Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)
Сканиране
Ysabell
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Джорджия Рей. Богата жена

Корица: Светла Карагеоргиева

Редактор: Любен Любенов

ИК „Компас“, Варна, 2008

 

Предпечатна подготовка: „Компас“, Варна

Печат и подвързия: „АБАГАР“ АД, Велико Търново


Част трета

Глава първа

Ню Йорк

 

Мишел Бартън излезе изпод душа в апартамента си в Гринидж Вилидж, наметна се със зелената си кадифена роба и се настани на леглото с последното издание на „Блубой“. Тъкмо посягаше към бебешкото масло, когато входният звънец иззвъня. Пресвети боже, кой ли може да е? Май наистина трябва да се пренесе в жилищна сграда с портиер. Не може ли човек поне да си направи кефа на спокойствие?

Надникна през шпионката и ахна от изумление, като съгледа едно видение от другата страна на вратата.

— Д… да? — заекна Мишел.

— Мишел Бартън?

Мишел преглътна шумно и отвори смело вратата.

— Аз съм. Какво мога да направя за вас?

— Аз съм подарък за вас от Дани ди Портанова — обяви Видението — тъмнокос, синеок млад мъж, който приличаше на нещо средно между Мел Гибсън и Джеймс Дийн.

— Аз… не ви разбирам — пак заекна Мишел, като се опитваше да не поглежда към голямата подутина в панталона на младия мъж. — Трябва да има някаква грешка.

Видението се усмихна.

— Няма грешка. Може ли да вляза?

— Аз… Аз не мисля…

Без да чака повече за разрешение, младият мъж мина край Мишел и затвори вратата. Огледа апартамента и каза:

— Както вече ви споменах, изпраща ме Дани ди Портанова.

Дани ди Портанова, която съвсем наскоро бе съсипал в свой материал? Мишел заотстъпва нервно към телефона, готов да се обади на ченгетата, за да го отърват от този привлекателен млад мъж, когото Дани очевидно бе наела, за да го смели от бой.

— Моля ви — смънка той и протегна ръка към телефона. — Нямах намерение да…

Младият мъж сложи ръката си върху ръката на Мишел.

— Не е нужно да се обаждате на когото и да било. Срещата ни касае само нас двамата.

— Ще ви дам пари, ще ви дам всичко, което пожелаете, но моля ви, не ме наранявайте — примоли се Мишел.

Мъжът съблече коженото си яке, разкривайки добре оформени мускули, които изпъкваха под прилепналата към тялото му тениска.

— Не е необходимо да ми плащате — прекъсна го той и се разсмя. — Казах ви, Дани ди Портанова плаща всичко. И няма да ви нараня, освен ако не пожелаете. Искам да кажа, че съм готов да изпълня всичките ви прищевки. — Погледна към мократа коса на Мишел. — От банята ли ви изкарах?

Мишел прежълтя.

— Не… Всъщност да.

— Чудесно. В такъв случай си чист и готов за забавления.

Мишел започна бавно да проумява, че този тип май че казва истината. Разкъсван между страха и страстта си, той се приближи към камината и крадешком затърси ръжена. Просто за всеки случай.

— Не разбирам. Защо ви е изпратила Дани тук? — внимателно подбирайки думите си запита той.

Видението се отпусна на колене пред Мишел и зашари с ръце под робата му, докато най-сетне намери това, което търсеше. Пръстите му обгърнаха пениса на Мишел, който се втвърди веднага при допира.

— О-ох — простена Мишел, доведен на мига до екстаз.

— Хубаво ли е? — Момчето погледна нагоре към него. — Дани ме помоли да ти предам, че противно на слуховете, тя няма никакво намерение да умира. Но — докато говореше, той леко въртеше върха на пениса на Мишел по устните си, — аз умирам. За теб.

Езикът му се застрелка нагоре-надолу по пениса на Мишел, докато по цялото му тяло се разля топла вълна на удоволствие и той затрепера от страст и желание.

— Ах, хубаво е — прошепна Мишел и се отдаде изцяло на ласките на младия мъж. — Много хубаво…

Втората му мисъл бе, че може би си заслужава напълно да преоцени отношението си към Дани ди Портанова.

 

 

На следващия ден след посещението на младежа при Мишел Бартън Дани отиде на работа рано, преди всички останали. Наложи й се да се порови в дамската си чанта, докато намери ключа за двойната стъклена врата. Доволна бе, че е сама — имаше да върши твърде много неща, преди да пристигнат останалите. Огледа се наоколо и изведнъж осъзна, че се радва, че се е завърнала. Дори огромната купчина издути, различни на цвят папки, прилежно подредени на средата на бюрото й, й се струваше приятна.

Ланс, бог да го благослови, беше сортирал внимателно цялата постъпваща кореспонденция през изминалите седмици и беше отбелязал старателно, както решените проблеми, така и все още предстоящите задачи. Една от папките съдържаше голям списък на всички телефонни обаждания — кой е звънил, какво е искал, кой е разговарял с него от нейно име. Много от обажданията бяха от нейни познати и почитатели, които са звънили, за да изразят съболезнованията си.

Беше развълнувана от броя на хората, които се бяха обаждали, за да й предложат подкрепата и помощта си.

Направи си каничка кафе, след това се задълбочи в най-горната папка и не вдигна поглед от нея, докато не чу някакъв шум точно пред вратата си.

— Ланс, ти ли си? — извика тя.

Стресната и изненада, на вратата се появи Барбара.

— Дани! Аз… Толкова се радвам да те видя! Не знаех, че днес ще си на работа.

— Реших да изненадам всички. Ама ти си много ранобудна. Искаш ли нещо?

Барбара я изгледа неразбиращо.

— Да искам нещо!

— Чух, че правиш нещо на бюрото на Ланс.

— О! Не, не… Просто върнах машинката за телбод, бях я взела вчера следобед. Слушай, сигурна съм, че си заета и затова ще те оставя да се върнеш към работата си. Дани, страхотно е, че отново се върна на работа.

Когато Ланс пристигна точно в девет, Дани вече бе разпределила най-неотложните проблеми и го очакваше.

Ланс не си падаше особено по преструвките и церемониите. За едно хлапе, току-що завършило колеж, той притежаваше изключителен такт и проницателност.

— Ах, каква приятна гледка за изморените ми очи! — възкликна той.

— Мога да кажа същото и за теб — усмихна се Дани. — Ланс, преди да се заемеш с каквото и да било, искам да се увериш, че всеки член на колектива знае за събирането в десет часа. Уведоми ги, че е много важно.

Ланс кимна.

— Да, мадам — каза той. — Предполагам, че информацията на Мишел Бартън е погрешна.

— Напълно погрешна — кимна Дани. — А и аз се погрижих вече за него.

Затвори вратата на кабинета си и се върна към работата. До десет часа не вдигна глава от папките, а след това забърза към залата за събрания, където бе посрещната с радостни възгласи и несекващи овации.

— Хубаво е да се върна отново на работа. Оценявам високо всичко, което сте направили, за да може работата тук да върви гладко, докато аз се възстановявах след смъртта на Нино — поде тя. — А сега имам някои новини. Зная, че всички сте чули всички слухове, които се носят за мен. Е, можете да ги забравите. В тях няма и капка истина. Наистина бях в траур, но мозъкът ми не е атрофирал през това време. И започвайки от днес, ще пуснем на пазара най-агресивната нова серия, която е виждал този град.

Намигна на Моника — единствения човек, с когото бе споделила плановете си.

Чаршафи — обяви тя. — Ще произвеждаме чаршафи. И това е само началото. Ще произвеждаме всичко, като започнем от чаршафите, покривките за легла, одеялата и стигнем до хавлиите, завесите за баня и всичко останало. Вчера „Мартекс“ ми даде устната си благословия. Прекарах последните три дни в телефонни разговори. Консултирах се с всички специалисти, които се занимават с проучване на пазара в страната, и всички те ме увериха, че сега е най-подходящия момент за това. Продажбите на легла и аксесоари са нараснали неимоверно през последните шест месеца. Хората, особено по-младите професионалисти, се скъсват от работа през деня и се нуждаят от добра почивка през нощта. Освен стереоуредби и телевизори, те си купуват по-удобни легла и луксозни завивки. Имат пари и искат удобство и комфорт. Те са нашите купувачи.

Всички присъстващи бяха приковали поглед в нея. Усмихваха се. Дани вече действаше. Бяха виждали това и преди. Никога досега не ги бе разочаровала.

— Както и сами разбирате, няма да сме първите на пазара. Добре знаете, че ще трябва да се преборим с големите акули. Но ние имаме едно важно предимство. Ние имаме по-добър подход. Имаме идея, на фона на която кампанията ни по лансиране на „Ослепителна мълния“ ще изглежда като безобидна приказка.

В продължение на доста години вече подсъзнателно, и не чак толкова подсъзнателно, тя продаваше секс. А какво по-подходящо място за това от леглото! И какви по-примамливи аксесоари за легло от чаршафи?

Подчинените й започнаха да кимат. Сякаш вече чуваха приятния звън на маркировъчните каси, отброяващи печалбите им. Ако някой можеше да се справи с подобен замисъл, това бе само Дани.

— Рекламите, които ще ме покажат в леглото с някой страхотен мъжкар, ще бъдат толкова възбуждащи и страстни, че дори обективите на телевизионните камери ще се изпотят от удоволствие. И — тя направи драматична пауза — вече успях да измисля идеалния рекламен надпис:

Няма нищо по-приятно

от една нощ в леглото

с краля —

чаршафите на „Графиня Дани“!

 

 

Коста Брава, Испания

 

Карола бе прекарала последния половин час в опити да съживи увисналия пенис на Роберто. Смука го, маза го с най-различни масла, търка го, докато ръката й се умори, но Роберто се възбуждаше едва-едва и то за кратко. И вече бе отегчена. Не бе изминала целия път от Австрия до вилата си в Коста Брава, за да си играе с тази увиснала кожа.

— Роберто — въздъхна тя, — опитай се да накараш кръвта си пак да закипи…

Роберто се извъртя, отдръпна се от нея, седна и навлече долнището на копринената си пижама. Без да си прави труда да й отговори, той излезе на балкона и се загледа мрачно в ширналото се в краката му море. Какво можеше да й каже, освен че не е в настроение за секс? Или за храна, за разговори и за всичко останало, което някога му доставяше удоволствие.

Нямаше желание за нищо след ужасната безсмислена смърт на Нино. Изпълняваше ежедневните си задължения, ръководеше бизнеса си и се опитваше да утешава Бенедета. Но душата му бе окаменяла. Напълно скована и изпепелена от мъка. Тази среща с Карола, първата след погребението, беше първият му опит да съживи апетитите си. Надявал се бе, че голото тяло на Карола отново ще разпали желанието му. Но искрицата вече я нямаше, беше я погребал заедно със сина си.

От мястото, на което стоеше, виждаше две средновековни наглед кули, които се извисяваха в съседното имение. Вилата на Карола беше на повече от триста години, стените й бяха покрити с бръшлян и други пълзящи тропически растения. Да, вилата беше стара според някои стандарти, но не толкова стара, колкото древното и почитано име Ди Портанова, което след всичките тези векове щеше да умре заедно с него.

Въздъхна тъжно:

— Нека да подишам малко чист въздух.

Карола изсумтя нетърпеливо:

— Роберто, кажи ми какво има? Това не е типично за теб. Не съм дошла тук заради гледката. Дойдох, за да правя секс с теб.

Роберто се обърна. На устните му играеше подигравателна усмивка.

— Единствено за секс ли можеш да мислиш? Това ли съм аз за теб? Расов жребец, с когото се чукаш от време на време? Всички вие, еманципираните и освободени от задръжки жени, сте еднакви. Никога не се съобразявате с нуждите или желанията на мъжа. Знаете само да взимате, да взимате. Едни разрушителки, това сте вие.

Карола го изгледа с ледено спокойствие.

— Струва ми се, че ме бъркаш с бившата си снаха.

— Всички сте еднакви!

Тя се изсмя презрително.

— Все още не можеш да се примириш, че Нино й остави всичките си пари, нали?

— Пари! — разбесня се той и започна да обикаля стаята като хванат в клетка звяр. — Това няма нищо общо с парите. Пикая аз на подаянието, което й е оставил! Пикая и на нея!

Какво безсмислено пътуване! Когато Роберто й се обади и й предложи да се видят, тя реши, че вече се е съвзел от загубата си и е готов за действие. А очевидно не беше така. Само че всичко си оставаше за негова сметка. Тя нямаше нито времето, нито желанието да се прави на болногледачка.

— Тогава къде е проблемът? — Тя го изгледа насмешливо. — Защото ти очевидно имаш проблем.

Роберто стисна юмруци и изгледа любопитно любовницата си.

— Той беше моят син, кучко такава! Моят единствен син. Моят наследник. Името ми ще умре. Шестстотин години от историята на семейство Ди Портанова ще се затрият заради онази кучка.

Карола се прозина. Роберто се бе превърнал в плачлива бабичка. Играта вече изобщо не бе забавна. Тя седна и провеси дългите си крака от едната страна на леглото.

— Ти си глупак, Роберто! И сам себе си лъжеш. Нино никога нямаше да ти направи наследник. Всички знаят, че той беше хомосексуалист.

Роберто измина разстоянието, което ги разделяше, толкова бързо, че тя го изгледа изненадано.

— Роберто…

Но той не й даде възможност да довърши. Като дишаше тежко, с блеснали от ярост очи, той я зашлеви през лицето с такава сила, че я събори от леглото и я просна на пода.

Замаяна от болката и изненадата, Карола го изгледа невярващо.

— Ти, уличнице! Виждаш ме за последен път! — изкрещя Роберто и изхвърча от стаята.

Карола докосна колебливо натъртената си буза. По пръстите й остана кръв.

— О, боже — помисли, — той е полудял…

 

 

Ню Йорк

 

През цялото лято, докато бе управлявала „Графиня Дани“ почти сама, Моника едва намираше време за „При Лъки“. Беше се опитала да играе няколко вечери, но бе толкова разстроена от тревогите си около Дани и от допълнителните проблеми в офиса, че с мъка се съсредоточаваше върху играта. Беше играла слабо и бе загубила пари — достатъчно, за да изпитва болезненото желание и нетърпение да възвърне загубите си.

Но тази вечер… Тази вечер щеше да спечели. Усещаше го, докато стоеше на входа на „Бон шанс“, френски ресторант, разположен точно зад игралните зали на първия етаж на „При Лъки“. Огледа се из полуосветената зала, като потърси с очи приятеля си за тази вечер. Не го видя, но съгледа Холис Уортингтън — младия мъж, който бе довел Барбара Хестър в клуба. Моника бе подочула от разговорите на секретарките в офиса, че Барбара е вкисната, защото Холис я бил изоставил. Тази вечер той бе с друга жена. И слава богу! Нямаше нужда от Барбара Хестър, която постоянно да си пъха носа в личния й живот.

— От тук, госпожице Фон Райх — промърмори управителят на ресторанта.

Моника го последва към любимата й ъглова маса и кимна на останалите присъстващи, повечето от които познаваше добре.

— Тази вечер сама ли ще вечеряте, госпожице Фон Райх? — осведоми се сервитьорът.

— Не. Очаквам господин Стендиш. Но междувременно можете да ми донесете бутилка „Кристал“.

Разгледа менюто. Храната в „Бон шанс“ беше отлична, а тя умираше от глад. Тази вечер щеше да си поръча като начало Шатобриан със стриди. Имаше нужда от енергия за предстоящата нощ.

Като вдигна поглед от менюто, видя Скот Дивейн, който стоеше пред нея.

— Радвам се да те видя, Моника. От доста време не си ни посещавала — изрече той и се настани до нея. — Зная, че очакваш още някой, така че няма да стоя дълго. Но бих искал набързо да разменим няколко думи.

— Разбира се. Какво имаш предвид? — Моника се опита да говори с възможно най-спокойния си и приятен глас. Сякаш не знаеше за какво иде реч.

— Напоследък никак не ти вървеше — започна Дивейн.

Моника сви рамене. Опита се да изглежда безгрижна и не особено заинтересована.

— Какво от това? На всеки може да се случи от време на време. — Опита се дори да се усмихне. — Знаеш не по-зле от мен, че само за една нощ бих могла да си възвърна всичко загубено.

— Така е — съгласи се управителят на игралния дом. — Би могла. Ами ако не го направиш? Вече си надвишила отпуснатия ти кредит.

— Тогава го увеличете — изрече Моника с глас, който твърде много напомняше на Карола.

Управителят обаче остана напълно непроницаем. Властният й тон не му бе направил никакво впечатление.

— Боя се, че не можем да го направим, Моника — каза той и приглади с ръка лъскавата си черна коса. — Не и докато не ни предложиш нещо, достатъчно скъпо като гаранция за заема. Къщата или ягуара си, може би…

Самият факт, че Дивейн не само знаеше, че тя притежава кола, но знаеше и марката й, сериозно я стресна. Започна да се пита какво ли още знае за нея. Твърдо решена да прикрие истинските си емоции, тя посочи диамантената огърлица на врата си:

— Тази огърлица струва почти сто и петдесет хиляди долара. Тя не е ли достатъчно скъпа като гаранция?

Управителят поклати глава.

— Всичко е наред, Моника. Не е необходимо да се лишаваш от бижутата си. Ние сме доста по-цивилизовани от това. Съществува по-добро разрешение на проблема. Предлагаме специална услуга на някои от най-почитаните си клиенти, които се намират в подобно затруднено положение.

— Услуга?

Дивейн се наведе към нея и снижи глас.

— Позволи ми да ти обясня на какъв принцип е…

 

 

Банф, Канада

 

Като привлекателна и богата млада вдовица, Дани скоро установи, че тя е твърде ценна стока, търсена почти толкова, колкото и апартаментите под наем с две спални в сгради отпреди войната. Приятелите й сякаш разполагаха с безкрайна върволица от неженени мъже, с които искаха да я запознаят, и през шестте месеца след смъртта на Нино тя се запозна с всички ергени на Ню Йорк. Макар че оценяваше усилията на приятелите си, тя просто не можеше да покаже какъвто и да било ентусиазъм, когато й предлагаха поредния толкова подходящ мъж. Всички бяха приятни и възпитани, но сравнени с Нино (а тя не може да не ги сравнява с Нино) й се струваха доста… тъпи. Или може би, както бе споделила с Моника, все още не бе готова да се обвърже отново.

Затова се претрупа с работа. Винаги бе смятала, че е работохолик; сега с всички сили прегърна предоставилата й се възможност да го докаже. Работеше по двадесет и четири часа в денонощие, по седем дни в седмицата. Компанията й беше съпруг, приятел, любовник.

И пътуваше… През есента и зимата пропътува повече мили дори и от най-дейните търговски пътници… Лос Анджелис, Ориента, Париж, Лондон, рекламна обиколка из десет града на Щатите, един уикенд в Барбадос.

Моника настоя Дани да я придружи през коледните празници и двете да отидат да карат ски в Канада. Сега, докато седеше край коледната трапеза в къщата, която бяха взели под наем край Банф, Дани не можеше да не си мисли за надеждите и оптимизма на Нино предишната Коледа. Но Моника, с нейното непочтително чувство за хумор, бързото спускане със ски и щипещият зимен въздух успяха да повдигнат духа й.

Излегнали се на възглавниците пред камината във всекидневната, двете с Моника с часове говореха за мъже. Моника отдавна вече бе отписала Рик Флад. Твърдеше, че винаги е знаела, че той не е подходящ за нея, но Дани непрекъснато си спомняше думите на Нино за взаимоотношенията им — а когато ставаше дума за жени и сърдечни вълнения, той рядко грешеше.

— Опиши ми идеалния мъж така, както си го представяш — предложи Дани.

Моника се позабави, преди да отговори. Най-накрая, загледана в пламтящия огън, тя заговори:

— Добър човек. Непретенциозен. Някой, който разбира, че аз имам нужда да се занимавам с нещата, които смятам за важни… който ме приема такава, каквато съм.

Дани едва успя да се сдържи и да не каже: Искаш да кажеш — някой като Рик, нали? Вместо това я запита:

— Но не се ли чувстваш самотна сега, когато все още не си го намерила?

— Самотна? Не ставай глупава! Знаеш, че почти не си седя у дома.

— В това съм дяволски сигурна. — Дани се разсмя. Безброй пъти се бе обаждала на Моника късно през нощта и винаги бе разговаряла с телефонния секретар. Моника винаги говореше бързо, неясно и двусмислено за личния си живот и Дани избягваше да настоява за подробности, но този път попита: — И къде все пак ходиш?

— О, къде ли не… Понякога ходя в някой от клубовете да потанцувам. Трябва да дойдеш с мен някой път. Кога за последен път си се забавлявала? Имам предвид истински забавления.

Дани сви рамене.

— Не мога дори да си спомня.

— Имаш нужда и от едно добро чукане — подразни я Моника.

— Но Нино е мъртъв едва от шест месеца…

Шест месеца! Дани, не ти ли се чука?

Да, разбира се, че й се чукаше. Копнееше за мъжко докосване и ласка. Но мъжете, с които се срещаше, се държаха ужасно почтително. Целомъдрени целувчици по бузата, леки целувчици по устните. Сякаш не смееха да предприемат нещо повече.

— Когато си готова… — шепнеха, стиснали ръцете й в своите. Но тя никога нямаше да бъде готова за хора като тях.

— Дани, знаеш ли какво става, ако не караш редовно колата си? Скоростите започват да заяждат, различните части ръждясват и ти изведнъж се оказваш със счупен автомобил. Liebchen, нуждаеш се от два силни акумулатора, за да можеш да я запалиш отново.

— Е, бих се задоволила и с един акумулатор — изхили се Дани.

— Чудесно, защото имам страхотна идея. Когато се върнем в Ню Йорк, ще излезем някоя вечер и ще обиколим всички заведения. Ще ни се отрази добре и на двете, ja?

 

 

Ню Йорк

 

„Ерия“ беше един от най-популярните клубове в Ню Йорк. Всяка вечер огромни тълпи от желаещи да го посетят си пробиваха път по калдъръмените улички в района, запътили се към съвсем обикновената на външен вид сграда на Хъдзън Стрийт, като се надяваха, че ще бъдат измежду щастливците, които ще успеят да влязат.

Дани и Моника бяха веднага разпознати, още щом слязоха от лимузината на Дани. Един от портиерите ги вкара и ги преведе покрай витрините, на които всяка седмица излагаха различни стоки. Тази седмица отдаваха почит на пластмасовите изделия — всичко, като се започне с предмети от бакелит и се стигне до вибратори.

Придружи ги край тоалетната (обща за всички) и ги заведе до препълнената зала за особено важни гости. Дани огледа изисканото помещение, препълнено с редовните посетители на клуба. Виждаха се всякакви облекла — от фракове и вечерни рокли до пънк одежди, допълнени с работни ботуши и многоцветни кичури коса и безопасни игли, забодени през носа.

— Също като в добрите стари времена — каза тя на Моника. — Само лицата и някои от костюмите са различни.

— Нещата се променят. — Моника сви рамене.

Но имаше и още една разлика. В добрите стари времена, щом даден клуб беше добър, там винаги можеше да бъде видян Нино — да пие, да смърка кокаин, да танцува с най-красивите момичета и… момчета.

Е, хубавите млади личица все още бяха тук и оглеждаха всеки, който се появеше на вратата, и Дани изведнъж се почувства ужасно несигурна и неуверена в себе си. Срещите й с мъжете, за които бе жизненоважно да бъдат видени с Дани ди Портанова, бяха едно, а тук ситуацията беше съвсем различна. Всички изглеждаха толкова млади! Струваше й се, че са изминали десетилетия откак бе посещавала за последен път подобно заведение. А и никога не си бе уговаряла срещи на такива места, не бе планирала свалки. Дори не знаеше правилата на играта.

Не трябваше да се съгласява да идва. Имаше чувството, че са я захвърлили обратно във времето, когато беше седемнадесетгодишна. Беше сигурна, че ако сега се погледнеше в огледалото, нямаше да види красивата самоуверена графиня, а трътлестата Дани Либерман, която, лишена от обожатели, си стоеше у дома в събота вечер и се тъпчеше с хранителните, пълни с масло торти и сладкиши на Хелън. Момичето, което всички момчета наричаха дебелото бедро и шопар.

Обхваната от паника, тя сграбчи Моника за ръката и прошепна:

— Ами ако никой не ни покани да танцуваме?

— Е, и какво от това? — присмя й се Моника. — Ние ще ги поканим.

Ами ако ни откажат, проплака едно гласче дълбоко в нея. Какво щеше да стане, ако тези младоци решаха да се изгаврят с нея? Нервно облиза устни и пооправи косата си.

— Как изглеждам? — попита тя Моника.

— Фантастично, разбира се.

— Извинете ме, дами? — Барманът потупа Дани по рамото.

— О, да, бих искала едно питие…

— Всъщност онзи господин ей там — барманът посочи един мъж, който стоеше в другия край на бара — ме помоли да отворя за вас бутилка шампанско и да ви предам най-искрените му почитания.

Дани погледна нататък, като се опитваше да зърне през тълпата техния обожател. Може би вечерта нямаше да се окаже абсолютен провал.

— Кажете му, че може да се присъедини към нас — помоли тя бармана.

Беше й необходима цяла минута, за да го разпознае.

— Моника, виж кой е тук!

— Светът е малък — отговори й сухо Моника. — Това е предишният съквартирант на Рик, манекенът, който ти се сваляше, ja?

— Самият той. Как се казваше… Джак не знам кой си…?

Черната му вълниста коса беше по-къса, тенът му — по-светъл. Вместо калифорнийските дънки, носеше правени по поръчка дрехи на Армани. Но иначе си беше същият Джак Андрюз, с когото се бяха запознали в Лос Анджелис. Ухилен до уши, той се приближи и ги целуна и двете по бузите.

— Не мога да повярвам — възкликна. — Надявах се да попадна на някой познат. Огледах се и ви видях…

— Как си, Джак? — попита го Дани, загледана в сивите му очи.

— Страхотно, наистина страхотно! Ти дори си спомняш името ми! Ей, непрекъснато се надявах, че някой ден ще те срещна, Дани… и теб също, Моника…

Моника се усмихна. Дори и да бе планирала нещо подобно, едва ли щеше да се получи толкова добре. Сега бе ред на Дани да поеме топката.

— Ще ме извините ли за момент? Мисля, че е време да понапудря носа си.

— Ей, не си тръгвай заради мен — запротестира Джак.

— Както казвате вие, американците, трима са много. Ще се видим по-късно.

— Много е проницателна, нали — разсмя се Дани.

— Страхотна е. Ей, Дани, чух за мъжа ти. Съжалявам…

— Благодаря ти, но моля те, не сега… Бих искала да потанцувам… искам да кажа… ако и ти искаш…

Дали би искал? Тя да не се шегува! Кой не би искал да бъде видян в компанията на Дани ди Портанова! Тя беше най-красивата жена на света. Беше се влюбил в нея още през оная вечер в Лос Анджелис, но никога не бе дори сънувал — дори и след като прочете за смъртта на мъжа й, — че някой ден ще я срещне отново. Беше й изпратил картичка със съболезнованията си и в отговор получи напечатано писмо, в което му благодареше за топлите думи. Когато я видя тази вечер и й изпрати шампанското, той се зачуди дали тя изобщо щеше да си спомни за него. Но очевидно го помнеше добре.

— Разбира се. С удоволствие.

А след това… Молеше се тази нощ да продължи вечно.

Ако само майка му можеше да го види сега…

 

 

Джак беше едва шестгодишен, когато майка му заведе дело за развод срещу баща му, след като го бе хванала в леглото с друга жена. Селма Андрюз не само го осъди и си осигури добра финансова издръжка, но и получи попечителство върху Джак и разрешение на съда да напусне Сан Франциско и да се премести на юг, в Лос Анджелис.

Малкият срамежлив Джак много трудно си намери приятелчета на новото място, постоянно се държеше за полата на майка си, а Селма бе безкрайно доволна и щастлива.

Ти си моят малък мъж, нали? — често му повтаряше тя. — Никога няма да ме предадеш по начина, по който го направи баща ти.

Джак правеше всичко възможно, за да компенсира по някакъв начин греховете на баща си, но рядко успяваше да угоди на майка си. Ако не й се подчинеше веднага, ако бележникът му не беше пълен само с шестици, ако твърде често й искаше позволение, за да поиграе в дома на някое приятелче, тя започваше безмилостно да му крещи, че е глупав, мързелив, невнимателен, себичен.

Нещата се влошиха още повече, когато Джак порасна и започна да се интересува от секс. След като веднъж го хвана да чете един брой на Плейбой, Селма не му проговори цяла седмица.

Искаш да гледаш гърди? — разкрещя се тя и бързо смъкна блузата и сутиена си. — Ще ти покажа гърди, Джак! Ще ти покажа такива гърди, че никога няма да ги забравиш.

Джак наистина никога не забрави тъмнокафявите зърна на майка си и големите й, нашарени със сини венички гърди.

След време започна да чука на вратата на банята и да му крещи:

Защо тази врата е заключена, Джак? Пусни ме да вляза! Зная, че се занимаваш с нещо отвратително.

А той искаше само да си вземе един душ насаме, без Селма, която винаги му предлагаше да му изтрие гърба.

Когато Джак отиде в гимназията, момичетата вече се редяха на опашка, за да излязат с него. Беше мускулест, имаше широки рамене и тънка талия. Скулите му бяха високи и изпъкнали. Дълги извити мигли очертаваха големите му сиви очи.

Красив е като манекен — шушукаха си момичетата, докато рисуваха сърца и преплитаха в тях имената си заедно с неговото.

Селма му забрани да ходи на срещи и Джак започна да я лъже за излизанията си в събота вечер. И тя, разбира се, скоро го хвана. Скандалите им ставаха все по-жестоки и непримирими.

Една съботна вечер той се прибра след полунощ и намери входната врата заключена.

Хайде, мамо, пусни ме да вляза — развика се той. Натисна звънеца, а после дълго чука на вратата.

Лампите в спалнята на майка му светнаха. Прозорецът й се отвори с трясък и в спокойната тиха нощ прозвуча високият й ясен глас:

Обичам те, Джак, но мразя греха!

Джак прекара една безсънна нощ на задната седалка на колата си, като се чудеше какъв толкова голям грях бе извършил, като бе завел едно момиче на кино. На зазоряване заспа и сънува мрачни и зловещи кошмари, свързани с майка му. Когато се събуди, входната врата беше отворена и тя вече бе отишла на църква. Никой от двамата не спомена повече за този инцидент, но от този момент нататък Селма сякаш престана да се интересува къде ходи и кога се прибира синът й. Джак изпита и облекчение, и изненада, когато тя спря да го разпитва и да се опитва да го убеди да излезе с нея на вечеря, на кино, на театър.

Изненадата му премина в болезнен шок в деня, в който тя му представи един як на вид, червендалест мъж на име Бил, който наричаше Селма скъпа и гръмогласно се смееше на собствените си плоски шеги.

Бил ще е новият ти татко, Джак. Можеш да го поздравиш. Мисля отново да се омъжа. — И Селма се усмихна самодоволно.

Изобщо не бе допускал, че тя се среща с когото и да било. Намрази Бил от пръв поглед. Отказваше да го нарича татко, отказваше дори да се храни с тях, когато Бил идваше на вечеря, отказа да му предаде булката, когато Бил и Селма се ожениха.

Много добре — заяви Селма. — Щом не искаш да положиш някакви усилия и да се сприятелиш със съпруга ми, тогава за теб няма повече място в тази къща. Записах те в едно чудесно училище с пансион в Сиатъл. Може би там ще си по-щастлив.

Той хареса новото си училище. Момчетата бяха свестни, а момичетата до едно се влюбиха в него. Но той сякаш виждаше само хубавата и жизнерадостна Ан Клейтън — заместник-председател на долните класове. Покани я на разходка и тя се съгласи и това бе най-щастливият ден в живота му.

Най-черният ден в живота му настъпи през следващата есен, когато Ан покани едно момче от съседно на тяхното, конкуриращо ги училище, да й кавалерства на тържеството по случай Деня на благодарността. По-късно Джак се закле пред директора, че другото момче е започнало първо боя. И че силният му юмручен удар е бил предназначен за момчето, а не за Ан, която изведнъж бе застанала на пътя му. Защото той със сигурност не бе имал намерението да счупва носа й.

Обясненията и извиненията на Джак не можаха да убедят директора в невинността му и той го изключи от училището. Джак се опита да не мисли за това, какво ще каже майка му, като разбере. А след това изведнъж реши, че не му пука. Та тя не даваше и пет пари за него! Знаеше, че може да се справи и без нея. Притежаваше нещо, което да предложи за продан — лицето и тялото си.

Върна се в Лос Анджелис на автостоп, обиколи рекламните агенции и не след дълго вече имаше в Западен Холивуд стабилни ангажименти и един съквартирант — Рик Флад. Но когато Рик стана звезда, а неговата кариера започна да запада в Лос Анджелис, Джак реши да си опита късмета в необятния моден свят на Ню Йорк.

В Ню Йорк беше вече почти година и бързо бе започнал да се утвърждава като един от най-търсените мъже-манекени в града. С жените обаче нямаше чак такъв късмет и макар да я търсеше навсякъде, все още не бе намерил жената на мечтите си.

До тази вечер.

 

 

Независимо, че цяла вечер се бе забавлявала истински, докато бе танцувала с Джак, Дани не го покани да я придружи в дома й.

— Може да ме сметнеш за луда, но просто не бях готова — призна на Моника тя на следващия ден.

— Добре, време е да се подготвиш — нареди й Моника. — Защото това момче е лудо по теб. А нали знаеш какво се говори за двадесетгодишните мъже — могат да го вдигат и да го държат толкова, колкото искаш. Трябва да провериш дали е така.

— Може би ще го направя. — Дани й намигна, а след това отново стана сериозна. — Ами ако не ми се обади?

— Тогава ти ще му се обадиш — посъветва я Моника. — Но той ще се обади. Имай ми доверие.

Той не само се обади, но й изпрати и цветя. Дузина рози с дълги дръжки пристигнаха преди обяд, а на бележката пишеше: Да вечеряме заедно довечера?

Пет минути по-късно в кабинета й надникна Ланс:

— Познаваш ли някой си Джак Андрюз? Казва, че е лично.

— Ще приема разговора.

— Да затворя ли вратата?

— Ако обичаш — кимна Дани и вдигна слушалката. — Здравей, Джак. Цветята са много красиви. Благодаря ти. Но не трябваше да го правиш.

— Исках да го направя. Е? Какво ще кажеш?

— За какво?

— За вечерята. Тази вечер. Ще те взема в осем.

— Тази вечер? — Дани погледна календара си. Имаше планирана вечеря с Айън МакАдам, донякъде служебна, донякъде лична. — Ами аз, наистина…

— Моля те, кажи да. — Гласът му беше мек и гальовен. Тя си спомни колко страстно я бе целунал, когато го остави пред апартамента му. Айън щеше да я разбере, ако отменеше вечерята.

— Добре — реши тя. — Печелиш. Осем часа. — Даде му адреса си.

— Нямам търпение да те видя отново, Дани — възкликна като хлапе Джак.

Е, той съвсем определено не беше срамежлив. Замислено се загледа в розите, които Ланс бе поставил в кристална ваза на масичката до бюрото й, и внезапно се улови, че се чуди дали Джак е добър в леглото.

Вечерта, преди още да са свършили с вечерята, тя реши, че няма да чака дълго, за да разбере отговора на този въпрос. Умираше от желание да си легне с Джак, а и той очевидно изпитваше същото. Едва бяха затворили вратата на апартамента след себе си, когато се вкопчиха един в друг, а дрехите и бельото на Дани очертаха пътя, който изминаха от антрето нагоре по стълбите до спалнята й.

Отпуснаха се на леглото и дълго сдържаната им страст избухна веднага в хормонна експлозия. Удоволствието дойде на втория път, когато Дани започна да се отпуска. Джак й се усмихна ласкаво, след като и двамата се отпуснаха уморени след интимността на споделения акт. Приготви се за трети рунд. Протегна ръка и леко раздалечи краката й.

— Още ли? — простена тя.

— Не искаш ли?

— О, искам. Още, още, още…

 

 

Когато беше сред приятелите си, Реджи съвсем официално се изказваше в полза на уроците на Ра Ра по актьорско майсторство.

— Тази нова страст го държи настрани от улицата — обичаше да казва той и великодушно да се усмихва винаги, когато станеше дума за това. — Той, разбира се, изобщо не притежава талант, но аз пък нямам никакво намерение да му го казвам, щом тези уроци го правят щастлив. Защото когато е щастлив, той винаги ощастливява и мен.

Обаче, когато беше сам, Реджи пееше съвсем друга песен. Умираше си от страх, че платеният му любовник се среща с нови лица, по-млади и по-хубави от него. Беше ругал, заплашвал, умолявал Ра Ра да се откаже от уроците. Но Ра Ра беше неумолим. Актьорското майсторство се бе превърнало в единствената му връзка с нормалния свят, единствения начин да си възвърне гордостта и себеуважението.

Седмица след седмица учителят му настояваше да разголи душата си в името на изкуството. Но Ра Ра бе продал душата си на Реджи и в замяна бе получил много повече пари, отколкото би могъл да спечели, ако си вадеше хляба по почтен начин. Обаче някой ден, съвсем скоро, той щеше да откупи живота си обратно. А междувременно, докато събираше смелост, за да прекъсне връзката, двамата с Реджи поддържаха неспокойно примирие.

Търпението на Реджи обаче вече беше на привършване.

Изминал бе още един ден без онова алчно копеле да телефонира дори, за да разбере дали Реджи ще се прибере за вечеря. Очевидно Ра Ра изобщо не се интересуваше от плановете на Реджи за вечерта. Явно нямаше нищо против да си стои сам у дома и да учи монолозите или диалозите, или каквото там репетираше, с толкова досадно постоянство. Как можа да избере точно това… Е, добре, щеше да отпусне на Джон Баримор точно един час и ако дотогава не му позвънеше…

Личният му телефон иззвъня. Реджи посегна към него, но след това отдръпна ръката си. Не искаше Ра Ра да си помисли, че той стои до телефона и очаква позвъняването му. По дяволите! Това момче правеше всичко наопаки. Реджи беше този, който даваше парите. И се предполагаше, че той трябва да командва парада. Е, стига вече, Хубавецо! Щеше да се наложи да си поговорят с Ра Ра и да си изяснят нещата. Тази вечер. По време на вечерята.

Преброи четири позвънявания, а след това вдигна слушалката и се опита гласът му да прозвучи отегчено:

— Да?

— Да не би да прекъснах работата ти? — попита Ра Ра.

Макар че бе посветил по-голямата част от следобеда си на маникюра и педикюра си, Реджи не можеше да не се възползва от предоставената му възможност да го ухапе:

— Всъщност, да. Някои от нас трябва да работят, за да си изкарват прехраната.

Ра Ра пренебрегна заяждането:

— Ако искаш, обади ми се по-късно.

Самообладанието му вбеси Реджи.

— Не, няма да ти звъня по-късно — изръмжа той. — Имам по-важни неща, с които да запълня времето си. Всичко, което искам да зная, е какво смяташ да правим за вечеря. Лидия има свободен ден, така че предполагам, че ще трябва да вечеряме навън.

— Защо да не си поръчаме храна от китайския ресторант?

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че получавам газове от китайската кухня? — Гласът на Реджи бе свадлив и заядлив. — Освен това вече съм се настроил за излизане.

— Съжалявам, Реджи, но тази вечер не мога. Най-накрая ми се обадиха за ролята в едно шоу. Утре сутринта ме викат за второ прослушване. Ще трябва сериозно да поработя по ролята си довечера.

Реджи не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли се бе намерил някой идиот, който да повярва, че Ра Ра има талант? По-вероятно е да е бил съблазнен от външния му вид. А може би нещата бяха отишли по-далеч?

— И чий грездей трябваше да смучеш, за да получиш ролята? — осведоми се той.

— Чудесно се изразяваш, човече — отвърна му Ра Ра, като се опитваше да не обръща внимание на гадните намеци на Реджи.

Реджи завъртя очи.

— О, май не носиш шеги? Просто се питах защо биха предпочели теб, когато има толкова много други актьори с по-богат опит, които…

— Знаеш ли, Реджи, една обикновена думичка като поздравления щеше да е повече от достатъчна — прекъсна го Ра Ра. — Или може би такава дума просто липсва в твоя речник?

— Исусе! И откога стана толкова дяволски чувствителен? — попита Реджи с натежал от сарказъм глас. — Но добре, щом това те прави щастлив, моите поздравления!

— Благодаря — кратко и възпитано отвърна Ра Ра.

— Е, сега, когато вече ти отдадохме дължимото като новоизгряваща звезда, би ли ми казал все пак какво смяташ да вечеряме, след като не можеш да излезеш? Ти може би си прекалено зает, за да ядеш, но аз бих искал да похапна нещо свястно за вечеря.

Ра Ра се опита гласът му да прозвучи помирително и отстъпчиво.

— Бихме могли да си направим пържени яйца. Или, ако искаш, мога да приготвя омлет.

Бъркани яйца! Я го зарежи!

— За теб това може да е достатъчно, но аз нямам намерение да закусвам на вечеря. Ще си организираме нещо друго. — Реджи изръмжа последните си думи и затръшна телефона.

Не бе стигнал чак до там, че да си седи у дома вечер след вечер, докато Ра Ра зубри репликите си. Искаше му се да излязат и всички да го видят заедно с Ра Ра. Защо, по дяволите, му трябва да си има хубав приятел, щом хората няма да знаят, че Ра Ра му принадлежи напълно?

Интеркомът иззвъня.

— Да? Какво искаш?

Секретарката му въздъхна. Единственото, което получаваше от господин Реджи, бяха обидите. Обеща си, че тази неделя ще прегледа всички обяви и ще си потърси нова работа.

— Извинете ме, господин Реджи. Мишел Бартън е на втора линия.

— О, добре. Свържи ме. — Взе слушалката и изпадна в телешки възторг. — Скъпи, тъкмо си мислех за теб. Не сме се виждали от доста време.

— Така е — произнесе в същия тон Мишел. — Имам два билета за балет, които не ми дават мира. Свободен ли си? Бихме могли да вечеряме рано в „Джо Алън“ и…

— С удоволствие — прекъсна го Реджи, зарадван от мисълта, че най-после се е намерил някой, който се интересува от него. — Ще се видим в шест. — Затвори, като се чудеше дали билетите не са безплатни и дали Мишел не очаква той да плати вечерята. Е, ако Мишел бе достатъчно забавен, може би щеше да се съгласи да плати сметката. А Ра Ра да върви по дяволите!

Всички да вървят по дяволите, особено онези копелета от „Мегакорп“, които сякаш твърдо бяха решили да рушат имиджа му с всеки нов продукт, който пускаха на пазара. Парфюмът, разбира се, беше изключение и за негово най-голямо удоволствие продажбите продължаваха да се увеличават. И ако онези идиоти си направеха труда да прочетат мнението, което бе изразил писмено, щяха да разберат, че това е така, защото парфюмът се продава само в най-изисканите универсални магазини — там, където му е мястото.

Но не! Те си мислеха, че разбират повече от него. Можеха да продават продуктите си, където си пожелаят. Можеха да лицензират всичко, което им се стореше подходящо. Можеха да сложат етикет с името му и върху стоките с намалени цени, ако това им харесваше. Не разбираха бъкел от моделиерство, но вече му бе писнало да се оплаква от качеството на стоките, които носеха името му. А когато разбра, че и те са уморени от нескончаемите му оплаквания, той се обърна към адвоката си. Само че онзи идиот, адвокатът му, го информира, че няма начин да наруши споразумението, което го обвързва с „Мегакорп“.

— О, разбира се, че има — остро го бе прекъснал Реджи. Той знаеше, че договорите, както и обещанията, се правят, за да не се спазват. — И по-добре накарай подчинените ти да се поразтичат и да измислят нещо. Ти ме вкара в това и сега само ти можеш да намериш начин да ме измъкнеш.

За да е сигурен, че адвокатът му е разбрал всичко както трябва, той прекара следобеда в диктуването на писмо с подробни указания. Искаше си името обратно, искаше да престанат да поставят името му на модели на недостатъчно талантливи хора, искаше да се измъкне от цялата тази бъркотия.

Тръгна за срещата с Мишел и остави касетата със записа на секретарката си.

— Утре сутринта го искам напечатано на бюрото си.

Секретарката имаше среща и се надяваше да си тръгне веднага щом Реджи излезе. А сега щеше да й се наложи да остане до късно, за да печата писмото му. Прокле наум деня, в който бе започнала работа в „Господин Реджи, Inc.“.

— Разбира се. А това тук е пощата ви — осведоми тя, макар да знаеше непримиримата му омраза към безкрайния поток писма, който пристигаше всеки следобед по куриер от главната квартира на корпорацията в Рокфелер сентър.

Сигурно ми изпращат още от онези ужасни скици, помисли си Реджи и въздъхна болезнено, а след това излезе от сградата и се настани в лимузината си. А може би му изпращаха още една партида споразумения за отпускане на лиценз. Предполагаше, че не си струва да се оплаква. В края на краищата повечето лицензи означаваха по-големи печалби. Богатството му нарастваше с бързи темпове.

Отпи от мартинито си с водка, което шофьорът му бе приготвил, и отвори един плик, на който пишеше лично и поверително. Вътре имаше писмо от Франк Гладстоун. Реджи набързо прегледа съдържанието му. Едва не се задави с мартинито си, когато стигна до основния параграф.

Специалистите на „Мегакорп“ по проучване на пазара, пишеше Гладстоун, бяха решили, че моментът е подходящ, за да започнат производството на аксесоари за баня — кърпи, хавлии, завеси, рогозки и покривки за тоалетни чинии. И като връх на цялото унижение — тоалетна хартия „Господин Реджи“. Някакво студио за графичен дизайн вече работело върху надписа, който щял да бъде изписан върху рулата.

Тоалетна хартия! Значи хората ще си бършат задника с неговото име! Не, няма начин! Очите му се напълниха със сълзи на ярост и възмущение. Глътна наведнъж останалото мартини и си наля още едно. „Мегакорп“ го бяха предали, а Гладстоун не си бе направил дори труда да му се обади по телефона, преди да предприеме каквото и да било. Щяха да го направят за посмешище пред цялото Седмо авеню.

И колко време щеше да е нужно на Мишел, за да осмее цялото това начинание? Ами ако решеше да го изтипоса в хрониката си? Реджи потръпна. Можеше само да се надява и да се моли Мишел да се въздържи от коментар, заради дългогодишното им приятелство.

Предстояха му няколко часа, които му се струваха като кошмарен сън. Ще трябва да залепи на лицето си маска на весело безгрижие, да се преструва, че всичко е наред и както обикновено да си разменя клюки с Мишел. Какъв фарс! Тази вечер нямаше настроение нито за вечеря, нито за театър. Искаше само… копнееше за нещо успокоително и за блага дума и утеха в леглото си.

Тоалетна хартия!

Това вече наистина беше прекалено…

 

 

— Мисля, че най-накрая успях да разбера значението на думата расов жребец — обяви Дани няколко седмици след началото на връзката си с Джак.

— Нещо като кредитна карта Американ експрес! Card, ja? Не би трябвало да има жена, която да не притежава такава.

— Това е само едната страна на въпроса. Нека да го кажем така — сутрин, преди да тръгна на работа, имах навика да пия кафе и да чета Таймс. Сега правя любов. Моника, зная, че той е много млад и изобщо не е подходящ за мен, но, о, боже! От години не се бях забавлявала така!

Моника почувства пристъп на ревност. Точно такива бяха навремето взаимоотношенията й с Рик. А сега се прехвърляше от един мъж връз друг. Нито един от тях не означаваше нищо за нея — още една вечеря и поредното бързо чукане. Което не беше никак зле, защото наистина нямаше нито енергията, нито времето за някой толкова внимателен и всеотдаен като Джак.

От време на време се чудеше как ли щяха да се развият събитията, ако бе положила по-големи усилия и не бе позволила връзката й с Рик да прекъсне напълно. Беше я молил толкова пъти да го посети в Лос Анджелис, а тя винаги му бе отказвала. После дойде онази глупава кавга заради Кейти Куни, за която бе сигурна, че спи с него. Рик продължаваше да й изпраща картички от Япония или Австралия, или от някоя друга страна, в която е на турне, а всеки път, когато издадеше нова плоча, за нея пристигаше един екземпляр с прикрепена към него бележка: С най-искрени чувства от Рик Флад.

Вероятно някоя от секретарките му бе прегледала тефтерчето с адресите му и я бе включила в списъка на почитателите и приятелите му.

Опита се да прогони меланхолията си и да се съсредоточи върху щастието на приятелката си.

— А минавало ли ти е през ума, че бихме могли да ползваме Джак в рекламите за чаршафите? Говориш ми за възбуждаща реклама! Кое би могло да бъде по-автентично и убедително от вас двамата в леглото!

— Ние и без това изглежда прекарваме прекалено много време там — призна Дани. — А, господ ми е свидетел, той умира да работи за нас, но аз не съм съвсем сигурна дали искам да го използвам в тези реклами.

— Защо не! Със сигурност е достатъчно красив.

— Но не е съвсем подходящ… Твърде хубав, твърде млад. А и освен това не искам хората да ме обвинят, че примамвам млади и невинни момчета в леглото си.

Моника бе изненадана.

— Смятах, че след всички гадости, които си чувала за себе си, това едва ли има някакво значение за теб…

— Нещата са далеч по-сериозни. Имаме нужда от мъж, който излъчва сексуално желание и страст. Мъж, за който си сигурна, че ще ти го начука още в момента, в който го видиш. Мъж, на когото не му се налага да говори, за да каже какво иска.

— О-о-х, звучи прекрасно. Ще го намериш рано или късно и когато това стане, изпрати го при мен, ja?

— Разбира се, сладурче. Само че е по-добре да го открия колкото е възможно по-скоро. Не разполагаме с кой знае колко време. И като казах време — тя погледна часовника си, — най-добре е да вървя. Ще водя Джак на вечеря в „Льо сирк“.

Моника повдигна въпросително едната си вежда. Дани обикновено предпочиташе заведенията, където бе по-малко вероятно да я разпознаят много хора.

— „Льо сирк“! По-добре внимавай да не го разглезиш прекалено много.

— Джак има рожден ден и му казах, че може да избере ресторанта. Не се осмелявам да го попитам на колко години става — довърши Дани през смях. — Искаш ли да дойдеш с нас?

— Благодаря, но вече имам планове за вечерта — отвърна Моника. — А и освен това не искам да съсипя празника на Джак. От това, което ми каза току-що, разбирам, че той те иска изцяло за себе си.

— За нещастие, да. Това, разбира се, е добре за в леглото. Но той има някои много странни представи за нас двамата. На няколко пъти дори спомена думата женитба.

Женитба? Та вие едва се познавате!

— Зная. Освен това зная, че нямам никакво желание да се омъжвам за него. Опитах се да не го подвеждам, Моника. Наистина се опитах. Но винаги, когато заговоря за това, той сменя темата. Мислиш ли, че допускам ужасна грешка с него?

— Звучи така, сякаш той е този, който допуска грешка. Не се безпокой, liebchen. Той е много млад. Може би е и твърде неопитен. Кажи му няколко пъти категорично не и той ще разбере за какво става дума. А сега върви и се забавлявай. Предстои ти една романтична вечер.

 

 

Вечерята им бе почти съсипана, защото иначе елегантната и спокойна атмосфера в „Льо сирк“ тази вечер бе нарушена от невъздържания разговор и силните изблици на смях, които се носеха от съседната маса. Особено силно впечатление й направи един от мъжете. И когато Джак й се извини и отиде до тоалетната, тя се извърна към него и го огледа по-продължително.

Мъжът явно бе душата на компанията, жестикулираше широко, говореше с акцент, който тя не можа да определи. Правеше всичко възможно хората около него наистина да се забавляват добре.

Кой ли може да е този мъж, запита се тя. И кой го бе пуснал в „Льо сирк“, облечен като каубой — със сини дънки, ботуши и кожено яке?

Мъжът вдигна очи от масата, срещна погледа й и се захили.

— За теб, хубаво момиче! — извика той и вдигна чаша.

Дани се изчерви и бързо се извърна настрани.

Джак се върна на масата и намръщен поклати глава.

— Какъв глупак! — промърмори той.

— Кой?

— Оня австралийски кресльо на съседната маса. Щом не знае как да се държи, нека се върне там, откъдето идва, вместо да вдига врява тук.

— Знаеш ли кой е?

— Разбира се, че зная. Кайл Лорд. Често го срещах в Лос Анджелис. Момичетата много си падаха по него, защото смятаха, че е голяма работа. Нещо като втори Мел Гибсън.

— Той е актьор?

— Ей, защо се интересуваш толкова много от него? — Джак я изгледа кисело. — Нека си поговорим за нещо интересно, а не за този глупав австралиец.

Ревността на Джак силно подразни Дани. Поредното проявление на неговата незрялост и неопитност. Беше му повтаряла безброй пъти, че тя не е негова приятелка, че се вижда и с други мъже.

— Надявам се, че не спиш и с някой друг — бе смотолевил той. В интерес на истината не спеше с никой друг, но не бе необходимо той да знае. По-добре за него бе да разбере, че не притежава изключителни права върху нея — което всъщност си беше точно така.

Само че, в края на краищата, днес бе рожденият му ден и тя послушно смени темата, като се опитваше да се съсредоточи върху това, което Джак й разказваше за последния си ангажимент като манекен.

— Извини ме, приятел — долетя някъде над рамото на Джак. Кайл Лорд с всичките си малко повече от сто осемдесет и пет сантиметра стърчеше зад него и се взираше в тях. — Надявам се, че нямаш нищо против — продължи той, — но от известно време съзерцавам тази красива дама тук и просто искам да й подаря тази роза, която би изглеждала прекрасно в косата й.

Джак настръхна.

— Кой, по дяволите…

— Джак, моля те — сряза го Дани, смутена от разправията. — Господин Лорд, аз наистина мисля…

Кайл Лорд изглеждаше доволен.

— О, значи знаете кой съм…

— Ами да. Искам да кажа — не съвсем, но…

— Но бихте искала да ме опознаете? — Кайл се захили и от двете страни на устата му се оформиха две трапчинки.

Тя потръпна вътрешно от грубостта и нетактичността му, но изведнъж се улови, че си пада по трапчинките му. Въпреки недодяланата му хубост той притежаваше нещо… животински магнетизъм… който истински я изненада. Само че Дани не искаше той да си помисли, че и тя е като всички онези момичета в Лос Анджелис, които очевидно твърде много бяха повдигнали самочувствието му. Нямаше да се включи в играта, не и с Джак до нея, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще скочи да го удари.

— Извинете ме, господин Лорд, но в Австралия изглежда е общоприета практика мъжете да заговарят жени, които очевидно са ангажирани с друг.

— Ангажирана, така ли? С това кутре?

Добре облечени и изискани посетители от съседните маси се заслушаха в разговора им.

— Чуй ме, кучи син такъв — изръмжа Джак. — Защо не се върнеш в Австралия? Моята приятелка и аз тъкмо се опитвахме да…

— Твоята приятелка! — Кайл Лорд избухна в неудържим смях и всички посетители на ресторанта се обърнаха към тях. — А аз си мислех, че е майка ти, или поне по-голямата ти сестра. Ти дори не изглеждаш достатъчно голям, за да ти позволят да пиеш алкохол. — Взе чашата на Джак и отпи глътка вино. — Хм-м, хубаво. Разбираш от вина, поне това е сигурно.

Дани се покри в ярка червенина. Колко жалко, че един толкова привлекателен мъж се държеше като истински грубиян.

— Защо просто не вземете цялата бутилка, господин Лорд? — Гласът й беше леденостуден. — А сега, ако ни извините, празникът ни е личен и вие не сте поканен.

— Ясно, разбрах намека. Някой друг път може би — изгледа я наперено Лорд. Сарказмът й очевидно не му бе направил особено впечатление.

Арогантността му я шокира. Как си позволяваше да й говори по този начин! Едва сподавяйки желанието си да го зашлеви през ухиленото лице, тя грубо му се сопна:

— Не си правете труда, господин Лорд, защото първо ще трябва да опрете пистолет в главата ми.