Джорджия Рей
Богата жена (12)

Глава шеста

 

— Забравете всичко, което се доближава до конвенционалното и общоприетото — каза Дани на подчинените си. — Искам серията „Ослепителна мълния“ да стане предмет на спорове и дискусии още с появата си.

Тази стратегия винаги се бе оказвала много успешна за „Графиня Дани“. Полемиката и споровете създаваха известност, която нито една рекламна кампания, независимо колко пари са вложени в нея, не можеше да осигури. Полемиката означаваше популярност, означаваше продажби.

В края на зимата на 1980 година Дани пусна на пазара серията „Ослепителна мълния“, като вложи десет милиона долара за реклама на червилата, лака за нокти и парфюма, който се предлагаше в красиви шишета от червен кристал и се продаваше по сто и петдесет долара за унция. Продуктите изчезнаха от пазара толкова бързо, че изненадаха напълно специалистите, които се занимаваха с проучване на пазара, конкурентите на Дани и дори самата Дани.

Предишната есен пресата бе оценила високо ревюто в „CBGB“ заради оригиналния подход и творческите решения. Дамите от хайлайфа останаха очаровани от отвличането им в Ийст Вилидж. А фактът, че албумът на Блонди — „Успоредни линии“ — бе издаден на платинена плоча, не навреди никак на ревюто. Нито пък вкусният apres show^[1] обяд от блини и пирожки, поръчани от „Киев“ — украински ресторант, който се намираше малко по-надолу по улицата, на пресечката с Второ авеню.

Прословутият рекламен плакат на дънките на „Графиня Дани“ на Таймс Скуеър бе заменен с огромна снимка, правена през червен филтър, на гола жена, която твърде много напомняше самата Дани. Дълга вълниста коса покриваше гърдите на жената, а през цялата снимка бе нарисувана тънка бяла светкавица, която сякаш всеки момент щеше да попадне между краката на жената. Надписът беше простичък — „Ослепителната мълния“ от „Графиня Дани“.

След това, през пролетта, се появиха телевизионните реклами, които бяха показвани по националната телевизия: обвито в мъгла, романтично имение в провинцията. Някъде наблизо се чува тътенът на морски вълни, които се разбиват с грохот в брега. През някаква отворена френска врата зрителите изведнъж се озовават в красиво обзаведена, типично женска спалня. Дани се е излегнала в един шезлонг в прозрачна червена нощница с чаша шампанско в ръка. Звучи страстна музика, изпълнена с много стонове и въздишки. Дани бавно отпива от шампанското, една капка пада на гърдите й. Изведнъж тя захвърля чашата, която пада в забавен кадър на пода. Шампанското се разлива из цялата стая. А след това Дани спуска ръката си надолу… извън обсега на камерата. Само за миг пред зрителите се появява ръката й, която сякаш леко масажира това, което е намерила по пътя си надолу. Очите й са полузатворени в екстаз и тя прошепва през набъбналите си устни „Ослепителна мълния“ — и светкавицата пада на най-подходящото място.

Една национална компания отказа да излъчи рекламата. Други две пожелаха да я редактират.

Тя отказа.

Телевизионните компании отстъпиха и излъчиха рекламата в оригиналния й вид, въпреки че някои от местните телевизионни канали я бойкотираха. Тези, които все пак я излъчиха, бяха анатемосани от амвона на местните църкви, а сградите им бяха обсадени от възмутени религиозни фанатици. Консервативни журналисти нападаха Дани в печата, като поставяха под съмнение всичко около нея — като се започне от морала и се свърши с брака й. От няколко министерства я порицаха. Феминистки обградиха офиса й на Седмо авеню, възмутени от рекламата, която според тях унижавала жените.

Зевзеците на Седмо авеню се шегуваха, че серията е трябвало да бъде наречена „Ослепителна плът“^[2] и това ново име се възприе от всички медии, появяваше се в новините и във всички спорове относно новата серия.

Дани позира за снимка за корицата на списание Тайм, облечена в рокля от колекцията „Ослепителна мълния“. Надписът гласеше: Продажбите на „Ослепителна плът“ — ще ви вкарат в беля.

Седмица по-късно в Пийпъл отпечатаха статия със заглавие „Ослепителната плът на Дани“.

Бил Блас се обади да я поздрави. Същото направиха Калвин Клайн, Ралф Лорен и Дона Каран. Холстън я заведе в „Льо сирк“, за да отпразнуват успеха й. Оскар де ла Рента й изпрати няколко дузини яркочервени рози с бележка: Ослепително червени рози за графинята с ослепителна плът.

Реджи Болт тенденциозно мълчеше.

Но не и Роберто ди Портанова.

— Баща ми отново се обади — каза Нино.

Дани навлече още един спортен екип, за да се предпази от ниската температура на тази необичайно студена мартенска сутрин. Мразеше студа, но две обиколки около басейна в Сентръл парк щяха да я изпълнят с енергия за предстоящия ден.

— Пак ли същото? — попита тя. Кога най-сетне Роберто щеше да разбере, че той няма и не може да има думата по отношение на компанията й. Беше побеснял заради телевизионните реклами. С възмущение и безсилна ярост бе заявил на Нино, че този път жена му е преминала всички граници на добрия вкус.

— Ъм-м… — Нино се загърна още по-плътно в пухената им завивка и се загледа в Дани, която заплиташе косата си в стегнат кок. — Имаш много красива шия, скъпа. Върни се в леглото и ми позволи да те целуна.

— Ласкателството няма да те доведе до никъде. Аз, за разлика от теб, все още притежавам някаква самодисциплина. — Думите й прозвучаха по-сурово, отколкото й се искаше. Браво, Дани, упрекна се тя. Дотук издържаха тържествените й обещания да престане да се отнася с Нино като с дете.

След като напусна „Силвър хил“ двамата прекараха една идилична есен заедно, почти като втори меден месец. Независимо че бе невероятно заета с подготовката на „Ослепителна мълния“ за пазара, тя успяваше да прекарва повечето от уикендите с него — в Кънектикът, в Карибието, в Калифорния — навсякъде, където можеха да се отпуснат и разтоварят. Непрекъснато разговаряха, смееха се, любеха се така, както не го бяха правили от години. Няколко пъти дори ходи с него в Уоткинс Глен и, изгризала ноктите си до кръв, с ужас бе наблюдавала как се носи с една от колите си по трасето.

Изпитваше почти физическа болка, като го гледаше как лети по завоите. Но Нино искаше да продължи да се състезава, нищо друго на света не го привличаше толкова силно. Беше убеден, че когато е трезвен, е много добър състезател и би могъл дори да запише името си в летописите на тези състезания.

Доколкото Дани можеше да прецени, той не бе сложил и капка алкохол в устата си. Не си позволяваше дори чаша вино. Никакви наркотици. Никакво чукане извън семейната програма.

Но с развихрянето на празничните балове и купони така трудно постигната трезвеност на Нино отиде по дяволите пред фонтаните шампанско, вино и всякакви други напитки, с които ги заливаха всяка вечер. Без да забравя наученото в „Силвър хил“ и твърдо решена да не се превръща във вечно недоволна сърдита съпруга, Дани прехапа език и не каза нищо, когато той си поръча вино вместо Перне.

— Само една чаша, скъпа. Не се безпокой, мога да се контролирам — бе я уверил той.

Но се оказа, че не може.

В интерес на истината обаче той се опитваше да спазва обещанието си и тя така и не можеше да разбере колко е пил. Нямаше вече налудничави изпълнения, пиянски сцени и необясними изчезвания в края на вечерта. До този момент всичко вървеше като че ли нормално. Но Дани не можеше да се отърве от тревогата си, носеше я постоянно в себе си, чувстваше я като втора кожа. И понякога, както в този момент, не успяваше да прикрие притесненията и тревогите си.

— Кучка! — изрече късо той. — Значи това си мислиш за мен, а? Че нямам никаква самодисциплина.

— Съжалявам! — Тя коленичи до леглото. — Мразиш ли ме?

Нино не можеше да се сърди дълго.

— Не, не те мразя — омекна той. — Върни се в леглото.

Дани погледна крадешком часовника си, видя, че разполага все още с няколко свободни минути и легна до него.

— Нино?

— Ш-ш-т, сега съм зает, скъпа — прошепна той и леко зацелува бузите и устните й. — Ухаеш прекрасно.

— Нино — опита тя отново, — довечера на партито…

— Парти — избъбри той, докато целуваше ухото й. — Какво парти?

Дани въздъхна безшумно.

— Това, което организираме за всички онези двеста или малко повече човека, които направиха всичко възможно, за да може „Ослепителна мълния“ да постигне този зашеметяващ успех. Забрави ли?

— О, това парти… — Той я пусна и се отдръпна от нея. — Предупреждавам те, Дани. Недей — повтарям — недей да ми казваш да не пия. Аз съм достатъчно голям и…

Тя постави пръст на устните му.

— Ш-ш-т, не исках да кажа нещо подобно. Искам да те помоля за една услуга. Моля те, бъди мил с Барбара Хестър.

Той изпъшка:

— Ах, това ужасно момиче…

Нино, който обикновено се обръщаше след всяка жена с приятна фигура и хубавко личице, кой знае защо бе изпитал невероятно силна антипатия към Барбара още в момента, в който я бе видял.

— Това ужасно момиче е геният, който измисли името на новата серия. И какво толкова имаш против нея?

— Тя е неискрена. Фалшива. Мразя такива хора. Подушвам ги от цяла миля разстояние.

В думите му имаше известна истина. Предния ден Дани бе завела Барбара на обяд във „Фор сийзънс“. Една почитателка, любителка на автографите, облечена в костюм „Ослепителна мълния“ и с яркочервен лак от същата колекция, бе спряла до масата им и бе пъхнала една салфетка под носа на Дани.

— Нямате нищо против, нали? — Преливаше от ентусиазъм.

— Не, разбира се — отговори Дани и набързо драсна подписа си.

— Това се случва през цялото време, нали, Дани? — Бъни се бе намесила без покана и се бе усмихнала затворнически.

По-късно Дани се замисли върху забележката на Барбара. Момичето сякаш се опитваше да покаже, че двете с Дани са близки приятелки. А може би просто беше прекалено наивна и ентусиазирана от новата си работа.

Моника също хранеше силни подозрения в Барбара и я наричаше пробивна.

По някакъв странен начин Барбара напомняше на Дани за нея самата — беше умна и амбициозна, но изпитваше известна несигурност, която понякога я караше да работи допълнително, за да покаже коя е и какво може. Но Моника и Нино, които бяха израснали с абсолютната убеденост, че този свят им принадлежи, проявяваха малко разбиране и търпимост по отношение на Барбара.

— Нино, моля те, обещай ми, че ще се държиш с нея мило и приятелски, както се отнасяш с всички останали.

— Si, скъпа. За теб съм готов на всичко. — Целуна я силно и настойчиво в устата, а след това отметна завивката и посочи възбудения си пенис.

— Хубав е — кимна тя. Съпротивата й започна да отслабва. Навън бе такъв студ, а в леглото бе толкова топло и приятно. А и предложението на Нино бе твърде примамливо. — Предполагам, че ще мога да потичам утре сутринта.

Нино пъхна ръка под високата яка на пуловера й, за да разкопчае сутиена й.

— Предполагам, че ще можеш — измърка той и погали гърдата й. — Обещавам, че няма да съжаляваш за промяната в сутрешната си програма.

 

 

Меги спипа Реджи пред асансьора точно преди той да тръгне за събранието на борда на директорите на „Мегакорп“, което щеше да се проведе в главната квартира на корпорацията в Рокфелер сентър.

— Реджи! — Беше останала без дъх. — Почакай за секунда!

— Какво има? — попита раздразнен от непредвиденото забавяне. Макар че официално той бе президент и главен изпълнителен директор на компанията си и получаваше един милион долара годишна заплата, Реджи бе достатъчно умен и прозорлив, за да разбере, че няма да е много разумно от негова страна да кара големите шефове да чакат. Особено когато бе тръгнал за това събрание въоръжен с много важен за него списък от изисквания към корпорацията.

Погледна златния си ролекс.

— Слушай, току-що говорих по телефона… с Мелинда се е случило нещо ужасно. — Задъхана, Меги едва успяваше да произнесе думите. — Снощи е била блъсната от кола във Вилидж. И сега е в кома. Намира се в болницата „Сен Винсент“.

Това вече беше лоша новина. Мелинда Мейр бе деветнадесетгодишна блондинка от Небраска, модел на Форд, на която „Господин Реджи“ плащаше повече от шестстотин хиляди долара, за да се снима в рекламите му.

— О, Исусе, каква кучка! Как е могла да постъпи така с мен! — изръмжа той.

— Реджи! За бога, момичето умира!

— О, я не се дръж толкова мелодраматично, Меги! Но както и да е, това може да почака. Защо реши, че трябва да ми го кажеш точно сега?

Меги не обърна никакво внимание на грубостта на шефа си.

— Отивам в града да я посетя. Какви цветя би желал да й изпратиш?

— Откъде да зная! — избъбри той, докато вратата на асансьора се отваряше пред него. — Само недей й изпраща момини сълзи.

Пет минути по-късно връхлетя в залата за събрания на „Мегакорп“ на четиринадесетия етаж и метна дългото си самурено палто на един празен стол до него.

— Хубаво палто, Реджи — подметна председателят, Франк Гладстоун.

Реджи знаеше какво точно означават тези думи: Ако не бяхме ние, драги, ти нямаше да носиш самур. И не го забравяй! Но Реджи нямаше да позволи на тези клоуни, облечени в скучните си костюми на „Брукс брадърс“, да го стряскат постоянно. Те се нуждаеха от него точно толкова, колкото и той се нуждаеше от парите им.

— Съжалявам, че закъснях. — Гласът му бе разтревожен и загрижен. — Но една от нашите манекенки е претърпяла ужасна злополука. Може би в този момент умира. Цялата сутрин бях в болницата. Разговарях с лекарите, със семейството… Такава трагедия…

— Това наистина е твърде лошо — кимна Гладстоун. — Как ще се отрази на рекламната ти кампания?

— Ще се забавим малко, докато намерим подходяща заместничка — смръщи се Реджи и си наля чаша вода. — Но не се безпокойте. Тя не е единствената манекенка, която може да рекламира моделите на „Господин Реджи“. Всъщност аз не съм съвсем сигурен дали тя бе най-подходящата за новата ни серия спортни облекла, така че в края на краищата това забавяне може да се окаже за добро.

— Добре. — Гладстоун кимна, доволен от прагматичността на Реджи. — Има твърде много хубави манекенки. И този път, много те моля, подбери човек, който да е подходящ за колекцията. А преди да тръгнеш, остави на секретарката ми цялата информация за злополуката. Бихме желали да изпратим на близките й съболезнованията на корпорацията, в случай че умре.

— Разбира се. А сега, господа — продължи той, без да спре дори да си поеме дъх, — бих искал да ви предложа нещо, което обмислям от доста дълго време.

— Реджи, имаме си дневен ред — напомни му строго Гладстоун. — Много си недисциплиниран.

— Моля ви, позволете ми да се доизкажа. — Реджи погледна председателя и се усмихна с най-очарователната си усмивка. — Този проект е много важен за мен. Надявам се всички ще се съгласите, че вече е дошло времето…

Преди Гладстоун да успее да изрече каквото и да било, Реджи извади от куфарчето си дванадесет папки и даде знак на една от секретарките да ги раздаде на присъстващите.

— Това, което току-що получихте — започна да обяснява горделиво, — е предварителният проект на моя архитект за първия магазин на „Господни Реджи“… Не просто бутик, а цял магазин, в който ще се продават само продуктите на „Господин Реджи“. Какъв по-добър начин да рекламираме и продаваме новите си колекции, ако не чрез магазините, които можем да контролираме? Вместо да се борим за щандове в Сакс или Маки, ще разполагаме…

Докато Реджи превъзнасяше преимуществата на откриващите се нови възможности, членовете на борда на директорите си разменяха красноречиви, изпълнени с разбиране погледи. За никого не бе тайна, че Дани ди Портанова се готви да открие два фирмени магазина — един в Ню Йорк и един в Бевърли хилс. Всички те се питаха колко време ще е нужно на Реджи, за да повдигне въпроса за негов магазин и вече бяха готови с отговора си.

— Реджи — прекъсна го Гладстоун, — знаеш, че Дани ди Портанова започва да се занимава с продажби и бързаш да направиш същото, така ли?

Реджи едва успя да прикрие презрението си към липсата на каквото и да е въображение у Гладстоун. Господи, как мразеше подобни типове! Постоянно правят сравнения, никога не могат да се отделят от земята и да политнат заедно с него на крилата на творческото въображение.

— Не е точно така — отговори. — От това, което чувам, нейните магазини ще бъдат просто някакви мрачни дупки. Моят — искам да кажа нашият — магазин ще бъде разположен в някоя забележителна сграда, може би в някоя стара къща, която говори за много пари и аристократизъм. Тя трябва да бъде много шик. Да прилича на собствения ми дом.

— Реджи, ние направихме някои наши проучвания — излъга Гладстоун. — Според нашите източници магазините на „Графиня Дани“ ще бъдат пълен провал. Ще й е необходимо много време, за да възстанови вложените в тях инвестиции.

— Наистина ли? — попита Реджи и на лицето му цъфна самодоволна усмивка. Нямаше търпение да сподели час по-скоро новината с Мишел Бартън. Но това, че нейните магазини ще се окажат губещи, съвсем не означаваше, че и с неговите ще стане така. В края на краищата той е много по-известен дизайнер. Вече се е превърнал едва ли не в американска институция.

— Разбира се, ти си знаеш по-добре — продължи Гладстоун, готов да му подхвърли още един кокал. — Мисля, всички ние сме съгласни, че е време да разширим дейността си, но не с откриване на рисковани фирмени магазини. Мисля, че трябва да насочим усилията си към създаване на нова дойна крава.

Реджи кимна. Фразата му хареса.

— Искаме да създадем нов клон на дейност — козметика на „Господин Реджи“. Най-важният продукт от серията ще бъде един много скъп парфюм, който ще сложи в джоба си всичко предлагано до този момент на пазара. Кремове, гримове, балсами за коса и други продукти ще допълнят козметичната серия.

— Парфюм? — Реджи се прозина. — Искате да кажете някакъв одеколон, който ще рекламираме като най-доброто средство за убиване на миризмата на мръсни чорапи и ще раздаваме безплатно в комплект с някакво плажно масло? О, не! Никога няма да поставя името си под нещо подобно… просто няма да се получи. Освен това аз не зная нищо за парфюмите.

Франк Гладстоун бе предвидил реакцията на Реджи. Той щракна с пръсти и една секретарка прочете очакваните печалби през първата година. Печалби, които се измерваха с милиони долари.

Това промени всичко.

— Наистина ли? — Реджи леко въздъхна, загледан в ноктите си с безупречен маникюр.

Какво като не разбира нищо от благоухания и парфюми! Имаше цели компании, които не се занимаваха с нищо друго, освен със смесване на най-различни съставки, за да получат нови и екзотични аромати. Дани ди Портанова едва ли бе разработила сама „Ослепителна мълния“.

— Добре, предложението е примамливо, но аз държа последен да одобря парфюма, който трябва да е отражение на моята чувственост. Той трябва да носи моя собствен отпечатък. И, разбира се, име, което да е не по-малко внушително от моето.

— Всъщност — изигра и последния си сразяващ ход Гладстоун — ние мислим да го наречем „Господин Реджи“.

Реджи се изчерви целият. Да, разбира се! Идеалното име.

Класическо, познато на всички. Напълно продаваемо. Точно като него самия.

— Мисля, че може и да се получи…

Реджи най-накрая бе отстъпил.

 

 

 

Още от първия си ден магазинът на „Графиня Дани“ в Ню Йорк бе предопределен да успее. Чрез един приятел, който се занимаваше с продажби на недвижими имоти за търговски цели, Дани нае на съвсем прилична цена едно местенце в югоизточния ъгъл на хотел Плаза. За неин късмет местоположението напълно съответстваше на плановете и мечтите й — беше само на няколко крачки от магазините на Бергдорф Гудман и Бендел в северната част на търговската област на Пето авеню.

Съвсем лесно се бе справила с всички усложнения, свързани с наемането на архитект и предприемач, а след това и с разширяването и ремонтирането на помещението. Всичко бе минало плавно и гладко. Всеки възникнал проблем бе решаван бързо и своевременно. Планираше да открие магазина на четиринадесети февруари — подарък на Ню Йорк по случай деня на свети Валентин. Нямаше никакви основания да се съмнява, че магазинът наистина ще бъде скъп подарък за нюйоркчани.

От друга страна, магазинът й на Родео драйв в Лос Анджелис се бе оказал пълен провал.

— Това да не е божие наказание заради това, че имам наглостта да открия два магазина едновременно? — се бе оплакала на Нино, докато му изреждаше възникналите напоследък неприятности, всичките неизбежни и неразрешими. — Предприемачът твърди, че вече изоставаме с три месеца.

— Най-вероятно този предприемач е истински мошеник — беше коментарът на Нино. — Ще поговоря с него.

— Благодаря ти, но недей. Ако някой трябва да говори с него, това съм аз. Става дума за моя магазин. Това е моя грижа и отговорност.

Беше ходила два пъти през пролетта и лятото в Лос Анджелис, за да види как върви проектът. И двата пъти бе помолила Моника да я придружи, но тя и двата пъти бе отклонила поканата й.

— Ами Рик? Не сте се виждали сума време. Чувала съм, че дългата раздяла карала хората да се обичат по-силно, но това според мен е нелепо. Абсурдно.

— Рик кой? — В смеха на Моника се долавяше повече горчивина, отколкото веселие. — Не мога дори да си спомня кога за последен път разговаряхме по телефона.

Напоследък Дани често изпитваше съмнение по отношение на собствената си предвидливост и здрав разум. Нямаше ли кой да я посъветва да не се впуска в това начинание, особено пък с тези два магазина? Отговорът на въпроса беше съвсем простичък — тя не се бе консултирала с никого, не бе попитала никого. Но нали винаги досега първо бе действала, а след това бе мислила за последствията… И винаги бе успявала!

Но на каква цена? — питаше се тя, измъчвана постоянно от все по-сериозни и увеличаващи се с всеки изминал ден тревоги.

Тревога номер едно беше, разбира се, Нино. Всеки път, когато той със запушен нос се оплакваше от алергията си, тя изпитваше сериозни подозрения, че е вземал кокаин. Отново бе започнал да пие. И то значително повече от по едно питие на ден.

И сякаш си нямаше достатъчно неприятности, ами и този глупав предприемач й създаваше допълнителни проблеми. Той бе един нахален, нагъл шовинист, истинско прасе, което се отнасяше с презрение към нея и й предлагаше оправдания и извинения, които просто обиждаха интелигентността й. Вече бе октомври, но нямаше и най-минимална вероятност магазинът да бъде готов за планирания от нея пусков срок — първи декември.

Около нея бръмчаха електрически триони, воят на дрелките и трясъкът на чуковете внушаваха доверие и създаваха впечатление за трескава работа, но доколкото можеше да прецени — не бе направено почти нищо след поредното й посещение през септември. На втория етаж все още не бе пипнато нищо, водопроводната инсталация не работеше както трябва, а дърводелците още не бяха започнали да циклят подовете и останалите дървени повърхности.

Какво правеше този предприемач по цял ден? Всеки час, който работниците му прекарваха на строежа, й струваше цяло състояние. Разходите вече надвишаваха първоначалните й пресмятания с почти тридесет процента.

Крайно време беше да въведе някакъв ред.

Виктор, предприемачът, я убеждаваше, че прави всичко, което е по силите му. Тя трябвало да разбере, че той нямал никаква вина за тримесечното им закъснение.

— Мраморът от Италия се забави, жената на водопроводчика загина в някакъв пожар — редеше той монотонно в отговор на молбата й да й обясни защо се е събрало толкова голямо изоставане.

Ако мъжът срещу й й казваше истината, значи тя не беше жената, създала „Падащата рокля“.

— Истината ви казвам, графиньо! Сигурен съм, че ще е невъзможно да го открием за Коледа.

— За теб може и да е невъзможно, Виктор, но за някой друг предприемач едва ли ще е така — изстреля гневно Дани. — Измисляше си какви ли не оправдания през цялото време. Забавянията ти ми струват цял куп пари, истински пари. Уволнен си.

Виктор я изгледа потресен. Тази шибана фльорца да не се е побъркала? Да го уволни по средата на скапания проект? Та той е построил половината от сградите на Родео драйв! Никой не може да уволнява Виктор!

И й го каза.

— Аз току-що го направих — информира го делово тя. — Накарай тези мъже да се разкарат от собствеността ми и да се пръждосват оттук. А с теб ще се видим в съда.

Някъде наблизо иззвъня телефон. Виктор се обърна и го сграбчи.

— Ало? Да? Да, изчакайте така. — Подаде слушалката на Дани. — За тебе е.

— Да? Ало, кой се обажда? Почакай… не те чувам. Изчакай за секунда. — Тя закри слушалката с ръка и изкрещя на работниците: — Ей, можете вече да си тръгвате. Току-що уволних шефа ви.

Всичко наоколо утихна. Тя се върна към телефонния си разговор.

Беше икономката им Елвира от Ню Йорк. Мрънкаше нещо, че господин Нино не се чувствал добре. Някаква кола го била оставила пред дома им.

— Болен ли е, Елвира? Какво се опитваш да ми кажеш?

Най-накрая Дани успя да измъкне истината — Нино, мъртвопиян, е бил изхвърлен на тротоара пред „Дакота“ от някаква кола, която се движела с доста висока скорост.

— Но няма защо да се тревожите, мадам — додаде Елвира. — Портиерът Хари успял да го прибере в помещението на пазачите и ме извика веднага.

На Дани й призля само като си представи Нино проснат по очи като някакъв скитник.

— Чия е била колата? Кои са тези откачени маниаци, които изхвърлят хора от колите си? — Вече почти крещеше, обезумяла от страх.

— Аз… аз не знам, мадам. А господин Нино спи дълбоко. Току-що ходих да го видя.

— Извика ли лекар?

— Не, мадам, исках първо на вас да се обадя.

— Правилно. Много умно от твоя страна, Елвира. — Дани произнасяше думите съвсем механично. Мисли, заповяда си тя. Мисли какво трябва да се направи. Не е толкова трудно.

Виктор, който очакваше да продължат разговора си, стоеше на няколко крачки от нея. Работниците стърчаха наоколо и се хилеха насреща й, сякаш тя беше със зелено лице и виолетови коси. Дани се абстрахира от втренчените им погледи и се съсредоточи върху телефонния разговор.

— Ще се обадя на доктор Фелд и ще му кажа да поддържа връзка с вас, в случай че решите, че Нино се нуждае от помощта му. А междувременно ти го наблюдавай непрекъснато. Аз ще съм тук или в хотел Бевърли хилс. Ако възникне някакъв проблем, обади се. Кажи на Нино да ми се обади веднага щом се събуди, разбра ли?

— Да, мадам.

Дани си представи Елвира в Ню Йорк, която сигурно кимаше нервно и мачкаше престилката между ръцете си. Винаги, когато беше притеснена, се държеше по този начин.

— И, Елвира?

— Да, мадам?

— Благодаря ти, Елвира, за… всичко.

Дани затвори. Слава богу, че икономката им беше толкова привързана към Нино. Тази жена можеше да разкаже такива истории… Дани се надяваше искрено, че Елвира никога няма да реши да пише книга или да дава интервюта за пресата.

Когато се прибра в бунгалото си в хотел Бевърли хилс я чакаше съобщение от Нино. Тя седна, кръстосала крака в огромното легло, и с треперещи ръце набра телефонния им номер.

Нино отговори на второто позвъняване.

Дани избухна в сълзи.

— Успокой се. — Гласът му беше ласкав и гальовен. — Още не съм умрял.

— Не е смешно — прекъсна го тя. — Изхвърлили са те от някаква кола, Нино. Можели са да те убият! Кои бяха тези хора?

— Най-обикновени хора. Приятели.

— Приятели? Приятели! — Гласът й се извиси, тя вече почти крещеше. — Купувал си си кокаин, нали, Нино? И си бил пиян? Мъртвопиян! Как можа? След всичките обещания! Как можа да постъпиш по този начин, Нино! Изобщо ли не те е грижа какво ще стане с теб… с нас! Нищо ли няма значение за теб?

— Скъпа…

— Недей, Нино! Не се опитвай да ме успокояваш с гальовни думички. Не и този път. Чуй ме сега…

— Дани! Млъкни за миг и чуй какво искам да ти кажа! Разбирам, че си притеснена и изплашена и нямам никакво намерение да те залъгвам с празни приказки. Това, което се случи днес, е ужасно. И аз разбирам чудесно всичко.

— Така ли! — Дани продължаваше да подсмърча.

— Аз може и да съм алкохолик, но не съм глупак. И зная какво трябва да направя. Вече се свързах със „Силвър хил“. Утре отново постъпвам на лечение там.

Дани сграбчи телефонната слушалка, сякаш единствено от нея зависеше този нормален и разумен спасителен изход.

— Това… това е чудесно. Толкова се радвам. Искаш ли да дойда с теб? — С едната си ръка вече бе отворила гардероба, за да измъкне пътната си чанта. — Мога да опаковам багажа си и да излетя от Лос Анджелис след половин час.

— Ами магазина? Ами всичките ти уговорени срещи и служебни ангажименти?

— Да вървят по дяволите! Ти имаш нужда от мен.

— Толкова ли е просто?

— Толкова е просто.

— Добре, тогава ще се видим утре сутринта… Дани?

— Да?

— Този път ще се справя.

— Зная, че ще се справиш, Нино. И много те обичам. И винаги ще те обичам!

 

 

 

Бъни жънеше успех след успех. Първо — новата работа. Второ — славата и овациите, които получи заради „Ослепителна мълния“. Трето — колекционираше мъже, сякаш бяха визитни картички. Не беше взискателна и придирчива. Ако някой мъж беше известен и разполагаше с определена власт, тя нямаше нищо против да се среща с него.

За Бъни срещите с мъже бяха като игра на домино. Един борсов агент я запозна с някакъв адвокат, който от своя страна я представи на един банкер, който пък съвсем непреднамерено я запозна с шефа на тяхната инвестиционна банкова фирма. Тя се интересуваше не толкова от компанията или от секса, колкото от нещата, които ухажорите й предлагаха — подаръци, които тя никога не би си купила сама, вечери в най-изисканите и скъпи ресторанти, билети за най-добрите представления на Бродуей, уикенди в Хемптънс, Палм бийч или Карибието. Никакви треторазредни хотелчета като „Грейпфрут три“, господин Ървинг Блат! Оттук нататък тя щеше да пътува само в първа класа!

Заветната й цел, разбира се, бе да срещне и да се омъжи за някой не просто заможен, а отвратително богат мъж. Мъж, червив с пари, който си няма дори представа колко огромно е богатството му.

И тя търсеше.

Сегашният й приятел, както наричаше тя винаги любовниците си, беше тридесет и четири годишен специалист по сливания и поглъщания на малки фирми. Холис Уортингтън Трети. Бъни обичаше да се среща с мъже, след имената на които имаше някаква цифричка и които бяха завършили най-реномираните колежи, а родителите им, филаделфийци до мозъка на костите си, често бяха споменавани в Таун енд кънтри.

Бъни беше повече от сигурна, че Холис е лудо влюбен в нея. Ако го подхване достатъчно, ако го насърчи, той може би щеше да намери сили в себе си да се изправи пред високомерното си снобско семейство и да им заяви, че ще се ожени за нея. Но макар че беше много сладък, Холис не беше подходящият мъж. Вярно, той имаше купища пари, но въпреки това му се налагаше да работи, за да изкарва прехраната си.

— Всичките ни пари са вложени в тръстове — беше й обяснил веднъж.

Ами какво им бе толкова хубаво на тия шибани тръстове, щом човек не може да сложи ръка върху тях всеки път, когато изпита потребност да харчи нашироко! Искаше да се омъжи за човек като Нино, който ходеше на работа само за да се забавлява.

Една от най-положителните страни на Холис бе, че той сякаш мразеше секса почти колкото нея самата. Когато го правеха, както се изразяваше Холис, неизменно ползваха една и съща поза — мисионерската. Освен, разбира се, в случаите, когато Холис беше пиян. Тогава той се смъкваше надолу и започваше да я ближе и мляска като малко кученце. На което Бъни нямаше нищо против. Понасяла бе далеч по-неприятни нещица.

А освен това Холис я водеше на такива прекрасни места! В „Хелмсли палъс“ за следобеден чай. В хотел „Карлайл“, за да послушат Боби Шорт. В „Реджин“, за да вечерят и потанцуват. На откриване на сезона в Метрополитен. И една незабравима нощ в една съвсем обикновена наглед градска къща в Ийст сайд, която Бъни отначало помисли за частен дом.

— Скъпи, кой живее тук? — прошепна тя, когато униформеният слуга ги въведе в разкошно фоайе, осветявано от огромен полилей с безброй кристални призми.

Холис се изхили снизходително.

— Това е клуб, Барбара. Много скъп клуб, за съществуването на който знаят твърде малко хора в този град.

През отворената врата, която водеше към една по-голяма зала, Барбара зърна мъже в смокинги и жени в елегантни вечерни тоалети.

— Що за клуб е това, Холис? — попита тя, притеснена, че може да се окаже един от скандално известните сексклубове, за които бе чела.

Надникна още веднъж през отворената врата и откри отговора на всичките си въпроси.

— Холис, скъпи — поде бавно и провлачено, — та това е игрален дом! Нали знаеш, че едно малко работещо момиче като мен не може да си позволи да изгуби пари на комар.

Холис я потупа по ръката и я поведе към блестящия асансьор.

— Не се безпокой. Ще ти дам достатъчно, за да имаш с какво да играеш. Четвърти етаж, моля — обърна се към оператора в асансьора. — Ще се позабавляваме страхотно, Барбара! — И й намигна весело.

Бъни се усмихна угодливо. Първи етаж. Четвърти етаж. За нея беше едно и също. Господи, колко бе уморена… Тези обувки направо я убиваха. Не можеше да изчака момента, в който щеше да свали сутиена и гащичките си и щеше да се напъха в леглото с интересна книга в ръка.

Докато Холис поръчваше напитките на бара, Бъни се огледа внимателно. Ако разполагаше само с половината от парите, които са отишли навярно за обзавеждането на това място…

— Готова ли си? — попит Холис, който се бе върнал при нея с чаша бира в ръка.

— Холис — погледна го тя, — ще ме извиниш ли за миг? Искам да отида да се поосвежа.

— Добре, ще се видим ей там, до масата за бакара.

Тоалетната беше толкова изискана, колкото и останалите помещения в клуба. Стените бяха покрити с пепеляворозово моаре. Тоалетните масички бяха добре осветени, но светлината беше мека и ненатрапчива.

От дългогодишното прелистване на страниците на Аркитектър дайджест Бъни веднага разпозна стила на тоалетните масички и на умивалниците — Чипъндейл и Шърли Уогнър. Една чернокожа жена в безупречна униформа подаваше на гостите ароматни сапунчета и горещи влажни кърпи.

По дяволите, помисли си Бъни. Защо винаги слагат прислуга в тези помещения? Сега щеше да й се наложи да й даде бакшиш… а Холис все още не й бе дал никакви пари за харчене. Е, може би пък не е нужно да дава бакшиш на жената! В края на краищата не се нуждаеше от ничия помощ, за да си избърше ръцете.

Понеже й се пишкаше дяволски много, всички кабинки, естествено, бяха заети. Докато чакаше, се огледа в огледалото и пооправи русите си кичури. Надяваше се да не закъсняват твърде много тази вечер. Ако на Холис му хрумнеше да се любят, щеше да му каже, че е в мензис. Искрено се надяваше той да не си води сметка — през изминалите шест седмици вече два пъти бе ползвала това извинение.

Бъни въздъхна. Кога, по дяволите, щеше да излезе някой? Извика нетърпеливо:

— Извинете ме… ще се бавите ли още много?

— Излизам веднага — долетя отговор иззад една от вратите.

Познат глас.

Жената пусна водата, отвори вратата и Бъни зяпна от изненада.

— Здравей, Моника — усмихна се мазно. — Каква изненада!

Барбара Хестър беше последният човек на света, когото Моника бе очаквала да срещне в „При Лъки“.

— Какво правиш тук — попита напрегнато, докато опипваше нервно с ръка диамантената си огърлица.

— Е, това е свободна страна — отвърна й рязко Бъни. — Освен това моят приятел Холис Уортингтън Трети е член на клуба. А ти с кого си?

Моника пренебрегна напълно въпроса й.

— Много се радвам, че те видях, Барбара — изрече тя, мина покрай нея и забързано излезе.

Какво й става на тази кучка? — зачуди се Барбара.

Холис се бе прехвърлил на масата за зарове и тъкмо хвърляше заровете, когато Барбара се настани до него. Точно срещу тях, зад една овална масичка за бакара, седеше Моника, приковала напрегнато поглед пред себе си.

— Холис, скъпи — измърка Барбара. — Виждаш ли онази жена там? Русата, със синята атлазена рокля.

Холис погледна натам.

— Имаш предвид Моника?

Бъни успя да прикрие изненадата си.

— Познаваш ли я? Работим заедно. Сблъсках се с нея в тоалетната. Струва ми се твърде странно да я срещна тук.

— О, тя е постоянно тук. Чувам, че харчи истински състояния около масите.

— Е, да, тя е много богата. Както сигурно знаеш, тя е от семейство Фон Райх.

Холис се усмихна разбиращо.

— Дано наистина е толкова богата, защото не може да стои далече от хазарта. На долните етажи печелеше добре, но след това я принудиха да се присъедини към клуба на четвъртия етаж. Само че тук очевидно не й върви толкова много.

Бъни реши, че някой друг път ще го поразпита за този клуб на четвъртия етаж.

— Не мислиш, че си има неприятности, нали? — На лицето й се изписа истинска загриженост.

— Кой знае — сви рамене Холис. — Но със сигурност зная, че аз не бих могъл да си позволя да играя с такива големи суми толкова често, колкото го прави тя. Ето, искаш ли да хвърлиш заровете?

— Разбира се — погледна го възторжено Бъни. — Холис, тук е толкова забавно! Толкова се радвам, че ме доведе. Всичко наоколо е толкова… поучително.

— Дръж се за мен, Барбара — изхили се Холис.

— О, знаеш, че го правя…

Но само дотогава, докато сметнеше, че й е необходим.

 

 

 

На Коледа Дани отиде в „Силвър хил“, за да посети Нино. Като награда за значителния прогрес, който бе постигнал в битката си с алкохола, Нино получи разрешение да излезе извън клиниката. Двамата с Дани решиха да отпразнуват Коледа в „Силвърмайн таверн“ — селски ресторант в новоанглийски стил, от който се разкриваше приказно красива гледка към замръзналия поток и заснежените поля.

Дани се бе обадила предварително, за да запази маса край пламтящата камина, която подсилваше уюта на заведението.

— Коледа в провинцията. Струва ми се, че всеки момент ще чуя песните на Бинг Кросби… Чудесна елха, нали? — Дани посочи елхата, украсена със стотици малки кристални играчки и гирлянди.

— М-м-м… Ти си по-красива… — Нино се наведе да я целуне. Обърна се към сервитьорката и се засмя: — Нали?

Сервитьорката също се усмихна.

— Познах ви веднага щом влязохте, графиньо. Виждала съм ви по рекламите ви. Вашите дънки са най-добрите. Мога ли да ви донеса нещо за пиене?

— Да — откликна на секундата Нино.

Дани едва сдържа дъха си.

— Перне с лимон, моля — усмихна се на Дани. — А за теб?

— Ще взема същото.

— Скъпа, не е необходимо да…

— Трябва да съм трезва за шофирането по обратния път.

Вечерята беше вкусна, обслужването — отлично. Но Дани бе така погълната от рядкото удоволствие да бъде с напълно трезвия Нино, че по-късно едва успя да си спомни какво са яли.

Дани го забавляваше с последните клюки от „Графиня Дани“. Между Моника и Барбара Хестър вече се бе разразила истинска битка.

— Те двете са като маслото и огъня. Ако случайно се озоват в една и съща стая, няма начин да не избухне скандал и да не захвърчат и скри.

— Bene. Едно постоянно съперничество ще се отрази добре на бизнеса ти. А какви са последните новини от магазина ти в Лос Анджелис?

Този магазин беше като воденичен камък на шията й. Удържала бе на думата си и бе изправила предприемача пред съда, но що се отнасяше до намерението й да открие магазина за Коледа… трябваше да забрави за това. Новият предприемач, когото бе наела, се бе заклел, че ще свърши всичко до средата на март.

— Тъкмо навреме за мартенските иди^[3] — ухили се Нино.

— Ами ти? Кажи ми нещо за себе си…

— Чувствам се страхотно — увери я той. Беше изпълнен с планове. — Реших да участвам в онова рали, за което ти говорих. В Буенос Айрес, през юни. Нямам търпение час по-скоро да започна тренировките.

— Лекарят ти споменавал ли ти е колко дълго още смята да те държи в „Силвър хил“?

— Каза, че зависи от мен… Мога да си тръгна, когато пожелая.

— И?

Нино сви рамене.

— Ще остана още няколко седмици. Този път искам всичко да е както трябва. Да изчакам момента, в който ще съм сигурен, че вече съм готов да си тръгна. Но не се безпокой. Ще си бъда у дома преди Деня на свети Валентин.

— Дори не се бях сетила за това. — Нино я познаваше толкова добре. Балът по случай откриването на първия й магазин в хотел Плаза бе предвиден за четиринадесети февруари. Дани не говореше за това, защото не искаше да оказва какъвто и да е натиск върху него, но умираше от желание Нино да е с нея.

Той го заслужаваше. Без него тя никога не би постигнала всичките си успехи.

Когато късно вечерта спря колата си пред „Дакота“, Дани съжали, че не бе приела някоя от многобройните покани, които бе получила за коледните празници. Беше дала на прислугата няколко свободни дни и сега и двата етажа на апартамента бяха призрачно тихи и безлюдни. Не си бе сторила труда дори да купи елха. Украсяването на коледната елха бе едно от нещата, които вършеха обикновено заедно с Нино, а и освен това беше твърде заета.

Ако поне Моника си беше в града, си помисли тъжно тя, докато ровеше из хладилника, за да си извади нещо за ядене.

Но Моника бе заминала на ски в Юта.

— Май започвам да ставам сантиментална — бе признала на Дани. — Копнея за една старомодна gemutlich^[4] Коледа. Но не като онези от детството ми. — Беше се намръщила. — Празниците у дома винаги са били скучни и непоносими. Карола постоянно се оплакваше, че празниците само пречат на бизнеса, а и кучето ни, Хейнзи, се плашеше от коледната елха и започваше да вършее всичко из къщи. И тогава майка изпадаше в неконтролируем бяс.

Дани се разсмя като си припомни думите на Моника. Може би трябва да се обади на Морис и Юнис. Не. Поканила ги бе за новогодишната нощ. Две вечери с Юнис за една седмица беше повече от това, което Дани можеше да понесе.

Изведнъж реши, че се държи глупаво. Та тя е еврейка! Коледата дори не беше неин празник.

Най-накрая реши да си приготви сандвич с препечен хляб и пушена сьомга, направи си голяма купа с пуканки и си отвори бутилка кианти. След това се настани на леглото и се загледа в „Този чудесен живот“ по телевизията.

Когато филмът достигна кулминационния си момент, когато всички жители на града се стекоха в дома на Джими Стюарт, за да му предложат пари и подкрепа, тя се разхълца така, сякаш бе загубила най-добрия си приятел.

Но защо, питаше се тя, докато издухваше носа си в една салфетка. Защо плачеше? Животът й е чудесен. Нищо не й липсва. А и всичко щеше да става все по-хубаво и по-хубаво…

 

 

 

Точно когато бляскавият елит на хайлайфа започна да изпада в униние след многобройните празници, Дани посрещна 1980 година с най-шикозния купон на годината. Триста човека, включително и кмета на града, получиха предадени на ръка сърцевидни кутии с шоколадови бонбони „Godiva“^[5] заедно с покани от червено кадифе за откриване на магазина на „Графиня Дани“ в Плаза през нощта на свети Валентин.

Обичам Ню Йорк и новия си магазин в Плаза! — пишеше в поканите. — Бъдете истински приятелчета и ми помогнете да го отпразнуваме.

Лично бе подписала всяка от поканите с известния си вече навсякъде подпис.

Магазинът в Плаза беше удобен, уютен и предразполагащ. Цветовете бяха приглушени — слонова кост, златистокафяво, пясъчно розово с бледоморави акценти. Обзаведен бе с оригинални френски мебели, излъскани до естествения им блясък. Изискани канапета и фотьойли примамваха уморените купувачи да поседнат и да се освежат с чаша кафе или чай, да се подкрепят със сладкиши, предлагани на подвижни масички за сервиране от чисто сребро.

Изисканото бельо на „Графиня Дани“, пуловерите и тоалетите в най-различен цвят и размер се подаваха от отворени чекмеджета на старинните борови скринове. Един цял ъгъл от магазина бе отделен за дрехите и козметиката от серията „Ослепителна мълния“. Имаше няколко манекенки, които се разхождаха бавно из магазина, облечени в последните тоалети на компанията.

Тази вечер, в чест на свети Валентин, целият магазин бе обсипан в червени рози. Червени балони, пълни с хелий, се рееха над главите на гостите. Всяка една от присъстващите дами щеше да отнесе със себе си малко кристално сърцевидно флаконче с парфюм „Ослепителна мълния“ като спомен от събитието.

Не бяха пожалени пари, за да се задоволят апетитите на преситените от балове и купони гости. Имаше огромни двулитрови бутилки с Дом Периньон, планини хайвер от моруна, сервиран с подквасена сметана и блини, огромни количества от най-скъпите и изискани сирена, пристигнали от всички краища на света, грозде, киви, ягоди и малини от Нова Зеландия и много подноси със сърцевидни шоколадови бонбони „Godiva“, които бяха доставени рано сутринта от Белгия.

Дани се суетеше сред гостите си, облечена в прилепнала червена копринена рокля без презрамки, изработена по неин модел. Дългата й коса бе вдигната нагоре и прикрепена с шнола, украсена с диаманти и рубини. Носеше още рубинени обици и сребърна гривна, поставена почти под рамото на едната й ръка.

Това бе един от най-щастливите мигове в живота й.

— Толкова се радвам, че можахте да дойдете — поздрави с усмивка кмета. — Е, как ви се струва?

— Чудесен магазин — заяви кметът и за пореден път затвърди репутацията си на един от най-големите чревоугодници в града. Сипа си една препълнена лъжица от перленосивия хайвер и го поля обилно с подквасена сметана. — Но съм истински благодарен, че няма аз да плащам сметките му.

Дани се засмя.

— Моят счетоводител също би искал да може да го каже. Опитайте малините с creme fraiche^[6]. Ще ви накарат да забравите напълно за бюджетната криза.

Всъщност, помисли си тя, докато поздравяваше другите гости, това, което бе казала току-що на кмета, беше само част от истината. Нейните икономисти бяха извършили проучване на пазара и резултатите бяха убедили Дани и счетоводителя й, че само след две години магазинът в Ню Йорк щеше да започне да й носи печалба. Истината бе, че тя не даваше и пет пари за разходите и евентуалните загуби, защото беше убедена, че магазинът й е построен в най-подходящия момент и на най-подходящото място.

Зърна баща си, който бъбреше с председателя на Лорд енд Тейлър и се зачуди дали и той като нея си мислеше за Софи. Ако майка й беше доживяла да види това! Как ли щеше да се радва, че дъщеря й е заела мястото си сред най-реномираните търговци на Пето авеню!

Нино, който се бе завърнал току-що от Уоткинс Глен, където бе прекарал няколко дни по пистата със своята Алфа Ромео типо 33, се появяваше за пръв път сред обществото след завръщането си от „Силвър хил“. Репортерите се мъчеха да изкопчат от него признанието, че е наркоман, но той посрещаше въпросите им с благосклонна усмивка и чаша безалкохолна бира в ръка.

Най-накрая успя да се откопчи от глутницата и веднага застана до Дани.

— Чувстваш ли се като Пепеляшка? — прошепна той.

— Пепеляшка? Може би… Барбара! Как си? — поздрави Барбара Уолтърс с лека целувка по двете бузи.

Вестникарите и телевизионните репортери запечатваха момента за новините по националната телевизия и за по-важните вестници.

— Дани, изглеждаш великолепно! — изрече вместо отговор Барбара. — А магазинът! Много жалко, че не беше готов за шоуто. Публиката щеше много да го хареса.

— Е, това е основателна причина да ме поканиш още веднъж.

Само преди седмица Дани бе участвала в специалното шоу на Барбара Уолтърс. В него бяха представени три прочути жени, които със собствени сили бяха постигнали невероятен успех. Другите две участнички, освен Дани, бяха Даяна Рос и Джейн Фонда.

Дани бе говорила откровено за себе си, за бизнеса, за брака си. Преди няколко години, бе споделила тя с телевизионните зрители, по Седмо авеню се шушукаше, че тя е само една от знаменитостите-еднодневки, от онези многообещаващи млади таланти, които изгряват всеки сезон, а след това бързо загиват под непоносимото бреме на тежките дългове и неизпълнените поръчки, без дори да успеят да изчакат следващия сезон и поредните празници на модата.

Зад гърба й бяха предричали, че и тя ще се удави в морето от проблеми и в злостните забележки на пресата. Господ й е свидетел, че и тя бе имала своите провали и неуспешни сезони. Но всеки път бе намирала сили в себе си да се изправи, да опровергае всички, които я хулят и ругаят зад гърба й.

— И се надявам, че докато съм в този бизнес, винаги ще успявам да се преборя с тях.

Предаването беше излязло на първо място в телевизионните класации на седмицата — факт, за който Барбара вдигна тост с чаша шампанско в ръка.

— При това класиране — увери тя Дани — винаги си добре дошла.

Други гости се приближиха към тях, за да изразят височайшето си одобрение.

— Цветовете са божествени — изломоти една руса манекенка от Тексас. Приятелят й, кисел на вид, скандално известен английски рокпевец, изгледа Дани с преценяващ одобрителен поглед.

— Мястото е чудесно избрано, скъпа — възторжено припяваше една нахакана журналистка, която водеше едно от сутрешните предавания по телевизията.

— Този магазин превъзхожда Медисън авеню във всяко отношение — чуруликаше жената на един от най-богатите хотелиери и агенти по недвижима собственост.

Бъни кръжеше около Дани и Нино, превъзбудена от неочакваното удоволствие да бъде само на крачка от Барбара Уолтърс. В началото смяташе да се приближи и да принуди Дани да ги запознае, но след това предпочете да остане на мястото си, откъдето попадаше в обсега на всички фотоапарати и телевизионни камери.

Една телевизионна репортерка се спусна към Дани и Нино с протегнат микрофон в ръка и Бъни бе заслепена от блесналата в очите й светлина на камерата. Тя се усмихна очарователно и се зачуди колко ли от познатите й в Хендерсън ще я видят по телевизията. Можеше да си представи израженията на лицата им, когато я разпознаеха — нея, малката Бъни Рей Хестър, която, облечена в ослепителен черен тоалет на Калвин Клайн, се чувства като у дома си на този най-бляскав и щур купон на годината.

— Виждаш ли онази малка кучка, която се опитва да си проправи път нагоре, като се пъха постоянно в центъра на вниманието, редом с Дани? — промърмори Моника и се обърна към Ким.

Ким погледна към Барбара и каза:

— Страшна е. Но някой трябва да й каже, че черното не й отива.

— Ja — съгласи се с радост Моника. — В тази черна рокля изглежда като варосана.

— Не пропуска нито една снимка, нали? — отбеляза Ким, докато Бъни се перчеше пред камерите.

Точно това вбесяваше Моника. Твърде рано в живота си, като защитна реакция срещу действията на Карола, се бе научила да стои настрани от хората, особено от жените, които преуспяваха в живота само с интриги и машинации. Изградената й защитна система винаги звънеше тревожно щом Барбара се изпречеше пред очите й и тя не преставаше да следи напрегнато всяка нейна крачка от онази вечер, в която случайно се бяха сблъскали в „При Лъки“.

— Но ти изглеждаш умопомрачително. Червеното определено ти отива. — Ким огледа преценяващо Моника. — Нека отгатна. Унгаро, нали?

— Точно така. — Моника кимна. Щеше й се да се чувства поне наполовина толкова добре, колкото изглеждаше. Едва се сдържаше да не избухне в сълзи по средата на целия този бляскав успех и триумф.

— Празникът довечера ще е празник и за двете ни — й беше казала Дани преди няколко часа. — Както често обичаш да ми напомняш, ние сме големи късметлийки, ja?

— Ja, наистина.

— Не бих могла да постигна всичко това без теб, Моника. Знаеш го, нали?

Може би беше така, но тя кой знае защо нямаше сили да споделя възторга и ентусиазма на Дани. През последните един-два месеца бе изгубила маса пари в клуба, но това не беше чак толкова важно. Никой не можеше постоянно да печели. А и не бе натрупала кой знае какви дългове, макар че кредитите, които й отпускаха от клуба, бяха с наистина безбожна лихва. Направо убийствена. Но все пак би могла да се справи с помощта на стабилния доход, който получаваше от вложените в банката капитали. Е, тези пари вече бяха доста по-малко, но все пак бяха достатъчни, за да я поддържат до момента, в който късметът на масата за бакара отново щеше да се обърне в нейна полза.

Беше въпрос на време.

Не, неизплатените й дългове от комар не бяха причината, поради която се чувстваше така, сякаш на краката й са привързани оловни тежести, а усмивката й бе по-фалшива и неискрена и от тази на клоуните в цирка.

Причината може би се криеше в големия брой статии за майка й, които се появиха напоследък в Нюзуик, Форчън и Уол Стрийт джърнъл. Лайняните истории, които Карола им бе пробутала — а списанията веднага бяха повторили — бяха достатъчни, за да накарат Моника да повърне от отвращение.

Карола фон Райх… провъзгласена за международна бизнесдама на годината, за образец на всички жени, които се опитват да се преборят с предразсъдъците и риска.

… Принудена да поеме фамилната корпорация на съпруга си… без страх приема предизвикателствата на настоящите кризи и проблеми… жена, далеч изпреварила времето си… майка, отгледала сама двете си деца…

Всичко това бе изписано в Нюзуик.

Отделът й за връзки с обществеността явно бе поработил добре, за да пусне всичкия този боклук в обръщение. Карола може би замисляше поредното огромно корпоративно сливане и усещаше, че се нуждае от благоприятни отзиви в пресата.

Единствено в Уол Стрийт джърнъл бяха свършили работата си добре и не бяха пропуснали да споменат връзките на военните заводи „Фон Райх“ с нацистката военна машина, не бяха подминали очевидното отчуждение между Карола и двете й деца, подчертали бяха очебийния факт, че в живота на Карола от години няма никакъв мъж.

Е, горчиво си помисли Моника, ето че двете с майка й имаха нещо общо помежду си. Вог и Глемър коментираха този факт като липса на трайна и сериозна връзка. Сексът не беше никакъв проблем. Всяка една от тях можеше да си осигури върволица мъже само с едно телефонно обаждане. Но любов… Това бе далеч по-трудно…

Ах, Рик, защо не си тук тази вечер…

Защото бе ангажиран с шоуто си в Медисън Скуеър гардън, за което билетите бяха отдавна разпродадени. Това бе първата му изява в Ню Йорк след преместването му в Лос Анджелис. Беше издал вече две плочи, втората от които със сигурност щеше да стане платинена. Рик Флад бързо се превръщаше в един от най-известните, най-популярните рок певци след Брус Спрингстийн.

Беше й изпратил по куриер два билета на първия ред и една набързо надраскана бележка:

Ще се радвам да те видя. Надявам се, че шоуто ще ти хареса.

С любов: Рик.

Две места за най-страхотното рок шоу в града, красив жест от един бивш приятел и любовник. Но не бе намерил време да й се обади и да й каже едно здрасти, нещо, което я нараняваше силно. Не го бе виждала почти две години, не можеше дори да си спомни кога за последен път бяха говорили по телефона. Бяха се отдалечили един от друг след онази нощ, в която се бяха скарали така глупаво заради акомпаниращата му певица. Чия беше вината — негова или нейна… вече не знаеше. Впрочем това нямаше никакво значение.

Важното беше, че той бе в града тази вечер, беше толкова близо до нея и й липсваше ужасно. Защото въпреки всичките й приказки за това, колко са различни те двамата, тя не можеше да си представи някой друг мъж, с когото би искала да сподели живота си.

— О, ето те и теб, Моника — стресна я Бъзи Стендиш. — Търсих те навсякъде.

— Ja, ето ме — усмихна му се дръзко Моника. — Забавляваш ли се?

— Страхотен купон. Върхът е…

— Gut^[7] — каза Моника и го взе под ръка. — Хайде да се смесим с останалите. А след това ще отидем в „При Лъки“, нали?

След около хиляда усмивки, целувки и топли прегръдки, когато всички гости, освен най-заклетите купонджии, вече си бяха тръгнали, Нино дръпна Дани настрани.

— Гладна ли си? — запита я.

— Умирам от глад.

— И аз. Хайде да се приберем у дома, да опустошим хладилника и веднага след това да се пъхнем в леглото. — Повдигна едната си вежда и се захили неприлично.

— Звучи чудесно! Чакай само да се уверя, че тук всичко ще бъде наред. Ким? — подвикна във вече полупразната зала. — Ако нямаш нужда от мен повече…

— Погрижила съм се за всичко. Барбара пожела да остане с мен до края. Тръгвай. Довиждане. — Ким говореше бързо и припряно.

— Добре, добре — засмя се Дани. — Къде е Моника?

— Сигурно си е тръгнала.

— Вече?

— Да. И ти трябва да си вървиш.

— Опасна е — пошегува се Нино, докато отваряше вратата пред Дани.

— Нали затова й плащам толкова много пари. Тя е моят директор за връзки с обществеността и отговаря за всички подобни мероприятия.

Хванати за ръка, те излязоха навън в студения щипещ нощен въздух и се отправиха към лимузината си, паркирана пред хотела.

Макар че вече минаваше девет часа, в някои офиси в сградата на „Дженерал мотърс“ от другата страна на „Гранд Арми Плаза“ все още светеше. Движението по Пето авеню в този час беше съвсем рядко. Вляво от тях, на север, се виждаше входът на Сентръл парк, обграден от старомодни газени фенери, които от доста време насам се захранваха с електричество.

— Красиво е, нали? — въздъхна Дани. — Аз наистина обичам Ню Йорк.

— Ела — каза Нино, хвана я за ръка и я поведе към фонтана в средата на площада. Бръкна в джоба си и извади няколко цента. — Ето, едно за теб и едно за мен. Пожелай си нещо.

— Какъв романтичен глупак си ми ти — промълви тя, трогната до сълзи от сантименталния му жест. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от щастие и благодарност, че бяха достигнали заедно до тук. Затворила очи, тя хвърли монетата в средата на фонтана и се отпусна в прегръдката му.

— Какво си пожела — попита я той едва чуто, омаян от сладкия аромат на косата й.

— Радостта и щастието ни никога да не свършват.