Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)
Сканиране
Ysabell
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Джорджия Рей. Богата жена

Корица: Светла Карагеоргиева

Редактор: Любен Любенов

ИК „Компас“, Варна, 2008

 

Предпечатна подготовка: „Компас“, Варна

Печат и подвързия: „АБАГАР“ АД, Велико Търново


Глава четвърта

„Силвър хил“, Кънектикът

 

Казвам се Нино и съм алкохолик.

Най-трудното изречение, което някога бе произнасял.

В продължение на две седмици се опитваше да се изправи и да произнесе тези думи пред цялата група. Цели две седмици се бе инатил, уплашен да признае истината. Но бе видял другите да стават и да произнасят тези думи, беше чул разказите им, толкова различни и в същото време толкова еднакви с това, което имаше да им разкаже той.

Отричането. Лъжите. Яростта и чувството на вина. Събуждането в непознати легла, без какъвто и да е спомен за изминалата нощ. Злополуките…

В деня, в който една млада жена с обляно в сълзи лице им разказа как след един цял следобед, в който бе редувала водка с кокаин, се бе блъснала с колата си в крайпътно дърво и бе убила невръстната си дъщеря, Нино реши, че и той може да събере кураж да се изправи и да говори.

Пушеше нервно цигарата си и непрекъснато си повтаряше, че тези хора ще го разберат. И те бяха като него и тъкмо поради това бяха пациенти в „Силвър хил“ — скъпа частна болница за лечение на наркомани и алкохолици от средите на хайлайфа, построена в Ню Канаан, Кънектикът. За Нино „Силвър хил“ бе истинско откровение. В Уилтънхаус, уютната, бяла, облицована с дъски сграда, предназначена за алкохолици, той бе заобиколен от хора като него. Хора заможни. Хора с привилегии. Хора с известни имена и титли, които веднага правеха впечатление. Хора, които, както и той, бяха наркомани и алкохолици.

Признаването на този факт бе най-трудната част от програмата. Много по-трудна дори от мъчителните три дни на детоксикация. Нито споменът за болките, които бе изпитал след катастрофата, нито предупрежденията на лекаря му го бяха подготвили в достатъчна степен за мъченията, които трябваше да понесе, за да освободи организъма си от всички отрови и токсини. Трепереше и се тресеше целия, повръщаше и се молеше само за едно питие… последното, заклевам се! Най-накрая бе успял да преодолее кризата и от този момент започна истинското му лечение.

Ядно и категорично се бе опитвал да отрече очевидното: Аз не съм пияница. Просто обичам да се забавлявам добре. Всеки човек се напива от време на време… Но аз просто имам възможността да го правя по-често. Алкохолиците са отрепки, които се търкалят мъртвопияни из канавките. Аз съм един Ди Портанова, представител на древна фамилия на винопроизводители. Аз просто съм закърмен с алкохола.

След това дойде чувството на вина и смущение: Имаше толкова много нощи и толкова много гуляи, след които не можех дори да уцеля вратата, за да си тръгна. Разливах напитките, опипвах жените, опипвах мъжете… Как въобще са се решавали да ме поканят отново? Как изобщо са успявали да ме търпят?

И тогава, като преодоля всички бариери, той видя истината такава, каквато е. Беше един богат, развратен плейбой. Купонджия, който се бе забавлявал твърде много, посетил бе твърде много партита и гуляи, превърнал се бе в алкохолик и наркоман.

Самата мисъл за това му действаше достатъчно отрезвяващо. Но в „Силвър хил“, където всеки бе готов да му окаже подкрепата си, Нино постепенно набираше достатъчно смелост, за да не пие и да погледне нещата в истинската им светлина.

И да помисли за всичко, което би искал да направи с живота си от тук нататък. Беше твърде мъчителен и болезнен процес, но и доста ободряващ и въодушевяващ. Беше по-сигурен, по-жизнен, по-уверен във възможностите си. Разбираше самия себе си много по-добре, отколкото го бе правил от много години насам.

Много по-добре разбираше и Дани. Чувстваше се неразривно свързан с нея. В „Силвър хил“ насърчаваха участието на роднините на пациентите в лечението им и затова Дани пътуваше до Ню Канаан два пъти седмично заради груповите сеанси. Докато слушаше Нино и другите болни, Дани не можеше да не се възхити на смелостта и откровеността им. Нино бе започнал да споделя с нея страховете и съмненията си… Започнал бе да говори за себе си, за нея, за брака им…

Те искаха да си останат женени един за друг — с това и двамата бяха съгласни. Нино я уверяваше, че въпреки злобните забележки и подмятания на Роберто, той не смяташе, че тя е отговорна за злополуката или за пиянството му.

— Болен съм. Но ти нямаш никаква вина за това. А аз ще се оправя — казваше той, загледан в тъмните дълбини на река Силвърмайн, която минаваше през „Силвър хил“. Беше прекрасен юнски ден, най-дългия през годината и макар че вече минаваше осем часът, слънцето все още хвърляше отблясъците си по повърхността на водата.

— Не мога обаче да не се питам до каква степен съм виновна и аз, за да стигнем дотук — призна Дани, взе ръката му и преплете пръсти в неговите.

Нино сви рамене.

— Това, което е по-важно, е, че вече престанахме да играем тази нелепа и налудничава игра. Вече не съм твоето малко лошо момче.

— А аз не трябва повече да съм притеснената майка, която очаква с ужас следващата бъркотия, в която ще се забъркаш.

— Точно така. А това е още една причина, поради която настоявам да си вземеш няколко свободни дни през следващия месец и да заминеш с Моника за Лос Анджелис.

Вече няколко седмици наред Моника умоляваше Дани да я придружи до Западното крайбрежие, за да посетят Рик.

— Добре, добре — засмя се Дани и вдигна примирено двете си ръце. — Ти и Моника сте неумолими… и много убедителни. Ако си сигурен…

— Сигурен съм. И искам да ползваш самолета.

Същият самолет, който Нино беше закупил поради мимолетна прищявка в Рио и който бе предмет на непрекъснати спорове помежду им. Дани отказваше да го използва, освен в случаите, в които пътуваха заедно, и то само защото Нино отказваше да пътува по какъвто и да е друг начин. За Дани този самолет беше символ на невъздържаността и ексцентричността на Нино в най-лошата им форма, а и не можеше да се примири с факта, че предишният собственик на самолета беше търговец на наркотици.

Нино смяташе, че от нейна страна е истинска лудост да пътува с държавните авиолинии при положение, че може да лети със собствения си самолет и то с всички възможни удобства.

Бяха спорили безброй пъти по въпроса.

В този миг Дани се запита дали с отказа си да ползва самолета не се бе опитвала да накаже Нино, да му даде заслужен според нея урок.

По време на последния сеанс лекуващият лекар съвсем тактично й бе намекнал, че е време да се откаже с опитите да променя Нино. Само Нино можеше да промени Нино.

— Струва ми се, че предложението ти е разумно — съгласи се тя.

— Разбира се, че е разумно. Нали затова имаме самолет. Не плащам на пилота си седемдесет и пет хиляди долара годишно, за да стои постоянно на земята.

Сложи ръка на кръста й и те мълчаливо се отправиха към сянката на дърветата, които обграждаха имението.

— Тук е много красиво, нали? — промълви Нино.

— Прекрасно е. — Дани вдъхна дълбоко свежия юнски въздух, отметна глава назад и се загледа в лазурносиньото небе.

— Обзалагам се, че ти се иска да можеш да възпроизведеш този цвят за следващата си колекция — подразни я Нино.

— Нищо подобно. — Сивите й очи изведнъж станаха сериозни, лицето й придоби почти тържествуващо изражение. — Мислех си… Колко много ми липсва любенето с теб. — Гласът й потрепери, тя отмести поглед от него и се загледа към дърветата, сякаш притеснена от признанието си.

— Ах, скъпа…

Хвана брадичката й с ръка и леко повдигна главата й, докато очите им се срещнаха.

— Това продължава вече доста време, а? Дани… не, любима… о, не плачи…

Избърса с длан сълзите й, които се търкаляха по лицето й. А след това целуна нежно устните й и прошепна:

— И ти ми липсваш много, любов моя!

Почти бе забравила колко добре се чувства в прегръдките му, колко беше приятно да зарови лице в гърдите му. В съзнанието й нахлуха спомени за първата им среща, за оня пръв път, когато я бе държал в ръцете си и я бе любил на борда на яхтата на семейство Фон Райх в Кан. Тогава бяха толкова щастливи и невинни… Вече отдавна не бяха невинни, но все още можеха да бъдат щастливи.

— Нино, Нино, обичам те — прошепна тя. — Никога не съм преставала да те обичам.

— И аз те обичам, скъпа моя… Имам чудесна идея. — В гласа му се прокраднаха палавите и закачливи нотки, които Дани не бе чувала от времето, когато се установиха преди доста време в Ню Йорк. — Ела с мен.

Хвана я за ръка и със смях я задърпа след себе си по една пътечка между дърветата, докато най-накрая излязоха на малко сечище. Останала без дъх от тичането и смеха, Дани наблюдаваше Нино, който тъпчеше енергично високата трева, за да направи място да седнат.

Откъсна една небесносиня незабравка и я промуши през шнолата, в която тя бе прибрала черната си коса.

— Заповядайте, графиньо. Осъзнавам, че обстановка е малко по-груба от тази, с която си свикнала, но си помислих, че може би бихме могли… нали разбираш…

Никога не го бе виждала толкова свенлив и това я накара да го пожелае още по-силно.

— О, да, Нино — прошепна тя. — Да, да, да…

Легнаха заедно на тревата. Устните им едва се докосваха. Всеки се взираше напрегнато в очите на другия, сякаш търсеше там нужната му сигурност и увереност.

Той прокара бавно и нежно пръсти по челото й, по фино изписаните вежди, по високите скули и сочната горна устна.

— Като че ли трепериш…

— Ти също…

— Студено ли ти е?

— Не… просто съм нервна. Отново… отново се чувствам като хлапе.

Небето бавно започна да потъмнява. От лазурносиньо се превърна във виолетово, после във виолетово-синьо, а те все още се целуваха. Бавно и нежно в началото, а после все по-страстно и настойчиво. Тялото на Дани започна да се раздира от силно желание. Изгаряше от нетърпение да почувства голото тяло на Нино до себе си и протегна ръка към ципа на панталона му.

— Не бързай, скъпа, всяко нещо с времето си. — Той се усмихна, внимателно разкопча блузата й и я помоли да смъкне полата и бикините си. Свали бързо собствените си дрехи, разстла ризата си на тревата и тогава чак й каза: — Ела, ела легни тук.

Целуна бенката точно над зърното на дясната й гърда, след това бавно и настойчиво започна да дразни първо едното, а след това и другото зърно, докато тя се заизвива от удоволствие. Копнееше да почувства възбудата му в ръката си и потърси пениса му. Но той избута ръката й настрани и наведе глава към разтворените й крака, вдъхна сладката й тръпчива миризма и жадно пое с език влагата на обхваналата я възбуда.

Дани простена, а след това избухна в такива силни и неконтролируеми конвулсии, че Нино буквално ги почувства на езика си. Дръпна я за ръка и й помогна да седне срещу него. Тя го целуна и усети собствения си вкус върху устните му.

— Устата ти мирише на чукане.

— Харесва ли ти?

В отговор тя само леко го бутна на земята и пое пениса му с устата си. Прокарваше устните си нагоре-надолу по цялата му дължина и галеше нежно тестисите с върха на езика си.

Нино се взираше в небето и не чувстваше нищо друго, освен ласките на езика й. Накрая полуумолително, полунастойчиво изръмжа:

— Сега! — И бързо се настани върху нея.

— Чукай ме, Нино… Моля те, чукай ме силно — стенеше тя като изпаднала в унес.

Когато отново преоткриха сладостта и прелестите на страстното любене, около тях вече се спускаше мрак. Нино свърши пръв и силният му вик процепи смълчаната гора. Дани свърши миг след него.

Нямаше нужда от повече думи. Бяха си казали всичко. Бяха си казали неща, които никои думи на света не можеха да изразят, бяха общували с телата си и се бяха слели в едно цяло. Останаха прегърнати още няколко минути, а после, заради вечерния час на Нино, изтупаха тревата от телата си и набързо се облякоха. След това се върнаха мълчаливо в сградата, в която живееше Нино.

— Виж, има пълнолуние. — Нино посочи на изток към изгряващата луна. Целуна Дани и прошепна: — Приятно пътуване!

— Приятно пътуване! — повтори и тя в отговор.

 

 

По нареждане на Нино целият интериор на самолета бе променен. Вътре вече преобладаваше кожата и полираното дърво в по-светло и по-тъмнокафяво. Имаше две бани (едната от тях беше с джакузи), една спалня, напълно зареден бар, кухничка, в която можеха да се приготвят най-различни вкусотии, и голяма, топла и удобна всекидневна. На самолета летяха двама стюарди — една жена и един мъж — и двамата млади, симпатични и силно загорели. Бяха подбрани сякаш един за друг, както смяташе Дани.

Моника срещна погледа на Дани и кимна по посока на младия мъж.

— Нормален ли е?

Дани се разсмя.

— Да не би да проявяваш интерес?

Моника сви рамене.

— Не, просто се застраховам.

След забележително плавното им излитане младият мъж им донесе поднос със сирена и свежи плодове.

— А напитките, графиньо? Както обикновено ли?

Дани кимна.

— Какво да донеса за вас, мадам? — попита той Моника.

— М-м-м — измърка тя тихо — нещо хубаво и силно…

Очите на стюарда се разшириха от изненада, но по лицето му се разля широка усмивка. Дани реши, че е непълно нормален.

— … нещо като уиски с лед.

— След миг съм готов — каза той и се шмугна в кухнята.

— Май вече подгряваш за Рик — подразня я Дани.

— Може би… — Моника се излегна мързеливо на златистокафявото канапе. — Нека се надяваме, че Рик няма да се нуждае от специална настройка…

— Не се ли притесняваш малко, че отиваш, без да си го предупредила?

Моника сви нехайно рамене.

— Всеки път, когато разговаряме, той ми казва, че когато и да отида, винаги ще съм добре дошла. Макар че човек никога не знае…

Дани не можеше да повярва, че Моника поема риска да се отбие при Рик без никакво предупреждение. Макар че Моника съвсем определено обичаше да рискува. Освен в случаите, в които ставаше дума за бизнес. Тогава преценката й винаги бе точна и безпогрешна.

Стюардът се върна с напитките им. Перие[1] с лимон за Дани и уиски за Моника, сервирани върху сребърен поднос в големи кристални чаши, на всяка от които бе гравирано едно голямо Д.

— Бива си го — изрече замислено Моника, когато останаха сами.

Дани се изхили.

— Ти май искаш и вълкът да е сит, и агнето да е цяло.

— Нищо подобно не искам, liebchen. Искам само да получа колкото е възможно по-голямо парче от тортата.

— Само че тя може да се окаже с вкус, който да не ти хареса — предупреди я Дани с престорено строг глас.

— Не и в случай, че е покрита с много разбита сметана.

Дани изрита обувките си и си взе малко сирене Бри.

— Трябва да си призная, че това е наистина единственият начин да се пътува удобно.

— Амин! — вдигна чаша Моника. — За нашите успехи, бъдещи и настоящи!

— И за щастието! — Което невинаги вървеше ръка за ръка с успеха, макар че напоследък не можеше да се оплаче от отношението на околните към нея…

 

 

Лос Анджелис

 

Популярността и успехът съпътстваха Дани навсякъде. Пет часа по-късно администраторът на рецепцията в хотел Бевърли хилс, където двете с Моника си бяха запазили две съседни розови бунгала, я разпозна веднага щом застана пред него.

Дани се изкъпа набързо. Нямаше търпение да излезе и да се поразходи по плажа с наетия Мерцедес 450 SL, който я чакаше на летището. В Ню Йорк метеоролозите предвиждаха още една мъчителна седмица — задушна, топла и влажна. Тук времето беше фантастично — ясно синьо небе, слънце и температури около двадесет и пет градуса.

Почука на вратата на Моника.

— Успя ли да се свържеш с Рик?

Лъчезарната й усмивка беше повече от достатъчна като отговор.

— Хванах го точно преди да излезе за някаква репетиция. Каза, че няма търпение да ме види.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш с него насаме, вместо да ме влачиш със себе си?

— Не ставай глупава! Ще имаме достатъчно време да сме заедно. Тази вечер трябва да свири, но доста по-късно. Покани ни всички на вечеря.

Всички?

— И съквартиранта му. Джак не знам кой си. Рик каза, че той се готвел да пробие като манекен, така че в най-лошия случай ще е приятен за гледане.

Дани се намръщи. В Ню Йорк беше пълно с амбициозни млади хора, които се стремят да станат манекени. Веднага щом разберяха коя е, те неизменно й подаваха визитните си картички с думите:

— Ако някога имате нужда от мен за някоя реклама…

Някои от по-наглите дори добавяха:

— Ако някога се отегчите от съпруга си, обадете ми се…

Разбира се! Кой би предпочел да си изкарва хляба като модел, ако може просто да се ожени за нея…

— Моля те, кажи да — мрънкаше Моника. — Ще си прекараме страхотно. Рик ще резервира маса в „При Мортън“.

— Този мъж съвсем определено се кани да ти направи впечатление. „При Мортън“ е едно от най-изисканите заведения в Лос Анджелис. Толкова е популярно и известно, че дори не са си направили труда да впишат номера си в телефонния указател.

— Рик твърди, че напоследък печели много добре. Мисля, че иска да се реваншира за няколкото пъти, в които ми е позволявал да поема разноските му в Ню Йорк.

 

 

Рик пристигна в хотела точно в осем часа с черната си кола. Моника едва успяваше да диша от вълнение. Спусна се по застланото с килим покрито стълбище на входа на хотела, изтича покрай няколко униформени служители, които се опитваха да се справят с колите, пристигащи по Сънсет, и се хвърли в прегръдките му. Веднага се почувства сигурна и спокойна.

Лос Анджелис явно се бе отнесъл твърде гостоприемно с него. Млечнобялата му, типична за Ню Джърси кожа бе придобила златист загар, в тъмната му коса се забелязваха изсветлели от слънцето кичури, а очертаните под дрехите мускули изглеждаха добре тренирани. Но той продължаваше да носи същите стари дънки и обикновена тениска с навити до раменете ръкави.

Най-накрая пусна Моника и целуна сърдечно Дани по бузата.

— Изглеждаш страхотно — каза му Дани. — Приличаш на филмова звезда.

Рик се захили и им помогна да се качат в колата му.

— Всички тук полагат страхотни грижи за здравето и телата си. Карат ме да спортувам пет дни седмично и да ям неща, за които преди въобще не бях чувал. Бобени кълнове! Чували ли сте някога за някой в Джърси, който да се храни с бобени кълнове? Но се чувствам страхотно! Това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Като се изключи срещата ми с Моника, разбира се.

— Напълно съм съгласна с това — изрече сериозно Моника. Толкова й липсваше в леглото… Имаше купища други мъже в живота й, но нито един от тях не можеше да й даде това, което бе получавала винаги от Рик.

В „При Мортън“ беше оживено и претъпкано. Дани огледа просторния, боядисан в пастелни тонове ресторант, изпълнен с фикуси и палмови растения, и разпозна мнозина от присъстващите. И нейното влизане не остана незабелязано — доста от гостите й махнаха с ръка или вдигнаха чаши, за да я поздравят. С особена гордост и задоволство отбеляза, че тоалетите от нейните колекции бяха добре представени в залата.

Съквартирантът на Рик, Джак Андрюз, вече бе заел мястото си на масата им в предната част на ресторанта под едно огромно палмово дърво. Рик не им бе казал много за Джак — споменал бе само, че той е едно младо приятно хлапе. Беше много красив, с поразително лице и катраненочерна коса, която падаше по раменете му.

Сервитьорът поздрави Рик по име.

— Искате ли да видите листа с вината? Или веднага да ви донеса калифорнийско шардоне?

— Да, донесете шардоне. Разбира се.

— Често ли идваш тук, Рик? — попита Моника.

— Доста често — сви рамене той. — Едно приятелче познава управителя и някак си бързо се сприятелих с него.

Дани се усмихна на Джак.

— Участвал ли си в някакви модни ревюта? — попита тя, отчупи си парче топъл хляб и го намаза с масло.

— Не. Участвам основно в изработването на рекламни плакати за големите универсални магазини. Но вече направих първия си голям пробив — четири страници в следващия брой на Вог с Черил Тийгс.

— Е, на това наистина му се вика добро начало. — Дани беше впечатлена. — Ще трябва да те потърся някой ден. — Сладък е, си помисли докато изричаше думите.

Той, разбира се, знаеше коя е, но се държеше съвсем разумно и нормално. Никакво идолопоклонничество. Ако ли пък беше впечатлен от присъствието й, по никакъв начин не го показваше, което беше доста приятна изненада след тълпите мъже, които постоянно й се кланяха и се усмихваха, опитваха се да й се докарат и да се подмажат.

Пристигнаха ордьоврите: прясна моцарела[2], домати по базелски и стриди. След това си поръчаха спагети Примавера, агнешки котлети, пиле на грил и телешки медальон във винен сос.

— Всички казват, че храната тук е толкова добра, колкото и в Ню Йорк — обади се Джак. — В някои от близките дни смятам да се уверя в това.

— Никога ли не си бил в Ню Йорк — попита Моника, която с мъка успяваше да свали поглед от Рик.

— Не. Роден съм и израснах в Калифорния. Тук съм живял през целия си живот, с изключение на няколкото години, които прекарах в училището в Сиатъл.

— Семейството ти наблизо ли живее? — включи се и Дани в разговора.

Лицето на Джак моментално помръкна.

— Ами… Нещо такова. Всъщност аз не се виждам често с тях. Родителите понякога са много трудни, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ja, ja, разбирам — кимна съчувствено Моника. — Бих могла да напиша цяла книга по въпроса.

Джак се обърна към Дани.

— По работа ли си тук или просто да се позабавляваш?

— Най-вече да се забавлявам. На работа съм дотолкова, доколкото не мога да откъсна мислите си от бизнеса. Но тук съм основно като придружител на Моника. — И Дани намигна весело.

— Не ми прилича много на жена, която се нуждае от придружители — изкиска се в отговор Джак.

Моника и Рик бяха приковали погледи един в друг, не виждаха и не чуваха нищо, бяха сам-сами на някаква тяхна си планета. Дани наблюдаваше с вълнение щастието на Моника. Тя винаги бе отхвърляла всякакви предположения за сериозна връзка между нея и Рик, но Дани не й вярваше докрай. Само когато около нея беше Рик, Моника изглеждаше така спокойна и щастлива.

— Струва ми се, че твоите приятели трудно ще се отделят един от друг през следващите няколко дни — позасмя се Джак. — Ако много ти доскучае или се почувстваш самотна, обади ми се. Бихме могли… ами да се помотаем, да отидем на плажа, да хапнем по един бургер, каквото и да е…

— Разбира се — отвърна машинално Дани, изненадана от смелостта му. Да не би да се опитваше да флиртува с нея? Та той беше още хлапе, нямаше може би дори и двадесет години. Но бе много мило от негова страна да й предложи компания.

Дори не можеше да си спомни кога за последен път се беше мотала с друг мъж, не с Нино. Знаеше колко напрегнати и заети са делниците й и самата мисъл да се пошляе няколко дни й се стори безкрайно привлекателна.

След вечеря отидоха в „Блек Теди“, където Рик и съставът му свиреха четири дни седмично.

— Добри пари, добра реклама — обясни им Рик. Представи ги на управителя на клуба. — Ей, елате с мен зад кулисите, за да поздравите момчетата.

Рик ги поведе през навалицата, а много от присъстващите го поздравяваха по име. Трима от членовете на състава свиреха с Рик вече от години и те поздравиха Моника като стар приятел, когото не са виждали от доста време.

— Нашето приятелче се изтормози само тук. Без теб просто не е същото. — Франки Кордова, бас китаристът, посрещна Моника с искрена радост. — Липсваше ни, скъпа…

— А това е най-новият член на състава, Кейти Куни, втората ирландка в групата. Пее втори вокал и е дяволски търпелива по отношение на момчетата — захили се Рик.

Кейти Куни беше стройна и червенокоса, лицето й бе изпъстрено с лунички, а на устните й играеше непринудена усмивка. Облечена бе в избелели дънки, груба работна риза, черна кожена жилетка и бели гуменки и кой знае как успяваше да изглежда привлекателна и елегантна.

Дани видя гуменките и си помисли: Каква страхотна идея! Изглеждаха точно като онези, които бе носила като дете. От години не си бе купувала нещо подобно, но си спомняше колко са удобни. И много шик, разбира се. Особено в съчетание с дънки или други подходящи панталони. Може би би могла да изработи свой собствен модел и да го покаже заедно със следващата си колекция на спортни облекла.

Моника забеляза начина, по който Рик се усмихна на Кейти, и веднага се зачуди дали спят заедно.

Този въпрос не спираше да я тормози през цялата вечер, дори и след като Рик я представи на публиката, а след това каза: Моника, написах тази песен за теб и тази вечер ще я изпея за пръв път.

„Златното момиче“ беше запомняща се иронична балада за едно красиво, богато, русокосо момиче, което на пръв поглед си има всичко, с изключение на семейство и съпруг, който да го обича. Когато песента свърши, в залата изведнъж се възцари пълно мълчание, а след това тълпата избухна в бурни аплодисменти и овации. С мокри от сълзи очи Моника ръкопляскаше с останалите, после му изпрати целувка на благодарност.

Рик й намигна и отново хвана китарата. Групата веднага засвири въодушевено мотиви от няколко песни, които, както предположи правилно Моника, бяха част от албума, който предстоеше да излезе. Двамата с Кейти подскачаха по сцената, правеха изразителни физиономии, докато кълчеха бедра и удряха задниците си в ритъма на музиката.

Моника знаеше, че Рик си избира най-привлекателните от многобройните си почитателки, които се въртят около клубовете, но никога не се бе притеснявала от мисълта, че той спи и с други жени. Но кой знае защо не можеше да пренебрегне искриците, които прелитаха между него и това ново момиче. Съставът свиреше по-добре, синхронът им бе по-добър от преди и очевидно главната заслуга за това беше на Кейти.

— Страхотни са — изкрещя Дани, като се опита да надвика гълчавата. — Рик и Кейти са страхотен дует.

Моника се усмихна насила и кимна:

— Ja, страхотен дует…

В два часа след полунощ, след три извиквания на бис, Джъстис лийг изсвири едно последно парче, музикантите махнаха прощално на публиката и напуснаха сцената.

— Ей — изкрещя Джак в ухото на Дани. — Май е време да оставим влюбените гълъбчета насаме. Може ли да те откарам до хотела ти? — Не й остави почти никакво време да предупреди Моника, че си тръгва или поне да й каже довиждане, просто я хвана заръка и я поведе към вратата. — Искаш ли да хапнеш нещо? Или пък да те заведа на разходка из Холивуд хилс?

Просто ей така.

Без никакви уговорки.

Преди да се осъзнае напълно, Дани вече седеше в открития корвет на Джак, който забързано се движеше по Мълхоланд драйв. Нощта беше невероятно красива. Само за разходки. Кръгла ярка луна висеше ниско в небето, което бе така ясно и осеяно с толкова много звезди, че приличаше на нарисуван декор за филм.

Джак отби край пътя и посочи светлините на града, които блещукаха в краката им.

— Много красиво, нали?

— Била съм в Лос Анджелис толкова много пъти, но никога не съм идвала тук — призна Дани. — Красиво е, Джак. Благодаря ти, че ме доведе тук.

— Удоволствието е изцяло мое. Аз ти благодаря, че се съгласи да дойдеш.

Дани затвори очи. Внезапно й се зави свят, почувства се слаба и отпаднала. Дали беше от разликата в часовото време? Или нещо много по-сериозно от нарушение в биологичния й часовник?

Момчешката наивност на Джак и непринудеността му й допадаха много. Ако беше от неверните съпруги… Но не беше. Сепна се и бързо отвори очи. Пълната луна над главата й я върна към онази прелестна юнска нощ преди месец, когато тя и Нино се бяха любили на тревата. Лудост в лятна нощ? Не — здрав разум. Но ако сега се поддадеше на импулса да прекара нощта с Джак — това вече щеше да е лудост…

— Джак?

— Да? — наведе се напред той.

— Не искам да бъда груба и неблагодарна, но съм смазана от умора. Мисля, че трябва вече да се връщаме.

— Сигурна ли си? — Гласът му беше приглушен и изпълнен с надежда.

Дани потърка с пръст златната си венчална халка.

— Абсолютно.

 

 

Обяд в „Поло Лаундж“. Докато чакаше Моника, Дани помоли да й донесат телефон в тапицираното в зелено сепаре — сепаре номер едно, за да отговори на някои от позвъняванията от сутринта.

Двадесет минути по-късно Моника се настани срещу нея.

— Закъсня — подкачи я Дани. — Сигурно си прекарала страхотна нощ.

— Ja, страхотна. — Гласът й беше кисел и изпълнен с раздразнение.

— Значи така. И какво не беше наред?

Моника само се смръщи и даде знак на сервитьора да й донесе менюто. И тя самата не разбираше всичко. Двамата с Рик се сбогуваха набързо с останалите, купиха си шест кутийки бира и една пица — Рик умираше от глад след всеки концерт — и се върнаха в хотела. Прекараха чудесно. Седяха заедно във ваната, пийваха бира и си слагаха един на друг в устата парчета пица. Опитваха се по всякакъв начин да подсилят нетърпеливото очакване на оня неизбежен момент, в който най-накрая, задъхани и отмалели, щяха да се отпуснат в прегръдките си.

Сексът с Рик беше умопомрачителен. Когато слънцето изгря над прихлупения със смог град, те вече се бяха любили два пъти и изтощени и доволно отпуснати спяха дълбоко.

— Звучи страхотно — въздъхна завистливо Дани. — И какъв е проблемът?

— Помолих го да ми разкаже за Кейти.

— Кейти?

— Момичето от състава. Червенокосата.

— Смяташ, че спят заедно?

— Всичко, което ми разказа Рик, бе, че е много смешно и нелепо точно аз да проявявам ревност. И че…

— Да? — подкани я Дани.

— И че ме обича. — Моника говореше толкова тихо, че Дани едва успя да долови думите й. — Скарахме се жестоко… Затова закъснях.

— Не разбирам. Казал ти е да не се безпокоиш за Кейти, казал ти е, че те обича и въпреки това сте се скарали?

— Твърде е сложно за обясняване — изрече Моника и избърса носа си с ленена кърпичка. — Ние просто не сме един за друг. Това е всичко. Смятам напълно да скъсам с него. По дяволите, къде е храната ни?

Точно в този момент сервитьорът донесе напълно еднаквите им поръчки — топла пилешка салата, подправена с естрагонов оцет, и диетична сода. Моника си взе една хапка и бутна чинията си настрана.

— Не мога да хапна нищо — изплака тя. — Опитай се да ме поразсееш, liebchen. Кажи ми какво се случи между теб и Джак.

— Абсолютно нищо. Честно! Признавам си, че по едно време се изкуших. Той е много сладък и… секси. Но аз съм омъжена.

На Моника й се прииска да я попита дали брачните клетви за вярност някога са попречили на Нино да й изневерява, но и двете знаеха чудесно отговора на подобен въпрос. Освен това Нино си беше Нино, а Дани си беше Дани.

Красива млада жена, която напоследък рекламираше един много нашумял сапун, се приближи до тях.

— Дани ди Портанова! Обожавам вашите дрехи! Казах на режисьора си, че трябва да ми позволи да се обличам с дрехи от вашата колекция през следващия сезон. Мисля, че сте страхотна…

— Много мило от ваша страна. Много ви благодаря. — Дани се усмихна топло.

Едва жената се бе отдалечила, когато Моника каза рязко:

— Щом харесва толкова много твоите дрехи, защо е облечена с костюм на Калвин Клайн!

— Холивуд! — разсмя се Дани.

— Е, щом не си се гушкала с Джак, какво прави цяла сутрин? — стрелна я Моника.

— Проучвах конкуренцията. Лина Лий. Джиорджио. Сен Лоран. Гучи. Бижан. Най-реномираните магазини на Родео драйв, където всички търговци се държат така, сякаш правят на клиентите си неоценима услуга, като признават съществуването им.

— Купи ли нещо?

— Не, но ми хрумна страхотна идея. — Очите на Дани се разшириха от вълнение. — Моника, знаеш ли какво й липсва на Родео драйв!

— Какво? — отпи от содата си приятелката й. Слушаше Дани само с половин ухо.

— Ние!

Ние?

— Моника, внимавай! Важно е.

— Слушам те.

— Това, което липсва на Родео драйв, е един специализиран магазин за жени като теб и мен. Магазин, който да е елегантен и изискан, но в който да е истинско удоволствие да се пазарува. Магазин, в който няма да се чувстваш на изпит всеки път, когато минеш през вратата му. Магазин, в който ще се продават дрехи само на „Графиня Дани“.

— Нещо като бутик?

— Точно така. Фирмен магазин. Ще го наречем „Графиня Дани“. Ясно и просто. Ще изложим всичките си колекции, включително и лицензираните продукти. Ще отворим още един такъв бутик в Ню Йорк. В някой от хотелите — в „Пиер“ или може би в Плаза. Два магазина на двете крайбрежия.

Предложението на Дани беше смело и рисковано. Твърде рисковано.

— Не мога да си го представя съвсем добре — отрони бавно Моника. — Какво точно знаеш за търговската част от бизнеса?

— Ще се научим. Аз съм доста схватлива. А и ти също. — Дани явно беше ентусиазирана. — Освен това ще назначим подходящи хора, които да ръководят магазините. Помисли върху това. Никой няма да продава продукцията ни по-добре от нас самите.

— Но това ще бъде свързано с огромни разходи…

— И какво? — изгледа я Дани предизвикателно. — Можем да си го позволим. А и няма да имаме никакви проблеми да получим кредит, ако се наложи.

Подобни обсъждания бяха характерни за деловото им сътрудничество. Дани беше по-импулсивната от двете, винаги готова да предприеме голям и рискован ход, без дори да си направи труда да провери дали разполага с предпазна мрежа в случай на неуспех. Моника действаше по-бавно и предпазливо. Когато въпросът опреше до бизнес, тя непоколебимо поддържаше тезата за максимална печалба при минимален риск.

— Припряна американка! — крещеше тя в момент на непоносимо напрежение.

— Предпазлива австрийка — викаше Дани в отговор.

Огромният им успех се дължеше на способността им винаги да намират най-удачното и най-балансираното решение.

— Е? — подкани я Дани.

Моника сви рамене.

— Струва ми се, че си заслужава да го обсъдим.

— Моника, това, което най-много обичам у теб, е необузданият ти ентусиазъм. — Дани се засмя саркастично. — Хайде, скъпа, да отидем и да наемем помещение на Родео драйв.

 

 

Ню Йорк

 

Лицето на Ървинг светеше като светофар на Хелоуин.

— Барбара, мила, имам страхотна изненада за теб!

Потупа джоба на панталона си.

На Бъни до смърт й беше писнало да го ближе в кабинета му. Помисли си: Пресвети боже, моля те, не му позволявай да извади грозния си увиснал член.

Ървинг бръкна в джоба си, извади два самолетни билета и ги размаха пред лицето й.

— Имам нужда от малка ваканция и искам да дойдеш с мен. Какво ще кажеш да прекараме заедно една седмица в луксозен хотел?

— О, Ървинг… — изгледа го свенливо Бъни, като в същото време не преставаше да се пита какво ли е намислил този път. — Аз не бих могла да си позволя…

— Не говори глупости! Аз поемам всички разноски. Не се тревожи. Мога да си го позволя. А и сега не е сезон на ваканциите и агентът ми направи голяма отстъпка. — Бутна в ръцете й няколко проспекта. — Това е мястото. Хотел „Грейпфрут три“ в Сен Кроа.

Сен Кроа? На Върджин айлъндс?

Представи си безкрайните плажове и прозрачната синя вода. Ще плуват. Ще плават с яхти. Ще се гмуркат. Ще наблюдават залеза и ще отпиват от леденостудените тропически напитки. Как ли щяха да реагират близките й в Хендерсън ако знаеха, че тя, Бъни Хестър, щеше да прекара цяла седмица в един шикозен хотел на Карибите? Та тя никога не бе излизала извън Щатите…

— Скъпи, аз съм най-щастливото момиче в целия свят! — Бъни бе останала без дъх от вълнение. Нежно го целуна по челото, а след това го изгледа с широко отворени очи. — Ами кучетата?

— Само ти можеш да си толкова загрижена дори и за кучетата! Зная, че ще ти липсват ужасно, но ще можем да ги оставим при ветеринар. Аз ще платя.

Точно така! Нека плати! Може пък да им се случи нещо. Може и да умрат, ако има късмет.

Бъни си купи черен бански костюм от колекцията на „Графиня Дани“, още един чифт от залелите цялата страна дънки на „Графиня Дани“ и една вечерна рокля, която не можеше да си позволи, но трябваше да има. Купи си и един булеварден роман, нови слънчеви очила, най-различни видове плажни масла и вече бе напълно готова за весели забавления под ярките слънчеви лъчи.

Но най-напред трябваше да стигнат дотам. Когато се качиха на самолета, ръцете й трепереха, докато закопчаваше предпазния колан, а после се вкопчи в страничните облегалки и не ги пусна, докато самолетът не се издигна във въздуха.

— Не се боиш да пътуваш със самолет, нали? — загрижено я погледна Ървинг.

— Разбира се, че не. — Бъни се усмихна насмешливо, смутена от признанието си, че никога преди не бе пътувала със самолет.

Някъде по средата на полета стюардесата им донесе бутилка шампанско.

— Поздравления от екипажа! Вие сте младоженци, нали? Винаги познаваме. — Тя се усмихна закачливо. — Желаем ви приятно прекарване на медения месец.

Стомашното неразположение на Бъни се засили. Тези хора наистина ли вярваха, че тя би се омъжила за един толкова дърт пръдльо като Ървинг?

Едно такси ги закара, заедно с още две семейства, от летището в Сен Кроа до хотел „Грейпфрут три“. От едната страна на криволичещия път се разстилаше яркосиньото Карибско море. От другата, скрити под високите палмови дървета, се нижеха розови и жълти колиби, заобиколени от малки парчета земя.

— Що за хора са тези, които могат да живеят по този начин? — Ървинг я гледаше с недоумение и клатеше неразбиращо глава.

Бъни потрепери. Хора като нея и семейството й. Бедността на острова бе потискаща.

Но не толкова, колкото се оказа самият хотел. „Грейпфрут три“ нямаше нищо общо с шикозния курорт, който си бе представяла в мечтите си. Беше мръсен, с олющени стени и изтърбушени матраци. Само за едно не бяха излъгали в проспектите — плажът наистина беше хубав, или поне изглеждаше хубав през обления в дъжд прозорец на спалнята им. Веднага щом пристигнаха в Сен Кроа избухна нетипична за сезона буря, която вся паника и безредици из целия Карибски басейн.

— Имаме все пак голям късмет — сподели администраторът на рецепцията. — Намираме се в опашката на урагана.

В продължение на четири дни валя като из ведро. Затворена в стаята си, съвсем сама с Ървинг, Бъни бе сигурна, че всеки момент ще лудне. От рум сървис отговаряха рядко на позвъняванията й. А когато все пак се обадиха, вместо шампанското, което бе поръчала, й донесоха някакъв воднист, невероятно сладък пунш.

„Бахама мама“ — така нарекоха питието.

— Но това са все пак Върджин айлъндс — разкрещя се тя.

Ървинг бе напълно доволен от възможността да се излежават в леглото, да играят карти и да се любят. Четири дни секс…

Та той е вече възрастен мъж. Откъде се взема силата и издръжливостта му? Така се питаше горчиво тя и на петия ден усети, че започва да я обзема параноя. Беше сигурна, че сервитьорите умишлено объркват поръчките й. А и храната беше ужасна, изобщо не можеше да се яде.

На шестия ден дъждът най-сетне спря и слънцето проби дебелите облаци. Бъни се намаза с плажно масло номер петнадесет, грабна един шезлонг и се зае да прави тен. Ървинг веднага се настани до нея. Няколкото му кичура посивяла коса се ветрееха от лекия бриз.

Когато тя се изправи и се насочи към бара за диетична сода, напереният рус инструктор по сърфинг й се усмихна похотливо и й каза:

— Какво ще кажеш за една разходка до Бък айлънд? Ще вземем шнорхели и ще се погмуркаме. Ще ти покажа нещо наистина хубаво.

Бавно и преднамерено облиза устните си.

Не беше кой знае каква плувкиня, но бе готова на всичко, само и само да не прекара още един дълъг ден с Ървинг.

Само че Ървинг имаше друго предложение.

— Но, мила — вдигна той поглед от роман за Джеймс Бонд, — за какво ще се разкарваш чак дотам? Нали дойдохме тук да си починем, да поплуваме, да позагорим, пък и от време навреме… нали знаеш какво…

И й намигна закачливо.

Бъни се усмихна дръзко и си помисли: От време на време, а!

 

 

Не бяха минали и два дни откак Дани се бе върнала в Ню Йорк, когато Юнис й телефонира, за да се уговорят за тяхната вече превърнала се в ритуал ежемесечна вечеря в „Льо Перигор“.

— Баща ти много настоява да те види — съобщи Юнис. — Мисля, че е загрижен за Нино.

Защо тогава Морис лично не й се бе обадил, за да я запита за Нино? Но Дани само каза:

— Чудесно. Ще запазя маса за четвъртък, за осем часа.

Това, че ще направи резервация, означаваше, че тя ще плати сметката в края на вечерта, което Дани винаги правеше с удоволствие. Това беше нейният начин да покаже на баща си, че е успяла не само в брака си.

„Льо Перигор“ беше украсен с елегантни бели покривки по масите, а усмихнатият учтив управител поздрави Морис по име и целуна ръка на Дани и Юнис. Сервитьорите изредиха почтително специалитетите за деня. Държаха се така, сякаш им представяха знаменитости, които заслужаваха да бъдат посрещнати с оглушителни аплодисменти.

За Дани „Льо Перигор“ бе свързан с безброй спомени от детството й. Храната беше изключителна, но оставаше горчив привкус в устата й само като си помислеше за многото вечери с Морис в този ресторант по времето, когато тя бе твърде закръглена млада госпожица.

— От това се пълнее много. Поръчай си писия на скара. — Морис винаги реагираше по един и същи начин на желанието й да си пръча охлюви, напоени в подправено с чесън масло. — Вече си достатъчно дебела — казваше той и се мръщеше винаги, когато тя поискаше желирана патица с портокали. — Крем карамел? — възмущаваше се Морис, когато сервитьорът им донесеше листа с десертите. — Нямаш ли някакво чувство за самоуважение и собствено достойнство?

Морис нямаше да се промени никога. Продължаваше да се отнася с нея като с дете и винаги, когато вечеряха заедно, се опитваше да поръчва вместо нея.

— Дъщеря ми ще започне със салата. След това прясна риба меч, печена на скара, разбира се. За гарнитура бихте могли да донесете малко карфиол. Съпругата ми ще вземе…

Но Дани бе пораснала. И вече се осмеляваше да му противоречи.

— Папа, ще ти бъда много признателна, ако ме попиташ какво бих желала да вечерям, преди да направиш поръчката…

Морис леко повдигна едната си вежда.

— Все още трябва да се въздържаш от някои храни. Сега си слаба, но кой знае… Някой ден ще…

— Ще напълнея отново? Не, не мисля, папа. — Дани се усмихна. — Но ако все пак напълнея, това ще си е лично мой проблем, не мислиш ли?

Юнис запали цигара. Не обичаше споровете и не можеше да разбере защо Дани никога не отстъпваше пред Морис, както правеше самата тя.

Морис си поръча пържола със сос по беарнски.

— Морис, това е твърде тежко за теб — тихичко му напомни Юнис.

— Юнис, моля те…

— Какво става тук? — Дани бе изненадана да чуе, че Юнис се осмелява да противоречи на Морис.

— Не обръща особено внимание на холестерола си. И аз, и лекарят му се молим да внимава повече, но той не ще и да чуе.

— Но аз съм напълно здрав — изгледа я с раздразнение Морис.

Сервитьорът им донесе бутилка „Шатоньоф дьо Пап“, отвори я, наля малко в чашата на Морис и го погледна.

— Monsieur Либерман?

— Добре, много добре. Прекрасен избор, Марк.

— Като заговорихме за вина, как е Нино? — попита Юнис, докато пушеше някак нервно.

Дани си помисли: Благодаря, че отвори кутията на Пандора, Юнис.

— Справя се чудесно, благодаря. „Силвър хил“ е чудесна клиника и програмата им на лечение е напълно подходяща за него. Той, разбира се, получава огромна подкрепа — особено от мен и лекаря си.

Морис хапна малко от пастета от гъши дроб.

— Защо е необходимо да харчите толкова много пари за тази клиника? Това е, което не мога да разбера. Не мислиш ли, че ако прекарваш повече време с него вкъщи, това няма да му е достатъчно, за да се възстанови?

Ето пак старата песен. Ако не бе сигурна, че това е невъзможно, би могла да се закълне, че Морис и Роберто са се наговаряли.

— Папа, персоналът в „Силвър хил“ е съставен от професионалисти, които знаят как да се справят с подобни проблеми. Аз не съм специалист.

— Не зная — поклати глава Морис. — Начинът, по който вие, младите, се отнасяте един към друг… Очи, които не се виждат, се забравят, нали знаеш? Ако бях изпратил бедната ти майка в някоя клиника, докато умираше, никога след това нямаше да си го простя.

Това си беше непозволен удар, дори и когато идваше от Морис.

— Папа — отбеляза тихичко Дани. — Има огромна разлика между Нино и мама. Той не умира.

Извини се сковано и се насочи към тоалетната, като едва успя да сдържи сълзите си, докато не се скри зад вратата на най-близката кабинка. След всичките тези години, след всичко, което бе постигнала, една добронамерена забележка на баща й беше в състояние отново да я превърне в малко момиченце, неудържимо хълцащо в банята.

Колко време ще му трябва още, за да види в нея жената, в която се бе превърнала, а не някогашната му дебела непохватна дъщеря, която никога не можеше да свърши нещо както трябва? По дяволите, папа, помисли си тя, докато пускаше водата в тоалетната. Не можеш ли поне веднъж да ме оставиш на мира?

Дани изми лицето си, сложи си нов грим и взе важно решение. Твърде дълго бе оставяла забележките му без коментар. Освен всичко останало, което бе постигнала, Дани бе култивирала у себе си твърде силно чувство за собствено достойнство, което не й позволяваше да преглъща мълчаливо критичните забележки на Морис. Успяла бе да се справи с Роберто. Ще трябва да си поговори и с баща си.

Тя изправи рамене, усмихна се насила и се върна на масата си.

— Папа — трепереше от напрежение гласът й — Нино е оставен да се справя сам с проблемите си. Той получава възможно най-добрата медицинска помощ, която може да се купи с пари. Не очаквам да разбереш постъпките и мотивите ми, но ще ти бъда безкрайно благодарна, ако запазиш личното си мнение за себе си и ми спестиш забележките си.

Морис чак примигна от изненада. Дъщеря му никога преди не бе разговаряла с него по този начин. Очите й, които толкова приличаха на неговите, сякаш го предизвикваха да продължи спора. Значи може би е прекалено груб и строг с нея.

— Как беше в Лос Анджелис — побърза да смени темата на разговора Юнис.

— Страхотно. — Дани внезапно изпита силен глад и лапна по-голяма част от рибата си. — Смятам да отворя там магазин. На Родео драйв. А и в Ню Йорк — може би в Плаза или където успея да намеря свободно помещение.

— О! — Юнис изпъна шия подобно на модел на Модиляни. — Каква хубава идея!

Хубава? Това едва ли бе прилагателното, което би избрала Дани, за да опише откриването на два изключително скъпи и изискани магазини. Но тази реакция бе типична за Юнис, която обичаше да се плъзга по повърхността на живота и никога не си създаваше каквито и да било неприятности и усложнения.

— Просто не мога да разбера защо ти е необходимо да ходиш чак в Лос Анджелис — измърмори Морис. — Но ти изглежда знаеш какво да правиш с този твой бизнес щом печелиш толкова много пари. — Присегна се и свенливо я потупа по ръката. — Хората постоянно ме разпитват за богатата ми дъщеря. И знаеш ли какво им отговарям, Дани? Казвам им: Моята дъщеря нямаше нужда да се омъжва за богат мъж. Тя си е родена богата. И това е самата истина. Наследила си изискаността и усета към модата от майка си и моята деловитост и умението да се справям с бизнеса. Много се гордея с теб, Дани…

Дани бе толкова развълнувана от този безпрецедентен израз на любов от страна на баща й, че едва успя да проговори.

— Благодаря ти, папа. — Гласът й беше глух и треперещ. — Това означава много за мен.

Дани остави Морис да поръча обичайните три кафета. Но този път той я изненада.

— Искаш ли десерт? — я попита, а очите му заблестяха дяволито. — Какво ще кажеш за един крем карамел?

Бележки

[1] Известна марка минерална вода. — Б.пр.

[2] Леко италианско пресносолно сирене — Б.пр