Джорджия Рей
Богата жена (11)

Глава пета

 

Роберто прекарваше ужасно лято. Най-важен за него бе проблемът с Нино, до когото изобщо не можеше да се добере след постъпването му в онази клиника за алкохолици. Роберто бе предприел безжалостна кампания срещу снаха си и управата на клиниката. Засипваше ги с телеграми и телефонни разговори, заплашваше ги със съдебни дела. Но без никакъв резултат. Така и не можа да получи достъп до Нино.

За всичко бе виновна снаха му. Роберто бе сигурен в това. Тази еврейска лисица, която искаше да контролира всеки и всичко. Нино не беше никакъв алкохолик. През ума му минаваха страховити мисли, представяше си какво би могло да се случи със сина му в „Силвър хил“ или „хол“^[1], или както там се наричаше. Ами ако го държат против волята му, ако му даваха лекарства, за да го дезориентират, за да го накарат да повярва, че е болен или луд?

А и на всичкото отгоре се бе ангажирал с тази обиколка из Егейско море на борда на яхтата на търговеца на оръжие от Кувейт Салим Абу Фауд. Един от най-богатите хора на света, Абу Фауд често купуваше големи партиди от виното на семейство Ди Портанова чрез един много сигурен и дискретен посредник. И въпреки това поканата му да му гостува за една седмица на борда на яхтата му бе напълно неочаквана и изненадваща.

Съпругата на Роберто, Бенедета, бе очарована от поканата. Беше слушала за яхтата на Абу Фауд, наречена на името на съпругата му. Да прекарат цяла една седмица на борда на „Фатима“ сред почти митичния й блясък и разкош — басейн с олимпийски размери, огромно легло в спалнята, широко почти три метра, дискотека, която побираше петстотин гости, специално поръчани ониксови и златни прибори във всичките сто бани, частен фризьорски салон, сателитна комуникационна система, площадка за хеликоптери… това беше лукс и разточителство, които впечатляваха дори и изтънчената Бенедета.

Беше ходила до Милано, за да си купи най-модните и най-подходящи за случая облекла и почти бе влудила съпруга си с предположенията си за това кои ли ще бъдат останалите гости. Короновани особи? Държавни глави? Хора на изкуството?

Бенедета тайничко се молеше Франк Синатра да е измежду поканените.

Вълнението на Бенедета доставяше голямо удоволствие на Роберто. Тя беше чудесна жена, идеална съпруга и той бе доволен винаги, когато можеше да й достави някаква радост. Лично той предпочиташе да прекарат тази седмица в лятната им вила в Асоло. Но нито едно разумно човешко същество не би отклонило поканата на такъв богат и влиятелен мъж като Абу Фауд, ако, разбира се, нямаше достатъчно основателна причина за това.

Летяха със самолет до Атина, а след това пропътуваха разстоянието от летището до пристанището на Пирея в една от лимузините на Абу Фауд.

— Кой друг, мислиш, ще е на борда? — попита Бенедета за пореден път.

Роберто сви рамене и със задоволство огледа елегантно облечената си съпруга. Бенедета бе напълно подходяща за името Ди Портанова. Но и тя самата, разбира се, произхождаше от семейство на аристократи с много известно потекло. Единствено наследството и произходът имаха значение — любовта преминаваше бързо, а секс човек можеше да намери навсякъде. Роберто и Бенедета не спяха заедно от години. И какво от това? Разбираха се като брат и сестра. Уважаваше я така, както би уважавал майка си. Ако и синът му си бе намерил такава жена…

— Добре дошли! Добре дошли! — Самият Абу Фауд им махна от борда на „Фатима“, след като бяха преминали през детектора за метални предмети, а хората от охраната бяха отметнали имената им в списъка още върху застланото мостче, което отвеждаше на яхтата. — Граф Ди Портанова! А тази красива жена сигурно е очарователната графиня. Наистина ми оказвате голяма чест.

Абу Фауд бе леко прегърбен, напълно плешив и грозен по начин, който жените кой знае защо смятаха за много секси. Имаше малки тънки пръсти, които непрекъснато си играеха с една броеница, а на лявото си око носеше черна превръзка. Според слуховете окото му е било изкълвано от ястреб, насъскан от някакъв негов конкурент в бизнеса.

— Заповядайте! Моят скромен дом е и ваш. Каквото и да желаете… — Абу Фауд посочи към един облечен в бяло член на екипажа, който стоеше неподвижно встрани от тях. — Вашият прислужник ще ви го достави.

Известен с легендарната си щедрост, Абу Фауд говореше напълно сериозно. Секс, наркотици, храна, вино — гостът трябваше само да изрече какво иска и всеки негов каприз щеше да бъде задоволен.

— Кога ще отплаваме? — попита Бенедета, очарована от гостоприемството на домакина им.

— Веднага щом пристигне и последният ми гост. И както казват американците, за вълка говорим, а той в кошарата. Ето я и нея.

Роберто и Бенедета се усмихнаха и погледнаха към пристигащата гостенка.

— Guten Tag^[2] — поздрави весело Карола.

Устата на Роберто пресъхна. Карола… Какво, по дяволите, прави тя тук? Беше й споменал за тази обиколка, но тя не бе отвърнала нито дума… Тази кучка! — гневно си помисли той. Може би това бе представата й за истински сполучлива шега. Как ли се е забавлявала с идеята да го изненада… Скръцна със зъби, ужасен от идеята да прекара цяла седмица на една яхта, без значение колко е голяма, с жена си и любовницата си.

— Карола! — Абу Фауд преливаше от възторг. — Добре дошла, добре дошла! Толкова се радвам, че се съгласи да приемеш скромната ми покана. Позволи ми да те представя на графиня Ди Портанова. Ти, разбира се, вече се познаваш със съпруга й Роберто?

— Разбира се — кимна Карола, която изглеждаше блестящо в белия си ленен костюм на Живанши. Подаде ръка на Бенедета. — Много се радвам да се запозная с вас, графиньо. Съпругът ви и аз сме стари приятели, така да се каже.

— О, така ли? — Бенедета се усмихна и погледна към съпруга си за обяснение.

Роберто си помисли, че ще се напикае в панталона си. Каква ли щуротия бе намислила този път Карола?

— Но разбира се — изведнъж се натъжи Карола. — Когато съпругът ми се… разболя и аз бях принудена да поема бизнеса, имах нужда да се посъветвам с някого, на когото можех да имам доверие. Наши общи приятели предложиха да се доверя на вещите напътствия на вашия съпруг.

Бенедета засия.

— Надявам се да ви е помогнал…

— Разбира се. — Карола беше напълно искрена и много убедителна. — Той ми даде точно това, от което се нуждаех. Роберто — нали нямаш нищо против да те наричам Роберто? — за мен е истинско удоволствие да те видя отново след всичките тези години.

Роберто все пак успя да се усмихне, макар и сковано.

— Удоволствието е изцяло мое, фрау Фон Райх!

— Хайде, хайде — намеси се Абу Фауд. — Престанете с тези формалности. Макар че, ако днес ще си говорим истината, удоволствието е мое, защото успях да организирам тази малка изненада. Макар че, трябва да го призная, Карола ми подхвърли идеята. Толкова е приятно да ви видя тук всички заедно. Какво ще кажете да се присъединим към другите гости на горната палуба за по едно питие?

— Звучи чудесно. — Преливаща от ентусиазъм, Карола хвана Бенедета под ръка. — Трябва да си побъбрим и да се опознаем по-добре. Нещо ми подсказва, че имаме много общи неща. Идваш ли, Роберто?

Лицето на Роберто беше пребледняло от ярост.

— Идвам веднага, Карола.

Бенедета, която изобщо не долавяше възникналото напрежение, се усмихна доволно. Роберто работеше твърде много, а на всичкото отгоре напоследък възникнаха и тези неприятности с Нино. На борда на тази яхта най-сетне щеше да има възможност да се поразтовари.

Списъкът на гостите на Абу Фауд приличаше на част от Международния регистър на най-известните личности. Франк Синатра го нямаше, но Бенедета изобщо не бе разочарована. Имаше толкова много други забавни и интересни хора — един английски херцог със съпругата си (пряко свързан с английския двор), един немец — олимпийски златен медалист по вдигане на тежести, който по-късно се бе превърнал във филмова звезда, и съпругата му, дъщерята на предишния американски вицепрезидент, собственикът на една шведска автомобилна компания, един известен в цял свят фотограф на актови снимки.

— Но къде е съпругата на Абу Фауд? — прошепна Бенедета, след като се запозна с всички. — Къде е Фатима?

— В дома им в Кувейт заедно с трите им дъщери. Тяхната религия не им позволява да се показват с открито лице на обществени места.

Карола, дочула разговора им, побърза да се намеси.

— Макар че това не е единствената причина, заради която Фатима не е тук. — Тя посочи дискретно към една млада брюнетка, която се печеше на палубата. — Това там е любовницата на Абу Фауд.

— Не! — Бенедета беше шокирана. — Какъв е този мъж, който се перчи пред целия свят с неверността си?

Карола потрепери.

— И аз не мога да го разбера. Самият факт, че има любовница, е достатъчно ужасен. Нали така, Роберто?

— Да, наистина — смънка сковано Роберто, като едва сподави желанието си да размаже усмихнатото лице на Карола.

Вечерята беше пищна и разточителна, приготвена от главния готвач на Абу Фауд, който бе ученик на прочутия френски готвач Пол Бокюз. Блюдата бяха изискани, подобно на официалната трапезария, в която гордо висяха две картини на Пикасо и едно изключително красиво голо тяло на Реноар.

След това на гостите бе предложено да избират между два филма, прожектирани в различни зали. Твърдо решен да избягва Карола, Роберто изчака да види кой филм е избрала тя, преди да се запъти в противоположната посока.

Но той знаеше прекрасно, че не бива да подценява невероятния талант на Карола да създава неприятности. Докато „Фатима“ се плъзгаше леко по повърхността на Егейско море, Карола продължи да си играе на котка и мишка с Роберто и нищо неподозиращата Бенедета. Заговаряше ги в басейна, в залата за билярд, на палубата, в гимнастическия салон и из живописните островчета, на които спираха, за да ги разгледат и да си напазаруват.

За четвъртия ден от плаването Абу Фауд бе планирал една експедиция до Андрос, най-северния остров от Цикладите. Големите лодки превозваха гостите до острова. Роберто, решил да прекара поне един ден без Карола, направи всичко възможно, за да се отърве от нея. Но тъкмо когато лодката им бе готова да се отдели от яхтата, Карола се спусна тичешком по трапа.

— Здравейте — махна им тя. — Пропуснах предишната лодка. Ще имате ли нещо против, ако се присъединя към вас?

— Не, разбира се — отговори й Бенедета и й махна в отговор.

— Не можем ли поне за миг да останем сами по време на това пътуване! — промърмори ядно Роберто.

Бенедета се намръщи. Рядко се осмеляваше да критикува мъжа си, но никак не му приличаше да е толкова коравосърдечен.

— Прояви малко състрадание и съчувствие, Роберто — ласкаво го укори тя. — Бедната жена е имала толкова труден живот, а сега е съвсем сама.

Роберто се намръщи, но не каза нищо, когато Карола, облечена само в късичка прозрачна риза над силно изрязания си бански, стъпи в лодката и се настани до него.

— Такъв прелестен ден! Надявам се, че не се натрапвам. — Гласът й трепна несигурно.

— Не, не — увери я Бенедета. — За нас е удоволствие, нали, Роберто?

— А… точно така.

Карола бе седнала толкова близо до него, че той усещаше парфюма й, а когато се наведе напред, за да нагласи каишката на единия си сандал, той едва успя да се въздържи да не протегне ръце и да покрие гърдите й. Ах, да докосне тези гърди… да си поиграе с език с тези големи розови зърна… Членът му започна да се втвърдява и от устата му се отрони леко стенание.

— Роберто? — изгледа го угрижено Бенедета.

— Пристъп на киселини — избъбри бързо Роберто. Кръстоса крака, за да прикрие издайническата подутина в шортите си.

— Отбий се в кабината ми като се върнем — намеси се Карола. Гласът й преливаше от състрадание. — Имам нещо, което веднага ще те облекчи.

Столицата на острова се оказа точно толкова живописна, колкото им бе обещал Абу Фауд. Но Роберто така и не можа да оцени прелестите на венецианската крепост и на музея на съвременното изкуство. Влачеше се след жена си и любовницата си, изгаряше от страстно желание, копнееше да сграбчи Карола, да я хвърли връз покрития с мрамор площад и да й го начука под палещото следобедно слънце.

Единственото, което можеше да направи, бе да потърси някоя мъжка тоалетна и с мастурбиране да облекчи изгарящата го болка.

Но не, реши той. Карола си го търсеше. Отмъщението му щеше да бъде много по-сладко, ако почакаше малко.

Когато се върнаха на яхтата, все още разполагаха с достатъчно време, за да подремнат и да вземат по един душ, преди да им сервират коктейлите.

Роберто приседна на леглото и Бенедета го погледна разтревожена.

— Какво ти е?

— Нищо сериозно. Просто още един пристъп на киселини.

— О, Роберто… — Не можеше да понесе мисълта, че съпругът й е неразположен. — Ами хапчетата на Карола? Да отида ли да ги взема?

— Не — поклати глава Роберто. — Ти си почивай. Аз ще отида.

Почука силно на вратата на Карола. Вратата се отвори на мига, сякаш Карола бе очаквала посещението му. Стоеше гола и го гледаше.

— Чудех се колко време ще ти е нужно, за да дойдеш. — Гледаше го и се смееше.

— Влез вътре преди някой да те е видял — изсъска Роберто, бутна я в каютата и затръшна вратата. — Ти си луда!

— Ja, и ти точно заради това ме обичаш. — Изви гръб като котка, сякаш и с голото си тяло му се присмиваше.

Или тя беше луда, или той.

— Ти, безсрамна кучко, какво, по дяволите, правиш на тази яхта! Дошла си тук да ме измъчваш ли? Можеше да проявиш малко уважение поне към…

— О, Роберто, я млъквай! — прошепна Карола и обви ръка около кръста му. — Тук съм, защото искам Абу Фауд да инвестира заедно с мен в няколко оръжейни предприятия. — Разкопча панталона му и затърси пениса. — Ах, ето че открих и твоето оръжие…

Езикът й се спусна бързо към ухото му. Роберто простена, докато пръстите й стискаха силно набъбналия му член.

— Карола, искам да те чукам. Сега!

— И ще го сториш. — Хвана го за ръка и го поведе към леглото. — Шампанско? — В съда за лед се изстудяваше бутилка „Луи Рьодерер“.

— Стига игрички, Карола! Лягай и разтваряй крака!

— О, много обичам, когато разговаряш с мен по този начин — изръмжа дрезгаво Карола.

Той изохка, когато докосна влажните й външни устни, но се въздържа и съвсем леко пъхна върха на члена си в нея.

— Искаш ме, Карола, нали? Признай си, кучко! Ти ме искаш!

— Ja, ja, искам те. — Задъхваше се от желание.

Той проникна бързо в нея, забравил всичко друго, освен жаждата да задоволи изгарящата го страст. Влизаше в нея с всичка сила — веднъж, дваж, трети път и изведнъж се изпразни, разтърсван от конвулсии и останал без дъх.

— Ах, ja! А сега мен, ja! — Карола въртеше бясно таза си, опитвайки се да използва последните секунди от ерекцията му.

Роберто се отдръпна грубо от нея.

— Още ли си възбудена?

— Ja, ja! Знаеш, че съм. Помогни ми да свърша, помогни ми да се охладя. Роберто, моля те…

Той се усмихна и загреба от ледника цяла шепа ледени кубчета.

— Може би това ще те охлади, Карола.

Тя изрева от изненада, когато той изсипа натрошения лед на вагината й.

— Ще се видим на вечеря, Карола.

Чашата, която захвърли след него, едва не го уцели.

— Твърде дълго е седяла на слънце — разсъди Бенедета, когато Карола не се появи на вечеря. — Но поне ти се чувстваш по-добре, нали, Роберто?

Той кимна с усмивка:

— Да, любов моя. Много по-добре.

 

 

 

Бъни се усмихна щастливо и разряза пържолата си, която беше толкова алангле, че в дъното на чинията й се бе събрала малко кръв. Независимо в какъв ресторант я водеше Ървинг — френски, италиански, за морски деликатеси, Бъни винаги си поръчваше пържола алангле, моля ви, не я препичайте. Но тази вечер, като специална изненада по случай рождения й ден (ставаше на двадесет и една, макар че дори Ървинг не знаеше на колко години е), Ървинг бе решил да я заведе в „Палм“ — един от най-известните нюйоркски ресторанти, прочут с пържолите, които приготвяха.

Ресторантът не притежаваше изтънчена атмосфера и стил. Беше препълнен с дебели мъже в раирани костюми, които говореха за бизнес на чаша мартини и порция филе. Освен себе си Бъни преброи само още четири жени, които бяха облечени като скъпоплатени проститутки.

— А ти какви смяташ, че са? — изсумтя Ървинг, когато тя му ги посочи.

— Сигурен ли си, че не искаш да опиташ пържолата ми? — попита Бъни, макар да знаеше чудесно, че Ървинг дъвчи трудно с протезите си.

— Не, не. Хапвай си и се забавлявай — продължи той да чопли прегорялото филе от скумрия. На тези цени трябваше да му предложат поне едно свястно парче риба. Но щом малката му кукличка беше щастлива…

— Малко пържен лук?

Той поклати глава.

— Обичам го, но стомахът ми не го понася. Кара ме да се оригвам… Е, рожденичке, харесва ли ти заведението?

— М-м-м. Да. Много ти благодаря, скъпи.

Ървинг се захили. Нямаше търпение да види изражението на лицето й, като отвори подаръка, който й бе приготвил.

— Ървинг, каза ли на Хоуи и Стюарт, че смяташ да ми увеличиш заплатата?

— Скъпа, хайде да не започваме отново. Знаеш, че ако можех, щях да ти дам тези пари.

— Това, което зная, е, че наистина заслужавам повишение. Работя по-упорито и стоя по до късно от всеки друг в тази компания. Така ли е?

— Така е, разбира се. Но сме възприели определени процедури и правила, имаме бюджет…

— Заеби бюджета!

Ървинг се огледа притеснено наоколо.

— Барбара, моля те…

— Извинявай. — Бъни се усмихна насила. Не беше избрала най-подходящия момент. — Наистина съжалявам, Ървинг. Но понякога се чувствам толкова недооценена…

Сервитьорът дойде да прибере чиниите им, а Бъни остави Ървинг да мисли върху последните й думи.

— Едно парче сладкиш с извара и шоколад. Едно голямо парче — нареди Бъни на сервитьора.

Ървинг се присегна през масата и хвана ръката й.

— Аз те ценя. Но те определят повишенията.

— О, скъпи! Мислех си, че ти си шефът…

Уау! Това негово момиченце наистина е безпощадно!

— Аз съм, кукличке, но те са пък част от бизнеса. Добре де, обещавам още утре да поговоря с тях.

Бъни потисна въздишката си.

— Разбира се, Ървинг.

Вече всичко й беше ясно. Както обичаше да казва баща й — от тази крава май че нямаше какво повече да се издои.

— Обадиха ли се много хора да те поздравят за рождения ден?

— О, както обикновено. — Включително и едно обаждане за нейна сметка от майка й, скъперницата. С най-добрия си, характерен за Лонг Айлънд акцент, Бъни бе казала на телефонистката: Съжалявам, Барбара не е тук. Не зная и кога ще се върне. Дочуване.

Може би старата Ирма Рай смяташе да използва рождения ден като повод да й измъкне малко пари. Всички в Мокасин ботъм смятаха, че тя е богата просто защото живее в Ню Йорк. Да вървят по дяволите!

— Имам един малък подарък за теб — обяви най-накрая Ървинг и извади малко красиво опаковано пакетче.

Бъни застина като видя, че кутийката е от „Фортуноф“. Моля те, нека не е годежен пръстен, замоли се безмълвно тя. Това ще развали всичко.

В кутийката имаше чифт красиви диамантени обеци.

— О, Ървинг, каква чудесна изненада! Невероятно красиви са! Никога не съм притежавала нещо толкова скъпо и изискано.

— Нищо не е достатъчно красиво за моята малка кукличка. — Ървинг се усмихна. — Ти заслужаваш най-доброто.

— А сега и аз имам една изненада за теб, скъпи! — Бъни наведе срамежливо глава. Когато отново го погледна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Ървинг, скъпи, как ще се почувстваш, ако станеш татко още веднъж?

Ървинг я изгледа ужасен. Тя шегува ли се? Баща? На неговата възраст? И то с това момиче, което едва ли бе достатъчно голямо, за да му бъде дъщеря… Че защо не е взела предпазни мерки…

— Ти не си…

Бъни кимна сериозно.

Какъв скандал! Той сграбчи кърпата и изтри потта, избила по челото му. Беше луд по Барбара. Тя го караше да се чувства отново жизнен и щастлив. Но да има дете от нея? Ще трябва да се оженят. Как щеше да погледне в очите Хоуи и Стюарт, да не говорим за сестра му и зет му.

— Барбара, сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна, Ървинг — промълви момичето. — Предполагам, че при някое от нашите… Знаеш какво, просто сме допуснали грешка. Е, какво ще кажеш?

Стомахът на Ървинг стана на топка от страх.

— Барбара…

Още само миг и щеше да повърне цялата си вечеря върху масата.

— Но ти не си щастлив, скъпи! — Гласът й беше напълно спокоен и безизразен. — Не искаш да родя бебето ти. И то е, защото не съм shiksa, нали?

— Не, не е това.

Бъни преглътна голяма хапка от сладкиша.

— Ървинг, аз не съм някаква малка играчка, която да захвърлиш, след като й се наситиш. Ти си ми длъжник, Ървинг. Наистина си ми длъжник.

Той посегна с трепереща ръка за чаша вода. Това ли беше малкото сладко момиченце, което бе взел под крилото си?

Беше я повишил, беше я настанил в хубавия й апартамент…

— Бих могла да направя аборт. Само че това ще ти струва известна сума — предупреди го Бъни и лапна още едно парче сладкиш. — За аборта. Тук дори не става дума за мъките и душевните терзания, които ще изпитам, докато убиват детето ми.

Червата му се раздвижиха застрашително. По цялото му тяло изби студена пот. Силна болка прободе гръдния му кош.

— Добре. Всичко, което пожелаеш, Барбара. Аз…

Ървинг изглеждаше толкова болен и нещастен, че Бъни едва не се смили над нещастника. Но след това си помисли за Мокасин ботъм и за усилията, които бе положила, за да се измъкне от мизерията. Стисна юмруци, отпусна ги в скута си и продължи:

— Любовта не е евтина, Ървинг. Нито пък аз. Искам да ми изплатиш веднага пет хиляди долара, както и да поемеш наема за апартамента ми за следващата година. Плюс нова работа при Дани ди Портанова.

— Дани ди Портанова? Откъде знаеш, че има свободно място при нея?

Бъни сви рамене.

— Не зная. Но с великолепните препоръки, които ще ми дадеш, тя ще ми намери работа в компанията си.

Кой знае как, Ървинг успя да събере достатъчно сили, за да подпише сметката и препъвайки се излезе от ресторанта. Бъни го хвана за ръка и го поведе към едно такси.

— Не се безпокой — не спираше да чурулика тя. Всичко ще се подреди чудесно Лека нощ, Booboo^[3]!

Точно така, помисли си нещастно Ървинг. Най-голямата грешка, която бе допускал някога. Какъв глупак е бил! Ако някога се разчуеше тази история, той никога повече нямаше да може да покаже лицето си на Седмо авеню. Пет хиляди, за да откупи… по дяволите! Пет пари не даваше за това, но да го изиграят по толкова баламски начин… А на всичкото отгоре трябваше да я натресе и на Дани, към която се отнасяше като към своя дъщеря. Дори и сега, когато се бе превърнала в такава знаменитост, тя продължаваше да се обръща към него за съвет. Барбара беше права — ако той я помолеше, Дани щеше да я назначи.

Е, да, Барбара беше работяга, опитваше се да се успокои той. Бързо усвояваше… Беше и много умна.

Прекалено умна. Да вървят по дяволите всички млади мадами! От тук нататък щеше да се захваща само с приятни еврейски вдовици…

 

 

Преместването й в „Графиня Дани, Inc.“ беше най-сполучливия досега удар на Бъни. Макар че само няколко етажа деляха „Ъ. Блат и синове“ и „Графиня Дани, Inc.“, разликата между двете компании беше огромна.

„Графиня Дани“ притежаваше класа. Истинска класа. Като се започне от шумолящата кремава канцеларска хартия с подписа на Дани в горната част на всеки лист, изписан с нещо подобно на кървавочервено червило, и се стигне до мраморните бани и боядисаните в бяло офиси и помещения за ревюта. Дори и кухнята беше изискана — с вградена микровълнова фурна и хладилник, постоянно зареден със сода и минерална вода.

Не бяха жалени средства, за да се осигурят удобства за персонала, който в по-голямата си част бе съставен от млади и енергични хора. Не като при Ървинг Блат, където повечето от работещите в компанията, с изключение на Хоуи и Стюарт, бяха с единия крак в гроба. Ървинг вече дори бе избрал ковчега си. Слава богу, че не бе принудена повече да се примирява с киселия дъх на целувките му и с грапавия му, непохватен език между краката си. Сексът беше толкова отвратителен. Не можеше да разбере защо „Козмо“ и всички останали списания вдигаха толкова шум за нещо толкова грубо, толкова противно и животинско.

Но сега, когато вече бе в „Графиня Дани“, в кадилака на модната индустрия, всичко това беше зад гърба й. А един ден неминуемо щеше да се изкачи на върха.

Все още не знаеше как точно ще го постигне. Разбираше, че Ървинг я е представил пред Дани като завършен, всестранно надарен моден факир, но истината бе, че тя не бе кой знае какъв дизайнер. Вярно, познаваше нещата в дълбочина и бе посещавала моделиерски курсове, но в „Графиня Дани“ имаше хора, много по-талантливи от нея.

Умна и проницателна, тя се затвори в библиотеката и се захвана с броевете на Вог от тридесетте и четиридесетте години, като се надяваше да почерпи от там някакви идеи и да създаде нещо наистина оригинално. Оставаше в офиса до късно, след като всички останали си тръгнеха, и изучаваше моделите на другите дизайнери. Понякога се промъкваше дори в кабинета на Дани, четеше документите и разглеждаше скиците й. Точно при едно от тези посещения късно през нощта тя откри няколко предварителни скици на Дани за следващата пролетна колекция.

Въпреки че скиците бяха съвсем груби и незавършени, Бъни изпита истинско вълнение. Подплънки на раменете придаваха нова линия на класическата „Падаща рокля“. Саката се връщаха към модата на тесните ревери от петдесетте години. Панталоните бяха с дължина до глезена и съвсем тесни. Вярна на себе си, Дани бе добавила причудливи тънки вратовръзки и прилични на кошери прически.

В долния край на една от страниците беше надраскана къса бележка: Нова вълна. Блонди. Червено червено червено червено. Да поговоря с Моника за „CBGB“. Също и ново име за козметичната серия.

Бъни гледаше озадачено бележката, а след това я преписа върху листче хартия, за да помисли върху нея на спокойствие.

Бавно, но сигурно се ориентираше в „Графиня Дани“. Вече знаеше на кои хора може да се довери и с кои трябва много да внимава. Ким Уонтънейбъл изглеждаше свястна, но от тази противна Моника направо я побиваха тръпки. Останалите момичета от персонала я интересуваха само дотолкова, доколкото понякога обядваше с тях и научаваше по някоя клюка. Но приятели? За какво са й! Не се интересуваше от хора, които просто не можеха да й помогнат да се изкачи на върха.

 

 

Беше два часът през нощта и трескавата дейност в „При Лъки“ бе понамаляла. Както обикновено, за някои от посетителите нощта се бе оказала истинска катастрофа. За други, между които и Моника, това бе една от нощите, които напълно я компенсираха за всички пари, изгубени през седмицата.

Въпреки че не бе суеверна по природа, винаги когато играеше бакара, както бе направила и тази вечер, тя постоянно залагаше на банката, при което много по-често имаше печеливши ръце. За неин късмет тази вечер играеше срещу трима от постоянните посетители на „При Лъки“, както и срещу една гостенка-англичанка, която Моника познаваше от Кан. Жената беше въздух под налягане — посредствена комарджийка, която непрекъснато губеше. Тя обаче бе донесла на Моника късмет, както и малка спретната купчинка чипове, които възлизаха на тридесет хиляди долара.

Никак не беше лошо, като се има предвид, че бяха играли само час.

Едва успяваше да се контролира и да сдържа радостта си, докато прибираше печалбата.

— Мадам, господа — кимна на крупието и на останалите играчи, — за мен бе истинско удоволствие.

— О, я се шибай, Моника — отвърна й добронамерено Бъзи Стендиш.

Бъзи бе наследник на една индустриална американска фирма и богатството му бе с такива размери, че той често проиграваше само за една нощ цялата годишна заплата на един работник от поточната линия в предприятията му.

Моника потупа Бъзи по рамото.

— Утре ще се видим отново, ja?

— Утре е петък. Отивам в Монте Карло за уикенда, не помниш ли? Сигурна ли си, че не искаш да промениш решението си и да дойдеш с мен?

Сигурна бе. В Монте Карло винаги беше много забавно, а Бъзи бе изключителен домакин, само че имаше твърде странни и изкривени представи за секса. Скоби по зърната на гърдите й и клизми с шампанско — това бе твърде далеч от разбиранията на Моника за приятен и чувствен секс.

— Благодаря все пак. Може би ще можем да вечеряме заедно следващата седмица.

Комарджийската неудачница хвърли картата си на масата и изгледа яростно Моника.

— На мен вече ми стига. Надявам се, че аз няма да те видя утре вечер.

Изправи се и се отдалечи нафукано.

— Какъв й е проблемът — изхили се Бъзи.

— Малко спечели, малко загуби. — Моника сви рамене. — Утре рано трябва да ходя на работа. Лека нощ, момчета.

Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Винаги, когато печелеше големи суми, се чувстваше по този начин. Беше истински въодушевена от победата, от мисълта, че ще прибави още пари към купчинката, която държеше в сейфа на спалнята си.

Обичаше интимната обстановка на „При Лъки“. Седнали около масите за бакара или погълнати от рулетката, тя и останалите играчи никога не обсъждаха ежедневието и проблемите си. Единственото, което имаше значение, бе това, което се случваше в тази нощ, в този момент.

От време на време Моника се питаше дали не пилее твърде много пари и време в „При Лъки“. Но веднага след това си напомняше, че разполага с достатъчно и от двете. Освен това рано или късно щеше да направи големия удар и да си възвърне загубеното.

Не, мислеше си тя, докато чакаше асансьора, за да я свали на първия етаж, няма за какво да се притеснява. Особено след вечер като тази.

— Госпожице Фон Райх? — Скот Дивейн, управителят, внезапно изникна до нея. — Виждам, че сте имала успешна вечер.

— Беше крайно време, не мислите ли? — Усмихна се, за да му покаже, че се шегува. За Дивейн се говореше, че е потомък на истински компютър, с който пресмяташе залозите, независимо от това колко игри се играеха и колко вариации се разиграваха в един и същ момент.

— Бихте ли се съгласила да изпием по едно питие? По повод победата ви — изрече той. — А освен това искам и да обсъдя нещо с вас.

Моника погледна крадешком часовника си. Ставаше късно, а пък имаше събиране с персонала в осем сутринта. Но Скот Дивейн общуваше рядко с членове на клуба. Нещо й подсказваше, че ще бъде разумно от нейна страна да приеме поканата му.

Кабинетът на Дивейн на четвъртия етаж беше обзаведен толкова елегантно, колкото и останалата част на клуба. Моника се настани в един тапициран с бежова кожа стол в стил Луи Петнадесети. Дивейн, строен и изискан в шития си по поръчка костюм, със златна гривна на Картие на ръката си, седна срещу нея. Наляха си Дом Периньон, което се изстудяваше в един ледник, поставен между тях.

— Обичате да посещавате нашия клуб, нали, госпожице Фон Райх? — усмихна се широко Дивейн.

— Ja, тук е доста… вълнуващо.

— Справяте се доста добре, госпожице Фон Райх. Наистина много по-добре от повечето хора, които играят по тези етажи.

— Опитвам се. Но това си е чист късмет.

Дивейн отпи отново от шампанското си.

— Може и да е късмет, а може и да не е. Има хора, които са родени комарджии. Вие, госпожице Фон Райх, сте една от тях. Не бива да бъдете толкова скромна по отношение на способностите си. Вие наистина заслужавате предизвикателства, далеч по-сериозни от тези, които предлагат долните етажи. Би трябвало да играете тук, на четвъртия етаж. Знаете това, нали?

Свещеният четвърти етаж. Тук залозите бяха по-големи, потенциалните печалби — също.

— Членството ви може да се уреди лесно — продължи Дивейн и махна едно почти невидимо влакънце от панталона си.

— Членство? — Трябваше да заплати навремето доста пари, за да стане член на „При Лъки“, а и самите годишни такси никак не бяха малки. — Не разбирам. Аз вече съм член.

— Да, разбира се, но за нас четвъртия етаж е нещо като… клуб в клуба. Ще трябва да заплатите една-единствена вноска, която ще е валидна до края на живота ви. За вас това със сигурност няма да представлява никакъв проблем, нали, госпожице Фон Райх?

Дали само си въобразяваше или Дивейн съвсем целенасочено непрекъснато повтаря името й? Очевидно всички знаеха, че е дъщеря на Карола фон Райх. Нямаше никаква представа какво още знаеха. Може би си мислеха, че разполага с милиони. Каква шега! С темповете, с които се движеше, май не бе много далеч денят, в който щеше да й се наложи да посегне на капиталите си.

— И колко голяма е тази вноска, господин Дивейн?

— Не е нещо, което ще изпразни кесията ви, госпожице Фон Райх. Някакви си сто хиляди долара.

Сто хиляди долара! Тези да не са полудели!

— Това са доста пари.

— За някои може би. Но не и за вас, сигурен съм.

— Знаете ли, че бих предпочела да харча парите си, като играя комар на долните етажи. Честно.

Усмивката на Дивейн й напомни куче, оголило зъби.

— Не съм съвсем сигурен, че това е възможно, госпожице Фон Райх. За нас е истинско удоволствие, че сте наш член. Но през изминалите няколко месеца вие спечелихте не малко, повече от средното и… ами, хората започват да говорят.

— Да говорят? Какво да говорят?

— О, нали знаете, обичайните клюки. Те са нещо нормално в подобни заведения, в които се сблъскват толкова силни личности и се залагат толкова много пари. Но има хора, които започват да се питат дали не получавате някаква помощ и подкрепа от клуба.

— Но това е абсурдно!

— Вие и аз знаем, че е така. — Дивейн редеше думите си извънредно учтиво. — Но аз съм сигурен, че ако позволим тази клюка да продължи да се разпространява, ще накърним непоправимо репутацията си. Членовете ни ще загубят вярата си в нашата почтеност. Завинаги ще се простим с доверието им. А след това… Е, мисля, че картината вече ви е ясна.

Наистина всичко й стана ясно. Или щеше да заплати сто хиляди долара, или повече никога нямаше да играе хазарт в „При Лъки“. Както и да го погледнеше, това си беше чисто изнудване.

— В такъв случай аз нямам кой знае какъв избор, нали? — Опита се гласът й да звучи небрежно и спокойно.

Дивейн изглеждаше шокиран.

— Но разбира се, че имате. В края на краищата ние не сме шайка бандити или пък главорези.

— Хайде да си изясним докрай въпроса. Ако искам да продължа да играя тук, трябва да си платя вноската за четвъртия етажна? В противен случай членството ми в този клуб е нежелателно.

— Правилно, госпожице Фон Райх. Абсолютно правилно.

 

 

Дани разбираше, че й предстои да се справи с тежка и почти нерешима задача. Дънковият пазар скоро щеше да бъде напълно преситен и това бе само въпрос на време. Носеха се слухове, че сульо и пульо се канят да започнат производство на дънки. Калвин, Клепи. Глория Вандербилт, Сасън и Джордах. Дори „Студио 54“ планирали да пуснат своя собствена колекция с дънкови облекла. Дани даваше на дънковия пазар най-много година-две, преди да престане да й носи каквито и да са печалби.

Другият й успешен удар и основен източник на печалби, „Падащата рокля“, най-после бе започнал да губи популярност. През изминалия сезон продажбите бяха достигнали върха си и сега бавно падаха. Дани бе изненадана, че роклята бе успяла да се задържи на пазара толкова дълго. Ако „Графиня Дани“ имаше намерение да запази — а още по-добре и да увеличи — вече завладените си пазари, Дани трябваше да предложи на клиентите си нещо ново, нещо по-различно. Трябваше да изработи не просто поредната колекция, а една напълно нова, непозната и сензационна концепция.

Ако инстинктите й не я лъжеха, а тя имаше всички основания да вярва в това, моделите, които възнамеряваше да представи на следващото ревю, щяха да се окажат една точно такава сензация. До този момент, припомняше си тя, докато лежеше будна посред нощ, винаги бе проявявала изключителен нюх и невероятно точна преценка в тази област. Американските жени харесваха това, което харесваше тя. Отхвърляха всичко, което не приемаше тя. Носеха дрехи, каквито носеше тя.

Но сега, когато до ревюто оставаха само шест седмици, вече не можеше да си задава непрекъснато въпроса дали не бе прекалила с въображението и нововъведенията. Новите модели сами по себе си бяха достатъчно шокиращи. Може би рискуваше прекалено много с решението си да постави ревюто в „CBGB“, новия клуб на улица Бауъри^[4], който бе олицетворение на процъфтяващия ню уейв^[5] стил и на пънкарската музика. Какво, за бога, щяха да си помислят богатите й и изтънчени гости щом слезеха от наетите за целта микробуси и разберяха къде са се озовали? И ако все пак успееха да преглътнат този удар, как ли щяха да реагират щом видеха музикантите от Блонди — рок групата, която Ким бе ангажирала за ревюто и която свиреше в стил ню уейв…

Дани бе прослушала албумите на Блонди, гледала ги бе в „CBGB“ в Лос Анджелис и бе останала очарована от музиката им. Особено й допадаше изрусената до бяло соло вокалистка Деби Хари, чийто страстен и сексапилен имидж на жена, видяла и разбрала всичко, напълно съответстваше на духа на новата й колекция.

Задаваше се ново десетилетие. Хората с нетърпение очакваха някаква промяна. Жените вече се бяха уморили от консервативния, приличен начин на обличане. Дани усещаше, че всички искрено желаят да се забавляват, да изглеждат по-ефектни и очарователни. Дискотеките бяха препълнени всяка вечер, но Дани проявяваше особен интерес към фалшивия блясък на „CBGB“ и на по-изискания му братовчед „Мед клъб“. И въпреки всичко идеята, която й се бе сторила толкова блестяща, когато една късна вечер я бе споделила с Ким и Моника, сега й изглеждаше като истинско творческо самоубийство.

Това, което не бе загубило нищо от блясъка и привлекателността си, бе яркочервената гама, която щеше да бъде основния свързващ елемент в новата й козметична серия. Беше й хрумнала още една твърде дръзка идея — да представи серията заедно с новата пролетна колекция, да ги лансира като две неразделни, неотделими една от друга части на едно цяло. Беше принудила Айън МакАдам да поработи доста извънредни часове, за да разработи рекламната кампания, в която елегантно и интелигентно да бъдат преплетени новите модели с козметиката.

— Може би ще можем да убедим Деби Хари да се снима за плакатите и за телевизионните ни реклами — беше предложила Дани.

— Искам ти да ги направиш — отговори й Айън. — Ти винаги си била и винаги ще бъдеш най-добрата си реклама.

Но и най-добрата реклама на света нямаше да й помогне особено, ако не измислеше бързо подходящо име на козметичната серия. Заедно с Айън, Моника и Ким бяха мислили часове наред върху това, предложенията им ставаха все по-нелепи и абсурдни, докато накрая и четиримата се запревиваха от смях. В края на краищата решиха да включат и останалата част от персонала в обсъждането.

— Тихо, моля — прикани Дани присъстващите да запазят тишина.

Двадесет и един чифта очи се впериха в нея над чашите си с димящо кафе.

— Да, зная, че тези сутрешни събирания са дяволски неприятни, но мисля, че си заслужава да се лишите от няколко часа сън заради днешното. Разгледайте този цвят, приятелчета — обяви тя, докато асистентката й раздаваше мострите. — Яркочервен. Ярък и чист като тропически залез. Най-свежото, най-яркото червено, което се е появявало на пазара през последните години. В такова червено ще бъде новата ни серия червила, лак за нокти, пудра, руж… Всичко. А цялата козметична серия ще допълва ето тези модели.

Тя дръпна бързо платното, с което бе покрит триножникът до нея, и започна бавно да им показва моделите си.

В стаята се възцари абсолютна тишина. Специалистите по дизайна, продажбите и производството, повечето от които виждаха колекцията за пръв път, приковаха напрегнати погледи в скиците.

Това бяха по-подробни, по-изчистени варианти на скиците, които Бъни бе намерила на бюрото на Дани по време на една от среднощните си разходки. Но Дани бе добавила и някои нови елементи, които придаваха цялостност и завършеност на колекцията. Беше създала облекла, които твърде много приличаха на триката на акробатите и танцьорите, но които щяха да бъдат изработени от най-фино жарсе и памук и щяха да бъдат много внимателно съчетани с останалите модели от колекцията.

— Ето, това е. — Дани весело намигна. — Нашите облекла в стил ела да ме начукаш.

Подчинените й избухнаха в бурни аплодисменти.

— Радвам се, че ви харесва. Както повечето от вас вероятно знаят, основните цветове, с които ще работим, са черно, бяло, сиво и най-различни гами червено. Всички те чудесно ще се съчетават с козметичната ни серия.

Разнесоха се още по-гръмки аплодисменти, а и подсвирквания.

— Но всички сме загубени, ако не измислим подходящо име на серията. Име, което да е възбуждащо и предизвикателно, което да кара клиентите ни да се чувстват грешни и малко порочни винаги, когато купуват някой от продуктите ни. Моника, Ким и аз от доста време насам си блъскаме главите с този проблем, но все не можем да уцелим верния тон. Сега ви го предавам на вас. Помислете върху това. О, и искам да ви кажа, че този, който измисли името на серията, ще получи премия от две хиляди долара.

Бъни вдигна ръка, като се опитваше да привлече вниманието върху себе си.

— Да? Барбара, нали?

Бъни се усмихна срамежливо.

— Ами… аз все още не познавам всички тук — поде тя, — но си мисля, че няма да е толкова трудно да се измисли подходящо име на серията. Това червило, комбинирано с тези модели, е достатъчно възбуждащо, за да се почувствам така, сякаш ме е ударила ослепителна мълния. — Тя се изчерви. — Не в лошия смисъл на думата, разбира се…

— Ослепителна мълния… — Дани произнесе няколко пъти думите, сякаш се опитваше да улови звученето им с върха на езика си. — Ослепителна мълния? Какво смятат останалите?

Около масата се разнесоха одобрителни възгласи. Ким кимна одобрително. Дори и Моника, която трудно казваше да, изглеждаше впечатлена.

— Добре тогава. Чудесно хрумване, Барбара! — обобщи Дани. — Ами тогава време е всички да се залавяме за работа върху „Ослепителна мълния“…

 

 

Както всяка сутрин секретарката на Ървинг, Мирна Насбаум, сортира пощата му и я подреди в кутията за входяща информация.

Ървинг не й обърна никакво внимание. През последните дни той не забелязваше почти нищо. Просто идваше на работа, обсъждаше текущите проблеми с Хоуи и Стюарт, а след това напускаше офиса със съкрушено наведена глава.

Мирна се поболяваше от мъка, като гледаше шефа си толкова съсипан и нещастен. Беше влюбена в него от първия ден, в който, току-що завършила училище, започна работа в „Ървинг Блат“ преди тридесет и четири години. Знаеше, че за всичко е виновна онази малка руса уличница с лицемерната си усмивка и фалшивия си южняшки акцент. Барбара сигурно го бе наранила много жестоко. От момента, в който тя напусна компанията, той не приличаше на себе си.

Мирна беше сигурна, че ако Ървинг й дадеше и най-малка възможност, тя би могла да го ободри. Бедничкият… прибираше се сам-самичък в Куинс нощ след нощ, винаги се хранеше по ресторанти… Нищо чудно, че постоянно гълта хапчета. Ако можеше веднъж поне да опита нейното задушено и от пудинга с юфка…

— Добро утро, Ървинг. Кафе? Парче черешов пай?

— Не, благодаря. — Ървинг я погледна уморено. — Затвори вратата, ако обичаш…

Когато остана сам, той взе телефона, за да се обади на Барбара, но след това промени решението си, както правеше поне по петдесет пъти на ден. Искаше само да я чуе, да разбере как я кара. Сигурно беше стар глупак, но тя наистина му липсваше. По цяла нощ не можеше да спи, непрекъснато си мислеше за секса с нея.

— Добре се отърва от този боклук — му бе казала сестра му, а тя не знаеше и половината от цялата истина.

Но Ървинг продължаваше да се пита дали нямаше да е по-добре, ако бе постъпил честно и почтено и се бе оженил за нея. Сега вече беше прекалено късно. Често се чудеше дали бебето щеше да бъде момче или момиче. Обвиняваше се, че дори не й бе предложил да отиде с нея до болницата. Но тя му се бе сторила толкова спокойна и невъзмутима, сякаш всичко, което ставаше с тях, нямаше никакво значение за нея. Бедничката, сигурно е била изплашена до смърт, но не е искала той да забележи.

Протегна ръка и заразглежда равнодушно пощата. Един плик, сметка от ветеринарната клиника в Ийст сайд, привлече погледа му. Станала бе някаква грешка, разбира се. Трябвало е да я изпратят на Барбара, но досега все той бе плащал за посещенията на Бърни и Бени при ветеринарния лекар. Може би в документите все още фигурираше неговото име. Надяваше се, че не се е случило нищо лошо с кученцата. Тези малки разбойници му липсваха много, но за тях бе по-добре да живеят при Барбара. Тя бе толкова привързана към тях.

Да се изплати — надраска набързо върху плика, а след това, загрижен за момчетата, той изведнъж го отвори и погледна сметката: Умъртвяване на кучета — 2 броя по 25 долара всяко. Общо 50 долара.

Умъртвяване на кучета…

Беше приспала Бърни и Бени навеки.

Тези две красиви създания — мъртви! Изпита непреодолима скръб за тях и по бузите му се затъркаляха горчиви сълзи. Първо бебето, а после и кучетата.

Що за човек е тя, щом може да убива с такава лекота?