паметта му не го лъжеше — а тази сутрин не беше съвсем сигурен в това.

Трябваше да се яви на рампата след пет минути, но стомахът му продължаваше да се бунтува. Сърцето му се свиваше от страх, а когато вдигна ципа на блестящия червен огнеупорен костюм, видя, че ръцете му треперят. Cazzo! Първото правило на рали състезателите гласеше, че трябва да са напълно спокойни, емоционално устойчиви, съвсем трезви. Всичко друго би предполагало загуба на контрол върху управлението на колата. Не можеше да си позволи това да се случи…

На най-горния рафт на личното му шкафче имаше скрито малко сребърно плоско шишенце с алкохол. Нино отви капачката и удари една глътка.

Моментално се почувства по-спокоен.

Обаче алкохолът само го раздразни и той бръкна дълбоко в спортния си сак, пръстите му напипаха малка кутийка с кокаин, скрита там просто за всеки случай. Четири бързи вдишвания и не чувстваше вече никаква болка. Уиски и кокаин — непобедимата комбинация. Също като доброто старо мартини. Задръж маслината, барман! Просто дай още едно от същото.

Нино се качи в своята Алфа Ромео типо 33 и се почувства готов да завладее целия свят. Нагласи каската си, вдигна палец, за да поздрави механиците си, и потегли. Кокаинът и уискито възвърнаха самочувствието му и колата излезе с рев на трасето.

Рязко сви наляво, изкачи едно възвишение и отвори дросела. Когато колата вдигна двеста мили в час, той бе оставил няколко обиколки зад гърба си и вече се движеше по пистата с абсолютна лекота.

Реферът отброяваше обиколките с флагчето си — 5… 7… 10…

На дванадесетата обиколка Нино се движеше бързо след една кола Марч-Формула 1, която летеше по вътрешната писта. Той затвори дросела, превключи на четвърта, като държеше крака си далеч от спирачката, леко насочи колата вляво, профуча на следващия завой и когато излезе на правия участък, отвори отново дросела докрай.

Наближаваше една Лотус-Формула 1 и една Матра, а зад него една Ферари силно напираше да го изпревари. За части от секундата Нино отмести крака си от газта, леко изостана, а след това с рязко и рисковано движение мина пред ферарито и с оглушителен рев задмина лотуса и матрата и излезе след водещата кола — една Съртис.

Погледна светкавично в огледалото и видя, че Формула 1 се движи бързо по вътрешната страна на пистата и всеки момент може да го изпревари. Нино летеше с двеста и десет мили в час и продължаваше да дава газ, но започна да изостава.

Формулата се измъкна напред… след това и ферарито.

Нино стисна здраво волана и погледна надясно, като се опитваше да прецени възможностите. След това реши да отклони вляво по вътрешната писта и да пресече пътя на формулата. Дали щеше да успее да се промуши между формулата и другата кола? Премигна няколко пъти, съсредоточи цялото си внимание върху разстоянието между двете коли, опитвайки се да прецени критичната граница, която делеше победата от поражението. При тази висока скорост дори и най-лекият сблъсък означаваше сигурна катастрофа — от тези, от които много малко хора са се измъквали живи. Но това бе риск, който просто трябваше да поеме.

Натисна газта до дупка.

Колата подскочи напред.

В момента, в който закачи предната броня на формулата, разбра, че е допуснал грешка.

Но вече бе твърде късно…

 

 

Моника и Рик бяха застанали в края на дълга опашка от хора, които чакаха реда си, за да преминат през детектора за метални предмети на летище Кенеди. Рик бе преметнал остаряла синя брезентова чанта през едното си рамо. Любимата му китара, пъхната в овехтял калъф, висеше на другото му рамо. Придвижваха се напред съвсем бавно и за пръв път в живота си Моника се радваше на забавянето.

С ужас бе очаквала този ден още от момента, в който Рик й бе казал, че ще се мести в Лос Анджелис. Благодарение на плочата, която бе записал през изминалото лято, той най-накрая бе получил шанса, който заслужаваше — договор за запис с MCA рекърдс. Моника се радваше, че упоритата му работа най-сетне щеше да бъде възнаградена, но все пак не разбираше защо му трябва да напуска Ню Йорк.

— Те имат студиа за запис и в Ню Йорк — мусеше се тя. — Защо не можеш да запишеш албума си тук?

— Защото в Лос Анджелис е съсредоточен основният им бизнес, скъпа. — Беше й го повтарял отново и отново. — Освен това винаги ще можеш да ме посещаваш през уикендите.

Но и двамата знаеха, че няма да е точно така. Дани и Ким бяха убедени, че Рик, който според тях не беше нищо друго, освен един упорит твърдоглавец от Ню Джърси, нямаше да се задържи повече от месец-два в Лос Анджелис. Само че инстинктите на Моника й подсказваха друго. Той вече бе наел къща в Западен Холивуд, намерил си бе съквартирант и бе изпратил в Лос Анджелис всичкия си багаж.

За да ознаменува първия му договор Моника му бе купила малка сребърна игла във формата на китара, украсена с четири малки диаманта.

— Мислех си, че мъжете са тези, от които се очаква да купуват бижу за подарък — й бе казал, когато му го подари.

— Е, поне за миг забрави тези глупости! Мога да си го позволя — му бе отвърнала простичко и убедително.

Сега забеляза с вълнение, че е закачил иглата на ревера на сакото си. Чудеше се защо бе толкова разстроена от заминаването на Рик. Откак се бяха срещнали, тя беше спала с много малко други мъже, но те двамата всъщност не бяха влюбени един в друг. Тя дори не бе съвсем сигурна дали наистина съществува любов. Ако съдеше по двойките, които познаваше, едва ли.

Родителите й? Ако това означаваше да живее с някого, беше готова да прекара живота си в абсолютна самота.

Дани и Нино? Може би те все още се обичаха един друг, но за никого не бе тайна, че всеки от тях следваше собствения си път.

Ким имаше приятел, сценарист, но те сякаш се караха толкова често, колкото се и любеха.

Винаги бе смятала, че Рик е нещо временно, едно приятно и стимулиращо забавление, с което запълваше времето си, докато срещне някой мъж, който повече би подхождал на начина й на живот… какъвто и да е той. Но колкото по-дълго време живееше в Ню Йорк, толкова по-неясен и размит ставаше образът на този идеален мъж.

Може би трябваше да обръща по-голямо внимание на мъжете, които я придружаваха на вечерите и коктейлите, на които често й се налагаше да присъства. Всичките бяха богати, образовани, привлекателни… и невероятно тъпи и скучни. Само след една вечер, прекарана с някой от тях, Рик й се струваше като прохладен свеж повей на морски бриз, достигнал до леглото й.

По дяволите! Той щеше да й липсва!

Вече почти бе дошъл редът на Рик да сложи чантите си на конвейера и да премине през детектора, който разделяше пътниците от изпращачите им.

— Предполагам, че това е всичко — изрече той с пресипнал от сподавеното вълнение глас. Погледна я, а на лицето му разцъфтя голямата, ленива усмивка, която винаги силно я възбуждаше. — Искам да знаеш, че говорех съвсем сериозно, когато ти предложих да дойдеш да живееш с мен.

Невъзможно. Както Рик не можеше да се откаже от мечтата си да стане рокзвезда номер едно в Америка, така и тя не можеше да напусне Ню Йорк и „Графиня Дани“. Беше втората по ранг в една компания, която притежаваше всички възможности да се изравни един ден с големите знаменитости като Калвин Клайн, Ралф Лорен и Пери Елис. Дани разчиташе на нея, а Моника живееше и дишаше чрез бизнеса, колкото и налудничав и изтощителен да е той понякога.

Но бе приятно да знае, че Рик я иска. През целия си живот се бе чувствала необичана — докато най-накрая се появи Рик с овехтелите си дънки и тениски. Беше я ухажвал с натрапчивите си рок балади и любовни песни. И тъкмо когато бе започнала да свиква с него, той я напускаше.

Рик я грабна в прегръдките си и тя зарови лице на гърдите му, вдишвайки аромата на тялото му, който й се стори по-приятен и от най-скъпия парфюм. Целуна я, а тя се опита по-дълго да задържи вкуса му в устата си. Той щеше да успее, сигурна бе в това. А и щяха да поддържат връзка за известно време — телефонни разговори, коледни картички, посещения от време на време… Докато най-накрая бавно се забравят.

— Ще ти се обадя след няколко дни, скъпа — прошепна той. — Пази се. Не се забърквай в неприятности…

— Ja, ти също.

 

 

С премрежени от сълзи очи Моника пъхна касетата на Рик в касетофона на ягуара си и бавно се заизмъква от паркинга на летище Кенеди. Гласът на Рик — мощен, плътен, чувствен — изпълни колата. Тя изключи рязко касетофона. Рик беше минало, история. Време бе да продължи напред. Спря на един светофар и затърси измежду касетите си любимите записи на Марвин Грей.

Точно пред себе си видя един самолет, който се издигна над магистралата и пое на запад към залязващото слънце. Самолетът на Рик? Дали си мисли за нея? Припомни си ласките му в леглото от предната нощ, спомни си и как бе докосвал лицето й, как си бе играл с гърдите й, как я беше целувал между…

Прогони бързо мислите от главата си.

Не можеше да продължава така. Не можеше да постъпва със себе си по този начин, защото сигурно щеше да загуби разсъдъка си.

Самотна и закопняла за компания, тя се опита да телефонира на Дани от летището, но затвори телефона преди отсреща да й отговорят. Може би Дани и Нино празнуваха представянето му в Уоткинс Глен… Където и да бяха в този момент, щеше й се да беше отишла с тях. Беше дяволски сигурна, че не иска да остава сама през тази нощ.

Ясното априлско небе се обагри в розово и бледомораво от отблясъците на залязващото слънце, въздухът беше свеж и уханен. Беше прекрасна вечер, напълно подходяща за една романтична разходка по Пето авеню и за вечеря a deux[50] в някое бистро. Не си спомняше името на английския поет, който бе нарекъл април най-жестокия месец, но очевидно е знаел какво говори.

Светлините на „Трибора бридж“ сякаш й намигаха в сгъстяващия се сумрак и я канеха да се върне в Манхатън, да се завърне при дейния и кипящ живот. А тя знаеше къде точно може да го намери.

В „При Лъки“ — най-стария и изискан частен игрален дом в града.

При едно от редовните й посещения на казино „Парадайз айлънд“ един неин познат й бе споменал за този клуб, а след това я бе представил на собственика. След като проучиха произхода и провериха доходите й, Моника бе поканена за член редом с големите клечки от Уол Стрийт, с видните членове на общината и правителството, със светилата на Холивуд и Бродуей и с още седемстотин и петдесет мъже и жени, които бяха достатъчно богати, за да си позволят да внесат таксата за членство в клуба, която възлизаше на петдесет хиляди долара.

Рик смяташе, че комарът е игра на губещите и че винаги и във всички случаи печели клубът. Грешеше, разбира се, но тя изобщо не си бе сторила труда да спори с него. Посещенията й в „При Лъки“ бяха нейната малка тайна. Ходеше там, за да спечели и това се случваше нерядко. Дори когато губеше, Моника не спираше да играе. Колкото по-висок бе рискът, толкова по-силно бе вълнението, което изпитваше.

Да, реши тя и зави на юг по Ийст ривър драйв. Тази вечер щеше да отиде в „При Лъки“. Идеалното място. Единственото, което можеше да й помогне да се възстанови от заминаването на Рик.

 

 

Нино дойде бавно в съзнание. Замаян от болката и лекарствата, той се опита да изрече нещо, но устата му сякаш бе натъпкана с памук. Прозина се и едва не изгуби пак съзнание от прорязалата го болка. Мъчеше го силна жажда.

— А-ах — простена той, — вода…

— Сестрата каза, че можеш да смучеш това.

Усети на устните си едно ледено блокче. Засмука лакомо живителната влага, отвори очи и видя Дани надвесена над него. Дясната му ръка бе привързана към гръдния му кош, към лявата бе включена система, а главата му се цепеше от болка, по-страшна от десет махмурлука, взети заедно.

— Какво, по дяволите — започна и изведнъж си спомни всичко. — Шофьорът на ферарито… добре ли е?

Дани кимна и изгуби контрол върху пороя от сълзи, който се опитваше да сдържи от момента, в който разбра за злополуката на Нино. Беше пристигнала с хеликоптера на „Ди Портанова USA“ по-малко от двадесет минути след телефонното обаждане.

— Никога през целия си живот не съм се бояла така — хлипаше неудържимо Дани, приседнала внимателно и предпазливо в единия край на болничното легло. — Никога! Умолявах те да не участваш в тези състезания… Сега можеше да си мъртъв…

— О-ох, главата ми… — Нино отново започна да стене. — Скъпа, прекалено съм порочен и грешен, за да умра млад. Къде все пак се намирам?

— В медицинския център в Итака. Извадил си невероятен късмет, знаеш ли! Имаш сътресение на мозъка, счупил си си ръката и три ребра, главата ти е ударено доста лошо… — Тя продължи да изброява нараняванията му.

— Е, поне съм жив — усмихна се едва-едва.

— Отървал си се на косъм. Спомняш ли си точно какво се случи?

— Лош късмет. Не прецених правилно ситуацията и предприех глупав ход. — Намръщи се и я потупа уверено по ръката. — С всеки би могло да се случи.

Тя прехапа устни и не каза нищо, като се опитваше да му остави достатъчно време, за да се ориентира напълно. Най-накрая произнесе съвсем тихичко:

— Нино, можеш да излъжеш всеки друг, но, моля те, не и мен. Лекарят ти ми каза, че са открили следи от алкохол и кокаин в кръвта ти.

— Дани, взех съвсем малка доза. Не бе нищо сериозно, повярвай ми — замоли се той, като се надяваше така да смекчи гнева й.

— Нино, моля те… Аз съм твоя съпруга. Ти беше в безсъзнание толкова дълго, че имах време да поговоря и с адвокатите ти. Организаторите на състезанието няма как да не разберат за кръвния тест. А също и застрахователната компания. Другият състезател вероятно ще те даде под съд, макар че вероятно би могъл да разрешиш проблема и извън съда с няколкостотин хиляди долара. И смяташ, че това е само от едно-две смръквания? Та ти вече си пристрастен към кокаина.

Пристрастен? — Беше си пийнал и една-две глътки уиски. Но от това не следваше, че е алкохолик. Няколко смръквания. Нима това означаваше, че е наркоман?

— Добре, няма значение. — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Защо ли изобщо си губя времето? Все едно да разговарям с малко дете…

Отвори рязко чантата си и измъкна от нея малко огледалце.

— Погледни се! Харесваш ли се?

Лицето, което го гледаше от огледалото, беше подуто и покрито с безброй натъртвания и драскотини. Лявото му око бе силно ударено и около него имаше голям оток, изпъстрен с всички цветове на дъгата. През челото му минаваше голяма, напоена с кръв превръзка. Нищо чудно, че Дани изглеждаше толкова разстроена и изплашена.

— Нино, кълна се, че ако имах малко повече ум или кураж, щях да те напусна.

През всичките им осем бурни години от брака им Дани никога не го бе заплашвала, че ще го напусне. Тихият й решителен тон го стресна повече от самите думи. И, трябваше да го признае, тя имаше всички основания да му се сърди. Нито един нормален състезател не би си позволил да пие алкохол или да взема наркотици преди старта. Допълнителните стимулатори притъпяваха реакциите. Дори и най-тъпите аматьори го знаеха.

— Може би допуснах грешка…

Грешка?

— Извинете ме, графиньо — подаде глава през вратата личната медицинска сестра на Нино. — Трябва да направя следващата инжекция на съпруга ви. Бихте ли почакала за малко навън…

— Всичко е наред, тъкмо си тръгвах. — Лицето й се натъжи, тя се наведе и го целуна по бузата. — Вече е късно, Нино. И двамата се нуждаем от сън. Нямах намерение да те овиквам по този начин. Зная, че изпитваш силни болки. Но и мен ме боли не по-малко, като гледам как се съсипваш. Утре сутринта ще дойда пак.

Потръпна и се загърна в коженото си палто.

— Това е телефонният ми номер в Итака — обърна се Дани към сестрата. — Обадете ми се, ако възникне някакъв проблем. Какъвто и да е.

— Дани, почакай… — Като изръмжа от болка, Нино се повдигна леко и се подпря на лакът. — Обичам те, скъпа. Това е истината…

— Вярвам ти, Нино. Но не зная още колко време ще мога да се примирявам с останалите ти лъжи.

 

 

Нино се събуди от някакъв кошмар, свързан с катастрофата, за която предпочиташе да не мисли. Сестрата, която четеше в единия ъгъл на светлината на малка нощна лампичка, му даде няколко глътки вода и го попита дали иска още обезболяващи лекарства. Макар че всяко мускулче на тялото му крещеше от болка, той отказа. Искаше да запази съзнанието си ясно и да помисли върху думите на Дани.

В семейство Ди Портанова не бе имало никога разводи. Самата мисъл за това беше недопустима. Беше сигурен, че въпреки всичко тя все още го обича. И той я обича. Може би тя наистина не бе най-подходящата жена, за която би могъл да се ожени — не беше като майка му или като сестрите му, — но беше негова съпруга и, което е още по-важно, Дани бе добър негов приятел. Нуждаеше се от нея повече, отколкото се нуждаеше от алкохол или кокаин.

Това беше първото нещо, което щеше да й каже на сутринта.

 

 

„При Лъки“ се намираше на Източна седемдесет и пета улица, в една почтена на вид, четириетажна сграда от кафяв камък, която по нищо не се отличаваше от другите добре поддържани къщи в квартала. Приличният й ненатрапчив външен вид напълно противоречеше с атмосферата, която цареше зад входната врата, защитната броня на която бе умело прикрита под блестящия фурнир от розово дърво.

Собствениците бяха похарчили милиони долари за обзавеждане в стремежа си да постигнат пищното изобилие и разкоша, характерни за венецианските дворци. Стените бяха покрити с избелели от времето boiserie[51] от периода на Луи Шестнадесети, а подът под игралните маси бе застлан с внесен от Италия мрамор.

Различните игрални маси заемаха отделни етажи в зависимост от важността на дадена игра и от количеството пари, които се залагат. Крещящо оцветените игрални автомати и рулетките бяха разположени на първия етаж. Покер се играеше в една просторна задна зала върху старинни английски маси за игра на карти. Зад тях, край стените, се извисяваха антични мраморни фигури.

На втория етаж, върху маси, заобиколени с излъскани медни перила, се играеше на зарове и блекджек. Позлатени полилеи в стил Чипъндейл[52] осветяваха ярко масите за бакара на третия етаж, както и свещения четвърти етаж, където за една вечер се губеха или печелеха цели състояния в игрите с най-високи залози.

Моника обичаше „При Лъки“. Харесваше й да бъде поздравявана по име от портиера, облечен в елегантната си униформа. Доставяше й удоволствие учтивостта на иконома, който неизменно я посрещаше с думите: Може ли да взема палтото ви, госпожице Фон Райх? Как сте тази вечер, госпожице Фон Райх?

Независимо колко потисната се чувстваше, появата й сред жените, които се въртяха наоколо в елегантните си вечерни рокли, и сред мъжете с изискани костюми, винаги успяваше да оправи настроението й. Щом се доближеше до игралните маси, тя напълно забравяше неприятностите и ежедневното напрежение и се опиваше от сладкия вкус на победата, която би могла да бъде и нейна.

Веднъж бе попитала Нино какво толкова го привлича в автомобилните състезания.

— Вълнението, натоварването, риска — й бе обяснил той. — Това е по-различно от всичко останало, с което се занимавам.

Моника веднага бе разбрала какво точно иска да й каже. За него ралитата бяха това, което бе хазартът за нея.

 

 

Роберто гледаше с ярост нарисувания от Аарон Шиклер портрет на снаха си, който висеше над камината в библиотеката на сина му. Сивите очи на Дани изпъкваха най-ярко, а дръзката й усмивка сякаш изразяваше присмеха й към Роберто и към всичко, свързано с името Ди Портанова.

Старинният стенен часовник току-що отброи пет удара. Роберто бе уморен от дългото чакане. Захвърли настрани сутрешния брой на Дейли нюз и позвъни, за да повика Елвира.

— Да, сър?

От момента, в който бе пристигнал преди два часа, за да посети оздравяващия си син, Роберто не бе спрял да дава нареждания на прислугата и всички вече очакваха с нетърпение заминаването му.

Роберто посочи обвинително с пръст часовника.

— Снаха ми трябваше да се прибере у дома към четири и половина.

Елвира си помисли, че той очевидно не познава добре снаха си. Графинята не пристигаше никога навреме, дори и животът й да зависеше от това.

— Да, сър. Може би е попаднала в улично задръстване. Бихте ли желали малко чай или кафе, сър? Или може би едно питие?

— Не искам нищо. Само предайте на снаха ми, че искам да я видя веднага щом се прибере.

Елвира едва потисна импулса си да направи реверанс и побърза да се оттегли.

Това бе първото посещение на Роберто в апартамента. Въпреки многобройните си служебни пътувания до Ню Йорк той не бе сметнал за нужно да приеме нито една от поканите на Нино да ги посети за вечеря. И какъв би бил и смисълът да им ходи на гости? С Нино се виждаха в офиса, а Дани, ако изобщо се появеше, се присъединяваше към тях на задължителната официална вечеря в апартамента му в „Шери Нидърланд“.

Сега, когато вече бе видял Нино, нямаше търпение час по-скоро да се махне оттук. Беше изпълнил целта на посещението си и можеше с чиста съвест да успокои жена си, Бенедета, че синът им е жив и цял. Заслугата за това не бе на снаха им, разбира се, която дори и в такъв момент се шляеше из града, вместо да си седи вкъщи и да се грижи за Нино.

Изобщо не го интересуваха историите за страхотния й, нарастващ с всеки изминал ден успех. Не искаше да слуша извиненията, които измисляше Нино, за да я оправдае. Това момиче си беше непоправима авантюристка и зестрогонка, поставило си за цел на всяка цена да се изкачи високо в обществената йерархия и той смяташе вече да й го каже в очите. Твърде дълго бе мълчал, надявайки се, че най-сетне ще дойде дългоочакваната вест за така желания от него внук. Но стига толкова! Днес имаше намерение да обясни на Дани веднъж завинаги какви са отговорностите и задълженията й към съпруга й.

Пусна телевизора и започна нетърпеливо да превключва от един канал на друг, за да хване новините и бюлетина за цените на Уол Стрийт. Вместо това попадна на една засмяна руса репортерка, която превъзнасяше възторжено някакво модно ревю в Сакс на Пето авеню, привлякло всички светски знаменитости и най-известните представители на модния елит.

… подкрепено от огромния бюджет и от рекламата, в която участва същата жена, чието име е изписано на задния джоб на всеки чифт дънки — продължаваше да дрънка репортерката. — Една реклама, която вероятно ще породи доста спорове сред потребителите, които сякаш не могат да решат дали Дани ди Портанова продава секс или самия продукт.

Само миг по-късно Роберто изпита съмнителното удоволствие да види и самата реклама: Дани премина бавно по екрана, облечена в обикновена бяла тениска и плътно прилепнали към тялото й дънки. Бедрата й се полюшваха в ритъма на протяжния саксофонен вой. Тя направи три крачки напред, а след това бавно се обърна с гръб към екрана. Камерата се приближи и задникът й се появи на екрана в едър план. После Дани се обърна отново, предизвикателно облиза устни и измърка:

— Аз произвеждам най-впитите и прилепнали дънки в този бранш. Малко е трудничко да ги облечете…

Пред камерата се появи добре оформен, мускулест мъжки гръб, гол до кръста.

Дани отметна глава назад и произнесе ефектната последна фраза на рекламата:

— … но това не означава, че не можете да ги съблечете бързо.

В близък план се появи ръката на мъжа, който посегна да свали ципа на дънките й.

Разтреперан от ярост, Роберто рязко натисна бутона на дистанционното и изключи телевизора. Cazzo! Този път снаха му беше задминала самата себе си, за пореден път бе демонстрирала лошия си вкус и липсата на благоприличие и разумна преценка на нещата. За него нямаше никакво съмнение какво точно продава тя — и то нямаше нищо общо с произвежданите от нея облекла. Дани се държеше като уличница… като твърде привлекателна и желана уличница. Това не можеше да й се отрече. Роберто за миг си представи как неговата ръка разкопчава дънките й, как впива пръсти в сочния й задник и я чука дотогава, докато тя не започне да моли да спре.

Разсмя се на глас. Без съмнение би могъл да й покаже едно-две неща, да й покаже какво означава да люби истински мъж.

Докато бързаше към библиотеката, Дани чу смеха на Роберто и искрено се помоли да го завари в добро настроение. Погледна се бързешком в огледалото и си лепна една фалшива лъчезарна усмивка. Роберто щеше да е безкрайно доволен да я види тъжна и притеснена. По-скоро би умряла, отколкото да му достави удоволствието да разбере, че бе прекарала последния час в разговори с журналисти, опитвайки се да парира въпросите им относно злополуката на Нино. Репортерите я бяха открили в Сакс, където беше прекарала целия следобед, за да представи новата си колекция от дънкови облекла. За нещастие журналистите се интересуваха повече от съпруга й, отколкото от дънките. Изведнъж тя спря: О, боже! Трябваше да бъде доволна, че те проявиха такава загриженост към Нино, пък била тя престорена и злонамерена.

— Роберто! — Протегна му и двете си ръце и леко го целуна по бузата. — Съжалявам, че закъснях. Движението по това време на деня е ужасно. Да ти предложа нещо за пиене?

— Накара ме да те чакам достатъчно дълго, така че имах възможността да видя новата ти реклама по телевизията. — Гласът на Роберто беше леденостуден, изпълнен с гняв и огорчение. — Не, не искам нищо за пиене, благодаря. Останах само защото исках да разговарям с теб. Веднага след това си тръгвам.

— О! — Дани се опита да изглежда разочарована. — Помислих си, че ще останеш с нас за вечеря. Поговорихте ли си от душа с Нино?

— Да, струва ми се, че се възстановява добре.

— Така е. Лекарят му е много доволен — кимна тя.

— Много по-доволен от мен — тръсна грубо Роберто.

Дани въздъхна и се настани на канапето в очакване на поредната тирада на Роберто за светостта на брака и неумението й да бъде истинска съпруга. Беше се надявала, че поне тази вечер Роберто ще й спести необходимостта да слуша проповедите му.

Само че нямаше късмет.

Както и бе очаквала, Роберто стовари върху нея вината за злополуката на Нино.

— Никога нямаше да се случи, ако…

— Ако аз бях примерна съпруга и си седях вкъщи.

Беше слушала тази лекция толкова често, че вече я знаеше наизуст. Обикновено заради Нино си мълчеше, преструваше се, че го слуша и в същото време се опитваше да изчисли наум очакваните разходи и печалби от продажбите.

Роберто отново си припомни задника на Дани, обут в прилепналите дънки и предложен по националната телевизия като угощение за стотици хиляди американски мъже.

— Синът ми лежи горе изпотрошен, измъчван от силни болки, а ти се държиш като уличница! — разбесня се Роберто. — Нищо чудно, че катастрофира! Никой мъж не би могъл да понесе подобно унижение! Ти използваш всяка възможност, за да го злепоставяш и посрамваш.

Оскърбена от жлъчните му думи, Дани изведнъж избухна.

— Роберто, не е честно! Ако някой се е държал възмутително и скандално, това е Нино.

— Как се осмеляваш! Ти, користолюбива…

Обаче силният гняв развърза и нейния език.

— Недей! Не започвай нещо, което може да свърши зле, Роберто! От години се примирявам с лайняните ти предразсъдъци, но вече ми писна! А сега замълчи за момент и ме чуй какво искам да ти кажа. Само че това, което ще ти кажа сега, няма нищо общо с гнусните ти лъжи. То е самата истина.

— Какво толкова би могла да ми кажеш за сина ми, което да не зная — присмя се Роберто.

— Че е пияница. Алкохолик. Да не говорим за пристрастеността му към кокаина. И точно заради това едва не се е убил в Уоткинс Глен. Веднага щом се възстанови достатъчно ще постъпи в клиника за лечение на алкохолици и наркомани.

— Не ти вярвам — изръмжа Роберто, искрено шокиран от факта, че Нино се е съгласил с подобно нещо. Припомни си слуховете за Карола, която бе принудила съпруга си да постъпи в клиника за душевноболни, за да може да заграби бизнеса му… Снаха му съвсем определено бе способна да предприеме нещо подобно. Обърна се към нея и я изгледа с блеснали от ярост очи. — Това е твое дело, нали?

— Иди и попитай Нино — отговори му с равен глас Дани. — Решението е негово.

— Нино? — Гласът на Роберто натежа от презрение. — През целия си живот това момче беше глезено и мамено от жени. Той може и да си мисли, че решението е негово, но ти и аз знаем, че не е така, нали, млада госпожо? Мислиш си, че си дяволски умна, само защото няколко пъти страхотно ти провървя в бизнеса — и то благодарение на моите пари. Но само късмет не е достатъчен, за да ме надхитриш. Все още не зная каква е малката ти мръсна игричка, Дани Либерман ди Портанова, но можеш да си сигурна, че ще разбера. А когато го направя, ще те съсипя напълно — окончателно и безвъзвратно.

Преди Дани да успее да изрече каквото и да е, той излезе от библиотеката и напусна апартамента. Което беше добре дошло, защото тя така вреше от ярост и обида, че ако се бе опитала да говори, сигурно щеше да избухне в сълзи. Така че Дани бавно разтърка врата си и се опита да се успокои, преди да отиде да види как е Нино.

Какъв ден! Представянето на дънките предизвика истински фурор. Премина с много по-голям успех, отколкото двете с Моника очакваха. Голям брой жени присъстваха на ревюто в Сакс и останаха до края, за да си купят по два, три, четири чифта дънки — успех, какъвто Lee’s и Levi’s не бяха постигали.

— Скъпа, ти отново успя! — приветстваха я всички. — Ти си гений, истински гений…

Дани побърза да признае, че Моника е истинският гений, лансирал идеята. След като бе съсипала още един чифт копринени панталони след поредното си пътуване при Рик, Моника бе започнала да се оплаква на глас, че никъде не може да си намери панталон, който да е елегантен и секси. Рик се чувствал добре в сините си дънки, но тя искала да си намери модел, в който да не изглежда като персонаж от каубойски филм.

— Може би ще можем да накараме една от шивачките да ушие специален чифт за теб — предложи Дани.

— За мен и за всички други твои клиентки — обяви изведнъж Моника с блеснали очи. — Модни дънки…

— … От „Графиня Дани“!

Дънки обгръщат плътно бедрата и задниците на жени, стягат коремите им, правят ги слаби и изящни. Дънки, подходящи за най-различни случаи — дънки, които да могат да се носят при най-различни поводи, така че клиентките да нямат нищо против да платят двойно повече, за да ги притежават. С малко повече късмет най-добре облечените жени в Америка скоро щяха да крещят от възторг името „Графиня Дани“.

Идеята бе нова и революционна и щеше да мине време, преди потребителите да приемат новия продукт с доверие. Но това бяха седемдесетте години на века. Щом един моден дизайнер можеше да си позволи да сложи името си на задния джоб на чифт дънки, щом едно такова облекло не се приемаше за долнопробно и евтино, това означаваше, че от този бизнес ще може да се натрупа цяло състояние. Ако инстинктите на Дани не я лъжеха, а това почти никога не се бе случвало, тя бе на прага на нова сензация, отново я очакваха успех и популярност в национален мащаб.

— Извинете ме, графиньо. — На прага стоеше медицинската сестра, която се грижеше за Нино. — Съпругът ви е буден и пита за вас.

Дани се откъсна от мислите си и се изправи.

— Благодаря, Елън. Идвам веднага.

Всичко ще се нареди както трябва, помисли си тя, докато крачеше по дългия коридор към спалнята им. Нино щеше скоро да се възстанови. Бизнесът й щеше да продължи да процъфтява и да се разраства. А Роберто щеше да стои встрани от пътя й. Веднъж вече бе успяла да го надхитри. Щеше да го стори отново ако се наложеше.

Нека само се опита да я спре…

 

 

Бъни взе кутията, постави я внимателно на масичката за кафе и седна, предвкусвайки удоволствието, което й предстоеше. Цяла вечер бе очаквала този момент — още от мига, в който пощальонът бе пъхнал в ръцете й кутията с визитките, точно когато тя и Ървинг излизаха за вечеря. Беше неспокойна и нетърпелива през цялата вечер, а след това се оплака от нетърпимо главоболие, за да го разубеди да остане при нея, както често правеше напоследък.

Барбара повдигна внимателно капака на кутията, взе една картичка, приближи до настолната маса и с благоговение се загледа в надписа:

БАРБАРА ХЕСТЪР

МОДЕЛИЕР-КООРДИНАТОР

„Ъ. БЛАТ И СИНОВЕ“

На лицето й се появи доволна усмивка. Колкото и да й бе неприятна, връзката й с Ървинг определено подпомагаше кариерата й. Това бе второто й повишение през изтеклите шест месеца, а работата, която й предлагаха сега, бе наистина доходна и солидна. Беше й се наложило да помоли Ървинг да я има предвид за това място, макар че то беше заето от една млада жена с изключително добри препоръки и богат опит в бизнеса.

Бъни много отдавна беше разбрала, че има повече от един начин, за да постигне целта си.

— Не можеш ли да измислиш нещо друго за нея? — се бе опитала да придума Ървинг.

— Но, малката ми, Хоуи и Стюарт ще се чудят…

По дяволите, Хоуи и Стюарт, си беше помислила тогава Бъни.

След това беше заключила вратата на кабинета му и се бе отпуснала на колене край бюрото му.

— Скъпи — мъркайки беше смъкнала ципа на панталоните му и сподавяйки тръпката на погнуса, бавно бе приближила пениса към устата си, — твоята малка има малък подарък за теб…

Бъни не можеше да откъсне благоговеен поглед от визитните си картички, но изведнъж почувства два влажни езика, които лигавеха босите й крака.

Кучетата.

Тези омразни същества! Те се скубеха. Хапеха. Лаеха. Ядяха. Ядяха много повече, отколкото някога бе предполагала Бъни. А когато валеше… Беше истински кошмар. Торбата с храна за кучета, която Ървинг бе оставил в кухненския й килер, й бе стигнала точно за три дни. Кучетата растяха бързо и разходите й за храната им се увеличаваха непрекъснато. Понеже се боеше от тения, Бъни ги заведе в една ветеринарна клиника в Ийст сайд.

— Нямат тения — я бе успокоил весело ветеринарният лекар. — Това са просто две щастливи, здрави кученца. Два истински санбернара.

— Санбернар?

В нейното малко студио? Бъни бе ужасена. Как можа Ървинг да постъпи така с нея…

Ървинг ги бе нарекъл Бърни и Бени, но Бъни винаги мислеше за тях като за зверовете… Два огромни лигави звяра, които изяждаха всичко, което им попадне, и съсипваха дома й. Не обръщаха никакво внимание на виковете й. Ден след ден, бавно, но сигурно унищожаваха мебелите й. Бяха разкъсали възглавниците й и бяха осеяли с перушина целия апартамент. Постоянно дъвчеха кабелите на телевизора и телефона, събаряха настолните лампи. Цялото канапе бе нашарено с петна от урината им.

Но най-неприятни бяха огромните купчини кучешки изпражнения, които Бъни намираше навсякъде из апартамента си. В такива случаи тя започваше да крещи и да проклина Ървинг, да удря зверовете с навити на руло вестници. А кучетата я гледаха с обожание и въртяха опашки. Най-накрая им бе обърнала внимание.

Тази вечер, покрай вълнението от новите й визитни картички, тя бе пропуснала да им купи храна. И сигурно пак бяха гладни, щом дърпаха полата й и лижеха краката й.

Също като Ървинг. Усмихна се мрачно.

Беше повече от ясно, че са гладни.

— Никога ли не спирате да ядете! — изгледа ги ядно.

А те само седяха и се взираха умолително в нея с големите си очи.

Бъни видя през прозореца, че навън вали, а бе оставила чадъра си в офиса. За нищо на света не би излязла в това гадно време, и то за да купува храна на кучета. Тази вечер зверовете щяха да са на диета. Нищо нямаше да им стане да поотслабнат малко.

Кучетата се настаниха в краката й, нетърпеливо заръмжаха и от време на време поглеждаха празните си купички с грозните си кървясали очи.

Приличат на отпадъци, помисли си тя, докато ровеше из празните кухненски шкафове, за да намери някаква храна, която да им даде. Кафе… чай… кутийка супа… нямаше поне една консерва риба тон.

Лошо. Ако зависеше от нея, тя би ги оставила да умрат от глад. Така поне щеше да се отърве от тях. Но какво обяснение щеше да измисли за Ървинг след това? Огледа още веднъж празния шкаф и измъкна едно пликче с чипс. Какво толкова се е запритеснявала?

Отвори пакета и разпредели пържените картофи по равно в купичките им.

— Ето, зверове такива! Надявам се това да ви хареса — изсъска тя. — А сега ме оставете на мира.

Взе новия брой на „Козмо“, докато кучетата с лакомо ръмжене поглъщаха храната и още по-шумно пиеха вода. Бъни така се задълбочи в статията за Дани ди Портанова, че престана да им обръща внимание. Изведнъж те отново застанаха в краката й. Бяха й донесли малък подарък. Едното държеше нещо в устата си.

Бъни се наведе, за да го погледне по-отблизо.

— О, боже! — изпъшка тя и притисна ръка към устата си.

Звярът стискаше в зъбите си употребявана дамска превръзка.

— Пусни я! Казах ти да пуснеш това, дявол да те вземе! — изкрещя тя. — Мразя ви и двамата! Отвратителни зверове!

Вече бяха започнали да се ровят в боклука й. Няма ли да имат край неприятностите? Ами ако Ървинг беше тук? И не че нямаха играчки, с които да се занимават. Беше им купила цяла пазарска чанта, пълна с гумени кости, но те изобщо не ги поглеждаха.

Дявол да ги вземе! Нави списанието на руло, бързо ги вкара в малката баня и затръшна вратата. Сега най-сетне щеше да настъпи малко спокойствие. Кучетата задраскаха по пода и по вратата на банята, сякаш я молеха да ги пусне да излязат. Бъни не им обърна никакво внимание. Нека се задушат там, помисли злобно и се завърна към статията за Дани ди Портанова.

Можеше да се обзаложи, че на Дани никога не й се бе налагало да се примирява с разни немощни старци и отвратителни кучета, да живее в малки и претъпкани апартаментчета.

Животът беше толкова несправедлив! Пътят й към успеха щеше да бъде труден и лъкатушещ. Освен ако не намереше някой по-пряк път.

Не разполага с много време. Трябва да побърза.

 

 

— Сметката ви, сър — обади се сервитьорът и подаде на Реджи една кафява кожена папка.

Ресторантът, скъпо и изискано заведение, което предлагаше северноиталианска кухня, беше разположен в самото сърце на театрален Ню Йорк и бе открит само преди два месеца. Реджи беше очаквал, че подобно на много други заведения, и тук управата на ресторанта ще предложи да поеме сметките на особено важните посетители, по петите на които постоянно имаше вестникари и репортери от светските хроники. Статиите за знаменитостите във всички случаи означаваха реклама на клуба или ресторанта, който те бяха благоволили да посетят.

Това заведение обаче очевидно не държеше да привлича клиенти от кръга, в който се движеше Реджи. Щом не смятаха за нужно да платят за вечерята му, те веднага щяха да се простят с трайното им покровителство. Храната беше достатъчно добра, но при това положение той нямаше да има нищо против, ако затворят заведението още на другия ден.

Погледна крадешком сметката и скръцна със зъби. Как изобщо успяваха да съществуват тези ресторанти при невероятните им цени? Междувременно всички останали на масата — Ра Ра, Мишел, изтъкнатата комедийна актриса, която в бляскавото си шоу на Бродуей бе облечена в дрехи по негов дизайн, и една пищна млада дебютантка — се преструваха, че са изцяло погълнати от разговора си. Те, естествено, нямаха никакво намерение дори да предложат да си платят. Той знаеше какво си мисли всеки от тях: Нека Реджи да плати. Той може да си го позволи.

Банда долни стиснати използвачи!

Реджи извади с елегантен жест кредитната си карта. Вечерята не бе съвсем на загуба. Поне щеше да успее да понамали данъците си, като пише сумата за вечерята като разход на фирмата.

Отвън пред ресторанта го чакаше голям линкълн със затъмнени стъкла. Лимузината беше на негово разположение по двадесет и четири часа в денонощието, триста шестдесет и пет дни в годината. Това бе едно от условията, които бе поставил, преди да продаде компанията си на „Мегакорп“ — мултинационален конгломерат, който притежаваше какво ли не — от бейзболни отбори до мексикански курорти. Лимузините, както обичаше да повтаря на Ра Ра, бяха единственият цивилизован начин за придвижване.

— Целувчица, целувчица! Чао, чао! Довиждане, скъпа. — Реджи се направи, че целува гостите си, притисна жените към себе си и им махна за довиждане. Остави ги пред ресторанта — всеки да се прибира, с каквото намери — и със задоволство се отпусна в комфортната, покрита с мека тапицерия кола. — Хайде, побързай, Ра Ра — подвикна той и дръпна ревера на скъпия, изработен по поръчка костюм на Ра Ра.

Ра Ра измъкна ръката си и включи телевизора в лимузината, както правеше винаги, когато двамата с Реджи оставаха сами.

— Трябва ли да го гледаш? — Реджи въздъхна леко. — Налей ми малко водка, моля те. Чиста. — Кимна по посока на добре заредения бар.

Това, което наистина му се искаше, бяха няколко смръквания кокаин. Пакетчето, което дебютантката му бе подала под масата, сякаш изгаряше дупка в джоба му, но Ра Ра нямаше да одобри едно смръкване тук. Той и икономката му Лидия не спираха да му натякват, че наркотиците са истинско зло. Идиоти!

Кокаинът не беше нищо повече от едно възхитително забавление. Но заради тях двамата трябваше да се крие и да бъде постоянно нащрек. Ако имаше поне капка разум в главата си, веднага щеше да ги уволни и двамата.

Реджи превключи на друга програма. Даваха филм. „Бунт без причина“.

— Ето един мъж, когото веднага бих изчукал — опита се да го подразни Ра Ра.

Коженият костюм на Джеймс Дийн насочи мислите на Реджи към първия му любовник, мазохиста. Славни дни бяха тогава. Зачуди се дали онзи тип все още пази кучешката каишка, която Реджи слагаше на врата си по негова молба… Може би в следващата си колекция щеше да включи и кожени облекла. Да, идеята е добра, помисли с ентусиазъм. Кожени сака за жените, но може би няма да е лошо, ако направи едно и за Ра Ра и го включи в ревюто. Представи си приятеля си, който пристъпва грациозно по подиума под погледите на всички негови запалени почитателки, и идеята му се стори страхотна.

Лимузината излезе на Таймс Скуеър и се насочи на изток по Четиридесет и четвърта улица. Реджи погледна през прозореца.

— Спри! — изкрещя той в телефонната слушалка, която го свързваше с шофьора.

Шофьорът наби рязко спирачките.

— Какво, по дяволите… — изломоти Ра Ра и се поля целия с пепсито, което държеше.

— Онази шибана кучка! — разбесня се Реджи. С треперещ пръст посочи към най-еротичния рекламен плакат, който някога бе виждал, залепен върху огромно табло, което сякаш изпълваше цялото небе.

Закрепен на един небостъргач, високо над Таймс Скуеър, билбордът изобразяваше силно увеличена мъжка ръка, която отваря ципа на чифт дамски дънки. Беше ясно, че жената не носи никакво бельо, зърната на гърдите й изпъкваха под плътно прилепналата бяла копринена блуза. Надписът беше съвсем кратък:

ДЪНКИТЕ НА ГРАФИНЯ ДАНИ

Скупчени на улицата под рекламата, десетки минувачи се взираха в изумително сексапилната снимка, която сякаш запълваше целия ъгъл на Седмо авеню и Бродуей.

Реджи грабна телефонната слушалка и разтърсван от ярост набра телефонния номер на изпълнителния директор на рекламната си агенция.

Веднага щом чу гласа й, той изкрещя:

— Видя ли вече рекламата на Дани ди Портанова на Таймс Скуеър! Какво искаш да кажеш с това твое не! Никога ли не ти е минавало през ума да измъкнеш дебелия си задник от скъпоплатения си офис на Медисън авеню и да се огледаш какво става в истинския живот? Искам веднага да дойдеш тук, тази вечер, и да видиш какво е направила онази кучка. А след това ми купи най-големия билборд, който можеш да намериш в този район, защото до края на седмицата искам да видя една от рекламите си на него. И побързай, защото в противен случай ще те изхвърля от работа! — Затръшна слушалката и нареди на шофьора да продължи по пътя.

— Ако не се успокоиш, ще си докараш някоя язва — отбеляза Ра Ра.

— Аз не си докарвам язви. Причинявам ги на другите — изсъска Реджи. В този миг повече от всякога копнееше за малко кокаин. — Тази кучка Ди Портанова наистина е куражлийка. Мисли си, че може да ме прецака в собствената ми игра! Как се осмелява, тази уличница! С нейните кьорфишеци!

— Защо толкова те ядосва всичко, което прави тя? Та тя дори не се занимава с висша мода. А и ти си точно толкова известен моделиер, колкото и тя.

— Виж какво, бимбо, тя не е моделиер! Тя е мошеничка! Измамница! Уличница, която е готова да продава името си на всеки. В този бизнес е едва от две минути и си мисли, че е покорила целия този шибан свят. А аз съм много по-известен, отколкото тази кучка въобще може да бъде някога. Разбра ли? Това, че ни поставяш наравно, наистина ме кара да си задавам някои въпроси по отношение на теб. — Побеснял от гняв, Реджи се загледа в Джеймс Дийн.

Ра Ра се държа леденостудено с Реджи през останалата част от пътя им до дома. Не понасяше, когато Реджи го наричаше бимбо и се отнасяше към него като към къс безчувствено месо. За какъв, по дяволите, се мисли той? Изкушаваше се да го халоса силно с юмрук в лицето, но се боеше, че това може да се окаже по-леко и по-приемливо наказание за Реджи.

Ра Ра потъна в мълчание, загледан в телевизионния екран. Знаеше, че Реджи не понася да бъде пренебрегван. Невъзможно бе да се спори с Реджи, когато той изпаднеше в някое от мрачните си настроения. Ра Ра имаше две възможности — да се примирява с това или да си ходи. Някой ден, и той не бе много далеч, щеше да се изнесе и да остави Реджи да се чуди защо.

А междувременно щеше да чука и да ближе Реджи, щеше да спестява пари, да чака благоприятния случай и с нетърпение да мечтае за деня, в който Реджи Болт щеше да си легне сам…

Глава четвърта

„Силвър хил“, Кънектикът

 

Казвам се Нино и съм алкохолик.

Най-трудното изречение, което някога бе произнасял.

В продължение на две седмици се опитваше да се изправи и да произнесе тези думи пред цялата група. Цели две седмици се бе инатил, уплашен да признае истината. Но бе видял другите да стават и да произнасят тези думи, беше чул разказите им, толкова различни и в същото време толкова еднакви с това, което имаше да им разкаже той.

Отричането. Лъжите. Яростта и чувството на вина. Събуждането в непознати легла, без какъвто и да е спомен за изминалата нощ. Злополуките…

В деня, в който една млада жена с обляно в сълзи лице им разказа как след един цял следобед, в който бе редувала водка с кокаин, се бе блъснала с колата си в крайпътно дърво и бе убила невръстната си дъщеря, Нино реши, че и той може да събере кураж да се изправи и да говори.

Пушеше нервно цигарата си и непрекъснато си повтаряше, че тези хора ще го разберат. И те бяха като него и тъкмо поради това бяха пациенти в „Силвър хил“ — скъпа частна болница за лечение на наркомани и алкохолици от средите на хайлайфа, построена в Ню Канаан, Кънектикът. За Нино „Силвър хил“ бе истинско откровение. В Уилтънхаус, уютната, бяла, облицована с дъски сграда, предназначена за алкохолици, той бе заобиколен от хора като него. Хора заможни. Хора с привилегии. Хора с известни имена и титли, които веднага правеха впечатление. Хора, които, както и той, бяха наркомани и алкохолици.

Признаването на този факт бе най-трудната част от програмата. Много по-трудна дори от мъчителните три дни на детоксикация. Нито споменът за болките, които бе изпитал след катастрофата, нито предупрежденията на лекаря му го бяха подготвили в достатъчна степен за мъченията, които трябваше да понесе, за да освободи организъма си от всички отрови и токсини. Трепереше и се тресеше целия, повръщаше и се молеше само за едно питие… последното, заклевам се! Най-накрая бе успял да преодолее кризата и от този момент започна истинското му лечение.

Ядно и категорично се бе опитвал да отрече очевидното: Аз не съм пияница. Просто обичам да се забавлявам добре. Всеки човек се напива от време на време… Но аз просто имам възможността да го правя по-често. Алкохолиците са отрепки, които се търкалят мъртвопияни из канавките. Аз съм един Ди Портанова, представител на древна фамилия на винопроизводители. Аз просто съм закърмен с алкохола.

След това дойде чувството на вина и смущение: Имаше толкова много нощи и толкова много гуляи, след които не можех дори да уцеля вратата, за да си тръгна. Разливах напитките, опипвах жените, опипвах мъжете… Как въобще са се решавали да ме поканят отново? Как изобщо са успявали да ме търпят?

И тогава, като преодоля всички бариери, той видя истината такава, каквато е. Беше един богат, развратен плейбой. Купонджия, който се бе забавлявал твърде много, посетил бе твърде много партита и гуляи, превърнал се бе в алкохолик и наркоман.

Самата мисъл за това му действаше достатъчно отрезвяващо. Но в „Силвър хил“, където всеки бе готов да му окаже подкрепата си, Нино постепенно набираше достатъчно смелост, за да не пие и да погледне нещата в истинската им светлина.

И да помисли за всичко, което би искал да направи с живота си от тук нататък. Беше твърде мъчителен и болезнен процес, но и доста ободряващ и въодушевяващ. Беше по-сигурен, по-жизнен, по-уверен във възможностите си. Разбираше самия себе си много по-добре, отколкото го бе правил от много години насам.

Много по-добре разбираше и Дани. Чувстваше се неразривно свързан с нея. В „Силвър хил“ насърчаваха участието на роднините на пациентите в лечението им и затова Дани пътуваше до Ню Канаан два пъти седмично заради груповите сеанси. Докато слушаше Нино и другите болни, Дани не можеше да не се възхити на смелостта и откровеността им. Нино бе започнал да споделя с нея страховете и съмненията си… Започнал бе да говори за себе си, за нея, за брака им…

Те искаха да си останат женени един за друг — с това и двамата бяха съгласни. Нино я уверяваше, че въпреки злобните забележки и подмятания на Роберто, той не смяташе, че тя е отговорна за злополуката или за пиянството му.

— Болен съм. Но ти нямаш никаква вина за това. А аз ще се оправя — казваше той, загледан в тъмните дълбини на река Силвърмайн, която минаваше през „Силвър хил“. Беше прекрасен юнски ден, най-дългия през годината и макар че вече минаваше осем часът, слънцето все още хвърляше отблясъците си по повърхността на водата.

— Не мога обаче да не се питам до каква степен съм виновна и аз, за да стигнем дотук — призна Дани, взе ръката му и преплете пръсти в неговите.

Нино сви рамене.

— Това, което е по-важно, е, че вече престанахме да играем тази нелепа и налудничава игра. Вече не съм твоето малко лошо момче.

— А аз не трябва повече да съм притеснената майка, която очаква с ужас следващата бъркотия, в която ще се забъркаш.

— Точно така. А това е още една причина, поради която настоявам да си вземеш няколко свободни дни през следващия месец и да заминеш с Моника за Лос Анджелис.

Вече няколко седмици наред Моника умоляваше Дани да я придружи до Западното крайбрежие, за да посетят Рик.

— Добре, добре — засмя се Дани и вдигна примирено двете си ръце. — Ти и Моника сте неумолими… и много убедителни. Ако си сигурен…

— Сигурен съм. И искам да ползваш самолета.

Същият самолет, който Нино беше закупил поради мимолетна прищявка в Рио и който бе предмет на непрекъснати спорове помежду им. Дани отказваше да го използва, освен в случаите, в които пътуваха заедно, и то само защото Нино отказваше да пътува по какъвто и да е друг начин. За Дани този самолет беше символ на невъздържаността и ексцентричността на Нино в най-лошата им форма, а и не можеше да се примири с факта, че предишният собственик на самолета беше търговец на наркотици.

Нино смяташе, че от нейна страна е истинска лудост да пътува с държавните авиолинии при положение, че може да лети със собствения си самолет и то с всички възможни удобства.

Бяха спорили безброй пъти по въпроса.

В този миг Дани се запита дали с отказа си да ползва самолета не се бе опитвала да накаже Нино, да му даде заслужен според нея урок.

По време на последния сеанс лекуващият лекар съвсем тактично й бе намекнал, че е време да се откаже с опитите да променя Нино. Само Нино можеше да промени Нино.

— Струва ми се, че предложението ти е разумно — съгласи се тя.

— Разбира се, че е разумно. Нали затова имаме самолет. Не плащам на пилота си седемдесет и пет хиляди долара годишно, за да стои постоянно на земята.

Сложи ръка на кръста й и те мълчаливо се отправиха към сянката на дърветата, които обграждаха имението.

— Тук е много красиво, нали? — промълви Нино.

— Прекрасно е. — Дани вдъхна дълбоко свежия юнски въздух, отметна глава назад и се загледа в лазурносиньото небе.

— Обзалагам се, че ти се иска да можеш да възпроизведеш този цвят за следващата си колекция — подразни я Нино.

— Нищо подобно. — Сивите й очи изведнъж станаха сериозни, лицето й придоби почти тържествуващо изражение. — Мислех си… Колко много ми липсва любенето с теб. — Гласът й потрепери, тя отмести поглед от него и се загледа към дърветата, сякаш притеснена от признанието си.

— Ах, скъпа…

Хвана брадичката й с ръка и леко повдигна главата й, докато очите им се срещнаха.

— Това продължава вече доста време, а? Дани… не, любима… о, не плачи…

Избърса с длан сълзите й, които се търкаляха по лицето й. А след това целуна нежно устните й и прошепна:

— И ти ми липсваш много, любов моя!

Почти бе забравила колко добре се чувства в прегръдките му, колко беше приятно да зарови лице в гърдите му. В съзнанието й нахлуха спомени за първата им среща, за оня пръв път, когато я бе държал в ръцете си и я бе любил на борда на яхтата на семейство Фон Райх в Кан. Тогава бяха толкова щастливи и невинни… Вече отдавна не бяха невинни, но все още можеха да бъдат щастливи.

— Нино, Нино, обичам те — прошепна тя. — Никога не съм преставала да те обичам.

— И аз те обичам, скъпа моя… Имам чудесна идея. — В гласа му се прокраднаха палавите и закачливи нотки, които Дани не бе чувала от времето, когато се установиха преди доста време в Ню Йорк. — Ела с мен.

Хвана я за ръка и със смях я задърпа след себе си по една пътечка между дърветата, докато най-накрая излязоха на малко сечище. Останала без дъх от тичането и смеха, Дани наблюдаваше Нино, който тъпчеше енергично високата трева, за да направи място да седнат.

Откъсна една небесносиня незабравка и я промуши през шнолата, в която тя бе прибрала черната си коса.

— Заповядайте, графиньо. Осъзнавам, че обстановка е малко по-груба от тази, с която си свикнала, но си помислих, че може би бихме могли… нали разбираш…

Никога не го бе виждала толкова свенлив и това я накара да го пожелае още по-силно.

— О, да, Нино — прошепна тя. — Да, да, да…

Легнаха заедно на тревата. Устните им едва се докосваха. Всеки се взираше напрегнато в очите на другия, сякаш търсеше там нужната му сигурност и увереност.

Той прокара бавно и нежно пръсти по челото й, по фино изписаните вежди, по високите скули и сочната горна устна.

— Като че ли трепериш…

— Ти също…

— Студено ли ти е?

— Не… просто съм нервна. Отново… отново се чувствам като хлапе.

Небето бавно започна да потъмнява. От лазурносиньо се превърна във виолетово, после във виолетово-синьо, а те все още се целуваха. Бавно и нежно в началото, а после все по-страстно и настойчиво. Тялото на Дани започна да се раздира от силно желание. Изгаряше от нетърпение да почувства голото тяло на Нино до себе си и протегна ръка към ципа на панталона му.

— Не бързай, скъпа, всяко нещо с времето си. — Той се усмихна, внимателно разкопча блузата й и я помоли да смъкне полата и бикините си. Свали бързо собствените си дрехи, разстла ризата си на тревата и тогава чак й каза: — Ела, ела легни тук.

Целуна бенката точно над зърното на дясната й гърда, след това бавно и настойчиво започна да дразни първо едното, а след това и другото зърно, докато тя се заизвива от удоволствие. Копнееше да почувства възбудата му в ръката си и потърси пениса му. Но той избута ръката й настрани и наведе глава към разтворените й крака, вдъхна сладката й тръпчива миризма и жадно пое с език влагата на обхваналата я възбуда.

Дани простена, а след това избухна в такива силни и неконтролируеми конвулсии, че Нино буквално ги почувства на езика си. Дръпна я за ръка и й помогна да седне срещу него. Тя го целуна и усети собствения си вкус върху устните му.

— Устата ти мирише на чукане.

— Харесва ли ти?

В отговор тя само леко го бутна на земята и пое пениса му с устата си. Прокарваше устните си нагоре-надолу по цялата му дължина и галеше нежно тестисите с върха на езика си.

Нино се взираше в небето и не чувстваше нищо друго, освен ласките на езика й. Накрая полуумолително, полунастойчиво изръмжа:

— Сега! — И бързо се настани върху нея.

— Чукай ме, Нино… Моля те, чукай ме силно — стенеше тя като изпаднала в унес.

Когато отново преоткриха сладостта и прелестите на страстното любене, около тях вече се спускаше мрак. Нино свърши пръв и силният му вик процепи смълчаната гора. Дани свърши миг след него.

Нямаше нужда от повече думи. Бяха си казали всичко. Бяха си казали неща, които никои думи на света не можеха да изразят, бяха общували с телата си и се бяха слели в едно цяло. Останаха прегърнати още няколко минути, а после, заради вечерния час на Нино, изтупаха тревата от телата си и набързо се облякоха. След това се върнаха мълчаливо в сградата, в която живееше Нино.

— Виж, има пълнолуние. — Нино посочи на изток към изгряващата луна. Целуна Дани и прошепна: — Приятно пътуване!

— Приятно пътуване! — повтори и тя в отговор.

 

 

По нареждане на Нино целият интериор на самолета бе променен. Вътре вече преобладаваше кожата и полираното дърво в по-светло и по-тъмнокафяво. Имаше две бани (едната от тях беше с джакузи), една спалня, напълно зареден бар, кухничка, в която можеха да се приготвят най-различни вкусотии, и голяма, топла и удобна всекидневна. На самолета летяха двама стюарди — една жена и един мъж — и двамата млади, симпатични и силно загорели. Бяха подбрани сякаш един за друг, както смяташе Дани.

Моника срещна погледа на Дани и кимна по посока на младия мъж.

— Нормален ли е?

Дани се разсмя.

— Да не би да проявяваш интерес?

Моника сви рамене.

— Не, просто се застраховам.

След забележително плавното им излитане младият мъж им донесе поднос със сирена и свежи плодове.

— А напитките, графиньо? Както обикновено ли?

Дани кимна.

— Какво да донеса за вас, мадам? — попита той Моника.

— М-м-м — измърка тя тихо — нещо хубаво и силно…

Очите на стюарда се разшириха от изненада, но по лицето му се разля широка усмивка. Дани реши, че е непълно нормален.

— … нещо като уиски с лед.

— След миг съм готов — каза той и се шмугна в кухнята.

— Май вече подгряваш за Рик — подразня я Дани.

— Може би… — Моника се излегна мързеливо на златистокафявото канапе. — Нека се надяваме, че Рик няма да се нуждае от специална настройка…

— Не се ли притесняваш малко, че отиваш, без да си го предупредила?

Моника сви нехайно рамене.

— Всеки път, когато разговаряме, той ми казва, че когато и да отида, винаги ще съм добре дошла. Макар че човек никога не знае…

Дани не можеше да повярва, че Моника поема риска да се отбие при Рик без никакво предупреждение. Макар че Моника съвсем определено обичаше да рискува. Освен в случаите, в които ставаше дума за бизнес. Тогава преценката й винаги бе точна и безпогрешна.

Стюардът се върна с напитките им. Перие[53] с лимон за Дани и уиски за Моника, сервирани върху сребърен поднос в големи кристални чаши, на всяка от които бе гравирано едно голямо Д.

— Бива си го — изрече замислено Моника, когато останаха сами.

Дани се изхили.

— Ти май искаш и вълкът да е сит, и агнето да е цяло.

— Нищо подобно не искам, liebchen. Искам само да получа колкото е възможно по-голямо парче от тортата.

— Само че тя може да се окаже с вкус, който да не ти хареса — предупреди я Дани с престорено строг глас.

— Не и в случай, че е покрита с много разбита сметана.

Дани изрита обувките си и си взе малко сирене Бри.

— Трябва да си призная, че това е наистина единственият начин да се пътува удобно.

— Амин! — вдигна чаша Моника. — За нашите успехи, бъдещи и настоящи!

— И за щастието! — Което невинаги вървеше ръка за ръка с успеха, макар че напоследък не можеше да се оплаче от отношението на околните към нея…

 

 

Лос Анджелис

 

Популярността и успехът съпътстваха Дани навсякъде. Пет часа по-късно администраторът на рецепцията в хотел Бевърли хилс, където двете с Моника си бяха запазили две съседни розови бунгала, я разпозна веднага щом застана пред него.

Дани се изкъпа набързо. Нямаше търпение да излезе и да се поразходи по плажа с наетия Мерцедес 450 SL, който я чакаше на летището. В Ню Йорк метеоролозите предвиждаха още една мъчителна седмица — задушна, топла и влажна. Тук времето беше фантастично — ясно синьо небе, слънце и температури около двадесет и пет градуса.

Почука на вратата на Моника.

— Успя ли да се свържеш с Рик?

Лъчезарната й усмивка беше повече от достатъчна като отговор.

— Хванах го точно преди да излезе за някаква репетиция. Каза, че няма търпение да ме види.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш с него насаме, вместо да ме влачиш със себе си?

— Не ставай глупава! Ще имаме достатъчно време да сме заедно. Тази вечер трябва да свири, но доста по-късно. Покани ни всички на вечеря.

Всички?

— И съквартиранта му. Джак не знам кой си. Рик каза, че той се готвел да пробие като манекен, така че в най-лошия случай ще е приятен за гледане.

Дани се намръщи. В Ню Йорк беше пълно с амбициозни млади хора, които се стремят да станат манекени. Веднага щом разберяха коя е, те неизменно й подаваха визитните си картички с думите:

— Ако някога имате нужда от мен за някоя реклама…

Някои от по-наглите дори добавяха:

— Ако някога се отегчите от съпруга си, обадете ми се…

Разбира се! Кой би предпочел да си изкарва хляба като модел, ако може просто да се ожени за нея…

— Моля те, кажи да — мрънкаше Моника. — Ще си прекараме страхотно. Рик ще резервира маса в „При Мортън“.

— Този мъж съвсем определено се кани да ти направи впечатление. „При Мортън“ е едно от най-изисканите заведения в Лос Анджелис. Толкова е популярно и известно, че дори не са си направили труда да впишат номера си в телефонния указател.

— Рик твърди, че напоследък печели много добре. Мисля, че иска да се реваншира за няколкото пъти, в които ми е позволявал да поема разноските му в Ню Йорк.

 

 

Рик пристигна в хотела точно в осем часа с черната си кола. Моника едва успяваше да диша от вълнение. Спусна се по застланото с килим покрито стълбище на входа на хотела, изтича покрай няколко униформени служители, които се опитваха да се справят с колите, пристигащи по Сънсет, и се хвърли в прегръдките му. Веднага се почувства сигурна и спокойна.

Лос Анджелис явно се бе отнесъл твърде гостоприемно с него. Млечнобялата му, типична за Ню Джърси кожа бе придобила златист загар, в тъмната му коса се забелязваха изсветлели от слънцето кичури, а очертаните под дрехите мускули изглеждаха добре тренирани. Но той продължаваше да носи същите стари дънки и обикновена тениска с навити до раменете ръкави.

Най-накрая пусна Моника и целуна сърдечно Дани по бузата.

— Изглеждаш страхотно — каза му Дани. — Приличаш на филмова звезда.

Рик се захили и им помогна да се качат в колата му.

— Всички тук полагат страхотни грижи за здравето и телата си. Карат ме да спортувам пет дни седмично и да ям неща, за които преди въобще не бях чувал. Бобени кълнове! Чували ли сте някога за някой в Джърси, който да се храни с бобени кълнове? Но се чувствам страхотно! Това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Като се изключи срещата ми с Моника, разбира се.

— Напълно съм съгласна с това — изрече сериозно Моника. Толкова й липсваше в леглото… Имаше купища други мъже в живота й, но нито един от тях не можеше да й даде това, което бе получавала винаги от Рик.

В „При Мортън“ беше оживено и претъпкано. Дани огледа просторния, боядисан в пастелни тонове ресторант, изпълнен с фикуси и палмови растения, и разпозна мнозина от присъстващите. И нейното влизане не остана незабелязано — доста от гостите й махнаха с ръка или вдигнаха чаши, за да я поздравят. С особена гордост и задоволство отбеляза, че тоалетите от нейните колекции бяха добре представени в залата.

Съквартирантът на Рик, Джак Андрюз, вече бе заел мястото си на масата им в предната част на ресторанта под едно огромно палмово дърво. Рик не им бе казал много за Джак — споменал бе само, че той е едно младо приятно хлапе. Беше много красив, с поразително лице и катраненочерна коса, която падаше по раменете му.

Сервитьорът поздрави Рик по име.

— Искате ли да видите листа с вината? Или веднага да ви донеса калифорнийско шардоне?

— Да, донесете шардоне. Разбира се.

— Често ли идваш тук, Рик? — попита Моника.

— Доста често — сви рамене той. — Едно приятелче познава управителя и някак си бързо се сприятелих с него.

Дани се усмихна на Джак.

— Участвал ли си в някакви модни ревюта? — попита тя, отчупи си парче топъл хляб и го намаза с масло.

— Не. Участвам основно в изработването на рекламни плакати за големите универсални магазини. Но вече направих първия си голям пробив — четири страници в следващия брой на Вог с Черил Тийгс.

— Е, на това наистина му се вика добро начало. — Дани беше впечатлена. — Ще трябва да те потърся някой ден. — Сладък е, си помисли докато изричаше думите.

Той, разбира се, знаеше коя е, но се държеше съвсем разумно и нормално. Никакво идолопоклонничество. Ако ли пък беше впечатлен от присъствието й, по никакъв начин не го показваше, което беше доста приятна изненада след тълпите мъже, които постоянно й се кланяха и се усмихваха, опитваха се да й се докарат и да се подмажат.

Пристигнаха ордьоврите: прясна моцарела[54], домати по базелски и стриди. След това си поръчаха спагети Примавера, агнешки котлети, пиле на грил и телешки медальон във винен сос.

— Всички казват, че храната тук е толкова добра, колкото и в Ню Йорк — обади се Джак. — В някои от близките дни смятам да се уверя в това.

— Никога ли не си бил в Ню Йорк — попита Моника, която с мъка успяваше да свали поглед от Рик.

— Не. Роден съм и израснах в Калифорния. Тук съм живял през целия си живот, с изключение на няколкото години, които прекарах в училището в Сиатъл.

— Семейството ти наблизо ли живее? — включи се и Дани в разговора.

Лицето на Джак моментално помръкна.

— Ами… Нещо такова. Всъщност аз не се виждам често с тях. Родителите понякога са много трудни, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ja, ja, разбирам — кимна съчувствено Моника. — Бих могла да напиша цяла книга по въпроса.

Джак се обърна към Дани.

— По работа ли си тук или просто да се позабавляваш?

— Най-вече да се забавлявам. На работа съм дотолкова, доколкото не мога да откъсна мислите си от бизнеса. Но тук съм основно като придружител на Моника. — И Дани намигна весело.

— Не ми прилича много на жена, която се нуждае от придружители — изкиска се в отговор Джак.

Моника и Рик бяха приковали погледи един в друг, не виждаха и не чуваха нищо, бяха сам-сами на някаква тяхна си планета. Дани наблюдаваше с вълнение щастието на Моника. Тя винаги бе отхвърляла всякакви предположения за сериозна връзка между нея и Рик, но Дани не й вярваше докрай. Само когато около нея беше Рик, Моника изглеждаше така спокойна и щастлива.

— Струва ми се, че твоите приятели трудно ще се отделят един от друг през следващите няколко дни — позасмя се Джак. — Ако много ти доскучае или се почувстваш самотна, обади ми се. Бихме могли… ами да се помотаем, да отидем на плажа, да хапнем по един бургер, каквото и да е…

— Разбира се — отвърна машинално Дани, изненадана от смелостта му. Да не би да се опитваше да флиртува с нея? Та той беше още хлапе, нямаше може би дори и двадесет години. Но бе много мило от негова страна да й предложи компания.

Дори не можеше да си спомни кога за последен път се беше мотала с друг мъж, не с Нино. Знаеше колко напрегнати и заети са делниците й и самата мисъл да се пошляе няколко дни й се стори безкрайно привлекателна.

След вечеря отидоха в „Блек Теди“, където Рик и съставът му свиреха четири дни седмично.

— Добри пари, добра реклама — обясни им Рик. Представи ги на управителя на клуба. — Ей, елате с мен зад кулисите, за да поздравите момчетата.

Рик ги поведе през навалицата, а много от присъстващите го поздравяваха по име. Трима от членовете на състава свиреха с Рик вече от години и те поздравиха Моника като стар приятел, когото не са виждали от доста време.

— Нашето приятелче се изтормози само тук. Без теб просто не е същото. — Франки Кордова, бас китаристът, посрещна Моника с искрена радост. — Липсваше ни, скъпа…

— А това е най-новият член на състава, Кейти Куни, втората ирландка в групата. Пее втори вокал и е дяволски търпелива по отношение на момчетата — захили се Рик.

Кейти Куни беше стройна и червенокоса, лицето й бе изпъстрено с лунички, а на устните й играеше непринудена усмивка. Облечена бе в избелели дънки, груба работна риза, черна кожена жилетка и бели гуменки и кой знае как успяваше да изглежда привлекателна и елегантна.

Дани видя гуменките и си помисли: Каква страхотна идея! Изглеждаха точно като онези, които бе носила като дете. От години не си бе купувала нещо подобно, но си спомняше колко са удобни. И много шик, разбира се. Особено в съчетание с дънки или други подходящи панталони. Може би би могла да изработи свой собствен модел и да го покаже заедно със следващата си колекция на спортни облекла.

Моника забеляза начина, по който Рик се усмихна на Кейти, и веднага се зачуди дали спят заедно.

Този въпрос не спираше да я тормози през цялата вечер, дори и след като Рик я представи на публиката, а след това каза: Моника, написах тази песен за теб и тази вечер ще я изпея за пръв път.

„Златното момиче“ беше запомняща се иронична балада за едно красиво, богато, русокосо момиче, което на пръв поглед си има всичко, с изключение на семейство и съпруг, който да го обича. Когато песента свърши, в залата изведнъж се възцари пълно мълчание, а след това тълпата избухна в бурни аплодисменти и овации. С мокри от сълзи очи Моника ръкопляскаше с останалите, после му изпрати целувка на благодарност.

Рик й намигна и отново хвана китарата. Групата веднага засвири въодушевено мотиви от няколко песни, които, както предположи правилно Моника, бяха част от албума, който предстоеше да излезе. Двамата с Кейти подскачаха по сцената, правеха изразителни физиономии, докато кълчеха бедра и удряха задниците си в ритъма на музиката.

Моника знаеше, че Рик си избира най-привлекателните от многобройните си почитателки, които се въртят около клубовете, но никога не се бе притеснявала от мисълта, че той спи и с други жени. Но кой знае защо не можеше да пренебрегне искриците, които прелитаха между него и това ново момиче. Съставът свиреше по-добре, синхронът им бе по-добър от преди и очевидно главната заслуга за това беше на Кейти.

— Страхотни са — изкрещя Дани, като се опита да надвика гълчавата. — Рик и Кейти са страхотен дует.

Моника се усмихна насила и кимна:

— Ja, страхотен дует…

В два часа след полунощ, след три извиквания на бис, Джъстис лийг изсвири едно последно парче, музикантите махнаха прощално на публиката и напуснаха сцената.

— Ей — изкрещя Джак в ухото на Дани. — Май е време да оставим влюбените гълъбчета насаме. Може ли да те откарам до хотела ти? — Не й остави почти никакво време да предупреди Моника, че си тръгва или поне да й каже довиждане, просто я хвана заръка и я поведе към вратата. — Искаш ли да хапнеш нещо? Или пък да те заведа на разходка из Холивуд хилс?

Просто ей така.

Без никакви уговорки.

Преди да се осъзнае напълно, Дани вече седеше в открития корвет на Джак, който забързано се движеше по Мълхоланд драйв. Нощта беше невероятно красива. Само за разходки. Кръгла ярка луна висеше ниско в небето, което бе така ясно и осеяно с толкова много звезди, че приличаше на нарисуван декор за филм.

Джак отби край пътя и посочи светлините на града, които блещукаха в краката им.

— Много красиво, нали?

— Била съм в Лос Анджелис толкова много пъти, но никога не съм идвала тук — призна Дани. — Красиво е, Джак. Благодаря ти, че ме доведе тук.

— Удоволствието е изцяло мое. Аз ти благодаря, че се съгласи да дойдеш.

Дани затвори очи. Внезапно й се зави свят, почувства се слаба и отпаднала. Дали беше от разликата в часовото време? Или нещо много по-сериозно от нарушение в биологичния й часовник?

Момчешката наивност на Джак и непринудеността му й допадаха много. Ако беше от неверните съпруги… Но не беше. Сепна се и бързо отвори очи. Пълната луна над главата й я върна към онази прелестна юнска нощ преди месец, когато тя и Нино се бяха любили на тревата. Лудост в лятна нощ? Не — здрав разум. Но ако сега се поддадеше на импулса да прекара нощта с Джак — това вече щеше да е лудост…

— Джак?

— Да? — наведе се напред той.

— Не искам да бъда груба и неблагодарна, но съм смазана от умора. Мисля, че трябва вече да се връщаме.

— Сигурна ли си? — Гласът му беше приглушен и изпълнен с надежда.

Дани потърка с пръст златната си венчална халка.

— Абсолютно.

 

 

Обяд в „Поло Лаундж“. Докато чакаше Моника, Дани помоли да й донесат телефон в тапицираното в зелено сепаре — сепаре номер едно, за да отговори на някои от позвъняванията от сутринта.

Двадесет минути по-късно Моника се настани срещу нея.

— Закъсня — подкачи я Дани. — Сигурно си прекарала страхотна нощ.

— Ja, страхотна. — Гласът й беше кисел и изпълнен с раздразнение.

— Значи така. И какво не беше наред?

Моника само се смръщи и даде знак на сервитьора да й донесе менюто. И тя самата не разбираше всичко. Двамата с Рик се сбогуваха набързо с останалите, купиха си шест кутийки бира и една пица — Рик умираше от глад след всеки концерт — и се върнаха в хотела. Прекараха чудесно. Седяха заедно във ваната, пийваха бира и си слагаха един на друг в устата парчета пица. Опитваха се по всякакъв начин да подсилят нетърпеливото очакване на оня неизбежен момент, в който най-накрая, задъхани и отмалели, щяха да се отпуснат в прегръдките си.

Сексът с Рик беше умопомрачителен. Когато слънцето изгря над прихлупения със смог град, те вече се бяха любили два пъти и изтощени и доволно отпуснати спяха дълбоко.

— Звучи страхотно — въздъхна завистливо Дани. — И какъв е проблемът?

— Помолих го да ми разкаже за Кейти.

— Кейти?

— Момичето от състава. Червенокосата.

— Смяташ, че спят заедно?

— Всичко, което ми разказа Рик, бе, че е много смешно и нелепо точно аз да проявявам ревност. И че…

— Да? — подкани я Дани.

— И че ме обича. — Моника говореше толкова тихо, че Дани едва успя да долови думите й. — Скарахме се жестоко… Затова закъснях.

— Не разбирам. Казал ти е да не се безпокоиш за Кейти, казал ти е, че те обича и въпреки това сте се скарали?

— Твърде е сложно за обясняване — изрече Моника и избърса носа си с ленена кърпичка. — Ние просто не сме един за друг. Това е всичко. Смятам напълно да скъсам с него. По дяволите, къде е храната ни?

Точно в този момент сервитьорът донесе напълно еднаквите им поръчки — топла пилешка салата, подправена с естрагонов оцет, и диетична сода. Моника си взе една хапка и бутна чинията си настрана.

— Не мога да хапна нищо — изплака тя. — Опитай се да ме поразсееш, liebchen. Кажи ми какво се случи между теб и Джак.

— Абсолютно нищо. Честно! Признавам си, че по едно време се изкуших. Той е много сладък и… секси. Но аз съм омъжена.

На Моника й се прииска да я попита дали брачните клетви за вярност някога са попречили на Нино да й изневерява, но и двете знаеха чудесно отговора на подобен въпрос. Освен това Нино си беше Нино, а Дани си беше Дани.

Красива млада жена, която напоследък рекламираше един много нашумял сапун, се приближи до тях.

— Дани ди Портанова! Обожавам вашите дрехи! Казах на режисьора си, че трябва да ми позволи да се обличам с дрехи от вашата колекция през следващия сезон. Мисля, че сте страхотна…

— Много мило от ваша страна. Много ви благодаря. — Дани се усмихна топло.

Едва жената се бе отдалечила, когато Моника каза рязко:

— Щом харесва толкова много твоите дрехи, защо е облечена с костюм на Калвин Клайн!

— Холивуд! — разсмя се Дани.

— Е, щом не си се гушкала с Джак, какво прави цяла сутрин? — стрелна я Моника.

— Проучвах конкуренцията. Лина Лий. Джиорджио. Сен Лоран. Гучи. Бижан. Най-реномираните магазини на Родео драйв, където всички търговци се държат така, сякаш правят на клиентите си неоценима услуга, като признават съществуването им.

— Купи ли нещо?

— Не, но ми хрумна страхотна идея. — Очите на Дани се разшириха от вълнение. — Моника, знаеш ли какво й липсва на Родео драйв!

— Какво? — отпи от содата си приятелката й. Слушаше Дани само с половин ухо.

— Ние!

Ние?

— Моника, внимавай! Важно е.

— Слушам те.

— Това, което липсва на Родео драйв, е един специализиран магазин за жени като теб и мен. Магазин, който да е елегантен и изискан, но в който да е истинско удоволствие да се пазарува. Магазин, в който няма да се чувстваш на изпит всеки път, когато минеш през вратата му. Магазин, в който ще се продават дрехи само на „Графиня Дани“.

— Нещо като бутик?

— Точно така. Фирмен магазин. Ще го наречем „Графиня Дани“. Ясно и просто. Ще изложим всичките си колекции, включително и лицензираните продукти. Ще отворим още един такъв бутик в Ню Йорк. В някой от хотелите — в „Пиер“ или може би в Плаза. Два магазина на двете крайбрежия.

Предложението на Дани беше смело и рисковано. Твърде рисковано.

— Не мога да си го представя съвсем добре — отрони бавно Моника. — Какво точно знаеш за търговската част от бизнеса?

— Ще се научим. Аз съм доста схватлива. А и ти също. — Дани явно беше ентусиазирана. — Освен това ще назначим подходящи хора, които да ръководят магазините. Помисли върху това. Никой няма да продава продукцията ни по-добре от нас самите.

— Но това ще бъде свързано с огромни разходи…

— И какво? — изгледа я Дани предизвикателно. — Можем да си го позволим. А и няма да имаме никакви проблеми да получим кредит, ако се наложи.

Подобни обсъждания бяха характерни за деловото им сътрудничество. Дани беше по-импулсивната от двете, винаги готова да предприеме голям и рискован ход, без дори да си направи труда да провери дали разполага с предпазна мрежа в случай на неуспех. Моника действаше по-бавно и предпазливо. Когато въпросът опреше до бизнес, тя непоколебимо поддържаше тезата за максимална печалба при минимален риск.

— Припряна американка! — крещеше тя в момент на непоносимо напрежение.

— Предпазлива австрийка — викаше Дани в отговор.

Огромният им успех се дължеше на способността им винаги да намират най-удачното и най-балансираното решение.

— Е? — подкани я Дани.

Моника сви рамене.

— Струва ми се, че си заслужава да го обсъдим.

— Моника, това, което най-много обичам у теб, е необузданият ти ентусиазъм. — Дани се засмя саркастично. — Хайде, скъпа, да отидем и да наемем помещение на Родео драйв.

 

 

Ню Йорк

 

Лицето на Ървинг светеше като светофар на Хелоуин.

— Барбара, мила, имам страхотна изненада за теб!

Потупа джоба на панталона си.

На Бъни до смърт й беше писнало да го ближе в кабинета му. Помисли си: Пресвети боже, моля те, не му позволявай да извади грозния си увиснал член.

Ървинг бръкна в джоба си, извади два самолетни билета и ги размаха пред лицето й.

— Имам нужда от малка ваканция и искам да дойдеш с мен. Какво ще кажеш да прекараме заедно една седмица в луксозен хотел?

— О, Ървинг… — изгледа го свенливо Бъни, като в същото време не преставаше да се пита какво ли е намислил този път. — Аз не бих могла да си позволя…

— Не говори глупости! Аз поемам всички разноски. Не се тревожи. Мога да си го позволя. А и сега не е сезон на ваканциите и агентът ми направи голяма отстъпка. — Бутна в ръцете й няколко проспекта. — Това е мястото. Хотел „Грейпфрут три“ в Сен Кроа.

Сен Кроа? На Върджин айлъндс?

Представи си безкрайните плажове и прозрачната синя вода. Ще плуват. Ще плават с яхти. Ще се гмуркат. Ще наблюдават залеза и ще отпиват от леденостудените тропически напитки. Как ли щяха да реагират близките й в Хендерсън ако знаеха, че тя, Бъни Хестър, щеше да прекара цяла седмица в един шикозен хотел на Карибите? Та тя никога не бе излизала извън Щатите…

— Скъпи, аз съм най-щастливото момиче в целия свят! — Бъни бе останала без дъх от вълнение. Нежно го целуна по челото, а след това го изгледа с широко отворени очи. — Ами кучетата?

— Само ти можеш да си толкова загрижена дори и за кучетата! Зная, че ще ти липсват ужасно, но ще можем да ги оставим при ветеринар. Аз ще платя.

Точно така! Нека плати! Може пък да им се случи нещо. Може и да умрат, ако има късмет.

Бъни си купи черен бански костюм от колекцията на „Графиня Дани“, още един чифт от залелите цялата страна дънки на „Графиня Дани“ и една вечерна рокля, която не можеше да си позволи, но трябваше да има. Купи си и един булеварден роман, нови слънчеви очила, най-различни видове плажни масла и вече бе напълно готова за весели забавления под ярките слънчеви лъчи.

Но най-напред трябваше да стигнат дотам. Когато се качиха на самолета, ръцете й трепереха, докато закопчаваше предпазния колан, а после се вкопчи в страничните облегалки и не ги пусна, докато самолетът не се издигна във въздуха.

— Не се боиш да пътуваш със самолет, нали? — загрижено я погледна Ървинг.

— Разбира се, че не. — Бъни се усмихна насмешливо, смутена от признанието си, че никога преди не бе пътувала със самолет.

Някъде по средата на полета стюардесата им донесе бутилка шампанско.

— Поздравления от екипажа! Вие сте младоженци, нали? Винаги познаваме. — Тя се усмихна закачливо. — Желаем ви приятно прекарване на медения месец.

Стомашното неразположение на Бъни се засили. Тези хора наистина ли вярваха, че тя би се омъжила за един толкова дърт пръдльо като Ървинг?

Едно такси ги закара, заедно с още две семейства, от летището в Сен Кроа до хотел „Грейпфрут три“. От едната страна на криволичещия път се разстилаше яркосиньото Карибско море. От другата, скрити под високите палмови дървета, се нижеха розови и жълти колиби, заобиколени от малки парчета земя.

— Що за хора са тези, които могат да живеят по този начин? — Ървинг я гледаше с недоумение и клатеше неразбиращо глава.

Бъни потрепери. Хора като нея и семейството й. Бедността на острова бе потискаща.

Но не толкова, колкото се оказа самият хотел. „Грейпфрут три“ нямаше нищо общо с шикозния курорт, който си бе представяла в мечтите си. Беше мръсен, с олющени стени и изтърбушени матраци. Само за едно не бяха излъгали в проспектите — плажът наистина беше хубав, или поне изглеждаше хубав през обления в дъжд прозорец на спалнята им. Веднага щом пристигнаха в Сен Кроа избухна нетипична за сезона буря, която вся паника и безредици из целия Карибски басейн.

— Имаме все пак голям късмет — сподели администраторът на рецепцията. — Намираме се в опашката на урагана.

В продължение на четири дни валя като из ведро. Затворена в стаята си, съвсем сама с Ървинг, Бъни бе сигурна, че всеки момент ще лудне. От рум сървис отговаряха рядко на позвъняванията й. А когато все пак се обадиха, вместо шампанското, което бе поръчала, й донесоха някакъв воднист, невероятно сладък пунш.

„Бахама мама“ — така нарекоха питието.

— Но това са все пак Върджин айлъндс — разкрещя се тя.

Ървинг бе напълно доволен от възможността да се излежават в леглото, да играят карти и да се любят. Четири дни секс…

Та той е вече възрастен мъж. Откъде се взема силата и издръжливостта му? Така се питаше горчиво тя и на петия ден усети, че започва да я обзема параноя. Беше сигурна, че сервитьорите умишлено объркват поръчките й. А и храната беше ужасна, изобщо не можеше да се яде.

На шестия ден дъждът най-сетне спря и слънцето проби дебелите облаци. Бъни се намаза с плажно масло номер петнадесет, грабна един шезлонг и се зае да прави тен. Ървинг веднага се настани до нея. Няколкото му кичура посивяла коса се ветрееха от лекия бриз.

Когато тя се изправи и се насочи към бара за диетична сода, напереният рус инструктор по сърфинг й се усмихна похотливо и й каза:

— Какво ще кажеш за една разходка до Бък айлънд? Ще вземем шнорхели и ще се погмуркаме. Ще ти покажа нещо наистина хубаво.

Бавно и преднамерено облиза устните си.

Не беше кой знае каква плувкиня, но бе готова на всичко, само и само да не прекара още един дълъг ден с Ървинг.

Само че Ървинг имаше друго предложение.

— Но, мила — вдигна той поглед от роман за Джеймс Бонд, — за какво ще се разкарваш чак дотам? Нали дойдохме тук да си починем, да поплуваме, да позагорим, пък и от време навреме… нали знаеш какво…

И й намигна закачливо.

Бъни се усмихна дръзко и си помисли: От време на време, а!

 

 

Не бяха минали и два дни откак Дани се бе върнала в Ню Йорк, когато Юнис й телефонира, за да се уговорят за тяхната вече превърнала се в ритуал ежемесечна вечеря в „Льо Перигор“.

— Баща ти много настоява да те види — съобщи Юнис. — Мисля, че е загрижен за Нино.

Защо тогава Морис лично не й се бе обадил, за да я запита за Нино? Но Дани само каза:

— Чудесно. Ще запазя маса за четвъртък, за осем часа.

Това, че ще направи резервация, означаваше, че тя ще плати сметката в края на вечерта, което Дани винаги правеше с удоволствие. Това беше нейният начин да покаже на баща си, че е успяла не само в брака си.

„Льо Перигор“ беше украсен с елегантни бели покривки по масите, а усмихнатият учтив управител поздрави Морис по име и целуна ръка на Дани и Юнис. Сервитьорите изредиха почтително специалитетите за деня. Държаха се така, сякаш им представяха знаменитости, които заслужаваха да бъдат посрещнати с оглушителни аплодисменти.

За Дани „Льо Перигор“ бе свързан с безброй спомени от детството й. Храната беше изключителна, но оставаше горчив привкус в устата й само като си помислеше за многото вечери с Морис в този ресторант по времето, когато тя бе твърде закръглена млада госпожица.

— От това се пълнее много. Поръчай си писия на скара. — Морис винаги реагираше по един и същи начин на желанието й да си пръча охлюви, напоени в подправено с чесън масло. — Вече си достатъчно дебела — казваше той и се мръщеше винаги, когато тя поискаше желирана патица с портокали. — Крем карамел? — възмущаваше се Морис, когато сервитьорът им донесеше листа с десертите. — Нямаш ли някакво чувство за самоуважение и собствено достойнство?

Морис нямаше да се промени никога. Продължаваше да се отнася с нея като с дете и винаги, когато вечеряха заедно, се опитваше да поръчва вместо нея.

— Дъщеря ми ще започне със салата. След това прясна риба меч, печена на скара, разбира се. За гарнитура бихте могли да донесете малко карфиол. Съпругата ми ще вземе…

Но Дани бе пораснала. И вече се осмеляваше да му противоречи.

— Папа, ще ти бъда много признателна, ако ме попиташ какво бих желала да вечерям, преди да направиш поръчката…

Морис леко повдигна едната си вежда.

— Все още трябва да се въздържаш от някои храни. Сега си слаба, но кой знае… Някой ден ще…

— Ще напълнея отново? Не, не мисля, папа. — Дани се усмихна. — Но ако все пак напълнея, това ще си е лично мой проблем, не мислиш ли?

Юнис запали цигара. Не обичаше споровете и не можеше да разбере защо Дани никога не отстъпваше пред Морис, както правеше самата тя.

Морис си поръча пържола със сос по беарнски.

— Морис, това е твърде тежко за теб — тихичко му напомни Юнис.

— Юнис, моля те…

— Какво става тук? — Дани бе изненадана да чуе, че Юнис се осмелява да противоречи на Морис.

— Не обръща особено внимание на холестерола си. И аз, и лекарят му се молим да внимава повече, но той не ще и да чуе.

— Но аз съм напълно здрав — изгледа я с раздразнение Морис.

Сервитьорът им донесе бутилка „Шатоньоф дьо Пап“, отвори я, наля малко в чашата на Морис и го погледна.

— Monsieur Либерман?

— Добре, много добре. Прекрасен избор, Марк.

— Като заговорихме за вина, как е Нино? — попита Юнис, докато пушеше някак нервно.

Дани си помисли: Благодаря, че отвори кутията на Пандора, Юнис.

— Справя се чудесно, благодаря. „Силвър хил“ е чудесна клиника и програмата им на лечение е напълно подходяща за него. Той, разбира се, получава огромна подкрепа — особено от мен и лекаря си.

Морис хапна малко от пастета от гъши дроб.

— Защо е необходимо да харчите толкова много пари за тази клиника? Това е, което не мога да разбера. Не мислиш ли, че ако прекарваш повече време с него вкъщи, това няма да му е достатъчно, за да се възстанови?

Ето пак старата песен. Ако не бе сигурна, че това е невъзможно, би могла да се закълне, че Морис и Роберто са се наговаряли.

— Папа, персоналът в „Силвър хил“ е съставен от професионалисти, които знаят как да се справят с подобни проблеми. Аз не съм специалист.

— Не зная — поклати глава Морис. — Начинът, по който вие, младите, се отнасяте един към друг… Очи, които не се виждат, се забравят, нали знаеш? Ако бях изпратил бедната ти майка в някоя клиника, докато умираше, никога след това нямаше да си го простя.

Това си беше непозволен удар, дори и когато идваше от Морис.

— Папа — отбеляза тихичко Дани. — Има огромна разлика между Нино и мама. Той не умира.

Извини се сковано и се насочи към тоалетната, като едва успя да сдържи сълзите си, докато не се скри зад вратата на най-близката кабинка. След всичките тези години, след всичко, което бе постигнала, една добронамерена забележка на баща й беше в състояние отново да я превърне в малко момиченце, неудържимо хълцащо в банята.

Колко време ще му трябва още, за да види в нея жената, в която се бе превърнала, а не някогашната му дебела непохватна дъщеря, която никога не можеше да свърши нещо както трябва? По дяволите, папа, помисли си тя, докато пускаше водата в тоалетната. Не можеш ли поне веднъж да ме оставиш на мира?

Дани изми лицето си, сложи си нов грим и взе важно решение. Твърде дълго бе оставяла забележките му без коментар. Освен всичко останало, което бе постигнала, Дани бе култивирала у себе си твърде силно чувство за собствено достойнство, което не й позволяваше да преглъща мълчаливо критичните забележки на Морис. Успяла бе да се справи с Роберто. Ще трябва да си поговори и с баща си.

Тя изправи рамене, усмихна се насила и се върна на масата си.

— Папа — трепереше от напрежение гласът й — Нино е оставен да се справя сам с проблемите си. Той получава възможно най-добрата медицинска помощ, която може да се купи с пари. Не очаквам да разбереш постъпките и мотивите ми, но ще ти бъда безкрайно благодарна, ако запазиш личното си мнение за себе си и ми спестиш забележките си.

Морис чак примигна от изненада. Дъщеря му никога преди не бе разговаряла с него по този начин. Очите й, които толкова приличаха на неговите, сякаш го предизвикваха да продължи спора. Значи може би е прекалено груб и строг с нея.

— Как беше в Лос Анджелис — побърза да смени темата на разговора Юнис.

— Страхотно. — Дани внезапно изпита силен глад и лапна по-голяма част от рибата си. — Смятам да отворя там магазин. На Родео драйв. А и в Ню Йорк — може би в Плаза или където успея да намеря свободно помещение.

— О! — Юнис изпъна шия подобно на модел на Модиляни. — Каква хубава идея!

Хубава? Това едва ли бе прилагателното, което би избрала Дани, за да опише откриването на два изключително скъпи и изискани магазини. Но тази реакция бе типична за Юнис, която обичаше да се плъзга по повърхността на живота и никога не си създаваше каквито и да било неприятности и усложнения.

— Просто не мога да разбера защо ти е необходимо да ходиш чак в Лос Анджелис — измърмори Морис. — Но ти изглежда знаеш какво да правиш с този твой бизнес щом печелиш толкова много пари. — Присегна се и свенливо я потупа по ръката. — Хората постоянно ме разпитват за богатата ми дъщеря. И знаеш ли какво им отговарям, Дани? Казвам им: Моята дъщеря нямаше нужда да се омъжва за богат мъж. Тя си е родена богата. И това е самата истина. Наследила си изискаността и усета към модата от майка си и моята деловитост и умението да се справям с бизнеса. Много се гордея с теб, Дани…

Дани бе толкова развълнувана от този безпрецедентен израз на любов от страна на баща й, че едва успя да проговори.

— Благодаря ти, папа. — Гласът й беше глух и треперещ. — Това означава много за мен.

Дани остави Морис да поръча обичайните три кафета. Но този път той я изненада.

— Искаш ли десерт? — я попита, а очите му заблестяха дяволито. — Какво ще кажеш за един крем карамел?

Глава пета

Пирея, Гърция

 

Роберто прекарваше ужасно лято. Най-важен за него бе проблемът с Нино, до когото изобщо не можеше да се добере след постъпването му в онази клиника за алкохолици. Роберто бе предприел безжалостна кампания срещу снаха си и управата на клиниката. Засипваше ги с телеграми и телефонни разговори, заплашваше ги със съдебни дела. Но без никакъв резултат. Така и не можа да получи достъп до Нино.

За всичко бе виновна снаха му. Роберто бе сигурен в това. Тази еврейска лисица, която искаше да контролира всеки и всичко. Нино не беше никакъв алкохолик. През ума му минаваха страховити мисли, представяше си какво би могло да се случи със сина му в „Силвър хил“ или „хол“[55], или както там се наричаше. Ами ако го държат против волята му, ако му даваха лекарства, за да го дезориентират, за да го накарат да повярва, че е болен или луд?

А и на всичкото отгоре се бе ангажирал с тази обиколка из Егейско море на борда на яхтата на търговеца на оръжие от Кувейт Салим Абу Фауд. Един от най-богатите хора на света, Абу Фауд често купуваше големи партиди от виното на семейство Ди Портанова чрез един много сигурен и дискретен посредник. И въпреки това поканата му да му гостува за една седмица на борда на яхтата му бе напълно неочаквана и изненадваща.

Съпругата на Роберто, Бенедета, бе очарована от поканата. Беше слушала за яхтата на Абу Фауд, наречена на името на съпругата му. Да прекарат цяла една седмица на борда на „Фатима“ сред почти митичния й блясък и разкош — басейн с олимпийски размери, огромно легло в спалнята, широко почти три метра, дискотека, която побираше петстотин гости, специално поръчани ониксови и златни прибори във всичките сто бани, частен фризьорски салон, сателитна комуникационна система, площадка за хеликоптери… това беше лукс и разточителство, които впечатляваха дори и изтънчената Бенедета.

Беше ходила до Милано, за да си купи най-модните и най-подходящи за случая облекла и почти бе влудила съпруга си с предположенията си за това кои ли ще бъдат останалите гости. Короновани особи? Държавни глави? Хора на изкуството?

Бенедета тайничко се молеше Франк Синатра да е измежду поканените.

Вълнението на Бенедета доставяше голямо удоволствие на Роберто. Тя беше чудесна жена, идеална съпруга и той бе доволен винаги, когато можеше да й достави някаква радост. Лично той предпочиташе да прекарат тази седмица в лятната им вила в Асоло. Но нито едно разумно човешко същество не би отклонило поканата на такъв богат и влиятелен мъж като Абу Фауд, ако, разбира се, нямаше достатъчно основателна причина за това.

Летяха със самолет до Атина, а след това пропътуваха разстоянието от летището до пристанището на Пирея в една от лимузините на Абу Фауд.

— Кой друг, мислиш, ще е на борда? — попита Бенедета за пореден път.

Роберто сви рамене и със задоволство огледа елегантно облечената си съпруга. Бенедета бе напълно подходяща за името Ди Портанова. Но и тя самата, разбира се, произхождаше от семейство на аристократи с много известно потекло. Единствено наследството и произходът имаха значение — любовта преминаваше бързо, а секс човек можеше да намери навсякъде. Роберто и Бенедета не спяха заедно от години. И какво от това? Разбираха се като брат и сестра. Уважаваше я така, както би уважавал майка си. Ако и синът му си бе намерил такава жена…

— Добре дошли! Добре дошли! — Самият Абу Фауд им махна от борда на „Фатима“, след като бяха преминали през детектора за метални предмети, а хората от охраната бяха отметнали имената им в списъка още върху застланото мостче, което отвеждаше на яхтата. — Граф Ди Портанова! А тази красива жена сигурно е очарователната графиня. Наистина ми оказвате голяма чест.

Абу Фауд бе леко прегърбен, напълно плешив и грозен по начин, който жените кой знае защо смятаха за много секси. Имаше малки тънки пръсти, които непрекъснато си играеха с една броеница, а на лявото си око носеше черна превръзка. Според слуховете окото му е било изкълвано от ястреб, насъскан от някакъв негов конкурент в бизнеса.

— Заповядайте! Моят скромен дом е и ваш. Каквото и да желаете… — Абу Фауд посочи към един облечен в бяло член на екипажа, който стоеше неподвижно встрани от тях. — Вашият прислужник ще ви го достави.

Известен с легендарната си щедрост, Абу Фауд говореше напълно сериозно. Секс, наркотици, храна, вино — гостът трябваше само да изрече какво иска и всеки негов каприз щеше да бъде задоволен.

— Кога ще отплаваме? — попита Бенедета, очарована от гостоприемството на домакина им.

— Веднага щом пристигне и последният ми гост. И както казват американците, за вълка говорим, а той в кошарата. Ето я и нея.

Роберто и Бенедета се усмихнаха и погледнаха към пристигащата гостенка.

— Guten Tag[56] — поздрави весело Карола.

Устата на Роберто пресъхна. Карола… Какво, по дяволите, прави тя тук? Беше й споменал за тази обиколка, но тя не бе отвърнала нито дума… Тази кучка! — гневно си помисли той. Може би това бе представата й за истински сполучлива шега. Как ли се е забавлявала с идеята да го изненада… Скръцна със зъби, ужасен от идеята да прекара цяла седмица на една яхта, без значение колко е голяма, с жена си и любовницата си.

— Карола! — Абу Фауд преливаше от възторг. — Добре дошла, добре дошла! Толкова се радвам, че се съгласи да приемеш скромната ми покана. Позволи ми да те представя на графиня Ди Портанова. Ти, разбира се, вече се познаваш със съпруга й Роберто?

— Разбира се — кимна Карола, която изглеждаше блестящо в белия си ленен костюм на Живанши. Подаде ръка на Бенедета. — Много се радвам да се запозная с вас, графиньо. Съпругът ви и аз сме стари приятели, така да се каже.

— О, така ли? — Бенедета се усмихна и погледна към съпруга си за обяснение.

Роберто си помисли, че ще се напикае в панталона си. Каква ли щуротия бе намислила този път Карола?

— Но разбира се — изведнъж се натъжи Карола. — Когато съпругът ми се… разболя и аз бях принудена да поема бизнеса, имах нужда да се посъветвам с някого, на когото можех да имам доверие. Наши общи приятели предложиха да се доверя на вещите напътствия на вашия съпруг.

Бенедета засия.

— Надявам се да ви е помогнал…

— Разбира се. — Карола беше напълно искрена и много убедителна. — Той ми даде точно това, от което се нуждаех. Роберто — нали нямаш нищо против да те наричам Роберто? — за мен е истинско удоволствие да те видя отново след всичките тези години.

Роберто все пак успя да се усмихне, макар и сковано.

— Удоволствието е изцяло мое, фрау Фон Райх!

— Хайде, хайде — намеси се Абу Фауд. — Престанете с тези формалности. Макар че, ако днес ще си говорим истината, удоволствието е мое, защото успях да организирам тази малка изненада. Макар че, трябва да го призная, Карола ми подхвърли идеята. Толкова е приятно да ви видя тук всички заедно. Какво ще кажете да се присъединим към другите гости на горната палуба за по едно питие?

— Звучи чудесно. — Преливаща от ентусиазъм, Карола хвана Бенедета под ръка. — Трябва да си побъбрим и да се опознаем по-добре. Нещо ми подсказва, че имаме много общи неща. Идваш ли, Роберто?

Лицето на Роберто беше пребледняло от ярост.

— Идвам веднага, Карола.

Бенедета, която изобщо не долавяше възникналото напрежение, се усмихна доволно. Роберто работеше твърде много, а на всичкото отгоре напоследък възникнаха и тези неприятности с Нино. На борда на тази яхта най-сетне щеше да има възможност да се поразтовари.

Списъкът на гостите на Абу Фауд приличаше на част от Международния регистър на най-известните личности. Франк Синатра го нямаше, но Бенедета изобщо не бе разочарована. Имаше толкова много други забавни и интересни хора — един английски херцог със съпругата си (пряко свързан с английския двор), един немец — олимпийски златен медалист по вдигане на тежести, който по-късно се бе превърнал във филмова звезда, и съпругата му, дъщерята на предишния американски вицепрезидент, собственикът на една шведска автомобилна компания, един известен в цял свят фотограф на актови снимки.

— Но къде е съпругата на Абу Фауд? — прошепна Бенедета, след като се запозна с всички. — Къде е Фатима?

— В дома им в Кувейт заедно с трите им дъщери. Тяхната религия не им позволява да се показват с открито лице на обществени места.

Карола, дочула разговора им, побърза да се намеси.

— Макар че това не е единствената причина, заради която Фатима не е тук. — Тя посочи дискретно към една млада брюнетка, която се печеше на палубата. — Това там е любовницата на Абу Фауд.

— Не! — Бенедета беше шокирана. — Какъв е този мъж, който се перчи пред целия свят с неверността си?

Карола потрепери.

— И аз не мога да го разбера. Самият факт, че има любовница, е достатъчно ужасен. Нали така, Роберто?

— Да, наистина — смънка сковано Роберто, като едва сподави желанието си да размаже усмихнатото лице на Карола.

Вечерята беше пищна и разточителна, приготвена от главния готвач на Абу Фауд, който бе ученик на прочутия френски готвач Пол Бокюз. Блюдата бяха изискани, подобно на официалната трапезария, в която гордо висяха две картини на Пикасо и едно изключително красиво голо тяло на Реноар.

След това на гостите бе предложено да избират между два филма, прожектирани в различни зали. Твърдо решен да избягва Карола, Роберто изчака да види кой филм е избрала тя, преди да се запъти в противоположната посока.

Но той знаеше прекрасно, че не бива да подценява невероятния талант на Карола да създава неприятности. Докато „Фатима“ се плъзгаше леко по повърхността на Егейско море, Карола продължи да си играе на котка и мишка с Роберто и нищо неподозиращата Бенедета. Заговаряше ги в басейна, в залата за билярд, на палубата, в гимнастическия салон и из живописните островчета, на които спираха, за да ги разгледат и да си напазаруват.

За четвъртия ден от плаването Абу Фауд бе планирал една експедиция до Андрос, най-северния остров от Цикладите. Големите лодки превозваха гостите до острова. Роберто, решил да прекара поне един ден без Карола, направи всичко възможно, за да се отърве от нея. Но тъкмо когато лодката им бе готова да се отдели от яхтата, Карола се спусна тичешком по трапа.

— Здравейте — махна им тя. — Пропуснах предишната лодка. Ще имате ли нещо против, ако се присъединя към вас?

— Не, разбира се — отговори й Бенедета и й махна в отговор.

— Не можем ли поне за миг да останем сами по време на това пътуване! — промърмори ядно Роберто.

Бенедета се намръщи. Рядко се осмеляваше да критикува мъжа си, но никак не му приличаше да е толкова коравосърдечен.

— Прояви малко състрадание и съчувствие, Роберто — ласкаво го укори тя. — Бедната жена е имала толкова труден живот, а сега е съвсем сама.

Роберто се намръщи, но не каза нищо, когато Карола, облечена само в късичка прозрачна риза над силно изрязания си бански, стъпи в лодката и се настани до него.

— Такъв прелестен ден! Надявам се, че не се натрапвам. — Гласът й трепна несигурно.

— Не, не — увери я Бенедета. — За нас е удоволствие, нали, Роберто?

— А… точно така.

Карола бе седнала толкова близо до него, че той усещаше парфюма й, а когато се наведе напред, за да нагласи каишката на единия си сандал, той едва успя да се въздържи да не протегне ръце и да покрие гърдите й. Ах, да докосне тези гърди… да си поиграе с език с тези големи розови зърна… Членът му започна да се втвърдява и от устата му се отрони леко стенание.

— Роберто? — изгледа го угрижено Бенедета.

— Пристъп на киселини — избъбри бързо Роберто. Кръстоса крака, за да прикрие издайническата подутина в шортите си.

— Отбий се в кабината ми като се върнем — намеси се Карола. Гласът й преливаше от състрадание. — Имам нещо, което веднага ще те облекчи.

Столицата на острова се оказа точно толкова живописна, колкото им бе обещал Абу Фауд. Но Роберто така и не можа да оцени прелестите на венецианската крепост и на музея на съвременното изкуство. Влачеше се след жена си и любовницата си, изгаряше от страстно желание, копнееше да сграбчи Карола, да я хвърли връз покрития с мрамор площад и да й го начука под палещото следобедно слънце.

Единственото, което можеше да направи, бе да потърси някоя мъжка тоалетна и с мастурбиране да облекчи изгарящата го болка.

Но не, реши той. Карола си го търсеше. Отмъщението му щеше да бъде много по-сладко, ако почакаше малко.

Когато се върнаха на яхтата, все още разполагаха с достатъчно време, за да подремнат и да вземат по един душ, преди да им сервират коктейлите.

Роберто приседна на леглото и Бенедета го погледна разтревожена.

— Какво ти е?

— Нищо сериозно. Просто още един пристъп на киселини.

— О, Роберто… — Не можеше да понесе мисълта, че съпругът й е неразположен. — Ами хапчетата на Карола? Да отида ли да ги взема?

— Не — поклати глава Роберто. — Ти си почивай. Аз ще отида.

Почука силно на вратата на Карола. Вратата се отвори на мига, сякаш Карола бе очаквала посещението му. Стоеше гола и го гледаше.

— Чудех се колко време ще ти е нужно, за да дойдеш. — Гледаше го и се смееше.

— Влез вътре преди някой да те е видял — изсъска Роберто, бутна я в каютата и затръшна вратата. — Ти си луда!

— Ja, и ти точно заради това ме обичаш. — Изви гръб като котка, сякаш и с голото си тяло му се присмиваше.

Или тя беше луда, или той.

— Ти, безсрамна кучко, какво, по дяволите, правиш на тази яхта! Дошла си тук да ме измъчваш ли? Можеше да проявиш малко уважение поне към…

— О, Роберто, я млъквай! — прошепна Карола и обви ръка около кръста му. — Тук съм, защото искам Абу Фауд да инвестира заедно с мен в няколко оръжейни предприятия. — Разкопча панталона му и затърси пениса. — Ах, ето че открих и твоето оръжие…

Езикът й се спусна бързо към ухото му. Роберто простена, докато пръстите й стискаха силно набъбналия му член.

— Карола, искам да те чукам. Сега!

— И ще го сториш. — Хвана го за ръка и го поведе към леглото. — Шампанско? — В съда за лед се изстудяваше бутилка „Луи Рьодерер“.

— Стига игрички, Карола! Лягай и разтваряй крака!

— О, много обичам, когато разговаряш с мен по този начин — изръмжа дрезгаво Карола.

Той изохка, когато докосна влажните й външни устни, но се въздържа и съвсем леко пъхна върха на члена си в нея.

— Искаш ме, Карола, нали? Признай си, кучко! Ти ме искаш!

— Ja, ja, искам те. — Задъхваше се от желание.

Той проникна бързо в нея, забравил всичко друго, освен жаждата да задоволи изгарящата го страст. Влизаше в нея с всичка сила — веднъж, дваж, трети път и изведнъж се изпразни, разтърсван от конвулсии и останал без дъх.

— Ах, ja! А сега мен, ja! — Карола въртеше бясно таза си, опитвайки се да използва последните секунди от ерекцията му.

Роберто се отдръпна грубо от нея.

— Още ли си възбудена?

— Ja, ja! Знаеш, че съм. Помогни ми да свърша, помогни ми да се охладя. Роберто, моля те…

Той се усмихна и загреба от ледника цяла шепа ледени кубчета.

— Може би това ще те охлади, Карола.

Тя изрева от изненада, когато той изсипа натрошения лед на вагината й.

— Ще се видим на вечеря, Карола.

Чашата, която захвърли след него, едва не го уцели.

— Твърде дълго е седяла на слънце — разсъди Бенедета, когато Карола не се появи на вечеря. — Но поне ти се чувстваш по-добре, нали, Роберто?

Той кимна с усмивка:

— Да, любов моя. Много по-добре.

 

 

Ню Йорк

 

Бъни се усмихна щастливо и разряза пържолата си, която беше толкова алангле, че в дъното на чинията й се бе събрала малко кръв. Независимо в какъв ресторант я водеше Ървинг — френски, италиански, за морски деликатеси, Бъни винаги си поръчваше пържола алангле, моля ви, не я препичайте. Но тази вечер, като специална изненада по случай рождения й ден (ставаше на двадесет и една, макар че дори Ървинг не знаеше на колко години е), Ървинг бе решил да я заведе в „Палм“ — един от най-известните нюйоркски ресторанти, прочут с пържолите, които приготвяха.

Ресторантът не притежаваше изтънчена атмосфера и стил. Беше препълнен с дебели мъже в раирани костюми, които говореха за бизнес на чаша мартини и порция филе. Освен себе си Бъни преброи само още четири жени, които бяха облечени като скъпоплатени проститутки.

— А ти какви смяташ, че са? — изсумтя Ървинг, когато тя му ги посочи.

— Сигурен ли си, че не искаш да опиташ пържолата ми? — попита Бъни, макар да знаеше чудесно, че Ървинг дъвчи трудно с протезите си.

— Не, не. Хапвай си и се забавлявай — продължи той да чопли прегорялото филе от скумрия. На тези цени трябваше да му предложат поне едно свястно парче риба. Но щом малката му кукличка беше щастлива…

— Малко пържен лук?

Той поклати глава.

— Обичам го, но стомахът ми не го понася. Кара ме да се оригвам… Е, рожденичке, харесва ли ти заведението?

— М-м-м. Да. Много ти благодаря, скъпи.

Ървинг се захили. Нямаше търпение да види изражението на лицето й, като отвори подаръка, който й бе приготвил.

— Ървинг, каза ли на Хоуи и Стюарт, че смяташ да ми увеличиш заплатата?

— Скъпа, хайде да не започваме отново. Знаеш, че ако можех, щях да ти дам тези пари.

— Това, което зная, е, че наистина заслужавам повишение. Работя по-упорито и стоя по до късно от всеки друг в тази компания. Така ли е?

— Така е, разбира се. Но сме възприели определени процедури и правила, имаме бюджет…

— Заеби бюджета!

Ървинг се огледа притеснено наоколо.

— Барбара, моля те…

— Извинявай. — Бъни се усмихна насила. Не беше избрала най-подходящия момент. — Наистина съжалявам, Ървинг. Но понякога се чувствам толкова недооценена…

Сервитьорът дойде да прибере чиниите им, а Бъни остави Ървинг да мисли върху последните й думи.

— Едно парче сладкиш с извара и шоколад. Едно голямо парче — нареди Бъни на сервитьора.

Ървинг се присегна през масата и хвана ръката й.

— Аз те ценя. Но те определят повишенията.

— О, скъпи! Мислех си, че ти си шефът…

Уау! Това негово момиченце наистина е безпощадно!

— Аз съм, кукличке, но те са пък част от бизнеса. Добре де, обещавам още утре да поговоря с тях.

Бъни потисна въздишката си.

— Разбира се, Ървинг.

Вече всичко й беше ясно. Както обичаше да казва баща й — от тази крава май че нямаше какво повече да се издои.

— Обадиха ли се много хора да те поздравят за рождения ден?

— О, както обикновено. — Включително и едно обаждане за нейна сметка от майка й, скъперницата. С най-добрия си, характерен за Лонг Айлънд акцент, Бъни бе казала на телефонистката: Съжалявам, Барбара не е тук. Не зная и кога ще се върне. Дочуване.

Може би старата Ирма Рай смяташе да използва рождения ден като повод да й измъкне малко пари. Всички в Мокасин ботъм смятаха, че тя е богата просто защото живее в Ню Йорк. Да вървят по дяволите!

— Имам един малък подарък за теб — обяви най-накрая Ървинг и извади малко красиво опаковано пакетче.

Бъни застина като видя, че кутийката е от „Фортуноф“. Моля те, нека не е годежен пръстен, замоли се безмълвно тя. Това ще развали всичко.

В кутийката имаше чифт красиви диамантени обеци.

— О, Ървинг, каква чудесна изненада! Невероятно красиви са! Никога не съм притежавала нещо толкова скъпо и изискано.

— Нищо не е достатъчно красиво за моята малка кукличка. — Ървинг се усмихна. — Ти заслужаваш най-доброто.

— А сега и аз имам една изненада за теб, скъпи! — Бъни наведе срамежливо глава. Когато отново го погледна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Ървинг, скъпи, как ще се почувстваш, ако станеш татко още веднъж?

Ървинг я изгледа ужасен. Тя шегува ли се? Баща? На неговата възраст? И то с това момиче, което едва ли бе достатъчно голямо, за да му бъде дъщеря… Че защо не е взела предпазни мерки…

— Ти не си…

Бъни кимна сериозно.

Какъв скандал! Той сграбчи кърпата и изтри потта, избила по челото му. Беше луд по Барбара. Тя го караше да се чувства отново жизнен и щастлив. Но да има дете от нея? Ще трябва да се оженят. Как щеше да погледне в очите Хоуи и Стюарт, да не говорим за сестра му и зет му.

— Барбара, сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна, Ървинг — промълви момичето. — Предполагам, че при някое от нашите… Знаеш какво, просто сме допуснали грешка. Е, какво ще кажеш?

Стомахът на Ървинг стана на топка от страх.

— Барбара…

Още само миг и щеше да повърне цялата си вечеря върху масата.

— Но ти не си щастлив, скъпи! — Гласът й беше напълно спокоен и безизразен. — Не искаш да родя бебето ти. И то е, защото не съм shiksa, нали?

— Не, не е това.

Бъни преглътна голяма хапка от сладкиша.

— Ървинг, аз не съм някаква малка играчка, която да захвърлиш, след като й се наситиш. Ти си ми длъжник, Ървинг. Наистина си ми длъжник.

Той посегна с трепереща ръка за чаша вода. Това ли беше малкото сладко момиченце, което бе взел под крилото си?

Беше я повишил, беше я настанил в хубавия й апартамент…

— Бих могла да направя аборт. Само че това ще ти струва известна сума — предупреди го Бъни и лапна още едно парче сладкиш. — За аборта. Тук дори не става дума за мъките и душевните терзания, които ще изпитам, докато убиват детето ми.

Червата му се раздвижиха застрашително. По цялото му тяло изби студена пот. Силна болка прободе гръдния му кош.

— Добре. Всичко, което пожелаеш, Барбара. Аз…

Ървинг изглеждаше толкова болен и нещастен, че Бъни едва не се смили над нещастника. Но след това си помисли за Мокасин ботъм и за усилията, които бе положила, за да се измъкне от мизерията. Стисна юмруци, отпусна ги в скута си и продължи:

— Любовта не е евтина, Ървинг. Нито пък аз. Искам да ми изплатиш веднага пет хиляди долара, както и да поемеш наема за апартамента ми за следващата година. Плюс нова работа при Дани ди Портанова.

— Дани ди Портанова? Откъде знаеш, че има свободно място при нея?

Бъни сви рамене.

— Не зная. Но с великолепните препоръки, които ще ми дадеш, тя ще ми намери работа в компанията си.

Кой знае как, Ървинг успя да събере достатъчно сили, за да подпише сметката и препъвайки се излезе от ресторанта. Бъни го хвана за ръка и го поведе към едно такси.

— Не се безпокой — не спираше да чурулика тя. Всичко ще се подреди чудесно Лека нощ, Booboo[57]!

Точно така, помисли си нещастно Ървинг. Най-голямата грешка, която бе допускал някога. Какъв глупак е бил! Ако някога се разчуеше тази история, той никога повече нямаше да може да покаже лицето си на Седмо авеню. Пет хиляди, за да откупи… по дяволите! Пет пари не даваше за това, но да го изиграят по толкова баламски начин… А на всичкото отгоре трябваше да я натресе и на Дани, към която се отнасяше като към своя дъщеря. Дори и сега, когато се бе превърнала в такава знаменитост, тя продължаваше да се обръща към него за съвет. Барбара беше права — ако той я помолеше, Дани щеше да я назначи.

Е, да, Барбара беше работяга, опитваше се да се успокои той. Бързо усвояваше… Беше и много умна.

Прекалено умна. Да вървят по дяволите всички млади мадами! От тук нататък щеше да се захваща само с приятни еврейски вдовици…

 

 

Преместването й в „Графиня Дани, Inc.“ беше най-сполучливия досега удар на Бъни. Макар че само няколко етажа деляха „Ъ. Блат и синове“ и „Графиня Дани, Inc.“, разликата между двете компании беше огромна.

„Графиня Дани“ притежаваше класа. Истинска класа. Като се започне от шумолящата кремава канцеларска хартия с подписа на Дани в горната част на всеки лист, изписан с нещо подобно на кървавочервено червило, и се стигне до мраморните бани и боядисаните в бяло офиси и помещения за ревюта. Дори и кухнята беше изискана — с вградена микровълнова фурна и хладилник, постоянно зареден със сода и минерална вода.

Не бяха жалени средства, за да се осигурят удобства за персонала, който в по-голямата си част бе съставен от млади и енергични хора. Не като при Ървинг Блат, където повечето от работещите в компанията, с изключение на Хоуи и Стюарт, бяха с единия крак в гроба. Ървинг вече дори бе избрал ковчега си. Слава богу, че не бе принудена повече да се примирява с киселия дъх на целувките му и с грапавия му, непохватен език между краката си. Сексът беше толкова отвратителен. Не можеше да разбере защо „Козмо“ и всички останали списания вдигаха толкова шум за нещо толкова грубо, толкова противно и животинско.

Но сега, когато вече бе в „Графиня Дани“, в кадилака на модната индустрия, всичко това беше зад гърба й. А един ден неминуемо щеше да се изкачи на върха.

Все още не знаеше как точно ще го постигне. Разбираше, че Ървинг я е представил пред Дани като завършен, всестранно надарен моден факир, но истината бе, че тя не бе кой знае какъв дизайнер. Вярно, познаваше нещата в дълбочина и бе посещавала моделиерски курсове, но в „Графиня Дани“ имаше хора, много по-талантливи от нея.

Умна и проницателна, тя се затвори в библиотеката и се захвана с броевете на Вог от тридесетте и четиридесетте години, като се надяваше да почерпи от там някакви идеи и да създаде нещо наистина оригинално. Оставаше в офиса до късно, след като всички останали си тръгнеха, и изучаваше моделите на другите дизайнери. Понякога се промъкваше дори в кабинета на Дани, четеше документите и разглеждаше скиците й. Точно при едно от тези посещения късно през нощта тя откри няколко предварителни скици на Дани за следващата пролетна колекция.

Въпреки че скиците бяха съвсем груби и незавършени, Бъни изпита истинско вълнение. Подплънки на раменете придаваха нова линия на класическата „Падаща рокля“. Саката се връщаха към модата на тесните ревери от петдесетте години. Панталоните бяха с дължина до глезена и съвсем тесни. Вярна на себе си, Дани бе добавила причудливи тънки вратовръзки и прилични на кошери прически.

В долния край на една от страниците беше надраскана къса бележка: Нова вълна. Блонди. Червено червено червено червено. Да поговоря с Моника за „CBGB“. Също и ново име за козметичната серия.

Бъни гледаше озадачено бележката, а след това я преписа върху листче хартия, за да помисли върху нея на спокойствие.

Бавно, но сигурно се ориентираше в „Графиня Дани“. Вече знаеше на кои хора може да се довери и с кои трябва много да внимава. Ким Уонтънейбъл изглеждаше свястна, но от тази противна Моника направо я побиваха тръпки. Останалите момичета от персонала я интересуваха само дотолкова, доколкото понякога обядваше с тях и научаваше по някоя клюка. Но приятели? За какво са й! Не се интересуваше от хора, които просто не можеха да й помогнат да се изкачи на върха.

 

 

Беше два часът през нощта и трескавата дейност в „При Лъки“ бе понамаляла. Както обикновено, за някои от посетителите нощта се бе оказала истинска катастрофа. За други, между които и Моника, това бе една от нощите, които напълно я компенсираха за всички пари, изгубени през седмицата.

Въпреки че не бе суеверна по природа, винаги когато играеше бакара, както бе направила и тази вечер, тя постоянно залагаше на банката, при което много по-често имаше печеливши ръце. За неин късмет тази вечер играеше срещу трима от постоянните посетители на „При Лъки“, както и срещу една гостенка-англичанка, която Моника познаваше от Кан. Жената беше въздух под налягане — посредствена комарджийка, която непрекъснато губеше. Тя обаче бе донесла на Моника късмет, както и малка спретната купчинка чипове, които възлизаха на тридесет хиляди долара.

Никак не беше лошо, като се има предвид, че бяха играли само час.

Едва успяваше да се контролира и да сдържа радостта си, докато прибираше печалбата.

— Мадам, господа — кимна на крупието и на останалите играчи, — за мен бе истинско удоволствие.

— О, я се шибай, Моника — отвърна й добронамерено Бъзи Стендиш.

Бъзи бе наследник на една индустриална американска фирма и богатството му бе с такива размери, че той често проиграваше само за една нощ цялата годишна заплата на един работник от поточната линия в предприятията му.

Моника потупа Бъзи по рамото.

— Утре ще се видим отново, ja?

— Утре е петък. Отивам в Монте Карло за уикенда, не помниш ли? Сигурна ли си, че не искаш да промениш решението си и да дойдеш с мен?

Сигурна бе. В Монте Карло винаги беше много забавно, а Бъзи бе изключителен домакин, само че имаше твърде странни и изкривени представи за секса. Скоби по зърната на гърдите й и клизми с шампанско — това бе твърде далеч от разбиранията на Моника за приятен и чувствен секс.

— Благодаря все пак. Може би ще можем да вечеряме заедно следващата седмица.

Комарджийската неудачница хвърли картата си на масата и изгледа яростно Моника.

— На мен вече ми стига. Надявам се, че аз няма да те видя утре вечер.

Изправи се и се отдалечи нафукано.

— Какъв й е проблемът — изхили се Бъзи.

— Малко спечели, малко загуби. — Моника сви рамене. — Утре рано трябва да ходя на работа. Лека нощ, момчета.

Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Винаги, когато печелеше големи суми, се чувстваше по този начин. Беше истински въодушевена от победата, от мисълта, че ще прибави още пари към купчинката, която държеше в сейфа на спалнята си.

Обичаше интимната обстановка на „При Лъки“. Седнали около масите за бакара или погълнати от рулетката, тя и останалите играчи никога не обсъждаха ежедневието и проблемите си. Единственото, което имаше значение, бе това, което се случваше в тази нощ, в този момент.

От време на време Моника се питаше дали не пилее твърде много пари и време в „При Лъки“. Но веднага след това си напомняше, че разполага с достатъчно и от двете. Освен това рано или късно щеше да направи големия удар и да си възвърне загубеното.

Не, мислеше си тя, докато чакаше асансьора, за да я свали на първия етаж, няма за какво да се притеснява. Особено след вечер като тази.

— Госпожице Фон Райх? — Скот Дивейн, управителят, внезапно изникна до нея. — Виждам, че сте имала успешна вечер.

— Беше крайно време, не мислите ли? — Усмихна се, за да му покаже, че се шегува. За Дивейн се говореше, че е потомък на истински компютър, с който пресмяташе залозите, независимо от това колко игри се играеха и колко вариации се разиграваха в един и същ момент.

— Бихте ли се съгласила да изпием по едно питие? По повод победата ви — изрече той. — А освен това искам и да обсъдя нещо с вас.

Моника погледна крадешком часовника си. Ставаше късно, а пък имаше събиране с персонала в осем сутринта. Но Скот Дивейн общуваше рядко с членове на клуба. Нещо й подсказваше, че ще бъде разумно от нейна страна да приеме поканата му.

Кабинетът на Дивейн на четвъртия етаж беше обзаведен толкова елегантно, колкото и останалата част на клуба. Моника се настани в един тапициран с бежова кожа стол в стил Луи Петнадесети. Дивейн, строен и изискан в шития си по поръчка костюм, със златна гривна на Картие на ръката си, седна срещу нея. Наляха си Дом Периньон, което се изстудяваше в един ледник, поставен между тях.

— Обичате да посещавате нашия клуб, нали, госпожице Фон Райх? — усмихна се широко Дивейн.

— Ja, тук е доста… вълнуващо.

— Справяте се доста добре, госпожице Фон Райх. Наистина много по-добре от повечето хора, които играят по тези етажи.

— Опитвам се. Но това си е чист късмет.

Дивейн отпи отново от шампанското си.

— Може и да е късмет, а може и да не е. Има хора, които са родени комарджии. Вие, госпожице Фон Райх, сте една от тях. Не бива да бъдете толкова скромна по отношение на способностите си. Вие наистина заслужавате предизвикателства, далеч по-сериозни от тези, които предлагат долните етажи. Би трябвало да играете тук, на четвъртия етаж. Знаете това, нали?

Свещеният четвърти етаж. Тук залозите бяха по-големи, потенциалните печалби — също.

— Членството ви може да се уреди лесно — продължи Дивейн и махна едно почти невидимо влакънце от панталона си.

— Членство? — Трябваше да заплати навремето доста пари, за да стане член на „При Лъки“, а и самите годишни такси никак не бяха малки. — Не разбирам. Аз вече съм член.

— Да, разбира се, но за нас четвъртия етаж е нещо като… клуб в клуба. Ще трябва да заплатите една-единствена вноска, която ще е валидна до края на живота ви. За вас това със сигурност няма да представлява никакъв проблем, нали, госпожице Фон Райх?

Дали само си въобразяваше или Дивейн съвсем целенасочено непрекъснато повтаря името й? Очевидно всички знаеха, че е дъщеря на Карола фон Райх. Нямаше никаква представа какво още знаеха. Може би си мислеха, че разполага с милиони. Каква шега! С темповете, с които се движеше, май не бе много далеч денят, в който щеше да й се наложи да посегне на капиталите си.

— И колко голяма е тази вноска, господин Дивейн?

— Не е нещо, което ще изпразни кесията ви, госпожице Фон Райх. Някакви си сто хиляди долара.

Сто хиляди долара! Тези да не са полудели!

— Това са доста пари.

— За някои може би. Но не и за вас, сигурен съм.

— Знаете ли, че бих предпочела да харча парите си, като играя комар на долните етажи. Честно.

Усмивката на Дивейн й напомни куче, оголило зъби.

— Не съм съвсем сигурен, че това е възможно, госпожице Фон Райх. За нас е истинско удоволствие, че сте наш член. Но през изминалите няколко месеца вие спечелихте не малко, повече от средното и… ами, хората започват да говорят.

— Да говорят? Какво да говорят?

— О, нали знаете, обичайните клюки. Те са нещо нормално в подобни заведения, в които се сблъскват толкова силни личности и се залагат толкова много пари. Но има хора, които започват да се питат дали не получавате някаква помощ и подкрепа от клуба.

— Но това е абсурдно!

— Вие и аз знаем, че е така. — Дивейн редеше думите си извънредно учтиво. — Но аз съм сигурен, че ако позволим тази клюка да продължи да се разпространява, ще накърним непоправимо репутацията си. Членовете ни ще загубят вярата си в нашата почтеност. Завинаги ще се простим с доверието им. А след това… Е, мисля, че картината вече ви е ясна.

Наистина всичко й стана ясно. Или щеше да заплати сто хиляди долара, или повече никога нямаше да играе хазарт в „При Лъки“. Както и да го погледнеше, това си беше чисто изнудване.

— В такъв случай аз нямам кой знае какъв избор, нали? — Опита се гласът й да звучи небрежно и спокойно.

Дивейн изглеждаше шокиран.

— Но разбира се, че имате. В края на краищата ние не сме шайка бандити или пък главорези.

— Хайде да си изясним докрай въпроса. Ако искам да продължа да играя тук, трябва да си платя вноската за четвъртия етажна? В противен случай членството ми в този клуб е нежелателно.

— Правилно, госпожице Фон Райх. Абсолютно правилно.

 

 

Дани разбираше, че й предстои да се справи с тежка и почти нерешима задача. Дънковият пазар скоро щеше да бъде напълно преситен и това бе само въпрос на време. Носеха се слухове, че сульо и пульо се канят да започнат производство на дънки. Калвин, Клепи. Глория Вандербилт, Сасън и Джордах. Дори „Студио 54“ планирали да пуснат своя собствена колекция с дънкови облекла. Дани даваше на дънковия пазар най-много година-две, преди да престане да й носи каквито и да са печалби.

Другият й успешен удар и основен източник на печалби, „Падащата рокля“, най-после бе започнал да губи популярност. През изминалия сезон продажбите бяха достигнали върха си и сега бавно падаха. Дани бе изненадана, че роклята бе успяла да се задържи на пазара толкова дълго. Ако „Графиня Дани“ имаше намерение да запази — а още по-добре и да увеличи — вече завладените си пазари, Дани трябваше да предложи на клиентите си нещо ново, нещо по-различно. Трябваше да изработи не просто поредната колекция, а една напълно нова, непозната и сензационна концепция.

Ако инстинктите й не я лъжеха, а тя имаше всички основания да вярва в това, моделите, които възнамеряваше да представи на следващото ревю, щяха да се окажат една точно такава сензация. До този момент, припомняше си тя, докато лежеше будна посред нощ, винаги бе проявявала изключителен нюх и невероятно точна преценка в тази област. Американските жени харесваха това, което харесваше тя. Отхвърляха всичко, което не приемаше тя. Носеха дрехи, каквито носеше тя.

Но сега, когато до ревюто оставаха само шест седмици, вече не можеше да си задава непрекъснато въпроса дали не бе прекалила с въображението и нововъведенията. Новите модели сами по себе си бяха достатъчно шокиращи. Може би рискуваше прекалено много с решението си да постави ревюто в „CBGB“, новия клуб на улица Бауъри[58], който бе олицетворение на процъфтяващия ню уейв[59] стил и на пънкарската музика. Какво, за бога, щяха да си помислят богатите й и изтънчени гости щом слезеха от наетите за целта микробуси и разберяха къде са се озовали? И ако все пак успееха да преглътнат този удар, как ли щяха да реагират щом видеха музикантите от Блонди — рок групата, която Ким бе ангажирала за ревюто и която свиреше в стил ню уейв…

Дани бе прослушала албумите на Блонди, гледала ги бе в „CBGB“ в Лос Анджелис и бе останала очарована от музиката им. Особено й допадаше изрусената до бяло соло вокалистка Деби Хари, чийто страстен и сексапилен имидж на жена, видяла и разбрала всичко, напълно съответстваше на духа на новата й колекция.

Задаваше се ново десетилетие. Хората с нетърпение очакваха някаква промяна. Жените вече се бяха уморили от консервативния, приличен начин на обличане. Дани усещаше, че всички искрено желаят да се забавляват, да изглеждат по-ефектни и очарователни. Дискотеките бяха препълнени всяка вечер, но Дани проявяваше особен интерес към фалшивия блясък на „CBGB“ и на по-изискания му братовчед „Мед клъб“. И въпреки всичко идеята, която й се бе сторила толкова блестяща, когато една късна вечер я бе споделила с Ким и Моника, сега й изглеждаше като истинско творческо самоубийство.

Това, което не бе загубило нищо от блясъка и привлекателността си, бе яркочервената гама, която щеше да бъде основния свързващ елемент в новата й козметична серия. Беше й хрумнала още една твърде дръзка идея — да представи серията заедно с новата пролетна колекция, да ги лансира като две неразделни, неотделими една от друга части на едно цяло. Беше принудила Айън МакАдам да поработи доста извънредни часове, за да разработи рекламната кампания, в която елегантно и интелигентно да бъдат преплетени новите модели с козметиката.

— Може би ще можем да убедим Деби Хари да се снима за плакатите и за телевизионните ни реклами — беше предложила Дани.

— Искам ти да ги направиш — отговори й Айън. — Ти винаги си била и винаги ще бъдеш най-добрата си реклама.

Но и най-добрата реклама на света нямаше да й помогне особено, ако не измислеше бързо подходящо име на козметичната серия. Заедно с Айън, Моника и Ким бяха мислили часове наред върху това, предложенията им ставаха все по-нелепи и абсурдни, докато накрая и четиримата се запревиваха от смях. В края на краищата решиха да включат и останалата част от персонала в обсъждането.

— Тихо, моля — прикани Дани присъстващите да запазят тишина.

Двадесет и един чифта очи се впериха в нея над чашите си с димящо кафе.

— Да, зная, че тези сутрешни събирания са дяволски неприятни, но мисля, че си заслужава да се лишите от няколко часа сън заради днешното. Разгледайте този цвят, приятелчета — обяви тя, докато асистентката й раздаваше мострите. — Яркочервен. Ярък и чист като тропически залез. Най-свежото, най-яркото червено, което се е появявало на пазара през последните години. В такова червено ще бъде новата ни серия червила, лак за нокти, пудра, руж… Всичко. А цялата козметична серия ще допълва ето тези модели.

Тя дръпна бързо платното, с което бе покрит триножникът до нея, и започна бавно да им показва моделите си.

В стаята се възцари абсолютна тишина. Специалистите по дизайна, продажбите и производството, повечето от които виждаха колекцията за пръв път, приковаха напрегнати погледи в скиците.

Това бяха по-подробни, по-изчистени варианти на скиците, които Бъни бе намерила на бюрото на Дани по време на една от среднощните си разходки. Но Дани бе добавила и някои нови елементи, които придаваха цялостност и завършеност на колекцията. Беше създала облекла, които твърде много приличаха на триката на акробатите и танцьорите, но които щяха да бъдат изработени от най-фино жарсе и памук и щяха да бъдат много внимателно съчетани с останалите модели от колекцията.

— Ето, това е. — Дани весело намигна. — Нашите облекла в стил ела да ме начукаш.

Подчинените й избухнаха в бурни аплодисменти.

— Радвам се, че ви харесва. Както повечето от вас вероятно знаят, основните цветове, с които ще работим, са черно, бяло, сиво и най-различни гами червено. Всички те чудесно ще се съчетават с козметичната ни серия.

Разнесоха се още по-гръмки аплодисменти, а и подсвирквания.

— Но всички сме загубени, ако не измислим подходящо име на серията. Име, което да е възбуждащо и предизвикателно, което да кара клиентите ни да се чувстват грешни и малко порочни винаги, когато купуват някой от продуктите ни. Моника, Ким и аз от доста време насам си блъскаме главите с този проблем, но все не можем да уцелим верния тон. Сега ви го предавам на вас. Помислете върху това. О, и искам да ви кажа, че този, който измисли името на серията, ще получи премия от две хиляди долара.

Бъни вдигна ръка, като се опитваше да привлече вниманието върху себе си.

— Да? Барбара, нали?

Бъни се усмихна срамежливо.

— Ами… аз все още не познавам всички тук — поде тя, — но си мисля, че няма да е толкова трудно да се измисли подходящо име на серията. Това червило, комбинирано с тези модели, е достатъчно възбуждащо, за да се почувствам така, сякаш ме е ударила ослепителна мълния. — Тя се изчерви. — Не в лошия смисъл на думата, разбира се…

Ослепителна мълния… — Дани произнесе няколко пъти думите, сякаш се опитваше да улови звученето им с върха на езика си. — Ослепителна мълния? Какво смятат останалите?

Около масата се разнесоха одобрителни възгласи. Ким кимна одобрително. Дори и Моника, която трудно казваше да, изглеждаше впечатлена.

— Добре тогава. Чудесно хрумване, Барбара! — обобщи Дани. — Ами тогава време е всички да се залавяме за работа върху „Ослепителна мълния“…

 

 

Както всяка сутрин секретарката на Ървинг, Мирна Насбаум, сортира пощата му и я подреди в кутията за входяща информация.

Ървинг не й обърна никакво внимание. През последните дни той не забелязваше почти нищо. Просто идваше на работа, обсъждаше текущите проблеми с Хоуи и Стюарт, а след това напускаше офиса със съкрушено наведена глава.

Мирна се поболяваше от мъка, като гледаше шефа си толкова съсипан и нещастен. Беше влюбена в него от първия ден, в който, току-що завършила училище, започна работа в „Ървинг Блат“ преди тридесет и четири години. Знаеше, че за всичко е виновна онази малка руса уличница с лицемерната си усмивка и фалшивия си южняшки акцент. Бар